Дело C‑219/17

Silvio Berlusconi
и
Finanziaria d’investimento Fininvest SpA (Fininvest)

срещу

Banca d’Italia
и
Istituto per la Vigilanza Sulle Assicurazioni (IVASS)

(Преюдициално запитване, отправено от Consiglio di Stato)

„Преюдициално запитване — Сближаване на законодателствата — Пруденциален надзор върху кредитните институции — Придобиване на квалифицирано дялово участие в кредитна институция — Процедура, уредена в Директива 2013/36/ЕС, както и в регламенти (ЕС) № 1024/2013 и № 468/2014 — Съставна административна процедура — Изключително правомощие на Европейската централна банка (ЕЦБ) да вземе решение — Жалба, подадена срещу подготвителни актове, приети от националния компетентен орган — Твърдение за нарушение на силата на пресъдено нещо, с която се ползва национално решение“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 19 декември 2018 г.

1. Жалба за отмяна — Компетентност на съда на Съюза — Преглед на законосъобразността на национален акт, приет в съставна административна процедура — Съобразяване на правото на преценка на институцията на Съюза при приемането на акта на Съюза, който е резултат от процеса на вземане на решение

   (член 263 ДФЕС)

2. Икономическа и парична политика — Икономическа политика — Надзор на финансовия сектор на Съюза — Единен надзорен механизъм — Пруденциален надзор над кредитните институции — Придобиване на квалифицирано дялово участие в кредитна институция — Оценка от националните органи — Решение на Европейската централна банка, прието въз основа на национално предложение — Компетентност на националния съдия да упражни контрол върху законосъобразността на предложението — Липса — Позоваване на твърдяно нарушение на силата на пресъдено нещо, с която се ползва национално решение — Липса на последици

   (член 263 ДФЕС; член 15 от Регламент № 1024/2013 на Съвета, членове 85—87 от Регламент № 468/2014 на Европейската централна банка, членове 22 и 23 от Директива 2013/36 на Европейския парламент и на Съвета)

1.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 43—46)

2.  Член 263 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не позволява националните юрисдикции да упражнят контрол за законосъобразност върху актовете за започване, подготовка или за изготвяне на необвързващо предложение, приети от националните компетентни органи в рамките на процедурата, предвидена в членове 22 и 23 от Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции и инвестиционните посредници, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО, в член 4, параграф 1, буква в) и в член 15 от Регламент (ЕС) № 1024/2013 на Съвета от 15 октомври 2013 година за възлагане на Европейската централна банка на конкретни задачи относно политиките, свързани с пруденциалния надзор над кредитните институции, както и в членове 85—87 от Регламент (ЕС) № 468/2014 на Европейската централна банка от 16 април 2014 година за създаване на рамката за сътрудничество в единния надзорен механизъм между Европейската централна банка и националните компетентни органи и с определените на национално равнище органи (Рамков регламент за ЕНМ). Обстоятелството, че дадена национална юрисдикция е била сезирана със специфичен иск за обявяване на нищожност поради твърдяно нарушение на силата на пресъдено нещо, с която се ползва решение на национален съд, е без значение в това отношение.

   В това отношение следва да се отбележи, че когато законодателят на Съюза избере административна процедура, която предвижда приемането от страна на националните органи на актове, които са подготвителни спрямо окончателно решение на институция на Съюза, което произвежда правно действие и може да породи неблагоприятни последици, той цели да установи между институцията и националните органи особен механизъм на сътрудничество, който почива на изключителната компетентност на институцията на Съюза да взема решения. Ефективността на подобен процес на вземане на решения обаче обезателно предполага един-единствен съдебен контрол, който да се осъществи само от юрисдикциите на Съюза едва след приемането на решението на институцията на Съюза, с което приключва административната процедура — решение, което единствено може да породи задължителни правни последици от естество да засегнат интересите на жалбоподателя, изменяйки съществено правното му положение.

   В резултат на това следва да се приеме, че съдът на Съюза е единствено компетентен да прецени в хода на производството дали законосъобразността на решението на ЕЦБ от 25 октомври 2016 г. е опорочена от евентуални пороци, засягащи законосъобразността на актовете, приети от Централната банка на Италия, които са подготвителни за това решение. Тази компетентност изключва каквато и да е национална съдебна компетентност спрямо посочените актове, без да е от значение в това отношение обстоятелството, че национална юрисдикция е сезирана с azione di ottemperanza. Във връзка с последното, както посочва Комисията, изключителната компетентност на ЕЦБ да взема решения, с които одобрява или не придобиването на квалифицирано дялово участие в кредитна институция, и съответната изключителна компетентност на юрисдикциите на Съюза да упражнят контрол върху валидността на подобно решение и в хода на производството да преценяват дали подготвителните национални актове са опорочени по начин, който засяга валидността на решението на ЕЦБ, не допускат национална юрисдикция да може да бъде сезирана с иск, чийто предмет е да се оспори съвместимостта на подобен акт с национална разпоредба относно принципа на пресъдено нещо (вж. по аналогия решение от 18 юли 2007 г., Lucchini,C‑119/05, EU:C:2007:434, т. 62 и 63).

   (вж. т. 48, 49, 57—59 и диспозитива)