–

за Real Madrid Club de Fútbol и AE, от C. Angulo Delgado и J. M. Villar Uríbarri, abogados,

–

за EE и Société Éditrice du Monde SA, от P. Spinosi, адвокат,

–

за френското правителство, от B. Fodda и E. Timmermans, в качеството на представители,

–

за германското правителство, от J. Möller, M. Hellmann и J. Simon, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от A. Gavela Llopis и A. Pérez-Zurita Gutiérrez, в качеството на представители,

–

за малтийското правителство, от A. Grech, адвокат, и D. Sarmiento Ramírez-Escudero, abogado,

–

за Европейската комисия, от S. Noë, P. J. O. Van Nuffel и W. Wils, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 34 и 36 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74) във връзка с член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Real Madrid Club de Fútbol (наричан по-нататък „Real Madrid“) и AE, от една страна, и EE и Société Éditrice du Monde SA, от друга страна, по повод на изпълнението във Франция на постановено в Испания съдебно решение, с което EE и това дружество са осъдени да заплатят на първите обезщетения за неимуществените вреди, претърпени вследствие на публикуването във вестник „Le Monde“ на отнасяща се до тях статия.

3

Съображения 16—18 от Регламент № 44/2001 гласят:

4

В глава III от Регламент № 44/2001 (членове 32—56) се съдържат правилата относно признаването и изпълнението в държавите членки на съдебни решения, постановени в друга държава членка.

5

Член 33, параграф 1 от този регламент предвижда:

„Съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в друг[ите] държав[и] членк[и], без да се изисква каквато и да е специална процедура“.

6

Член 34, точка 1 от посочения регламент гласи:

„Съдебно решение не се признава:

7

Съгласно член 36 от Регламент № 44/2001:

„При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение“.

8

Членове 38—52 от Регламент № 44/2001, които се намират в глава III, раздел 2 от този регламент, уреждат производството по екзекватура.

9

Член 38, параграф 1 от Регламент № 44/2001 има следния текст:

„Съдебно решение, постановено в държава членка и подлежащо на изпълнение в тази държава членка, се изпълнява в друга държава членка, когато по искане на всяка заинтересувана страна то бъде обявено за изпълняемо там“.

10

Член 43, параграф 1 от този регламент предвижда:

„Решението по молбата за декларация за изпълняемост може да се обжалва от всяка от страните“.

11

Член 44 от посочения регламент гласи:

„Решението, постановено по жалбата, може да бъде атакувано само чрез жалбата, посочена в приложение IV“.

12

Съгласно член 45 от същия регламент:

„1.   Съдът, пред който е подадена жалбата съгласно член 43 или член 44, отказва или отменя декларация за изпълняемост само на някое от основанията по членове 34 и 35. Той произнася решението си незабавно.

2.   При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане на чуждестранно съдебно решение по същество“.

13

Приложение IV към Регламент № 44/2001 гласи:

„Жалбите, които могат да се подават съобразно член 44, са следните:

[…]“.

14

Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1) отменя и заменя Регламент № 44/2001.

15

Член 66 от Регламент № 1215/2012 предвижда:

„1.   Настоящият регламент се прилага само по отношение на съдебни производства, образувани по отношение на автентични актове, формално съставени или вписани и по отношение на съдебни спогодби, одобрени или сключени на или след 10 януари 2015 г.

2.   Независимо от член 80, разпоредбите на [Регламент № 44/2001] продължават да се прилагат към съдебни решения, постановени в рамките на образувани съдебни производства, към автентични актове, формално съставени или вписани, и съдебни спогодби, одобрени или сключени преди 10 януари 2015 г., включени в приложното поле на посочения регламент“.

16

На 7 декември 2006 г. във вестник Le Monde е публикувана статия, написана от EE — журналист на трудово правоотношение към този вестник, в която се твърди, че Real Madrid и Fútbol Club Barcelona са ползвали услугите на подбудител на мрежа за допинг в колоезденето. Редица медии, по-специално испански, отразяват тази публикация. На 23 декември 2006 г. вестник Le Monde публикува без коментар писмо опровержение, изпратено от Real Madrid.

17

На 25 май 2007 г. Real Madrid и AE, член на медицинския му екип, предявяват пред Juzgado de Primera Instancia de Madrid (Първоинстанционен съд Мадрид, Испания) иск за реализиране на гражданска отговорност, основан на уронването на тяхната чест, срещу Société Éditrice du Monde и EE. С решение от 27 февруари 2009 г. този съд, от една страна, осъжда последните да платят обезщетение за претърпени неимуществени вреди — на Real Madrid в размер на 300000 евро, а на AE — в размер на 30000 евро, и от друга страна, разпорежда това съдебно решение да се публикува във вестник Le Monde, както и в един испански вестник. Това решение е потвърдено в съществената си част с решение на Audiencia Provincial de Madrid (Областен съд Мадрид, Испания). Жалбата срещу това решение е отхвърлена с решение на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) от 24 февруари 2014 г.

18

С разпореждане от 11 юли 2014 г. Juzgado de Primera Instancia de Madrid (Първоинстанционен съд Мадрид) разпорежда изпълнението на това решение на Tribunal Supremo (Върховен съд), както и изплащането в полза на Real Madrid от Société Éditrice du Monde и EE на сумата от 300000 евро, представляваща главница, и сумата от 90000 евро, представляваща лихви и разноски. С разпореждане от 9 октомври 2014 г. той разпорежда също така изпълнението на посоченото съдебно решение, както и изплащането в полза на AE на сумата от 30000 евро, представляваща главница, и сумата от 3000 евро, представляваща лихви и разноски.

19

На 15 февруари 2018 г. Tribunal de grande instance de Paris (Районен съд Париж, Франция) издава две декларации за изпълняемост на решението на Tribunal Supremo (Върховен съд) от 24 февруари 2014 г. и на тези разпореждания.

20

С решения от 15 септември 2020 г. Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж, Франция) отменя тези декларации с мотива, че това решение и посочените разпореждания не могат да бъдат изпълнени във Франция, тъй като явно противоречат на френския международен обществен ред. В това отношение Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) отбелязва, на първо място, че испанските съдилища са осъдили ответниците по главното производство да заплатят обезщетение за вреди, без Real Madrid да твърди, че е претърпял имуществена вреда. На второ място, пред испанския съд бил обсъден само силният отглас в медиите на разглежданата по главното производство статия, която била опровергана от испанските медии, поради което претърпяната вреда била смекчена от това опровержение. На трето място, осъдителните съдебни актове за изплащане на сума в размер на 300000 евро като главница и на 90000 евро за лихви и разноски се отнасяли за физическо лице, както и за дружеството — издател на вестник, и представлявали 50 % от нетната загуба и 6 % от размера на ликвидните средства на това дружество към 31 декември 2017 г. На четвърто място, осъдителните съдебни актове за изплащане на сумата от 30000 евро като главница и от 3000 евро за лихви и разноски в полза на AE се прибавяли към горепосочените съдебни актове. Накрая, изключително рядко във Франция обезщетението за вреди, присъдено за уронване на личната чест и достойнство или на доброто име, надхвърляло сумата от 30000 евро, тъй като френското законодателство санкционирало клеветата по отношение на частноправни субекти с глоба в максимален размер 12000 евро.

21

Тази юрисдикция приема, че посочените съдебни актове имат възпиращо действие върху участието на журналист и на печатен орган в публичния дебат по теми, представляващи интерес за обществеността, от естество да възпрепятства медиите при изпълнението на техните задачи по информиране и контрол, така че признаването или изпълнението на тези осъдителни съдебни актове засяга по недопустим начин френския международен обществен ред, тъй като накърнява свободата на изразяване.

22

Real Madrid и AE подават касационна жалба пред Cour de cassation (Касационен съд, Франция), който е запитващата юрисдикция, срещу решенията на Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) от 15 септември 2020 г., като изтъкват, че проверката за пропорционалност на обезщетението за вреди може да бъде извършена само ако то има наказателен, а не компенсаторен характер. По-нататък, като е заменил преценката на съда на държавата членка по произход със собствената си преценка, Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) преразгледал разглежданите в главното производство решения на испанските съдилища, в нарушение на член 34, точка 1 и член 36 от Регламент № 44/2001. Накрая, тази юрисдикция не взела предвид тежестта на установените от испанските съдилища нарушения, нито факта, че икономическото положение на осъдените лица е ирелевантно за преценката на непропорционалния характер на присъденото обезщетение за вреди, който при всички положения не трябвало да се преценява с оглед на националните норми.

23

Запитващата юрисдикция отбелязва по-конкретно, че според практиката на Европейския съд по правата на човека член 10, точка 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), не дава никаква възможност за ограничения на свободата на изразяване в две области, а именно в тази на политическото слово и в тази на въпросите от общ интерес (ЕСПЧ, 23 април 2015 г., Morice с/у Франция, CE:ECHR:2015:0423JUD002936910, § 125). Към последната категория се числи публикация, отнасяща се до въпроси от областта на спорта (ЕСПЧ, 26 април 2007 г., Colaço Mestre и SCI — Sociedade Independente de Comunicacao, S.A. c/у Португалия, CE:ECHR:2007:0426JUD001118203, § 28). Освен това възпиращото действие на осъждането да се плати обезщетение за вреди представлявало критерий за преценка на пропорционалността на мярка за поправяне на вредата, претърпяна в резултат на клеветнически изявления. Що се отнася по-специално до свободата на изразяване на журналистите, следвало да се гарантира, че размерът на обезщетението за вреди, наложено на медийни дружества, не е такъв, че да представлява заплаха за икономическите им устои (ЕСПЧ, 26 ноември 2013 г., Błaja News Sp. z o.o. с/у. Полша, CE:ECHR:2013:1126JUD005954510, § 71).

24

При тези условия Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25

В самото начало следва да се отбележи, че предмет на главното производство е касационна жалба на основание член 45, параграф 1 от Регламент № 44/2001 за отмяна на декларация за изпълняемост във Франция на съдебно решение и на две разпореждания, постановени в Испания, с мотива че тяхното изпълнение би довело до явно нарушение на свободата на изразяване, закрепена в член 11 от Хартата.

26

Що се отнася до приложимостта ratione temporis на Регламент № 44/2001, член 66, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 предвижда, че Регламент № 44/2001 продължава да се прилага по отношение на съдебните производства, образувани преди 10 януари 2015 г., а следователно и по отношение на съдебните решения, постановени в рамките на тези производства. В делото по главното производство съдебното решение и разпорежданията, за чието изпълнение става въпрос, са постановени по иск, предявен в Испания преди тази дата. Следователно, както отбелязва и Европейската комисия, Регламент № 44/2001 е приложим ratione temporis към делото по главното производство.

27

Що се отнася до разпоредбите от този регламент, релевантни за разглеждането на поставените въпроси, следва да се констатира, че касационната жалба, с която е сезирана запитващата юрисдикция, представлява жалба на основание член 44 от Регламент № 44/2001 във връзка с приложение IV към него. Основанията за неизпълняемост, на които националният съд, сезиран с жалба по член 44, може да основе решението си, са посочени в член 45 от този регламент, параграф 1 от който препраща към основанията за отказ за признаване, посочени в членове 34 и 35 от посочения регламент, а параграф 2 от него, подобно на член 36 от същия регламент, съдържа забрана за преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение, чието изпълнение се оспорва.

28

При тези условия следва да се приеме, че с въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали и съответно при какви условия изпълнението на съдебно решение, с което дружество, издател на вестник, и един от журналистите в него са осъдени да заплатят обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от спортен клуб и от един от членовете на неговия медицински екип поради уронване на доброто им име в резултат на публикувана от този вестник информация, трябва да се откаже по силата на член 34, точка 1 във връзка с член 45 от Регламент № 44/2001, с мотива че може да представлява явно нарушение на свободата на печата, закрепена в член 11 от Хартата, и по този начин да накърнява обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

29

Предвиденият в Регламент № 44/2001 режим на признаване и изпълнение на съдебни решения се основава, както е видно от съображения 16 и 17 от него, на взаимното доверие в упражняването на правосъдие в рамките на Европейския съюз. Това доверие налага съдебните решения, постановени в дадена държава членка, не само да бъдат автоматично признавани в друга държава членка, но и производството, по което се обявяват за изпълняеми в последната държава, да бъде ефективно и бързо. Според текста на съображение 17 от този регламент в това производство трябва да се направи само формална проверка на документите, необходими, за да се предостави изпълнителна сила в държавата членка, в която е поискано признаване, като допускането на изпълнението на съдебно решение трябва да става почти автоматично (вж. в този смисъл решение от 12 декември 2019 г., Aktiva Finants, C‑433/18, EU:C:2019:1074, т. 23).

30

Така по силата на член 33, параграф 1 от Регламент № 44/2001 съдебните решения, постановени в една държава членка, се признават в друг[ите] държав[и] членк[и], без да се изисква каквато и да е специална процедура, а съгласно член 38, параграф 1 от същия регламент те се изпълняват в друга държава членка, когато по искане на всяка заинтересована страна бъдат обявени за изпълняеми там.

31

Както следва от съображения 16—18 от този регламент, предвидената в него система от способи за защита срещу признаването или изпълнението на съдебни решения цели да се установи разумен баланс между, от една страна, взаимното доверие в правораздаването в Европейския съюз, което оправдава съдебни решения, постановени в държава членка, по принцип да бъдат признавани и обявявани за подлежащи на изпълнение по право в друга държава членка и от друга страна, зачитането на правото на защита, което предполага, че ответникът трябва да има възможност при необходимост да обжалва в състезателна процедура декларацията за изпълняемост, ако смята, че е налице някое от основанията за неизпълняемост (решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 73, и от 7 юли 2016 г., Lebek, C‑70/15, EU:C:2016:524, т. 36).

32

Във връзка с последното член 45, параграф 1 от Регламент № 44/2001 ограничава възможността за отказ или отмяна на декларация за изпълняемост на съдебно решение до някое от основанията, предвидени в членове 34 и 35 от този регламент.

33

Член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 предвижда, че съдебно решение не се признава, ако признаването му явно противоречи на [обществения ред на] държавата членка, в която се иска признаването му.

34

В съответствие с практиката на Съда член 34 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува стриктно, доколкото съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент. Поради това той трябва да се прилага само в изключителни случаи (решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 55, и от 20 юни 2022 г., London Steam-Ship Owners’Mutual Insurance Association, C‑700/20, EU:C:2022:488, т. 77 и цитираната съдебна практика).

35

Що се отнася по-конкретно до член 34, точка 1, макар по силата на резервата в тази точка държавите членки по принцип да остават свободни да определят, в съответствие с националните си права и практики, изискванията на техния обществен ред, пределите на това понятие се определят чрез тълкуване на този регламент. Следователно, макар и Съдът да не може да определя съдържанието на обществения ред [на] държава членка, той следва да може да контролира пределите, в които съд на дадена държава членка може да се позовава на това понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка (вж. в този смисъл решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 56 и 57, и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 42).

36

В това отношение следва да се припомни, че като забраняват преразглеждане по същество на постановено в друга държава членка съдебно решение, член 36 и член 45, параграф 2 от Регламент № 44/2001 не позволяват на съда на държавата членка, в която се иска изпълнението, да откаже признаването или изпълнението на това решение единствено по съображение, че съществува разлика между правната норма, прилагана от съда на държавата членка по произход, и тази, която би приложил съдът на държавата членка, в която се иска изпълнението, ако бе сезиран със спора. По същия начин съдът на държавата членка, в която се иска изпълнението, не може да контролира точността на правната и фактическа преценка, извършена от съда на държавата членка по произход (решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 58, и от 25 май 2016 г., Meroni, C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 41).

37

Следователно използването на клаузата за [обществен ред], предвидена в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, е допустимо само в хипотезата, при която признаването или изпълнението на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало по недопустим начин правния ред на държавата членка, в която се иска изпълнението, тъй като би накърнило основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение, засягането трябва да съставлява явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на държавата членка, в която се иска изпълнението, или на право, което е признато като основно в този правен ред (решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 59, и от 25 май 2016 г., Meroni, C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 42).

38

Така, за да не застраши целта на Регламент № 44/2001, съдът на държавата членка, в която се иска признаване, не може да откаже признаването и изпълнението на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение, че според него в това съдебно решение не е правилно приложено националното право или правото на Съюза. Напротив, трябва да се приеме, че в подобни случаи установената във всяка държава членка система на правните средства за защита, допълнена от механизма за преюдициално запитване, предвиден в член 267 ДФЕС, предоставя достатъчна гаранция за правните субекти. В подобни случаи клаузата за [обществен ред] би била релевантна само доколкото посочената грешка при прилагане на правото предполага, че признаването или изпълнението на съдебното решение в държавата членка, в която то се иска, би се считало за явно нарушение на съществена правна норма в правния ред на посочената държава членка (вж. в този смисъл решение от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 60).

39

Условията за позоваване на клаузата за обществен ред по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 не се променят от обстоятелството, че разглежданото явно нарушение се отнася до разпоредба от правото на Съюза а не до норма от вътрешното право на държавата членка, в която се иска признаване, независимо дали става въпрос за материалноправна или процесуалноправна норма. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика националният съд е длъжен да гарантира еднакво ефективно защитата на правата, установени от националния правен ред, и на правата, предоставени от правния ред на Съюза. Следователно клаузата за обществен ред се прилага по същия начин, когато признаването или изпълнението на съответното съдебно решение в държавата членка, в която признаването се иска, би довело до явно нарушение на съществена правна норма в правния ред на Съюза или на права, признати за основни в този правен ред, и съответно на тази държава членка (вж. в този смисъл решения от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 48, и от 7 септември 2023 г., Charles Taylor Adjusting, C‑590/21, EU:C:2023:633, т. 36 и цитираната съдебна практика).

40

Съдът вече е постановил, че това се отнася по-специално за признатите от Съюза основни права (вж. в този смисъл решение от 28 март 2000 г., Krombach, C‑7/98, EU:C:2000:164, т. 38).

41

След като прилагането на Регламент № 44/2001 от национален съд представлява прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, този съд трябва да спазва изискванията, произтичащи от закрепените в Хартата основни права, по-конкретно когато е сезиран с жалба на основание член 43 или член 44 от Регламент № 44/2001, която цели да се провери дали е налице основание за отказ за изпълнение (вж. в този смисъл решения от 25 май 2016 г., Meroni, C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 44, и от 7 май 2020 г., Rina, C‑641/18, EU:C:2020:349, т. 55).

42

При това положение следва да се припомни, че принципът на взаимно доверие между държавите членки има основно значение в правото на Съюза, като се има предвид, че позволява създаването и поддържането на пространство без вътрешни граници. Този принцип обаче изисква, що се отнася по-специално до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, от всяка от тези държави да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат правото на Съюза, и по-специално признатите от него основни права (становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 191 и цитираната съдебна практика).

43

Затова, когато прилагат правото на Съюза, в съответствие с него от държавите членки може да се изисква да презумират зачитането на основните права от останалите държави членки, поради което нямат възможност не само да изискват от друга държава членка по-високо ниво на национална защита на основните права от осигуряваното от правото на Съюза, но и, освен в изключителни случаи, да проверяват дали тази друга държава членка действително е зачела в конкретния случай основните гарантирани от Съюза права (становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 192).

44

Следователно само в хипотезата, при която изпълнението на съдебно решение в държава членка би довело до явно нарушение на закрепено в Хартата основно право, съд на тази държава членка е длъжен, както отбелязва генералният адвокат в точка 189 от заключението си, на основание член 34, параграф 1 и член 45 от Регламент № 44/2001 да откаже изпълнението на това съдебно решение или, според случая, да отмени декларацията за изпълняемост на същото.

45

Съгласно член 11, параграф 1 от Хартата всеки има право на свобода на изразяването на мнения, което включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите.

46

Когато в резултат на публикуването на статия в пресата са засегнати журналисти и/или издатели и печатни органи, свободата на изразяване и на информация е специфично защитена от член 11, параграф 2 от Хартата, по силата на който трябва да се зачитат свободата и плурализмът на медиите.

47

Правата и свободите, закрепени в член 11 от Хартата, не са абсолютни прерогативи, а трябва да се разглеждат във връзка с тяхната функция в обществото (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2020 г., La Quadrature du Net и др., C‑511/18, C‑512/18 и C‑520/18, EU:C:2020:791, т. 120 и цитираната съдебна практика).

48

Всъщност, както следва от член 52, параграф 1 от Хартата, тя допуска ограничения на упражняването на тези права, стига тези ограничения да са предвидени в закон, да зачитат основното съдържание на посочените права и при спазване на принципа на пропорционалност да са необходими и действително да отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.

49

В това отношение е важно да се припомни, че член 11 от Хартата представлява един от основните стълбове на едно демократично и плуралистично общество, отразяващ ценностите, на които се основава Съюзът в съответствие с член 2 ДЕС (вж. в този смисъл решения от 21 декември 2016 г., Tele2 Sverige и Watson и др, C‑203/15 и C‑698/15, EU:C:2016:970, т. 93, и от 23 април 2020 г., Associazione Avvocatura per i diritti LGBTI, C‑507/18, EU:C:2020:289, т. 48). Следователно в такъв контекст намесата в правата и свободите, гарантирани от член 11, трябва да бъде ограничена до строго необходимото (вж. в този смисъл решение от 6 март 2001 г., Connolly/Комисия, C‑274/99 P, EU:C:2001:127, т. 41).

50

Такъв е случаят по-специално с намесата, засягаща журналисти, както и издатели и печатни органи, предвид призванието на печата в едно демократично общество и в една правова държава (вж. в този смисъл решения от 1 декември 2011 г., Painer, C‑145/10, EU:C:2011:798, т. 113, и от 29 юли 2019 г., Spiegel Online, C‑516/17, EU:C:2019:625, т. 72).

51

Освен това съгласно член 52, параграф 3 от Хартата съдържащите се в нея права имат същия смисъл и обхват като съответстващите им права, гарантирани с ЕКПЧ, без обаче да са пречка правото на Съюза да предоставя по-широка защита (решение от 22 юни 2023 г., K.B. и F.S. (Служебно разглеждане в наказателноправната област), C‑660/21, EU:C:2023:498, т. 41).

52

Следователно при тълкуването на член 11 от Хартата Съдът трябва да вземе предвид съответстващите му права, гарантирани от член 10 от ЕКПЧ, както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека, като минимален праг на защита (вж. в този смисъл решения от 15 март 2022 г., Autorité des marchés financiers, C‑302/20, EU:C:2022:190, т. 67, и от 12 януари 2023 г., Migracijos departamentas (Мотиви за преследване, основани на политическо мнение), C‑280/21, EU:C:2023:13, т. 29 и цитираната съдебна практика).

53

От постоянната практика на Европейския съд по правата на човека следва, че изключенията, на които се подчинява свободата на изразяване, трябва да се тълкуват стриктно и че член 10, точка 2 от ЕКПЧ не дава никаква възможност за ограничения на свободата на изразяване в областите на политическото слово и на въпросите от общ интерес (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 17 декември 2004 г., Pedersen и Baadsgaard с/у Дания, CE:ECHR:2004:1217JUD004901799, § 71; ЕСПЧ, 23 април 2015 г., Morice с/у Франция, CE:ECHR:2015:0423JUD002936910, § 124 и § 125, и ЕСПЧ, 17 януари 2017 г., Tavares de Almeida Fernandes и Almeida Fernandes с/у Португалия, CE:ECHR:2017:0117JUD003156613, § 55).

54

Въпроси от общ интерес са тези, които могат легитимно да представляват интерес за обществеността, и тези, които предизвикват неговото внимание или сериозно безпокойство, по-специално защото се отнасят до благосъстоянието на гражданите или до живота на общността. В тази категория попадат въпроси, свързани с професионалния спорт (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 22 февруари 2007 г., Nikowitz и Verlagsgruppe News GmbH с/у Австрия, CE:ECHR:2007:0222JUD000526603, § 25, и ЕСПЧ, 27 юни 2017 г., Satakunnan Markkinapörssi Oy и Satamedia Oy с/у Финландия, CE:ECHR:2017:0627JUD000093113, § 171), а следователно и тези, свързани с допинга в професионалния спорт.

55

В този контекст Европейският съд по правата на човека подчертава основната роля на печата в демократичното общество, така че гаранциите, които трябва да му бъдат дадени, имат особено значение. Въпреки че печатът не трябва да преминава определени граници, свързани по-специално със защитата на доброто име или на правата на други лица, той все пак трябва, при спазване на своите задължения и отговорности, да разпространява информация и идеи по всички въпроси от общ интерес. В противен случай печатът не би могъл да изпълнява основната си роля на public watchdog (обществен страж). Ето защо, когато трябва да се определи, както изисква член 10, точка 2 от ЕКПЧ, дали разглежданата намеса е пропорционална на преследваната легитимна цел, следва да се отдаде голямо значение на интереса на демократичното общество да гарантира и поддържа свободата на печата (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 23 септември 1994 г., Jersild с/у Дания, CE:ECHR:1994:0923JUD001589089, § 31; ЕСПЧ, 21 януари 1999 г., Fressoz и Roire с/у Франция, CE:ECHR:1999:0121JUD002918395, § 45, както и ЕСПЧ, 16 юни 2015 г., Delfi AS с/у. Естония, CE:ECHR:2015:0616JUD006456909, § 132).

56

Тези принципи се прилагат не само за журналистите, но и за издателите на периодични издания, които се ползват изцяло със свободата на изразяване на мнение и споделят задълженията и отговорностите, посочени в член 10, точка 2 от ЕКПЧ (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 15 януари 2009 г., Orban и др. с/у Франция, CE:ECHR:2009:0115JUD002098505, § 47).

57

Въпреки че лицата, увредени от клеветнически или други форми на незаконно съдържание, трябва да имат възможност да предявят иск за реализиране на отговорност, който да представлява ефективно правно средство за защита срещу уронване на доброто им име, във всяко решение, с което се присъжда обезщетение за вреди от уронване на доброто име, трябва да има разумно съотношение на пропорционалност между присъдената сума и съответното уронване (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 15 февруари 2005 г., Steel и Morris с/у Обединено кралство, CE:ECHR:2005:0215JUD006841601, § 96; ЕСПЧ, 16 юни 2015 г., Delfi AS с/у Естония, EC:ECHR:2015:0616JUD006456909, § 110 и 131, и ЕСПЧ, 17 януари 2017 г., Tavares de Almeida Fernandes and Almeida Fernandes с/у Португалия, EC:ECHR:2017:0117JUD003156613, § 77).

58

В това отношение следва да се прави разлика между осъждането в полза на юридическо лице и осъждането в полза на физическо лице, тъй като уронването на доброто име на физическо лице може да се отрази на достойнството на това лице, докато доброто име на юридическо лице е лишено от това морално измерение (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 15 февруари 2005 г., Steel и Morris с/у Обединено кралство, CE:ECHR:2005:0215JUD006841601, § 94; ЕСПЧ, 19 юли 2011 г., UJ с/у Унгария, CE:ECHR:2011:0719JUD002395410, § 22, и ЕСПЧ, 11 януари 2022 г., Freitas Rangel с/у Португалия, CE:ECHR:2022:0111JUD007887313, § 48, 53 и 58).

59

При все това следва да се припомни, че Европейският съд по правата на човека преценява пропорционалността на намесата въз основа на едни и същи критерии по отношение както на юридическо лице, така и на дадена личност (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 5 декември 2017 г., Frisk и Jensen с/у Дания, CE:ECHR:2017:1205JUD001965712, § 55).

60

Що се отнася до пропорционалността на дадена санкция, всяко неправомерно ограничаване на свободата на изразяване на мнение създава опасност от възпрепятстване или парализиране в бъдеще на медийното отразяване на аналогични въпроси. Важно е самото осъждане, макар и то да има само гражданскоправен характер и наложената санкция да е незначителна (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 10 ноември 2015 г., Couderc и Hachette Filipacchi associés с/у Франция, CE:ECHR:2015:1110JUD004045407, § 151, и ЕСПЧ, 25 февруари 2016 г., Société de conception de presse et d’édition с/у Франция, CE:ECHR:2016:0225JUD000468311, § 49).

61

По-специално, според практиката на Европейския съд по правата на човека следва да се проявява най-голяма предпазливост, когато предприетите мерки или санкции могат да възпрат медия да участва в обсъждането на въпроси от легитимен общ интерес и следователно да имат възпиращ ефект върху упражняването на свободата на печата по отношение на такива въпроси (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 20 май 1999 г., Bladet Tromsø и Stensaas с/у Норвегия, CE:ECHR:1999:0520JUD002198093, § 64, и ЕСПЧ, 17 декември 2004 г., Cumpănă и Mazăre с/у Румъния, CE:ECHR:2004:1217JUD 003334896, § 111).

62

В това отношение следва да се приеме, че обезщетение за вреди, чийто размер е непредвидим или висок в сравнение с присъдените по сравними дела за клевета суми, може да има възпиращ ефект върху упражняването на свободата на печата (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 7 декември 2010 г., Público – Comunicação Social, S.A. и др. с/у Португалия, CE:ECHR:2010:1207JUD003932407, § 55, и ЕСПЧ, 15 юни 2017 г., Independent Newspapers (Ireland) Limited с/у Ирландия, CE:ECHR:2017:0615JUD002819915, § 84 и 85).

63

По-нататък, с оглед на основната роля на печата в едно демократично общество и на гаранциите, с които той трябва да разполага съгласно припомнената в точка 55 от настоящото решение съдебна практика, по принцип такъв е случаят, когато с осъдителния съдебен акт се предоставя на увреденото лице обезщетение, надхвърлящо действително претърпените имуществени или неимуществени вреди.

64

Такъв възпиращ ефект може дори да произтича от присъждането на сравнително скромни суми с оглед на прилаганите по сравними дела за клевета стандарти. Такъв по принцип е случаят, когато присъдените суми се окажат значителни спрямо средствата, с които разполага осъденото лице (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 15 февруари 2005 г., Steel и Morris с/у Обединено кралство, CE:ECHR:2005:0215JUD 006841601, § 96), независимо дали става въпрос за журналист или за издател.

65

Освен това, за да се прецени пропорционалността на присъденото обезщетение за вреди, трябва да се вземат предвид и другите наложени санкции, като публикуването на опровержение, поправка или формално извинение, както и съдебните разноски, възложени на осъденото лице (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 11 декември 2012 г., Ileana Constantinescu с/у Румъния, CE:ECHR:2012:1211JUD003256304, § 49; ЕСПЧ, 10 ноември 2015 г., Couderc и Hachette Filipacchi associés с/у Франция, CE:ECHR:2015:1110JUD004045407, § 152, и ЕСПЧ, 27 юни 2017 г., Ghiulfer Predescu с/у Румъния, CE:ECHR:2017:0627JUD002975109, § 61).

66

От гореизложените съображения следва, че по силата на член 34, точка 1 и член 45 от Регламент № 44/2001 трябва да се откаже изпълнението на съдебно решение, с което дружество, издател на вестник, и един от журналистите в него са осъдени да заплатят обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от спортен клуб и от един от членовете на неговия медицински екип поради уронване на доброто им име в резултат на публикуването в посочения вестник на отнасяща се до тях информация, когато това би довело до явно нарушаване на правата и свободите, закрепени в член 11 от Хартата.

67

Всъщност такова явно нарушаване на член 11 от Хартата засяга обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване, и следователно е основание за отказ за изпълнение по член 34, точка 1 във връзка с член 45 от Регламент № 44/2001.

68

Запитващата юрисдикция следва да прецени, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, сред които са не само средствата на осъдените лица, но и тежестта на нарушението им и размерът на вредата, така както са установени в разглежданите в главните производства съдебни решения, дали с оглед на критериите, посочени в точки 53—64 от настоящото решение, изпълнението на тези съдебни решения би довело до явно нарушаване на правата и свободите, закрепени в член 11 от Хартата.

69

За тази цел тази юрисдикция следва да провери дали присъденото с посочените съдебни решения обезщетение е явно непропорционално спрямо конкретното уронване на доброто име и по този начин рискува да има възпиращо действие в държавата членка, в която се иска признаване, върху медийното отразяване на аналогични въпроси в бъдеще или, по-общо, върху упражняването на свободата на печата, закрепена в член 11 от Хартата.

70

В този контекст следва да се уточни, че въпреки възможността за запитващата юрисдикция да вземе предвид сумите, присъждани за подобни нарушения в държавата членка, в която се иска признаване, евентуално различие между тези суми и размера на обезщетението за вреди, присъдено в посочените съдебни решения, само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, автоматично и без последващи проверки, че това обезщетение е явно непропорционално спрямо разглежданото уронване на доброто име.

71

По-нататък, доколкото целта на проверката, която запитващата юрисдикция трябва да извърши, е само да се установи явно засягане на правата и свободите, закрепени в член 11 от Хартата, тя не може да включва контрол върху преценките по същество, извършени от съдилищата на държавата членка по произход, тъй като такъв контрол представлява преразглеждане по същество, което е изрично забранено от член 36 и член 45, параграф 2 от Регламент № 44/2001. Така в случая запитващата юрисдикция не може да провери по-специално дали като са публикували разглежданата в главното производство статия, EE и Société Éditrice du Monde са действали съобразно задълженията и отговорностите си, нито може да постави под въпрос констатациите в решението на Tribunal Supremo (Върховен съд) от 24 февруари 2014 г., що се отнася до тежестта на нарушението на EE или на Société Éditrice du Monde, или до размера на претърпяната от Real Madrid и AE вреда.

72

Предвид въпросите на запитващата юрисдикция следва също да се отбележи, че, както следва от точки 58 и 63 от настоящото решение, не е изключено тя да установи, с оглед на всички обстоятелства по случая, наличието на явно нарушение на свободата на печата, произтичащо от изпълнение на разглежданите по главното производство съдебни решения, по отношение само на единия от двамата жалбоподатели или на единия от двамата ответници, посочени в тези съдебни решения.

73

В случай че установи наличието на явно нарушение на свободата на печата, тази юрисдикция би трябвало да ограничи отказа за изпълнение на посочените съдебни решения до частта от присъдените обезщетения за вреди, която е явно непропорционална в държавата членка, в която се иска признаване.

74

От всичко изложено по-горе следва, че на поставените въпроси трябва да се отговори, че член 34, параграф 1 и член 45 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 11 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че изпълнението на съдебно решение, с което дружество, издател на вестник, и един от журналистите в него са осъдени да заплатят обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от спортен клуб и от един от членовете на неговия медицински екип поради уронване на доброто им име вследствие на публикувана от този вестник информация, която се отнася до тях, трябва да бъде отказано, когато би довело до явно нарушаване на свободата на печата, закрепена в член 11 от Хартата, и по този начин до засягане на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.

75

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 34, точка 1 и член 45 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела във връзка с член 11 от Хартата на основните права на Европейския съюз,

трябва да се тълкуват в смисъл, че

изпълнението на съдебно решение, с което дружество, издател на вестник, и един от журналистите в него са осъдени да заплатят обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от спортен клуб и от един от членовете на неговия медицински екип поради уронване на доброто им име вследствие на публикувана от този вестник информация, която се отнася до тях, трябва да бъде отказано, когато би довело до явно нарушаване на свободата на печата, закрепена в член 11 от Хартата на основните права, и по този начин до засягане на обществения ред на държавата членка, в която се иска признаване.