1

С жалба, подадена на 14 април 2011 г. в секретариата на Съда на публичната служба, жалбоподателката иска, от една страна, да се отмени решението на Европейската комисия, съгласно което по искането ѝ за съдействие няма да се предприемат последващи действия, и от друга страна, Комисията да бъде осъдена да поправи вредата, която жалбоподателката твърди, че е претърпяла.

2

Член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз гласи:

„1.   Всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок.

2.   Това право включва по-специално:

[…]

[…]“.

3

Член 1г, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) гласи:

„При прилагането на настоящите правила се забранява всяка дискриминация на основата на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични белези, език, религия или изповедание, политически или други убеждения, принадлежност към национално малцинство, имуществено състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация.

[…]“.

4

Член 12а, параграф 3 от Правилника гласи следното:

„Психически тормоз“ означава всяко непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично, и изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други действия, извършени умишлено, които могат да уронят личността, достойнството или накърнят физическата или психологическата цялост на друго лице“.

5

Съгласно на член 24 от Правилника:

„Съюзът оказва съдействие на всяко длъжностно лице, по-специално в производства срещу всяко лице, отправящо заплахи, обиди или клеветнически действия или твърдения, или нападение срещу личността или имуществото, на които длъжностното лице или член от неговото семейство е подложено поради длъжността, която заема, или служебните му задължения.

Т[ой] дълж[и] солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния“.

6

Член 25, втора алинея от Правилника гласи:

„Всяко индивидуално решение по настоящия правилник незабавно се съобщава в писмена форма на съответното длъжностно лице, до което се отнася. Всяко решение, което има неблагоприятни последици за длъжностното лице, трябва да бъде надлежно мотивирано“.

7

Съгласно член 2, параграф 2 от приложение IX към Правилника, което се отнася за дисциплинарните производства:

„Органът по назначаване уведомява съответното лице за приключването на разследването и му съобщава заключенията, съдържащи се в доклада от проверката, както и по негово искане и при зачитане на законните интереси на трети страни — всички документи, свързани с твърденията срещу него“.

8

Жалбоподателката постъпва на служба в Комисията през 1977 г. като от 1 юли 1991 г. е назначена в генерална дирекция (ГД) IX „Персонал и администрация“, впоследствие ГД „Човешки ресурси и сигурност“ (наричана по-нататък „ГД „Персонал“).

9

През 2003 г. жалбоподателката кандидатства за поста директор на Дирекция Б „Правилник: политика, управление и съвети“ в ГД „Персонал“ (наричана по-нататък „Дирекция Б“) и за поста директор на Дирекция В „Социална политика, персонал в Люксембург, здраве, хигиена“ в същата генерална дирекция (наричана по-нататък „Дирекция В“). И в двата случая жалбоподателката е включена в списъка с одобрените кандидати, но изборът на администрацията се спира на други кандидати, г‑н А за Дирекция Б и г‑жа Б за Дирекция В.

10

В резултат на жалбите, подадени от жалбоподателката срещу назначенията на г‑н А и на г‑жа Б, последните са отменени с две решения на Първоинстанционния съд от 4 юли 2006 г. (дело Tzirani/Комисия, T‑45/04 и дело Tzirani/Комисия, T‑88/04). Впоследствие жалбоподателката оспорва пред Съда на публичната служба изпълнението на Решение по дело T‑45/04 с жалба, по която е постановено Решение на Съда на публичната служба от 22 октомври 2008 г. по дело Tzirani/Комисия (F‑46/07), с което Съдът на публичната служба отменя новото решение за назначение на г‑н А на длъжността директор на Дирекция Б и осъжда Комисията да изплати на жалбоподателката обезщетение за вреди.

11

На 1 януари 2003 г. жалбоподателката е назначена за началник на отдел в служба „Управление и плащания по индивидуални права“ (PMO). На 1 октомври 2004 г. г‑жа В е назначена за изпълняващ длъжността директор на PMO, а от 16 февруари 2005 г. е назначена за директор на PMO.

12

В електронни писма от 25 май 2005 г. и от 17 февруари 2006 г. до нейния пряк ръководител г‑жа В жалбоподателката отправя към нея упреци като счита, че нейното поведение може да съставлява психически тормоз.

13

На 5 декември 2007 г. жалбоподателката подава искане за съдействие по член 24 от Правилника (наричано по-нататък „искането от 5 декември 2007 г“. или „искането за съдействие“). Тя твърди, че е жертва на психически тормоз, и иска от Комисията да започне административно разследване, за да провери фактите и да предприеме мерки за справяне със създалото се положение. Освен това жалбоподателката изразява желание нейното искане за съдействие да бъде разгледано от друга служба на Комисията, а не от ГД „Персонал“, в която работи.

14

С електронно писмо от 18 декември 2007 г. генералният секретар на Комисията уведомява жалбоподателката, че искането ѝ за съдействие ще бъде разгледано от Службата за разследвания и дисциплинарни въпроси на Комисията (СРДВК).

15

На 7 февруари 2008 г. жалбоподателката претърпява злополука на работното си място, вследствие на което получава продължителен отпуск по болест. През февруари 2009 г. жалбоподателката е пенсионирана, без да се е завръщала на работа.

16

С електронно писмо от 6 юни 2008 г. до СРДВК жалбоподателката иска да бъде информирана за развитието на разследването по нейното искане за съдействие. Със съобщение от 9 юни 2008 г. жалбоподателката е уведомена от служителя, натоварен с провеждането на разследването (наричан по-нататък „разследващото лице“), за решението на генералния секретар на Комисията за започване на административно разследване. В същото съобщение разследващото лице посочва, че ще извърши разследването с техническото съдействие на СРДВК. Във връзка с това разследващото лице уточнява, че генералният секретар на Комисията е решил да натовари с това разследване външно за СРДВК лице, за да се предотврати всякакъв действителен или привиден конфликт на интереси. Накрая, разследващото лице уведомява жалбоподателката, че ще се свърже с нея „в близките дни“ за уговаряне на среща, за да може тя да уточни твърденията си.

17

С електронно писмо от 7 ноември 2008 г. разследващото лице се извинява на жалбоподателката за закъснението при започването на производството по разследване.

18

На 21 ноември 2008 г., а след това и на 5 март 2009 г. жалбоподателката се оплаква, че не е получила никаква информация по нейната преписка, и иска от разследващото лице да я осведоми за движението по нея. На 6 март 2009 г. разследващото лице се извинява за закъснението „при изпълнението на договорената процедура“.

19

На 9 март 2009 г. разследващото лице кани жалбоподателката да свидетелства в рамките на административното разследване, което тя прави на 19 март 2009 г.

20

На 30 юни 2009 г. жалбоподателката отново писмено иска от разследващото лице информация по преписката си и провеждането на втора среща, за да му представи ново доказателство. На следващия ден разследващото лице изпраща електронно писмо до жалбоподателката, в което поема „лична отговорност за дългите срокове на разследването“ и признава, че „въпреки усилията [си]“ не е „могло да поеме […] едновременно със скоростта с която би искало“ разглеждането на преписката по разследването и преписките по текущите му задачи.

21

Исканата от жалбоподателката среща се провежда на 29 септември 2009 г.

22

На 8 ноември 2009 г. жалбоподателката се обръща към разследващото лице с искане за достъп до протоколите от проведените изслушвания в рамките на административното разследване. Тъй като не получава никакъв отговор, на 25 ноември 2009 г. тя отново отправя това свое искане.

23

С електронно писмо от 27 ноември 2009 г. разследващото лице отхвърля искането за достъп до протоколите от изслушванията, като се позовава на защитата на поверителността на административното разследване и защитата на личните данни.

24

Между 1 и 4 декември 2009 г., а след това на 22 януари 2010 г. жалбоподателката преглежда заедно със служител на СРДВК приложенията към нейното искане за съдействие.

25

На 14 февруари 2010 г. жалбоподателката изпраща нов документ до разследващото лице.

26

На 19 февруари 2010 г. жалбоподателката подава жалба до Европейския омбудсман във връзка с продължителността на разследването.

27

На 23 април 2010 г. разследващото лице приема окончателния доклад от разследването и предлага на генералния секретар на Комисията да приключи без предприемане на последващи действия разследването, започнато по подаденото от жалбоподателката искане за съдействие.

28

От материалите по делото е видно, че в хода на изготвянето на становището на Комисията, представено на 15 юли 2010 г. пред омбудсмана, жалбоподателката е уведомена за приемането на окончателния доклад от разследването и за заключението на разследващото лице.

29

На 10 август 2010 г. жалбоподателката получава решението на генералния секретар на Комисията от 7 юни 2010 г., съгласно което по искането за съдействие няма да се предприемат последващи действия (наричано по-нататък „спорното решение“ или „решението от 7 юни 2010 г.“). Към спорното решение не е бил приложен окончателният доклад от разследването, на който то се основава.

30

С писмо от 25 август 2010 г. адвокатът на жалбоподателката упреква Комисията за това, че жалбоподателката е получила решението от 7 юни 2010 г. едва два месеца и три дни след приемането му, като то не е било изпратено с препоръчана пратка и на същия адвокат не е бил изпратен никакъв препис от него противно на направеното в искането за съдействие изрично искане на жалбоподателката.

31

На 7 септември 2010 г. жалбоподателката подава по административен ред жалба срещу спорното решение в съответствие с член 90, параграф 2 от Правилника.

32

На 15 септември 2010 г. Комисията отговаря на адвоката на жалбоподателката, че решението от 7 юни 2010 г. не му е било изпратено „поради административна грешка“ и че датата, която следва да се вземе предвид за изчисляване на срока „за подаване на жалба по съдебен ред“, е 10 август 2010 г.

33

В отговор на искане на адвоката на жалбоподателката, с писмо от 14 октомври 2010 г. Комисията потвърждава, че изразът „жалба по съдебен ред“, използван в писмото от 15 септември 2010 г., е „формулиран неправилно“, че подадената по административен ред жалба е заведена на 7 септември 2010 г. и че тази дата следва „да се вземе предвид за изчисляване на срока за отговор“ на жалбата.

34

Жалбата е отхвърлена с решение от 20 декември 2010 г., за което жалбоподателката е уведомена на 4 януари 2011 г.

35

Жалбоподателката иска от Съда на публичната служба:

36

Комисията иска от Съда на публичната служба:

37

С писмо на секретариата от 31 януари 2012 г. Съдът на публичната служба приканва Комисията да представи окончателния доклад от разследването, като уточнява, че ако желае, може да предаде негов поверителен вариант. Комисията представя посочения доклад в секретариата на 16 февруари 2012 г., без да иска поверителното му третиране.

38

С писмо от 27 март 2012 г. жалбоподателката обръща внимание на Съда на публичната служба, че представеният от Комисията окончателен доклад от разследването не съдържа приложенията, в които се посочват извършените дейности по разследване и проведените изслушвания на свидетелите или на засегнатите лица, и приканва Съда на публичната служба да поиска от Комисията да му ги предостави. С писмо от 12 юли 2012 г. секретариатът уведомява страните за решението на Съда на публичната служба да не удовлетвори това искане.

39

Отправеното от Съда на публичната служба до страните предложение за уреждане на спора със споразумение остава без резултат.

40

Жалбоподателката иска от Съда на публичната служба като процесуално-организационно действие да разпореди на Комисията да представи преписката от административното разследване, и по-специално окончателния доклад от разследването и свързаните с него документи, както и протоколите от проведените по време на разследването изслушвания.

41

Съдът на публичната служба счита, че освен ако не са налице особени обстоятелства, при разглеждането на жалба за психически тормоз трябва да се гарантира поверителността на събираните свидетелски показания, включително в хода на съдебното производство, тъй като възможността за евентуално снемане на тази поверителност във фазата на съдебното производство може да възпрепятства провеждането на безпристрастни и обективни разследвания, в които призованите за изслушване като свидетели служители да сътрудничат безрезервно (Решение на Съда на публичната служба от 12 декември 2012 г. по дело Cerafogli/ЕЦБ, F‑43/10, точка 222, което се обжалва пред Общия съд на Европейския съюз, дело T‑114/13 P). Жалбоподателката обаче не е предоставила достатъчно доказателства, за да обоснове изключването на тази предпазна мярка от Съдът на публичната служба в разглеждания случай.

42

Предвид изложеното по-горе и предвид обстоятелството, че в рамките на процесуално-организационните действия Комисията е представила окончателния доклад от разследването без приложенията към него и той е бил предоставен на жалбоподателката, и тъй като Съдът на публичната служба във всички случаи счита, че делото е достатъчно изяснено от разменените писмени становища и от изпълнението от страните на процесуално-организационните действия и отговорите им на поставените в съдебното заседание въпроси, горепосоченото искане следва да се отхвърли що се отнася до приложенията към окончателния доклад от разследването.

43

В подкрепа на искането си за отмяна на спорното решение жалбоподателката изтъква пет правни основания, изведени съответно от явна грешка в преценката и грешка при прилагане на правото, нарушение на член 1г от Правилника, нарушение на задължението за оказване на съдействие, нарушение на задължението за полагане на грижа и на принципа на добра администрация и накрая, нарушение на задължението за мотивиране.

44

Жалбоподателката счита, че спорното решение е опорочено от явна грешка в преценката, тъй като генералният секретар на Комисията, действащ в качеството си на орган по назначаването (наричан по-нататък „ОН“), е приел, че действията, в чието извършване тя упреква както ръководителите, така и колегите си, не могат да се квалифицират като „психически тормоз“, поради което не предприема последващи действия по искането за съдействие. Освен това жалбоподателката счита, че Комисията не се е съобразила с член 12а, параграф 3 от Правилника, тъй като е свързала наличието на психически тормоз с изпълнението на условия, които не са предвидени в тази разпоредба.

45

Всъщност според жалбоподателката всички условия за установяването на психически тормоз са налице. Първо, тя посочва, че укоримите действия са извършвани умишлено, продължително и многократно. Второ, тя твърди, че здравето ѝ се е влошило значително, като по-специално от 2006 г. нататък е страдала от депресия в резултат на упражнявания психически тормоз. Трето, тя упреква Комисията, че в решението за отхвърляне на административната жалба е заключила, че „в административното разследване, проведено по искането за съдействие […], не бе установено […] [жалбоподателката] да е била обект на дискриминационно и унизително отношение“, при положение че подобно условие не фигурира в определението за психически тормоз, предвидено в член 12а, параграф 3 от Правилника, който не изисква доказване на дискриминационния характер на действията, квалифицирани като тормоз.

46

Що се отнася до фактите, жалбоподателката твърди, че в периода между 1999 г. и 30 септември 2004 г., тоест преди г‑жа В да поеме задълженията си като директор на PMO, е понасяла нарастващо отрицателно отношение и необосновани критики от страна на своите ръководители и някои от колегите си, които са гледали на нея като на евентуален конкурент за отговорни постове, въпреки че работата и поведението ѝ в службата били непроменени. Доказателства за това отрицателно отношение било понижаването на атестационните ѝ оценки, предложението тя да поиска ранно пенсиониране без намаляване на пенсионните права (наричано по-нататък „предложението за освобождаване от работа“, което тя възприема като унизително, както и фактът, че решенията, които тя предлага за някои проблемни преписки, систематично са пренебрегвани. Според жалбоподателката тези действия не разкривали обикновени несъгласия с нейните ръководители и с част от колегите ѝ, а съставлявали психически тормоз.

47

За периода между 1 октомври 2004 г., когато г‑жа В поема задълженията си начело на PMO, и 5 декември 2007 г., когато жалбоподателката подава своето искане за съдействие, жалбоподателката упреква своя директор, г‑жа В, че системно и многократно я е държала встрани от работни групи и заседания по въпроси от нейната компетентност, отказвала ѝ е достъп до важна информация, отказала е да ѝ отпусне необходимите човешки ресурси за изпълнението на нейните задачи и е поставяла под съмнение нейната компетентност чрез електронни писма, изпращани с копие до редица други длъжностни лица или служители.

48

Освен това жалбоподателката твърди, че спорното решение е опорочено от грешка при прилагане на правото, тъй като изключва наличието на психически тормоз с довода, че „разследването също така доказа, че [г‑жа В] не е била злонамерена спрямо [нея] и че стилът на управление [на г‑жа В] не е имал връзка конкретно с [нея]“.

49

Комисията най-напред иска от Съда на публичната служба да отхвърли като недопустимо настоящото правно основание в приложение на член 35, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник, тъй като жалбоподателката твърди в жалбата си, че условията по член 12а, параграф 3 от Правилника са налице, а впоследствие само препраща към приложенията към жалбата.

50

По същество Комисията счита, че не е изпълнено никое от необходимите условия за установяването на психически тормоз. Всъщност, от една страна, с никое от посочените от жалбоподателката обстоятелства не можело да се докаже наличието на психически тормоз и от друга страна, жалбоподателката не била доказала, че е налице накърняване на физическата и психологическата ѝ цялост.

51

Съдът на публичната служба най-напред констатира, че жалбата излага по обобщен, последователен и разбираем начин фактическите и правни доводи, повдигнати в подкрепа на настоящото правно основание, и посочва с точност доказателствата, на които се опират представените доводи, като препраща към различните приложения. От това следва, че що се отнася до настоящото правно основание, жалбата съответства на член 35, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник, поради което повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост поради липса на процесуална предпоставка следва да се отхвърли.

52

По същество Съдът на публичната служба припомня, че член 12а, параграф 3 от Правилника не прави злонамереността от страна на лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, необходим елемент от квалификацията на психическия тормоз (Решение на Съда на публичната служба от 9 декември 2008 г. по дело Q/Комисия, F‑52/05, точка 133, неотменено в тази му част с Решение на Общия съд на Европейския съюз от 12 юли 2011 г. по дело Комисия/Q, T‑80/09 P, и Решение на Съда на публичната служба от 26 февруари 2013 г. по дело Labiri/ЕИСК, F‑124/10, точка 65).

53

Всъщност член 12а, параграф 3 от Правилника определя психическия тормоз като „непристойно поведение“, за чието установяване се изисква то да отговаря на две кумулативни условия. Първото условие е свързано с наличието на физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, които се осъществяват „през определен период от време, многократно или систематично“ и са „извършени умишлено“. Второто условие, отделено от първото със запетая, изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да водят до „уронва[не на] личността, достойнството или накърнява[не на] физическата или психологическата цялост на друго лице“ (Решение по дело Q/Комисия, посочено по-горе, точка 134 и Решение по дело Labiri/ЕИСК, посочено по-горе, точка 66).

54

Тъй като наречието „умишлено“ се отнася до първото условие, а не до второто, е възможно да се направи извод в две насоки. От една страна, физическите действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, посочени в член 12а, параграф 3 от Правилника, трябва да имат умишлен характер, което изключва от приложното поле на тази разпоредба проявите, извършени случайно. От друга страна обаче, не се изисква тези физически действия, проявени писмено или устно, с жестове или други действия, да са извършени с намерението да се урони личността, достойнството или да се накърни физическата или психологическата цялост на дадено лице. С други думи, по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд. Достатъчно е само проявите на упражняващото тормоз лице, стига да са умишлени, да са довели обективно до такива последици (Решение по дело Q/Комисия, посочено по-горе, точка 135 и Решение по дело Labiri/ЕИСК, посочено по-горе, точка 67).

55

Важно е да се добави, че тълкуване на член 12а, параграф 3 от Правилника в обратния смисъл би довело до лишаване на тази разпоредба от каквото и да било полезно действие поради трудността да се докаже злонамереността на лицето, упражняващо психически тормоз. Действително, макар да има случаи, в които тази злонамереност се извежда по естествен път от проявите на извършителя, следва да се посочи, че тези случаи са редки, и в повечето хипотези лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, се въздържа от всякакво поведение, от което би могло да се съди за намерението му да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши условията му на труд (Решение по дело Q/Комисия, посочено по-горе, точка 136 и Решение по дело Labiri/ЕИСК, посочено по-горе, точка 68).

56

В своето Решение от 16 май 2012 г. по дело Skareby/Комисия (F‑42/10) Съдът на публичната служба уточнява, че установяването на тормоз е поставено в зависимост от условието той да има достатъчно обективно проявление в действителността, в смисъл че безпристрастен и разумен, нормално чувствителен наблюдател, поставен при същите условия, може да го определи като прекомерен и укорим (Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 65).

57

В случая най-напред следва да се провери дали ОН, който е трябвало да се произнесе по административната жалба, е допуснал грешка при прилагане на правото, като в решението, с което отхвърля административната жалба, е изключил наличието на психически тормоз, тъй като жалбоподателката не била подложена на дискриминационно отношение. В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че съгласно съдебната практика, ако дадено решение, с което изрично се отхвърля административна жалба, съдържа нови съществени уточнения по мотивите, изложени от администрацията в първоначалното решение, определянето на конкретните мотиви на администрацията трябва да става при съвместен прочит на двете решения (Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 53 и цитираната съдебна практика).

58

С оглед на това уточнение, от решението, с което е отхвърлена административната жалба, е видно, че Комисията не поставя установяването на тормоз в зависимост от наличието на дискриминация. Всъщност в отговор на различните оплаквания на жалбоподателката ОН, на който е възложено да се произнесе по административната жалба, само отбелязва, че видно от окончателния доклад от разследването, от една страна, действията на г‑жа В, за които я упреква жалбоподателката, не били насочени само към нея, а че това поведение на г‑жа В отговаряло на цялостния ѝ стил на ръководене на персонала, и от друга страна, единствено жалбоподателката възприемала тези действия като психически тормоз и че несъгласието на жалбоподателката с този стил на ръководене на персонала само по себе си не е достатъчно, за да бъде квалифициран той като тормоз.

59

Следователно настоящото оплакване за допусната грешка при прилагане на правото следва да се отхвърли като неоснователно.

60

По-нататък следва да се разгледа дали предвид припомнените по-горе принципи Комисията е допуснала явна грешка в преценката, приемайки, че действията, от които жалбоподателката се оплаква, не представляват психически тормоз. За тази цел Съдът на публичната служба намира за необходимо да разгледа отделно оплакванията на жалбоподателката за периода от 1999 г. до 30 септември 2004 г. (наричан по-нататък „първият период“) и тези за периода след 30 септември 2004 г. (наричан по-нататък „вторият период“).

61

На първо място, жалбоподателката твърди, че негативните слухове, които се разпространявали относно твърдeните ѝ управленски слабости, са довели до намаляване на нейните оценки в атестационните ѝ доклади за 1999—2002 г. спрямо предходните ѝ атестации и до по-ниски атестации в сравнение с атестациите на други колеги. Освен това тя се оплаква, че сравнителните таблици с оценките на началниците на отдели били разпространявани по време на заседания на ръководството. Според жалбоподателката, като се има предвид, че в посочените таблици тя се явява началникът на отдел с най-ниски резултати, подобно разпространение целяло тя да бъде отхвърлена и изолирана.

62

Що се отнася до атестационните доклади на жалбоподателката, Съдът на публичната служба припомня, че съгласно постоянната съдебна практика оценките и съображенията в атестационния доклад, макар и негативни, не могат сами по себе си да се считат за индиции, че докладът е бил съставен с цел да се причини психически тормоз (Решение на Съда на публичната служба от 2 декември 2008 г. по дело К/Парламент, F‑15/07, точка 39).

63

В случая жалбоподателката не излага никакъв довод, за да докаже, че качеството на нейната работа било оценено несправедливо, а освен това от материалите по делото не е видно тя да е подавала административни жалби срещу спорните атестационни доклади. Нещо повече, сам по себе си фактът, че жалбоподателката имала по-ниски оценки от тези на някои от колегите си, дори да бъде потвърден, не може да се разглежда като индиция за психически тормоз.

64

Освен това, що се отнася по-специално до атестационния доклад за периода от 1 юли 1999 г. до 30 юни 2001 г., същият съдържа една оценка „изключително“ и девет оценки „отлично“, и следователно той не е по-слаб от атестационния доклад за предходния период, съдържащ девет оценки „отлично“ и една оценка „нормално“, поради което доводът на жалбоподателката, изведен от намаляване на нейната атестационна оценка, не се подкрепя от фактите. Що се отнася до атестационния доклад за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г., самият факт, че жалбоподателката е получила 13 точки за заслуги от общо 20, сам по себе си не може да бъде индиция за тормоз, като се има предвид, че броят точки за заслуги, получени от жалбоподателката през следващите години, постоянно се увеличава. Така през 2003 г. жалбоподателката получава 14,5 точки за заслуги, през 2004 г. — 16, а през 2005 и 2006 г. — по 16,5.

65

Колкото до разпространяването по време на заседанията на ръководството на сведения относно получените от началници на отдели оценки, от материалите по делото е видно, че самата г‑жа В в електронно писмо от 6 април 2005 г. до началник на отдел в PMO, изпратено в копие до жалбоподателката, определя подобно разпространение като „ненужно и неуместно“. Дори да се допусне, че подобно разпространение може да доведе до уронване на личността, достойнството или накърняване на психологическата цялост на дадено лице, жалбоподателката посочва едва две събития от подобно естество, които се случили между 1999 г. и 2007 г., и следователно не е доказала, че това поведение е било следвано продължително, многократно или систематично.

66

На второ място, жалбоподателката определя като психически тормоз както предложението за освобождаване от работа, което ѝ било направено от съответния генерален директор по време на събеседването във връзка с атестационния ѝ доклад за 2003 г., така и предложението да стане съветник на новия директор на Дирекция Б, чието назначаване е обжалвала пред съда на Съюза.

67

Съдът на публичната служба констатира, че в контекста на настоящото дело подобни предложения не могат да бъдат разглеждани като упражняване на психически тормоз.

68

Що се отнася до предложението за освобождаване от работа, видно от окончателния доклад от разследването, съответният генерален директор заявява, че не си спомня да е правил подобно предложение на жалбоподателката, но че ако това обстоятелство се потвърди, то той само е отбелязал наличието на такава възможност за нея. Освен това Съдът на публичната служба припомня, че освобождаването от работа е механизъм, който се задейства доброволно, и следователно евентуално предложение в този смисъл в никакъв случай не би могло да обвърже лицето, към което е отправено. Освен това, ако ОН беше приел искане на жалбоподателката за освобождаване от работа, последната би имала възможност за ранно пенсиониране без намаляване на пенсионните ѝ права. Ако се допусне, че подобно предложение, което би донесло на жалбоподателката много съществени икономически предимства, действително е било направено, жалбоподателката не доказва защо то е било обективно „унизително“.

69

Що се отнася до предложението на генералния директор на ГД „Персонал“ тя да стане съветник на новия директор на Дирекция Б, г‑н А, действително жалбоподателката е кандидатствала за същия пост на директор и е оспорвала пред съда на Съюза назначаването на г‑н А. Същевременно, след като жалбоподателката няколкократно е изявявала желанието си да стане директор, евентуален служебен стаж като съветник на директор е можел да ѝ осигури подходящ професионален опит, който тя да изтъкне при кандидатстване в бъдеще. Следователно такова предложение е можело да бъде направено както в интерес на службата, така и в интерес на жалбоподателката и тъй като последната не е представила пред Съда на публичната служба никакво доказателство, че подобно предложение е можело да урони нейната личност, достойнство или да накърни психологическата ѝ цялост, трябва да се констатира, че посоченото предложение не може да се разглежда като действие, съставляващо психически тормоз.

70

На трето място, жалбоподателката посочва като примери за психически тормоз някои конфликти, които е имала с началници на отдели и с колеги. По-специално тя твърди, че към нея са отправяни неуместни и унизителни забележки от страна на един от сътрудниците на генералния директор на ГД „Персонал“ по време на представянето на административна реформа пред целия персонал на същата генерална дирекция. Освен това тя представя разменени електронни писма с началника на друг отдел от PMO, който я обвинява, че разрешава административните си проблеми „за сметка“ на този друг отдел.

71

Съдът на публичната служба констатира, че съгласно окончателния доклад от разследването реакцията на сътрудника на генералния директор на ГД „Персонал“ е била породена от отправени остри критики от жалбоподателката срещу реформата, представена пред персонала на тяхната генерална дирекция. Що се отнася до посочения по-горе конфликт с началника на друг отдел от PMO, съдържащите се в представените от жалбоподателката електронни писма изрази изобщо не могат да бъдат квалифицирани като упражняване на психически тормоз, а следва да се разглеждат като проява на административен конфликт между двама началници на отдели, които се критикуват открито пред своя пряк ръководител. В това отношение Съдът на публичната служба припомня, че фактът, че дадено длъжностно лице има трудни или дори конфликтни отношения с колеги или с преки ръководители, сам по себе си не доказва наличието на психически тормоз (Решение на Първоинстанционния съд от 16 април 2008 г. по дело Michail/Комисия, T‑486/04, точка 61, Решение на Общия съд от 10 ноември 2009 г. по дело N/Парламент, F‑93/08, точка 93).

72

На четвърто място, жалбоподателката се оплаква от това, че нейната кандидатура за постове на директор е отхвърляна многократно и че генералният директор на ГД „Персонал“ изрично я е посъветвал да не кандидатства за отговорни постове.

73

Самият факт, че кандидатурата на жалбоподателката не е била избрана за директорски постове, обаче не може да се разглежда като тормоз.

74

Освен това фактът, че генералният директор на жалбоподателката е изразил съмнения относно нейните способности да поеме задачи на директор, като същевременно я счита за добър началник на отдел, също не може сам по себе си да бъде доказателство за психически тормоз. Освен това от материалите по делото не е видно, нито пък жалбоподателката твърди, че нейният генерален директор е правил обидни или унизителни изказвания, когато е изразявал съмнения относно нейните способности да упражнява функции на директор. В това отношение в окончателния доклад от разследването е отразено становището на същия генерален директор, който твърди, че не е „поискал грубо [от жалбоподателката] да не кандидатства“, а „се е опитал да я информира (по възможно най-безпристрастен начин), че [той не я насърчава] да кандидатства, тъй като [счита], че тя няма необходимите управленски способности“. Съдът на публичната служба припомня, че дори отправени към служител отрицателни бележки не уронват непременно личността или достойнството му и не накърняват непременно физическата или психологическата му цялост, ако са използвани умерени изрази и от материалите по делото не следва, че те се основават на неправомерни и лишени от всякаква връзка с обективни факти обвинения (вж. Решение на Съда на публичната служба от 24 февруари 2010 г. по дело Menghi/ENISA, F‑2/09, точка 110).

75

На пето място, според жалбоподателката системното ѝ държане встрани от дейностите на нейната генерална дирекция е конкретно доказателство за психическия тормоз, който бил упражнен върху нея.

76

По-специално жалбоподателката изтъква, че при разпространяването на новата органиграма на ГД „Персонал“ на 15 октомври 2002 г. тя била единственият началник на отдел, който не можел да се възползва от преходна разпоредба, позволяваща временно да се заемат две длъжности — „началник на отдел“ и „изпълняващ длъжността началник на отдел“. Съдът на публичната служба констатира, че предвид широкото право на преценка на институциите по отношение на организацията на техните служби фактът, че жалбоподателката не е назначена да изпълнява временна длъжност в рамките на два месеца, не може да се разглежда като индиция за тормоз.

77

Освен това жалбоподателката се оплаква, че през ноември 2002 г. е била изключена от списъка на участниците в проучване върху отпуските и отсъствията, при положение че тя е била основното заинтересовано лице, а след това, през март 2004 г. е била изключена от списъка на говорителите, които трябвало да информират персонала на Комисията за новото актуализиране на реформата в областта на индивидуалните права и семейните добавки.

78

Съдът на публичната служба най-напред констатира, че в своята жалба жалбоподателката се оплаква, че е била изключена само от две заседания през първия период, така че твърдението ѝ за „системно“ изключване от дейностите на нейната генерална дирекция не се подкрепя от фактите.

79

Освен това, що се отнася по-специално до участието в проучването, извършено през ноември 2002 г., от електронно писмо от 11 ноември 2002 г., изпратено до жалбоподателката от асистент на генералния директор на ГД „Персонал“, е видно, че този асистент първо определя за участник в това проучване изпълняващият длъжността началник на новия отдел, отговарящ за отпуските и отсъствията, и след отказа на последния жалбоподателката е била поканена да участва в проучването. Във връзка с това въпросният асистент е писал на жалбоподателката, че „[нейното] участие […] [е] добре дошло и ако [тя] [иска] да участва в ръководната група, също така [е] добре дошла“. Тази покана за участие в ръководната група ясно показва, че не е имало никакво желание за изключване на жалбоподателката от посоченото проучване.

80

Що се отнася до изключването на жалбоподателката от списъка на говорителите, които трябвало да информират персонала на Комисията за реформата в областта на индивидуалните права и семейните добавки, изборът на говорители за такова представяне попада в обхвата на широкото право на преценка на администрацията. Като се има предвид вече изразеното от жалбоподателката много силно противопоставяне на реформата, изборът тя да не бъде поканена да представя същата реформа пред целия персонал, не изглежда укорим.

81

На шесто място, жалбоподателката изтъква, че ръководителите ѝ не са вземали под внимание нейните идеи или нейния принос за решаването на някои административни проблеми. Оплакванията на жалбоподателката засягат по-специално три преписки, а именно решението на Комисията да децентрализира управлението на отпуските и отсъствията, управлението на училищните и семейните добавки, което значително изоставало поради продължителното отсъствие на администратор, и решението за създаване на нови административни структури, наречени „Служби“, сред които и PMO. Жалбоподателката твърди, че е предупредила ръководителите си за трудностите и рисковете, които вижда по тези три преписки, и редовно е предлагала решения, които системно са били пренебрегвани или са били оценявани отрицателно. По-специално жалбоподателката се оплаквала многократно от липсата на достатъчно човешки ресурси за изпълнение на новите задачи, които постепенно били възложени на нейния отдел.

82

Съдът на публичната служба отбелязва, че предвид широкото право на преценка, с което се ползват институциите при организирането на своите служби, нито административни решения, дори и съгласяването с тях да е трудно, нито несъгласия с администрацията по въпроси относно организацията на службите сами по себе си не могат да докажат наличие на психически тормоз. В случая настоящото оплакване действително засяга административни решения относно организацията на службите и разпределянето на човешки ресурси в различните служби. Самият факт, че администрацията не е възприела предложенията на жалбоподателката и е оставила без последствия нейните искания за допълнителен персонал, сам по себе си обаче не може да докаже липса на чуваемост, още по-малко упражнен психически тормоз от страна на нейните ръководители, а най-много може да докаже наличието на различия в мненията.

83

Предвид гореизложения анализ Съдът на публичната служба заключава, че изложените от жалбоподателката факти, взети поотделно, не доказват наличието на психически тормоз през първия период.

84

Освен това, дори ако тези факти бъдат разгледани в тяхната съвкупност, Съдът на публичната служба счита, че макар и да е възможно да са били възприети от жалбоподателката като обидни, те не съставляват непристойно поведение, осъществявано през определен период от време, многократно или систематично, и изразено чрез действия, извършени умишлено, които обективно имат за последици уронване на личността, достойнството или накърняване на физическата или психологическата цялост на съответното лице.

85

Следователно жалбоподателката не е доказала, че Комисията е допуснала явна грешка в преценката, приемайки, че през първия период действията, от които жалбоподателката се оплаква, не съставляват психически тормоз спрямо нея нито взети поотделно, нито в тяхната съвкупност. Следователно оплакванията относно този период следва да се отхвърлят като неоснователни.

86

Съдът на публичната служба най-напред констатира, че спорното решение се основава на окончателния доклад от разследването, в който се посочва следното:

„[Г‑жа В] е имала любимци и не е можела да скрие определени предпочитания. Свидетелски показания потвърдиха, че [г‑жа В] е имала склонност да дели колегите на такива, които харесва, и такива, които не харесва.

[…]

Изглежда, че [г‑жа В] не е имала злонамерено желание да навреди, а стил на управление „от старата школа“, при който висшестоящите ръководители имат почти бащинско отношение към своите служители, и не си е давала сметка, че адресатите на нейните забележки могат да бъдат засегнати.

Също така от разследването е видно, че отношението на [г‑жа В] не е насочено към даден колега конкретно, а към цяла категория колеги, които тя причислява към „лошите“ и сред които е и [жалбоподателката], но тя не е единствената там. Редица свидетели заявиха, че едно и също лице може един ден да е сред „добрите“, а на [следващия] ден сред „лошите“, в зависимост от настроението на [г‑жа В] или от други обстоятелства“.

87

Следователно, както е видно от самия текст на окончателния доклад от разследването, заключението, съгласно което поведението на г‑жа В не съставлява тормоз по отношение на жалбоподателката, се основава главно на липсата на злонамереност. Това заключение се възпроизвежда в спорното решение, съгласно което „разследването също така доказа, че [г‑жа В] не е била злонамерена по отношение на [жалбоподателката]“. Това тълкуване на разследващото лице в посочения доклад и на ОН в спорното решение обаче пренебрегва факта, че по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника може да има психически тормоз, без упражняващото тормоз лице да е имало намерението чрез своите прояви да накърни доброто име на засегнатото лице или да влоши съзнателно условията му на труд (вж. Решение по дело Q/Комисия, посочено по-горе, точка 144 и Решение по дело Labiri/ЕИСК, посочено по-горе, точка 68), дори когато е възприето идентично поведение по отношение на няколко длъжностни лица.

88

Констатацията на разследващото лице, съгласно която г‑жа В не си давала сметка, „че адресатите на нейните забележки могат да бъдат засегнати“, би могла да има значение за отговора на въпроса дали е била налице злонамереност, но изобщо не доказва, че поведението на последната не може да съставлява психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника. Във всички случаи Съдът на публичната служба отбелязва, че такава констатация не се подкрепя от фактите, що се отнася до жалбоподателката, която в електронно писмо от 25 май 2005 г. до г‑жа В ясно ѝ посочва, че според нея някои от действията на последната „уронват достойнството и засягат професионализма на отговарящите за преписките“ и представляват психически тормоз.

89

Също от окончателния доклад от разследването е видно, че разследващото лице приема, че поведението на г‑жа В не съставлява психически тормоз, тъй като не е насочено специално към жалбоподателката, а към неопределен брой други лица. Подобна констатация обаче е лишена от всякакво правно основание. Всъщност една такава констатация изобщо не лишава описаното поведение от характера на тормоз, а може само да задълбочи нарушението на член 12а от Правилника, първият параграф от който забранява на „[д]лъжностните лица […] всяка форма на психически […] тормоз“. Ако се следва логиката на разследващото лице, то, за да избегне обвинения в тормоз по отношение на някого, лицето, за което се предполага, че упражнява тормоз, вместо да прекрати инкриминираното поведение, би могло да насочи поведението си към по-голям брой лица, което очевидно е абсурдно.

90

Ето защо трябва да се констатира, че съгласно самия текст на спорното решение то се основава на тълкуване на понятието „психически тормоз“, което противоречи на член 12а, параграф 3 от Правилника.

91

Във всички случаи Съдът на публичната служба отбелязва, че спорното решение е опорочено от явна грешка в преценката на някои изложени от жалбоподателката факти.

92

Всъщност за втория период жалбоподателката упреква г‑жа В за няколко нейни действия, и по-специално за това, че е изказвала унизителни забележки или критики по време на заседания или при изпращане на електронни писма до няколко лица, както и че системно я е държала встрани.

93

В това отношение от окончателния доклад от разследването е видно, че г‑жа В е имала склонност „[да] прави коментари по лични за персонала въпроси, [да] слага в [копие] на кореспонденцията си трети лица или колеги, [да] се свързва направо с администраторите, прескачайки началниците на отдели, или [да] предпочита определени колеги пред други“. Освен това в същия доклад се отбелязват редица електронни писма, показващи, че г‑жа В „понякога взема решения, без да се консултира с началника на съответния отдел“. По-нататък, видно от окончателния доклад от разследването, г‑жа В сама е заявила по време на изслушването си, че е изказвала отрицателни критики към подчинени ѝ началници на отдели в отговори, изпращани от нея до обърнали се към PMO длъжностни лица или служители, като поставяла съответните началници на отдели в копие, но че това поведение било единствено „израз на нейната загриженост да предоставя безупречни и бързи услуги“.

94

На първо място, Съдът на публичната служба отбелязва, че някои от горепосочените действия на г‑жа В са имали умишлен и многократен характер и са можели да доведат обективно до накърняване на доброто име на жалбоподателката или влошаване на условията ѝ на труд.

95

По-специално, жалбоподателката се оплаква, че г‑жа В давала „пряко указания на персонала, за който тя отговаря, без да я предупреждава“. Когато обаче подобно поведение не е обосновано от особени обстоятелства (вж. в този смисъл Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 80), то може да доведе до изгубване на всякакво доверие към началник на отдел от страна на неговия персонал и поради това може да се квалифицира като психически тормоз. В случая Комисията не дава на Съда на публичната служба никакво обяснение, от което да е видно, че някакви особени обстоятелства са могли да обосноват оспорваното поведение, и в това отношение разследващото лице само твърди в окончателния доклад от разследването, че г‑жа В има „много директен и тип „микромениджмънт“ стил на управление. При тези обстоятелства Комисията е допуснала явна грешка в преценката, изключвайки възможността поведението, за което се упреква г‑жа В, да съставлява психически тормоз.

96

Жалбоподателката също така счита, че Комисията е допуснала явна грешка в преценката, тъй като не е приела, че понасяните от жалбоподателката преки критики относно компетентността ѝ, изказвани публично или при размяна на изпращани до други длъжностни лица електронни писма, представляват психически тормоз. В отговор Комисията посочва, че съгласно съдебната практика съобщения, чието съдържание попада в обичайните рамки на йерархична връзка като съобщенията, от които се оплаква жалбоподателката, не съставляват психически тормоз.

97

Съдът на публичната служба констатира, че въпреки необходимостта критиката към работата на подчинено лице да бъде допустима, тъй като в противен случай управлението на службата би станало практически невъзможно, в посочената от Комисията съдебна практика се уточнява, че в обичайните рамки на йерархична връзка попадат съобщения, които не съдържат никакви клеветнически или злонамерени изрази, изпратени са само до съответното лице или са изпратени в копие и до други лица, когато интересът на службата го обосновава (Решение на Първоинстанционния съд от 25 октомври 2007 г. по дело Lo Giudice/Комисия, T‑154/05, точки 104 и 105). Както Съдът на публичната служба обаче констатира, в окончателния доклад от разследването само се отбелязва, че стилът на г‑жа В е „от старата школа“ и при него висшестоящите ръководителите „имат почти бащинско отношение към своите служители“, без да се посочват причини, свързани с интереса на службата, които евентуално биха могли да обосноват изпращането на съдържащи открити критики към жалбоподателката съобщения в копие до няколко колеги, включително до администратори, които работят под нейния пряк контрол, или до длъжностни лица, които са поискали сведения от службата на жалбоподателката.

98

Предвид гореизложеното спорното решение следва да се отмени в частта, в която по отношение на втория период се основава на окончателен доклад от разследване, който е опорочен от явна грешка в преценката, тъй като изключва възможността психически тормоз да представляват, от една страна, редовното даване на преки указания на персонала от директор, без за това да е предупреждаван отговорният началник на отдел и без да са налице особени обстоятелства, които могат да обосноват това поведение, и от друга страна, изпращането на съобщения, съдържащи открити критики към длъжностно лице, извършвано от висшестоящ ръководител чрез поставяне в копие на няколко колеги, без тази практика да е обоснована от нужди на службата.

99

Тъй като спорното решение трябва да се отмени в частта относно втория период поради грешка при прилагане на правото и явна грешка в преценката, Съдът на публичната служба счита, че не следва да се разглеждат останалите оплаквания, повдигнати от жалбоподателката по отношение на втория период.

100

Жалбоподателката счита, че спорното решение нарушава член 1г от Правилника, тъй като тя е станала жертва на дискриминация, основана на възраст. В това отношение според нея началото на психическия тормоз, на който е била подложена, съвпада с датата, считано от която е имала право да се възползва от процедурата за ранно пенсиониране.

101

Ответникът иска това правно основание да бъде отхвърлено.

102

Съдът на публичната служба констатира, че жалбоподателката излага единствено предположения, без да посочва никакви доказателства за това, че е станала жертва на дискриминация, основана на възраст.

103

Следователно настоящото правно основание трябва да бъде отхвърлено като недопустимо.

104

Жалбоподателката счита, че спорното решение трябва да бъде отменено, тъй като Комисията е нарушила задължение си за оказване на съдействие.

105

По-специално жалбоподателката упреква Комисията, че не е приела незабавно неотложни мерки след направените от нея неформални постъпки между 2001 г. и януари 2006 г., нито след искането от 5 декември 2007 г., с което освен започването на разследване жалбоподателката иска от Комисията и да „[я] защити както чрез даване на вътрешни указания […], така и чрез възстановяване на [извършените] финансови разходи“.

106

В отговор Комисията посочва, че направените от жалбоподателката неформални постъпки не разкривали елементи на психически тормоз, което обяснявало защо не били взети неотложни мерки след подаването на искане за съдействие. Освен това Комисията отбелязва, че от февруари 2008 г. жалбоподателката е била в продължителен отпуск по болест и не се е завръщала на работа преди пенсионирането си през февруари 2009 г.

107

Съдът на публичната служба припомня, че член 24 от Правилника, който предвижда за институциите задължение за оказване на съдействие на длъжностните им лица, е включен в дял II относно „правата и задълженията на длъжностните лица“. Следователно във всеки случай, в който са налице необходимите фактически предпоставки, това задължение за съдействие съответства на предвидено в Правилника право на съответното длъжностно лице (Решение по дело Комисия/Q, точка 52 по-горе, точка 83).

108

По силата на задължението за съдействие, предвидено в посочената разпоредба, при наличие на инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в службата, администрацията трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се бързина и грижа предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите, и след като се запознае с тях, да вземе подходящи мерки. За тази цел е достатъчно длъжностното лице, което иска закрила от своята институция, да представи и най-малкото доказателство за наличие на посегателствата, на които твърди, че е подложено. Когато са налице подобни доказателства, съответната институция трябва да вземе подходящи мерки, и по-специално да започне административно разследване, за да установи обстоятелствата в основата на жалбата (Решение по дело Комисия/Q, посочено по-горе, точка 84 и цитираната съдебна практика), а при необходимост, да приеме привременни мерки за дистанциране, които имат за цел превантивна закрила на здравето и безопасността на длъжностното лице, за което се предполага, че е засегнато от някое от действията, посочени в тази разпоредба (Решение по дело Комисия/Q, посочено по-горе, точка 92).

109

Същевременно правното основание, изведено от нарушение на задължението за оказване на съдействие поради неприемането на превантивни мерки, не може да бъде надлежно изтъкнато, както прави жалбоподателката, в подкрепа на искане за отмяна на решение за приключване без предприемане на последващи действия на разследване на упражнен тормоз, от който даден служител счита, че е пострадал, като спорното решение.

110

Всъщност, дори ако се предположи, че жалбоподателката успее да докаже, че като не е приела такива мерки с необходимата в ситуацията бързина, Комисията не е изпълнила своето задължение за оказване на съдействие, подобно нарушение на член 24 от Правилника не би имало никакво значение за законосъобразността на спорното решение (относно последиците от евентуална незаконосъобразност на решение за временно отстраняване на длъжностно лице във връзка със законосъобразността на наложеното на това длъжностно лице дисциплинарно наказание вж. Решение на Съда на публичната служба от 17 юли 2012 г. по дело BG/Омбудсман, F‑54/11, точка 83, по което има висящо производство по обжалване пред Общия съд на Европейския съюз, дело T‑406/12 P; вж. също в този смисъл Решение по дело Cerafogli/ЕЦБ, посочено по-горе, точка 210), още повече че жалбоподателката не иска от Комисията да приеме обезпечителни мерки за защита на доказателствата в подкрепа на нейното искане за съдействие.

111

Следователно настоящото правно основание трябва да се отхвърли като неотносимо.

112

В рамките на това правно основание жалбоподателката повдига две оплаквания, които се отнасят съответно до неразумната продължителност на разследването и до неговото провеждане.

113

С първото оплакване жалбоподателката твърди, че общата продължителност от 32 месеца на разследването не е разумна, а фактът, че разследващото лице е било натоварено с други задачи, които са му попречили да се посвети на разследването, не може да обезсили този извод, тъй като Комисията е длъжна да осигури добра организация на дейността по разглеждане на жалбата на жалбоподателката.

114

С второто оплакване жалбоподателката отправя упрек за това, че в рамките на разследването от Комисията са били изслушани „[само] десет души“, докато в своето искане за съдействие тя е представила списък от 52 души. Освен това тя отбелязва, че разследващото лице не изпълнява нейното искане да се свърже с медицинската служба и да се запознае с преписките на службата по медиация към Комисията относно наличието на оплаквания за твърдяното неправомерно поведение на г‑жа В по отношение на други длъжностни лица. Накрая, тя счита, че разследването е поверено на лица, които нямат никакъв конкретен опит в областта на психическия тормоз. В заключение, жалбоподателката счита, че общият ход на разследването доказва колко малко значение има за Комисията разглеждането на нейното искане.

115

Комисията иска това правно основание да бъде отхвърлено.

116

Що се отнася до първото оплакване, Съдът на публичната служба най-напред припомня, че спазването на разумен срок при провеждане на административните производства представлява общ принцип на правото на Съюза, спазването на който трябва да се осигури от неговите съдилища и който е включен в член 41, параграф 1 от Хартата като съставна част от правото на добра администрация (Решение на Първоинстанционния съд от 11 април 2006 г. по дело Angeletti/Комисия, T‑394/03, точка 162, Решение на Общия съд на Европейския съюз от 6 декември 2012 г. по дело Füller-Tomlinson/Парламент, T‑390/10 P, точка 115, Решение на Съда на публичната служба от 11 май 2011 г. по дело J/Комисия, F‑53/09, точка 113).

117

Освен това, когато институциите трябва да разгледат толкова сериозен въпрос като психическия тормоз, те са длъжни да отговарят бързо и с полагаемата се грижа на длъжностното лице, което подава искане по член 24 от Правилника. Впрочем самата Комисия в точка 6.1 от своето Решение от 26 април 2006 година относно политиката в областта на защитата на личното достойнство и борбата с психическия и сексуалния тормоз в Комисията приема, че „всяко искане за съдействие от лице, което твърди, че се упражнява психически тормоз, [трябва да бъде] разгледано в най-кратки срокове“ (наричано по-нататък „решението от 26 април 2006 г.“).

118

В случая жалбоподателката е подала своето искане за съдействие на 5 декември 2007 г., а решението да не се предприемат последващи действия, ѝ е съобщено на 10 август 2010 г., тоест повече от две години и осем месеца по-късно.

119

Дори обаче общата продължителност на производството на пръв поглед да изглежда необичайно дълга, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика обстоятелството, че в нарушение на задължението за полагане на грижа ОН не е отговорил с необходимата бързина на искане за съдействие по член 24 от Правилника, не може само по себе си да засегне законосъобразността на решението за приключване без предприемане на последващи действия на разследване за тормоз, започнало въз основа на посоченото искане за съдействие. Всъщност, ако подобно решение трябва да се отмени само поради това че е прието със закъснение, то новото решение, което трябва да го замени, в никакъв случай не би могло да се приеме с по-малко закъснение от него (Решение на Съда на публичната служба от 18 май 2009 г. по дело Meister/СХВП, F‑138/06 и F‑37/08, точка 76).

120

Следователно първото оплакване е неотносимо и трябва да бъде отхвърлено.

121

Що се отнася до второто оплакване, което се отнася за провеждането на разследването, изведеният от липсата на опит на разследващото лице довод не може да бъде приет. Всъщност най-напред се налага изводът, че самата жалбоподателка е поискала от генералния секретар на Комисията да повери разследването на разследващо лице, външно за ГД „Персонал“. Освен това от материалите по делото е видно, че разследващото лице се е ползвало през цялото разследване от техническото сътрудничество на СРДВК, и по-специално от съдействието на опитен член на СРДВК. Накрая, като се има предвид широкото право на преценка, с което се ползват институциите при избора на лицата, на които поверяват разследване на упражняването на тормоз, жалбоподателката не може да оспори надлежно избора на Комисията, като се основава на твърдяна липса на опит на разследващото лице и на члена на СРДВК, който му е съдействал.

122

Колкото до довода, изведен от ограничения обхват на разследването, трябва да се констатира, че съгласно окончателния доклад от разследването разследващото лице твърди, че е извършило дейности по разследване и издирване на информация в службата на медиатора на Комисията и в медицинската служба на Комисията.

123

Що се отнася до броя и избора на свидетелите, вярно е, че разследващото лице е решило да изслуша само дванадесет души освен жалбоподателката и че някои от тях са измежду лицата, които жалбоподателката е обвинила, че са я тормозили или че не са реагирали на тормоза, за чиято жертва тя се счита.

124

Следва обаче да се отбележи, че органът, натоварен с административно разследване, чиято задача е да проучва възложените му преписки на пропорционален принцип, разполага с широко право на преценка, що се отнася до воденето на разследването, и по-специално що се отнася до оценката на качеството и полезността на оказваното от свидетелите съдействие (вж. Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 38).

125

Съдът на публичната служба съответно счита, че разследващото лице е разполагало с достатъчно доказателства в преписката, с които е могло да определи дали действията, от които се оплаква жалбоподателката, съставляват психически тормоз. По-специално, що се отнася до втория период, разследващото лице правилно е определило фактите, които могат да докажат наличието на психически тормоз, независимо че стига до заключението, че в случая не се установява никакъв тормоз.

126

Предвид тези обстоятелства разследващото лице не може да бъде упрекнато, че е нарушило своето задължение за полагане на грижа или принципа на добра администрация, като е решило да изслуша по-малък брой свидетели от предложения от жалбоподателката.

127

Следователно второто оплакване от настоящото правно основание трябва да бъде отхвърлено като неоснователно и четвъртото правно основание следва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

128

Жалбоподателката твърди, че със спорното решение Комисията изключва наличието на психически тормоз, като се основава на окончателния доклад от разследването и на събраните по време на разследването свидетелски показания. Същевременно, въпреки изричните искания на жалбоподателката в този смисъл, на нея не ѝ били предоставени нито окончателният доклад от разследването, нито протоколите от изслушванията на свидетелите.

129

Ето защо тя счита, че не е могла да прецени основателността на спорното решение и е била принудена да подаде настоящата съдебна жалба, за да научи неговите мотиви.

130

В отговор Комисията посочва, от една страна, че спорното решение е достатъчно мотивирано и от друга страна, че член 25 от Правилника не съдържа задължение за предоставяне нито на окончателния доклад от административно разследване, нито на протокола от проведените в неговите рамки изслушвания. В съдебното заседание Комисията твърди, че преценката за изчерпателния характер на мотивите не може се извърши абстрактно, а трябва да се направи предвид особеностите на случая. В това отношение спецификата на разследването се изразявала в това, че то се провело, ангажирайки твърде отблизо жалбоподателката, която съответно получила статут на „привилегирован свидетел“ и имала активна роля в хода на цялото производство. Освен това според Комисията тя имала възможност да допълни мотивите в решението, с което е отхвърлена административната жалба, което впрочем била направила.

131

Съдът на публичната служба анализира първите четири правни основания, като взема предвид текста на самото спорно решение, решението за отхвърляне на административната жалба и окончателния доклад от разследването, представен от Комисията и предоставен на жалбоподателката едва в рамките на разпоредените от Съда на публичната служба процесуално-организационни действия. С петото си правно основание жалбоподателката се оплаква от липсата на мотиви в самото спорно решение. Така Съдът на публичната служба първо ще разгледа дали спорното решение е било мотивирано в достатъчна степен, а след това, при отрицателен отговор, дали мотивите на спорното решение са можели да бъдат допълнени на етапа на решението за отхвърляне на административната жалба или в рамките на съдебното производство.

132

Съдът на публичната служба отбелязва, че когато се касае за решение за приключване без предприемане на последващи действия на административно разследване, започнато в отговор на искане за съдействие, подадено по член 24 от Правилника, член 25, втора алинея от Правилника не налага никакво изрично задължение на жалбоподателя да се предостави нито окончателният доклад от административното разследване, нито протоколите от проведените в хода на това разследване изслушвания.

133

Същевременно — при условие че не се засяга защитата на интересите на разследваните лица и на свидетелите в разследването — с нито една разпоредба от Правилника не се забранява и предоставянето на окончателния доклад от разследването на трето лице, което би имало законен интерес да се запознае с него, като например лицето, подало искане по член 24 от Правилника. Освен това от съдебната практика е видно, че институциите понякога са решавали да постъпят така и са предоставяли на жалбоподателите окончателния доклад от разследването било преди обжалването по съдебен ред, прилагайки доклада към приетото окончателно решение по жалбата (Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точка 163, Решение по дело Cerafogli/ЕЦБ, посочено по-горе, точка 108), било при изпълнението на разпоредено от Съда на публичната служба процесуално-организационно действие, както в настоящото дело.

134

Във всички случаи Съдът на публичната служба припомня, че предметът на настоящото правно основание е съответствието на спорното решение на предписанията на член 25, втора алинея от Правилника. Следователно не е необходимо в рамките на настоящото правно основание Съдът на публичната служба да се произнася по въпроса за евентуалното наличие на задължение на Комисията да предостави на жалбоподателката окончателния доклад от разследването и протоколите със свидетелските показания. Всъщност напълно възможно е решение за приключване без предприемане на последващи действия на разследване относно упражнен тормоз да бъде достатъчно мотивирано, без да се прибягва към други външни елементи.

135

Следователно оплакването, изведено от непредоставяне на окончателния доклад от разследването и на приложените към него протоколи от изслушванията, трябва да се отхвърли като неотносимо.

136

Що се отнася до задължението за мотивиране на решенията с неблагоприятни последици за длъжностното лице, Съдът на публичната служба припомня, че сред предоставените от правния ред на Съюза гаранции в административното производство е по-конкретно принципът на добра администрация, закрепен в член 41 от Хартата (вж. Решение на Общия съд на Съюза от 27 септември 2012 г. по дело Applied Microengineering/Комисия, T‑387/09, точка 76), който включва по-специално „задължението на администрацията да мотивира своите решения“.

137

Освен това задължението за мотивиране на решенията с неблагоприятни последици представлява основен принцип на правото на Съюза, от който е възможно отклонение само поради императивни съображения (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 29 септември 2005 г. по дело Napoli Buzzanca/Комисия, T‑218/02, точка 57 и цитираната съдебна практика и Решение на Първоинстанционния съд от 8 септември 2009 г. по дело ETF/Landgren, T‑404/06 P, точка 148 и цитираната съдебна практика).

138

От постоянната съдебна практика е видно, че изискваните от член 296 ДФЕС мотиви трябва да излагат по ясен и недвусмислен начин съображенията на автора на акта (вж. в този смисъл Решение на Съда от 14 декември 2004 г. по дело Swedish Match, C‑210/03, точка 63).

139

Предвиденото с член 25, втора алинея от Правилника задължение за мотивиране на всяко решение с неблагоприятни последици за длъжностното лице, което само възпроизвежда в конкретния контекст на отношенията между институциите и техните служители постановеното в член 296 ДФЕС общо задължение, има за цел да се даде на заинтересованото лице достатъчно информация, за да прецени дали решението е обосновано или има порок, позволяващ законосъобразността му да се оспорва, и да се даде възможност на Съда на Съюза да упражни контрол за законосъобразността на спорното решение (Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точка 160).

140

Освен това съдебната практика във връзка с член 25, втора алинея от Правилника уточнява, че обхватът на задължението за мотивиране на решенията с неблагоприятни последици следва да се преценява с оглед не само на текста на въпросното решение, но и на конкретните обстоятелства, съпътстващи това решение, както и на правните норми, уреждащи съответната материя (Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точка 163, Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 74), и че мотивите по принцип трябва да бъдат съобщени на заинтересованото лице едновременно с увреждащия го акт (Решение на Съда от 26 ноември 1981 г. по дело Michel/Парламент, 195/80, точка 22).

141

Стриктното тълкуване на наложеното с член 25, втора алинея от Правилника задължение е още по-необходимо, когато решението с неблагоприятни последици, както в случая, е решение на ОН за приключване без предприемане на последващи действия на разследване, започнало по искане за съдействие във връзка с твърдения за психически тормоз.

142

Всъщност за разлика от повечето административни актове, които могат да имат неблагоприятни последици за длъжностното лице, решение по искане за съдействие се приема в особена фактическа обстановка. Първо, такава обстановка може вече да е съществувала в продължение на много месеци или дори, както в настоящото дело, на няколко години. Освен това, както отбелязва Съдът на публичната служба в точка 32 от Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, „[упражняването] на психически[…] тормоз […] мо[же] да има[…] пагубно отражение върху здравословното състояние на жертвата“. По-нататък, тормозът — ако е установено, че е налице такова положение — не засяга основно финансовите интереси или кариерата на длъжностното лице, в които случаи институцията може бързо да реагира чрез приемане на акт или изплащане на парична сума на заинтересованото лице, а уронва личността, достойнството и физическата или психологическа цялост на жертвата, като вредата от това не може да бъде изцяло поправена чрез финансово обезщетение. Накрая, независимо дали твърденията за тормоз са обосновани или не, те се възприемат като такива от жалбоподателя и по силата на изискването за полагане на грижа институцията е длъжна да мотивира своя отказ по искане за съдействие възможно най-обстойно, без жалбоподателят да трябва да чака и отговора на административна жалба, за да узнае мотивите, който отговор институцията дори би могла да реши да не предоставя.

143

Съдът на публичната служба счита, че необходимостта от обстойно мотивиране на спорното решение е била още по-наложителна в обстановката по случая, в която, съгласно заявеното от жалбоподателката в съдебното заседание, натоварената с провеждането на разследванията на тормоз служба се счита за „първи адвокат на Комисията“. Във връзка с това, в отговор на поставен в съдебното заседание въпрос от Съда на публичната служба, Комисията заявява, че през четирите години, през които членът на персонала на СРДВК, съдействал на разследващото лице по настоящото дело, е работил в СРДВК, тази служба нито веднъж не е стигнала до заключение за наличие на психически тормоз, въпреки че е започвала между пет и десет разследвания годишно.

144

Предвид тези принципи и посочените обстоятелства Съдът на публичната служба трябва да прецени дали мотивите на спорното решение съответстват на изискванията на член 25, втора алинея от Правилника.

145

В съвсем кратко въведение в спорното решение се посочва, че видно от окончателния доклад от разследването, жалбоподателката „е имала възможност през целия ход на разследването да подпомага неговото провеждане“ и „е била информирана по прозрачен начин за неговия напредък“. По-нататък посоченото решение анализира поотделно първия и втория период.

146

Що се отнася до първия период, в спорното решение се посочва, че в окончателният доклад от разследването е описана „поредица от различия“ по конкретни преписки между, от една страна, жалбоподателката и от друга страна, нейните ръководители и част от колегите ѝ. От спорното решение обаче става ясно, че тези различия, „които се отнасят изключително до работни аспекти“, винаги са били обсъждани в хода на заседания на ръководството или в официални докладни записки. Освен това съгласно спорното решение „по време на разследването […] не се разкри [някаква] враждебност“, а по-скоро, „известна симпатия от страна на [нейните] бивши колеги“ по отношение на жалбоподателката, нито наличие на слухове по неин адрес за липса на компетентност или за управленски слабости. По-нататък във въпросното решение се посочва, че атестационните оценки на жалбоподателката за периода от 1 юли 1999 г. до 30 юни 2001 г. и от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г. са поставени при пълно спазване на процедурите и не са по-ниски от тези в миналото. След това в спорното решение се припомня, че нито отрицателната оценка, дори и няколкократна, нито „решения на ръководството, съгласяването с които е трудно“, сами по себе си съставляват тормоз.

147

Накрая, в спорното решение се заключава, че „[от] документите […], представени [от жалбоподателката], от събраните по време на разследването свидетелски показания и от последвалия анализ не следва, че действията на лицата, срещу които [жалбоподателката] отправя обвинение, отговарят на критериите по член 12а от Правилника […] нито взети поотделно, нито разгледани в тяхната съвкупност, за проява на „системен тормоз“.

148

Като се имат предвид тези мотиви, Съдът на публичната служба счита, че в спорното решение по синтезиран, но адекватен начин са разгледани всички повдигнати от жалбоподателката оплаквания за съответния период и решението ѝ предоставя достатъчно информация, за да може тя да прецени дали то е обосновано, а Съдът да може да упражни своя контрол.

149

Следователно трябва да се констатира, че за първия период мотивите на решението съответстват на изискванията на член 25, втора алинея от Правилника, така както той се тълкува от съдебната практика, така че настоящото правно основание е посочено неоснователно, доколкото засяга този период.

150

За сметка на това, що се отнася до втория период, в спорното решение само се посочва, че „[р]азследването показа, че [г‑жа В] е имала особен стил на управление, който понякога не се е харесвал на някои колеги и в отделни случаи е можел да бъде възприеман като обиден или оскърбителен, че [жалбоподателката] е имала възможност да изрази [своето] критично становище в това отношение и че по някои управленски решения са съществували несъгласия между [жалбоподателката] и [нейната] директорка; [с]ъщевременно, разследването също така установи, че [г‑жа В] не е била злонамерена [по отношение на жалбоподателката] и нейният стил на управление не е бил насочен лично към [последната]“. Оттук в спорното решение се прави заключението, че „от разследването не следва, че поведението на [г‑жа В] обективно е можело да урони личността, достойнството и да накърни целостта [на жалбоподателката; о]т документите по преписката, свидетелските показания и задълбочения анализ на разследването, проведено по независим и задълбочен начин, не следва, че от страна на [колега] или група от колег[и] е имало непристойно поведение [по отношение на жалбоподателката], което да урони [нейната] личност, достойнство или да накърни физическата или психологическата [ѝ] цялост“.

151

В това отношение Съдът на публичната служба констатира, че в спорното решение не се разглежда никое от оплакванията, повдигнати от жалбоподателката в нейното искане, а за фактическата обосновка това решение препраща към окончателния доклад от разследването, който е предоставен на жалбоподателката едва вследствие на процесуално-организационно действие, разпоредено от Съда на публичната служба по настоящото дело.

152

Макар наистина съдебната практика да допуска мотивиране чрез позоваване на мотивиран и предоставен доклад или на такова становище (вж. Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точки 163 и 164, Решение по дело Cerafogli/ЕЦБ, посочено по-горе, точка 108 и цитираната съдебна практика), необходимо е все пак този доклад или това становище действително да са били предоставени на заинтересованото лице заедно с акта с неблагоприятни последици, което в настоящия случай не е направено.

153

Следователно за жалбоподателката е било невъзможно, като се основава само на спорното решение, да оспори използваните от разследващото лице фактически обстоятелства или заключенията, които то извежда от тях, поради което, що се отнася до фактическата обосновка, мотивите на спорното решение не съответстват на изискванията на член 25, втора алинея от Правилника.

154

Ето защо следва да се констатира, че що се отнася до втория период, спорното решение предоставя на жалбоподателката само начални мотиви, които сами по себе си не позволяват на ОН да изпълни своето задължение, произтичащо от член 25, втора алинея от Правилника.

155

Съдът на публичната служба обаче припомня, че за някои спорове между институциите и техните служители съдебната практика допуска смекчаване на предвиденото в член 25, втора алинея от Правилника задължение за мотивиране.

156

Следователно необходимо е да се провери дали, както твърди Комисията в писмената си защита и в съдебното заседание, подобни принципи, изведени от съдебната практика, следва да се приложат в настоящия случай.

157

Според Комисията решението, с което е отхвърлена административната жалба, е предоставило на жалбоподателката подробни мотиви, които са ѝ позволили да прецени уместността на обжалването по съдебен ред на спорното решение, а на Съда на публичната служба — да направи преценка за законосъобразността на посоченото решение.

158

Съдът на публичната служба припомня, че съгласно текста на член 25, втора алинея от Правилника трябва да бъде мотивирано именно решението с неблагоприятни последици, а не последващ административен акт.

159

Наистина съгласно съдебната практика ОН има задължение за мотивиране най-малкото на етапа на отхвърляне на административната жалба, и по-специално администрацията може да поправи евентуална липса на мотиви в решение с неблагоприятни последици с подходящи мотиви, предоставени на етапа на отговора на административната жалба, като се преполага, че последните мотиви съответстват на мотивите на решението, срещу което е подадена административната жалба (Решение на Първоинстанционния съд от 19 март 1998 г. по дело Tzoanos/Комисия, T‑74/96, точка 268, Решение на Първоинстанционния съд от 1 април 2009 г. по дело Valero Jordana/Комисия, T‑385/04, точка 118, Решение на Съда на публичната служба от 26 май 2011 г. по дело Lebedef/Комисия, F‑40/10, точка 38). Освен това съгласно съдебната практика на администрацията е разрешено да отстрани първоначалната непълнота на мотивите на решение с неблагоприятни последици чрез допълнителни уточнения, направени дори в хода на съдебното производство, когато преди подаването на жалбата си заинтересованото лице вече разполага с информация, която може да послужи като начални мотиви (Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 75 и цитираната съдебна практика).

160

Това тълкуване в съдебната практика на член 25, втора алинея от Правилника обаче първоначално е направено в контекста на спорове относно законосъобразността на решения за неповишаване, в които съдът на Съюза приема, че ОН не е задължен да мотивира решенията за повишаване по отношение на кандидатите, които не са повишени, тъй като съображенията в подобни мотиви могат да навредят на последните (Решение на Съда от 6 май 1969 г. по дело Huybrechts/Комисия, 21/68, точка 19, Решение на Съда от 13 юли 1972 г. по дело Bernardi/Парламент, 90/71, точка 15 и Решение на Съда от 30 октомври 1974 г. по дело Grassi/Съвет, 188/73, точки 11—17).

161

Тази съдебна практика последователно се разпростира върху решенията за отхвърляне на кандидатура или за изключване от конкурс (вж. например Решение на Първоинстанционния съд от 12 февруари 1992 г. по дело Volger/Парламент, T‑52/90, точка 36 и Решение на Първоинстанционния съд от 30 ноември 1993 г. по дело Perakis/Парламент, T‑78/92, точки 50—52), след което се прилага към някои други категории спорове, като например споровете относно изчерпването на годишния отпуск (Решение по дело Lebedef/Комисия, посочено по-горе).

162

Тези правила за тълкуване позволяват при определени обстоятелства да се намери справедлив баланс между задължението за мотивиране на решенията с неблагоприятни последици, наложено с член 25, втора алинея от Правилника, и други законосъобразни изисквания, като тези за добра администрация или за защита на правата на третите лица.

163

Съдът на публичната служба обаче констатира, че тъй като член 41, параграф 2, буква в) от Хартата издига правото да се получават мотиви за административните решения в общ основен принцип на правото на Съюза, всяко изключение от правилото на член 25, втора алинея от Правилника — съгласно който мотивите трябва непременно или да се съдържат в самото решение с неблагоприятни последици, или да бъдат съобщени едновременно с него — следва да се тълкува ограничително и да намира обективна обосновка в обстоятелствата, в които е прието решението с неблагоприятни последици.

164

Освен това в конкретния контекст на разследване, започнато въз основа на искане за съдействие по член 24 от Правилника и целящо да установи дали е налице тормоз, от който даден служител счита, че е пострадал, следва да се държи сметка за задължението на институцията да отговори на длъжностното лице, което подава такова искане, с полагаемата се бързина и грижа при управлението на толкова сериозно положение (вж. в този смисъл Решение по дело Lo Giudice/Комисия, посочено по-горе, точка 136.

165

Следователно в подобен контекст предвиденото в член 25, втора алинея от Правилника задължение за мотивиране следва да се тълкува стриктно и решение, което се ограничава с това да предоставя само начални мотиви, не може да отговори на наложените от тази разпоредба изисквания. Разрешение в обратния смисъл би довело до това длъжностното лице, подало искане за съдействие по член 24 от Правилника във връзка с упражняване на психически тормоз, да бъде принудено да подаде административна жалба, за да може да получи съответстващи на изискванията на член 25, втора алинея от Правилника мотиви на решението за приключване без предприемане на последващи действия на административното разследване. Както обаче признава Комисията в съдебното заседание, целта на административната жалба не е да се получат мотивите на решение с неблагоприятни последици, а да се оспори основателността на такова решение. Да се позволи на администрацията да не предостави мотивите на своето решение по искане за съдействие, очевидно не би било съвместимо както със задължението на институциите да действат с полагаемите се бързина и грижа в толкова сериозно положение като психически тормоз, тока и със задължението исканията за съдействие в случай на психически тормоз да бъдат разглеждани „в най-кратки срокове“, което задължение Комисията си налага със своето решение от 26 април 2006 г.

166

От това следва, че в хипотезата на решение за приключване на започнато разследване в отговор на искане за съдействие по член 24 от Правилника във връзка с упражняване на психически тормоз институциите не могат надлежно да предоставят за първи път пълни мотиви на заинтересованото лице в решението, с което се отхвърля административната жалба, без да нарушат задължението за мотивиране, което имат по силата на член 25, втора алинея от Правилника.

167

Това разрешение обаче не може да засегне възможността институциите да внасят уточнения относно възприетите от администрацията мотиви с решението, с което се отхвърля административната жалба, нито възможността Съдът на публичната служба да вземе под внимание тези уточнения при разглеждането на правно основание, с което се оспорва законосъобразността на решението (вж. в този смисъл Решение по дело Skareby/Комисия, посочено по-горе, точка 53).

168

Комисията твърди, че жалбоподателката е играла активна роля в хода на разследването, имала е възможност да подпомага провеждането му, като предоставя документи и становища, и е получавала информация за развитието на разследването.

169

В това отношение, за да се прецени дали предвиденото от Правилника изискване за мотивиране е изпълнено, е необходимо да се държи сметка не само за документите, чрез които е съобщено решението, но и за обстоятелствата, при които то е прието и съобщено на заинтересованото лице (Решение на Съда на публичната служба от 30 ноември 2010 г. по дело Taillard/Парламент, F‑97/09, точка 33). В случая, от една страна, трябва да се вземе предвид участието на жалбоподателката в разследването и от друга страна, трябва да се провери дали към момента на приемане на спорното решение жалбоподателката вече е разполагала с информацията, на която се основава посоченото решение (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 8 юли 1998 г. по дело Aquilino/Съвет, T‑130/96, точка 44 и цитираната съдебна практика).

170

От самия текст на спорното решение обаче е видно, че то се основава на окончателния доклад от разследването, който е предоставен на жалбоподателката едва в хода на съдебното производство. Впоследствие, при липса на каквито и да било указания в обратен смисъл в спорното решение, жалбоподателката не е можела да знае до каква степен предаваната от нея през целия период на разследването информация е била взета под внимание от разследващото лице, нито впрочем дали спорното решение действително съответства на резултатите от разследването. От това следва, че Комисията не може да обоснове първоначалната липса на мотиви на спорното решение, твърдейки, че то се основава на известна на жалбоподателката информация.

171

Предложената на жалбоподателката възможност за подпомагане на правилното провеждане на разследването изглежда в съответствие с принципа на добра администрация. Такова участие обаче само по себе си не доказва, че по този начин жалбоподателката е била информирана за основанията, на които Комисията е отхвърлила нейното искане за съдействие. Всъщност, дори ако жалбоподателката беше получавала релевантна информация в хода на производството по разследване, което Комисията не е доказала, жалбоподателката е можела да предположи, че предвид мотивите, на които се основава спорното решение, тази информация е остаряла.

172

Колкото до предоставената на жалбоподателката информация относно развитието на разследването, Комисията не е доказала, че освен поднасянето на извинения за закъсненията при извършването на различните дейности по разследване, тази информация е засягала и основанията, на които Комисията впоследствие е отхвърлила искането за съдействие на жалбоподателката.

173

Предвид предходното следва да се констатира, че спорното решение не е достатъчно мотивирано, що се отнася до основанията, на които Комисията е решила да не предприема последващи действия по искането за съдействие на жалбоподателката за втория период, и посоченото решение трябва да се отмени в частта относно този период.

174

Жалбоподателката иска поправяне на имуществена и на неимуществена вреда, причинени от упражнения психическия тормоз и от незаконосъобразните действия на Комисията при отхвърлянето на нейното искане за съдействие.

175

Що се отнася до имуществената вреда, направените от жалбоподателката искания за обезщетение се подразделят по същество на три части.

176

Първо, жалбоподателката изтъква, че упражненият психически тормоз е навредил на нейната кариера и репутация, тъй като довел до накърняване на физическото и психологическото ѝ здраве. Второ, жалбоподателката твърди, че нарушението на член 24 от Правилника, и по-специално неприемането на привременни мерки, като например мярка за дистанциране, вследствие на нейното искане за съдействие, ѝ е причинило вреда. Трето, тя иска поправяне на вредата, която твърди, че е претърпяла поради пренебрегването от страна на Комисията на принципа на добра администрация и на задължението за полагане на грижа, както и поради неразумния срок, в който Комисията е разгледала нейната преписка.

177

Според жалбоподателката понесената вреда може да се поправи частично, като Комисията поеме за своя сметка разноските и хонорарите на нейните адвокати във връзка с досъдебното и съдебното производство.

178

Що се отнася до поправянето на неимуществената вреда, жалбоподателката счита, че тя произтича от нарушението на задължението за полагане на грижа от страна на Комисията при разглеждането на искането ѝ за съдействие, и оценява тази вреда на 10000 EUR.

179

В отговор Комисията посочва, че тъй като психическият тормоз не е доказан, жалбоподателката не е претърпяла никаква имуществена или неимуществена вреда и поради това искането за обезщетение не следва да се приема. Тя добавя, че във всички случаи съгласно постоянната съдебна практика ответникът не поема направените от жалбоподателя разноски в досъдебната фаза.

180

От установената съдебна практика следва, че в споровете между институциите и длъжностните им лица право на обезщетение се признава, когато са изпълнени три условия, а именно неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите, наличие на действителна вреда и наличие на причинно-следствена връзка между поведението и претендираната вреда (Решение по дело Комисия/Q, посочено по-горе, точка 42 и цитираната съдебна практика). За да се отхвърли иск за обезщетение, е достатъчно едно от тези три условия да не е налице (вж. определение на Съда на публичната служба от 16 март 2011 г. по дело Marcuccio/Комисия, F‑21/10, точки 22 и 23 и цитираната съдебна практика).

181

Що се отнася до третото условие, от което зависи отговорността на институциите, вредите, чието възстановяване се иска, трябва да бъдат действителни и сигурни, което следва да се докаже от жалбоподателя (Решение на Съда на публичната служба от 13 юни 2012 г. по дело BL/Комисия, F‑63/10, точка 98).

182

В своите писмени становища жалбоподателката обаче не препраща към никакъв материал по делото, който може да обоснове действителността или размера на твърдяната имуществена вреда, на която, впрочем, тя не дава цифрово изражение, а само заявява, че тази вреда може частично да бъде поправена, като Комисията поеме за своя сметка разноските и хонорарите на нейните адвокати във връзка с досъдебното и съдебното производство. Освен това в жалбата не се посочва никакво доказателство по този въпрос. По силата на член 35, параграф 1, буква д) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба обаче жалбата трябва да съдържа приведените доказателства, необходими за доказване на действителността и размера на вредата.

183

При липсата на посочените доказателства трябва да се направи изводът, че жалбоподателката не е обосновала действителността и размера на твърдяната имуществена вреда. Поради това искането за обезщетение на жалбоподателката във връзка с имуществената вреда следва да се отхвърли, без да е необходимо Съдът на публичната служба да се произнася по наличието на другите условия.

184

Що се отнася до неимуществената вреда, жалбоподателката счита, че същата произтича от неразумната продължителност на разследването и от неполагането на грижа от страна на Комисията при разглеждането на преписката.

185

Съдът на публичната служба припомня, че жалбоподателката е подала своето искане за съдействие на 5 декември 2007 г., а спорното решение ѝ е съобщено на 10 август 2010 г., тоест повече от две години и осем месеца по-късно. С оглед на обстоятелствата по случая, а дори и като се вземе предвид обемът на искането за съдействие и фактът, че жалбоподателката многократно иска допълнително разследване, подобен срок по принцип не може да бъде квалифициран като разумен.

186

Следователно е необходимо да се провери дали с различните доводи, представени от Комисията за обосноваване на продължителността на производството по разследването, това заключение може да се оспори.

187

От материалите по делото е видно, че между датата на подаване на искането за съдействие и приетото на 9 юни 2008 г. решение за започване на административно разследване и за възлагането му на външно за ГД „Персонал“ разследващо лице са минали шест месеца. Следователно този срок е по-дълъг с два месеца от установения с член 90, параграф 1 от Правилника четиримесечен срок, след изтичането на който е налице мълчалив отказ по съответното искане.

188

В съдебната практика относно искането за съдействие по член 24 от Правилника обаче вече е уточнено, че не е изключено обективни причини, които по-специално могат да се дължат на свързани с разследването организационни нужди, да обосноват по-дълъг срок за започване на посоченото разследване (вж. Решение по дело Комисия/Q, посочено по-горе, точка 105). В случая, като се има предвид основателно взетото решение разследването да се повери на лице, което не принадлежи към ГД „Персонал“, и обемът на искането за съдействие, съдържащо близо хиляда страници, това закъснение на Комисията не може да се счита за неразумно.

189

За сметка на това, за периода между 9 юни 2008 г. и 9 март 2009 г., на която дата разследващото лице приканва жалбоподателката да свидетелства в рамките на административното разследване, Комисията признава, че „не е предприето никакво официално действие по разследване“, за което разследващото лице няколкократно се извинява на жалбоподателката. Комисията обосновава закъснението с обема на работата, с която разследващото лице е трябвало да се справи вследствие на неотдавнашното си назначение за директор. Това съображение обаче не може да обоснове факта, че в продължение на горепосочените девет месеца разследването не помръдва. Ако разследващото лице не е можело да изпълнява своите задължения в рамките на разследването, Комисията е трябвало да определи друго разследващо лице или, във всички случаи, да организира дейностите си така, че разглеждането на искането на жалбоподателката да не се окаже забавено през толкова значителен период от време.

190

За периода от 9 март 2009 г. до 23 април 2010 г., на която дата разследващото лице предава своя доклад на генералния секретар на Комисията, последната обосновава продължителността на производството със сложността на разследването и „големия брой“ изслушани лица, между които редица бивши длъжностни лица, напуснали Белгия. Независимо че от окончателния доклад от разследването е видно, че Комисията е изслушала само дванадесет души, от които само трима са пенсионирани, продължителността на този етап не изглежда неразумна, като се има предвид общата сложност на разследването.

191

Накрая, генералният секретар на Комисията приема спорното решение на 7 юни 2010 г. Същевременно, както самата Комисия обяснява в писмото от 15 септември 2010 г. до адвоката на жалбоподателката, поради „административна грешка“ решението е предоставено на жалбоподателката едва на 10 август 2010 г.

192

От това следва, че от обща продължителност 32 месеца на производството по разследване, през не по-малко от 11 месеца — между 9 юни 2008 г. и 9 март 2009 г. и между 7 юни 2010 г. и 10 август 2010 г. — не се полага никаква грижа и Комисията не може да представи приемлива обосновка за това бездействие. Всъщност само позоваване на обема на работата на разследващото лице или на административна грешка не може да обоснове продължителността на разследването.

193

Следователно нито продължителността на производството по разследване може да се приеме за разумна, нито поведението на Комисията — за съответстващо на нейното задължение за полагане на грижа.

194

При тези обстоятелства претърпяната от жалбоподателката неимуществена вреда не може да бъде изцяло поправена чрез отмяна на спорното решение. Вследствие на частичната отмяна на спорното решение жалбоподателката отново се оказва в положение на очакване на окончателното приключване на производството, започнато на основание член 24 от Правилника в резултат на искането ѝ от 5 декември 2007 г. Това удължаване на състоянието на очакване и несигурност поради незаконосъобразността на спорното решение представлява неимуществена вреда.

195

Предвид гореизложените мотиви Съдът на публичната служба счита, че искането за поправяне на неимуществената вреда във връзка с прекомерната продължителност на производството и нарушението на задължението за полагане на грижа е основателно и осъжда Комисията да изплати на жалбоподателката сума, която той определя ex æquo et bono на 6000 EUR.

196

По силата на член 87, параграф 1 от Процедурния правилник, без да се засяга действието на другите разпоредби на дял втори, глава осма от посочения правилник, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Съгласно параграф 2 от същия член Съдът на публичната служба може да реши, когато справедливостта изисква това, дадена страна, макар и загубила делото, да бъде осъдена да заплати само частично съдебните разноски и дори да не бъде осъдена за тях.

197

От мотивите към настоящото решение следва, че като цяло Комисията е загубилата делото страна. Освен това жалбоподателката изрично е поискала Комисията да бъде осъдена да заплати съдебните разноски. Тъй като обстоятелствата в конкретния случай не обосновават прилагането на разпоредбите на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник, Комисията следва да понесе направените от нея съдебни разноски и да бъде осъдена да заплати направените от жалбоподателката съдебни разноски.

По изложените съображения

СЪДЪТ НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)

реши: