Дело C‑18/15

Brisal — Auto Estradas do Litoral SA

и

KBC Finance Ireland

срещу

Fazenda Pública

(Преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Supremo Tribunal Administrativo)

„Преюдициално запитване — Член 56 ДФЕС — Свободно предоставяне на услуги — Ограничения — Данъчно законодателство — Облагане на получените лихви — Разлика в третирането на местните и чуждестранните финансови институции“

Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 13 юли 2016 г.

1. Свободно предоставяне на услуги — Ограничения — Данъчно законодателство — Данъци върху доходите — Удържане при източника на данъка върху възнаграждението на чуждестранни доставчици на услуги — Допустимост — Условия

   (член 49 EО)

2. Свободно предоставяне на услуги — Ограничения — Данъчно законодателство — Данъци върху доходите — Облагане на получените лихви — Изключване на възможността за чуждестранните лица да се ползват от правото на приспадане на оперативните разходи — Недопустимост — По-благоприятна данъчна ставка от прилаганата по отношение на местните лица — Липса на последици — Обосноваване — Липса — Оперативни разходи, пряко свързани с доходите от лихви — Преценка, която трябва да се направи от националната юрисдикция

   (член 49 EО)

1.  Член 49 ЕО допуска национална правна уредба, по силата на която по отношение на заплащането на финансовите институции, които не са установени в държавата членка, в която се предоставят услугите, се прилага процедура за удържане на данъка при източника, докато върху възнаграждението, изплащано на финансовите институции, установени в тази държава членка, не се удържа данък при източника, при условие че прилагането на удържане на данъка при източника по отношение на чуждестранните финансови институции е обосновано от императивно съображение от общ интерес и не излиза от рамките на необходимото за постигане на преследваната цел.

   (вж. т. 22 и 55 и диспозитива)

2.  Член 49 ЕО не допуска национална правна уредба, според която като правило доходите на чуждестранните финансови институции от лихви, придобити в съответната държава членка, се облагат, без да им се дава възможност да приспаднат оперативните разходи, пряко свързани с въпросната дейност, докато на местните финансови институции е призната тази възможност.

   Наистина по отношение на признаването на оперативните разходи, пряко свързани с извършваната дейност, местните и чуждестранните доставчици на услуги са поставени в сходно положение. Затова член 49 ЕО не допуска национална данъчна правна уредба, която при облагането на чуждестранните лица като правило взема предвид брутните доходи, без приспадане на оперативните разходи, докато местните лица се облагат въз основа на нетните си приходи след приспадане на тези разходи. В този контекст не се прави никакво разграничение между различните категории доставки на услуги, тъй като член 49 ЕО във връзка с член 50 ЕО визира, без да прави разграничение, всички категории доставки на услуги, изброени във втората разпоредба, независимо от евентуална невъзможност за службите на банките да установят някаква характерна връзка между направените разходи и доходите от получените лихви. Следователно от гледна точка на посочения в член 49 ЕО принцип на свободно предоставяне на услуги не би могло доставката на услуги, осъществявана от финансови институции, по принцип да се третира по различен начин от доставките на услуги, осъществявани в други сфери на дейност. В този контекст няма значение евентуалното прилагане по отношение на чуждестранните финансови институции на по-благоприятна данъчна ставка от тази, прилагана по отношение на местните финансови институции. Наистина неблагоприятно данъчно третиране, което противоречи на основна свобода, не може да се счита за съвместимо с правото на Европейския съюз поради евентуалното наличие на други предимства.

   Освен това такова ограничение не може да се обоснове нито от целта за опазване на разпределението на правомощията за данъчно облагане между държавите членки, нито от волята да се избегне двойното приспадане на разглежданите оперативни разходи и от необходимостта да се гарантира ефективното събиране на данъка.

   В този контекст националната юрисдикция трябва да прецени с оглед на своето национално право кои оперативни разходи може да се считат пряко свързани с въпросната дейност. Тази юрисдикция трябва също да определи каква част от общите разходи може да се счита пряко свързана с тази дейност. Във връзка с това следва да се допълни, че освен ако националното законодателство не разрешава на местните финансови институции да използват за изчисляване на направените разходи за финансиране осреднени лихвени проценти, прилагани при междубанково финансиране, които не отговарят на действително направените разходи за финансиране, тази юрисдикция не би могла да вземе предвид тези проценти.

   (вж. т. 23, 24, 26, 27, 31, 32, 37, 38, 40 и 52—55 и диспозитива)