–

за Bundesanstalt für Finanzdienstleistungsaufsicht, от R. Wiegelmann, в качеството на представител,

–

за E. Baumeister, от P. A. Gundermann, Rechtsanwalt,

–

за F. Schmitt, в качеството на назначен ликвидатор на Phoenix Kapitaldienst GmbH, от A. J. Baumert, Rechtsanwalt,

–

за германското правителство, от T. Henze, J. Möller и D. Klebs, в качеството на представители,

–

за естонското правителство, от K. Kraavi-Käerdi и N. Grünberg, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и B. Koopman, в качеството на представители,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, B. Majerczyk-Graczykowska и A. Kramarczyk-Szaładzińska, в качеството на представители,

–

за правителството на Обединеното кралство, от S. Simmons и Z. Lavery, в качеството на представители, подпомагани от V. Wakefield и S. Ford, barristers,

–

за Европейската комисия, от I. V. Rogalski, J. Rius и K.‑P. Wojcik, в качеството на представители,

–

за Надзорния орган на ЕАСТ, от C. Zatschler, M. Schneider, I. O. Vilhjálmsdóttir и M. L. Hakkebo, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39/EО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно пазарите на финансови инструменти, за изменение на Директиви 85/611/EИО и 93/6/EИО на Съвета и Директива 2000/12/EО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 93/22/EИО на Съвета (ОВ L 145, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 247).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Bundesanstalt für Finanzdienstleistungsaufsicht (Федерална служба за надзор върху финансовите услуги, Германия) и г‑н Ewald Baumeister относно решението на тази служба да откаже достъп до някои документи, отнасящи се до дружество Phoenix Kapitaldienst GmbH (наричано по-нататък „Phoenix“).

3

Съображения 2 и 63 от Директива 2004/39 гласят:

[…]

4

Член 17 („Общо задължение по отношение на текущия надзор“) от тази директива предвижда в параграф 1:

„Държавите членки осигуряват, че компетентните органи наблюдават дейността на инвестиционните посредници, за да оценяват изпълнението на оперативните условия, предвидени в настоящата директива. Държавите членки гарантират, че подходящите мерки са налице, за да направят възможно за компетентните органи да получават необходимата информация за оценка на изпълнението на тези задължения от инвестиционните посредници“.

5

Съгласно член 50 („Правомощия на компетентните органи“) от същата директива:

„1.   На компетентните органи се дават всички правомощия за осъществяването на надзор и разследвания, необходими за упражняването на функциите им. […]

2.   Правомощията, посочени в параграф 1, се упражняват в съответствие с националното право и най-малко включват правото на:

[…]“.

6

Член 54 („Професионална тайна“) от Директива 2004/39 гласи:

„1.   Държавите членки осигуряват, че компетентните органи, всички лица, които работят или са работили за компетентните органи или органите, на които са делегирани задачи съгласно 48, параграф 2, както и одитори и експерти, действащи по указание на компетентните органи, са обвързани от задължението за професионална тайна. Никаква поверителна информация, която те могат да получават при изпълнението на задълженията си, не може да бъде разгласявана пред което и да е лице или орган, освен в обобщена или обща форма, такава, че отделните инвестиционни посредници, пазарните оператори, регулираните пазари или всяко друго лице да не могат да бъдат идентифицирани, без да се засягат случаите, обхванати от наказателното право или другите разпоредби на настоящата директива.

2.   Когато инвестиционен посредник, пазарен оператор или регулиран пазар е обявен в несъстоятелност или е принудително прекратен, поверителната информация, която не засяга трети лица, може да бъде разгласявана в граждански или търговски съдебни производства, ако е необходима за провеждането на производствата.

3.   Без да се засягат случаите, обхванати от наказателното право, компетентните органи, органи или физически или юридически лица, различни от компетентните органи, които получават поверителна информация съгласно настоящата директива, могат да я използват единствено при изпълнението на задълженията си и за упражняването на функциите си, а в случая на компетентните органи — съгласно обхвата на настоящата директива, или в случая на други органи, институции или физически или юридически лица — за целите, за които такава информация им е предоставена и/или в контекста на административни или съдебни производства, които са специфично свързани с упражняването на тези функции. Когато обаче компетентният орган или друг орган, институция или лице, което предава информацията, изрази съгласие, органът, който получава информацията, може да я използва за други цели.

4.   Всяка поверителна информация, която се получава, обменя или предава съгласно настоящата директива, е предмет на разпоредбите за професионална тайна, установени в този член. Независимо от това този член не препятства компетентните органи да обменят или предават поверителна информация в съответствие с настоящата директива и с други директиви, приложими към инвестиционни посредници, кредитни институции, пенсионни фондове, ПКИПЦК [предприятия за колективно инвестиране в прехвърлими ценни книжа], застрахователни и презастрахователни посредници, застрахователни предприятия, регулирани пазари или пазарни оператори, или по друг начин — със съгласието на компетентния орган или друг орган, институция или физическо или юридическо лице, което е съобщило информацията.

5.   Този член не препятства компетентните органи да обменят или предават поверителна информация, която е получена от компетентния орган на друга държава членка в съответствие с националното право“.

7

Член 56 („Задължение за сътрудничество“) от тази директива предвижда в параграф 1:

„Компетентните органи на различни държави членки си сътрудничат един с друг, когато това е необходимо за целите на изпълнението на задълженията съгласно настоящата директива, като използват правомощията си, независимо дали са изложени в настоящата директива или в националното право.

Компетентните органи предоставят помощ на компетентните органи на други държави членки. По-специално те обменят информация и си сътрудничат във всякакви дейности, свързани с разследване и надзор.

[…]“.

8

Член 58 („Обмен на информация“) от същата директива предвижда в параграф 1:

„Компетентните органи на държавите членки, които са определени като звена за контакт за целите на настоящата директива в съответствие с член 56, параграф 1, незабавно предоставят един на друг необходимата информация за целите на изпълнението на задълженията на компетентните органи, които са определени в съответствие с член 48, параграф 1, изложени в разпоредбите, приети с настоящата директива.

Компетентните органи, които обменят информация с други компетентни органи съгласно настоящата директива, могат да посочват в момента на предаването, че тази информация не трябва да бъде публикувана без тяхното изрично съгласие, в който случай информацията може да бъде обменяна единствено за целите, за които тези органи са дали съгласието си“.

9

Съгласно член 1, параграф 1 от Informationsfreiheitsgesetz (Закон за достъпа до информация) от 5 септември 2005 г. (BGBl 2005 I, стр. 2722), изменен със Закона от 7 август 2013 г. (BGBl 2013 I, стр. 3154, наричан по-нататък „IFG“):

„Всеки има право да иска от органите на федералната държава да му бъде предоставен достъп до официална информация в съответствие с разпоредбите на този закон“.

10

Член 3 („Защита на особени обществени интереси“) от IFG предвижда в точка 4:

„Право на достъп до информация не е налице:

[…]

4.   когато информацията попада в обхвата на задължение за запазване в тайна или за поверителност по силата на правна норма или на обща административна разпоредба относно материалната и организационната защита на класифицирана информация или на задължение за опазване на професионална или специална служебна тайна“.

11

Член 9 („Задължение за поверителност“) от Kreditwesengesetz (Закон за кредитното дело) от 9 септември 1998 г. (BGBl 1998 I, стр. 2776), изменен със Закона от 4 юли 2013 г. (BGBl 2013 I, стр. 1981, наричан по-нататък „KWG“) предвижда в параграф 1:

„Служителите на [Федералната служба за надзор върху финансовите услуги], доколкото работата им е свързана с прилагането на този закон, нямат право да разкриват или използват без разрешение факти, които са им станали известни при изпълнение на служебните им задължения и запазването на които в тайна е в интерес на [лицата по този закон] или на трето лице, и по-специално търговските и производствените тайни, дори когато работното им правоотношение е прекратено или вече не изпълняват тези задължения. […]“.

12

От акта за преюдициално запитване е видно, че през 2005 г. е открито производство по несъстоятелност по отношение на Phoenix. Същевременно това дружество е прекратено и понастоящем е в ликвидация. Търговският модел на Phoenix се базира на пирамидална схема, съставляваща измама.

13

Г‑н Baumeister е сред инвеститорите, увредени от действията на Phoenix. Той се позовава пред Федералната служба за надзор върху финансовите услуги на член 1, параграф 1 от IFG, за да получи достъп до свързани с Phoenix документи, като становище от специален одит, доклади на одиторите, документи за вътрешно ползване, доклади и кореспонденция, получени или изготвени от същата служба в рамките на надзорната ѝ дейност, отнасяща се до Phoenix. Федералната служба за надзор върху финансовите услуги отказва да уважи това заявление за достъп.

14

След като подадената му по административен ред жалба е отхвърлена, г‑н Baumeister обжалва пред Verwaltungsgericht Frankfurt am Main (Административен съд Франкфурт на Майн, Германия) отказа на Федералната служба за надзор върху финансовите услуги. С решение от 12 март 2008 г. същият разпорежда на тази служба да предостави достъп до поисканите документи, без съдържащите производствени и търговски тайни, както и без документите във връзка с органа на Обединеното кралство за надзор върху финансовите услуги.

15

С решение от 29 ноември 2013 г. Hessischer Verwaltungsgerichtshof (Апелативен административен съд Хесен, Германия), пред който се обжалва последното решение, постановява, от една страна, че г‑н Baumeister има право на достъп до поисканите документи съгласно член 1, параграф 1 от IFG, и от друга, че заявлението му за достъп не може да бъде отхвърлено по общ начин съгласно член 3, точка 4 от IFG във връзка с член 9, параграф 1 от KWG. Според него достъпът до разглежданите документи може да бъде отказан единствено що се отнася до производствените и търговски тайни, които трябва да бъдат индивидуално установени във всеки конкретен случай, както и до личните данни на трети лица. Той приема, че от правото на Съюза не следва друго разрешение.

16

Федералната служба за надзор върху финансовите услуги подава ревизионна жалба срещу това решение пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия).

17

Последната юрисдикция по същество отбелязва, че признатият от Hessischer Verwaltungsgerichtshof (Апелативен административен съд Хесен, Германия) обхват на защитата, предоставена с член 9, параграф 1 от KWG, е твърде ограничителен в две насоки. На първо място, според него тази разпоредба цели да защити по общ начин цялата информация, чиято поверителност поднадзорното предприятие или трето лице има легитимен интерес да бъде запазена, включително информацията с имуществена стойност, която може да бъде осребрена в рамките на производство по несъстоятелност, независимо дали става дума за производствени или търговски тайни в тесния смисъл на думата. На второ място, по негово мнение цитираната разпоредба защитава и от разгласяването на информацията, чиято поверителност Федералната служба за надзор върху финансовите услуги има легитимен интерес да бъде запазена. Във всички случаи той смята, че е необходимо да се разгледа съдържанието на съответната информация, за да се заключи дали е налице такъв легитимен интерес. Той също така приема, че годността за защита на информацията по правило би следвало да намалява с времето.

18

С оглед на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 обаче запитващата юрисдикция иска да се установи дали обхватът на задължението за поверителност, прогласено в член 9, параграф 1 от KWG, трябва да се тълкува по-широко.

19

В този аспект същата юрисдикция по същество, от една страна, припомня някои съображения на съда на Съюза, изложени в контекста на Регламент (ЕО) № 1049/2001 на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 година относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията (ОВ L 145, 2001 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 76), както и на Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167) (вж. по-специално решения от 16 юли 2015 г., ClientEarth/Комисия, C‑612/13 P, EU:C:2015:486, т. 68, 69 и 77, както и от 28 януари 2015 г., Evonik Degussa/Комисия, T‑341/12, EU:T:2015:51, т. 84 и 94). От друга страна, запитващата юрисдикция отбелязва, че спецификите на дейността по надзор на финансовите пазари биха могли да обосноват особено широкия обхват на член 9, параграф 1 от KWG, включително от времева гледна точка.

20

При тези обстоятелства Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

При отрицателен отговор на втория въпрос:

21

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че цялата свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена от него на компетентния орган, както и всички съдържащи се в преписката относно надзора изявления на този орган, включително кореспонденцията му с други институции, безусловно представляват поверителна информация, която следователно попада в обхвата на задължението за запазване на професионалната тайна, предвидено в тази разпоредба. Ако това не е така, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи по какви критерии следва да се определи коя от информацията, притежавана от определените от държавите членки органи за изпълнение на функциите съгласно тази директива (наричани по-нататък „компетентните органи“), трябва да бъде квалифицирана като поверителна.

22

В тази насока следва да се установи, че нито член 54 от Директива 2004/39, нито друга разпоредба от тази директива изрично указва коя информация, притежавана от компетентните органи, трябва да бъде квалифицирана като „поверителна“, и следователно попада в обхвата на задължението за професионална тайна.

23

Освен това релевантните в тази материя национални правила действително разкриват съществени различия, но за определянето на смисъла и обхвата на понятието „поверителна информация“ в член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 текстът на тази директива не препраща към националните законодателства.

24

Съгласно постоянната практика на Съда от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза следва, че след като дадена разпоредба от правото на Съюза не препраща към правото на държавите членки по отношение на определено понятие, последното трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз. Тълкуването трябва да отчита текста и контекста на разглежданата разпоредба, както и преследваната със съответната правна уредба цел (вж. в този смисъл решения от 19 декември 2013 г., Fish Legal и Shirley, C‑279/12, EU:C:2013:853, т. 42 и от 16 юли 2015 г., A, C‑184/14, EU:C:2015:479, т. 31 и 32).

25

Тъй като в текста на член 54 от Директива 2004/39 на няколко места се говори за „поверителна информация“, а не общо за „информация“, следва да се прави разлика между поверителната информация и останалата — неповерителна — информация, която компетентните органи притежават във връзка с упражняването на техните функции.

26

Що се отнася до контекста на член 54 от Директива 2004/39 и преследваните с тази директива цели, от съображение 2 от цитираната директива е видно, че тя цели да се осигури необходимата степен на хармонизация, за да се гарантира висока степен на защита на инвеститорите и за да могат инвестиционните посредници да предоставят услуги в целия Съюз под надзора на държавата членка по произход (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 26).

27

Освен това от съображение 63, второ изречение от Директива 2004/39 следва, че поради нарастващата трансгранична дейност компетентните органи на различните държави членки трябва да си предоставят взаимно информацията, необходима за упражняването на техните функции, така че да се гарантира ефективното прилагане на тази директива (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 27).

28

Така съгласно член 17, параграф 1 от Директива 2004/39 държавите членки следят за това компетентните органи постоянно да наблюдават дейността на инвестиционните посредници, за да се гарантира изпълнението на задълженията на последните (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 28).

29

Член 50, параграфи 1 и 2 от същата директива предвижда, че на компетентните органи трябва да се предоставят всички правомощия за осъществяването на надзор и разследвания, необходими за упражняването на функциите им, включително правото да получат достъп до документи от всякакъв вид и да изискват информация от всяко лице (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 29).

30

Също така съгласно член 56, параграф 1 от Директива 2004/39 компетентните органи предоставят помощ на компетентните органи на други държави членки, и по-специално обменят информация и си сътрудничат във всякакви дейности, свързани с разследване и надзор (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 30).

31

Ефективното функциониране на системата за контрол върху дейността на инвестиционните посредници, основана на надзор в рамките на държавата членка и на обмена на информация между компетентните органи на няколко държави членки, както е представена накратко в предходните точки, изисква и наблюдаваните посредници, и компетентните органи да могат да разчитат на това, че предоставената поверителна информация по принцип ще бъде запазена в тайна (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 31).

32

Както следва по-специално от последното изречение на съображение 63 от Директива 2004/39, липсата на такова доверие може да застраши безпрепятственото предоставяне на поверителната информация, необходима за осъществяването на дейността по надзор (решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 32).

33

Следователно член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 предвижда задължението за запазване на професионална тайна като общо правило, за да бъдат защитени не само специфичните интереси на пряко засегнатите предприятия, но и общият интерес, свързан с нормалното функциониране на пазарите на финансови инструменти в Съюза (вж. в този смисъл решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 33).

34

С оглед на изложените дотук съображения нито от текста на член 54 от Директива 2004/39, нито от неговия контекст, нито пък от преследваните с тази директива цели може да се направи извод, че цялата свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена от него на компетентния орган, както и всички съдържащи се в преписката относно надзора изявления на този орган, включително кореспонденцията му с други институции, задължително трябва да се считат за поверителна информация.

35

Всъщност от същите тези съображения следва, че залегналата в член 54, параграф 1 от споменатата директива обща забрана за разгласяване на поверителна информация визира притежаваната от компетентните органи информация, която, първо, не е публична, и второ, разгласяването ѝ би могло да накърни или интересите на предоставилото я физическо или юридическо лице или интересите на трето лице, или пък безпроблемното функциониране на системата за контрол върху дейността на инвестиционните посредници, създадена от законодателя на Съюза с приемането на Директива 2004/39.

36

Трябва обаче да се припомни, че поставените в предходната точка условия не трябва да засягат предвиденото в други разпоредби от правото на Съюза, чиято цел е да се защити по-строго поверителността на определена информация.

37

Сред тези разпоредби е член 58, параграф 1, втора алинея от Директива 2004/39, който се отнася до обмена на информация между компетентните органи и съгласно който „[к]омпетентните органи, които обменят информация с други компетентни органи съгласно настоящата директива, могат да посочват в момента на предаването, че тази информация не трябва да бъде публикувана без тяхното изрично съгласие, в който случай информацията може да бъде обменяна единствено за целите, за които тези органи са дали съгласието си“.

38

Необходимо е още да се подчертае, че член 54 от Директива 2004/39 установява общ принцип на забрана за разгласяване на поверителната информация, притежавана от компетентните органи, и изчерпателно изброява особените случаи, когато тази обща забрана по изключение не е пречка за предаването или използването на такава информация (вж. в този смисъл решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 34 и 35).

39

Следователно целта на член 54 от Директива 2004/39 не е да създаде право на достъп на обществеността до информацията, притежавана от компетентните органи, или да уреди подробно упражняването на такова право на достъп, евентуално признато от националното право.

40

В това отношение член 54 от Директива 2004/39 преследва цел, различна от тази на Регламент № 1049/2001.

41

Всъщност целта на този регламент е да предостави на обществеността възможно най-широко право на достъп до документите на институциите на Съюза (вж. в този смисъл решения от 1 юли 2008 г., Швеция и Turco/Съвет, C‑39/05 P и C‑52/05 P, EU:C:2008:374, т. 33 и от 16 юли 2015 г., ClientEarth/Комисия, C‑612/13 P, EU:C:2015:486, т. 57).

42

В светлината именно на такава цел Съдът е постановил, че Регламент № 1049/2001 по принцип задължава институцията на Съюза, която възнамерява да откаже достъпа до документ, да изясни по какъв начин достъпът до този документ би могъл да засегне конкретно интереса, защитен от някое от предвидените за съответното право на достъп изключения, без да се изключва възможността за посочената институция в тази насока да се позове на обща презумпция за поверителност, приложима за дадена категория документи, когато сходни съображения от общ характер могат да намерят приложение относно искания за разгласяване, които се отнасят до документи от едно и също естество (вж. в този смисъл решения от 1 юли 2008 г., Швеция и Turco/Съвет, C‑39/05 P и C‑52/05 P, EU:C:2008:374, т. 48—50 и от 16 юли 2015 г., ClientEarth/Комисия, C‑612/13 P, EU:C:2015:486, т. 68, 69 и 77).

43

За сметка на това, когато, сезирани от частноправен субект със заявление за достъп до информация за поднадзорно предприятие, компетентните органи смятат, че с оглед на упоменатите в точка 35 от настоящото решение кумулативни условия исканата информация е поверителна по смисъла на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39, те могат да уважат такова заявление единствено в изчерпателно изброените в член 54 случаи.

44

На последно място, е нужно да се подчертае, че след като единствената цел на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 е да задължи компетентните органи по принцип да отказват разгласяването на поверителна информация по смисъла на тази разпоредба, държавите членки имат свободата да разширят защитата срещу разгласяване до цялото съдържание на преписките на компетентните органи относно надзора, или обратно, да допуснат достъпа до информацията, притежавана от компетентните органи, която не е поверителна по смисъла на цитираната разпоредба.

45

В настоящия случай запитващата юрисдикция следва да провери, в светлината на всички предходни съображения, дали притежаваната от Федералната служба за надзор върху финансовите услуги информация, чието разгласяване е било поискано, попада в обхвата на задължението за професионална тайна, което тази служба е длъжна да спазва съгласно член 54, параграф 1 от Директива 2004/39.

46

С оглед на изложеното дотук на първия въпрос следва да се отговори, че член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че нито цялата свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена от него на компетентния орган, нито всички съдържащи се в преписката относно надзора изявления на този орган, включително кореспонденцията му с други институции, представляват безусловно поверителна информация, която следователно попада в обхвата на задължението за запазване на професионална тайна, предвидено в тази разпоредба. Като поверителна следва да бъде квалифицирана информацията, която притежават определените от държавите членки органи за изпълнение на функциите съгласно тази директива и която, първо, не е публична, и второ, разгласяването ѝ би могло да накърни или интересите на предоставилото я физическо или юридическо лице или интересите на трето лице, или пък безпроблемното функциониране на системата за контрол върху дейността на инвестиционните посредници, създадена от законодателя на Съюза с приемането на Директива 2004/39.

47

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката дали свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена на компетентните органи, е поверителна, зависи от момента на предаването и от това как трябва да се квалифицира въпросната информация към този момент.

48

В тази насока следва да се подчертае, че компетентните органи поначало са длъжни да спазват възложеното им с член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 задължение за професионална тайна през целия период, през който притежаваната от тях на основание на същата директива информация трябва да се счита за поверителна, тъй като иначе би се застрашило постигането на преследваните с тази разпоредба цели, отбелязани в точка 33 от настоящото решение (вж. в този смисъл решение от 12 ноември 2014 г., Altmann и др., C‑140/13, EU:C:2014:2362, т. 31 и 34).

49

Освен това, както по същество отбелязват запитващата юрисдикция и Европейската комисия, изтичането на време представлява обстоятелство, което обикновено може да повлияе върху анализа на въпроса дали условията, от които зависи поверителността на съответната информация, са изпълнени в даден момент (вж. в този смисъл решения от 26 януари 2010 г., Internationaler Hilfsfonds/Комисия, C‑362/08 P, EU:C:2010:40, т. 56 и 57 и от 14 март 2017 г., Evonik Degussa/Комисия, C‑162/15 P, EU:C:2017:205, т. 64).

50

Следователно се налага изводът, че общата забрана за разгласяване на поверителна информация, залегнала в член 54, параграф 1 от Директива 2004/39, визира притежаваната от компетентните органи информация, която трябва да бъде квалифицирана като поверителна при разглеждането на искането за разгласяване, независимо как е квалифицирана тази информация към момента, в който е била предадена на посочените органи.

51

Ето защо на втория въпрос следва да се отговори, че член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че поверителността на свързана с поднадзорното предприятие информация, предадена на компетентните органи, трябва да се преценява към момента на проверката, която тези органи са длъжни да извършат, за да се произнесат по искането за разгласяване, отнасящо се до въпросната информация, независимо как тя е била квалифицирана при предаването ѝ на посочените органи.

52

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че притежаваната от компетентните органи информация, която е от преди пет или повече години, поначало вече не попада в обхвата на търговските тайни или на други категории поверителна информация по смисъла на тази разпоредба.

53

Що се отнася конкретно до информацията, попадаща в обхвата на търговски тайни, следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда защитата на тези тайни представлява общ принцип на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2008 г., Varec, C‑450/06, EU:C:2008:91, т. 49 и цитираната съдебна практика).

54

От практиката на Съда също така следва, че когато информацията, която към определен момент е могла да представлява търговска тайна, датира от преди пет или повече години, поради факта на изтичането на време тя по принцип се счита за неактуална и за загубила поради това поверителността си, освен ако по изключение страната, която се позовава на поверителността, не докаже, че въпреки давността си тази информация все още е съществен елемент на търговското ѝ положение или на това на трети засегнати лица (вж. в този смисъл решение от 14 март 2017 г., Evonik Degussa/Комисия, C‑162/15 P, EU:C:2017:205, т. 64).

55

Съображенията, изложени в предходната точка, са валидни и в контекста на прилагането на член 54, параграф 1 от Директива 2004/39, тъй като се отнасят до промените във времето на релевантността на определена информация за търговското положение на съответните предприятия.

56

Тези съображения обаче не са валидни, що се отнася до притежаваната от компетентните органи информация, поверителността на която би могла да бъде обоснована с причини, различни от важността ѝ за търговското положение на съответните предприятия, като например по-специално информацията за прилаганите от компетентните органи методи и стратегии за надзор.

57

Ето защо на третия въпрос следва да се отговори, че член 54, параграф 1 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува в смисъл, че притежаваната от компетентните органи информация, която е могло да представлява търговска тайна, но датира от преди пет или повече години, поради факта на изтичането на време по принцип се счита за неактуална и поради това за загубила поверителността си, освен ако по изключение страната, която се позовава на поверителността, не докаже, че въпреки давността си тази информация все още е съществен елемент на търговското ѝ положение или на това на трети засегнати лица. Такива съображения не са валидни за притежаваната от тези органи информация, поверителността на която би могла да бъде обоснована с причини, различни от важността ѝ за търговското положение на съответните предприятия.

58

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: