1

С писмо от 24 октомври 2012 г. жалбоподателят, SV Capital OÜ, сезира Европейския банков орган (ЕБО) с искане за започване на разследване на основание член 17, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 1093/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 24 ноември 2010 година за създаване на Европейски надзорен орган (Европейски банков орган), за изменение на Решение № 716/2009/ЕО и за отмяна на Решение 2009/78/ЕО на Комисията (ОВ L 331, стр. 12) срещу естонския и финландския надзорен орган на финансовия сектор (наричано по-нататък „административната жалба“).

2

В подкрепа на своята административна жалба жалбоподателят изтъква нарушение на членове 40 и 42 от Директива 2006/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2006 година относно предприемането и осъществяването на дейност от кредитните институции (ОВ L 177, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 9, стр. 203 - 257) с това, че разглежданите надзорни органи не са освободили от длъжност двамата директори на клона на финландска банка, установен в Естония, които не отговаряли на изискванията за „достатъчно добра репутация или достатъчен опит“, за да управляват ефективно дейността на съответната кредитна институция по смисъла на член 11, параграф 1 от тази директива. В това отношение жалбоподателят изтъква, че посочените директори са направили неверни декларации в хода на гражданско производство, образувано в Естония срещу този клон.

3

След като не получава отговор на административната си жалба, жалбоподателят отправя покана към ЕБО да предприеме действия с писмо от 17 януари 2013 г., като същевременно представя допълнителни доказателства срещу трети директор от същата институция, подписал в хода на вътрешна ревизия документ, за който се твърди, че е с невярно съдържание.

4

С писмо от 25 януари 2013 г. ЕБО отхвърля жалбата като недопустима поради липса на компетентност, като същевременно я препраща на финландския и естонския надзорен орган на финансовия сектор (по-нататък „писмото от 25 януари 2013 г.“).

5

С акт от 14 февруари 2013 г. жалбоподателят подава жалба пред Апелативния съвет на европейските надзорни органи (наричан по-нататък „Апелативният съвет“) на основание член 60, параграф 1 от Регламент № 1093/2010 срещу писмото от 25 януари 2013 г..

6

С решение 2013‑008 от 24 юни 2013 г. Апелативният съвет, от една страна, обявява жалбата за допустима от гледна точка на член 22 от Директива 2006/48 с оглед на Насоките от 22 ноември 2012 г. на ЕБО за оценка на пригодността на членовете на Управителния съвет и лицата, заемащи ключови позиции, и от друга страна, предава преписката на компетентната структура на ЕБО за произнасяне по същество в съответствие с член 60, параграф 5 от Регламент № 1093/2010.

7

С решение DC 2013 03 от 15 октомври 2013 г. ЕБО установява допустимия характер на жалбата на основание на точки 2.5 и 2.6 от Вътрешните процедурни правила при нарушение на правото на Европейския съюз (наричани по-нататък „Вътрешните правила“) при спазване на разпоредбата на член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010.

8

С решение C 2013 002 от 21 февруари 2014 г. (наричано по-нататък „решението на ЕБО“) ЕБО отхвърля жалбата като лишена от достатъчно основание за започване на разследване съгласно член 17 от Регламент № 1093/2010.

9

С акт от 31 март 2014 г. жалбоподателят подава жалба срещу решението на ЕБО пред Апелативния съвет.

10

С решение 2014‑C1‑2 от 14 юли 2014 г. (наричано по-нататък „решението на Апелативния съвет“) Апелативният съвет отхвърля подадената жалба срещу решението на ЕБО. По същество в посоченото решение Апелативният съвет най-напред обявява жалбата срещу решението на ЕБО за допустима. След това я отхвърля в нейната цялост като неоснователна.

11

В това отношение, що се отнася най-напред до проверката на допустимостта на жалбата, Апелативният съвет преценява, че решението на ЕБО при конкретните обстоятелства по делото съставлява обжалваем акт на основание член 60 от Регламент № 1093/2010, който позволява на всяко физическо или юридическо лице да обжалва решение на ЕБО, на което то е адресат.

12

Що се отнася, по-нататък, до разглеждането на жалбата по същество, на първо място, Апелативният съвет съобразява, че преценката на ЕБО, според която двамата директори, срещу които жалбоподателят отправя критики в своята жалба, не са заемали ключови постове в рамките на съответната финансова институция, не съдържа грешка и че твърденията относно третия директор не са доказани. На второ място, с оглед на обстоятелството, че жалбоподателят не е част от субектите, които могат да представят искане за започване на разследване пред ЕБО за нарушение на правото на Съюза, Апелативният състав посочва, че случаят съставлява отказ от страна на този орган служебно да инициира разследване. От друга страна, Апелативният състав установява, че с доказателствата, представени от жалбоподателя в подкрепа на твърдението за нарушение на правото на Съюза и на Вътрешните правила, последният не доказва, че ЕБО е допуснал грешка при упражняването на своите дискреционни правомощия. На трето място, Апелативния съвет изтъква, че неизслушването на жалбоподателя от ЕБО преди приемането на неговото решение на основание член 39, параграф 1 от Регламент № 1093/2010 съставлява процедурен недостатък, който може да доведе до невалидност на посоченото решение. На четвърто място, не било доказано, че не е приложена процедурата, предвидена преди приемането на решението на ЕБО. И накрая, на пето място, Апелативният съвет констатира, че не е доказано нарушение от страна на ЕБО на член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

13

На 12 септември 2014 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

14

С отделен акт, подаден в секретариата на Общия съд на 12 декември 2014 г., ЕБО повдига възражение за недопустимост на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г. Жалбоподателят представя своето становище по това възражение на 16 януари 2015 г.

15

С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 22 януари 2015 г., Европейската комисия прави искане за встъпване в настоящото производство в подкрепа на исканията на ЕБО. Страните представят становище по това искане с писма от 17 февруари 2015 г. На 20 февруари 2015 г. председателят на трети състав на Общия съд решава да спре разглеждането на молбата за встъпване до произнасянето по възражението за недопустимост.

16

С акт от 17 март 2015 г. е решено делото да бъде разгледано с предимство в съответствие с член 55, параграф 2 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., за което страните са информирани.

17

С определение (трети състав) от 19 март 2015 г., прието на основание член 114, параграф 4 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., Общия съд постановява, че ще се произнесе по възражението за недопустимост с решението по същество и че на този етап няма да се произнася по съдебните разноски.

18

Като процесуално-организационно действие, разпоредено на основание член 64, параграф 3 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., страните са поканени да вземат становище по основанието, което Общият съд решава да повдигне служебно, изведено от липса на компетентност на Апелативния съвет от гледна точка на член 60, параграфи 1 и 2 от Регламент № 1093/2010 да се произнесе на основание на тази разпоредба по подадената пред този съвет жалба срещу решението на ЕБО.

19

С акт, подаден в секретариата на Общия съд от 15 април 2015 г., жалбоподателят представя на основание член 48, параграф 2 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. писмено становище, в което изтъква нови фактически и правни обстоятелства, които са възникнали в хода на производството.

20

С писма, представени в секретариата на Общия съд съответно на 15 и 20 април 2015 г., жалбоподателят и ЕБО отговарят на поканата, посочена в точка 18 по-горе.

21

С определение от 21 април 2015 г. председателят на четвърти състав на Общия съд уважава искането за встъпване на Комисията. В съответствие с член 64, параграф 3 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. тази институция е поканена в рамките на писменото си становище при встъпване да вземе становище по-конкретно по основанието, което Общият съд възнамерява да повдигне служебно, визирано в точка 18 по-горе.

22

Комисията отговаря на това искане с акт, представен в секретариата на Общия съд на 20 май 2015 г.

23

По доклад на съдията докладчик Общият съд (трети състав) решава да започне устната фаза на производството и да покани страните, в съответствие с член 64, параграф 3, буква б) от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., да вземат становище в хода на устните състезания по въпроса за компетентността на Апелативния съвет да се произнесе по жалбата срещу решението на ЕБО.

24

С акт, представен в секретариата на Общия съд на 15 юни 2015 г., жалбоподателят, на основание член 64, параграф 4 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., повторно прави искането за приемане на процесуално-организационни действия, което той вече е представил в своята жалба в подкрепа на петото основание, действия, с които да се разпореди на ЕБО да представи всички документи, които е получил от естонския и финландския надзорен орган на финансовия сектор в хода на разглеждането на жалбата. Общият съд отхвърля съответното искане след изслушване на страните, за което те са уведомени с писмо от 25 юни 2015 г.

25

Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 29 юни 2015 г.

26

Жалбоподателят моли Общия съд:

27

В своето възражение за недопустимост ЕБО моли Общия съд:

28

В писменото си становище по възражението за недопустимост жалбоподателят иска от Общия съд:

29

В писменото си становище ЕБО, подпомаган от Комисията, моли Общия съд:

30

В съдебното заседание жалбоподателят се отказва от повдигнатото в неговата жалба четвъртото искане в частта му, свързана с прилагането на член 89 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., което е записано в протокола за съдебното заседание.

31

ЕБО, подпомаган от Комисията, прави възражение за недопустимост на жалбата в нейната цялост, с мотива че неговият отказ служебно да започне разследване на основание член 17 от Регламент № 1093/2010, не пораждал правно действие по отношение на жалбоподателя. В писмената си защита ЕБО поддържа становище, съгласно което жалбата е недопустима в нейната цялост, като същевременно сочи недопустимост на четвъртото искане в жалбата, доколкото в него се иска този орган да бъде осъден да заплати разходите за изпълнение на решението или определението, постановено от Общия съд на основание член 89 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г.

32

Жалбоподателят поддържа, че възражението за недопустимост е явно недопустимо или, при условията на евентуалност, неоснователно. В това отношение той изтъква, първо, че посоченото възражение не е в съответствие с член 46, параграф 1, буква б) от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., поради това че то не е ясно и логично структурирано, второ, че то противоречи на член 60, параграф 5 и на член 61, параграф 1 от Регламент № 1093/2010, поради това че частта от решението на Апелативния съвет относно допустимостта и съдебните разноски, която той не оспорва пред Общия съд, обвързва ЕБО, трето, че то нарушава член 257 ДФЕС и член 47 от Хартата на основните права с това, че както и при жалбите пред Съда на Европейския съюз недопустимостта на жалбата не може да бъде изтъкната за първи път пред Общия съд, защото в противен случай това би го лишило от правни средства за защита, и четвърто, че неговата жалба е допустима на основание член 263 ДФЕС, член 60, параграф 1 и член 61, параграф 1 от Регламент № 1093/2010.

33

В съдебното заседание страните са изслушани във връзка с допустимостта на жалбата по отношение на искането за отмяна на решението на ЕБО, което е записано в протокола за съдебното заседание. В това отношение жалбоподателят изтъква, като препраща към доводите си, изложени в писменото становище, представено на 15 април 2015 г. (вж. точка 19 по-горе), че жалбата срещу това решение е допустима. ЕБО и Комисията поддържат от своя страна, че посочената жалба трябва да бъде отхвърлена като недопустима поради просрочие.

34

Следва да се обсъди допустимостта на жалбата, от една страна, що се отнася до отмяната на решението на ЕБО и от друга страна, що се отнася до отмяната на решението на Апелативния съвет.

35

От друга страна, след като жалбоподателят се отказва частично от четвъртото си искане, доколкото то е свързано с член 89 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., вече не е необходимо произнасяне по неговата допустимост и вследствие на това — по възражението за липса на процесуална предпоставка, направено от ЕБО в това отношение.

36

На първо място, Общият съд припомня, че според постоянната съдебна практика срокът за обжалване е абсолютна процесуална предпоставка, тъй като е предвиден с цел гарантиране на яснота и сигурност на правните положения и предотвратяване на всякаква дискриминация или произволно третиране при правораздаването, и че съдът на Съюза е длъжен да провери служебно дали той е бил спазен (вж. определение от 13 ноември 2012 г., ClientEarth и др./Комисия, T‑278/11, Сб., EU:T:2012:593, т. 30 и цитираната съдебна практика).

37

Отново съгласно постоянната съдебна практика прилагането на сроковете за обжалване не зависи нито от преценката на съда, нито от тази на страните в процеса (вж. определение ClientEarth и др./Комисия, точка 36 по-горе, EU:T:2012:593, т. 31 и цитираната съдебна практика).

38

На второ място, следва да се напомни, че съгласно разпоредбите на член 263, шеста алинея ДФЕС жалбите за отмяна трябва да бъдат подадени в срок от два месеца, считано, в зависимост от случая, от публикуването на акта, от неговото съобщаване на жалбоподателя или, при липса на уведомяване, от деня, в който той е узнал за него.

39

По настоящото дело жалбоподателят е уведомен за решението на ЕБО на 21 февруари 2014 г.

40

По силата на член 58, параграф 1, буква б) от Процедурния правилник на Общия съд, съгласно който срокът, определен в месеци, изтича в края на същия ден, който през последния месец е със същото число като деня на настъпването на събитието или на извършването на действието, от което се брои срокът, и на член 60 от посочения правилник, съгласно който процесуалните срокове се удължават еднократно с десетдневен срок поради отдалеченост, срокът за подаване на жалбата е изтекъл на 1 май 2014 г. в полунощ.

41

От това следва, че към деня на подаване на настоящата жалба, 12 септември 2014 г., правото на жалбоподателя да оспори решението на ЕБО, е преклудирано. Вследствие на това жалбата в частта ѝ относно неговата отмяна е недопустима.

42

В това отношение следва да се посочи, че в писменото си становище, представено на 15 април 2015 г. (вж. точка 19 по-горе), във вид на нови основания, които жалбоподателят твърди, че се градят на нови правни или фактически обстоятелства, той в действителност привежда доводи за допустимостта на жалбата в частта ѝ относно отмяната на решението на ЕБО, и по-конкретно за спазването на сроковете за обжалване. Достатъчна е констатацията, че подобни доводи следва да се отхвърлят като недопустими.

43

В самото начало обстоятелствата, посочени от жалбоподателя в неговото писмено становище от 15 април 2015 г. в подкрепа на твърдението за наличие на случай на непреодолима сила на основание член 45, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, приложим към производството пред Общия съд на основание член 53 от посочения статут, и на извинима грешка, не позволяват да се направи дерогация от изтичането на срока за обжалване. В това отношение следва да се припомни, че понятието за непреодолима сила не се прилага в случай, в който едно лице, проявявайки необходимата грижа и съобразителност, обективно е щяло да бъде в състояние да избегне просрочването на жалбата. (вж. определение от 18 януари 2005 г., Zuazaga Meabe/СХВП, C‑325/03 P, Сб., EU:C:2005:28, т. 25 и цитираната съдебна практика).

44

В настоящия случай обаче жалбоподателят не може да изведе довод от обстоятелството, че Апелативният съвет не е обявил в хода на административното производство, че няма компетентност, и по-конкретно когато се е произнесъл по жалбата, подадена срещу писмото от 25 януари 2013 г. (вж. точки 4—6 по-горе). Всъщност, макар и с решение от 24 юни 2013 г. Апелативният съвет да е обявил жалбата за допустима, той не я е решил по същество, а е препратил преписката на компетентната структура на ЕБО в съответствие с член 60, параграф 5 от Регламент № 1093/2010. При тези условия на жалбоподателя не е било представено каквото и да било ясно уверение относно компетентността на Апелативния съвет да разглежда жалба срещу решението на ЕБО, което би било прието впоследствие. От друга страна, жалбоподателят не е бил лишен от възможността да подаде — с цел да запази правото си на обжалване — жалба пред Общия съд срещу решението на ЕБО на основание член 61, параграф 1 от Регламент № 1093/2010, съгласно който решение, прието от Апелативния съвет или, в случаите, в които не съществува право на обжалване пред последния, от ЕБО, може да бъде оспорено пред Съда в съответствие с член 263 ДФЕС.

45

От друга страна, за по-голяма изчерпателност се налага констатацията, че дори в хипотезата, в която жалбоподателят би оспорил решението на ЕБО в сроковете, предписани от член 263 ДФЕС, жалбата срещу това решение във всички случаи е щяла да бъде отхвърлена като недопустима поради липса на обжалваем акт, както твърди това ЕБО и както съдът на Съюза е щял да бъде длъжен да установи това служебно.

46

В това отношение следва да се припомни, че жалбата на жалбоподателя е на основание член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010, съгласно който по искане от един или повече компетентни органи, от Европейския парламент, от Съвета на Европейския съюз, от Комисията или от Групата на участниците от банковия сектор или по своя собствена инициатива и след като уведоми за това съответния компетентен орган, ЕБО „може“ да разследва предполагаемото нарушение или неприлагане на правото на Съюза.

47

Видно от тази разпоредба, ЕБО има дискреционни правомощия за започване на разследвания, както когато е сезиран с искане от някой от изрично посочените субекти в член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010, така и когато действа служебно.

48

Съгласно постоянната съдебна практика, установена в рамките на производствата по жалби за отмяна, подадени срещу решения на Комисията, съдържащи отказ за започване на производство за неизпълнение на задължения, и приложима по аналогия към настоящото дело, когато институция или орган на Съюза нямат задължението да започнат процедура, а разполагат с дискреционно право на преценка, изключващо правото на частноправните субекти да изискват от тях да вземат становище в определен смисъл, лицата, подали административна жалба, по принцип нямат възможност да сезират съда на Съюза с жалба срещу евентуално решение да се остави без разглеждане тяхната административна жалба. Всъщност такава възможност би съществувала само в хипотезата, в която тези лица биха се ползвали с процесуални права, сравними с правата, с които могат да разполагат в рамките на процедура на основание Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), които им позволяват да изискват от посочената институция или орган да ги информира и изслушва (вж. в този смисъл определения от 17 юли 1998 г., Sateba/Комисия, C‑422/97 P, Rec, EU:C:1998:395, т. 42 и от 14 януари 2004 г., Makedoniko Metro и Michaniki/Комисия, T‑202/02, Rec, EU:T:2004:5, т. 46).

49

Доколкото жалбоподателят не е сред изрично посочените субекти по член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010, не би могло той да бъде приравнен на лицата, подали жалби по административен ред, които се ползват с процесуални гаранции, чието спазване може да бъде претендирано пред съда на Съюза, съдебната практика относно отказа или относно оставянето без разглеждане на жалбите, подадени от заинтересованите страни в областта на държавните помощи по смисъла на Регламент (EО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член [108 ДФЕС] (ОВ L 83, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 41) (вж. в този смисъл решение от 17 юли 2008 г., Athinaïki Techniki/Комисия, C‑521/06 P, Сб., EU:C:2008:422, т. 36 и 53 и цитираната съдебна практика) или от жалбоподатели по смисъла на Регламент № 1/2003 и на Регламент (ЕО) № 773/2004 на Комисията от 7 април 2004 година относно водените от Комисията производства съгласно членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 123, стр. 18) (вж. в този смисъл решение от 18 септември 1992 г., Automec/Комисия, T‑24/90, Сб., EU:T:1992:97, т. 79 и определение от 5 юни 2014 г., Stanleybet Malta и Stanley International Betting/Комисия, T‑416/13, EU:T:2014:567, т. 23 и цитираната съдебна практика), не намира приложение по настоящото дело.

50

С оглед на предходното жалбата трябва да се отхвърли като недопустима в частта ѝ относно искането за отмяна на решението на ЕБО и вследствие на това следва да се отхвърли първото искане от жалбата. От друга страна, като се има предвид задължението на съда да разгледа служебно допустимостта на жалбата, припомнено по-конкретно в точка 45 по-горе, не следва Общият съд да се произнася по липсата на процесуална предпоставка, изтъкната от жалбоподателя по отношение на възражението за недопустимост (вж. точка 32 по-горе).

51

Трябва да се посочи, че независимо от обстоятелството, че ЕБО оспорва допустимостта на жалбата в нейната цялост, той не излага конкретни доводи относно допустимостта на жалбата в частта ѝ за отмяна на решението на Апелативния съвет. В това отношение е важно да се подчертае, че видно от текста на член 61, параграф 1 от Регламент № 1093/2010, както той е променен в точка 44 по-горе, това решение съставлява обжалваем пред Общия съд акт. Следователно се налага констатацията, че настоящата жалба е допустима в частта ѝ, с която се иска отмяната на това решение.

52

При тези условия не следва Общият съд да се произнася по липсата на процесуална предпоставка, изтъкната от жалбоподателя по отношение на възражението за недопустимост (вж. точка 32 по-горе).

53

Третото искане на жалбоподателя се отнася до това Общият съд да препрати преписката на компетентната структура на ЕБО за разглеждането ѝ по същество. Това искане на жалбоподателя по своята същност съставлява искане Общият съд да даде задължителни указания на ЕБО. Според постоянната съдебна практика обаче в рамките на жалба за отмяна компетентността на общностния съд се свежда до контрола за законосъобразност на обжалвания акт и при упражняване на своите правомощия Общият съд не може да дава задължителни указания на институциите на Съюза. Всъщност съответната институция е длъжна да вземе на основание член 266 ДФЕС необходимите мерки за изпълнение на постановеното по жалба за отмяна решение (вж. в този смисъл определение от 12 март 2014 г., PAN Europe/Комисия, T‑192/12, EU:T:2014:152, т. 15 и цитираната съдебна практика).

54

Следователно третото искане трябва да се отхвърли като недопустимо.

55

В подкрепа на своята жалба жалбоподателят повдига по същество пет основания, изведени, първото, от фактически грешки и грешки в прилагане на правото, както и от недостатъчни мотиви, което опорочава решението на ЕБО, второто, от нарушение на задължението за мотивиране, както и от грешка в правото, която опорочава решенията на ЕБО и на Апелативния състав, третото, от нарушение на член 39, параграф 1 от Регламент № 1093/2010 и на член 16 от Кодекса на ЕБО за добро поведение на администрацията, четвъртото, от процедурен недостатък и от нарушение на правото на защита от страна на Апелативния състав поради неспазването на точка 3, параграфи 3, 4 и 5 на Вътрешните правила и петото, от нарушение на принципите на безпристрастност и на равните процесуални възможности, посочени в член 41 от Хартата на основните права.

56

ЕБО оспорва доводите, повдигнати в подкрепа на тези основания.

57

Най-напред следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика същественото процесуално нарушение по смисъла на член 263 ДФЕС е сред т.нар. „абсолютни“ основания за отмяна, които съдът на Съюза следва да разгледа служебно. Същото се отнася и до липсата на компетентност по смисъла на посочения член (вж. решение от 13 декември 2013 г., Унгария/Комисия, T‑240/10, Сб., EU:T:2013:645, т. 70 и цитираната съдебна практика).

58

Освен това задължението на съда на Съюза да разгледа служебно абсолютно основание за отмяна, трябва да бъде изпълнено в светлината на принципа на състезателност (вж. решение Унгария/Комисия, точка 57 по-горе, EU:T:2013:645, т. 71 и цитираната съдебна практика).

59

В случая следва служебно да се разгледа основанието, изведено от липсата на компетентност на Апелативния състав от гледна точка на член 60, параграфи 1 и 2 от Регламент № 1093/2010 да се произнесе по подадената пред него жалба на основание на тази разпоредба срещу решението на ЕБО, след като страните предварително са изслушани по този въпрос.

60

В това отношение жалбоподателят изтъква, че Апелативният състав е имал компетентност да се произнесе по подадената пред него жалба, щом като, независимо от неговата форма, решението на ЕБО попада в приложното поле на член 60, параграф 1, от Регламент № 1093/2010. От друга страна, той твърди, че това тълкуване е в съответствие със съображение 58 от посочения регламент, както и с предвидените в него гаранции за защита на правата на страните.

61

ЕБО, подкрепян от Комисията, преценява, че Апелативният състав е следвало да обяви за недопустима подадената пред него жалба срещу решението на ЕБО, доколкото изискванията на член 60, параграф 1 от Регламент № 1093/2010, отразяващи изискванията на член 263 ДФЕС, не са изпълнени, и че вследствие на това жалбата пред Общия съд по смисъла на този последен член е също така недопустима. Той обаче не се произнася изрично по компетентността на Апелативния състав да вземе решение по жалбата. Запитан в хода на съдебното заседание от Общия съд по този въпрос, ЕБО поддържа, че Апелативният състав няма компетентност да се произнесе по подадената пред него жалба.

62

Комисията допълва, че видно от прочита на членове 58—60 от Регламент № 1093/2010, Апелативният състав не е правораздавателен орган, а вътрешна структура на ЕБО и че той е компетентен само да потвърждава решенията, взети от компетентната структура на ЕБО, или да препрати преписката на тази структура за вземане на решение. В хода на съдебното заседание тя добавя, че Апелативният състав е следвало да обяви подадената пред него жалба за недопустима на основание член 60, параграф 4 от Регламент № 1093/2010.

63

В случая следва да се припомни най-напред, че жалбоподателят е сезирал ЕБО на основание член 17 от Регламент № 1093/2010 с твърдение за нарушение на някои от разпоредбите на Директива 2006/48 от естонския и финландския надзорен орган на финансовия сектор, които били „компетентни органи“ по смисъла на член 4, параграф 4 от тази директива във връзка с член 4, параграф 2, подточка i) от този регламент.

64

В това отношение следва също така да се припомни, че съгласно член 17, параграф 1 от Регламент № 1093/2010, ако даден компетентен орган не е приложил посочените в член 1, параграф 2 от посочения регламент актове или ги е приложил по начин, който, изглежда, е в нарушение на правото на Съюза, включително на утвърдените съгласно членове 10—15 от същия регламент регулаторни технически стандарти и технически стандарти за изпълнение, по-конкретно като не е гарантирал, че дадена финансова институция отговаря на изискванията, предвидени в посочените актове, ЕБО действа в съответствие с правомощията, предвидени в член 17, параграфи 2, 3 и 6 от регламента.

65

Важно е да се посочи по-нататък, че съгласно член 60, параграф 1, от Регламент № 1093/2010, всяко физическо или юридическо лице, включително компетентните органи, може да обжалва решенията на ЕБО, посочени в членове 17—19 от същия регламент, както и всяко друго решение, взето от ЕБО в съответствие с посочените в член 1, параграф 2 от него актове на Съюза, адресат на които е това лице, или решение, което, макар и адресирано към друго лице, го засяга пряко и лично.

66

От това следва, че за да бъде обжалваемо пред Апелативния състав по смисъла на член 60 от Регламент № 1093/2010, решението на ЕБО трябва или да е било прието в съответствие с актовете на Съюза, посочени в член 1, параграф 2 от посочения регламент, или да бъде част от решенията, посочени в членове 17—19 от този регламент.

67

Първо, и въпреки обстоятелството, че нарушението на някои разпоредби на Директива 2006/48 се сочи в подкрепа на жалбата, решението на ЕБО не се основава на член 1, параграф 2 от Регламент № 1093/2010. Всъщност ЕБО изобщо не се е произнесъл в своето решение по нарушението или липсата на нарушение на тази директива от компетентните органи или от визираната кредитна институция.

68

Второ, достатъчно е да се посочи, че решението на ЕБО очевидно не е част от решенията, изброени в членове 18 и 19 от Регламент № 1093/2010, с които ЕБО може да налага на националните надзорни органи да предприемат конкретни мерки за справяне с възникнала извънредна ситуация или да уреждат разногласия, които биха могли да възникнат помежду им в презгранични случаи, което по принцип се случва постоянно между страните. Всъщност достатъчно е да се установи, че жалбоподателят не сочи в подкрепа на жалбата никакво нарушение на регулаторните технически стандарти и на техническите стандарти за изпълнение, утвърдени в членове 10—15 от посочения регламент, предвидени в член 17, параграф 1 от същия регламент, което всъщност той потвърждава в съдебното заседание. Нещо повече, противно на твърдението на жалбоподателя, нито от писмото от 2 юли 2013 г., изпратено от него до ЕБО, нито от неговата реплика на отговора на ЕБО, представена на 20 май 2014 г. в хода на административното производство, не е видно след подаването на жалбата той да посочва нарушение на стандартите, определени в членове 10—15 от Регламент № 1093/2010.

69

Трето, и както беше посочено в точки 46 и 49 по-горе, достатъчно е да се установи, че жалбоподателят не е част от субектите, изрично ограничително изброени в член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010, които могат да сезират ЕБО с искане за започване на разследване за нарушение или за неприлагане на правото на Съюза, сред които са компетентните органи, Парламентът, Съветът, Комисията или група на участниците от банковия сектор.

70

Жалбоподателят не твърди също така, че е част от групата на участниците от банковия сектор, създадена в съответствие с член 37 от Регламент № 1093/2010 за улесняване на консултациите със заинтересовани страни в области, свързани със задачите на ЕБО. В това отношение следва да се посочи, че видно от параграф 2 от тази разпоредба, тази група се състои от тридесет членове, представляващи кредитните и инвестиционните институции, извършващи дейност на територията на Съюза, представителите на техните служители, потребителите, другите ползватели на банкови услуги и представителите на малките и средните предприятия.

71

Четвърто, важно е да се установи, че извън случаите на отказ да бъде започнато разследване по искане на един от ограничително изброените субекти в член 17, параграф 2 от Регламент № 1093/2010, адресати на препоръките или на решенията, които ЕБО следва да приеме на основание член 17, параграфи 2—6 от посочения регламент, са компетентните органи или съответните финансови институции. Всъщност, видно от член 17, параграф 3, от този регламент, „[ЕБО] може да отправи до съответния компетентен орган препоръка, посочваща действията, чието предприемане е необходимо за спазване на правото на Съюза“. Съгласно параграф 4 от тази разпоредба, „[ако] компетентният орган не започне да спазва правото на Съюза […], Комисията може, след като е била уведомена от [ЕБО] или по своя собствена инициатива, да представи официално становище, в което се изисква компетентният орган да предприеме действията, необходими за спазване на правото на Съюза“. Освен това член 17, параграф 6 от Регламент № 1093/2010 гласи, че „ако даден компетентен орган не се съобрази с посоченото […] официално становище […], [ЕБО] може […] да приеме индивидуално решение, чийто адресат е отделна финансова институция, в което се изисква тя да предприеме необходимите действия за спазване на своите задължения съгласно правото на Съюза, включително прекратяване на възприетата практика“.

72

Видно от анализа на релевантните разпоредби на Регламент № 1093/2010, не може да се приеме, че решението на ЕБО, оспорено пред Апелативния състав в конкретния случай, от гледна точка на неговата природа се основава на една от тези разпоредби. Вследствие на това Апелативният състав не е бил компетентен да се произнесе по подадената пред него жалба на основание член 60, параграф 1 от Регламент № 1093/2010.

73

С оглед на всичко гореизложено и без да е необходимо да се преценява дали са налице изтъкнатите от жалбоподателя основания за отмяна, следва да се уважат направените в жалбата искания за отмяна на решението на Апелативния състав поради липса на компетентност.

74

Съгласно член 134, параграф 3 от Процедурния правилник, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания, Общият съд може да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски. В случая, след като жалбоподателят и ЕБО частично са загубили по някои от своите основания, следва всяка от страните да понесе направените от нея съдебни разноски.

75

В съответствие с член 138, параграф 1 от Процедурния правилник институциите, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно трябва да се реши Комисията да понесе направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (трети състав)

реши: