Choose the experimental features you want to try

This document is an excerpt from the EUR-Lex website

Document 62013CJ0198

    Julian Hernández и др.

    Keywords
    Summary

    Keywords

    Социална политика — Сближаване на законодателствата — Закрила на работниците в случай на неплатежоспособност на техния работодател — Директива 2008/94 — Приложно поле — Национална правна уредба, която предвижда изплащане на възнагражденията с настъпил падеж след изтичането на 60 работни дни от датата на предявяване на иска за отмяна на уволненията с изключение на случаите на нищожно уволнение — Равно третиране — Преценка с оглед на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Изключване

    (член 20 и член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 3, член 4 и член 11, първа алинея от Директива 2008/94 на Европейския парламент и на Съвета)

    Summary

    Национална правна уредба — съгласно която работодателят може да поиска от съответната държава членка изплащането на възнагражденията с падеж, настъпил по време на производството за отмяна на уволнение след изтичането на 60 работни дни от предявяване на иска, и съгласно която, когато работодателят не е изплатил тези възнаграждения и е във временна неплатежоспособност, засегнатият работник или служител може чрез законна суброгация да поиска пряко от тази държава изплащането на посочените възнаграждения — не попада в приложното поле на Директива 2008/94 относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател и поради това не може да се изследва с оглед на основните права, гарантирани от Хартата на основните права на Европейския съюз, и по-специално с оглед на член 20 от нея.

    Действително, съгласно член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз задължението да се зачитат основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, обвързва държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. В това отношение понятието „прилагане на правото на Съюза“ по смисъла на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз предполага съществуването на връзка между правния акт на Съюза и разглежданата национална мярка, надхвърляща сходството между разглежданите области или непрякото въздействие на една от областите върху другата. По-специално Съдът е приел, че основните права на Съюза са неприложими по отношение на национална уредба, тъй като разпоредбите на Съюза в съответната област не възлагат каквото и да било конкретно задължение на държавите членки във връзка с разглежданото в главното производство положение. Само по себе си обстоятелството, че националната мярка попада в област, в която Съюзът има компетенции, не би могло да я причисли към приложното поле на правото на Съюза и следователно да доведе до прилагане на Хартата на основните права на Европейския съюз. За да се установи дали дадена национална мярка е свързана с прилагането на правото на Съюза по смисъла на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва наред с други обстоятелства да се провери дали предназначението на разглежданата национална правна уредба е да се приложи разпоредба от правото на Съюза, от какво естество е тази правна уредба и дали нейните цели са различни от следваните от правото на Съюза, въпреки че тя може косвено да му влияе, и дали в правото на Съюза съществува конкретна уредба на съответната материя или уредба, която може да ѝ влияе.

    Най-напред, посочената по-горе национална правна уредба има цел, която не е да се гарантира минималната закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя по Директива 2008/94, а да се предвиди дължимо от испанската държава обезщетение на вредоносните последици от продължителността на съдопроизводството над 60 работни дни. Освен това присъждането на това обезщетение не може нито да засегне, нито да ограничи минималната закрила, предоставена на работниците и служителите от тази държава членка чрез националния гарантиращ орган в съответствие с членове 3 и 4 от тази директива. Разпоредбата на член 11, първа алинея от същата директива само констатира, че Директива 2008/94 не засяга правото на избор на държавите членки да прилагат или да въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за работниците или служителите. С оглед на съдържанието си посочената разпоредба, намираща се в глава V „Общи и заключителни разпоредби“, не предоставя на държавите членки възможност да приемат законодателни актове по силата на правото на Съюза, а за разлика от предвидените в глави I и II от нея възможности, само признава правото им да предвидят в националното право такива по-благоприятни разпоредби извън рамките на установения с директивата режим. От това следва, че не би могло да се счита, че попада в приложното поле на Директива 2008/94 националноправна разпоредба, която единствено предоставя на работниците и служителите по-благоприятна закрила в резултат от упражняването на компетентност от страна на самите държави членки, потвърдена съгласно член 11, първа алинея от същата директива. Накрая, посочената уредба не създава риск от засягане на единството, предимството и ефективността на правото на Съюза, тъй като не може нито да засегне, нито да ограничи минималната закрила, гарантирана в съответствие с членове 3 и 4 от Директива 2008/94.

    (вж. точки 33—37, 41, 43—45, 47 и 49 и диспозитива)

    Top

    Дело C‑198/13

    Víctor Manuel Julian Hernández и др.

    срещу

    Reino de España (Subdelegación del Gobierno de España en Alicante) и др.

    (Преюдициално запитване, отправено от Juzgado de lo Social no 1 в Бенидорм)

    „Закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя — Директива 2008/94/ЕО — Приложно поле — Право на обезщетение на работодател от държава членка за изплатените на работник или служител възнаграждения в хода на производство за отмяна на неговото уволнение след изтичането на 60 работни дни от подаването на иска за отмяна — Липса на право на обезщетение в случай на нищожни уволнения — Суброгация на работника или служителя в правото на обезщетение на неговия работодател в случай на временна неплатежоспособност на последния — Дискриминация на работниците и служителите, чието уволнение е било нищожно — Харта на основните права на Европейския съюз — Приложно поле — Член 20“

    Резюме — Решение на Съда (пети състав) от 10 юли 2014 г.

    Социална политика — Сближаване на законодателствата — Закрила на работниците в случай на неплатежоспособност на техния работодател — Директива 2008/94 — Приложно поле — Национална правна уредба, която предвижда изплащане на възнагражденията с настъпил падеж след изтичането на 60 работни дни от датата на предявяване на иска за отмяна на уволненията с изключение на случаите на нищожно уволнение — Равно третиране — Преценка с оглед на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Изключване

    (член 20 и член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 3, член 4 и член 11, първа алинея от Директива 2008/94 на Европейския парламент и на Съвета)

    Национална правна уредба — съгласно която работодателят може да поиска от съответната държава членка изплащането на възнагражденията с падеж, настъпил по време на производството за отмяна на уволнение след изтичането на 60 работни дни от предявяване на иска, и съгласно която, когато работодателят не е изплатил тези възнаграждения и е във временна неплатежоспособност, засегнатият работник или служител може чрез законна суброгация да поиска пряко от тази държава изплащането на посочените възнаграждения — не попада в приложното поле на Директива 2008/94 относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател и поради това не може да се изследва с оглед на основните права, гарантирани от Хартата на основните права на Европейския съюз, и по-специално с оглед на член 20 от нея.

    Действително, съгласно член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз задължението да се зачитат основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, обвързва държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. В това отношение понятието „прилагане на правото на Съюза“ по смисъла на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз предполага съществуването на връзка между правния акт на Съюза и разглежданата национална мярка, надхвърляща сходството между разглежданите области или непрякото въздействие на една от областите върху другата. По-специално Съдът е приел, че основните права на Съюза са неприложими по отношение на национална уредба, тъй като разпоредбите на Съюза в съответната област не възлагат каквото и да било конкретно задължение на държавите членки във връзка с разглежданото в главното производство положение. Само по себе си обстоятелството, че националната мярка попада в област, в която Съюзът има компетенции, не би могло да я причисли към приложното поле на правото на Съюза и следователно да доведе до прилагане на Хартата на основните права на Европейския съюз. За да се установи дали дадена национална мярка е свързана с прилагането на правото на Съюза по смисъла на член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз, следва наред с други обстоятелства да се провери дали предназначението на разглежданата национална правна уредба е да се приложи разпоредба от правото на Съюза, от какво естество е тази правна уредба и дали нейните цели са различни от следваните от правото на Съюза, въпреки че тя може косвено да му влияе, и дали в правото на Съюза съществува конкретна уредба на съответната материя или уредба, която може да ѝ влияе.

    Най-напред, посочената по-горе национална правна уредба има цел, която не е да се гарантира минималната закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя по Директива 2008/94, а да се предвиди дължимо от испанската държава обезщетение на вредоносните последици от продължителността на съдопроизводството над 60 работни дни. Освен това присъждането на това обезщетение не може нито да засегне, нито да ограничи минималната закрила, предоставена на работниците и служителите от тази държава членка чрез националния гарантиращ орган в съответствие с членове 3 и 4 от тази директива. Разпоредбата на член 11, първа алинея от същата директива само констатира, че Директива 2008/94 не засяга правото на избор на държавите членки да прилагат или да въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за работниците или служителите. С оглед на съдържанието си посочената разпоредба, намираща се в глава V „Общи и заключителни разпоредби“, не предоставя на държавите членки възможност да приемат законодателни актове по силата на правото на Съюза, а за разлика от предвидените в глави I и II от нея възможности, само признава правото им да предвидят в националното право такива по-благоприятни разпоредби извън рамките на установения с директивата режим. От това следва, че не би могло да се счита, че попада в приложното поле на Директива 2008/94 националноправна разпоредба, която единствено предоставя на работниците и служителите по-благоприятна закрила в резултат от упражняването на компетентност от страна на самите държави членки, потвърдена съгласно член 11, първа алинея от същата директива. Накрая, посочената уредба не създава риск от засягане на единството, предимството и ефективността на правото на Съюза, тъй като не може нито да засегне, нито да ограничи минималната закрила, гарантирана в съответствие с членове 3 и 4 от Директива 2008/94.

    (вж. точки 33—37, 41, 43—45, 47 и 49 и диспозитива)

    Top