ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА E. SHARPSTON

представено на 14 септември 2010 година(1)

Дело C‑291/09

Francesco Guarnieri & Cie

срещу

Vandevelde Eddy VOF

(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank van Koophandel te Brussel (Белгия)

„Свободно движение на стоки — „Cautio judicatum solvi“

1.        В няколко решения Съдът се е произнесъл по въпроса дали е съвместима с Договора национална правна норма, която задължава чужденците, ищци в съдебни производства, да внесат гаранция за съдебните разноски (cautio judicatum solvi). Настоящият случай е необичаен, тъй като се отнася до положението на гражданин на трета страна и поставя въпроса дали в този контекст cautio judicatum solvi представлява пречка за свободното движение на стоки.

 Правна уредба

 Договорът за ЕО(2)

2.        Член 12 ЕО, параграф 1 гласи: „В обхвата на приложение на този договор и без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в него, се забранява всякаква дискриминация на основание гражданство“.

3.        Член 28 ЕО гласи: „Количествените ограничения върху вноса и всички мерки, имащи равностоен ефект се забраняват между държавите членки“.

4.        Член 29 ЕО разпорежда: „Количествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект се забраняват“.

5.        Член 30 ЕО предвижда: „Разпоредбите на членове 28 и 29 не са пречка за налагането на забрани или ограничения върху вноса, износа или транзитното преминаване на стоки, основаващи се на съображения за обществен морал, обществен ред или обществена сигурност, за закрила на здравето и живота на хората, животните или растенията; за закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност; за закрила на индустриалната и търговската собственост. При все това тези забрани или ограничения не трябва да представляват средство за произволна дискриминация или прикрито ограничаване на търговията между държавите членки“.

6.        Княжество Монако не е включено в списъка по член 299 ЕО като територия, по отношение на която се прилага Договорът. Нещо повече, за разлика (например) от Република Сан Марино(3), няма отделно международно споразумение с Монако, което да регулира търговските му отношения с Европейския съюз.

 Митническият кодекс на Общността

7.        Член 3, параграф 2, буква б) от Регламент № 2913/92(4) гласи: „Следните територии, които се намират извън територията на държавите членки, се считат за част от митническата територия на Общността, като се има предвид сключените и приложими за тях конвенции и договори: […] б) ФРАНЦИЯ [:] Територията на Княжество Монако съгласно Митническата конвенция, подписана в Париж на 18 май 1963 г.“

 Приложимото национално право

8.        Съгласно член 851 от Gerechtelijk Wetboek (белгийският съдебен кодекс) чужди граждани, които завеждат или встъпват в производство по дело, в случай че белгийският ответник поиска това, следва да внесат гаранция за разноските и вредите от процеса, които може да бъдат осъдени да заплатят, освен ако това са граждани на държави, с които има подписана двустранна конвенция за освобождаване на техните граждани от това задължение.

 Фактите, процедурата и преюдициалния въпрос

9.        Ищецът в главното производство, Francesco Guarnieri & Cie (по-нататък наричано „Guarnieri“), е обикновено командитно дружество, регистрирано по правото на Монако и със седалище в Монако. Ответникът Vandevelde Eddy VOF (по-нататък наричано „Vandevelde“) е със седалище в Белгия.

10.      Трето лице, Fourcroy NV, поръчва на Vandevelde 21 000 чаши и 100 000 чаени свещи и аксесоари във връзка с рекламна кампания за продажба на бутилки ликьор „Mandarine Napoléon“. Vandevelde поръчва чаените свещи и чашите на Guarnieri.

11.      При получаване на стоките Vandevelde отказва да плати на Guarnieri, като твърди, че доставката е осъществена много късно, че пластмасовите опаковки за 3 000 предмета са повредени и 65 % от чашите са счупени, че предметите, които са останали здрави, са били много мръсни и че рекламните стикери, които трябвало да бъдат прикрепени към чашите, не били поставени на страната, на която трябвало.

12.      Поради това Guarnieri завежда в Rechtbank van Koophandel te Brussel (Търговски съд Брюксел) дело, с което иска да му бъдат заплатени сумите от 51 034,98 USD и 16 345,27 EUR за погасяване на задължението по неизплатените фактури за доставените стоки ведно с лихвата за забава. С насрещен иск Vandevelde претендира имуществени вреди във връзка с доставката в размер на 31 530,38 EUR, ведно със законната лихва, и пропуснати ползи в размер на 60 000 EUR, ведно със законната лихва.

13.      Vandevelde прави искане на основание член 851 от белгийския съдебен кодекс Guarnieri да бъде задължено да внесе гаранция за разноските в размер на 2 500 EUR.

14.      Guarnieri твърди, че разпореждане за внасяне на гаранция за разноските би нарушило принципа на недопускане на дискриминация и членове 28 ЕО, 29 ЕО и 30 ЕО. Guarnieri поддържа, че макар да е регистрирано в Монако, се ползва от разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки.

15.      Запитващата юрисдикция отбелязва, че разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки имат пряко приложение, и поставя на Съда следния въпрос:

„Допустимо ли е от гледна точка на членове 28 ЕО, 29 ЕО и 30 ЕО по молба на ответник с белгийско гражданство от ищец, гражданин на[/със седалище в] Монако, който предявява в Белгия иск за плащане по фактури за доставка на „twister-glazen“ (въртящи се чаши) и на чаени свещи и аксесоари, да се иска внасяне на гаранция за разноските и вредите, свързани с производството, които той може да бъде осъден да заплати?“.

16.      Писмени становища представят белгийското правителство и Комисията. Не е поискано изслушване и не е било проведено съдебно заседание.

 Преценка

 Предварителни бележки

 Произход на стоките

17.      Безспорно е, че Guarnieri е регистрирано в Монако и следователно е дружество от трета страна. В преюдициалното запитване или в досието на националния съд обаче няма данни относно произхода на въпросните стоки. Произходът на стоките има определящо значение за преценката по същество в спора пред националната юрисдикция.

18.      Възможни са различни сценарии във връзка с произхода на стоките. Стоките може да са произведени в Монако или (може би е по-вероятно) да са внесени в Монако от трета страна като Тайван и след това изпратени от Монако в Белгия. Възможно е стоките да са пристигнали в Белгия от друга държава членка, например те може да са произведени в Нидерландия или внесени в Нидерландия от трета страна и след това изнесени от там в Белгия(5). И на последно място, би могло стоките да са произведени в самата Белгия или внесени направо в Белгия от трета страна.

19.      Произходът на стоките е въпрос на фактическа преценка, който трябва да бъде разрешен от националния съд. Все пак правният анализ на поставения от запитващата юрисдикция въпрос ще бъде различен в зависимост от отговора на този основен въпрос.

 Стоки с произход от Монако

20.      Ако стоките са с произход от Монако — територия, по отношение на която по силата на член 299 ЕО Договорът не се прилага — се поставя предварителен въпрос относно приложимостта на членове 28 ЕО и 30 ЕО по отношение на фактите, предмет на главното производство.

21.      Няма решение на Съда по въпроса дали стоките с произход от Монако се ползват от разпоредбите на Договора за свободното движение на стоки. Генералният адвокат Fennelly обаче разглежда този въпрос в заключението си по дело Estée Lauder(6). Стоките, предмет на това дело (козметични продукти), са произведени в Монако и разпространявани от там в цяла Европа. Поставеният на Съда въпрос е дали членове, към този момент, 30 и 36 от Договора за ЕО, и/или член 6, параграф 3 от Директивата за козметичните продукти(7) са пречка за прилагането на национално законодателство относно нелоялната конкуренция, което допуска забраната на вноса и разпространението в държавите — членки на ЕС, на законно произведен или разпространяван в държава — членка на ЕС, козметичен продукт, с мотива че потребителите могат да бъдат подведени от името му, че има траен ефект.

22.      Генералният адвокат Fennelly приема, че Монако действително е трета страна, но смята, че „[…] щом като митни сборове и такси с равностоен ефект не могат да се прилагат в търговията между Монако и Общността, на пръв поглед изглежда, че от това следва, че стоки с произход от Монако и изнесени пряко в държава членка би трябвало да се третират като стоки с произход от Общността“(8). След като разглежда въпроса дали това схващане се опровергава от липсата на цялостна система, уреждаща търговските отношения между Монако и Общността, генералният адвокат Fennelly заключава: „Смятам, че самият факт, че Монако е част от митническата територия на Общността, обосновава третирането на стоките с произход от Монако като стоки, ползващи се от нормите относно свободното движение“(9).

23.      В Решение по дело Estée Lauder Съдът се основава на други мотиви и поради това не разглежда този въпрос. Независимо от това аз подкрепям с уважение подхода на генерален адвокат Fennelly и съм съгласна с неговото виждане, че стоки с произход от Монако, както стоките, внесени в Монако от трета страна и пуснати там в свободно обрaщение(10), трябва да се ползват от разпоредбите на Договора относно свободното движение.

 Стоки с произход от друга държава членка

24.      Естествено, ако националният съд установи, че стоките са с произход от друга държава членка, разпоредбите на членове 28—30 ЕО ще се прилагат. Стоки, внесени в друга държава членка от трета страна и пуснати в свободно обрaщение, по същия начин би трябвало да се ползват от тези разпоредби.

 Стоки с произход от Белгия

25.      За разлика от двете описани по-горе хипотези, ако стоките са с произход от Белгия (или са били внесени директно в Белгия от трета страна и за първи път пуснати в свободно обращение в Европейския съюз в Белгия), разпоредбите на Договора относно свободното движене на стоки според мен са ирелевантни.

26.      Действително в Решение по дело Pistre и др.(11) и в Решение по дело Guimont(12) Съдът приема, че преюдициални запитвания по дела, по които разглежданите стоки и страните се намират в една-единствена държава членка, са допустими, и се произнася по тълкуването на член 30 от Договора за ЕО в тогавашната му редакция. Все пак и в двата случая става въпрос за национални разпоредби, които поне потенциално са могли да имат очевидни последици за свободното движение на стоки.

27.      В случая по дело Pistre и др. френското законодателство забранявало без предварително разрешение от компетентните административни органи върху етикета на колбаси да се поставя означението „планина“ или „monts de Lacaune“ (тъй като такова разрешение за използване на указания се давало само за планинските области). По това дело засегнатите лица били френски граждани, на които било забранено да произвеждат и търгуват свои собствени колбаси във Франция. Съдът приел, че „не може да се счита [че член 30 от Договора за ЕО в тогавашната му редакция] е неприложим само защото всички обстоятелства в разглеждания от националния съд конкретен случай, са съсредоточени в рамките само на една държава членка. При такова положение прилагането на националната мярка също може да има последици за свободното движение на стоки между държавите членки, по-специално когато разглежданата мярка улеснява търгуването на стоки с местен произход и вреди на стоките от внос“(13). След това Съдът отбелязва, че оспорваната национална мярка е пряка дискриминация на внесените стоки (тъй като означението могло по принцип да се прилага единствено за стоки произведени във Франция) и приема, че то не може да бъде обосновано(14).

28.      В случая, предмет на Решение по дело Guimont, националните разпоредби относно етикетите били във вреда на означението на сирена, местно производство, като „Emmenthal“, тъй като независимо че в други отношения отговаряли на съдържащата се в тези разпоредби спецификация(15), нямали коричка. Оспорваната национална разпоредба се прилагала по един и същ начин по отношение на вносни и на местни продукти. Съдът приема, че запитването е допустимо, тъй като „отговорът би могъл да бъде полезен за [националния съд], ако националното му право изисква в производства като това в разглеждания случай, на националния производител да бъде дадена възможност да се ползва от същите права като тези, които би черпил от общностното право производител от друга държава членка в същото положение“(16). Съдът обаче проявява предпазливост, като отговаря на поставения въпрос само от гледна точка на последиците на оспорваната разпоредба за вносните стоки, приемайки, че в това отношение националното законодателство е несъвместимо с член 30 в тогавашната му редакция(17).

29.      По настоящото дело обаче Съдът разглежда норма (cautio judicatum solvi), която е част от регламентиращите гражданския процес разпоредби на държава членка. Оспорваната мярка не засяга пряко търговията със стоки(18). Нейният дискриминационен ефект е свързан с гражданството на ищеца, а не с произхода на стоките. Тя се прилага, без да се прави разграничение между вносни и местни стоки. Ясно е, като се има предвид несигурността относно действителния произход на стоките, че Съдът трябва да даде отговор на националния съд, но е ясно също, че разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки не се прилагат, ако стоките, предмет на спора пред националния съд, са с произход от Белгия.

30.      По нататък в това заключение приемам, че разглежданите в главното производство стоки са пуснати законно на пазара на ЕС, но националният съд трябва да определи произхода им, преди да може да постанови решение по спора.

 Приложимост на член 29 ЕО

31.      Вторият предварителен въпрос е дали член 29 ЕО (който забранява количествените ограничения при износа) е приложим в настоящия случай. Както Комисията, така и белгийското правителство поддържат, че Съдът би трябвало да ограничи анализа си до членове 28 ЕО и 30 ЕО.

32.      По принцип ако стоките, които са предмет на спор, са в свободно обращение в държава членка и след това са пресекли или се предвижда да пресекат границата на друга държава членка, не виждам защо, в зависимост от условията на договора в основата на спора, член 29 ЕО няма да се прилага. В крайна сметка износът от държава членка А в държава членка Б е просто обратното на вноса в държава членка Б от държава членка А.

33.      Като се има предвид това, е ясно, че въз основа на фактите по настоящото дело националният съд трябва да разгледа спор за стоки, които се намират в една и съща държава членка (Белгия) със сезирания съд. Доколкото те не са прекосили нито една граница, движението, което има значение, е внос в Белгия, а не износ от Белгия. Поради това ще приема, че само членове 28 ЕО и 30 ЕО са от значение за решаването на делото пред националния съд.

 По същество

34.      Постоянната практика на Съда потвърждава, че национално законодателство, което изисква cautio judicatum solvi, попада в приложното поле на Договора(19). Досега обаче практиката на Съда се отнася по-скоро до ищци в главните производства, които са граждани на държава членка, а не на трета страна.

35.      Така например в случая, разгледан по дело Data Delecta и Forsberg, става въпрос за регистрирано в Англия дружество, от което се иска да внесе гаранция за разноските по образувано от него в Швеция срещу шведско дружество производство, в което претендира заплащане за доставка на стоки. Съдът постановява, че „[к]ато забранява „всяка дискриминация, основана на гражданството“, [член 12 ЕО] изисква съвършено равно третиране в държавите членки на лицата в положение, регламентирано от общностното право, и гражданите на съответната държава членка“. Поради това Съдът приема, че шведската норма, по силата на която от чуждите граждани може да се иска да внесат гаранция за разноските, представлява пряка дискриминация, основана на гражданството(20).

36.      Струва ми се, че от Решение по дело Data Delecta и Forsberg и решенията по подобни дела се установяват два факта. Първо, cautio judicatum solvi е несъвместима с член 12 ЕО, когато пред националните съдилища във вреда на чуждите граждани прави основано на гражданството разграничение между лицата „в положение, регламентирано от общностното право“. Второ, такава норма засяга правото на ищеца да се ползва от гарантираните от Договора основни свободи, тъй като възможността (когато това е необходимо) да бъдат направени искания в рамките на съдебно производство пред компетентен съд е необходима последица от упражняването на тези права(21).

37.      Ще отбележа, че националният съд не поставя изрично въпроса за тълкуването на член 12 ЕО. Според мен обаче то е от значение за разрешаването на настоящия спор.

38.      Достатъчно ли е по отношение на стоките, които са предмет на главното производство, да се прилагат разпоредбите на Договора относно свободното движение на стоки, за да може да се прави позоваване на практиката на Съда относно cautio judicatum solvi? Или е необходимо ищецът в това производство да бъде и гражданин на Европейския съюз или дружество, установено на територията на Съюза?

39.      Неотдавна в Решение по дело Vatsouras Съдът постановява, че за да може да се приложи член 12 ЕО, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: „Тази разпоредба [член 12 ЕО] се отнася до случаите, попадащи в приложното поле на общностното право, в които гражданин на държава членка е подложен на дискриминационно третиране в сравнение с гражданите на друга държава членка единствено поради своето гражданство, но не намира приложение при евентуално различно третиране между гражданите на държавите членки и тези на трети държави“(22).

40.      Според мен е уместно формулировката в практиката на Съда относно cautio judicatum solvi, в която се говори за „лица в положение, регламентирано от общностното право“, да се тълкува в светлината на Решение на Съда по дело Vatsouras. При това положение ищецът в главното производство би трябвало да отговаря на две условия: първо, разглежданото положение да попада в приложното поле на правото на ЕС, второ, ищецът да е подложен на дискриминационно третиране гражданин[/дружество] на държава членка.

41.      Тъй като Guarnieri е дружество, регистрирано в Монако, от това следва, че то не би могло да се позовава на член 12 ЕО.

42.      Накратко, това би трябвало да е достатъчно за решаване на спора. Ако Съдът обаче приеме, че гражданството на ищеца е без значение за прилагането на член 12 ЕО, и/или иска да разгледа по-задълбочено този въпрос в светлината на членове 28—30 ЕО, ще разгледам накратко как биха могли да се приложат разпоредбите за свободно движение на стоки.

43.      С оглед на прилагането на член 12 ЕО, представлява ли cautio judicatum solvi мярка с ефект, равностоен на количествено ограничение?

44.      След постановяването на Решение на Съда по дело Dassonville в съдебната практика се утвърждава становището, че „всяка правна уредба на държавите членки в областта на търговията, която може пряко или непряко, действително или потенциално, да възпрепятства търговията в рамките на Общността, трябва да се приеме за мярка с равностоен на количествени ограничения ефект“(23).

45.      Член 851 от белгийския съдебен кодекс прави разграничение, което се основава на гражданството, между белгийски граждани и граждани на други държави. Той задължава гражданите на други държави, когато няма спогодба между държавата, на която са граждани, и Белгия, да внесат гаранция за разноските. Според мен обаче това не е мярка с равностоен ефект по смисъла на член 28 ЕО.

46.      Сautio judicatum solvi не представлява търговска правна уредба. Тя е свързана с гражданството на страната по делото, а не с произхода на стоките, и няма за цел да регламентира търговските отношения. Тя не е и пряко свързано с доставката на стоки условие, което по същия начин както нормите относно опаковането и етикетирането може да бъде използвано за дискриминация по отношение на вноса от чужбина и следователно да ограничава свободното движение. Тя е по-скоро норма от гражданския процес. Прилагането ѝ зависи от две условия. Първо, трябва да възникне спор в резултат на сключването на договор (в настоящия случай за доставка на стоки), който води до образуване на дело пред белгийски съд. Второ, по всяко такова дело ответник трябва да бъде белгийски гражданин, който решава да се възползва от разпоредбата на член 851 от белгийския съдебен кодекс.

47.      Според мен прилагането на член 851 от белгийския съдебен кодекс е все пак твърде несигурно и непряко, за да може да представлява пречка за свободното движение на стоки, с оглед на прилагането на член 28 ЕО(24).

48.      Ако Съдът не е съгласен с това становище и приеме, че cautio judicatum solvi е мярка с равностоен ефект по смисъла на член 28 ЕО, ще трябва да се прецени дали тя е обоснована от едно от изброените в член 30 ЕО съображения за обществен интерес. Тъй като, що се отнася до стоките, предмет на спора, оспорваната национална норма не води до дискриминация между вносните и местните продукти, тя може да бъде обоснована и с едно от установените в практиката на Съда задължителни изисквания(25) (ако Съдът приеме, че гражданин на трета държава също може да се позове на член 12 ЕО(26), тъй като оспорваната норма представлява явна основана на гражданството дискриминация, тя ще може да бъде обоснована само въз основа на член 30 ЕО, не въз основа на задължителните изисквания на съдебната практика).

49.      Белгия поддържа, че целта на член 851 от Съдебния кодекс е да създаде правна сигурност чрез гарантиране на правилното изпълнение на решенията на белгийските съдилища. Целта на разпоредбата е да не се допусне чуждите граждани, по отношение на които не се прилага двустранно споразумение, да избегнат плащането на обезщетение за вреди и пропуснати ползи, когато са осъдени от белгийски съдилища. По този начин целта е чуждите граждани да бъдат поставени в сходно положение с това на белгийските граждани, които, разбира се, са изцяло подвластни на своите национални съдилища при изпълнението на съдебните решения.

50.      Независимо че съм склонна да приема, че национална процесуална норма, която въвежда изискване за внасяне на гаранция за разноските, по принцип може да се разглежда като норма, чиято цел е от обществен интерес, като се обоснове с изключението за обществен ред по член 30 ЕО или като „задължително условие“ по смисъла на Решение по дело Cassis de Dijon, нито в акта за запитване, нито в писменото становище, представено от Белгия, се съдържат достатъчно данни, които да позволят на Съда да задълбочи анализа си. Смятам все пак, че въпросът дали cautio judicatum solvi може да бъде обоснована е въпрос, на който трябва да отговори националният съд. При всяко разглеждане на този въпрос националният съд ще трябва да преценява дали разпоредбата е най-малко ограничителното средство за постигането на желаната цел и дали е пропорционална(27).

 Заключение

51.      С оглед на изложените по-горе съображения смятам, че Съдът би трябвало да отговори по следния начин на въпроса, поставен от Rechtbank van Koophandel te Brussel:

„Член 28 ЕО допуска по искане от ответника, белгийски гражданин, ищецът, гражданин на Монако, който предявява в Белгия иск за заплащане на доставка на стоки, да бъде задължен да внесе гаранция за разноските и вредите, които може да бъде осъден да заплати в резултат на производството“.

---

1 – Език на оригиналния текст: английски.

---

2–      Тъй като делото, предмет на главното производство, е образувано преди влизането в сила на Договора от Лисабон, позовавам се на разпоредбите на Договора, такива каквито са били към този момент. Разпоредбите на член 12 ЕО сега се съдържат в член 18 ДФЕС, тези на членове 28, 29 и 30 ЕО — съответно в членове 34 ДФЕС, 35 ДФЕС и 36 ДФЕС, а тези на член 299 ЕО — в членове 52 ДЕС и 355 ДФЕС. Трябва също да се има предвид, че преди влизане в сила на Договора от Амстердам през 1999 г. разпоредбите на членове 28 ЕО, 29 ЕО и 30 ЕО с малки различия са се съдържали в членове 30, 34 и 36 от Договора за ЕО и са цитирани по този начин в посочената по-стара съдебна практика. Очевидно когато в по-старата съдебна практика и законодателство се говори за Общността, трябва да се разбира, че става въпрос за Европейския съюз в настоящия контекст.

---

3–      Вж. Споразумението за сътрудничество и митнически съюз между Европейската икономическа общност и Република Сан Марино от 16 декември 1991 г. (ОВ L 84, 2002 г., стр. 43).

---

4–      Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 г. относно създаване на митнически кодекс на Общността (ОВ L 302, 1992 г., стр. 1; Специално издание на български език 2007 г., глава 2, том 5, стр. 58), понастоящем заменен с член 3, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 450/2008 на Европейски парламент и на Съвета от 23 април 2008 година за създаване на Митнически кодекс на Общността (Модернизиран митнически кодекс) (ОВ L 145, 2008 г., стр. 1). Монако е част от митническата територия на Европейската общност поне от 1968 г., когато член 2 от Регламент (ЕИО) № 1496/68 на Съвета от 27 септември 1968 г. за определяне на митническата територия на Общността (ОВ L 145, стр. 1) обявява, че някои изброените в приложението територии (между които Монако), намиращи се извън територията на държавите членки, следва да се считат за част от митническата територия на Европейската общност.

---

5–      В решение от 15 декември 1976 г. по дело Donckerwolcke и Schou, 41/76, Recueil, стр. 1921, точки 14—18 се приема, че стоки, които се „движат свободно“, са тези стоки, които са били внесени редовно от трети страни, в която и да е държава членка в съответствие с Договора. Такива стоки са окончателно и напълно приравнени на стоки с произход от държавите членки. Ето защо член 30 от Договора за ЕО се прилага, без да се прави разграничение по отношение на стоките с произход от Общността и тези, които са пуснати в свободно обращение в която и да е държава членка, независимо от действителния произход на стоките.

---

6–      Решение от 13 януари 2000 г. по дело C‑220/98, Recueil, стр. І‑117, точки 12—14 от заключението по делото.

---

7–      Директива на Съвета 76/768/EИО от 27 юли 1976 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани с козметични продукти (ОВ L 262, 1976 г., стр. 169; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 3, стр. 101).

---

8–      Заключение по дело Estée Lauder, посочено по-горе в бележка под линия 6, точка 12 от заключението.

---

9–      Заключение по дело Estée Lauder, посочено по-горе в бележка под линия 6, точка 14 от заключението.

---

10–      Това следва логически от Решение по дело Donckerwolcke и Schou, посочено по-горе в бележка под линия 5: такива стоки би трябвало ex hypothesi да са били законно внесени в митническата територия на Общността и да са били окончателно и напълно приравнени на стоките с произход от Монако.

---

11–      Решение от 7 май 1997 г. по дело C‑321/94—C‑324/94, Recueil, стр. I‑2343.

---

12–      Решение от 5 декември 2000 г. по дело C‑448/98, Recueil, стр. I‑10663.

---

13–      Решение по дело Pistre и др., посочено по-горе в бележка под линия 11, точки 44 и 45.

---

14–      Решение по дело Pistre и др., посочено по-горе в бележка под линия 11, точки 49—54.

---

15–      Съответното национално законодателство описва сиренето Emmenthal по следния начин: „твърдо сирене, произведено чрез варене, пресоване и осоляване на повърхността или в саламура, с цвят между слонова кост и бледо жълто, с дупки с размери от големината на череша и орех, твърда и суха кора, с цвят от златистожълто до светлокафяво“.

---

16–      Решение по дело Guimont, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 23.

---

17–      Решение по дело Guimont, посочено по-горе в бележка под линия 12, точки 25—35.

---

18–      Развивам допълнително този анализ по-долу, когато разглеждам дали оспорваната норма е мярка с равностоен на количествено ограничение ефект: вж. точка 43 и сл.

---

19–      Решение от 1 юли 1993 г. по дело Hubbard, C‑20/92, Recueil, стр. І‑3777 (доставка на услуги), Решение от 26 септември 1996 г. по дело Data Delecta и Forsberg, C‑43/95, Recueil, стр. І‑4661 (доставка на стоки), Решение от 20 март 1997 г. по дело Hayes, C‑323/95, Recueil, стр. І‑1711 (доставка на стоки) и Решение от 2 октомври 1997 г. по дело Saldanha и MTS Securities Corporation, C‑122/96, Recueil, стр. І‑5325 (дружествено право — защита на интересите на акционерите).

---

20–      Решение по дело Data Delecta и Forsberg, посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 16.

---

21–      Вж. във връзка с това заключение на генералния адвокат La Pergola по дело Hayes, посочено по-горе в бележка под линия 19, точки 7—9.

---

22–      Решение от 4 юни 2009 г. по дело Vatsouras и Koupatantze, съединени дела C‑22/08 и C‑23/08, Сборник, стр. I‑4585, точки 51 и 52.

---

23–      Решение от 11 юли 1974 г. по дело Dassonville, Recueil, стр. 837, точка 5. Като примери за дела, по които Съдът приема, че административни изисквания представляват мерки с равностоен ефект по смисъла на член 28 ЕО, вж. Решение от 17 юли 1987 г. по дело Комисия/Италия, C‑154/85, Recueil, стр. 2717, точки 8—12 (относно разпоредби, регламентиращи паралелния внос на автомобили) и Решение от 15 март 2007 г. по дело Комисия/Финландия, C‑54/05, Сборник, стр. I‑2473, точки 38 и 39 (относно система за разрешение за прехвърляне, прилагана само по отношение на вносните автомобили).

---

24–      Вж. в същия смисъл Решение от 7 март 1990 г. по дело Krantz, C‑69/88, Recueil, стр. I‑583, точки 11 и 12, Решение от 24 януари 1991 г. по дело Alsthom Atlantique/Sulzer, C‑339/89, Recueil, стр. I‑107, точки 14 и 15, Решение от 13 октомври 1993 г. по дело CMC Motorradcenter, C‑93/92, Recueil, стр. I‑5009, точки 10—13 и Решение от 22 юни 1999 г. по дело Italo Fenocchio, C‑412/97, Recueil, стр. I‑3845, точки 11 и 12.

---

25–      Вж. Решение от 20 февруари 1979 г. по дело Rewe-Zentral (наричано „Cassis de Dijon“), 120/78, Recueil, стр. 649, точка 8.

---

26–      Вж. точка 42 по-горе.

---

27–      Вж. например Решение по дело Комисия/Финландия, посочено по-горе в бележка под линия 23, точка 38.