Дело C‑284/16

Словашка република

срещу

Achmea BV

(Преюдициално запитване, отправено от Bundesgerichtshof)

„Преюдициално запитване — Двустранен инвестиционен договор, сключен през 1991 г. между Кралство Нидерландия и Чешката и Словашка федерална република и все още приложим между Кралство Нидерландия и Словашката република — Разпоредба, съгласно която инвеститор от едната договаряща се страна може да сезира арбитражен съд в случай на спор с другата договаряща се страна — Съвместимост с членове 18 ДФЕС, 267 ДФЕС и 344 ДФЕС — Понятие за юрисдикция — Автономия на правото на Съюза“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 6 март 2018 г.

1. Международни споразумения—Сключване—Задължение да се осигури зачитането на автономията на правния ред на Съюза—Обхват

   (член 2 ДЕС, член 4, параграф 3, първа алинея ДЕС и член 19 ДЕС; членове 267 ДФЕС и 344 ДФЕС)

2. Преюдициални въпроси—Сезиране на Съда—Юрисдикция на държава членка по смисъла на член 267 ДФЕС—Понятие—Арбитражен съд, който не е част от правораздавателната система на държава членка—Изключване

   (член 267 ДФЕС)

3. Международни споразумения—Споразумения, сключени от държавите членки—Споразумения отпреди присъединяването на държава членка към Съюза—Двустранен инвестиционен договор между Кралство Нидерландия и Словашката република—Разпоредба, съгласно която инвеститор от едната договаряща се страна може да сезира арбитражен съд в случай на спор с другата договаряща се страна—Невъзможност за сезиране на Съда с преюдициално запитване относно правото на Съюза—Недопустимост—Накърняване на автономията на правото на Съюза

   (членове 267 ДФЕС и 344 ДФЕС)

1.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 32 и 34—37)

2.  Всъщност правото на Съюза се характеризира с това, че произтича от автономен източник, представляван от Договорите, с предимството по отношение на правните системи на държавите членки, както и с директния ефект на цяла поредица разпоредби, приложими по отношение на техните граждани и самите тях. От тези особености води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им (вж. в този смисъл становище 2/13 (присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 165—167 и цитираната съдебна практика). Като се имат предвид обаче естеството и особеностите на правото на Съюза, упоменати в точка 33 от настоящото решение, това право трябва да се разглежда както като част от действащото право във всяка държава членка, така и като произтичащо от сключено от държавите членки международно споразумение.

   Оттук следва, че на това двойно основание арбитражният съд по член 8 от ДИД ще трябва евентуално да тълкува и дори да прилага правото на Съюза, и в частност разпоредбите относно основните свободи, в това число свободата на установяване и свободното движение на капитали. Ето защо, на второ място, следва да се провери дали арбитражен съд като предвидения в член 8 от ДИД е част от правораздавателната система на Съюза, и по-конкретно дали може да се смята за юрисдикция на държава членка по смисъла на член 267 ДФЕС. В случая в главното производство обаче арбитражният съд не е част от правораздавателната система в Нидерландия или в Словакия. Впрочем една от основните причини за съществуването на член 8 от ДИД е именно това, че юрисдикцията на този арбитражен съд изключва юрисдикцията на съдилищата на тези две държави членки. Тази характеристика на обсъждания в главното производство арбитражен съд означава, че при всички положения той не може да се окачестви като юрисдикция на държава членка по смисъла на член 267 ДФЕС.

   (вж. т. 33, 41—43, 45 и 46)

3.  Членове 267 ДФЕС и 344 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба на сключено от държавите членки международно споразумение като член 8 от Спогодбата за насърчаване и взаимна защита на инвестициите между Кралство Нидерландия и Чешката и Словашка федерална република, съгласно която всеки инвеститор от една от тези държави членки може в случай на спор във връзка с инвестиции в другата държава членка да заведе дело срещу последната пред арбитражен съд, чиято компетентност тази държава членка се е задължила да приеме.

   Наистина съгласно постоянната практика на Съда международно споразумение, в което се предвижда създаването на съд, натоварен с тълкуването на разпоредбите на това споразумение и чиито решения обвързват институциите, включително Съда, по принцип не е несъвместимо с правото на Съюза. Всъщност компетентността на Съюза в областта на международните отношения и способността му да сключва международни споразумения включват по необходимост възможността да се подчинява на решенията на създадената или посочената по силата на такива споразумения юрисдикция, във връзка с тълкуването и прилагането на техните разпоредби, стига да се зачита автономията на Съюза и на неговия правен ред (вж. в този смисъл становища 1/91 (Споразумение ЕИП-I) от 14 декември 1991 г., EU:C:1991:490, т. 40 и 70, 1/09 (Споразумение за създаване на унифицирана система за патентно съдопроизводство) от 8 март 2011 г., EU:C:2011:123, т. 74 и 76, както и 2/13 (присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 182 и 183). В настоящия случай обаче не само че споровете от компетентността на арбитражния съд по член 8 от ДИД биха могли да са свързани с тълкуването както на това споразумение, така и на правото на Съюза, но и възможността за отнасяне на тези спорове до орган, който не е част от правораздавателната система на Съюза, е предвидена в споразумение, сключено не от Съюза, а от държави членки. Същевременно посоченият член 8 може да постави под съмнение не само принципа на взаимно доверие между държавите членки, но и защитата на присъщия характер на установеното с Договорите право, осигурявана от преюдициалното производство по член 267 ДФЕС, и следователно не е съвместим с принципа на лоялно сътрудничество, припомнен в точка 34 от настоящото решение. При тези условия член 8 от ДИД накърнява автономията на правото на Съюза.

   (вж. т. 57—60 и диспозитива)