1.

С жалбата си Les Mousquetaires SAS (наричано по-нататък „LM“) и ITM Entreprises SAS (наричано по-нататък „ITM“ или „Intermarché“, а заедно с LM — „жалбоподателите“) искат частична отмяна на Решение на Общия съд от 5 октомври 2020 г., Les Mousquetaires и ITM Entreprises/Комисия (T‑255/17, наричано по‑нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2020:460), с което Общият съд отхвърля частично искането, подадено на основание член 263 ДФЕС за отмяна, първо, като главно искане, на две решения, приети от Европейската комисия на 21 февруари 2017 г. ( 2 ), с които се разпорежда на LM и на всички пряко или непряко контролирани от него дружества да се подчинят на проверка по член 20, параграфи 1 и 4 от Регламент (ЕО) № 1/2003 ( 3 ), а при условията на евентуалност, на две решения, приети от Комисията на 9 февруари 2017 г., с които се разпорежда на ITM и на всички пряко или непряко контролирани от него дружества да се подчинят на проверка по член 20, параграфи 1 и 4 от Регламент № 1/2003 ( 4 ), и второ, на решението, с което Комисията, от една страна, е иззела и копирала данните от средства за комуникация и съхранение, съдържащи данни от личния живот на ползвателите на тези средства, и от друга страна, е отхвърлила отправеното от жалбоподателите искане да им бъдат върнати въпросните данни.

2.

За целите на настоящото производство обстоятелствата по спора са изложени в точки 2—11 от обжалваното съдебно решение и могат да бъдат обобщени по следния начин.

3.

LM е холдинговото дружество в групата Les Mousquetaires, което упражнява дейност в сектора на продажба на хранителни и нехранителни стоки във Франция и в Белгия. ITM е неговото дъщерно дружество.

4.

След като получава сведения за обмен на информация между ITM, и по-конкретно дружеството Casino, което също упражнява дейност в сектора на продажба на хранителни и нехранителни стоки, Европейската комисия приема Решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.

5.

Разпоредителната част на това решение има следното съдържание:

„Член 1

[…] Intermarché […], както и всички пряко или непряко контролирани от него дружества, са длъжни да се подчинят на проверка относно евентуалното им участие в съгласувани практики, противоречащи на член 101 [ДФЕС], на пазарите за доставка на стоки за ежедневно потребление, на пазара за продажба на услуги на производителите на маркови стоки и на пазарите за продажба на потребителите на стоки за ежедневно потребление. Тези съгласувани практики се състоят в:

Тази проверка може да се извърши във всяко помещение на предприятието […].

Intermarché разрешава на длъжностните лица и на другите упълномощени от Комисията лица да извършат проверка, а на длъжностните лица и другите лица, упълномощени от органа по конкуренция на съответната държава членка с цел да ги подпомагат или назначени от последния за тази цел, да получат достъп до неговите помещения и превозни средства в рамките на нормалното работно време. Дружеството предоставя за проверка книгите и другите документи, свързани със стопанската дейност, независимо от носителя, на който се съхраняват, ако бъдат поискани от длъжностните и други упълномощени лица, и им позволява да вземат или получат под всякаква форма копия или извлечения от тези книги или документи. То позволява запечатването на всички бизнес помещения, книги или документи за срока и в степента, необходими за проверката. То дава незабавно и на място устни обяснения във връзка с предмета и целта на проверката ако тези длъжностни или упълномощени лица поискат това и разрешава на всички представители или членове на персонала да дават такива обяснения. Дружеството разрешава записването на тези обяснения под всякаква форма.

Член 2

Проверката може да започне на 20 февруари 2017 г. или малко след това.

Член 3

Intermarché […] и всички пряко или непряко контролирани от него дружества са адресати на настоящото решение.

В съответствие с член 297, параграф 2 [ДФЕС] настоящото решение се съобщава на предприятието, което е негов адресат, непосредствено преди извършване на проверката“.

6.

След като получава и сведения относно обмена на информация по-специално между Intermarché и други предприятия или сдружения на предприятия, Комисията приема Решение Tute 2 от 9 февруари 2017 г. В член 1 от това решение се посочва евентуалното участие на Intermarché в съгласувани практики, изразяващи се в „обмен на информация от 2015 г. нататък между предприятия и/или сдружения на предприятия, по-специално AgeCore и/или неговите членове, Coopernic и/или неговите членове и Eurelec и/или неговите членове, относно получените от тях отстъпки на пазарите за доставка на стоки за ежедневно потребление в секторите на хранителните продукти, хигиенните препарати и продуктите за почистване и относно цените на пазара за продажба на услуги на производителите на маркови стоки в секторите на хранителните продукти, хигиенните препарати и продуктите за почистване в няколко държави от Европейския съюз, по-специално във Франция и Германия“. Членове 2 и 3 от посоченото решение имат същото съдържание като членове 2 и 3 от Решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.

7.

След като Комисията уведомява френския Autorité de la concurrence (Орган за защита на конкуренцията) за тази проверка, последният сезира съдията по мерките за неотклонение при Tribunal de grande instance d’Evry (Окръжен съд Еври, Франция) с искане да му се разреши да осъществи посещения и да предприеме действия по изземване в помещенията на жалбоподателите. С определение от 17 февруари 2017 г. съдията по мерките за неотклонение разрешава извършването на посещенията и предприемането на действията по изземване, които са поискани като предохранителна мярка. Тъй като в хода на проверката не е било необходимо да се използват „правомощия за упражняване на принуда“ по смисъла на член 20, параграфи 6—8 от Регламент № 1/2003, жалбоподателите не са били уведомени за това определение.

8.

Проверката започва на 20 февруари 2017 г. — датата, на която инспекторите на Комисията, придружени от представители на френския Autorité de la concurrence (Орган за защита на конкуренцията), се явяват в помещенията на Intermarché.

9.

Поради съмнения за качеството на служител на ITM или LM на едно от лицата, до които се отнася проверката, Комисията приема решения Tute 1 и Tute 2 от 21 февруари 2017 г. въз основа на същите мотиви като посочените в решения Tute 1 и Tute 2 от 9 февруари 2017 г., като е изменено единствено посочването на основния адресат на проверката (ITM вместо LM) ( 5 ).

10.

В рамките на проверката Комисията по-специално посещава офисите, събира оборудване, по-специално компютърно (преносими компютри, мобилни телефони, таблети, периферни устройства), разпитва няколко лица и копира съдържанието на събраните материали.

11.

Жалбоподателите изпращат на Комисията няколко писма от 24 февруари 2017 г., в които изразяват резерви по отношение на решенията за проверка и начина на провеждане на предвидената в тях проверка, като оспорват по-специално копирането на документи, свързани с личния живот на членовете на техния персонал. Тези писма с резерви са допълнени с писмо, изпратено до Комисията на 13 април 2017 г., с което по-специално се иска връщане на някои от копираните документи.

12.

На 28 април 2017 г. жалбоподателите подават жалба в секретариата на Общия съд, с която оспорват решения Tute 1 и Tute 2 от 21 февруари 2017 г. и ако е необходимо — решения Tute 1 и Tute 2 от 9 февруари 2017 г. В подкрепа на жалбата си жалбоподателите изтъкват по същество пет основания. Първото се основава на възражение за незаконосъобразност на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003 и с него се оспорват недостатъчните налични възможности за обжалване на условията за провеждане на проверките, второто е липса на редовно уведомяване за обжалваните решения, третото — лишаване от правото им да се защитят срещу проверката, с четвъртото се твърди неизпълнение на задължението за мотивиране, а с петото — нарушение на правото на неприкосновеност на частните помещения.

13.

С решение от 22 септември 2017 г. на председателя на девети състав на Общия съд Съветът на Европейския съюз е допуснат да встъпи в производството пред Общия съд в подкрепа на Комисията.

14.

В рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 89 от Процедурния правилник на Общия съд, последният приканва Комисията да представи неповерителен вариант на уликите относно предполагаемите нарушения, с които е разполагала към датата на приемане на спорните решения, и иска от жалбоподателите да вземат отношение по представените улики. В отговор на тази покана Комисията представя по-специално протоколи от снемането на обяснения, които е провела през 2016 г. и 2017 г. с тринадесет доставчици на стоки за ежедневно потребление, засегнати от проверката, които редовно сключват споразумения с Casino и ITM (наричани по-нататък „протоколите от снемането на обяснения“).

15.

С обжалваното съдебно решение Общият съд, от една страна, след като констатира, че Комисията не разполага с достатъчно сериозни улики, позволяващи да се предположи наличието на нарушение, състоящо се в обмен на информация между Casino и ITM относно бъдещите им търговски стратегии, отменя член 1, буква б) от Решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г. и член 1, буква б) от Решение Tute 1 от 21 февруари 2017 г. ( 6 ) От друга страна, Общият съд отхвърля жалбата в останалата ѝ част, като приема, че възможностите за обжалване както на законосъобразността, така и на начина на провеждане на проверките, са ефективни, и като установява, че Комисията е мотивирала в достатъчна степен и е можела надлежно да разпореди провеждане на проверките във връзка с евентуалното участие на жалбоподателите в съгласуваните практики, изброени в член 1, буква а) от Решения Tute 2 от 9 и 21 февруари 2017 г. ( 7 )

16.

С жалбата си жалбоподателите искат от Съда да отмени точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, да уважи направените в първоинстанционното производство искания, като отмени решения Tute 1 от 9 и 21 февруари 2017 г. (наричани по‑нататък заедно „спорните решения“), и да осъди Комисията да заплати съдебните разноски по цялото производство, включително в производството пред Общия съд.

17.

Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

18.

Съветът иска от Съда да отхвърли първото основание за обжалване и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.

19.

В подкрепа на своята жалба жалбоподателите изтъкват пет основания. Първото основание е грешка при прилагане на правото и липса на мотиви, допуснати от Общия съд при анализа му на ефективността на способите за защита във връзка с провеждането на проверките. Второто основание е нарушение на членове 6 и 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), на член 296 ДФЕС и на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, тъй като Общият съд не е изпълнил задължението за мотивиране и за ограничаване на решенията за проверка. Третото основание е грешка при прилагане на правото и нарушение на Регламент № 1/2003, тъй като Общият съд е квалифицирал процесуална фаза — „преди приемането на мерки, които включват обвинение в извършване на нарушение“ — като непопадаща в обхвата на този регламент. Четвъртото основание е нарушение на членове 6 и 8 от ЕКПЧ и на член 19 от Регламент № 1/2003, тъй като Общият съд е квалифицирал като „достатъчно сериозни улики“ елементи, които са засегнати от формални и материални нередности. Накрая, петото основание е липса на мотиви, която произтича от неупражняването на контрол върху доказателствената сила на посочените улики и грешка при квалифицирането като „улика“.

20.

С първото си основание жалбоподателите оспорват по същество точки 83—112 от обжалваното съдебно решение, в което Общият съд е разгледал и отхвърлил възражението им за незаконосъобразност на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003. В рамките на възражението за незаконосъобразност жалбоподателите оспорват липсата в член 20 от Регламент № 1/2003 на разпоредби, предоставящи на мерките, свързани с провеждането на проверки, естеството на актове, които подлежат на обжалване по силата на Договора, и създаващи задължение тази възможност за обжалване да бъде посочена в решението за проверка, подобно на съдържащото се в член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003 задължение да се посочи възможността за обжалване на самото решение за проверка пред съда на Съюза ( 8 ).

21.

След като в точки 58—75 от обжалваното съдебно решение Общият съд е отхвърлил повдигнатите от Комисията и Съвета възражения за недопустимост на повдигнатото от жалбоподателите възражение за незаконосъобразност, той е започнал изследване на основателността на това възражение. В точка 82 от обжалваното съдебно решение той най-напред припомня решенията на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“), който се произнася по спазването на членове 6 и 13 от ЕКПЧ във връзка с посещенията в частни помещения и посочва четирите условия, които трябва да са изпълнени, за да се приеме, че е налице право на ефективни правни средства за защита, които произтичат от тези решения, а именно „условието за ефективност“, „условието за ефикасност“, „условието за сигурност“ и „условието за разумен срок“. В точка 83 от обжалваното съдебно решение Общият съд е уточнил, че съдържащото се в тези решения твърдение, че провеждането на дадена проверка трябва да може да бъде предмет на ефективен съдебен контрол при конкретните обстоятелства по съответното дело, предполага да се вземат предвид всички правни средство за защита, с които разполага предприятие, обект на проверка, и съответно да се направи общ анализ на тези правни средства за защита. Преди да извърши тази преценка, Общият съд подчертава, че „е без значение, че взет поотделно, всеки от тези правни способи за защита не отговаря на четирите условия, които трябва да са изпълнени съгласно практиката на ЕСПЧ“ ( 9 ).

22.

По-нататък, Общият съд е идентифицирал шест правни средства за защита, позволяващи пред съда да се отнесат оплаквания, свързани с дадена проверка, а именно жалбата срещу решението за проверка, жалбата срещу решение на Комисията, с което се санкционира възпрепятстване на проверката на основание член 23, параграф 1, букви в)—д) от Регламент № 1/2003, жалбата срещу „всеки акт, който отговаря на установените в съдебната практика условия за акт, подлежащ на обжалване, и който Комисията приема вследствие на решението за проверка и в рамките на протичането на проверката, като например решение, с което се отхвърля искане за защита на документи на основание поверителност на разговорите и кореспонденцията между адвокат и клиент“, основано на решение от 17 септември 2007 г., Akzo Nobel Chemicals и Akcros Chemicals/Комисия ( 10 ) (наричано по‑нататък „решение Akzo“), жалбата срещу окончателното решение, с което приключва производството, образувано на основание член 101 ДФЕС, молбата за допускане на обезпечение и накрая — искът за извъндоговорна отговорност.

23.

В точки 90—98 от обжалваното съдебно решение Общият съд е анализирал до каква степен всяко от тези правни средства защита позволява да бъдат оспорени условията, при които е извършена проверка, и да се даде възможност за отстраняване на евентуалните нередности, допуснати от Комисията в хода на проверката.

24.

В края на този анализ в точки 99—110 от обжалваното съдебно решение Общият съд излага мотиви защо системата за контрол на провеждането на проверките, състояща се от тези правни средства за защита, отговаря на четирите условия, посочени в точка 21 от настоящото заключение. В този контекст в точка 101 от решението той уточнява по-специално по отношение на условието за ефективност, че макар всеки от тези правни способи за защита, взет поотделно, да не позволява да се упражни контрол върху основателността на всички мерки, приети по време на проверката, съвместното прилагане на тези способи позволява подобен контрол.

25.

Поради това в точка 111 от обжалваното съдебно решение Общият съд е решил да отхвърли като неоснователно възражението за незаконосъобразност на член 20 от Регламент № 1/2003, което е нарушение на правото на ефективни правни средства за защита.

26.

След като отбелязва, че член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003 предоставя на Комисията широки правомощия за разследване, които сериозно нарушават правата на предприятията и на частноправните субекти, прогласени в член 8 от ЕКПЧ и в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), жалбоподателите припомнят, че в решението си от 2 октомври 2014 г., Delta Perkarny c/у Чешка република ( 11 ) (наричано по-нататък „решение Delta Pekarny“) ЕСПЧ е постановил, че съответствието на такава намеса с ЕКПЧ изисква, наред с останалото, ефективни правни средства за защита, които позволяват да се оспорва както от правна, така и от фактическа страна не само законосъобразността на разрешението за извършване на проверка, но и условията за провеждане на проверка, на която предприятието е длъжно да се подчини.

27.

Жалбоподателите изтъкват, на първо място, че противно на възприетото от Общия съд, по-специално в точки 83 и 87 от обжалваното съдебно решение, от решенията на ЕСПЧ не следвало, че ефективността на способите за защита срещу законосъобразността и провеждането на проверка трябва да се преценява въз основа на „общ анализ“ на потенциалните правни средства за защита, а още по-малко въз основа на компенсиращ анализ. Като е разгледал заедно възможните искове, с които се оспорва законосъобразността и провеждането на проверките, и като твърди, че компенсира неудобствата от правно средство за защита с предимствата на друго средство за защита, в точки 83 и 99—111 от обжалваното съдебно решение Общият съд е стигнал до погрешен извод.

28.

Според жалбоподателите отделна преценка, като се държи сметка за конкретните обстоятелства по съответното дело, е довела до това Общият съд да отхвърли изначално три от способите за защита, които е признал за ефективни, а именно жалбата срещу решението по същество, която не е сигурно, да не е подадена в разумен срок и да не позволява да се осигури подходящо поправяне на положението, жалбата за оспорване на законосъобразността на решението за проверка, която не може да се отнася до условията за провеждането на проверката, което било видно от това, че Общият съд отхвърлил изтъкнатите от жалбоподателите в това отношение основания като недопустими или неотносими и иска за извъндоговорна отговорност, тъй като е само с компенсиращ характер.

29.

Всички други способи за защита, а именно жалбата във връзка с исканията за защита на поверителността на кореспонденцията между адвокат и клиент, посоченото в решението на Общия съд обезпечително производство за защита на личните данни или жалбата срещу решение за възпрепятстване били само частични и не давали възможност да се провери от правна и фактическа страна дали всички условия за провеждане на проверката отговарят на изискванията на член 8 от ЕКПЧ. Всъщност натрупването на частични жалби, които не позволяват да се установи in concreto дали съществува възможност за обжалване, отговаряща на условията за ефективност, ефикасност, сигурност и разумен срок относно всички свързани с провеждането на проверката въпроси, които може да възникнат, не отговаря на изискванията на член 8 от ЕКПЧ, също както липсата на способ за защита.

30.

На второ място, жалбоподателите изтъкват, че що се отнася до изброените в предходната точка от настоящото заключение способи за защита, Общият съд е прехвърлил върху правния субект тежестта да създаде условия, които да позволяват тези способи за защита да бъдат упражнени. Така както обезпечителното производство, така и производството по иск ex post за защита на данните и производство по обжалване въз основа на практиката, установена с решение Akzo в областта на защитата на кореспонденцията между клиент и адвокат, предполагат, че като избягва текущата проверка, предприятието ще успее да постигне изрично решение за отказ или мълчалив отказ от страна на Комисията. Тези способи за защита се основавали също така на съгласие от страна на Комисията да постави данните в запечатан плик до произнасяне на решението на Общия съд. Що се отнася до жалбата за възпрепятстване, тя предполага предприятието да носи отговорност за възпрепятстване, до степен че да му бъде наложена санкция.

31.

Комисията и Съветът оспорват всички тези доводи.

32.

Преди да пристъпя към последователното разглеждане на двете твърдения за нарушение, изложени по първото основание на жалбата, следва да се посочи, че в заглавната част на първото си основание за обжалване жалбоподателите посочват също липса на мотиви, опорочаваща анализа на Общия съд относно ефективността на способите за защита, отнасящи се до провеждането на проверките. Те обаче изтъкват това твърдение за нарушение едва в писмената си реплика, като по същество само препращат към доводите, изложени в точки 27—29 от настоящото заключение.

33.

Без да е необходимо да се разглежда въпросът за допустимостта на посоченото твърдение за нарушение, която се оспорва от Съвета, или за евентуалната възможност да бъде повдигнато служебно ( 12 ), достатъчно е да се констатира, че мотивите, поради които Общият съд е приел, че доводите на жалбоподателите, с които те искат той да установи липсата на ефективни правни средства за защита, що се отнася до условията за провеждане на проверките, трябва да бъдат отхвърлени, следват ясно и недвусмислено от точки 78—112 от обжалваното съдебно решение, така че според мен по този аспект решението несъмнено отговаря на изискванията за мотивиране, определени от Съда ( 13 ).

34.

С първото твърдение за нарушение от първото си основание жалбоподателите оспорват по същество подхода на Общия съд, състоящ се в анализ на всички правни средства за защита, с които разполагат предприятията, за да оспорят законосъобразността на начина на провеждане на проверка, за да провери дали, разгледани като цяло, отговарят на изискванията на член 47 от Хартата.

35.

На първо място, според жалбоподателите този подход не бил в съответствие с практиката на ЕСПЧ.

36.

В това отношение припомням най-напред, че от член 52, параграф 3 от Хартата следва, че доколкото тя съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в ЕКПЧ. В разясненията относно Хартата ( 14 ) по отношение на този член се уточнява, че смисълът и обхватът на гарантираните от ЕКПЧ права се определят не само от текста на ЕКПЧ и протоколите към нея, но и от практиката на ЕСПЧ. Освен това от тези разяснения следва, че член 47 от Хартата съответства на член 6, параграф 1 и на член 13 от ЕКПЧ.

37.

В член 6, параграф 1 от ЕКПЧ е закрепено по-специално правото на достъп до съд. Това право на достъп трябва да бъде „практически осъществимо и ефективно“ ( 15 ), т.е. да позволява на всяко лице да се ползва „от ясна и конкретна възможност да оспори акт, представляващ намеса в неговите права“ ( 16 ), или от ясна и конкретна възможност да търси обезщетение ( 17 ). От своя страна член 13 от ЕКПЧ ( 18 ) задължава държавите — страни по тази конвенция, да предвидят ефективни правни средства за защита, чрез които правните субекти да могат да предотвратят твърдяно нарушение на техните права, гарантирани с ЕКПЧ, или неговото продължаване, или да им бъде предоставена подходяща обезвреда за всяко вече извършено нарушение ( 19 ).

38.

Що се отнася до взаимовръзката между двете разпоредби, ЕСПЧ уточнява, че когато член 6, параграф 1 от ЕКПЧ се прилага, той „представлява lex specialis по отношение на член 13“ и „изискванията на този член, които обхващат съвкупността от гаранциите, характерни за съдебните производства, са по-строги от тези по член 13, които се оказват включени в изискванията на член 6“ ( 20 ).

39.

Във връзка с посещенията в частни помещения, извършвани от органите по конкуренция, ЕСПЧ разглежда въпроса за наличието на ефективни правни средства за защита от гледна точка на член 6, параграф 1 и член 8 от ЕКПЧ. Когато жалбата се основава и на член 13 от ЕКПЧ, този съд постановява, че следва да се приложи само член 6, параграф 1 от ЕКПЧ ( 21 ) или не разглежда твърдението за нарушение, като приема, че разглеждането му е излишно ( 22 ).

40.

С оглед на това следва да се отбележи, че в следвания от Общия съд подход, по-специално в точки 83 и 87 от обжалваното съдебно решение, състоящ се в цялостно анализиране на правните средства за защита, с които разполагат предприятията, засегнати от проверките на Комисията по реда на член 20 от Регламент № 1/2003, за да оспорят законосъобразността на начина на провеждане на тези проверки, се припомня практиката на ЕСПЧ по член 13 от ЕКПЧ. Всъщност ЕСПЧ уточнява, че предоставената с този член защита не изисква специални правни средства за защита ( 23 ) и че „всички средства за правна защита, предоставени от вътрешното право, могат да отговарят на изискванията на член 13 [от ЕКПЧ], дори когато никое от тях самостоятелно не отговаря напълно на изискванията“ ( 24 ).

41.

Противно на твърденията на жалбоподателите подобен подход обаче, макар да не е изрично подкрепен от ЕСПЧ в контекста на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ или на член 8 от ЕКПЧ, не изглежда несъвместим с посочената от тях съдебна практика в областта на посещенията в частни помещения.

42.

В това отношение в самото начало следва да се припомни, че след постановяването на решение от 21 февруари 2008 г., Ravon и др. с/у Франция ( 25 ) (наричано по-нататък „решение Ravon“) ЕСПЧ приема, че предприятията, засегнати от посещения в частни помещения, трябва да могат да поискат да се извърши съдебен контрол както от фактическа, така и от правна страна на законосъобразността на решението, с което се разпорежда посещението, както и евентуално на взетите въз основа на него мерки ( 26 ).

43.

Както обаче правилно твърди Комисията, в това решение, както и в другите посочени от жалбоподателите, след като припомня, че липсата на контрол a priori на проверката може да се компенсира с ефективен както от фактическа, така и от правна страна съдебен контрол ex post facto на тази проверка и на провеждането ѝ, ЕСПЧ уточнява, че „когато вече е било извършено неправомерно действие, наличните средства за правна защита трябва да позволяват да се осигури подходящо поправяне на положението на заинтересованото лице“ ( 27 ), като следователно отхвърля идеята, че едно-единствено правно средство за защита е необходимо условие за ефективността на съдебната защита срещу такива мерки.

44.

Освен това в същото решение, следвайки казуистичен подход и без да се спира на очевидната липса в разглежданата национална правна система на самостоятелно правно средство за защита срещу оспорваната мярка, отговарящо на изискванията на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ или на член 8 от ЕКПЧ, ЕСПЧ разглежда дали различните способи за защита, с които разполагат заинтересованите лица, им предоставят, предвид техните оплаквания, право на ефективни правни средства за защита и им осигуряват подходящо поправяне на положението ( 28 ).

45.

Според мен доводите, изложени от жалбоподателите, не могат да поставят под съмнение извода, до който стигнах в точка 41 от настоящото заключение.

46.

Първо, макар жалбоподателите правилно да подчертават, че от решение Canal Plus с/у Франция следва, че условието за ефективност се преценява на равнището на всеки от двата вида контрол съгласно изискванията, поставени с решение Ravon и посочени в точка 42 от настоящото заключение, и че липсата на единия от тях не може да се компенсира с гарантирането на другия ( 29 ), противно обаче на това, което жалбоподателите, изглежда, предполагат, в обжалваното съдебно решение Общият съд не е приел, че само по себе си наличието на способ за защита срещу решението за проверка може да компенсира твърдяната липса на съдебен контрол върху провеждането на проверката.

47.

Всъщност от точки 90—98 от обжалваното съдебно решение ясно личи, че Общият съд е проверил доколко различните способи за защита, с които разполагат жалбоподателите, включително жалбата срещу решението за проверка, позволяват пред съда да се отнесат оплаквания, свързани със законосъобразността на провеждането на тези проверки, и следователно до каква степен, въпреки липсата на един-единствен правен способ за защита, системата все пак предлага възможност за ефективен съдебен контрол върху посочените проверки, който отговаря на изискванията, поставени от практиката на ЕСПЧ. В този смисъл следваният от Общия съд подход в обжалваното съдебно решение ясно се различава от защитната теза на френското правителство, която е отхвърлена от ЕСПЧ в решение Canal Plus ( 30 ).

48.

Второ, що се отнася до точка 87 от решение Delta Pekarny, към което също препращат жалбоподателите, не може да се направи извод от съдържащото се в тази точка твърдение, че ефикасността на съдебен контрол — независимо дали става дума за контрол a posteriori за законосъобразността и необходимостта на мярка на претърсване, както в делото, по което е постановено това решение, или за контрол върху актовете за изпълнение на такава мярка — трябва да се преценява „при конкретните обстоятелства по съответното дело“, че тази преценка не може да бъде извършена, като се вземат предвид всички способи за защита, предоставени на съответните предприятия.

49.

Всъщност подобно твърдение има за цел само да уточни, че ефективността на способ за правна защита трябва да се преценява in concreto ( 31 ), тъй като ЕСПЧ многократно е постановявал, че той няма за задача да упражнява абстрактен контрол върху релевантното национално законодателство или практика, а трябва само да разглежда повдигнатите в конкретното дело въпроси, с които е сезиран ( 32 ), и по-специално да вземе предвид само способите за правна защита, които могат да бъдат от интерес за жалбоподателя ( 33 ). В този смисъл в точка 87 от решение Delta Pekarny се потвърждава по-скоро подход, аналогичен с възприетия от Общия съд, целящ да се разгледат всички налични правни средства за защита, както впрочем отбелязва самият Общ съд в точка 83 от обжалваното съдебно решение. Както вече отбелязах в точка 44 от настоящото заключение, ЕСПЧ всъщност възприема такъв подход във всички посочени от жалбоподателите дела ( 34 ).

50.

Трето, противно на твърдението на жалбоподателите, Общият съд е разгледал отделно шестте правни средства за защита, които е идентифицирал, като е уточнил както оплакванията, свързани със законосъобразността при провеждането на проверките, които съответните предприятия могат да излагат, така и отстраняването на евентуалните нередности, които опорочават провеждането на тези проверки, които те могат да се опитват да постигнат, използвайки всяко от тези правни средства за защита.

51.

Наистина проверката на Общия съд завършва с обща преценка на системата за контрол на провеждането на проверките, състояща се от всички разгледани правни средства за защита, която очевидно не достига същата конкретност, която откриваме в решенията на ЕСПЧ. Следва обаче да се подчертае, че в обжалваното съдебно решение Общият съд е трябвало да се произнесе по възражение за незаконосъобразност на член 20 от Регламент № 1/2003, повдигнато на основание член 277 ДФЕС, което изисква обща преценка на тази система, надхвърляща „конкретните обстоятелства по съответното дело“.

52.

В рамките на първото твърдение за нарушение от първото основание на жалбата жалбоподателите твърдят, на второ място, че за да се съобрази с практиката на ЕСПЧ, Общият съд е следвало да изключи изначално от анализа си трите правни средства за защита, състоящи се от жалбата срещу решението по същество по наличието на нарушение на правилата в областта на конкуренцията, жалбата срещу решението за проверка и иска за извъндоговорна отговорност.

53.

В това отношение следва да се отбележи предварително, че с оглед на следвания от Общия съд подход — който считам, че е в съответствие с практиката на ЕСПЧ — никой правен способ за защита, с който разполагат предприятията, обект на проверка, логично не трябва да бъде отхвърлен, доколкото позволява на тези предприятия да отнесат пред съда на Съюза оплаквания, свързани с незаконосъобразност при провеждането на проверките. Като се има предвид това, следва да се отбележи следното по отношение на трите правни средства за защита, чиято релевантност жалбоподателите оспорват.

54.

Що се отнася, първо, до жалбата срещу решението по същество относно наличието на нарушение на правилата в областта на конкуренцията, несъмнено е вярно, както подчертават жалбоподателите, че в решение Canal Plus ЕСПЧ приема, от една страна, че достъпността до този правен способ за защита е несигурна предвид предварителното изискване за решение по същество и за жалба срещу това решение и от друга страна, че не осигурява подходящо поправяне на положението при липсата на сигурност за упражняване на съдебен контрол в разумен срок ( 35 ).

55.

Тези констатации обаче според мен не са достатъчни, за да се направи изводът, че Общият съд е трябвало да изключи такъв правен способ за защита от своя анализ.

56.

Всъщност най-напред следва да се отбележи, че по делото, по което е постановено решение Canal Plus, ЕСПЧ разглежда доколко жалба срещу решението по същество, прието от националния орган за защита на конкуренцията, може да представлява ефективно правно средство за защита ex post facto на законосъобразността на решението за проверка, а не както в настоящия случай, на законосъобразността на една или повече мерки, взети в изпълнение на това решение. Наличието обаче на способ за незабавно преразглеждане на мярка, която съдържа решение за проверка, съпътствана от възможността да се изиска прекратяване на проверката, е от първостепенно значение, за да се избегнат последиците от незаконна намеса в правото на неприкосновеност на частните помещения, закрепено в член 8 от ЕКПЧ, или евентуално за да се избегне самата намеса.

57.

На следващо място, следва да се отбележи, че в контекста на по-голяма защитеност на претърсвания в частните помещения на физически лица ( 36 ) ЕСПЧ приема, че при определени обстоятелства контролът върху представляващата посегателство мярка по член 8 от ЕКПЧ, осъществен ex post facto от наказателните съдилища — а следователно при условия на несигурност и на липса на бърза реакция, сравними с тези, които характеризират разследване в областта на нарушение на конкуренцията — предоставя подходящо поправяне на заинтересованото лице, при положение че съдът осъществи ефикасен съдебен контрол за законосъобразността и необходимостта от оспорваната мярка, и евентуално изключи събраните доказателства от наказателното производство ( 37 ).

58.

Предвид изложеното, при всички положения следва да се отбележи, че в контекста на цялостния анализ, извършен от Общия съд, правният способ за защита, съставляващ жалбата срещу окончателното решение — в рамките на което, както основателно се посочва в точка 90 от обжалваното съдебно решение, съответните предприятия могат да поискат да се извърши контрол дали Комисията е спазила всички ограничения, които са ѝ наложени при провеждането на дадена проверка — позволява по-специално на тези предприятия да избегнат вредите, които биха претърпели поради нарушаване на основното им право на неприкосновеност на частните помещения, ако на Комисията се позволи да използва в тяхна вреда доказателства, събрани неправомерно при провеждането на проверки.

59.

Тези вреди обаче може да настъпят само ако и към момента, когато се приема окончателно решение, с което се установява нарушение. Освен това, тъй като вредите не са налице, когато неправомерно събраните доказателства са изключени от производството, фактът, че оплакванията срещу провеждането на проверката, които могат да бъдат повдигнати в рамките на жалба срещу окончателното решение, ако бъдат уважени, могат да не доведат до отмяна на решението, както и до това, че посочената жалба не позволява да се изиска връщането на неправомерно събраните доказателства, на които се позовават жалбоподателите, са ирелевантни.

60.

Второ, що се отнася до жалбата срещу решението за проверка, следва да се отбележи, че Общият съд взема предвид това правно средство за защита само доколкото позволява, в случай на установяване на незаконосъобразност, да се обявят за недействителни всички мерки, взети в изпълнение на това решение. Макар да е вярно, че що се отнася до това средство за защита, не е позволено да се излагат твърдения за нарушения, насочени пряко срещу начина на провеждане на проверката, това не променя факта, че то позволява непряко да се провери законосъобразността на начина на провеждането ѝ посредством контрол за законосъобразност на акта, въз основа на който са приети. Следователно Общият съд не е допуснал грешка, като при общия си анализ е взел предвид правните средства за защита, с които разполагат предприятията, за да оспорят законосъобразността на начина на провеждане на проверките, и жалбата срещу самото решение за проверка.

61.

Трето, що се отнася до иска за извъндоговорна отговорност, в подкрепа на доводите си срещу вземането предвид на това правно средство за защита жалбоподателите препращат към точка 33 от решение Ravon, в което ЕСПЧ изключва възможността правно средство за защита, „позволяващо получаването на обезщетение в случай на вреди, причинени при посещение на частни помещения, отколкото контрол за законосъобразността на решението, с което се разпорежда провеждането му, и взетите въз основа на него мерки“ да може да представлява „ефективен съдебен контрол“ в съответствие с неговата практика. В това отношение е достатъчно да се отбележи, че макар от този параграф несъмнено да следва, че във връзка с посещенията на частни помещения сам по себе си иск, който има за цел само поправяне на вреди, не може да отговаря на изискванията по член 6, параграф 1 от ЕКПЧ ( 38 ) или по член 8 от тази конвенция, това обаче не означава, че такъв иск не може да бъде част от средствата, с които разполагат съответните предприятия, и да им осигури подходящо поправяне на положението, по-специално ако вече е било прието, че проверката е неправомерна. От това следва, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като в рамките на цялостния си анализ е взел предвид и възможността предприятията, които считат, че допуснатите от Комисията нарушения по време на проверка са им нанесли вреди, които могат да ангажират отговорността на Съюза, да предявят иск за извъндоговорна отговорност срещу Съюза.

62.

В рамките на първото си твърдение за нарушение жалбоподателите изтъкват, на трето място, че всички други правни средства за защита, посочени от Общия съд, били само „частични“ и не позволявали да се провери от правна и от фактическа страна дали всички условия за провеждане на проверката отговарят на изискванията на член 8 от ЕКПЧ. Жалбоподателите подчертават по-специално липсата на правно средство за защита в съответствие с ЕКПЧ, позволяващо да се оспори неразумната продължителност на дадена проверка.

63.

В това отношение е достатъчно да се отбележи, че съгласно припомнената по-горе практика на ЕСПЧ, за да бъдат изпълнени изискванията на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, е важно засегнатите от посещение на частни помещения предприятия да разполагат с възможността да поискат извършването на проверка на съдържанието на техните оплаквания и да им бъде предоставено подходящо поправяне. Не се изисква обаче всички оплаквания, които могат да бъдат повдигнати срещу мерките, взети от публичния орган въз основа на решението, с което се разпорежда посещението, за които се твърди, че засягат гарантираното с посочения член право, да бъдат повдигнати в рамките на един и същ правен способ за защита.

64.

Що се отнася до твърдяната липса на ефективни и сигурни правни средства за защита, позволяващи да се изтъкне неразумната продължителност на проверка и да се получи подходящо поправяне, следва да се отбележи, че такова твърдение може да бъде изтъкнато както в рамките на жалбата срещу окончателното решение, така и в рамките на иск за извъндоговорна отговорност. В първия случай, ако бъде уважено, това твърдение може да доведе до неизползваемост на иззетите от Комисията документи след изтичането на срок, който се счита за разумен ( 39 ); във втория случай това може да доведе до предоставяне на обезщетение. В това отношение следва да се подчертае, че що се отнася до твърдението за незачитане на правото на гледане на делото в разумен срок по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, от практиката на ЕСПЧ следва, че по принцип съществува избор между „предварително или ускорено“ средство за защита, което може да съкрати продължителността на производството, за да се избегне възможността да се стигне до прекомерно забавяне, и иск „за поправяне на вреди, компенсация, обезщетение за вреди или имуществен иск“ за получаване a posteriori на обезщетение за вече натрупаното забавяне, независимо дали производството все още е висящо, или е приключило ( 40 ).

65.

Във връзка с първото твърдение за нарушение от първото основание, с което се оспорва извършената от Общия съд обща преценка, жалбоподателите изтъкват, на четвърто място, че двете правни средства за защита, посочени в точки 94 и 96 от обжалваното съдебно решение, а именно обезпечително производство за спиране на изпълнението по време на проверката и производство ex post относно защитата на личните данни на ръководителите и служителите на предприятието, подложено на проверка, в досегашната практика не са разглеждани и тяхната наличност остава да бъде доказана. При тези условия тези правни средства за защита не отговарят на условието за ефективност.

66.

В това отношение, макар жалбоподателите правилно да подчертават, че от решение Mac Farlane с/у Ирландия ( 41 ) следва по‑специално че правни средства за защита, чиято наличност остава да бъде доказана и чиято реалност е предмет на значителна несигурност, не могат да се квалифицират като „ефективни“ по смисъла на член 13 от ЕКПЧ, следва да се отбележи все пак, че ЕСПЧ не се поколебава да обяви за ефективно на основание на тази разпоредба правно средство за защита дори преди да може да се установи, че е налице практика на националните съдилища ( 42 ), така че противно на това, което, изглежда, твърдят жалбоподателите, липсата на установена съдебна практика може да не е от решаващо значение ( 43 ).

67.

В случая следва да се отбележи, че съдебната практика, установена с решение Akzo, с което се признава допустимостта на жалба срещу решение на Комисията, с което изрично или мълчаливо се отхвърля искане за защита на документи на основание поверителност на разговорите и кореспонденцията между адвокат и клиент, представено в хода на проверка, представлява само прилагане към конкретен случай на постоянната съдебна практика, припомнена в точки 33—35 от обжалваното съдебно решение, съгласно която актове, подлежащи на жалба за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС, са мерките, произвеждащи задължителни правни последици, които могат да засегнат интересите на жалбоподателя, като изменят съществено правното му положение ( 44 ).

68.

Следователно всеки акт на Комисията, приет по време на проверка и отговарящ на това определение, по принцип представлява акт, който може да бъде обжалван с жалба за отмяна по смисъла на член 263 ДФЕС. В това отношение считам, че при същите условия като посочените в решение Akzo право на обжалване на решение, с което Комисията изрично или мълчаливо отхвърля противопоставянето на предприятието, обект на проверка, срещу изземването на някои документи, следва да се признае не само когато това противопоставяне се основава на мотива, че въпросните документи са защитени от тайната на кореспонденцията между адвокат и клиент, както е било в обсъждания случай, по който е постановено решение Akzo, или че въпросните документи са защитени на основание на зачитане на личния живот на членовете на персонала на това предприятие ( 45 ) — хипотеза, приета, че е налице от Общия съд в точка 37 от обжалваното съдебна решение — но също така и когато се твърди, че тези документи са извън обхвата на проверката или че продължителността на проверката превишава срок, считан за разумен.

69.

Следователно в точка 94 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно е приел, че предприятията, подложени на проверка, безусловно разполагат с възможността да обжалват, при същите като посочените в решение Akzo условия, решение, с което се отхвърля молба за защита на личния живот на членовете на персонала му.

70.

Следва да се отбележи също, че съгласно членове 278 ДФЕС и 279 ДФЕС, в съответствие с предвиденото в член 39 от Статута на Съда на Европейския съюз бързо производство, изяснено в релевантните разпоредби на процедурните правилници на Съда и на Общия съд, председателят на Съда и председателят на Общия съд могат, ако преценят, че обстоятелствата го налагат, да разпоредят както спиране на изпълнението на оспорвания акт, така и да разпоредят необходимите временни мерки по делата, с които са сезирани Съдът или Общият съд. Ето защо Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че посочената в точка 96 от обжалваното съдебно решение възможност в съответствие с член 157, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд да се постигне постановяването на временни мерки за спиране на проверката, наистина е реална.

71.

Поради всички изложени причини първото твърдение за нарушение от първото основание на жалбата според мен е неоснователно.

72.

С второто си твърдение за нарушение жалбоподателите упрекват по същество Общия съд, че налага на правните субекти задължение да създадат условията, позволяващи да се упражнят различните изброени способи за защита.

73.

В това отношение следва да се припомни, че правото на достъп до съд, предвидено в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ и в член 47 от Хартата, не е абсолютно и подлежи на имплицитно приети ограничения, по-специално що се отнася до условията за допустимост на иска или жалбата. Тези ограничения обаче не биха могли да стеснят предоставения на правния субект достъп по такъв начин или до такава степен, че правото му на съд да бъде засегнато в самата си същност. Те трябва да преследват легитимна цел и трябва да съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел ( 46 ). Следва също така да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика член 47 от Хартата няма за цел да променя предвидената в Договорите система за съдебен контрол, и по-специално правилата относно допустимостта на исковете или жалбите, подадени пряко пред съда на Съюза ( 47 ).

74.

Що се отнася най-напред до възможността за обжалване на изрично решение за отказ или мълчалив отказ, прието от страна на Комисията по време на провеждане на проверката в случай на оспорване на правото на инспекторите да изземват някои документи, следва да се отбележи, че в решение Akzo на предприятията, обект на проверка, се налага само задължението да заявят, че се противопоставят срещу изземването на въпросните документи, като го обосновават ( 48 ). Като се има предвид, че такова противопоставяне е единствената възможност тези предприятия да защитят незабавно своите интереси и да избегнат вредата, произтичаща от неправомерен достъп на Комисията до документите, предмет на оспорване, според мен няма основание да се твърди, че извършването на такова противопоставяне представлява за посочените предприятия прекомерна тежест, която фактически ограничава правото им на ефективни правни средства за защита.

75.

Освен това от точка 49 от решение Akzo става ясно, че противно на твърденията на жалбоподателите, Общият съд признава наличието на обжалваем акт не само когато Комисията приема да постави документите, предмет на оспорване, в запечатан плик, като впоследствие е отхвърлил оспорването, направено от предприятието, обект на проверка, но и когато тя решава да ги изземе. Следователно според мен жалбоподателите не могат да твърдят, че способите за защита, изведени от съдебната практика Akzo, предполагат „някои предпоставки, които са изключително в правомощията на Комисията“.

76.

Също така според мен доводът на жалбоподателите, че посоченият в точка 96 способ за защита в обезпечителното производство трудно би бил достъпен за заинтересованите предприятия, не може да бъде приет, тъй като, упражнявайки този способ за защита, те биха се отклонили от проверката, която е в ход. Всъщност трудно мога да приема, че единственият начин за сезиране на Общия съд с молба за допускане на обезпечение, която позволява незабавно да се оспорва законосъобразността на проверките, които са в ход, може да представлява прекомерна тежест за предприятието, обект на проверка, особено като се има предвид, че такъв способ за защита дава възможност за спиране на изпълнението на оспорваните проверки.

77.

Накрая, не мога да се съглася и с довода на жалбоподателите, че способът за защита, каквато е жалбата за възпрепятстване, не може да представлява ефективно правно средство за защита, тъй като би задължило предприятието, обект на проверката, да носи отговорност за неизпълнение на задължението си да окаже съдействие на Комисията, до степен че да му бъде наложена санкция.

78.

В подкрепа на този довод жалбоподателите се позовават на постоянната практика на Съда, наскоро потвърдена с решение от 6 октомври 2020 г., État luxembourgeois (Правна защита срещу искане за информация в данъчната област) ( 49 ), съгласно която зачитането на основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47 от Хартата, което включва правото на достъп до съд, не допуска лицето, притежател на това право, за да стигне до такъв съд, да трябва да се оказва принудено да наруши правило или да не изпълни правно задължение и да се изложи на опасността да му бъде наложена санкцията, предвидена за това нарушение.

79.

В това отношение следва да се отбележи, на първо място, че жалбата срещу решение на Комисията, взето на основание член 23 от Регламент № 1/2003 в случай на възпрепятстване на проверката, не е единственият способ за защита, с който разполагат предприятията, обект на проверка, за да оспорят законосъобразността на начина на провеждане на проверката. От тази гледна точка положението на тези предприятия е несравнимо с положението на дружествата жалбоподатели по главните производства, довели до отправянето на преюдициалното запитване, по което е постановено решение État luxembourgeois, тъй като посочените предприятия не са лишени от правото на съд, освен ако не нарушат правило или не изпълнят правно задължение и се изложат на опасността да им бъде наложена санкция за това нарушение. По-специално по тези дела в разпореждането, с което на тези дружества се указва да предоставят исканата информация, се уточнява, че то не подлежи на обжалване ( 50 ). За сметка на това предприятията, обект на решение за проверка, могат да обжалват пред Общия съд както законосъобразността, така и необходимостта от това решение, без изобщо да са задължени да направят това, да се изложат на опасността да им бъде наложена каквато и да било санкция. Те могат също така да упражнят различните способи за защита, изброени от Общия съд, за да искат контрол за законосъобразност на провеждането на проверките или да искат обезщетение за евентуално претърпените вреди във връзка с провеждането на тези проверки.

80.

На второ място и както вече посочих в точка 53 от настоящото заключение, ако се следва правилният според мен подход, възприет от Общия съд в обжалваното съдебно решение, състоящ се в цялостен анализ на всички способи за защита, предоставени от създадената в Съюза система, нито един способ за защита не трябва да се изключва a priori дори когато може да бъде упражнен само в специфични ситуации и при наличие на определени обстоятелства. В това отношение следва да се отбележи освен това, че в решение Delta Pekarny самият ЕСПЧ — който, както вече отбелязах, следва аналогичен подход на възприетия от Общия съд в обжалваното съдебно решение — не изключва a priori от анализа си релевантността на жалбата срещу решението, с което органът за защита на конкуренцията е санкционирал предприятието жалбоподател за възпрепятстване по време на проверката, а преценява дали в рамките на такова обжалване това предприятие е имало възможност да оспори законосъобразността и необходимостта от решението за проверка ( 51 ).

81.

На трето място, следва да се отбележи, че приемането на решение за възпрепятстване е само един от възможните резултати от упражняването на правото на оспорване, признато на предприятията, обект на проверка, на основание член 20, параграф 6 от Регламент № 1/2003 ( 52 ). В случая то бележи, така да се каже, „патологичен“ етап от провеждането на проверката. Всъщност само в случай на очевидно възпрепятстване или на злоупотреба с правото на оспорване Комисията може да използва предвидения в член 23 от Регламент № 1/2003 механизъм на санкции, а не като заплаха за получаване на отстъпки от предприятия, надхвърлящи стриктните граници на задължението им за сътрудничество ( 53 ).

82.

Извън тези гранични случаи, в хода на цялото производство за проверка с цел защита на техните интереси съответните предприятия се ползват от правото да оспорват извършването на проверки, които считат, че са в нарушение на ограниченията, наложени на Комисията ( 54 ). Както вече посочих, с упражняването на това право съответните предприятията могат да поискат и да получат имплицитно или изрично становище от Комисията относно основателността на мотивите, които обосновават такова противопоставяне, които ще могат да оспорят пред Общия съд при условията, предвидени в член 263 ДФЕС, спазвайки задължението си за сътрудничество.

83.

С оглед на всички изложени дотук съображения считам, че второто твърдение за нарушение от първото основание на жалбата също е неоснователно.

84.

Поради изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отхвърли първото основание на жалбата.

85.

С второто си основание за обжалване жалбоподателите упрекват Общия съд, че е нарушил членове 6 и 8 от ЕКПЧ, член 296 ДФЕС и член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, тъй като не се е съобразил със задължението на Комисията да мотивира решение за проверка, както и със задължението на тази институция да ограничи, доколкото е възможно, обхвата на проверките, които трябва да бъдат извършени. Това основание се отнася по‑специално до точки 121—147 от обжалваното съдебно решение, с които Общият съд е отхвърлил четвъртото основание на жалбата, а именно липса на мотиви, както и до точки 158—165 от това решение.

86.

Жалбоподателите изтъкват, на първо място, че Общият съд е решил да не извърши контрол върху точността на мотивите на спорните решения, тъй като се е ограничил с идентифициране на пазарите за доставка и посочване на евентуална практика за обмен на информация между дистрибуторите и/или техните обединения, обхващащ потенциално всички тарифни аспекти на преговорите с доставчиците, при положение че след отговора на Комисията на процесуално-организационните действия, които Общият съд е предприел, посочените предполагаеми нарушения са намалели значително.

87.

На второ място, те твърдят, че Общият съд е трябвало да констатира, че със спорните решения се установява неограничен обхват на контрол на Комисията, даващ ѝ право да извършва истинско „fishing expedition“ („извличане на информация наслуки“), позволяващо ѝ да изземе всички документи, свързани със снабдяването в Европа и с продажбите във Франция.

88.

На трето място, според жалбоподателите Общият съд не е упражнил ефективен контрол върху подходящия характер на съответните улики спрямо обхвата, определен в член 1, буква а) от спорните решения.

89.

Накрая, жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел в точка 161 от обжалваното съдебно решение, че решението за проверка не трябва да предвижда края на проверката нито съгласно задължението за мотивиране, нито по силата на принципа на пропорционалност.

90.

Комисията оспорва всички оплаквания на жалбоподателите във второто основание за обжалване.

91.

Следва да се припомни, че член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003 задължава Комисията да мотивира решението за извършване на проверка, като посочва предмета и целта на проверката.

92.

Както уточнява Съдът, това задължение за мотивиране представлява основополагащо изискване, доколкото то има за цел не само да се разкрие обоснованият характер на предвидената намеса в съответните предприятия, но и да се даде възможност на последните да установят какъв е обхватът на тяхното задължение за съдействие, като същевременно се гарантира правото им на защита ( 55 ). Следователно обхватът на задължението за мотивиране на решенията за проверка не може да бъде ограничен по съображения за ефикасност на разследването ( 56 ). Освен това, тъй като само документите, които са свързани с предмета на проверката, могат да бъдат обект на търсене, мотивите на решението за проверка също определят обхвата на поверените на служителите на Комисията правомощия ( 57 ).

93.

За да изпълни това задължение за мотивиране, Комисията трябва да посочи ясно предположенията, които възнамерява да провери ( 58 ), тоест какво се издирва, и обстоятелствата, които трябва да бъдат проверени ( 59 ).

94.

Тя обаче не е длъжна да съобщава на адресата на решение за проверка цялата информация, с която разполага, за предполагаемите нарушения, нито да дава точна правна квалификация на тези нарушения ( 60 ). Също така не е необходимо в решението за проверка непременно да се посочат с точност границите на релевантния пазар, нито да се даде точна правна квалификация на предполагаемите нарушения, нито да се посочи периодът, през който те са били извършени, при условие че посоченото решение за проверка съдържа изложените в точка 93 от настоящото заключение основни елементи ( 61 ).

95.

Всъщност, предвид че проверките се извършват в началото на разследването, Комисията все още не разполага с точна информация, за да направи конкретна правна преценка, и трябва най-напред да провери основателността на предположенията си, както и да прецени значимостта на фактите, като целта на проверката е именно да се съберат доказателства във връзка с предполагаемо нарушение ( 62 ).

96.

В случая, що се отнася до първото твърдение за нарушение, повдигнато от жалбоподателите в рамките на второто им основание, а именно недостатъчен контрол върху мотивите на спорните решения, следва да се отбележи, че член 1, буква а) от тези решения съдържа както ясно указание за предполагаемото нарушение, за което се отнася проверката, а именно „обмен на информация“ относно „цени“ и „отстъпки“, така и определяне на пазарите, на които се твърди, че е извършено това нарушение. Що се отнася, от една страна, до пазарите на продукти, в тази разпоредба се посочва пазарът „за доставка на стоки за ежедневно потребление в секторите на хранителните продукти, хигиенните препарати и продуктите за почистване“ относно отстъпките и пазарът за „продажба на услуги на производителите на маркови стоки в секторите на хранителните продукти, хигиенните препарати и продуктите за почистване“ относно цените. От друга страна, що се отнася до определянето на географския пазар, той е посочен като обхващащ територията на „няколко държави от [Европейския съюз], по-специално [тази на] Франция“. Накрая, посочената разпоредба съдържа уточнения относно другите предприятия, участвали в предполагаемото нарушение.

97.

Предвид обстоятелствата, посочени в член 1, буква а) от спорните решения и изложени в предходната точка от настоящото заключение, и с оглед на посочената съдебна практика считам, че Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е направил извод в точка 130 от обжалваното съдебно решение, че Комисията е изпълнила задължението си да изложи точно предположенията, които възнамерява да провери.

98.

Що се отнася до доводите, които жалбоподателите извеждат от уточненията, които Комисията е могла да представи относно естеството на съответните ограничения, като предоставя информация в рамките на процесуално-организационните действия, разпоредени от Общия съд ( 63 ), следва да се уточни, че информацията, на която се позовават жалбоподателите, се съдържа в извадки от неповерителния вариант на уликите, които са позволили на Комисията да направи предположение за тайни практики относно отстъпките и цените, чието представяне Общият съд е поискал, за да провери дали тези улики са достатъчно сериозни, за да обосноват приемането на спорните решения по отношение на посочените по-горе практики ( 64 ).

99.

Следва обаче да се припомни, че съгласно посочената в точка 94 от настоящото заключение съдебна практика, за да изпълни задължението си за мотивиране, Комисията не е длъжна да съобщава на адресата на решение за проверка цялата информация, с която разполага относно предполагаемите нарушения, нито да направи точна правна квалификация на тези нарушения.

100.

Следователно от това, че предполагаемите нарушения във връзка с отстъпките и цените са описани по-подробно в извадките от неповерителния вариант на уликите, с които е разполагала Комисията и представени от нея на Общия съд, жалбоподателите не могат да направят извод, че Общият съд „е решил да не извърши контрол върху точността на мотивите на спорните решения“ ( 65 ).

101.

Що се отнася до твърдението на жалбоподателите, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото и е изопачил смисъла на посочената по-горе съдебна практика, като в точки 250 и 254 от обжалваното съдебно решение е приел, че от самото посочване в изложението на мотивите на решенията за проверка на обединението, на което е член Intermarché, може да се направи валиден извод за географския обхват на практиките и за ролята на жалбоподателите в предполагаемото нарушение, достатъчно е да се отбележи, че тези точки се съдържат в частта от мотивите на обжалваното съдебно решение, в която Общият съд разглежда достатъчно сериозния характер на уликите, с които е разполагала Комисията.

102.

Ето защо, както правилно отбелязва тази институция в писменото си становище, това твърдение се дължи на смесване на контрола за спазване на същественото процесуално изискване, каквото е задължението за мотивиране на обжалвания акт, и контрола за обосноваността на тези мотиви, който предполага проверка на материалната законосъобразност на акта ( 66 ).

103.

На същото смесване се дължат както третото твърдение за нарушение — което впрочем жалбоподателите само посочват, без да дадат обяснения — а именно липсата на ефективен контрол върху подходящия характер на уликите, с които е разполагала Комисията, спрямо обхвата, определен в член 1, буква а) на спорните решения, така и на второто твърдение за нарушение от същото основание, а именно че Общият съд не е признал, че решенията за проверка имат неограничен обхват, даващ право да се извършва истинско „извличане на информация наслуки“.

104.

Що се отнася по-конкретно до последното твърдение за нарушение, от една страна, следва да се отбележи, че в точка 124 от обжалваното съдебно решение Общият съд вече правилно е отбелязал, че повдигнатият от жалбоподателите въпрос дали Комисията е извършила такова „извличане на информация“ — което не може да бъде разрешено от Регламент № 1/2003 ( 67 ) — зависи от достатъчния характер на уликите, с които Комисията е разполагала при приемането на спорните решения, и че следователно този въпрос е трябвало да бъде разгледан в рамките на основанието за обжалване, с което се твърди, че е нарушено правото на неприкосновеност на частните помещения на предприятията, обект на проверката, а не в рамките на основанието, изведено от непълнота на мотивите на тези решения.

105.

От друга страна, следва да се отбележи, че в подкрепа на същото твърдение за нарушение жалбоподателите се позовават на приложното поле на спорните решения, както се извежда не само от член 1, буква а), но и от член 1, буква б) от тях, в които се посочва, че са налице предполагаеми нарушения, чийто предмет е обмен на информация относно „бъдещите търговски стратегии“, по-специално що се отнася до асортимента, развитието на магазините, електронната търговия и политиката за популяризиране „на пазарите за доставка на стоки за ежедневно потребление и на пазарите за продажба на потребителите на стоки за ежедневно потребление във Франция“. Тъй като обаче член 1, буква б) от тези решения е окончателно отменен от Общия съд в точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, жалбоподателите във всички случаи вече не могат допустимо да се позоват на съдържанието му в подкрепа на доводите си, изведени от прекомерно широкия обхват на предмета на проверката.

106.

Доколкото твърдението, посочено в точка 102 от настоящото заключение, както и оплакванията в точка 103 от него трябва да се тълкуват от Съда като целящи да поставят под въпрос преценката на Общия съд относно уликите, с които Комисията е разполагала, трябва да се приеме, от една страна, че това твърдение и тези оплаквания изобщо не са подкрепени с доказателства и от друга страна, че тъй като не е изтъкнато никакво изопачаване на тези улики, във всички случаи Съдът не е компетентен да ги разгледа в рамките на производство по обжалване ( 68 ).

107.

Накрая, що се отнася до четвъртото твърдение за нарушение, повдигнато от жалбоподателите във второто им основание за обжалване, следва да се отбележи, че това оплакване е насочено срещу точки 158—165 от обжалваното съдебно решение, които се вписват в анализа на основанието за обжалване, а именно нарушение на правото на неприкосновеност на частните помещения, и по-специално на частта от този анализ, посветена на проверката на принципа на пропорционалност. В тези точки Общият съд, въз основа на своята предходна практика, е приел, че фактът, че Комисията не е определила краен срок за извършване на проверката не представлява непропорционална намеса в сферата на частната дейност на жалбоподателите.

108.

В това отношение следва да се отбележи, че в член 2 от спорните решения се определя датата, от която проверката може да се извърши, но не се уточнява датата, на която тя трябва да приключи. Такова посочване е в съответствие с член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, който задължава Комисията да определи началната дата на проверката, но запазва мълчание по въпроса за евентуално задължение за определяне на датата за приключването ѝ.

109.

Както правилно изтъква Общият съд в точка 161 от обжалваното съдебно решение, неуказването на дата за приключване на проверката не означава, че тя може да продължи неограничено във времето, тъй като в това отношение Комисията е длъжна да спазва разумен срок в съответствие с член 41, параграф 1 от Хартата ( 69 ).

110.

Следователно, макар времевият обхват на решение за проверка да не трябва да се определя предварително във всички негови елементи, той все пак е ограничен по начин провеждането на проверката да не надхвърля разумен срок, преценяван в зависимост от всички релевантни обстоятелства и доказателства по случая.

111.

От една страна, тази времева рамка представлява — поне когато проверката се извършва, без Комисията да прибягва до национални принудителни мерки съгласно член 20, параграфи 6—8 от Регламент № 1/2003 — подходяща и достатъчна гаранция срещу произвола по-специално когато при преценката на разумния характер на продължителността на проверките се взема предвид изискването за ограничаване във времето на представляващата посегателство намеса в правата по член 7 от Хартата и по член 8 от ЕКПЧ до строго необходимото за извършване на проверките, които се изискват във връзка с предмета на проверката.

112.

От друга страна, такава времева рамка гарантира, както посочва Общият съд в точки 163 и 164 от обжалваното съдебно решение, ефективността на правомощията за разследване на Комисията, която изисква продължителността на проверката да бъде съобразена не само с оглед на предварително известни обстоятелства, но и с оглед на обстоятелства, които стават известни едва след приемането на решението за проверка — като обема на информацията, установена в помещенията, използваните технологии за разследване ( 70 ) и поведението на предприятията, обект на проверка — като същевременно се избягва предварителното съобразяване на тези случайни фактори да не доведе Комисията до това да определи в решението, с което се разпорежда проверката, продължителност на проверката, надхвърляща строго необходимата.

113.

С оглед на всички изложени съображения считам, че твърденията по второто основание на жалбата са изцяло неоснователни.

114.

С третото си основание за обжалване жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото и нарушение на Регламент № 1/2003, тъй като е квалифицирал процесуална фаза — преди приемането от Комисията на мерки, включващи обвинение в извършване на нарушение — като непопадаща в обхвата на този регламент. Това основание е насочено срещу точки 189—196 от обжалваното съдебно решение, които се съдържат в частта от решението, в която Общият съд разглежда достатъчно сериозния характер на уликите, с които е разполагала Комисията.

115.

В точка 189 от обжалваното съдебно решение Общият съд най-напред подчертава, че преценката на достатъчно сериозния характер на уликите, с които разполага Комисията, трябва да се извърши, като се вземе предвид обстоятелството, че решението за проверка „е част от фазата на предварителното разследване, предназначена да позволи на Комисията да събере всички релевантни доказателства, които потвърждават или не наличието на нарушение на правилата за конкуренция, и да приеме първоначална позиция във връзка с насоката и по-нататъшния ход на производството“. В точка 190 той уточнява, че следователно не може да се изисква от Комисията „на този етап“ преди приемането на решение за проверка тя да разполага с доказателства за съществуването на нарушение и че трябва да се разграничават, „от една страна, доказателствата за дадено нарушение, и от друга страна, уликите, които могат да породят основателно подозрение за наличието на предполагаемо нарушение“.

116.

В точки 192 и 193 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че това разграничение „има последици [по-специално] по отношение на изискванията във връзка с формата […] на уликите, обосноваващи решенията за проверка“ и че „по отношение на последните не може да се прилага същата степен на формализъм като тази, свързана по-специално със спазването на правилата, наложени от Регламент № 1/2003 и от постановената въз основа на него съдебна практика във връзка с правомощията на Комисията за разследване“. Всъщност според Общия съд, „ако беше необходимо спазването на едни и същи формални правила при събирането на улики преди извършване на проверката и при събирането на доказателства за нарушението, това всъщност би означавало, че Комисията трябва да спазва правилата, които уреждат нейните правомощия за разследване, при положение че формално все още не е започнало никакво разследване по смисъла на глава V от Регламент № 1/2003 и че тази институция все още не е използвала правомощията си по разследване, които са ѝ предоставени по‑специално с членове 18—20 от Регламент № 1/2003, тоест не е приела мярка, включваща обвинение в извършване на нарушение, а именно решение за проверка“ (т. 193 от обжалваното съдебно решение). Според Общия съд „[т]ова определяне на началния момент на разследването и на фазата на предварителното разследване е изведено от постоянната съдебна практика“ (т. 194 от обжалваното съдебно решение).

117.

В точка 196 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че сред разпоредбите, които Комисията не е длъжна да спазва, са предписанията, наложени с член 19 от Регламент № 1/2003 и с член 3 от Регламент (ЕО) № 773/2004 ( 71 ), както са тълкувани в решение от 6 септември 2017 г., Intel/Комисия ( 72 ).

118.

Поради това в точка 206 от обжалваното съдебно решение Общият съд стига до заключението, че в настоящия случай Комисията не е била длъжна да прави записи на протоколите от снемането на обяснения, проведени през 2016 г. и 2017 г. с тринадесетте доставчици на стоки за ежедневно потребление, засегнати от проверката, които редовно сключват споразумения с Casino и ITM (наричани по-нататък „снемане на обяснения от доставчиците“), и че уликите, събрани в резултат от тези разговори, не могат да бъдат отхвърлени като опорочени от формална нередовност поради неспазване на задължението за записване, предвидено в член 19 от Регламент № 1/2003 и в член 3 от Регламент № 773/2004.

119.

Жалбоподателите поддържат, на първо място, че определянето на началния момент на разследване и на фазата на предварителното разследване в обжалваното съдебно решение е резултат от изопачаване на практиката на Съда. Всъщност единственото разграничение, което се провежда в областта на правата, приложими във всички решения, посочени в точка 194 от това решение, които впрочем се отнасят само до преценката на началния момент на периода, който трябва да се вземе предвид, за да се прецени разумната продължителност на производството, било „разграничението между двете фази на административното производство, а именно фазата на разследването, която предхожда изложението на възраженията, и тази, която съответства на останалата част от административното производство“, която впрочем следвала от самия Регламент № 773/2004.

120.

На второ място, жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като постановил contra legem, че Регламент № 1/2003 не се прилага преди приемането на първо решение за проверка, докато според тях както от съображение 25 от този регламент, така и от член 2, параграф 3 от Регламент № 773/2004 следва, че той „се прилага изцяло за всички актове на Комисията по прилагане на член 101 ДФЕС и сл., още на етапа на разкриването на неправомерните практики“. Прилагането на разпоредбите на Регламент № 1/2003 както по отношение на секторните разследвания по член 17 от този регламент, така и по отношение на изявлението за освобождаване от глоба или намаляване на нейния размер ( 73 ), които не предполагат приемането на мерки, включващи обвинение в извършване на нарушение, потвърждавали това тълкуване.

121.

На трето място, жалбоподателите оспорват последиците, които Общият съд извежда от разграничението между доказателства за нарушение и улики, на които се основава решение за проверка, и по-специално твърдението, съдържащо се в точка 193 от обжалваното съдебно решение, че по отношение на последните не може да се прилага същата степен на формализъм. Те изтъкват, че всички доказателства, събрани от Комисията и използвани в производства, образувани на основание на Регламент № 1/2003, независимо дали като улики или доказателства, трябва да отговарят на едни и същи изисквания, да са обект на същия формализъм и по отношение на тях да се прилагат едни и същи процесуални правила, предназначени да гарантират автентичност, точност и достоверност на доказателствата. Спазването на тези правила обаче гарантира автентичността на доказателствата, както и на уликите, което е необходима предпоставка, предхождаща преценката на достоверността им.

122.

Комисията изтъква, че доказателствена стойност, която е необходима за да може материален елемент да представлява улика, за да се приеме решение за проверка, непременно е по-малка от доказателствената стойност, която е необходима, за да може материален елемент да представлява доказателство, за да се установи нарушение, и че в резултат от това разграничение по отношение на уликите непременно се прилага не толкова строга степен на формализъм, отколкото по отношение на доказателствата.

123.

По-специално нямало изискване тези улики да бъдат записвани по реда на член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004, освен ако не се приеме, че предвиденият в тези разпоредби формализъм се прилага дори преди да е започнало разследване.

124.

В това отношение Комисията уточнява, че започването на разследване — което съответства на датата, на която за първи път Комисията използва правомощията си за разследване и приема мерки, включващи обвинение в извършване на нарушение и имащи съществено отражение върху положението на заподозрените предприятия — се извършва в различен момент и поражда различни правни последици от образуването на преписка и от образуването на производството по смисъла на член 2 от Регламент № 773/2004. Докато образуването на преписка било вътрешен акт, приет от секретариата на генерална дирекция „Конкуренция“, когато се издава номер на дело, чиято единствена цел е да се позволи на генерална дирекция „Конкуренция“ да съхранява документи, образуването на производството съответствало на датата, на която Комисията приема решение на основание член 2 от Регламент № 773/2004 с цел приемане на решение съгласно глава III от Регламент № 1/2003.

125.

Комисията отбелязва, че от текста на член 19 от Регламент № 1/2003 следва, че „снемането на обяснения“ по смисъла на този член трябва да има за цел да се „събере информация, свързана с предмета на разследването“, което по дефиниция трябва предварително да е започнато. Освен това тя оспорва релевантността на позоваванията на жалбоподателите на съображение 25 от Регламент № 1/2003, както и на секторните разследвания и на изявлението за освобождаване от глоба или намаляване на нейния размер.

126.

В настоящия случай срещите и телефонните разговори със съответните тринадесет доставчици са се провели преди започването на разследване на основание Регламент № 1/2003 и следователно преди каквото и да било „производство“. Следователно Комисията не била длъжна да спазва предвидения в тази разпоредба формализъм.

127.

Ако не беше така, поради няколко причини това би засегнало прилагането на правото в областта на конкуренцията от Комисията. На първо място, това би попречило на Комисията да събира и използва улики, когато те могат да бъдат само в устна форма, например разкрития, узнати от представител на Комисията по време на среща, неформално посещение на помещения или на публично място. На второ място, това би означавало да се приеме, че уликите изобщо не биха могли да бъдат в устна форма, което би застрашило ефикасността на разследванията на Комисията, като се забави датата на проверката.

128.

Освен това според Комисията прилагането на не толкова строга степен на формализъм по отношение на уликите, отколкото по отношение на доказателствата, гарантира спазването на изискването за бързина, от което се ръководи приемането на решенията за проверка, както и ефикасността на разследването на Комисията.

129.

Накрая Комисията добавя, че във всички случаи твърденията на жалбоподателите относно автентичността на доказателствата почиват на погрешен прочит на съдебната практика. Всъщност автентичността на дадено доказателство не е „необходима предпоставка“ за неговата достоверност. Доминиращият принцип в правото на Съюза е този на свободата при преценка на доказателствата, от който следва, че единственият релевантен критерий за преценка на доказателствената сила на редовно представени доказателства е тяхната достоверност и че доказателствената сила на дадено доказателство трябва да се преценява общо, поради което изразяването на недоказани съмнения относно автентичността на дадено доказателство не е достатъчно, за да се оспори неговата достоверност. Тези принципи се прилагали в още по-голяма степен по отношение на уликите, тъй като доказателствената стойност, която е необходима, за да може материален елемент да представлява улика, по дефиниция е по‑малка.

130.

Следва да се припомни, че съгласно член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003 Комисията може да снеме обяснения от всички физически или юридически лица, които се съгласят да им бъдат снети обяснения с цел да се събере информация, свързана с предмета на разследването. Снемането на обяснения на основание на тази разпоредба е обвързано със спазването на предвидените в член 3 от Регламент № 773/2004 изисквания. Така съгласно параграф 1 от този член още в началото на разговора Комисията посочва правните основания и целта на разговора, като припомня неговия доброволен характер и информира изслушваното лице и за намерението си да направи запис на разговора. Съгласно параграф 3 от посочения член Комисията може под всякаква форма да записва показанията на изслушваните лица. На изслушаното лице се предоставя копие от всеки запис за одобрение. При необходимост Комисията определя срок, в който изслушаното лице може да съобщи за всякакви поправки, които следва да бъдат направени в изявлението.

131.

В решение Intel Съдът уточнява по отношение на обхвата на изискванията за форма, които се прилагат за разговорите, проведени в съответствие с член 19 от Регламент № 1/2003, че ако със съгласието на изслушваното лице Комисията реши да снеме обясненията му по реда на тази разпоредба, тя е длъжна да запише този разговор изцяло, като ѝ е оставен избор да прецени под каква форма да го запише ( 74 ).

132.

Оттук следва, че Комисията носи задължение да записва в избрана от нея форма всички разговори, които провежда по реда на член 19 от Регламент № 1/2003 с цел да събере информация, свързана с предмета на дадено разследване ( 75 ).

133.

В обжалваното съдебно решение Общият съд по същество стига до извода, че това задължение не се прилага при снемане на обяснения от доставчиците, тъй като, от една страна, тези разговори са се провели преди започването на разследване на основание Регламент № 1/2003, а именно преди Комисията да е приела мярка, включваща обвинение в извършване на нарушение, и от друга страна, че за да приеме решение за проверка, което е част от фазата на предварителното разследване, преди изпращането на изложението на възраженията, Комисията е длъжна само да разполага със сериозни материални улики, които могат да породят съмнение за нарушение, по отношение на които не може да се прилага същата степен на формализъм като тази, изисквана за събирането на доказателства за нарушение. Жалбоподателите оспорват този извод с различни доводи, докато Комисията счита, че той не е опорочен от каквато и да било грешка при прилагане на правото.

134.

При това положение, за да се произнесе по третото основание за обжалване, Съдът ще трябва да уточни дали Комисията носи задължение да записва в съответствие с член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004 разговорите, в резултат от които произтича информацията, използвана като улика, която обосновава приемането на решение за проверка по смисъла на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003.

135.

Поради причините, които ще изложа по-нататък, считам, че на този въпрос трябва да се отговори утвърдително.

136.

Твърденията за нарушение, повдигнати от жалбоподателите, изискват от Съда да разгледа, от една страна, въпроса от кой момент от установяването на фактите от страна на Комисията разговорите, които е провела, трябва да се считат за проведени „с цел да [се] събере информация, свързана с предмета на разследването“, и от друга страна, дали по-малката доказателствена стойност, която се изисква за уликите, на които се основава решение за проверка, спрямо доказателствата за нарушение обосновава необходимостта по отношение на тях да се прилага не толкова строг формализъм, който по-специално не включва спазването на предвидените в член 3 от Регламент № 773/2004 изисквания за форма за разговорите, проведени по реда на член 19 от Регламент № 1/2003.

137.

Ще започна с анализа на втория въпрос.

138.

В това отношение считам, че обратно на посоченото в точки 189—192 от обжалваното съдебно решение, според мен нито по-малката доказателствена стойност на уликите, на които се основава решение за проверка, нито обстоятелството, че такова решение е част от фазата на предварителното разследване, преди изпращането на изложение на възраженията, не оказват влияние върху изискванията относно формата, които Комисията е длъжна да спазва въз основа на приложимата правна уредба, когато събира доказателства, които да използва при своите разследвания.

139.

Гореизложеното, разбира се, не означава, че формата на материален елемент не оказва влияние върху неговата доказателствена стойност. Например по правило нотариалният акт има по-голяма доказателствена стойност от тази на частен документ. Тази връзка между форма и доказателствена стойност обаче не предполага непременно степенуване на формализма, който се прилага по отношение на някои категории доказателства в зависимост от доказателствената стойност, която е необходима за използването на тези доказателства.

140.

По отношение по-специално на информацията, която Комисията извежда от разговорите, проведени с физически или юридически лица, липсата на каквато и да било връзка между доказателствена стойност и изисквания за форма, предвидени в член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003 и в член 3 от Регламент № 773/2004, според мен следва от решение Intel.

141.

Всъщност от посоченото решение, и по-специално от точка 87 от него, в която Съдът уточнява, че нищо в текста на член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003 или от преследваната с него цел не позволява да се заключи, че волята на законодателя е била да въведе разграничение между различни категории разговори, проведени по реда на тази разпоредба, или да изключи някои разговори от обхвата на тази разпоредба, ясно следва, че произтичащото от нея задължение да се записват разговори се отнася до всеки проведен от Комисията разговор, доколкото е „свързан с предмета на разследването“. Следователно съществуването на такова задължение не може да зависи нито от доказателствената стойност, която би могла да бъде призната на събраните по време на тези разговори показания, които впрочем може да бъдат преценени едва след провеждането на разговорите, нито от начина, по който Комисията възнамерява да използва тази информация в различните фази на производството. В това отношение според мен само по себе си позоваването от Комисията на подготвителната дейност по приемането на Регламент № 1/2003 не може да постави под въпрос този извод ( 76 ).

142.

Впрочем следва да се отбележи, че твърдението за наличие на връзка между доказателствена стойност на уликите, на които се основава решение за проверка, и прилагането на изискванията за форма, което се съдържа в точки 189—192 от обжалваното съдебно решение, се опровергава по отношение на улики, събрани в резултат от разговорите, проведени от Комисията, от тълкуването на член 19 от Регламент № 1/2003, направено от Общия съд в точки 195, 200—203 и 205 от това решение, и от решение Intel. Всъщност, видно от тези точки Общият съд приема, че след започването на разследване в уточнения смисъл в точка 194 от обжалваното съдебно решение Комисията по принцип е длъжна да спазва задължението за записване на разговорите относно предмета на разследването и че подобно задължение съществува независимо от доказателствената стойност на информацията, която Комисията може да изведе от тези разговори, и независимо от използването на информацията дали като улики във фазата на предварителното разследване, включително за целите на приемане на решение за проверка ( 77 ), или като доказателства на етапа на изпращането на изложение на възраженията.

143.

По-общо, разликата между улики и доказателства се състои в това, че уликите позволяват единствено да се направи предположение за наличието на подлежащия на доказване факт, докато доказателствата доказват факта. Когато за съставянето на доказателство е необходим определен формализъм, често с цел да се гарантира автентичност и достоверност на доказателството, неспазването на този формализъм означава, че това доказателство не може да изпълни доказателствената си функция, независимо от доказателствената си стойност.

144.

Що се отнася до първия от въпросите, посочени в точка 136 от настоящото заключение, по същество той предполага тълкуване на понятието „снеме обяснения“ с цел „да [се] събере информация, свързана с предмета на разследването“ по смисъла на член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003.

145.

Следва да се припомни, че в обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че от самия текст на тази разпоредба следва, че става дума за разговори, целящи „да [се] събере информация, свързана с предмета на разследването“, което по дефиниция трябва да е започнало и чийто предмет трябва да е бил определен, преди да бъдат проведени тези разговори. От това той прави извод, че задължението за записване на посочените разговори, предвидено в член 3 от Регламент № 773/2004, не се налага „по отношение на разговорите, проведени преди започването на разследване от Комисията […]“. ( 78 ) В точка 193 от обжалваното съдебно решение Общият съд по същество приема, че формално разследване започва само когато Комисията използва правомощията си по разследване, които са ѝ предоставени по-специално с членове 18, 19 и 20 от Регламент № 1/2003, като приема мярка, включваща обвинение в извършване на нарушение, а именно решение за проверка, а в точка 194 от това решение уточнява, че това определяне на началния момент на разследването е изведено от постоянната съдебна практика.

146.

От тази съдебна практика — установена с решение от 15 октомври 2002 г., Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия ( 79 ) — произтича, че проведеното от Комисията административно производство може да доведе до разглеждане на две последователни фази, всяка от които следва своя собствена вътрешна логика. Първата фаза, която продължава до изложението на възраженията, започва от момента, в който Комисията, упражнявайки поверените ѝ от законодателя на Съюза правомощия, приеме мерки, за да обвини дадено лице в извършване на нарушение, и трябва да позволи на Комисията да формира становище относно по-нататъшния ход на производството. От своя страна втората фаза обхваща периода от изложението на възраженията до приемането на окончателното решение. Тя трябва да позволи на Комисията да се произнесе окончателно по твърдяното нарушение.

147.

В това отношение следва да се припомни, както правят жалбоподателите, че принципите, посочени в предходната точка от настоящото заключение, са изготвени за целите на прилагането на принципа на разумния срок. В решение LMV, като се опира на практиката на ЕСПЧ ( 80 ), намерението на Съда е било да определи момента, от който действията по разследване и разкриване на нарушения на конкурентното право от страна на Комисията се материализират в акт, който, ако все още не включва официално обвинение, то поне включва обвинение в извършване на нарушение, „което има значително отражение върху положението на заподозрените предприятия“ ( 81 ).

148.

Подобно на жалбоподателите обаче, не съм убеден, че логиката в основата на определянето на началния момент на периода, който трябва да се вземе предвид за целите на преценката на разумната продължителност на административното производство, което е свързано с установяването на момента, в който съответното предприятие узнае за повдигнатото срещу него обвинение и в който положението му е засегнато от приетите от Комисията мерки, е релевантна, когато става дума за тълкуване на текста на член 19 от Регламент № 1/2003.

149.

В това отношение следва да се припомни, че този член е включен в глава V от регламента, озаглавена „Правомощия за разследване“. Следователно, когато Комисията снема обяснения по смисъла на посочената разпоредба, тя упражнява „правомощие за разследване“, както и упражнява такова правомощие, когато отправя искания за предоставяне на информация по реда на член 18 от посочения регламент или когато приема решение за проверка по реда на член 20 от същия регламент. Макар обаче да е безспорно, че с приемането на акт по членове 18 и 20 от Регламент № 1/2003 се определя започването на „разследване“, за сметка на това, следвайки възприетото от Общия съд тълкуване на член 19 от Регламент № 1/2003 и защитавано от Комисията, използването на правомощието, закрепено в този член, само по себе си не бележи началото на такова разследване, а за да бъде упражнено, е необходимо да е започнато вече разследване.

150.

Това според мен представлява непоследователност, която не може да се компенсира с имплицитно признаване от страна на Общия съд на възможността снемането на обяснения по смисъла на член 19 от Регламент № 1/2003 — подобно на искане за предоставяне на информация или на решение за проверка — да бележи започването на разследване, когато това снемане на обяснения би включвало обвинение в извършване на нарушение срещу някое от предприятията, от които са снети обяснения, или срещу предприятие, обект на изявленията, направени пред Комисията ( 82 ). Всъщност такова признаване, от една страна, поставя под въпрос констатацията на Общия съд, че от текста на член 19 от Регламент № 1/2003 следва, че трябва да е образувано разследване и предметът му трябва да е определен, преди по този член да се проведат разговорите. От друга страна, то съответства само отчасти на логиката в основата на съдебната практика, цитирана в точка 194 от обжалваното съдебно решение, тъй като привличането на трето предприятие към отговорност при снемане на обяснения не означава узнаване от страна на третото предприятие за евентуални отправени срещу него обвинения.

151.

Посочената в предходната точка от настоящото заключение непоследователност е още по-очевидна, ако се приеме, както правилно отбелязват жалбоподателите, че Комисията може да започне секторно разследване, използвайки правомощието, предвидено в член 17 от Регламент № 1/2003, без да бъде отправено обвинение в извършване на нарушение срещу дадено предприятие ( 83 ).

152.

Според мен текстът на член 19 от Регламент № 1/2003, и по‑специално изразът „с цел да [се] събере информация, свързана с предмета на разследването“, налага различно тълкуване, което не изисква непременно да се ситуират съответните разговори в дадена фаза на административното производство, нито да се определи от кой официален акт от страна на Комисията тя е длъжна да съблюдава формализма, който налага член 3 от Регламент № 773/2004.

153.

Всъщност считам, че определянето на обхвата на това задължение, а следователно и определянето на случаите, в които е налице упражняване на правомощието по член 19 от Регламент № 1/2003, зависи главно от предмета и съдържанието на разговорите, проведени от Комисията.

154.

В случая от обжалваното съдебно решение и от преписката по производството пред Общия съд се установява, че съответните разговори са били проведени с доставчици на стоки за ежедневно потребление, до които се отнасят предполагаемите нарушения, посочени в член 1, буква а) от спорните решения, че тези доставчици редовно сключват споразумения с Intermarché и че с оглед на подготовката за тези разговори Комисията е изпратила на доставчиците, с които са водени събеседвания, въпросник, по-специално относно действията на дистрибуторските обединения по време на преговорите с доставчиците, относно развитието във времето на възможността за договаряне и ефекта ѝ върху условията на конкуренция на пазара за дистрибуция на стоки. В този въпросник Комисията също така директно поставя въпрос дали доставчикът знае за обмен на чувствителна търговска информация между дистрибутори в рамките на дадено обединение, както и евентуално е поискала от него да уточни каква е тази информация. Освен това от обжалваното съдебно решение е видно, че съответните разговорите са били проведени малко след като на 16 септември 2016 г. в седалището на Intermarché се е провела конференция в присъствието на представители на обединенията, на която са били поканени да участват доставчиците на предприятието, и че тя е продължила до деня преди приемането на спорните решения.

155.

Когато обаче Комисията провежда подобни разговори, чийто предмет е предварително определен и чиято цел открито е да се получи информация за функционирането на даден пазар и за поведението на операторите на този пазар, за да се установят евентуални неправомерни действия, или да затвърди предположенията си за наличието на такива действия, според мен тя упражнява правомощията си по реда на член 19 от Регламент № 1/2003, независимо от фазата на производството, в рамките на която се провежда разговорът.

156.

При тези обстоятелства според мен е достатъчно в секретариата на Комисията да е образувана преписка, за да се приеме, че такива разговори целят „да [се] събере информация, свързана с предмета на разследването“ по смисъла на тази разпоредба ( 84 ). С други думи, както посочва и генералният адвокат Wahl в заключението си по дело Intel Corporation/Комисия ( 85 ), „всяка среща с трета страна, организирана специално за събиране на съществена информация, която да послужи при преценката по определено дело, трябва да попада в обхвата на член 19 от Регламент № 1/2003“ ( 86 ).

157.

Ако се следва различно тълкуване, това би довело до неприемливия според мен резултат подобни разговори като описаните по-горе да се провеждат извън правната уредба, съдържаща се в Регламент № 1/2003. Когато обаче Комисията упражнява de facto правомощията си за разследване, такава правна уредба непременно намира приложение дори когато дадено разследване не е било „официално образувано“, противно на това, което, изглежда, следва от точка 193 от обжалваното съдебно решение ( 87 ).

158.

Това важи в още по-голяма степен за случаите, когато — както в настоящия случай — обясненията, получени при провеждането на такива разговори, се използват като сериозни улики, на които се основава решение за проверка, а именно мярка, включваща намеса в сферата на частната дейност на предприятие, и ограничения на основните му права, закрепени с член 7 от Хартата и с член 8 от ЕКПЧ.

159.

Накрая следва да се уточни, че тълкуването на член 19 от Регламент № 1/2003, което предлагам да се следва, противно на твърденията на Комисията, не означава, че тя вече не е в състояние да събира и използва улики, когато те могат да бъдат само в устна форма.

160.

В това отношение, от една страна, следва да се отбележи, че описаният в точка 154 от настоящото заключение сценарий е твърде отдалечен от посочения от Комисията в писменото ѝ становище (представител на Комисията, който узнава за разкрития по време на среща, неформално посещение на помещения или на публично място). От друга страна, следва да се уточни, че Комисията не снема обяснения по реда на член 19 от Регламент № 1/2003 и следователно, когато събеседванията ѝ с трети страни не са свързани с предмета на конкретно разследване, липсва задължение за записване на тези разговори ( 88 ).

161.

Въз основа на изложените по-горе съображения считам, че Общият съд е дал неправилно тълкуване на член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003 и е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че уликите, събрани в резултат от снемането на обяснения от доставчиците, не могат да бъдат отхвърлени като опорочени от формална нередовност поради неспазване на задължението за записване, предвидено в член 3 от Регламент № 773/2004.

162.

В случай че Съдът реши да потвърди възприетото от Общия съд тълкуване на член 19, параграф 1 от Регламент № 1/2003 и да приеме, че задължението за записване на разговорите, проведени по реда на тази разпоредба, се налага само когато те се провеждат след започването на разследване в уточнения в точки 193 и 194 от обжалваното съдебно решение смисъл, все пак считам, че Общият съд неправилно е приел, че в случая Комисията не е била обвързана от това задължение.

163.

Всъщност според мен, когато Комисията възнамерява да използва информацията, получена в резултат от проведените с трети лица събеседвания, за да приеме решение за проверка — както в случая следва по очевиден начин с оглед на предмета, съдържанието и хронологията на събеседванията, които е провела с доставчиците — при всички положения тя е длъжна да записва тези разговори в съответствие с член 3 от Регламент № 773/2004. Това според мен е необходима гаранция с оглед на намесата в основните права на предприятието, обект на проверка, до която води проверка, по-специално с цел да се позволи на съдилищата на Съюза да извършат проверка на сериозния характер на уликите, с които е разполагала Комисията, обосноваващи подобна намеса.

164.

Ето защо с оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да уважи третото основание от жалбата.

165.

Четвъртото основание на жалбата се състои от четири части. Първите три части, а именно съответно изопачаване на фактите, грешка при прилагане на правото и явна грешка в преценката, които Общият съд е допуснал, като е приел, първо, че разследването не е било започнато преди приемането на първото решение за проверка (Решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.), второ, че протоколите от снемането на обяснения е можело да се използват като улики, без да се спазват изискванията по член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004, и трето, че спазването на формализма, предвиден в тези разпоредби, би накърнило разкриването на неправомерните практики, по същество съвпадат с доводите, изтъкнати от жалбоподателите в рамките на третото основание на жалбата. Поради това препращам към съображенията, развити в рамките на анализа на това основание.

166.

Следователно остава да се анализира четвъртата част от четвъртото основание за обжалване.

167.

С четвъртата част от четвъртото си основание за обжалване жалбоподателите упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точка 219 от обжалваното съдебно решение е стигнал до извод, че към датата на приемане на спорните решения Комисията е разполагала с достатъчно сериозни улики, без да е необходимо да се определят точно датите на изготвяне и завършване на протоколите от снемането на обяснения.

168.

От една страна, те посочват, че съгласно съдебната практика уликите, на които се основава решение за проверка, трябва да се съдържат в преписката на Комисията преди датата на приемане на това решение, по-специално за да се даде възможност на различни лица, участващи в изготвянето на решението, да извършат проверката на достатъчно сериозния характер на такива улики и правилното определяне на обхвата на проверката. Поради това в точка 208 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е приел, че „релевантната дата, която следва да се вземе предвид при определянето дали е притежавала улики към момента на постановяване на [спорните] решения, е тази на снемането на обясненията от доставчиците, за които са били изготвени протоколите“.

169.

От друга страна, жалбоподателите твърдят, че в точка 215 от обжалваното съдебно решение Общият съд е прехвърлил върху тях тежестта да докажат, че Комисията е съставила всички протоколи след датата на приемане на първото спорно решение (Решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.).

170.

Комисията изтъква, че датата, към която следва да се преценява дали Комисията е разполагала с улики под формата на устни изявления, съответства на датата на тези изявления, а не на датата, на която тя формално е изготвила в писмена форма посочените изявления. В това отношение тя се позовава на решение от 9 юни 2016 г., Repsol Lubricantes y Especialidades и др./Комисия ( 89 ), постановено в контекста на производствата по освобождаване от глоби и намаляване на техния размер и посочено в точка 209 от обжалваното съдебно решение, от което е видно, че притежаването от Комисията на обективно доказателство е равнозначно на познаването на неговото съдържание. В случая обаче всички снемания на обяснения на доставчиците са проведени преди датата на първото спорно решение (решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.). Освен това, тъй като Общият съд е признал, че към датата на приемане на спорните решения Комисията вече е разполагала с уликите, събрани в резултат от последователни срещи или телефонни разговори с тринадесетте доставчици, с обжалваното съдебно решение не се признавала на Комисията възможност за отстраняване на нередовностите a posteriori.

171.

В самото начало следва да се отбележи, че от точки 207 и 210 от обжалваното съдебно решение става ясно, че мотивите на това решение, оспорени от жалбоподателите в четвъртата част от четвъртото им основание на жалбата, се основават на предпоставката, че в конкретния случай Комисията не е имала задължение за записване на разговорите по реда на член 3 от Регламент № 773/2004 и следователно не е било необходимо да доказва датата, на която са били изготвени протоколите от снемането на обясненията, тъй като по-ранното съобщаване на уликите, събрани в резултат от тези разговори, трябва да се преценява спрямо датата, на която са направени изявленията, а именно датата, на която са се провели разговорите. Всъщност Общият съд приема, че при липсата на такова задължение за записване на разговорите уликите, на които се основава решение за проверка, събрани в резултат от тези разговори, проведени от Комисията с трети лица, могат да бъдат само в устна форма и че в настоящия случай снемането на обяснения от доставчиците предполага узнаване на информацията, съобщена по време на тези разговори, както и притежаването на тази информация към датата на посочените разговори.

172.

Ето защо, ако Съдът реши, както предлагам, да уважи третото основание на жалбата — независимо от последиците от такова решение, що се отнася до отмяната или запазването в сила на обжалваното съдебно решение, които ще бъдат разгледани по‑нататък — точките от мотивите на обжалваното съдебно решение, до които се отнася разглежданото твърдение, също биха били непременно отменени. Поради това следващите съображения са изложени, в случай че Съдът реши да не приеме предложението ми.

173.

В самото начало ми се струва, че е възможно да изразя някои резерви относно относимостта на това твърдение, тъй като то е насочено само срещу един от двата мотива, на които се основава Общият съд, за да отхвърли твърдението за нарушение, а именно несъответствието, свързано с ранното съобщаване на уликите, на които се основават спорните решения, тъй като Комисията не е доказала датата на протоколите от снемането на обяснения.

174.

Всъщност, за да отхвърли този довод, Общият съд, от една страна, приема главно, както посочих в точка 171 от настоящото заключение, че датата, която следва да се вземе предвид при определянето дали Комисията е разполагала с уликите, събрани в резултат от снемането на обяснения от доставчиците, преди приемането на спорните решения, е датата, на която тези разговори са се провели. От друга страна, в точка 215 от обжалваното съдебно решение от съображения за изчерпателност Общият съд е приел, че дори да се вземе предвид датата на изготвяне на протоколите от тези разговори и въпреки че Комисията не е доказала тази дата, въз основа на доказателствата, представени от тази институция и предвид факта, че тя твърди, че е изготвила протоколите с оглед на това, което счита, че представлява нейното задължение за записване на изявленията по реда на член 3 от Регламент № 773/2004, може с основание да се приеме, че посочените протоколи са били изготвени в хода на събеседванията, тоест още от началото на тези събеседвания, повечето от които са от края на 2016 г. ( 90 )

175.

Макар да е вярно обаче, че жалбоподателите са повдигнали оплакване по отношение на точка 215 от обжалваното съдебно решение, това оплакване се отнася само до твърдяно обръщане на тежестта на доказване и изобщо не следва от съображенията на Общия съд, който обаче е приел, че представените от Комисията доказателства са достатъчни, за да докажат, че основната част от протоколите от снемането на обяснения е била изготвена преди датата на първото спорно решение (решение Tute 1 от 9 февруари 2017 г.). За сметка на това жалбоподателите не оспорват приложения от Общия съд стандарт на доказване, нито се позовават на изопачаване на доказателствата от страна на Общия съд — единственото оплакване, което би им позволило да се позоват на грешка при преценката на тези доказателства.

176.

В случай че Съдът реши да разгледа по същество анализираната част от основанието, считам, че тя е основателна.

177.

В това отношение следва да се припомни, че предприетите от Комисията проверки имат за цел да се съберат документите, които са необходими, за да се проверят действителността и обхватът на определени фактически и правни положения, по отношение на които Комисията вече разполага с информация ( 91 ). Следователно, преди да приеме решението за проверка, Комисията трябва да разполага със съществени сведения и улики, които ѝ дават сериозни основания да предполага наличие на нарушението, в извършването на което е заподозряно предприятието, обект на проверката ( 92 ). Поради това притежаването на такива сведения и улики трябва да бъде подробно изложено в решението, с което се разпорежда проверка ( 93 ).

178.

От гореизложеното следва, че за да докаже, че съобщаването на уликите, на които се основава решение за проверка, е направено преди датата на приемане на решението за проверка, Комисията трябва не само да докаже, че към тази дата действително е разполагала с източника на информацията, на която тя се основава, за да обоснове проверката, но и че по-специално е имала възможност да прецени, от една страна, дали и до каква степен тази информация позволява да се направят предположения за наличие на нарушение и да се определят основните елементи на нарушението, така че да се ограничи обхватът на проверката и търсените в хода на проверката доказателства, и от друга страна, дали тези улики са съществени.

179.

С други думи, съобщаването на уликите, на които се основава решение за проверка, направено преди датата на приемане на решението за проверка, не включва само „притежаване“ на информацията от страна на Комисията. По тази причина презумпцията, която се извежда от съдебната практика относно решенията за освобождаване от глоби и намаляване на техния размер, цитирана в точка 209 от обжалваното съдебно решение, съгласно която самото притежаване от Комисията на информация е равнозначно на познаването ѝ, според мен не е приложима по отношение на решения за проверка, така че, обратно на приетото от Общия съд, посочената съдебна практика не може да се приложи в тази област.

180.

Освен това, за да се даде възможност за съдебен контрол по въпроса за непроизволния характер на намесата в сферата на частната дейност на съответното предприятие, до която води дадена проверка, Комисията трябва да докаже, че решението, с което се разпорежда проверката, се основава на достатъчно сериозни улики, които по-специално тя е имала възможност да прецени, и че очертаният в това решение обхват на проверка се свежда до нарушението, чието извършване Комисията може да предположи въз основа на тези улики.

181.

Според мен обаче, що се отнася до информация, получена в резултат от устни изявления на трети лица, които не са записвани по реда на член 3 от Регламент № 773/2004, такова доказателство може да бъде представено само когато бъде представен протокол за записване или подробен протокол за съдържанието на тези изявления. Ето защо съм склонен да приема, че датата, която следва да се вземе предвид, за да се определи дали съобщаването на уликите, на които се основава решение за проверка, е направено преди датата на приемане на решението за проверка, що се отнася до уликите от тези изявления, е датата, на която е изготвен протоколът за записване на разговорите или протоколът от снемането на обяснения между Комисията и съответното или съответните лица, във връзка с които са били събрани посочените изявления.

182.

Следва да се добави, че изискването, изтъкнато от Общия съд в точка 210 от обжалваното съдебно решение, след съобщаването на информация относно потенциалните нарушения бързо да се приемат решенията за проверка, за да се сведе до минимум опасността от укриване на доказателства, според мен не може да доведе до въвеждане на общо приложимо във всички случаи правило, съгласно което, за да се установи дали съобщаването на уликите, на които се основава решение за проверка, е направено преди приемане на решение за проверка, следва да се вземе предвид само датата, на която Комисията е извършила снемането на устните изявления, в резултат от които са получени тези улики. Всъщност, макар очевидно да споделям това изискване, не вярвам, че то може да обоснове липсата на каквото и да било писмено документиране на разговорите, проведени от Комисията с трети лица, при липса на мерки за изрично записване на тези разговори, по-специално в случаи като настоящия, когато съответните разговори се провеждат в течение на няколко седмици, дори в течение на няколко месеца, като съответно се оставя на Комисията време за постепенно изготвяне на протоколи за снемането на обяснения в хода на събирането на изявленията на доставчиците.

183.

За сметка на това обаче да смятам, че поне един протокол за снемането на обяснения, на които се основава Комисията, за да обоснове решение за проверка, доколкото е възможно, трябва да е бил приложен към преписката преди датата на приемане на решението за проверка ( 94 ), считам, че изисквания за бързина могат да обосноват Комисията да се отклони от това правило в конкретен случай.

184.

С оглед на всички изложени съображения считам, че ако Съдът реши да се произнесе по същество по четвъртата част от четвъртото основание на жалбата, тази част следва да се разгледа по същество.

185.

С петото основание на своята жалба, а именно за липса на мотиви, която произтича от неупражняването на контрол върху доказателствената стойност на уликите и за грешка при квалифицирането като улика, жалбоподателите оспорват точки 220—232, 253 и 254 от обжалваното съдебно решение.

186.

Те упрекват Общия съд преди всичко, че не е извършил контрол in concreto — както те са поискали и както изисквали членове 6 и 8 от ЕКПЧ — на степента, до която посочените от тях множество нередности, от които били опорочени представените от Комисията доказателства, накърнявали достоверността и съответно доказателствената стойност на тези доказателства.

187.

В това отношение се налага изводът, че в точки 224—232 от обжалваното съдебно решение Общият съд е извършил такава проверка, като последователно е преценил достоверността и доказателствената стойност на изявленията на доставчиците, възпроизведени в протоколите от снемането на обяснения (т. 225), на електронно писмо от 22 ноември 2016 г. от генералния директор на сдружение на доставчици, в което се посочват обменът и взаимоотношенията между големите дистрибуторски фирми, в рамките по-специално на сдружения на големи дистрибутори (наричано по-нататък „писмото на директора на асоциацията N“, т. 226), и на протоколите от снемането на обяснения, изготвени от Комисията (т. 229). По-нататък, в същите точки от мотивите на обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда и отхвърля всички доводи на жалбоподателите, които имат за цел да се постави под въпрос достоверността или доказателствената стойност на тези различни доказателства, както и квалифицирането им като „улики“.

188.

При тези условия според мен първото твърдение за нарушение от петото основание на жалбата не може да бъде уважено.

189.

На второ място, жалбоподателите упрекват Общия съд, че в точки 253 и 254 от обжалваното съдебно решение е квалифицирал като „сериозни материални улики“„неясни и спекулативни“ изявления, от които той е извел само наличието на паралелизъм и факта, че „нито един доставчик не посочва, че счита за малко вероятно“ наличието на обмен на информация. Липсата обаче на изявления, в които се отрича вероятността за картел, не може да представлява сериозна материална улика за наличие на картел.

190.

Подобно на Комисията считам, че с тези доводи — които освен това се свеждат до оспорване на изолирани откъси от обжалваното съдебно решение, посочени извън техния контекст — жалбоподателите всъщност целят да поставят под въпрос преценката на Общия съд на представените пред него доказателства, без да докажат, нито впрочем да твърдят изопачаване на тези доказателства.

191.

Ето защо според мен второто твърдение за нарушение от петото основание трябва да се обяви за недопустимо. В писмената си реплика жалбоподателите твърдят, че с посоченото твърдение те целят да оспорят възприетата от Общия съд правна квалификация на фактите, а не тяхната преценка.

192.

В това отношение ще посоча само, че в точки 253 и 254 от обжалваното съдебно решение Общият съд е изложил изчерпателни съображения, за което свидетелства използването на израза „[з]а изчерпателност“ в началото на точка 252 от това решение.

193.

Всъщност в точки 248—251 от решението, след като е анализирал информацията от снемането на обяснения от доставчиците, преразказана в изготвените от Комисията протоколи, Общият съд стига до извода, че тази информация представлява достатъчно сериозни улики за наличието на паралелизъм в поведението на две международни дистрибуторски обединения, а именно ICDC и AgeCore (в което участва Intermarché), характеризиращ се със съвпадане във времето на исканията им за отстъпки от доставчиците и сходството на тези искания.

194.

В точка 252 от обжалваното съдебно решение Общият съд отбелязва, че Комисията „не се е задоволила само с това да предостави улики относно този първи елемент от състава на една съгласувана практика, какъвто е паралелизмът в поведението на пазара, който впрочем при определени условия може да позволи да се презумира наличието на втория елемент от състава на съгласувана практика, който е съгласуването“, но също така е представила „улики за наличието на подобно съгласуване, състоящо се в настоящия случай в обмен на сведения, които улики, взети заедно, също могат да се считат за достатъчно сериозни“. Точно до преценката на достатъчно сериозния характер на такива улики обаче се отнасят, ad abundantiam, точки 253 и 254 от обжалваното съдебно решение, към които жалбоподателите отправят критика.

195.

Освен това в точки 256—258 от посоченото решение Общият съд отбелязва също, че изявленията на доставчиците относно обмена на информация между дистрибуторите във връзка с отстъпките се потвърждават „от сведения относно каналите, през които този обмен може да премине“, получени в резултат от изявленията на няколко доставчика и от писмото на директора на асоциация N.

196.

Ето защо, дори да се предположи, че с второто твърдение за нарушение от петото си основание жалбоподателите целят да упрекнат Общия съд, че е допуснал грешка в правната квалификация, това твърдение следва да се обяви за неотносимо.

197.

Въз основа на всички изложени по-горе съображения считам, че петото основание на жалбата е отчасти неоснователно и отчасти недопустимо или неотносимо.

198.

От анализа на третото основание на жалбата следва, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че уликите, събрани в резултат от снемането на обясненията от доставчиците, не трябва да бъдат отхвърлени като опорочени от формална нередовност поради неспазване на задължението за записване, предвидено в член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004.

199.

Що се отнася до последиците, които трябва да бъдат изведени от такава грешка, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, ако в мотивите на решение на Общия съд е допуснато нарушение на правото на Съюза, но неговият диспозитив се оказва обоснован по други правни съображения, такова нарушение не може да доведе до отмяната на това решение и следва да се заменят мотивите ( 95 ).

200.

Следва обаче да се отбележи, че видно от точка 206 от обжалваното съдебно решение, като отхвърля доводите на жалбоподателите за неспазване на задължението за записване на снемането на обясненията от доставчиците, Общият съд приема, че не е необходимо да се произнася по твърдението на Комисията, че протоколите от тези разговори представляват записи в съответствие с член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004.

201.

Затова трябва да се разгледа това твърдение. Всъщност, ако се окаже основателна, обжалваната част от диспозитива на решението на Общия съд може да бъде запазена въз основа на мотиви, различни от опорочените от грешки ( 96 ).

202.

Комисията поддържа пред Общия съд, че е изпълнила задължението си за записване на изявленията на тринадесетте разпитани доставчици, като е изготвила и приложила към преписката дълги и подробни протоколи, отразяващи точно съдържанието на тези изявления. Според нея подробният и приложен към преписката доклад е една от „формите“ на записване, относно които член 3, параграф 3 от Регламент № 773/2004 оставя възможност за избор на Комисията на същото основание като аудио- или аудио-визуален запис или стенограма. Тя твърди също, че дори да се предположи, че не е изпълнила задължението си за записване, изявленията на тринадесетте разпитани доставчици при всички положения представлявали улики.

203.

В това отношение считам, че макар да не може да се изключи, че подробен протокол, изготвен от Комисията след проведен разговор по реда на член 19 от Регламент № 1/2003 и приложен към преписката, е възможно да отговаря на изискванията за форма по член 3 от Регламент № 773/2004, във всеки случай това не би могло да е така, когато лицето, направило изявленията, не е получило копие от този протокол и следователно не му е предоставена възможност да потвърди съдържанието му или да направи поправки, ако е необходимо, в изявленията си. Различно тълкуване би било в противоречие със самия текст на член 3, параграф 3 от Регламент № 773/2004, който предвижда, че „[н]а изслушаното лице се предоставя копие от всеки запис за одобрение“ и че при необходимост Комисията определя „срок, в който изслушаното лице може да ѝ съобщи за евентуални поправки, които следва да бъдат направени в показанията“.

204.

Според мен различно тълкуване не може да се изведе непряко от точка 92 от решение Intel, в което Съдът разглежда дали може да се приеме, че с предоставянето на обвиненото предприятие на вътрешна записка на Комисията, която съдържа кратко изложение на обсъжданите по време на срещата теми, е поправен пропускът да бъде записан формално такъв обмен на информация. Всъщност в тази точка, от една страна, Съдът не разглежда въпроса дали тази записка може да представлява формално записване по реда на член 3, параграф 3 от Регламент № 773/2004, а само дали с посочената записка може да се поправи нарушение на разпоредбите на този член във връзка с член 19 от Регламент № 1/2003. От друга страна, той само отбелязва, че въпросната записка не съдържа никакви данни за съдържанието на обсъжданията по време на разговора и за естеството на сведенията, които разпитаното лице предоставя, и поради това не може независимо от всякакви други фактори да предостави на въпросното предприятие доказателства, необходими за упражняването на правото му на защита. Освен това от точки 95 и 96 от решение Intel е видно, че Комисията не се е основала на въпросната записка, за да докаже нарушението, и че се поставя единствено въпросът дали направените по време на спорния разговор изявления съдържат оневиняващи доказателства.

205.

Накрая, считам, в съответствие с вече изложеното в точка 143 от настоящото заключение, че неспазването на разпоредбите във връзка със записването на разговорите включва неизползваемостта на информацията, получена от Комисията по време на разговорите, които не са надлежно записани за целите на приемането на решение за проверка.

206.

Въз основа на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да уважи жалбата и да отмени точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение.

207.

Поради мотивите, изложени по-специално в точки 144—163 и 202—205 от настоящото заключение, считам, че направеното от жалбоподателите пред Общия съд оплакване, а именно за неспазване от страна на Комисията на задължението за записване по член 19 от Регламент № 1/2003 и член 3 от Регламент № 773/2004, е основателно, поради което уликите, събрани в резултат от снемането на обяснения от доставчиците, трябва да бъдат отхвърлени като опорочени от формална нередовност.

208.

От преписката обаче е видно, че информацията от тези разговори представлява основната част от уликите, на които се основават спорните решения, тъй като писмото на директора на асоциацията N — чиято доказателствена стойност е и ограничена от факта, че то съдържа само преразказани изявления, които не отразяват непосредствено и пряко познаване на съответните търговски отношения — както и приложенията към него само допълват тази информация.

209.

При тези обстоятелства според мен следва да се направи изводът, че към датата на приемане на спорните решения Комисията не е разполагала с достатъчно сериозни улики, обосноваващи предположенията, посочени в член 1, буква а) от спорните решения, и тези решения следва да се отменят в тяхната цялост.

210.

Въз основа на всички изложени съображения предлагам на Съда: