—

за T-Mobile Austria GmbH, от A. Egger, Rechtsanwalt,

—

за Verein für Konsumenteninformation, от S. Langer, Rechtsanwalt,

—

за австрийското правителство, от C. Pesendorfer и P. Cede, в качеството на представители,

—

за германското правителство, от T. Henze, J. Möller и J. Kemper, в качеството на представители,

—

за френското правителство, от G. de Bergues и N. Rouam, в качеството на представители,

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от S. Varone, avvocato dello Stato,

—

за португалското правителство, от L. Inez Fernandes и L. Bigotte Chorão, в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от K.‑P. Wojcik, J. Rius, M. Noll-Ehlers и C. Vrignon, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до член 52, параграф 3 от Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (OВ L 319, стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Verein für Konsumenteninformation (сдружение за информиране на потребителите, наричано по-нататък „Verein“) и T-Mobile Austria GmbH (наричано по-нататък „T-Mobile Austria“) във връзка с негова практика по ценообразуване, състояща се в събирането на допълнителни такси от клиентите при плащане с превод онлайн или с помощта на хартиена бланка.

3

В дял I от Директива 2007/64, озаглавен „Предмет, приложно поле и определения“, член 1 от тази директива, със заглавие „Предмет“, гласи:

„1.   Настоящата директива определя правилата, в съответствие с които държавите членки разграничават следните шест категории доставчици на платежни услуги:

[…]

2.   Настоящата директива установява и правила относно прозрачността на условията и изискванията за информация за платежните услуги, както и съответните права и задължения на ползвателите на платежни услуги и доставчици на платежни услуги във връзка с предоставянето на платежни услуги по занятие или като стопанска дейност“.

4

Член 4 от тази директива, озаглавен „Определения“, предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]“.

5

В дял IV от посочената директива, който се отнася до правата и задълженията във връзка с предоставянето и използването на платежни услуги, член 52 от Директивата, озаглавен „Приложими такси“, гласи следното в параграф 3:

„Доставчикът на платежни услуги не препятства получателя да поиска от платеца такса или да му предложи отстъпка за използването на даден платежен инструмент. Въпреки това, държавите членки могат да забранят или ограничат правото за налагане на такси, вземайки предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти“.

6

Съображение 42 от Директива 2007/64, което се отнася до приложното поле на член 52, параграф 3 от тази директива, има следното съдържание:

„За да се насърчат прозрачността и конкуренцията, доставчикът на платежни услуги не следва да възпрепятства получателя да иска от платеца такси за използването на специфичен платежен инструмент. Въпреки че получателят следва да е свободен да начислява такси за използването на определен платежен инструмент, държавите членки могат да решат дали да наложат забрана или ограничения на подобна практика, когато по тяхна преценка това се налага с цел предотвратяване на злоупотреба при ценообразуване или ценообразуване, което може да има отрицателни последици за използването на определен платежен инструмент, като се вземе предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и използването на ефикасни платежни инструменти“.

7

По смисъла на член 53 от тази директива, озаглавен „Дерогация за платежни инструменти с ниска стойност и електронни пари“:

„1.   За платежни инструменти, които според рамковия договор се използват единствено за отделни платежни транзакции, ненадвишаващи 30 [евро] или които имат лимит на плащанията от 150 [евро] или на които се съхраняват средства, които не надхвърлят 150 [евро] в нито един момент, доставчиците на платежни услуги могат да уговорят с ползвателите на платежни услуги следното:

2.   За национални платежни транзакции държавите членки или компетентните им органи могат да намалят или да удвоят сумите, посочени в параграф 1. Те могат да ги увеличат до 500 [евро] за предплатените платежни инструменти.

3.   Членове 60 и 61 се прилагат също така за електронни пари по смисъла на член 1, параграф 3, буква б) от Директива 2000/46/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 18 септември 2000 година относно предприемането, упражняването и надзора над дейността на институциите за електронни пари], освен ако доставчикът на платежни услуги на платеца няма възможност да замрази платежната сметка или блокира платежния инструмент. Държавите членки могат да ограничат тази дерогация до платежни сметки или платежни инструменти с определена стойност“.

8

Според запитващата юрисдикция Директива 2007/64 е транспонирана в австрийското право с влезлия в сила на 1 ноември 2009 г. Закон за платежните услуги (Zahlungsdienstegesetz, BGBl. I, 66/2009, наричан по-нататък „ZaDiG“).

9

Член 1 от ZaDiG, озаглавен „Приложно поле“, предвижда в параграф 1:

„С този федерален закон се установяват условията, при спазването на които лицата могат да предоставят платежни услуги по занятие в Австрия (доставчици на платежни услуги), и с него се уреждат правата и задълженията на доставчиците на платежни услуги и на ползвателите на платежни услуги във връзка с платежните услуги, предоставяни на установени в Австрия ползватели на платежни услуги или от установени в Австрия доставчици на платежни услуги, както и достъпът до платежната система“.

10

Транспонирането на член 52, параграф 3 от Директива 2007/64 в австрийската правна система е осъществено с член 27, параграф 6 от ZaDiG, озаглавен „Приложими такси“, който предвижда:

„Доставчикът на платежни услуги не може да препятства получателя на плащането да предлага на платеца отстъпка за използването на даден платежен инструмент. Получателят на плащането няма право да събира такси за използването на определен платежен инструмент“.

11

T-Mobile Austria е един от доставчиците на мобилни телефонни услуги в Австрия. В това си качество то сключва с потребителите договори за телекомуникационни услуги, в които има редовно актуализирани от него общи условия. В текста на тези общи условия, който е в сила през ноември 2009 г., е включена следната клауза:

„Член 23

[…]

12

Въз основа на тази клауза T-Mobile Austria начислява допълнителна месечна такса в размер на 3 EUR на потребителите с абонаментен план „Call Europe“, избрали плащане без директен дебит или дебит на кредитна карта, което по-специално включва плащанията с кредитен превод чрез онлайн банкиране или с хартиена бланка.

13

В главното производство Verein сезира първоинстанционната юрисдикция с искане да бъде наложена забрана на T-Mobile Austria, от една страна, да включва посочената в договорите, които сключва с клиентите си, и от друга страна, да се позовава на тази клауза във връзка със съществуващите договори. В подкрепа на иска си Verein посочва, че тази клауза противоречи на императивната разпоредба на член 27, параграф 6, второ изречение от ZaDiG.

14

T-Mobile Austria иска претенцията да бъде отхвърлена, като изтъква най-напред, че по отношение на него не се прилага нито Директива 2007/64, нито ZaDiG, тъй като не е „доставчик на платежни услуги“, а мобилен телефонен оператор. Освен това, тъй като платежното нареждане нямало персонализирани защитни характеристики, то не било „платежен инструмент“ по смисъла на член 4, точка 23 от тази директива. Накрая, транспонирането на член 52, параграф 3 от посочената директива, осъществено с член 27, параграф 6, второ изречение от ZaDiG, не било съобразено с тази директива, тъй като австрийският законодател пропуснал да мотивира забраната за начисляване на такси за използването на определени платежни инструменти.

15

Първоинстанционната юрисдикция уважава всички искания на Verein. Решението ѝ е потвърдено във въззивното производство. Въззивната инстанция приема, че превод, направен с помощта на хартиена бланка, не представлява платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23 от Директива 2007/64. Независимо от това член 52, параграф 3 от тази директива не предвиждал пълна хармонизация на разглежданата правна уредба и националният законодател могъл да предвиди пълна забрана за налагане на допълнителни такси като предвидената в член 27, параграф 6 от ZaDiG, както за платежните инструменти по смисъла на тази директива, така и за други платежни операции като преводите, направени с помощта на хартиена бланка. Тази забрана освен това отговаряла на посочената в член 52, параграф 3, второ изречение от същата директива цел за насърчаване на конкуренцията и доброто функциониране на системата на ценообразуването.

16

T-Mobile Austria подава до запитващата юрисдикция ревизионна жалба срещу това решение. Тази юрисдикция, чиито решения не подлежат на съдебно обжалване по вътрешното право, установява, че поставените в спора в главното производство въпроси налагат тълкуване на разпоредбите на Директива 2007/64.

17

При тези условия Oberster Gerichtshof решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

18

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 52, параграф 3 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че той се прилага по отношение на използването на платежен инструмент в договорно отношение между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговия клиент, в качеството му на платец.

19

В началото Verein повдига възражение за недопустимост на първия въпрос, тъй като решение по него не било „необходимо“ по смисъла на член 267 ДФЕС, за да може запитващата юрисдикция да реши спора, предмет на главното производство.

20

Според постоянната съдебна практика въпросите, свързани с тълкуването на правото на Съюза и поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, които той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. по-специално решение PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, точка 39; решение Van der Weerd и др., C‑222/05—C‑225/05, EU:C:2007:318, точка 22 и решение Betriu Montull, C‑5/12, EU:C:2013:571, точка 34).

21

Както отбелязва генералният адвокат в точки 21—23 от заключението си, в случая не е съвсем очевидно, че тълкуването на член 52, параграф 3, второ изречение от Директива 2007/64, поискано от запитващата юрисдикция, не ѝ е необходимо за разрешаването на спора, с който е сезирана.

22

Наистина, спорът в главното производство е по искането на Verein за налагане на T-Mobile Austria на забрана да включва в договорите, които сключва с клиентите си, клауза, предвиждаща при плащане с платежно нареждане на хартиена бланка или онлайн на клиента да се начисляват разноски за обработването на документите, и да се позовава на такава клауза по съществуващите договори. От акта за преюдициално запитване се установява също, че жалбата на Verein се основава на член 27, параграф 6, второ изречение от ZaDiG, с който е транспониран във вътрешното право член 52, параграф 3 от посочената директива.

23

Поради това първият въпрос е допустим.

24

Член 52, параграф 3, първо изречение от Директива 2007/64 гласи, че доставчикът на платежни услуги не препятства получателя да поиска от платеца такса или да му предложи отстъпка за използването на даден платежен инструмент. Член 52, параграф 3, второ изречение от тази директива обаче дава право на държавите членки да забранят или ограничат правото на получателя да налага на платеца такси за използването на даден платежен инструмент, вземайки предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти.

25

Във връзка с това следва да се отбележи, че мобилен телефонен оператор може да се квалифицира като получател по смисъла на член 4, точка 8 от Директива 2007/64, когато средствата, предмет на платежна операция, са предназначени за него. Освен това клиентът на този мобилен телефонен оператор също може да бъде квалифициран като платец по смисъла на член 4, точка 7 от тази директива, когато разрешава плащане от платежната сметка, на която е титуляр или нарежда плащане.

26

От самия текст на член 52, параграф 3 от посочената директива, в който е регламентирано правото на получателя да иска от платеца заплащането на такса за използването на даден платежен инструмент, обаче следва, че тази разпоредба се отнася до отношенията между получателя и платеца. От това следва, че посочената разпоредба се прилага по отношение на използването на платежен инструмент в договорно отношение между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговия клиент, в качеството му на платец, както изтъкват Verein, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство и Европейската комисия.

27

Впрочем, както отбелязва генералният адвокат в точка 32 от заключението си, даденото на държавите членки с член 52, параграф 3, второ изречение от Директива 2007/64 право би било лишено от ефект, ако този текст не се прилага в отношенията между получател и платец.

28

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 52, параграф 3 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че той се прилага по отношение на използването на платежен инструмент в договорно отношение между мобилен телефонен оператор, в качеството му на получател на плащания, и неговия клиент, в качеството му на платец.

29

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 4, точка 23 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че от една страна, саморъчно подписано от платеца платежно нареждане и/или процедура за нареждане на кредитни преводи въз основа на такова платежно нареждане, и от друга страна, процедурата за нареждане на кредитни преводи чрез онлайн банкиране, представляват платежни инструменти по смисъла на тази разпоредба.

30

Според член 4, точка 23 от тази директива платежен инструмент е „персонализирано(и) устройство(ва) и/или набор от процедури, договорени между ползвателя на платежни услуги и доставчика на платежни услуги и използвани от ползвателя на платежни услуги с цел подаване на платежно нареждане“.

31

В самото начало следва да се отбележи посоченото от генералния адвокат в точка 36 от заключението му наличие на известна разлика между текстовете на тази разпоредба на различните езици. Разбира се, на всички езици прилагателното „персонализирано“ характеризира словосъчетанието „всяко устройство“. В текста на френски език обаче („tout dispositif personnalisé et/ou ensemble de procédures“), който отговаря по-конкретно на текстовете на испански, италиански, унгарски, португалски и румънски език, прилагателното „персонализирано“ не характеризира словосъчетанието „набор от процедури“. Обратно, в текста на немски език („jedes personalisierte Instrument und/oder jeden personalisierten Verfahrensablauf“), прилагателното „персонализирано“ определя словосъчетанието „набор от процедури“. Текстът на английски език („any personalised device(s) and/or set of procedures“), който отговаря по-конкретно на текстовете на датски, гръцки, нидерландски, фински и шведски език, може да се разбира и по двата начина.

32

Според постоянната съдебна практика разпоредбите от правото на Съюза трябва да се тълкуват и прилагат по еднакъв начин с оглед на текстовете им на всички езици на Европейския съюз. В случай на несъответствие между текстовете на дадена разпоредба на Съюза на различните езици, въпросната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от общата структура и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. по-специално решение Bark, C‑89/12, EU:C:2013:276, точка 40 и решение Комисия/Финландия, C‑309/11, EU:C:2013:610, точка 49).

33

Във връзка с това Verein, австрийското, германското и френското правителство и Комисията с основание отбелязват, че за да бъде квалифициран като персонализиран, платежният инструмент трябва да позволява на доставчика на платежните услуги да провери дали платежното нареждане е направено по искане на овластен да направи това ползвател.

34

Както обаче отбелязва френското правителство, някои изрично посочени в член 53 от Директива 2007/64 платежни инструменти не са персонализирани. Например от член 53, параграф 1, буква б) от тази директива следва, че някои платежни инструменти се използват анонимно и в тези случаи доставчиците на платежни услуги не са длъжни да доказват, че в хипотезата, посочена в член 59 от тази директива, автентичността на съответната платежна транзакция е установена.

35

От наличието на такива неперсонализирани платежни инструменти неизбежно следва, че понятието за платежен инструмент, определено в член 4, точка 23 от същата директива, може да включва набор от неперсонализирани процедури, договорени между ползвателя и доставчика на платежните услуги и които ползвателят използва, за да нареди плащане.

36

На втория въпрос на запитващата юрисдикция трябва да се отговори именно с оглед на това определение на понятието за платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23 от Директива 2007/64.

37

От една страна, запитващата юрисдикция иска да установи дали саморъчно подписано от платеца платежно нареждане и/или процедура за нареждане на кредитни преводи въз основа на такова платежно нареждане представляват платежен инструмент.

38

Както с основание изтъкват Verein, австрийското, френското италианското и португалското правителство и Комисията, издаването на платежно нареждане чрез саморъчно подписано от платеца платежно нареждане представлява набор от процедури, договорени между ползвателя и доставчика на платежни услуги, които ползвателят използва, за да нареди плащане, и следователно представлява платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23, втората хипотеза от Директива 2007/64.

39

В това отношение от представената на Съда преписка се установява, че издаването на такова платежно нареждане обикновено предполага при откриването на платежната сметка платецът да даде в кредитната институция спесимен от саморъчния си подпис, да използва определени бланки за платежни нареждания и да положи върху тези бланки саморъчния си подпис. Тази кредитна институция може да пристъпи към установяване на автентичността на платежното нареждане по смисъла на член 4, точка 19 от посочената директива, като сравни саморъчния подпис, положен върху платежното нареждане, с предварително депозирания от платеца спесимен от саморъчен подпис.

40

От друга страна, запитващата юрисдикция иска да установи дали процедурата по издаване на платежното нареждане онлайн представлява платежен инструмент.

41

Както отбелязват Verein, австрийското, германското, френското, италианското и португалското правителство и Комисията, издаването на платежното нареждане онлайн представлява набор от процедури, договорени между ползвателя и доставчика на платежните услуги, които ползвателят използва, за да нареди плащане, и следователно представлява платежен инструмент по смисъла на член 4, точка 23, втората хипотеза от Директива 2007/64.

42

Наистина, от представената на Съда преписка се установява, че издаването на платежно нареждане онлайн предполага платецът да въведе различни персонални кодове, като идентифициращ код за свързване, таен код и код за транзакция, използването на които е договорено между кредитната институция и платеца. Използването на тези различни персонални кодове от платеца позволява на кредитната институция да установи автентичността на платежното нареждане по смисъла на член 4, точка 19 от посочената директива.

43

При тези обстоятелства не е необходимо да се разглежда въпросът дали процедурата по издаване на платежно нареждане чрез бланка за превод, върху която е положен саморъчният подпис на платеца, или процедурата по издаване на платежно нареждане онлайн могат да се квалифицират като „персонализирано(и) устройство(ва)“ по смисъла на член 4, точка 23, първата хипотеза от Директива 2007/64, тъй като те представляват „набор от процедури“ по смисъла на втората хипотеза от тази разпоредба.

44

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 4, точка 23 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че както процедурата по издаване на платежно нареждане чрез документ за превод, върху който е положен саморъчният подпис на платеца, така и процедурата по издаване на платежно нареждане онлайн представляват платежни инструменти по смисъла на тази разпоредба.

45

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 52, параграф 3 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че дава право на държавите членки да въведат обща забрана за получателите на плащането да събират от платеца такси за използването на който и да е платежен инструмент.

46

Както отбелязват Verein, австрийското, германското, френското италианското и португалското правителство и Комисията, от самия текст на член 52, параграф 3 от тази директива следва, че правото на държавите членки да забраняват на получателите налагането на такси за използването на даден платежен инструмент може да се приложи по отношение на някои или на всички платежни инструменти, използвани на тяхна територия. Наистина, второто изречение от тази разпоредба не ограничава това право на държавите членки до използването на конкретен платежен инструмент.

47

Впрочем, независимо че когато забраняват или ограничават налагането на такси за използването на даден платежен инструмент, държавите членки трябва да вземат предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти, те все пак имат широка свобода на преценка при използването на правото, което им дава член 52, параграф 3 от тази директива, както се установява, по-конкретно от съображение 42 от нея.

48

С оглед на всички изложени по-горе съображения на третия въпрос трябва да се отговори, че член 52, параграф 3 от Директива 2007/64 трябва да се тълкува в смисъл, че той дава на държавите членки правото да въведат за получателите на плащания обща забрана за налагане на платеца на такси за използването на който и да е платежен инструмент, стига националната правна уредба като цяло да взема предвид необходимостта от насърчаване на конкуренцията и поощряване използването на ефективни платежни инструменти, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

49

T-Mobile Austria иска, ако Съдът реши, от една страна, че процедурите по издаване на платежно нареждане представляват платежни инструменти по смисъла на член 4, точка 23 от Директива 2007/64, и от друга страна, че член 52, параграф 3 от тази директива дава на държавите членки право да въвеждат за получателите на плащания обща забрана за налагане на такси за използването на даден платежен инструмент, действието на решението, което ще бъде постановено, да бъде ограничено във времето.

50

В това отношение според постоянната съдебна практика тълкуването, което Съдът дава на норма от правото на Съюза при упражняване на компетентността си по член 267 ДФЕС, уточнява и изяснява значението и приложното поле на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила. От това следва, че така разтълкувана, нормата може и трябва да се прилага от съда към правоотношения, възникнали и установени преди решението по искането за тълкуване, ако освен това са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на посочената норма (вж. по-конкретно решение RWE Vertrieb, C‑92/11, EU:C:2013:180, точка 58 и цитираната съдебна практика).

51

Освен това ограничаването на действието на дадено решение във времето е извънредна мярка, която предполага наличие на риск от тежки икономически последици, дължащи се преди всичко на големия брой правоотношения, установени добросъвестно въз основа на считаната за валидно действаща правна уредба, и когато се окаже, че лицата и националните власти са били подтикнати към несъобразено с правото на Съюза поведение поради обективна и значителна несигурност по отношение на приложното поле на разпоредбите на правото на Съюза — несигурност, за която евентуално е допринесло и самото поведение, възприето от други държави членки или от Комисията (вж. по-конкретно решение Endress, C‑209/12, EU:C:2013:864, точка 36 и цитираната съдебна практика).

52

Във връзка с това е важно да се отбележи, че лицата и националните власти не са били подтикнати към несъобразено с правото на Съюза поведение, след като приложимото по делото в главното производство австрийско законодателство транспонира правилно относимите разпоредби на Директива 2007/64.

53

Следва да се посочи освен това, както отбелязва генералният адвокат в точка 98 от заключението си, че T-Mobile Austria се задоволява да спомене „сериозни икономически последици“ за предприятията от телекомуникационния отрасъл в Съюза, без да представи доказателства или точни данни във връзка с това. При това положение съществуването на риск от сериозни икономически последици не е доказано (вж. в този смисъл решение Endress, EU:C:2013:864, точка 37).

54

Поради това няма основание действието на настоящото решение да бъде ограничено във времето.

55

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: