Дело C‑435/22 PPU

Наказателно производство

срещу

HF

(Преюдициално запитване, отправено от Oberlandesgericht München)

Решение на Съда (голям състав) от 28 октомври 2022 година

„Преюдициално запитване — Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 50 — Конвенция за прилагане на Споразумението от Шенген — Член 54 — Принцип ne bis in idem — Споразумение за екстрадиране между Европейския съюз и Съединените американски щати — Екстрадиране в Съединените американски щати на гражданин на трета държава по силата на двустранен договор, сключен от държава членка — Гражданин, който е осъден в друга държава членка с влязла в сила присъда за същите деяния и изцяло е изтърпял наказанието си там“

1. Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Протокол за включването на достиженията на правото от Шенген — Конвенция за прилагане на Споразумението от Шенген — Принцип ne bis in idem — Приложно поле — Изпълнение на молба за екстрадиция на гражданин на трета държава — Включване — Законност или незаконност на пребиваването на съответния гражданин на трета държава — Липса на последици

   (член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 20, параграф 1 и член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген)

   (вж. т. 64, 65 и 68—86)

2. Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Протокол за включването на достиженията на правото от Шенген — Конвенция за прилагане на Споразумението от Шенген — Принцип ne bis in idem — Екстрадиране от държава членка на гражданин на трета държава в друга трета държава — Засегнат гражданин, който е осъден с влязла в сила присъда в друга държава членка за същите деяния, за които се отнася молбата за екстрадиция — Засегнат гражданин, който е изтърпял наложеното му наказание — Молба за екстрадиция, основана на двустранен договор за екстрадиция, който свежда обхвата на принципа ne bis in idem до съдебните решения, постановени в замолената държава членка — Недопустимост

   (член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 20, параграф 1 и член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген)

   (вж. т. 71—78, 90—94, 106, 108—110, 114 и 136 и диспозитива)

3. Международни споразумения — Международни споразумения в областта на наказателното право — Споразумение за екстрадиране между ЕС и САЩ — Приложно поле — Молба за екстрадиция, отправена на основание двустранен договор за екстрадиция, след влизането в сила на посоченото споразумение — Включване — Разпоредба от посоченото споразумение, която предвижда наличието на пречки за изпълнението на задължението за екстрадиция поради конституционните принципи на замолената държава или окончателни съдебни решения — Съответно споразумение и двустранен договор, които не дават възможност за разрешаването на въпроса — Разпоредба, която представлява самостоятелно и субсидиарно правно основание за прилагането на принципа ne bis in idem

   (член 16, параграф 1 и член 17, параграф 2 от Споразумението ЕС—САЩ от 25 юни 2003 г.)

   (вж. т. 98—104 и 112)

4. Международни споразумения — Споразумения на държавите членки — Споразумения, предхождащи сключването на Договора за ЕО или присъединяването на държава членка — Спазване на свързаните с тях права и задължения — Задължение за отстраняване на евентуални несъответствия между Договора и предхождащо го споразумение — Неприлагане към двустранен договор, сключен между държава членка и трета държава след Договора за ЕО или след датата на присъединяването ѝ

   (член 351 ДФЕС)

   (вж. т. 119—122, 126 и 127)

5. Основни права — Принцип ne bis in idem — Условия за прилагане — Наличие на едно и също престъпление — Критерий за преценка — Идентичност на фактите

   (член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз)

   (вж. т. 128—130 и 133)

6. Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Протокол за включването на достиженията на правото от Шенген — Конвенция за прилагане на Споразумението от Шенген — Принцип ne bis in idem — Условия за прилагане — Едни и същи деяния — Понятие — Идентичност на фактите — Компетентност на националните инстанции да преценят дали е налице идентичност

   (член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген)

   (вж. т. 128—130 и 133—135)

Резюме

През януари 2022 г. HF, сръбски гражданин, е временно задържан в Германия въз основа на червена бюлетина, издадена от Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) по искане на властите на Съединените американски щати. Те искат HF да бъде екстрадиран с цел наказателно преследване за престъпления, извършени от септември 2008 г. до декември 2013 г., които се състоят в заговор за участие в организации за корупция с цел престъпна дейност и заговор за извършване на банкова измама и измама чрез телекомуникационни средства. При задържането си HF заявява, че пребивава в Словения и представя по-специално разрешение за пребиваване в Словения, изтекло през ноември 2019 г.

Във връзка с престъпленията, извършени до юни 2010 г., заинтересованото лице вече е било осъдено в Словения със съдебно решение, влязло в сила през 2012 г., за същите деяния като посочените в молбата за екстрадиция. Освен това то е изтърпяло изцяло наказанието си.

Поради това Oberlandesgericht München (Висш областен съд Мюнхен, Германия), който трябва да се произнесе по молбата за екстрадиция на HF, решава да отправи запитване до Съда дали принципът ne bis in idem го задължава да откаже тази екстрадиция за престъпленията, за които е постановено окончателно съдебно решение в Словения. Този принцип, прогласен както в член 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (наричана по-нататък „КПСШ“) ( 1 ), така и в член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), по-специално забранява лицето, по отношение на което производството в една държава членка вече е окончателно приключило, да бъде отново преследвано в друга държава членка за същото деяние. В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи и дали Договорът за екстрадиция между Германия и Съединените американски щати ( 2 ), доколкото позволява екстрадиция да бъде отказана поради принципа ne bis in idem само в случай на присъда, постановена в замолената държава (в случая Германия), може да се отрази на прилагането на този принцип в главното производство.

С решението си, постановено по реда на спешното преюдициално производство, Съдът, заседаващ в голям състав, постановява, че член 54 от КПСШ във връзка с член 50 от Хартата не допуска органите на една държава членка да екстрадират гражданин на трета държава в друга трета държава, когато този гражданин е осъден в друга държава членка с влязла в сила присъда за същите деяния, за които се отнася молбата за екстрадиция, и е изтърпял постановеното там наказание. Фактът, че молбата за екстрадиция се основава на двустранен договор за екстрадиция, който свежда обхвата на принципа ne bis in idem до съдебните решения, постановени в замолената държава членка, е ирелевантен в тази насока.

Съображения на Съда

На първо място, що се отнася до това дали понятието „лице“ по смисъла на член 54 от КПСШ включва гражданин на трета държава, Съдът най-напред отбелязва, че този член гарантира защитата на принципа ne bis in idem, когато производството по отношение на дадено лице е окончателно приключило в дадена държава членка. Следователно текстът на тази разпоредба не установява условие за притежаването на гражданство на държава членка. По-нататък, контекстът на този член подкрепя такова тълкуване. Всъщност член 50 от Хартата ( 3 ), в светлината на който трябва да се тълкува член 54 от КПСШ, също не установява връзка с качеството „гражданин на Съюза“. Накрая, целите, които преследва тази разпоредба, а именно да се гарантират правната сигурност и справедливостта чрез зачитане на влезлите в сила решения на публичните власти, подкрепят тълкуването в смисъл, че прилагането на същата разпоредба не се ограничава само до гражданите на държава членка. В тази насока Съдът подчертава също, че от член 54 от КПСШ съвсем не следва, че възползването от предвиденото там основно право е обвързано, що се отнася до гражданите на трети държави, с изпълнението на условия за законно пребиваване или за право на свободно движение в Шенгенското пространство. Ето защо в дело като това по главното производство трябва да се приеме, че съответното лице попада в обхвата на член 54 от КПСШ, независимо дали пребиваването му е законно или не.

На второ място, Съдът констатира, че Споразумението за екстрадиране между Европейския съюз и Съединените американски щати (наричано по-нататък „Споразумението ЕС—САЩ“) ( 4 ), което се прилага към съществуващите отношения между държавите членки и тази трета държава в областта на екстрадицията, е приложимо към спора в главното производство, защото молбата за екстрадиция е направена на основание на Договора за екстрадиция Германия—САЩ, след влизането в сила на Споразумението ЕС—САЩ. Наистина, макар че последното не предвижда изрично, че приложимостта на принципа ne bis in idem би позволила на държава членка да откаже поискана от Съединените американски щати екстрадиция, член 17, параграф 2 ( 5 ) от него, който поначало позволява на държава членка да забрани екстрадицията на лица, които вече имат окончателна присъда за същото престъпление като посоченото в молбата за екстрадиция, представлява самостоятелно и субсидиарно правно основание за прилагането на този принцип, когато приложимият двустранен договор не дава възможност да се разреши този въпрос. Действително, на пръв поглед Договорът за екстрадиция Германия—САЩ урежда въпроса, повдигнат в спора по главното производство, тъй като не предвижда, че екстрадицията може да бъде отказана, ако обвиненото лице има окончателна присъда за посоченото в молбата за екстрадиция престъпление, постановена от компетентните органи на държава, различна от замолената ( 6 ). По този въпрос Съдът обаче припомня, че както изисква принципът на предимство, запитващата юрисдикция следва да гарантира пълното действие на член 54 от КПСШ и член 50 от Хартата в главното производство, като по свой почин остави без приложение всяка разпоредба от Договора за екстрадиция Германия—САЩ, която е несъвместима с предвидения в посочените разпоредби принцип ne bis in idem. Ако разпоредбите на Договора за екстрадиция Германия—САЩ относно принципа ne bis in idem се оставят без приложение поради несъответствието им с правото на Съюза, този договор вече няма да позволява да се разреши повдигнатият в спора по главното производство въпрос, поради което прилагането на този принцип може да се основе на самостоятелното и субсидиарно правно основание, каквото е член 17, параграф 2 от Споразумението ЕС—САЩ.

На последно място, макар да констатира, че с оглед на датата на сключване на Договора за екстрадиция Германия—САЩ член 351, първа алинея ДФЕС ( 7 ) a priori не се прилага към спора по главното производство, запитващата юрисдикция иска да се установи дали не трябва тази разпоредба да се тълкува разширително като отнасяща се и до споразуменията, сключени от държава членка след 1 януари 1958 г. или след датата на присъединяването ѝ, но преди датата, на която Съюзът е придобил компетентност по въпроси от областта, предмет на тези споразумения. Като припомня по-специално че изключенията трябва да се тълкуват стриктно, за да не бъдат изпразнени от съдържание общите правила, в тази насока Съдът уточнява, че тази дерогираща разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася само до споразуменията, сключени преди 1 януари 1958 г., или за присъединяващите се държави — преди датата на присъединяването им, поради което тя не се прилага към Договора за екстрадиция Германия—САЩ.

( 1 ) Конвенция за прилагане на Споразумението от Шенген от 14 юни 1985 година между правителствата на държавите от Икономическия съюз Бенелюкс, Федерална република Германия и Френската република за постепенното премахване на контрола по техните общи граници (OB L 239, 2000 г., стр. 19; Специално издание на български език 2007 г., глава 19, том 1, стр. 183), изменена с Регламент (ЕС) № 610/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г.

( 2 ) Auslieferungsvertrag zwischen der Bundesrepublik Deutschland und den Vereinigten Staaten von Amerika (Договор за екстрадиране между Федерална република Германия и Съединените американски щати) от 20 юни 1978 г. (BGBl. 1980 II, стр. 647, наричан по-нататък „Договорът за екстрадиция Германия—САЩ“).

( 3 ) Член 50 от Хартата гласи, че „никой“ не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона.

( 4 ) Споразумение за екстрадиране между Европейския съюз и Съединените американски щати от 25 юни 2003 г. (OВ L 181, 2003 г., стр. 27; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 106).

( 5 ) Член 17 („Изключване на дерогация“) от Споразумението ЕС—САЩ гласи в параграф 2, че „[а]ко конституционните принципи на замолената държава или окончателни съдебни решения, които имат задължителен характер, са от естество да попречат на изпълнението на нейното задължение за екстрадиране и ако нито настоящото споразумение, нито приложимият двустранен договор не дават възможност да се разреши въпросът, замолената държава и молещата държава пристъпват към консултации“.

( 6 ) Съгласно член 8 от Споразумението ЕС—САЩ екстрадиция не се разрешава, ако лицето, чиято екстрадиция е поискана, вече е било осъдено с окончателно съдебно решение от компетентните органи на замолената държава за престъплението, за което се иска екстрадиция. Тази разпоредба обаче не предвижда такава възможност в случай на окончателно съдебно решение, постановено в друга държава.

( 7 ) Съгласно тази разпоредба „[п]равата и задълженията, произтичащи от споразумения, сключени преди 1 януари 1958 г. или, за присъединяващите се държави — преди датата на тяхното присъединяване, между една или повече държави членки, от една страна, и една или повече трети страни, от друга, не се засягат от разпоредбите на Договорите“.