–

за германското правителство, от J. Möller, A. Hoesch и D. Klebs, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от M. J. Ruiz Sánchez, в качеството на представител,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér и R. Kissné Berta, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Grünheid, P. Messina и Ив. Залогин, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, точка 4 и на член 4, параграф 1, буква г) от Рамково решение 2008/947/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа на взаимното признаване към съдебни решения и решения за пробация с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции (OВ L 337, 2008 г., стр. 102), както и на член 11, параграфи 2 и 4 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (OВ L 403, 2006 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216).

2

Запитването е отправено в рамките на производство за изпълнение в Испания на постановено в България решение за временно лишаване от правото да управлява моторно превозно средство на лице, което пребивава в Испания и притежава свидетелство за управление, издадено в тази държава, в замяна на свидетелство за управление, издадено в България.

3

Член 1 от Рамково решение 2008/947 е озаглавен „Цели и приложно поле“ и в параграф 2 гласи:

„Настоящото рамково решение се прилага единствено за:

[…]

както е описано и предвидено в настоящото рамково решение“.

4

Член 2 от това рамково решение, озаглавен „Определения“, гласи следното:

„За целите на настоящото рамково решение:

[…]

[…]“.

5

Член 4 от посоченото рамково решение, който се отнася до „[в]идове[те] пробационни мерки и алтернативни санкции“, в параграф 1 предвижда:

„Настоящото рамково решение се прилага към следните пробационни мерки или алтернативни санкции:

[…]

[…]“.

6

Член 6 от същото рамково решение е озаглавен „Процедура за изпращане на съдебно решение и, когато е приложимо, на решение за пробация“ и параграф 1 от него гласи:

„Когато в изпълнение на член 5, параграф 1 или 2 компетентният орган на издаващата държава изпраща съдебно решение и, когато е приложимо, решение за пробация на друга държава членка, той гарантира, че то е придружено от удостоверение, чийто образец е даден в приложение I“.

7

Съображение 15 от Директива 2006/126 гласи:

„Поради причини, свързани с пътната безопасност, държавите членки следва да бъдат в състояние да прилагат националните си разпоредби относно отнемането, прекратяването, подновяването и отменянето на свидетелства за управление за всички притежатели на свидетелства, които са [се] установили на тяхна територия“.

8

Съгласно член 2, параграф 1 от тази директива „[с]видетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно“.

9

Член 11 от посочената директива, озаглавен „Различни разпоредби относно замяна, отнемане, подмяна и признаване на свидетелства за управление на превозно средство“, предвижда в параграфи 1, 2 и 4:

„1.   Когато притежател на валидно национално свидетелство за управление, издадено от държава членка, установи обичайното си пребиваване в друга държава членка, той може да поиска замяна на неговото свидетелство за управление на моторно превозно средство с еквивалентно свидетелство. […]

2.   При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да замени свидетелството за управление с тази цел.

[…]

4.   Държава членка отказва издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство на кандидат, на когото свидетелство за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава членка.

Държава членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на предишната държава.

Държава членка може да откаже издаването на свидетелство за управление на превозно средство на кандидат, на когото свидетелство е анулирано в друга държава членка“.

10

Член 12 („Обичайно пребиваване“) от същата директива предвижда в първа алинея:

„По смисъла на настоящата директива „обичайно пребиваване“ означава мястото, където дадено лице обикновено живее, тоест повече от 185 дни през календарна година, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки, поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее“.

11

Член 15 („Взаимопомощ“) от Директива 2006/126, предвижда в първо изречение:

„Държавите членки си помагат взаимно при прилагането на настоящата директива и при необходимост обменят информация за свидетелствата, които те издават, заменят, подменят, подновяват или анулират“.

12

Съгласно член 78а от Наказателния кодекс (наричан по-нататък „НК“):

„(1)   Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от [компетентния съд] и му се налага наказание от хиляда до пет хиляди лева [(BGN) (около от 500 до 2500 EUR)], когато са налице едновременно следните условия:

[…]

(4)   Съдът, който налага глобата по ал. 1, може да наложи и административно наказание лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност за срок до три години, ако лишаване от такова право е предвидено за съответното престъпление“.

13

С присъда от 26 юни 2018 г., влязла в сила на 20 ноември 2019 г., Софийски градски съд (България), който е запитващата юрисдикция по настоящото дело, признава HV за виновен в това, че е управлявал моторно превозно средство на територията на България в нарушение на правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил средни телесни повреди на повече от едно лице. Посоченият съд освобождава HV от наказателна отговорност за това престъпление на основание член 78а, алинея 1 от НК и му налага административно наказание глоба в размер на 1000 BGN (около 500 EUR). Освен това на основание член 78а, алинея 4 от НК този съд лишава HV от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.

14

Прокурорът към запитващата юрисдикция я уведомява, че това лишаване от право за определения срок не може да бъде приведено в изпълнение на българска територия, тъй като HV пребивава трайно в Испания и издаденото му от българските органи свидетелство за управление на моторно превозно средство е заменено с издадено от испанските органи еквивалентно свидетелство.

15

На 27 октомври 2020 г. запитващата юрисдикция издава удостоверение по Рамково решение 2008/947, което удостоверение е изпратено на Juzgado Central de lo Penal (Централен наказателен съд, Испания). В раздел й), точка 4 от това удостоверение, озаглавена „Естество на пробационната(ите) мярка(и) или алтернативна(ите) санкция(и)“ е маркирана клетката „предписания, свързани с поведението, пребиваването, образованието или обучението, дейностите за отдих, или съдържащи ограничения или условия във връзка с извършването на професионална дейност“. В точка 5 от този раздел е уточнено, че алтернативната санкция се състои в лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца.

16

С решение от 17 февруари 2021 г. Juzgado Central de lo Penal (Централен наказателен съд) отказва да признае изпратената присъда и да изпълни наложеното на HV наказание с мотива, че то не е сред наказанията, предвидени в Ley 23/2014 de reconocimiento mutuo de resoluciones penales en la Unión Europea (Закон 23/2014 за взаимното признаване на съдебни решения по наказателни дела в Европейския съюз) от 20 ноември 2014 г. (BOE, бр. 282 от 21 ноември 2014 г., стр. 1), и в рамковите решения, отнасящи се до изпълнение на наказания или на решенията за пробация в Европейския съюз. Този съд мотивира отказа си и на основание Директива 2006/126.

17

Според запитващата юрисдикция с този отказ става невъзможно реално да бъде изпълнено наложеното на HV временно лишаване от право да управлява моторно превозно средство, което de facto води до ненаказуемост на това лице. Според нея обаче такава присъда попада в приложното поле на Рамково решение 2008/947, доколкото тя се явява „алтернативна санкция“, която налага „предписание, свързано с поведението“ по смисъла на член 2, точка 4 и член 4, параграф 1, буква г) от това рамково решение.

18

Тази юрисдикция счита също, че принципът на териториалното действие на наказателното и полицейско законодателство, прогласен в член 11, параграф 2 от Директива 2006/126, се явява в стълкновение с принципа на взаимно признаване на съдебните актове в областта на наказателното правосъдие, конкретизиран с Рамково решение 2008/947. Според нея се поставя въпросът кой от тези два акта на правото на Съюза е приложим, за да определи дали да изпрати на Juzgado Central de lo Penal (централен наказателен съд) ново удостоверение по това рамково решение.

19

При тези обстоятелства Софийски градски съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

Германското правителство изразява съмнения относно допустимостта на преюдициалното запитване, като изтъква, че пред запитващата юрисдикция няма висящо производство и че тя, изглежда, търси потвърждение, че испанските органи са нарушили правото на Съюза, което не би могло да бъде предмет на преюдициално запитване.

21

Съгласно постоянната съдебна практика само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 60 и 61 и цитираната съдебна практика).

22

В това отношение от самия текст на член 267 ДФЕС е видно, че отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело (вж. в този смисъл решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 45 и цитираната съдебна практика).

23

В случая от преюдициалното запитване става ясно, че сезираната от прокуратурата запитваща юрисдикция трябва да се произнесе във висящо пред нея производство по въпроса как да се изпълни постановеното решение за временно лишаване на HV от правото да управлява моторно превозно средство. В това отношение, както бе посочено в точка 18 от настоящото решение, тази юрисдикция иска да се установи дали следва да се позове на Директива 2006/126 или на Рамково решение 2008/947, за да определи дали да изпрати на Juzgado Central de lo Penal (централен наказателен съд) ново удостоверение по това рамково решение.

24

Ето защо исканото тълкуване на правото на Съюза изглежда необходимо, за да може запитващата юрисдикция да постанови решението си.

25

При тези обстоятелства настоящото преюдициално запитване е допустимо.

26

С този въпрос, който следва да бъде разгледан на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали разпоредбите на член 11, параграф 2 във връзка с параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 трябва да се тълкуват в смисъл, че разрешават на държавата членка по обичайното пребиваване на притежателя на издадено от нея свидетелство за управление да не признае и изпълни на своята територия прието от друга държава членка решение да отнеме временно правото на притежателя да управлява моторно превозно средство поради извършено на територията на последната транспортно престъпление, включително когато това свидетелство за управление е издадено в замяна на свидетелство за управление, издадено преди това от държавата членка, в която е извършено транспортното престъпление.

27

На първо място, от член 11, параграф 2, разглеждан в светлината на съображение 15 от Директива 2006/126, следва, че поради причини, свързани с пътната безопасност, и при спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка, в която се намира обичайното пребиваване, по смисъла на член 12 от тази директива, на притежателя на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, може да прилага спрямо това лице собствената си национална уредба относно ограничаването, временното отнемане, отнемането или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство и при необходимост да замени свидетелството за управление с тази цел. Така тази разпоредба се отнася до случаите, в които притежателят на свидетелство за управление на моторно превозно средство има обичайно местопребиваване в държава членка, различна от тази, която е издала свидетелството (вж. по аналогия решение от 23 април 2015 г., Aykul, C‑260/13, EU:C:2015:257, т. 52).

28

В случая обаче свидетелството за управление на HV е издадено от държавата членка по обичайното му пребиваване в замяна на свидетелството за управление, издадено му от държавата членка, в която е постановено разглежданото в главното производство решение за временно лишаване на HV от правото да управлява моторно превозно средство поради транспортно престъпление, извършено на територията на последната държава. Следователно това положение не попада в обхвата на член 11, параграф 2 от Директива 2006/126. Всъщност, след като едно лице замени свидетелството си управление, получено в първата държава членка, със свидетелство за управление, издадено от държавата членка по обичайното му пребиваване, то вече не трябва да се счита за „притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка“ по смисъла на тази разпоредба.

29

Що се отнася, на второ място, до член 11, параграф 4 от Директива 2006/126, важно е да се отбележи, че съгласно втора алинея от този параграф държава членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на първата държава. От израза „отказва да признае“ следва, че тази разпоредба предвижда не възможност, а задължение за съответната държава членка (вж. в този смисъл решения от 26 април 2012 г., Hofmann, C‑419/10, EU:C:2012:240, т. 53 и от 28 октомври 2020 г., Kreis Heinsberg, C‑112/19, EU:C:2020:864, т. 37).

30

Член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 се отнася до мерките, които се налагат въз основа на наказателното и полицейското законодателство в дадена държава членка и които ограничават на нейна територия валидността на издаденото от друга държава членка свидетелство за управление на моторно превозно средство (решение от 23 април 2015 г., Aykul, C‑260/13, EU:C:2015:257, т. 61). Ето защо предвиденото в тази разпоредба задължение цели да гарантира ефективното изпълнение на решение за временно отнемане на правото на управление, постановено на територията на приелата го държава членка, в съответствие с принципа на териториално действие на наказателното и полицейско законодателство, прогласен в член 11, параграф 2 от тази директива. Всъщност, съгласно този принцип само държавата членка, на чиято територия е извършено транспортното престъпление, е компетентна да го санкционира, като при необходимост вземе решение за временно отнемане на правото на управление на моторно превозно средство (вж. по аналогия решения от 20 ноември 2008 г., Weber, C‑1/07, EU:C:2008:640, т. 38 и от 23 април 2015 г., Aykul, C‑260/13, EU:C:2015:257, т. 62).

31

От това следва, че член 11, параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126, разглеждан в светлината на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, не означава, че решението за временно отнемане на правото на управление, постановено на територията на една държава членка, трябва да бъде признато и изпълнено в други държави членки, по-специално в държавата, в която се намира обичайното пребиваване, по смисъла на член 12, първа алинея от тази директива, на притежателя на свидетелството за управление, спрямо когото има такова решение. Всъщност само държавата членка, приела решението за временно отнемане на правото на управление, е компетентна да осигури неговото изпълнение на своята територия, дори когато неговият адресат има обичайно пребиваване в друга държава членка.

32

От това следва, че отбелязаното от запитващата юрисдикция обстоятелство, че HV е притежавал свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от българските органи преди държавата членка, в която е установил обичайното си пребиваване, да му издаде, по силата на извършена в приложение на член 11, параграф 1 от Директива 2006/126 замяна, свидетелството за управление, което той е имал към момента на настъпване на фактите по главното производство, не е от значение, за да се определи дали решението да се отнеме временно правото на управление на HV, прието поради престъпното му поведение на българска територия, може да бъде изпълнено на испанска територия.

33

В този контекст следва все пак да се добави, че член 15, първо изречение от Директива 2006/126 задължава държавите членки да си помагат взаимно при прилагането на тази директива и при необходимост да обменят информация за свидетелствата, които те издават, заменят, подменят, подновяват или анулират.

34

Тази разпоредба може да допринесе за ефективното изпълнение на решение за временно отнемане на правото на управление, постановено в държавата членка, която не е държавата по обичайното пребиваване на съответното лице. Всъщност по искане на тази държава членка и в съответствие с точка 3, трето изречение, буква а), позиции 13 и 14 и точка 4, буква а) от приложение I към Директива 2006/126, държавата членка по обичайно пребиваване може да включи в дадено свидетелство за управление евентуална информация за забрана за управление на превозни средства на територията на първата държава членка (вж. в този смисъл решение от 29 април 2021 г., Stadt Pforzheim (Информация в свидетелството за управление), C‑56/20, EU:C:2021:333, т. 45 и 46).

35

С оглед на изложеното по-горе на втория въпрос следва да се отговори, че разпоредбите на член 11, параграф 2 във връзка с параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126 трябва да се тълкуват в смисъл, че разрешават на държавата членка по обичайното пребиваване на притежателя на издадено от нея свидетелство за управление да не признае и изпълни на своята територия прието от друга държава членка решение да отнеме временно правото на притежателя да управлява моторно превозно средство поради извършено на територията на последната транспортно престъпление, включително когато това свидетелство за управление е издадено в замяна на свидетелство за управление, издадено преди това от държавата членка, в която е извършено транспортното престъпление.

36

Предвид отговора на втория въпрос и факта, че само Директива 2006/126 урежда положението, в което една държава членка временно отнема, съгласно националното си законодателство и поради престъпно поведение на нейната територия, правото на управление на моторно превозно средство на притежателя на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, като определя, че такова временно отнемане има действие само на тази територия, не е необходимо да се отговаря на първия въпрос.

37

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Разпоредбите на член 11, параграф 2 във връзка с параграф 4, втора алинея от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства,

трябва да се тълкуват в смисъл, че:

разрешават на държавата членка по обичайното пребиваване на притежателя на издадено от нея свидетелство за управление да не признае и изпълни на своята територия прието от друга държава членка решение да отнеме временно правото на притежателя да управлява моторно превозно средство поради извършено на територията на последната транспортно престъпление, включително когато това свидетелство за управление е издадено в замяна на свидетелство за управление, издадено преди това от държавата членка, в която е извършено транспортното престъпление.