Keywords
Summary

Keywords

1. Свободно движение на хора — Свобода на установяване — Разпоредби на Договора — Приложно поле — Преместване на мястото на действително управление на дружество по националното право в друга държава членка

(членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС)

2. Свободно движение на хора — Свобода на установяване — Ограничения — Данъчно законодателство — Преместване на мястото на действително управление на дружество по националното право в друга държава членка

(член 49 ДФЕС)

3. Свободно движение на хора — Свобода на установяване — Ограничения — Данъчно законодателство — Преместване на мястото на действително управление на дружество по националното право в друга държава членка

(член 49 ДФЕС)

Summary

1. Учредено съгласно правото на една държава членка дружество, което премества своето място на действително управление в друга държава членка, без това преместване да засяга неговото качество на дружество на първата държава членка, може да се позовава на член 49 ДФЕС с цел да оспори законосъобразността на данък, наложен му от първата държава членка по повод посоченото преместване на мястото на действително управление.

Несъмнено дадена държава членка разполага с правомощието да определя както привръзката, която се изисква от дружеството, за да може то да се разглежда като учредено по нейното национално право и намиращо се в състояние на това основание да се ползва от правото на установяване, така и изискваната привръзка за по-нататъшното запазване на това качество. Следователно дадена държава членка има възможността да наложи на дружество, учредено по силата на нейната правна система, ограничения за преместването на неговото място на действително управление извън територията ѝ, за да може дружеството да запази юридическата правосубектност, от която се е ползвало по силата на правото на същата държава. При все това тази възможност по никакъв начин не предполага, че нормите на Договора относно свободата на установяване не се прилагат по отношение на националното законодателство в областта на учредяването и прекратяването на дружества.

(вж. точки 27, 30 и 33; точка 1 от диспозитива)

2. Макар съгласно редакцията им разпоредбите на Договора, свързани със свободата на установяване, да имат за цел да осигурят ползването от национално третиране в приемащата държава членка, те също така не допускат възможност за държавата по произход да препятства установяването на свои граждани или на учредени по нейното законодателство дружества в друга държава членка.

Национална правна уредба, по силата на която обаче преместването на мястото на действително управление на дружество по националното право в друга държава членка води до незабавното данъчно облагане на скритите увеличения на стойността на прехвърлените активи, докато такива увеличения на стойността не се облагат, когато подобно дружество премества своето място на действително управление в рамките на територията на съответната държава членка и ще бъдат обложени само когато са били действително реализирани и в степента, в която са реализирани, установява разлика в третирането по отношение на данъчното облагане на увеличенията на стойността и е в състояние да разколебае дружество по националното право да пристъпи към преместването на неговото седалище в друга държава членка. Тази разлика в третирането представлява ограничение, което по принцип е забранено от разпоредбите на Договора относно свободата на установяване.

При все това преместването на мястото на действително управление на дружество от една държава членка в друга държава членка не би могло да означава, че държавата членка по произход трябва да се откаже от своето право да обложи с данък увеличение на стойност, възникнало в рамките на нейната данъчна компетентност преди посоченото преместване. Такава уредба всъщност цели да предотврати положения, които могат да застрашат правото на държавата членка по произход да упражнява данъчната си компетентност във връзка с извършваните на нейна територия дейности, и следователно може да бъде обоснована с доводи, свързани със запазването на разпределението на правомощията за данъчно облагане между държавите членки и е в състояние да гарантира това разпределяне на правомощията за данъчно облагане между засегнатите държави членки.

(вж. точки 35, 37, 41, 46 и 48)

3. Член 49 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че:

– допуска въведена от държава членка правна уредба, по силата на която размерът на данъка върху скритите увеличения на стойността на елементи от имуществото на дружество е определен окончателно — без да се отчитат обезценяванията на стойността, нито пък увеличенията на стойността, които могат да се реализират впоследствие — в момента, когато поради преместването на своето място на действително управление дружеството престане да получава облагаеми печалби в първата държава членка; без значение в това отношение е обстоятелството, че обложените с данък скрити увеличения на стойността са свързани с печалби от разлики във валутния курс, които не могат да бъдат отразени в приемащата държава предвид системата на данъчно облагане, която е в сила там;

– не допуска въведена от държава членка правна уредба, която налага незабавното събиране на данъка върху скритите увеличения на стойността на елементите от имуществото на дружество, преместващо своето място на действително управление в друга държава членка, в самия момент на посоченото преместване.

Всъщност национална правна уредба, която предлага на дружество, преместващо своето място на действително управление в друга държава членка, избора между, от една страна, незабавното плащане на сумата на данъка, което създава свързана с ликвидните средства неизгода за това дружество, но го освобождава от последващи административни тежести, и от друга страна, отложеното плащане на сумата на посочения данък, евентуално съпътствано с лихви съгласно приложимата национална правна уредба, което по необходимост е придружено от административна тежест за съответното дружество, свързана с проследяването на прехвърлените активи, би представлявала мярка, която, намирайки се в състояние да гарантира балансираното разпределение на данъчните правомощия между държавите членки, би била по-малко накърняваща свободата на установяване, отколкото незабавното събиране на посочения данък.

(вж. точки 64, 73 и 86; точка 2 от диспозитива)