1

С жалбата си Alcogroup SA и Alcodis SA искат отмяна на решението на Общия съд на Европейския съюз от 10 април 2018 г., Alcogroup и Alcodis/Комисия (T‑274/15, непубликувано, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2018:179), с което Общият съд отхвърля като недопустима жалбата им за отмяна, от една страна, на Решение C(2015) 1769 окончателен на Комисията от 12 март 2015 г., адресирано до Alcogroup, както и до всички пряко или непряко контролирани от него дружества, включително Alcodis, във връзка с производство по прилагане на член 20, параграф 4 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета (AT.40244 — Bioethanol) (наричано по-нататък „второто решение за извършване на проверка“), и от друга страна, на писмото на Комисията от 8 май 2015 г., адресирано до Alcogroup в рамките на разследванията AT.40244 — Bioethanol и AT.40054 — Oil and Biofuel Markets (наричано по-нататък „писмото от 8 май 2015 г.“).

2

Член 20 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г. стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167) е озаглавен „Правомощия на Комисията за извършване на проверки“ и параграфи 1 и 4 от него гласят:

„1.   За да изпълни задълженията, възложени ѝ с настоящия регламент, Комисията може да извършва всички необходими проверки на предприятия или на сдружения на предприятия.

[…]

4.   Предприятията и сдруженията на предприятия са длъжни да се подчинят на проверките, разпоредени с решение на Комисията. В решението се посочват предметът и целта на проверката, насрочва се дата, на която тя ще започне, и се посочват санкциите, предвидени в членове 23 и 24, и правото на обжалване на решението пред Съда на Европейските общности. […]“.

3

Обстоятелствата в основата на спора са изложени от Общия съд в точки 1—27 от обжалваното съдебно решение, както следва:

4

Съдържанието на релевантната част на писмото от 8 май 2015 г. е следното:

„Що се отнася до действията, извършени от Комисията в рамките на преписка AT.40244 — Bioethanol, Ви припомням, че Вие не твърдите Комисията да разполага с документи, обхванати от поверителността на съобщенията между адвоката и неговия клиент. Претенциите Ви се ограничават до обстоятелството, че инспекторите са „етикетирали“ („tagged“) и може да са прочели документи, обхванати от поверителността.

По време на претърсването обаче моите екипи са Ви разяснили, както и на Вашия клиент и на избрано от Вас трето лице (г‑н Coene), процедурата за събиране на информация от инспекторите на Комисията, както и функционирането на използвания от Комисията софтуер за търсене. Било Ви е обяснено, че маркирането на определен документ (като например приложение) не означава непременно, че инспекторите са прочели всички документи, свързани с този документ (като съобщение по електронната поща, съдържащо множество приложения, евентуално обхванати от професионалната тайна […]). Ето защо твърденията Ви, че екипът от инспектори умишлено е подбрал и анализирал документи, обхванати от професионалната тайна, са неоснователни“.

5

Жалбоподателите искат от Общия съд да отмени второто решение за извършване на проверка и писмото от 8 май 2015 г. В подкрепа на жалбата си те изтъкват едно-единствено основание, разделено на две части.

6

Първата част е свързана с накърняване на правото на жалбоподателите на справедлив процес, гарантирано в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), както и в член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), и по-специално със засягане на правото на защита, на принципите на добра администрация и на пропорционалност, както и с неизпълнение на задължението за безпристрастно разследване.

7

Втората част е свързана с накърняване на правото на неприкосновеност на жилището, предвидено в член 7 от Хартата и в член 8 от ЕКПЧ.

8

Общият съд приема, че жалбата е недопустима.

9

На първо място, в точки 57—65 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля двата довода на жалбоподателите в подкрепа на допустимостта на жалбата, що се отнася до второто решение за извършване на проверка.

10

За тази цел, от една страна, в точки 61—63 от обжалваното съдебно решение Общият съд припомня, че съгласно съдебната практика законосъобразността на даден акт трябва да се преценява с оглед на правните и фактическите обстоятелства, съществували към момента на приемането му, и следователно в разглеждания случай оплакванията относно провеждането на проверката, разпоредена с второто решение за извършване на проверка, са ирелевантни за искането за отмяна на това решение, като този извод се потвърждава и от решение от 18 юни 2015 г., Deutsche Bahn и др./Комисия (C‑583/13 P, EU:C:2015:404). Всъщност според Общия съд от това съдебно решение следва, че нередностите при провеждането на дадена проверка могат да поставят под въпрос само валидността на последващите решения за извършване на проверка, приети въз основа на информация, събрана незаконосъобразно при предходната проверка.

11

От друга страна, Общият съд отхвърля насочения срещу второто решение за извършване на проверка довод на жалбоподателите, че в това решение не са предвидени предпазни мерки с цел да се избегне запознаването на Комисията с документите, изготвени от тях за целите на защитата им в рамките на първото разследване (наричани по-нататък „предпазните мерки“). Такива мерки обаче били необходими предвид опасността в рамките на втората проверка проверяващите лица да се натъкнат на документите за защита, свързани с първото разследване, чийто предмет е тясно свързан с този на второто разследване. В това отношение в точка 64 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че твърдените от жалбоподателите нарушения на правото на защита произтичат не пряко от липсата на предпазни мерки, а от провеждането на проверката, което е ирелевантно за искането за отмяна на второто решение за извършване на проверка. При всички положения според Общия съд за Комисията важат ограничения при всички проверки, така че зачитането на изтъкнатите от жалбоподателите права би трябвало да бъде гарантирано във всеки случай, без да е необходимо да се приемат предпазни мерки за тази цел. Освен това Общият съд отбелязва, че жалбоподателите не са посочили никакво конкретно правило, предвиждащо правно задължение за Комисията да включи специфични предпазни мерки в дадено решение за извършване на проверка, отнасящи се до защитата на документите, свързани с друго разследване и обхванати от поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент. Ето защо в точка 65 от обжалваното съдебно решение Общият съд достига до извода, че второто решение за извършване на проверка не е породило правните последици, посочени от жалбоподателите в тяхната жалба, и че следователно исканията им във връзка с това решение са недопустими.

12

На второ място, Общият съд анализира допустимостта на жалбата в частта относно отмяната на писмото от 8 май 2015 г.

13

За целта, най-напред, в точки 79—82 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че това писмо трябва да се разглежда като отказ окончателно да се прекъснат действията по разследване по отношение на жалбоподателите и като такъв отказ въпросното писмо има характер на предварителен акт. Затова, позовавайки се по-специално на решение от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия (60/81, EU:C:1981:264), Общият съд заключава, че жалбата е недопустима в частта относно съдържащия се в същото писмо отказ да се спрат разследванията, които са в ход.

14

По-нататък, Общият съд отхвърля довода на жалбоподателите, че писмото от 8 май 2015 г. е обжалваем акт, тъй като представлява формално решение, слагащо край на отделната специална процедура относно защитата на документите, обхванати от поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, и следователно засягащо непосредствено и по необратим начин правното им положение. В това отношение в точки 87—89 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че това писмо не представлява формално (нито дори мълчаливо) решение за отхвърляне на искането за зачитане на поверителността, тъй като в посоченото писмо Комисията не се е произнесла по въпроса дали разглежданите документи са обхванати от професионалната тайна или не. Най-много в писмото от 8 май 2015 г. да е било потвърдено пред жалбоподателите, че документите не са били прочетени от Комисията и че следователно не е имало нарушение на правото на Съюза. Освен това Общият съд припомня, че Комисията фактически не е иззела тези документи и не ги е включила в преписката си, с изключение само на един документ, който, макар да е бил физически иззет и поставен в запечатан плик, впоследствие е бил върнат на жалбоподателите.

15

Накрая, в точки 91 и 92 от обжалваното съдебно решение Общият съд припомня, от една страна, че по принцип съдебният контрол на условията, при които е проведена дадена проверка, попада в обхвата на жалба за отмяна срещу окончателното решение, прието от Комисията в приложение на член 101, параграф 1 ДФЕС. Освен това според Общия съд по този начин се гарантира съществуването на ефективна съдебна защита по отношение на мерките за проверка на органите за защита на конкуренцията, каквато защита се изисква от Европейския съд по правата на човека. От друга страна, според Общия съд при положение като разглежданото, като се има предвид приключването на второто разследване и без да се засяга възможността за евентуално подаване на жалба за отмяна на евентуално окончателно решение, прието във връзка с първото разследване, ако жалбоподателите смятат, че действията на Комисията, свързани със запознаване с обхванати от поверителността документи, са незаконосъобразни и са им нанесли вреди, които могат да ангажират отговорността на Съюза, те е трябвало да предявят иск за извъндоговорна отговорност. Общият съд посочва, че тази възможност съществува и в случай че проверката не доведе до приемането на окончателно решение, срещу което може да бъде подадена жалба за отмяна. Такъв иск за обезщетение не е част от системата за контрол на валидността на актове на Съюза, имащи задължителни правни последици, които могат да засегнат интересите на жалбоподателя, а може да бъде предявен, когато дадена страна е претърпяла вреда поради неправомерното поведение на дадена институция.

16

Жалбоподателите искат от Съда да отмени обжалваното съдебно решение, да приеме жалбата им за отмяна за допустима, да върне делото на Общия съд за произнасяне по същество и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

17

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

18

В съответствие с член 62 от Процедурния правилник на Съда на 21 януари 2019 г. страните са приканени да представят становища по въпроса дали жалбоподателите все още имат правен интерес в рамките на обжалването пред Съда. По-специално им е поставен въпросът каква полза биха могли да извлекат от евентуалната отмяна на обжалваното съдебно решение, като се има предвид решението на Комисията от 7 април 2017 г. за приключване на второто разследване.

19

Страните отговарят на този въпрос с актове, подадени в секретариата на Съда на 20 февруари 2019 г.

20

В отговор на въпроса, поставен на страните от Съда, жалбоподателите поддържат, че отмяната на обжалваното съдебно решение, както и евентуално следващата от това отмяна на второто решение за извършване на проверка и на писмото от 8 май 2015 г., би могла да доведе до преустановяване на всякакви действия по първото разследване, би направила незаконосъобразно предприемането на всяко действие на Комисията по разследване или по проучване в рамките както на първото, така и на второто разследване и би им позволила да искат поправяне на претърпените вреди.

21

Всъщност, от една страна, накърняването на правото на защита поради преглеждането от Комисията на документите относно първото разследване, преглеждане, което било станало възможно заради липсата на предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка, правело фактически невъзможно организирането на защитата на жалбоподателите по същото разследване. Освен това според жалбоподателите, доколкото второто решение за извършване на проверка е позволило запознаването на Комисията с посочените документи, установяването на неговата незаконосъобразност и неговата отмяна трябва да доведат до отмяна на писмото от 8 май 2015 г., тъй като, при положение че първото разследване не е можело да продължи по безпристрастен начин, Комисията е трябвало окончателно да му сложи край. В допълнение, отказвайки в писмото от 8 май 2015 г. да признае поверителния характер на документите за защита, изготвени в рамките на първото разследване, Комисията била лишила жалбоподателите от правото да се защитят пълноценно в рамките на това разследване. От друга страна, административното приключване на второто разследване не пречело на неговото евентуално възобновяване.

22

За сметка на това Комисията счита, че заради административното приключване на второто разследване жалбата до Съда е станала безпредметна, доколкото се отнася до частта от обжалваното съдебно решение, отнасяща се до това разследване.

23

По-специално, според Комисията посоченото приключване е позволило на жалбоподателите да получат резултата, който търсят с жалбата си, доколкото същата се отнася до отмяната на второто решение за извършване на проверка и на писмото от 8 май 2015 г., поне що се отнася до отказа на Комисията да прекъсне второто разследване. Всъщност, макар по отношение на това разследване да е налице само административно приключване, при положение че не е образувано формално производство, това приключване на практика било окончателно. В това отношение Комисията уточнява, че не съществува никаква възможност за възобновяване на разследването, освен ако не се установят съществени нови обстоятелства. Освен това такова възобновяване зависело от определени условия, по-специално във връзка с мотивирането, и вероятно би се стигнало до ново разследване, в рамките на което Комисията нямало да може да използва документите, разгледани в рамките на второто (приключено) разследване.

24

Видно от постоянната практика на Съда, правният интерес на ищеца или жалбоподателя трябва да съществува с оглед на предмета на иска или жалбата към момента на подаването му/ѝ, тъй като в противен случай същият/същата би бил(а) недопустим(а). Предметът на спора и правният интерес трябва да продължат да съществуват до обявяването на съдебното решение, тъй като иначе няма да има основание за произнасяне по същество, което предполага жалбата да може чрез резултата си да донесе полза на страната, която я е подала (решение от 6 септември 2018 г., Bank Mellat/Съвет, C‑430/16 P, EU:C:2018:668, т. 50 и цитираната съдебна практика).

25

В разглеждания случай, както признава самата Комисия, административното приключване на второто разследване, настъпило в хода на производството пред Общия съд, няма окончателен характер, тъй като това разследване може да бъде възобновено, ако Комисията научи за съществени нови обстоятелства.

26

Самата правна възможност за възобновяване на посоченото разследване е достатъчна, за да се установи правният интерес на жалбоподателите. Всъщност отмяната на обжалваното съдебно решение и евентуално следващата от това отмяна от Общия съд на второто решение за извършване на проверка, както и на писмото от 8 май 2015 г., биха имали за последица най-малкото да лишат от правно основание твърдените незаконосъобразни действия по разследване, извършени от Комисията в рамките на второто разследване, и следователно да я принудят евентуално да започне ново разследване, в рамките на което тя не би могла да използва твърдените поверителни документи, които са били прегледани при предходното разследване (вж. в този смисъл решения от 22 октомври 2002 г., Roquette Frères, C‑94/00, EU:C:2002:603, т. 49 и от 18 юни 2015 г., Deutsche Bahn и др./Комисия, C‑583/13 P, EU:C:2015:404, т. 45).

27

Ето защо жалбоподателите запазват правния си интерес да искат отмяната на обжалваното съдебно решение и жалбата им е допустима.

28

С първото си основание жалбоподателите изтъкват редица грешки при прилагане на правото, както и неизпълнение на задължението за мотивиране, допуснати според тях от Общия съд при преценката на допустимостта на жалбата, с която е бил сезиран. Това основание се състои от две части.

29

Първата част на първото основание, в подкрепа на която жалбоподателите излагат четири довода, се отнася до преценката от страна на Общия съд относно допустимостта на жалбата, доколкото със същата се иска отмяна на второто решение за извършване на проверка.

30

В рамките на първия изложен довод жалбоподателите изхождат от предпоставката, че ако второто решение за извършване на проверка беше мотивирано по подходящ начин, тоест ако в него бяха предвидени предпазни мерки, инспекторите нямаше да смятат, че то им позволява да преглеждат документите, считани за поверителни от жалбоподателите.

31

В това отношение жалбоподателите посочват, първо, че Общият съд не е изпълнил задължението си за мотивиране, тъй като не е отговорил на доводите, че непредвиждането на предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка представлява също нарушение на задължението за мотивиране, на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, на член 47 от Хартата и на член 6 от ЕКПЧ. Второ, според жалбоподателите в точка 64 от обжалваното съдебно решение Общият съд е изопачил искането им, като е приел, че те не са посочили никакво конкретно правило, предвиждащо твърдяното задължение за включване на предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка, макар те да са посочили за целта същите тези разпоредби. Трето, Общият съд неправилно приел, че като първи довод жалбоподателите са изтъкнали, че незаконосъобразното провеждане на дадена проверка може да постави под въпрос валидността на решението, въз основа на което тази проверка е извършена. В действителност те били посочили начина на изпълнение на второто решение за извършване на проверка само по съображения за изчерпателност и за улесняване на анализа относно законосъобразността на самото решение, по смисъла на решение от 18 юни 2015 г., Deutsche Bahn и др./Комисия (C‑583/13 P, EU:C:2015:404).

32

Съгласно втория довод на жалбоподателите, като в точка 64 от обжалваното съдебно решение Общият съд е посочил, че твърдените нарушения на правото на защита произтичат не пряко от липсата на предпазни мерки, а от провеждането на проверката и че при всички положения за Комисията важат ограничения при всички проверки, Общият съд неправилно се е произнесъл по съществото на жалбата в рамките на анализа на нейната допустимост.

33

Третият довод на жалбоподателите е, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 62, 64 и 65 от обжалваното съдебно решение е приел, че липсата на мотиви, изразяваща се в непосочване на предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка, е ирелевантна за искането за отмяна, че твърдените нарушения не произтичат пряко от въпросната липса и че второто решение за извършване на проверка не е породило твърдените от тях правни последици.

34

Всъщност според жалбоподателите първата и втората проверка са тясно свързани заради предмета им, поради което при приемането на второто решение за извършване на проверка Комисията е била изправена пред обективно по-голяма опасност от накърняване на правото на защита при провеждането на проверката. При тези обстоятелства те считат, че Комисията е трябвало да отчете тази опасност по-специално като предвиди предпазни мерки с цел да ограничи предоставените на инспекторите правомощия. Ето защо липсата на такива мерки стояла в основата на твърдените нередности, допуснати от инспекторите.

35

Освен това жалбоподателите упрекват Общия съд, че не е изпълнил задължението си за мотивиране, от една страна, защото не е изложил никакви мотиви, които биха могли да обосноват липсата на пряка причинно-следствена връзка между липсата на мотиви и накърняването на правото на защита, и от друга страна, защото не е отговорил на довода им за съществуваща връзка между предметите на двете проверки, налагаща според тях предвиждането на специални мерки от страна на Комисията.

36

В рамките на четвъртия изложен довод жалбоподателите посочват, че в точка 64 от обжалваното съдебно решение Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че правото на защита е гарантирано при всички положения поради важащите за Комисията ограничения във връзка с всички проверки. В действителност съществуването на тези ограничения не освобождавало Комисията от задължението да мотивира решенията си. Освен това, посочвайки по абстрактен начин тези ограничения, Общият съд погрешно пропуснал да осъществи контрол за зачитането на правото на защита от страна на Комисията.

37

Комисията не приема тези доводи.

38

В първата част от първото основание и с изтъкнатите в нея четири довода, които следва да се разгледат заедно, жалбоподателите твърдят по същество, че Общият съд е допуснал редица грешки при прилагане на правото, не е изпълнил задължението си за мотивиране и е накърнил правото на защита, като е приел за недопустимо основанието, свързано с липса на мотиви във второто решение за извършване на проверка, доколкото в него е трябвало да бъдат предвидени предпазни мерки.

39

По-специално, най-напред, според жалбоподателите Общият съд е пропуснал да отговори на тяхното основание, свързано с липса на мотиви във второто решение за извършване на проверка, доколкото в него не са били предвидени предпазни мерки.

40

В това отношение следва да се отбележи, че тези доводи произтичат от смесване на анализа, който първоинстанционният съд е длъжен да извърши в рамките на преценката относно допустимостта на жалбата за отмяна, и анализа по същество на тази жалба.

41

Всъщност Общият съд е ограничил своя анализ на жалбата до доводите на жалбоподателите, насочени към доказването на нейната допустимост. При този анализ Общият съд е проверил по-специално дали доводите, на които се основава жалбата, биха могли да поставят под съмнение законосъобразността на обжалваните актове.

42

Следователно, противно на твърденията на жалбоподателите, Общият съд правилно не е проверил основателността на доводите, съгласно които липсата на предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка представлява нарушение на задължението по член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, на член 47 от Хартата и на член 6 от ЕКПЧ.

43

По-нататък, що се отнася до довода на жалбоподателите, че Общият съд неправилно е разгледал жалбата по същество, като в точка 64 от обжалваното съдебно решение е приел, че твърдените нарушения на правото на защита произтичат не пряко от липсата на предпазни мерки, а от провеждането на проверката, този довод е резултат от погрешен прочит на посочената точка.

44

Всъщност в тази точка Общият съд не е разгледал основателността на доводите, насочени към доказването на такива нарушения, а се е ограничил — в рамките на преценката си относно допустимостта на жалбата — до извода, че при всички положения не съществува никаква причинно-следствена връзка между тези нарушения (ако се приемат за доказани) и законосъобразността на второто решение за извършване на проверка.

45

Както правилно посочва Общият съд в точка 61 от обжалваното съдебно решение, законосъобразността на акт на Съюза трябва да се преценява въз основа на фактическите и правните обстоятелства, които са съществували към датата на приемането му (решение от 11 май 2017 г., Швеция/Комисия, C‑562/14 P, EU:C:2017:356, т. 63 и цитираната съдебна практика), така че действия, извършени след приемането на определено решение, не могат да имат отражение върху валидността на това решение (решения от 8 ноември 1983 г., IAZ International Belgium и др./Комисия, 96/82—102/82, 104/82, 105/82, 108/82 и 110/82, EU:C:1983:310, т. 16 и от 17 октомври 1989 г., Dow Benelux/Комисия, 85/87, EU:C:1989:379, т. 49, както и определение на председателя на Съда от 27 септември 2004 г., Комисия/Akzo и Akcros, C‑7/04 P(R), EU:C:2004:566, т. 46).

46

Ето защо, при положение че твърдените понастоящем нарушения са можели да бъдат извършени от инспекторите на Комисията едва по повод на втората проверка и следователно след приемането на второто решение за извършване на проверка, те в никакъв случай не биха могли да засегнат неговата законосъобразност.

47

В допълнение жалбоподателите считат, че в случая е трябвало да бъдат предвидени предпазни мерки с оглед на увеличената опасност в хода на втората проверка инспекторите да се запознаят с поверителни документи, свързани с първата проверка, поради сходния предмет на разследванията, в рамките на които са проведени тези проверки.

48

Следва обаче да се отбележи, че този довод като цяло се основава на предпоставката, че с оглед на провеждането на проверката второто решение за извършване на проверка би трябвало да включва специални предпазни мерки, що се отнася до запазването на поверителността на съобщенията между адвоката и неговия клиент, когато въпросната проверка е предхождана от друга (първа) проверка и двете проверки са извършени в рамките на разследвания със сходен предмет. Всъщност според жалбоподателите при тези обстоятелства само такива предпазни мерки биха гарантирали инспекторите на Комисията да не смятат, че посоченото решение им позволява да преглеждат документи, обхванати от поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент.

49

Такава предпоставка обаче е явно погрешна.

50

В действителност правото да се запази поверителност на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент, е част от правото на защита, което трябва да бъде зачитано още на етапа на предварителното разследване (вж. в този смисъл решения от 18 май 1982 г., AM & S Europe/Комисия, 155/79, EU:C:1982:157, т. 18—23, от 21 септември 1989 г., Hoechst/Комисия, 46/87 и 227/88, EU:C:1989:337, т. 16 и от 14 септември 2010 г., Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия, C‑550/07 P, EU:C:2010:512, т. 40 и 41). Ето защо Комисията и нейните инспектори по принцип са длъжни да зачитат това право, независимо от обхвата на упълномощаването в решението за извършване на проверка.

51

Така, противно на твърденията на жалбоподателите, при всички положения инспекторите не са могли да заключат, че им е позволено на нарушават поверителността на твърдените поверителни документи, изготвени след първата проверка, само защото във второто решение за извършване на проверка не са предвидени никакви специални предпазни мерки по отношение на тези документи.

52

Накрая, що се отнася до доводите, насочени срещу съображенията в точка 64 от обжалваното съдебно решение, съгласно които при всички положения, от една страна, за Комисията важат ограничения при всички проверки, така че зачитането на изтъкнатите от жалбоподателите права би трябвало да бъде гарантирано във всеки случай, и от друга страна, жалбоподателите не са посочили никакво конкретно правило, предвиждащо правно задължение за Комисията да включи специфични предпазни мерки във второто решение за извършване на проверка, достатъчно е да се посочи, че тези съображения са изложени за изчерпателност и следователно, дори посочените доводи да са основателни, те не биха могли да доведат до отмяна на обжалваното съдебно решение и затова следва да бъдат отхвърлени като неотносими.

53

Всъщност съгласно постоянната съдебна практика, след като едно от изложените от Общия съд съображения е достатъчно за обосноваване на диспозитива на решението, пороците, които би могло да има друго съображение, което също е изложено във въпросното решение, при всяко положение не се отразяват на посочения диспозитив, така че основанието, с което те се изтъкват, е неотносимо и трябва да се отхвърли (вж. по-специално решения от 29 април 2004 г., Комисия/CAS Succhi di Frutta, C‑496/99 P, EU:C:2004:236, т. 68 и от 15 май 2019 г., CJ/ECDC, C‑170/18 P, непубликувано, EU:C:2019:410, т. 56).

54

С оглед на изложените по-горе съображения Общият съд правилно е преценил, че доводите на жалбоподателите не биха могли да поставят под въпрос законосъобразността на второто решение за извършване на проверка, и в точка 65 от обжалваното съдебно решение правилно е приел жалбата за недопустима, доколкото се отнася до отмяната на това решение.

55

При това положение първата част на първото основание следва да се отхвърли.

56

Втората част на първото основание, в рамките на която са изложени два довода, се отнася до преценката на Общия съд относно допустимостта на жалбата, доколкото с нея се иска отмяна на писмото от 8 май 2015 г.

57

С първия си довод жалбоподателите упрекват Общия съд, че е изопачил съдържанието на това писмо. Всъщност според тях, докато съгласно точка 80 от обжалваното съдебно решение това писмо е само подготвителен акт с оглед на приемането на окончателното решение на Комисията, слагащо край на разследването, посоченото писмо в действителност съдържа окончателно становище на Комисията относно неповерителния характер на въпросните документи. Ето защо това писмо представлявало решение, пораждащо задължителни правни последици по отношение на жалбоподателите. Освен това в точка 87 от своето решение Общият съд изопачил фактите, приемайки, че в това писмо Комисията „не се е произнесла по въпроса дали разглежданите документи са обхванати от професионалната тайна или не[, и че н]ай-много в писмото от 8 май 2015 г. да е било потвърдено пред жалбоподателите, че документите не са били прочетени от Комисията“. Според жалбоподателите в действителност от посоченото писмо ясно личи, че Комисията не отрича, че маркираните документи са били прегледани.

58

Освен това писмото от 8 май 2015 г. нанесло на жалбоподателите непоправими вреди. Всъщност според тях, от една страна, запознаването на Комисията с въпросните документи със сигурност е можело да повлияе по някакъв начин на първото разследване и от друга страна, само прекъсването на това разследване е можело да предотврати увеличаването на тези вреди, при положение че в специфичния контекст на разглеждания случай именно накърняването на правото на защита в хода на втората проверка е било от естество да засегне възможността за ефективна защита, с което би трябвало да разполагат жалбоподателите.

59

Вторият довод на жалбоподателите е, че в точки 86—89 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е направил разграничение между настоящото положение и това, във връзка с което е постановено неговото решение от 17 септември 2007 г., Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия (T‑125/03 и T‑253/03, EU:T:2007:287), и неправилно е приел, че предвид липсата на материален акт на изземване на документите, за които се твърди, че са поверителни, и на прилагане на тези документи към преписката Комисията не е приела мълчаливо решение за отхвърляне на искането за зачитане на поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент.

60

Всъщност според жалбоподателите, най-напред, разграничението въз основа на това дали е налице изземване на документи, е изкуствено и има за последица да позволи на Комисията да попречи на това решението ѝ да може да бъде атакувано, като избягва да копира документи за защита, които обаче са били прегледани от нейните инспектори. По-нататък, в точка 87 от обжалваното съдебно решение Общият съд изопачил фактите, приемайки, че писмото от 8 май 2015 г. потвърждава, че документите за защита на жалбоподателите не са били прочетени от инспекторите. В защитата си пред Общия съд обаче Комисията признавала, че е възможно инспекторите ѝ да са прочели документи за защита на жалбоподателите, считани от Комисията за необхванати от професионалната тайна, и допускала, че инспекторите може да са пристъпили към най-общ преглед на евентуално поверителни документи. Накрая, според жалбоподателите посоченото писмо представлява мълчаливо решение, слагащо край на отделна специална процедура относно зачитането на правото на защита. В това отношение въпросът дали Комисията също така е копирала и/или включила документите в преписката си, бил ирелевантен. В случая мълчаливото решение на Комисията при всички положения било конкретизирано чрез включването на документите за защита сред данните, обхванати от търсенето, чрез преглеждането им и чрез подбора на някои тях като релевантни за разследването, макар впоследствие да са били извадени от списъка на документи за експортиране.

61

Комисията не приема тези доводи.

62

С втората част на първото основание жалбоподателите изтъкват по същество изопачаване на писмото от 8 май 2015 г., както и грешка при прилагане на правото, доколкото според тях Общият съд погрешно е определил това писмо като подготвителен акт, а не като окончателно решение на Комисията за отхвърляне на искане за зачитане на поверителността на кореспонденцията между адвоката и неговия клиент.

63

Най-напред следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, когато Общият съд е установил или преценил фактите, на основание член 256 ДФЕС единствено Съдът е компетентен да упражнява контрол върху правната квалификация на тези факти и правните последици, изведени от тях. Освен в случай на изопачаване на представените пред Общия съд доказателства обаче преценката на фактите не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от Съда (вж. по-специално решение от 20 септември 2018 г., Испания/Комисия, C‑114/17 P, EU:C:2018:753, т. 75 и цитираната съдебна практика).

64

Такова изопачаване може да се изразява в тълкуване на даден документ, което явно противоречи на съдържанието му (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2013 г., Франция/Комисия, C‑601/11 P, EU:C:2013:465, т. 106), но изопачаването трябва ясно да личи от материалите по делото и то предполага, че Общият съд очевидно е надхвърлил границите на разумната преценка на тези доказателства. В това отношение не е достатъчно да се покаже, че даден документ би могъл да се тълкува по различен начин от възприетия от Общия съд (решение от 29 октомври 2015 г., Комисия/ANKO, C‑78/14 P, EU:C:2015:732, т. 55 и цитираната съдебна практика).

65

В случая, видно от писмото от 8 май 2015 г., Комисията е приела, че „маркирането на определен документ (като например приложение) не означава непременно, че инспекторите са прочели всички документи, свързани с този документ“, включително документи, „евентуално обхванати от професионалната тайна“. Ето защо, въпреки че Комисията не е изключила изрично възможността нейните инспектори да са прочели евентуално поверителни документи, противно на твърденията на жалбоподателите, тя не е признала, че инспекторите действително са прочели документите, макар и набързо. За сметка на това Комисията изрично е изключила маркирането на документ да е непременно равнозначно на неговото прочитане.

66

Затова следва да се приеме, че достигайки до извода в точка 87 от обжалваното съдебно решение, че в писмото от 8 май 2015 г. Комисията „не се е произнесла по въпроса дали разглежданите документи са обхванати от професионалната тайна или не“, и че най-много в това писмо „да е било потвърдено пред жалбоподателите, че документите не са били прочетени от Комисията“, Общият съд не е дал тълкуване на посоченото писмо, което явно да противоречи на съдържанието му, и следователно не го е изопачил.

67

От това следва, че в точка 90 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е направил разграничение между настоящото дело и това, по което е постановено решение от 17 септември 2007 г., Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия (T‑125/03 и T‑253/03, EU:T:2007:287) и по което Комисията се е произнесла относно поверителността на определени документи с мълчаливо решение, конкретизирано чрез изземването на тези документи, формално отхвърляйки искане за зачитане на поверителността.

68

В разглеждания случай, доколкото Общият съд правилно е приел, че в писмото от 8 май 2015 г. не се излага становище по въпроса за поверителния характер на разглежданите документи, нито се потвърждава, че при втората проверка инспекторите на Комисията са прочели евентуално поверителните документи, това писмо не може да съставлява нито формално решение за отхвърляне на искане за зачитане на поверителността, нито a fortiori потвърдително решение на мълчаливо решение за отхвърляне на такова искане.

69

Ето защо Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 80 и 81 от обжалваното съдебно решение е приел, че писмото от 8 май 2015 г. трябва да се разглежда като отказ окончателно да се прекъснат действията по разследване по отношение на жалбоподателите, които имат характер на предварителни актове.

70

При това положение втората част от първото основание, а оттам и цялото първо основание, следва да се отхвърли.

71

В рамките на второто основание жалбоподателите упрекват Общия съд за това, че в точки 91 и 92 от обжалваното съдебно решение е ограничил съдебния контрол спрямо твърдяното неправомерно поведение на Комисията при провеждането на проверки само до жалба за отмяната на евентуално окончателно решение, прието впоследствие от тази институция, и до иск за ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза. По този начин Общият съд накърнил правото на жалбоподателите на ефективна съдебна защита, гарантирано в член 6 от ЕКПЧ и в член 47 от Хартата, тъй като тези две средства не можели да осигурят достатъчна съдебна защита за жалбоподателите.

72

От една страна, позовавайки се на решението на ЕСПЧ от 21 декември 2010 г., Société Canal Plus и др. с/у Франция (CE:ECHR:2010:1221JUD002940808), жалбоподателите посочват, че що се отнася до жалбата за отмяна, ако Комисията не приеме окончателно решение, те биха останали без какъвто и да е способ за защита срещу посоченото поведение, въпреки че нередности, допуснати на определен етап от производството, невинаги могат да бъдат отстранени на последващ етап от него. За сметка на това според тях, ако се приеме окончателно решение, жалба за неговата отмяна не би позволила да се избегнат необратимите последици от използването на поверителната информация, съдържаща се в документите, които са били прегледани от инспекторите на Комисията. От друга страна, жалбоподателите посочват, че искът за извъндоговорна отговорност, който не би позволил с обратна сила да отпадне правното основание за твърдяното неправомерно поведение на Комисията, също не е ефективно средство за осигуряване на защита на правата на жалбоподателите.

73

Според последните този извод се налага a fortiori, тъй като съгласно член 52, параграф 4 и член 53 от Хартата съдебната защита, осигурена от правото на Съюза, би трябвало да бъде поне равностойна на гарантираната от националните конституционни традиции. Опирайки се на същата практика на Европейския съд по правата на човека, Cour constitutionnelle (Конституционен съд, Белгия) приел, че съдебният контрол относно мерките за проверка трябва да позволява в случай на установяване на нередности или да се предотврати възникването на съответното положение, или, ако вече е възникнало, на заинтересованите лица да се осигури „подходящо поправяне“.

74

Комисията не приема тези доводи.

75

Второто основание в жалбата до Съда е свързано с накърняване на правото на жалбоподателите на ефективна съдебна защита, гарантирано в член 47 от Хартата и в член 6 от ЕКПЧ. Жалбоподателите упрекват Общия съд, че е ограничил съдебния контрол спрямо твърдяното неправомерно поведение на Комисията при провеждането на проверки само до иск за ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза и до жалба за отмяната на евентуално окончателно решение, прието впоследствие от Комисията и установяващо нарушение на правилата от правото на Съюза в областта на конкуренцията.

76

В случая обаче, от една страна, съображенията в оспорваните от жалбоподателите точки 91 и 92 от обжалваното съдебно решение са въведени с израза „Следва да се добави, че“. От друга страна, в точки 82 и 90 от посоченото съдебно решение Общият съд приключва с анализа на доводите на жалбоподателите, изложени в точки 68 и 69, съответно в точка 83 от това съдебно решение.

77

От това следва, че в точки 91 и 92 от обжалваното съдебно решение са изложени съображения само за изчерпателност.

78

Ето защо с оглед на съдебната практика, припомнена в точка 53 от настоящото съдебно решение, второто основание трябва да се отхвърли като неотносимо.

79

С оглед на изложените по-горе съображения жалбата следва да бъде отхвърлена в нейната цялост.

80

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Съгласно член 138, параграф 1 от този правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

81

Тъй като Комисията е направила искане за осъждането на жалбоподателите да заплатят съдебните разноски и последните са загубили делото, те следва да бъдат осъдени да заплатят съдебните разноски. Жалбоподателите следва да понесат тези разноски солидарно, защото са подали жалбата съвместно.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши: