Дело C‑176/17

Profi Credit Polska S.A. със седалище Белско Бяла

срещу

Mariusz Wawrzosek

(Преюдициално запитване, отправено от Sąd Rejonowy w Siemianowicach Śląskich I Wydział Cywilny)

„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 2008/48/ЕО — Заповедно производство по запис на заповед, с който се обезпечават задълженията, произтичащи от договор за потребителски кредит“

Резюме — Решение на Съда (втори състав) от 13 септември 2018 г.

1. Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13 — Задължение за националния съд да прецени служебно дали клауза в разглеждан от него договор е неравноправна — Обхват — Граници — Неприложимост при невъзможност да се установят фактическите и правни положения, необходими за упражняване на съдебен контрол

   (член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

2. Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13 — Мерки за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи — Наличие на процесуални правила, даващи възможност за ефективен контрол от страна на националния съд — Критерии за преценка

   (член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

3. Защита на потребителите — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Директива 93/13 — Мерки за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи — Заповедно производство по запис на заповед, с който се обезпечават задълженията, произтичащи от договор за потребителски кредит — Необходимост от процесуални правила, даващи възможност да се осигури зачитането на правата на потребителя

   (член 7, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

1.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 42 и 44)

2.  По отношение на правото на ефективни правни средства за защита следва да се отбележи, че задължението, произтичащо от член 7, параграф 1 от Директива 93/13, да се предвидят процесуални правила, позволяващи да се осигури защитата на правата, които правните субекти черпят от Директива 93/13, в случай на използване на неравноправни клаузи, включва изискването за наличие на право на ефективни правни средства за защита, закрепено също в член 47 от Хартата на основните права. Правото на ефективни правни средства за защита трябва да важи както при определянето на юрисдикциите, компетентни да разглеждат искове, основани на правото на Съюза, така и при определянето на процесуалните правила, приложими за подобни искове (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 49 и цитираната съдебна практика).

   Както отбелязва генералният адвокат в точка 77 от своето заключение, за да се определи дали производство като главното е в нарушение на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, запитващата юрисдикция трябва да определи, както следва от практиката на Съда, дали правилата на производството по възражение, предвидени в националното право, не пораждат немалък риск съответният потребител да не подаде изискваното възражение (вж. в този смисъл решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 54, от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 58 и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 52). Действително, при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 7 декември 2017 г., Banco Santander, C‑598/15, EU:C:2017:945, т. 46 и цитираната съдебна практика).

   Сред подходящите и ефективни мерки, които трябва да гарантират на потребителите правото на ефективни правни средства за защита, трябва да бъде възможността за обжалване или подаване на възражение при разумни процесуални условия, така че упражняването на техните права да не бъде обусловено по-специално от срокове или разноски, които да ограничават упражняването на правата, гарантирани от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 46 и цитираната съдебна практика).

   (вж. т. 59 и 61—63)

3.  Член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по главното производство, позволяваща издаването на заповед за изпълнение по редовен запис на заповед, с който е обезпечено вземане по договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално неравноправния характер на клаузите по този договор, тъй като правилата за упражняване на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на правата, които потребителят черпи от тази директива.

   В това отношение е важно да се отбележи, че има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното съдебно производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подаденото от продавача или доставчика заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат (вж. в този смисъл решение от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 52 и цитираната съдебна практика и определение от 21 юни 2016 г., Aktiv Kapital Portfolio, C‑122/14, непубликувано, EU:C:2016:486, т. 37). Оттук следва, че процесуални правила като тези по главното производство пораждат такъв риск, тъй като изискват от потребителя в двуседмичен срок, считано от връчването на заповедта за изпълнение, да представи фактическите обстоятелства и доказателствата, позволяващи на съда да извърши преценката, и го поставят в неблагоприятно положение с оглед на определянето на съдебните разноски.

   (вж. т. 69—71 и диспозитива)