Дело C‑684/20 P

Eleanor Sharpston

срещу

Съвет на Европейския съюз
и
Конференция на представителите на правителствата на държавите членки

Определение на Съда (първи състав) от 16 юни 2021 година

„Обжалване — Член 181 от Процедурния правилник на Съда — Последици от излизането на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз за членовете на Съда на Европейския съюз — Декларация на Конференцията на представителите на правителствата на държавите членки — Прекратяване на мандата на генерален адвокат — Жалба за отмяна“

Жалба за отмяна — Компетентност на съда на Съюза — Жалба срещу декларацията на Конференцията на представителите на правителствата на държавите членки — Явна липса на компетентност и явна недопустимост

(член 252, член 253, параграф 1 и член 263 ДФЕС)

(вж. т. 39—50)

Резюме

Съдът потвърждава отхвърлянето на две жалби за отмяна, подадени от г‑жа Sharpston за установяването на незаконосъобразността на предсрочното прекратяване на мандата ѝ като генерален адвокат поради оттеглянето на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз.

Общият съд не е допуснал грешка, като е постановил, че актовете, приети от представителите на правителствата на държавите членки, не подлежат на контрол за законосъобразност от съда на Съюза.

През 2005 г. по предложение на правителството на Обединеното кралство представителите на правителствата на държавите членки назначават жалбоподателката г‑жа Sharpston да изпълнява функциите на генерален адвокат в Съда за оставащия срок от мандата на предшественика ѝ, тоест до 6 октомври 2009 г. Мандатът ѝ е подновен за периода от 7 октомври 2009 г. до 6 октомври 2015 г., а след това за периода от 7 октомври 2015 г. до 6 октомври 2021 г.

На 29 януари 2020 г. Конференцията на представителите на правителствата на държавите членки приема Декларация относно последиците от оттеглянето на Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз за генералните адвокати на Съда на Европейския съюз (наричана по-нататък „спорната декларация“). В тази декларация тя припомня, че тъй като Обединеното кралство е инициирало процедурата по член 50 ДЕС, за да се оттегли от Съюза, Договорите ще престанат да се прилагат спрямо него, считано от датата на влизане в сила на споразумението за оттегляне ( 1 ). Тя припомня също, че при това положение мандатите на членовете на институции, органи, служби и агенции на Съюза, които са били номинирани, назначени или избрани по силата на членството на Обединеното кралство в Съюза, ще бъдат прекратени считано от датата на оттеглянето.

Конференцията на представителите на правителствата на държавите членки посочва, че в резултат на това постоянният пост на генерален адвокат, предоставен на Обединеното кралство ( 2 ), ще бъде включен в ротационната система на държавите членки за номинирането на генералните адвокати. Тя отбелязва, че според протоколния ред следващата държава членка, която отговаря на изискванията, е Република Гърция.

На 2 септември 2020 г. с Решение на представителите на правителствата на държавите членки за назначаване на трима съдии и на един генерален адвокат в Съда на Европейския съюз ( 3 ) (наричано по-нататък „спорното решение“), на длъжността генерален адвокат в Съда, заемана преди това от жалбоподателката, е назначен г‑н Rantos за периода от 7 септември 2020 г. до 6 октомври 2021 г.

С двете си жалби, подадени пред Общия съд съответно на 7 април 2020 г. и на 4 септември 2020 г., г‑жа Sharpston иска частична отмяна на спорната декларация и отмяна на спорното решение, в частта му относно назначаването на г‑н Rantos за генерален адвокат в Съда за периода от 7 септември 2020 г. до 6 октомври 2021 г.

С две определения от 6 октомври 2020 г. Общият съд отхвърля тези две жалби за отмяна, съответно като недопустима и явно недопустима ( 4 ).

В двете жалби, подадени пред Съда, г‑жа Sharpston иска той да отмени двете обжалвани определения. По същество тя поддържа, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е отхвърлил, от една страна, като недопустима жалбата ѝ за частична отмяна на спорната декларация и от друга страна, като явно недопустима жалбата ѝ за отмяна на спорното решение, с мотива, че те са приети от представителите на правителствата на държавите членки, действащи в това им качество, а не от Съвета.

Съдът потвърждава обжалваните определения и отхвърля двете жалби като отчасти явно недопустими и отчасти явно неоснователни.

Съображения на Съда

Най-напред, Съдът припомня, че от текста на член 263 ДФЕС следва, че актовете, приети от представителите на правителствата на държавите членки, които действат не в качеството на членове на Съвета, а като представители на своето правителство и упражняват по този начин колективно правомощията на държавите членки, не подлежат на контрола за законосъобразност, упражняван от съда на Съюза. Следователно така възприетият от Съда релевантен критерий за изключване на компетентността на юрисдикциите на Съюза да разглеждат жалби по съдебен ред срещу такива актове, е свързан с техния автор, независимо от задължителното им правно действие.

Според Съда е очевидно, че такова широко тълкуване на авторите на актовете, за които се отнася член 263 ДФЕС, като поддържаното от жалбоподателката, би било в разрез с волята на авторите на Договорите, отразена в член 263 ДФЕС, чието приложно поле се свежда единствено до актовете от правото на Съюза, приети от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, да изключат от съдебния контрол на Съда актовете, които държавите членки са компетентни да приемат, каквито са решенията за назначаване на членовете на юрисдикциите на Съюза.

Съдът посочва, че също така е без значение обстоятелството, че представителите на правителствата на държавите членки са действали в рамките на Договорите или на други източници на правото, като международното право.

Поради това Съдът приема, че Общият съд не е допуснал грешка, като е припомнил, че от член 263 ДФЕС следва, че актовете, приети от представителите на правителствата на държавите членки, които действат не в качеството си на членове на Съвета или на членове на Европейския съвет, а в качеството си на представители на своето правителство и по този начин упражняват колективно правомощията на държавите членки, не подлежат на контрола за законосъобразност, упражняван от съда на Съюза.

По-нататък, при разглеждането на основанието на жалбоподателката, че съдилищата на Съюза все пак трябвало да приемат, че са компетентни да преценят законосъобразността на спорната декларация и на решението за назначаването на нов генерален адвокат, с мотива, че първата съдържала решение на представителите на правителствата на държавите членки, с което се констатира ultra vires предсрочното прекратяване на мандата ѝ на генерален адвокат, а второто, че оттеглянето на Обединеното кралство от Съюза няма за последица прекратяване на мандата на жалбоподателката като генерален адвокат, Съдът приема обаче, че тези съображения не могат да бъдат приети, тъй като спорната декларация и спорното решение при всички положения не могат да се разглеждат като приети от институция, орган, служба или агенция на Съюза, посочена в член 263 ДФЕС.

Освен това Съдът констатира, че спорната декларация и спорното решение не могат да се разглеждат като съдържащи решение, което поражда неблагоприятни за жалбоподателката правни последици, предвид съдържащото се в тях решение за предсрочното прекратяване на мандата ѝ на генерален адвокат, нито впрочем, що се отнася до второто, като основано на такова решение. В това отношение Съдът констатира, че спорната декларация само отчита последиците, които задължително произтичат от излизането на Обединеното кралство от Съюза.

Всъщност, тъй като Договорите са престанали да се прилагат за Обединеното кралство на датата на оттеглянето му на 1 февруари 2020 г. съгласно член 50, параграф 3 ДЕС, считано от тази дата, тази държава вече не е държава членка. От това следва, както предвижда осма алинея от преамбюла на споразумението за оттегляне, че мандатите на членовете на институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, номинирани, назначени или избрани по силата на членството на Обединеното кралство в Съюза, автоматично са се прекратили на тази дата.

Поради това Общият съд не може да бъде упрекнат, че не е приел, че е компетентен да прецени, от една страна, законосъобразността на т.нар. решение на представителите на правителствата на държавите членки, с което се установява предсрочното прекратяване на мандата на жалбоподателката, и от друга страна, законосъобразността на спорното решение.

( 1 ) Споразумение за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7, наричано по-нататък „споразумението за оттегляне“), одобрено с Решение (ЕС) 2020/135 на Съвета от 30 януари 2020 г. (ОВ L 29, 2020 г., стр. 1), влязло в сила от 1 февруари 2020 г.

( 2 ) С Декларацията по член 252 от Договора за функционирането на Европейския съюз за броя на генералните адвокати в Съда, приложена към Заключителния акт от Междуправителствената конференция, която прие Договора от Лисабон.

( 3 ) Решение (ЕС) 2020/1251 на представителите на правителствата на държавите членки от 2 септември 2020 година за назначаване на трима съдии и на един генерален адвокат в Съда (ОВ L 292, 2020 г., стр. 1).

( 4 ) Определение на Общия съд от 6 октомври 2020 г., Sharpston/Съвет и Конференция на представителите на правителствата на държавите членки (T‑180/20, непубликувано, EU:T:2020:473), и определение на Общия съд от 6 октомври 2020 г., Sharpston/Съвет и представители на правителствата на държавите членки (T‑550/20, непубликувано, EU:T:2020:475).