Keywords
Summary

Keywords

1. Преюдициални въпроси — Компетентност на Съда — Въпрос, повдигнат относно спор, ограничен само до територията на една държава членка

(член 267 ДФЕС)

2. Свободно движение на лица — Свобода на установяване — Разпоредби на Договора — Приложно поле

(членове 43 ЕО, 48 ЕО, 49 ЕО и 56 ЕО)

3. Свободно движение на лица — Свобода на установяване — Ограничения

(членове 43 ЕО и 48 ЕО)

Summary

1. Когато в рамките на даден преюдициален въпрос всички обстоятелства по спора, с който е сезирана националната юрисдикция, се ограничават само до територията на една държава членка, Съдът може да бъде компетентен да предостави отговор на националната юрисдикция, щом като — ставайки въпрос за правна уредба, която налага задължително минимално разстояние между крайпътните бензиностанции — по никакъв начин не може да се изключи, че предприятия, установени в държави членки, различни от разглежданата държава членка, са били или биха били заинтересовани да продават горива в последната държава членка.

(вж. точки 22—24)

2. Национална правна уредба, която предвижда задължително минимално разстояние между крайпътните бензиностанции, трябва да бъде разглеждана единствено в светлината на разпоредбите на Договора относно свободата на установяване. Всъщност, щом като изграждането на такива бензиностанции от юридически лица по смисъла на член 48 ЕО по необходимост предполага достъп на последните до територията на приемащата държава членка за целите на трайно и продължително участие в икономическия живот на тази държава, по-специално чрез създаването на представителства, клонове или дъщерни дружества, разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги, които се прилагат само ако разпоредбите относно свободата на установяване не се прилагат, не са релевантни. Освен това дори да се предположи, че тази правна уредба има въздействие върху свободното движение на капитали, това въздействие би било неизбежна последица от евентуалното ограничаване на свободата на установяване и следователно не оправдава самостоятелното разглеждане на посочената правна уредба с оглед на член 56 ЕО.

(вж. точки 39—41)

3. Член 43 ЕО, във връзка с член 48 ЕО, трябва да се тълкува в смисъл, че вътрешноправна уредба, която предвижда задължително минимално разстояние между крайпътните бензиностанции и се прилага само в случаите на изграждане на нови бензиностанции, представлява ограничение на закрепената в Договора свобода на установяване. Това ограничение изглежда не може да бъде обосновано от цели, свързани с безопасността на движението по пътищата, с опазването на здравето и околната среда и с рационализиране на предоставяните на потребителите услуги — факт, който националната юрисдикция следва да провери.

Всъщност такава правна уредба, която се прилага само за новите бензиностанции, но не и за вече съществуващите преди влизането ѝ в сила, подчинява на условия достъпа до дейността за дистрибуция на горива. Благоприятствайки по този начин вече присъстващите на националната територия оператори, тази правна уредба може да възпре, дори да възпрепятства достъпа до националния пазар на операторите от други държави членки и представлява ограничение на свободата на установяване по смисъла на член 43 ЕО.

Това ограничение изглежда не може да бъде обосновано от цели, свързани с безопасността на движението по пътищата, с опазването на здравето и околната среда, щом като то изглежда не отговаря действително на грижата за съгласуваното и систематичното постигане на тези цели, и следователно не изглежда да е в състояние да гарантира осъществяването на изтъкнатите цели, без да надхвърля необходимото за постигането им, като не се засягат проверките, които следва да се извършат от запитващата юрисдикция.

Що се отнася до рационализирането на предоставяните на пътниците услуги, мотиви от чисто икономическо естество не могат да представляват императивни съображения от общ интерес, които могат да обосноват ограничение на основна свобода, гарантирана от Договора. Освен това, дори да се предположи, че тази цел, доколкото спада към защитата на потребителите, може да се разглежда като представляваща императивно съображение от общ интерес, а не като мотив от чисто икономическо естество, трудно е да се разграничи начинът, по който тази правна уредба може да защити потребителите или да им предостави ползи. Напротив, такава правна уредба, възпрепятствайки достъпа на нови оператори до пазара, изглежда по-скоро благоприятства положението на вече присъстващи на националната територия оператори, без потребителите да извличат от това действителни предимства. Във всеки случай изглежда, че посочената правна уредба надхвърля необходимото за постигането на евентуалната цел за защита на потребителите, което следва да се провери от националната юрисдикция.

(вж. точки 45, 51, 52 и 55—57 и диспозитива)