Съединени дела C‑96/16 и C‑94/17

Banco Santander SA
срещу
Mahamadou Demba
и
Mercedes Godoy Bonet

и

Rafael Ramón Escobedo Cortés
срещу
Banco de Sabadell SA

(Преюдициални запитвания, отправени от Juzgado de Primera Instancia № 38 de Barcelona и Tribunal Supremo)

„Преюдициално запитване — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи — Приложно поле — Прехвърляне на вземане — Договор за потребителски кредит — Критерии за преценка на неравноправния характер на клауза от този договор, с която се определя размерът на мораторни лихви — Последици от неравноправния характер“

Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 7 август 2018 г.

1. Защита на потребителите—Неравноправни клаузи в потребителските договори—Директива 93/13—Приложно поле—Търговска практика на прехвърляне или закупуване на вземане към потребител—Липса на уредба на посочената практика посредством договорна клауза—Неприложимост на Директивата—Изключване на договорните клаузи, отразяващи императивни законови или подзаконови разпоредби—Липса на договорни клаузи, изменящи обхвата или приложното поле на национални разпоредби—Неприложимост на Директивата

   (Директива 93/13 на Съвета)

2. Преюдициални въпроси—Допустимост—Граници—Явно ирелевантни въпроси и хипотетични въпроси, поставени при условия, изключващи ползата от отговор

   (член 267 ДФЕС)

3. Преюдициални въпроси—Компетентност на Съда—Граници—Тълкуване на националното право—Изключване

   (член 267 ДФЕС)

4. Защита на потребителите—Неравноправни клаузи в потребителските договори—Директива 93/13—Констатация за неравноправност на дадена клауза—Обхват—Клауза от договор за кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви—Национална съдебна практика, установяваща необорима презумпция за неравноправност на посочената клауза с мотив за неоснователно висока неустойка—Допустимост

   (член 3, параграф 1 и член 8 от Директива 93/13 на Съвета)

5. Защита на потребителите—Неравноправни клаузи в потребителските договори—Директива 93/13—Констатация за неравноправност на дадена клауза—Обхват—Изменение на текста на неравноправна клауза от националния съд—Недопустимост

   (член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на Съвета)

6. Защита на потребителите—Неравноправни клаузи в потребителските договори—Директива 93/13—Констатация за неравноправност на дадена клауза—Обхват—Клауза от договор за кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви—Национална съдебна практика, предвиждаща пълното премахване на мораторните лихви, като редовните лихви продължават да текат—Допустимост

   (Директива 93/13 на Съвета)

1.  Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че от една страна, тя не се прилага за търговска практика на прехвърляне или закупуване на вземане към потребител, без такава възможност за прехвърляне да е предвидена в договора за кредит, сключен с този потребител, без той да е предварително информиран за това прехвърляне или да е дал съгласието си за това и без да му бъде предоставена възможност да изкупи обратно своя дълг — и по този начин да го погаси — чрез възстановяване на платената от приобретателя цена при прехвърлянето заедно със съответните разходи и лихви. От друга страна, тази директива не се прилага и за национални разпоредби като съдържащите се в член 1535 от Código Civil (Гражданският кодекс) и в членове 17 и 540 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за приемане на граждански процесуален кодекс) от 7 януари 2000 г., които предвиждат такава възможност за обратно изкупуване и уреждат заместването на прехвърлителя от приобретателя във висящите производства.

   (вж. т. 47; т. 1 от диспозитива)

2.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 50—53)

3.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 57)

4.  Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания), съгласно която клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя приложимият размер на мораторните лихви, е неравноправна, с мотива че при забава на плащането изисква от потребителя да изплати неоснователно висока неустойка, при положение че този размер надвишава с повече от два процентни пункта предвидения в същия договор размер на редовните лихви.

   В това отношение, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 60 от заключението си, не може да се изключи, че при изпълнението на ролята им за хармонизиране на тълкуването на правото и в загриженост за правната сигурност върховните съдилища на държава членка, какъвто е Tribunal Supremo (Върховен съд), могат при спазване на разпоредбите на Директива 93/13 да изведат някои критерии, с оглед на които нисшестоящите юрисдикции трябва да разглеждат неравноправния характер на договорните клаузи. Въпреки че разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховен съд) безспорно не изглежда да попада в обхвата на по-строгите разпоредби, които могат да бъдат приети от държавите членки, за да се осигури по-високо равнище на защита на потребителя по силата на член 8 от тази директива, при положение че, както посочва по-конкретно испанското правителство в хода на заседанието пред Съда, тази съдебна практика явно няма силата на закон, нито представлява източник на правото в испанския правен ред, извеждането на критерий в съдебната практика, какъвто е очертал в случая Tribunal Supremo (Върховен съд), се вписва в целта за защита на потребителите, преследвана с тази директива. Всъщност от член 3, параграф 1 от Директива 93/13, както и от общата ѝ структура следва, че тази директива не е насочена толкова към гарантирането на цялостен договорен баланс между правата и задълженията на страните по договора, колкото към това да се избегне възникването на неравновесие между тези права и тези задължения във вреда на потребителите.

   (вж. т. 68, 69 и 71; т. 2 от диспозитива)

5.  Вж. текста на решението.

   (вж. т. 73 и 74)

6.  Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор редовни лихви.

   По-специално, от посочената директива не следва, че неприлагането или отмяната на клауза от договор за кредит, с която се определя размерът на мораторните лихви, следва да води вследствие на неравноправния ѝ характер до същото спрямо клаузата от този договор, с която се определят редовните лихви, още повече че тези различни клаузи трябва ясно да бъдат разграничени. Всъщност в това отношение следва да се отбележи, че както следва от акта за преюдициално запитване по дело C‑94/17, целта на мораторните лихви е да се санкционира неизпълнението от страна на длъжника на задължението му да изплаща вноски по кредита в уговорените срокове, да се възпира длъжникът от забавяне при изпълнението на задълженията си и евентуално да се обезщети кредиторът за вредата, претърпяна вследствие на забавено плащане. За разлика от това редовните лихви представляват възнаграждение за предоставена от кредитора парична сума до възстановяването ѝ. Както отбелязва генералният адвокат в точка 90 от заключението си, тези съображения се прилагат независимо от начина, по който са формулирани договорната клауза, с която се определя размерът на мораторните лихви, и тази, с която се определя размерът на редовните лихви. По-конкретно тези съображения са валидни не само когато размерът на мораторните лихви е определен независимо от този на редовните, в отделна клауза, но и когато размерът на мораторните лихви е определен под формата на увеличаване на размера на редовните лихви с известен брой процентни пунктове. В последния случай, тъй като неравноправната клауза се състои в това увеличение, Директива 93/13 изисква единствено да се отмени посоченото увеличение.

   (вж. т. 76, 77 и 79; т. 3 от диспозитива)