—

като взе предвид Регламент (ЕС) 2018/1806 на Европейския парламент и на Съвета от 14 ноември 2018 г. за определяне на третите страни, чиито граждани трябва да притежават виза, когато преминават външните граници, както и тези, чиито граждани са освободени от това изискване (1), и по-специално член 7 от него („механизъм за реципрочност“),

—

като взе предвид своята резолюция от 2 март 2017 г. относно задълженията на Комисията в областта на визовата реципрочност в съответствие с член 1, параграф 4 от Регламент (ЕО) № 539/2001 (2),

—

като взе предвид съобщенията на Комисията относно липсата на реципрочност от 12 април 2016 г. (COM(2016)0221), 13 юли 2016 г. (COM(2016)0481), 21 декември 2016 г. (COM(2016)0816), 2 май 2017 г. (COM(2017)0227), 20 декември 2017 г. (COM(2017)0813) и 19 декември 2018 г. (COM(2018)0855), както и последното съобщение на Комисията от 23 март 2020 г., озаглавено „Актуално състояние по отношение на липсата на реципрочност в областта на визовата политика“ (COM(2020)0119),

—

като взе предвид член 17 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) и членове 80, 265 и 290 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС),

—

като взе предвид разискванията, проведени в Европейския парламент на 19 октомври 2020 г., относно задълженията в областта на визовата реципрочност,

—

като взе предвид въпроса до Комисията относно задълженията на Комисията в областта на визовата реципрочност в съответствие с член 7 от Регламент (ЕС) 2018/1806 (O-000049/2020 — B9-0022/2020),

—

като взе предвид предложението за резолюция на комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи,

—

като взе предвид член 136, параграф 5 и член 132, параграф 2 от своя Правилник за дейността,

А.

като има предвид, че обикновено се счита, че критерият за визова реципрочност, който е един от критериите на визовата политика на ЕС, означава, че към гражданите на ЕС, пътуващи за трета страна, следва да се прилагат същите условия като условията спрямо гражданите на съответнатаа трета страна при пътуването им за ЕС;

Б.

като има предвид, че целта на механизма за визова реципрочност е да се постигне такава визова реципрочност; като има предвид, че визовата политика на ЕС забранява на отделните държави членки да въвеждат изискване за виза по отношение на граждани на трета страна, ако тази страна е включена в приложение II към Регламент (ЕС) 2018/1806 (държави, чиито граждани са освободени от изискването за виза за краткосрочен престой);

В.

като има предвид, че механизмът за реципрочност беше преработен през 2013 г., като Парламентът стана съзаконодател, поради необходимостта този механизъм да се адаптира с оглед на влизането в сила на Договора от Лисабон и в съответствие с практиката на Съда на Европейския съюз в областта на вторичните правни основания, така че механизмът „да предвижда отговор на Съюза като акт на солидарност, ако трета страна, включена в приложение II към Регламент (ЕО) № 539/2001, прилага изискване за виза за гражданите на поне една държава членка“ (съображение 1 от Регламент (ЕС) № 1289/2013);

Г.

като има предвид, че механизмът за реципрочност установява процедура, която започва в случай на нереципрочност и включва точно определени срокове и действия, които трябва да бъдат предприети с цел прекратяване на липсата на реципрочност; като има предвид, че присъщата му логика води до мерки с нарастваща тежест по отношение на съответната трета страна, включително дори до суспендиране на освобождаването от изискването за виза за всички граждани на съответната трета страна („втори етап от прилагането на механизма за реципрочност“);

Д.

като има предвид, че „за да се осигури адекватното участие на Европейския парламент и на Съвета във втория етап от прилагането на механизма за реципрочност и предвид особено чувствителния политически характер на суспендирането на освобождаването от изискването за виза за всички граждани на трета страна, включена в списъка в приложение II към Регламент (ЕО) № 539/2001, както и хоризонталните последици за държавите членки, асоциираните към Шенген държави и самия Съюз, по-специално за външните им отношения и за цялостното функциониране на Шенгенското пространство, на Комисията се предоставя правомощието да приема актове в съответствие с член 290 от Договора за функционирането на Европейския съюз във връзка с определени елементи на механизма за реципрочност“, включително във връзка със суспендирането на освобождаването от изискването за виза за всички граждани на съответната трета страна;

Е.

като има предвид, че „Европейският парламент или Съветът могат да решат да оттеглят делегирането“ (член 290, параграф 2, буква а) от ДФЕС);

Ж.

като има предвид, че „делегираният акт може да влезе в сила единствено ако в срок, определен от законодателния акт, Европейският парламент или Съветът не представят възражения“ (член 290, параграф 2, буква б) от ДФЕС);

З.

като има предвид, че Комисията оспори пред Съда на Европейския съюз избора на делегирани актове във втория етап от прилагането на механизма за реципрочност, и като има предвид, че въпреки това Съдът се произнесе, че изборът от страна на законодателя е правилен (дело C-88/14);

И.

като има предвид, че съответно механизмът по ясен начин възлага задълженията и отговорностите на Парламента и Съвета, както и на Комисията, в различните етапи на механизма за реципрочност;

Й.

като има предвид, че следователно в този случай става дума за солидарността между държавите — членки на ЕС, като съществува и институционален проблем, тъй като понастоящем Парламентът и Съветът са лишени от своя прерогатив на адекватно „участие […] във втория етап от прилагането на механизма за реципрочност“;

К.

като има предвид, че Комисията не следва да остава в ситуация, в която забавянето и отказът от нейна страна да прилага законодателството на ЕС биха могли да доведат до подкопаване на доверието в нея като пазител на Договорите, а следва да ѝ се припомнят нейните институционални и правни задължения;

1.

2.

3.