Keywords
Summary

Keywords

1. Конвенция за приложимото право към договорните задължения — Приложимо право при липса на избор — Критерии за привързване — Трудов договор — Йерархия на критериите за привързване — Държава по обичайното извършване на работата — Приоритетен критерий за привързване

(член 6, параграф 2, букви а) и б) от Римската конвенция от 19 юни 1980 г.)

2. Конвенция за приложимото право към договорните задължения — Приложимо право при липса на избор — Критерии за привързване — Трудов договор — Място на дейност на работодателя, който е наел работника — Понятие — Място на действителната работа на работника — Изключване — Изискване мястото на дейност да има правосубектност — Липса

(член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция от 19 юни 1980 г.)

Summary

1. Текстът на член 6, параграф 2 от Римската конвенция от 19 юни 1980 г. за приложимото право към договорните задължения сочи, че волята на законодателя е да установи йерархия на критериите, които следва да се вземат предвид при определянето на приложимото право за трудовия договор. Оттук следва, че член 6, параграф 2 от Конвенцията трябва да се тълкува в смисъл, че сезираният национален съд трябва първо да установи дали при изпълнението на договора работникът или служителят осъществява обичайно своята работа в една и съща държава, която е държавата, в която или от която работникът изпълнява основната част от задълженията си към своя работодател предвид всички обстоятелства, които характеризират тази дейност.

За тази цел обстоятелствата, които характеризират трудовото правоотношение, а именно мястото на действителната работа, мястото, където работникът получава указания, или мястото, на което се явява, преди да потегли на служебните си пътувания, имат значение за определянето на приложимото право към това трудово правоотношение, в смисъл че когато тези места се намират в една и съща държава, сезираният съд може да приеме, че е налице хипотезата на член 6, параграф 2, буква a) от Римската конвенция.

Така критерият за държавата, в която работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“, предвиден в член 6, параграф 2, буква а) от тази конвенция, трябва да се тълкува широко, докато критерият за „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“, предвиден в параграф 2, буква б) от същия член, трябва да се прилага само когато сезираният съд не може да определи държавата, където обичайно се извършва работата.

(вж. точки 34, 35, 40 и 41; точка 1 от диспозитива)

2. Член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция от 19 юни 1980 г. за приложимото право към договорните задължения трябва да се тълкува, както следва:

– понятието „мястото на дейност на работодателя, който […] е наел“ работника или служителя, трябва да се разбира като отнасящо се единствено до мястото на дейност, чрез което работникът или служителят е бил нает, а не до мястото на дейност, с което той е свързан предвид действителната си работа,

– притежаването на правосубектност не е сред изискванията, на които трябва да отговаря мястото на дейност на работодателя по смисъла на тази разпоредба,

– мястото на дейност на друго предприятие, което е различно от формално посоченото за работодател предприятие, но е свързано с него, може да се квалифицира като „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Конвенцията, ако са налице обективни обстоятелства, които сочат, че действителното положение е различно от това, което следва от текста на договора, и то въпреки че ръководните правомощия не са изрично прехвърлени на другото предприятие. Така в хипотезата, при която предвид обстоятелствата във връзка с процедурата по наемане на работа може да се констатира, че предприятието, което е сключило трудовия договор, всъщност е действало от името и за сметка на друго предприятие, запитващата юрисдикция би могла да приеме, че критерият за привързване по член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция отпраща към закона на държавата, в която се намира мястото на дейност на второто предприятие.

(вж. точки 49, 52, 58 и 65; точка 2 от диспозитива)