–

за Banco di Desio e della Brianza, от F.L. Monti, S. Sironi и P. Vitiello, avvocati,

–

за ZW, от S.M. Zigni и M. Buzzini, avvocati,

–

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от A. Grumetto, avvocato dello Stato,

–

за германското правителство, от U. Kühne J. Möller и M. Hellmann, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от S. Centeno Huerta, М. J. Ruiz Sánchez и J. Rodríguez de la Rúa Puig, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér и K. Szíjjártó, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Gattinara и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на членове 6 и 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), както и на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове, от една страна, на SPV Project 1503 Srl (наричано по-нататък „SPV“) и Dobank SpA като довереник на Unicredit SpA с YB, и от друга страна, на Banco di Desio e della Brianza SpA (наричано по-нататък „BDB“) и други кредитни институции с YX и ZW, по повод на производства за принудително изпълнение по изпълнителни основания, придобили сила на пресъдено нещо.

3

Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 гласи, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4

Член 2, буква б) от тази директива гласи:

„По смисъла на настоящата директива:

[…]

„потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

[…]“.

5

Член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Съгласно член 7, параграф 1 от същата директива:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

7

Decreto legislativo n. 206, recante Codice del consumo a norma dell’articolo 7 della legge 29 luglio 2003, n. 229 (Законодателен декрет № 206 за приемане на Кодекс за потреблението по смисъла на член 7 от Закон № 229 от 29 юли 2003 г.) от 6 септември 2005 г. (редовна притурка към GURI, бр. 235 от 8 октомври 2005 г.), с който се транспонира Директива 93/13, предвижда в член 33, параграфи 1 и 2:

„1.   В договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, неравноправни са клаузите, които въпреки добросъвестността, създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

2.   Предполага се, че са неравноправни до доказване на противното клаузите, които имат за предмет или резултат:

[…]

[…]“.

8

Член 36, параграфи 1 и 3 от този законодателен декрет предвижда:

„1.   Клаузите, които са неравноправни по смисъла на членове 33 и 34, са недействителни, а договорът остава действителен в останалата му част.

[…]

3.   Недействителността е установена само в полза на потребителя и може да бъде установена служебно от съда“.

9

Codice di procedura civile (Гражданският процесуален кодекс) в редакцията, приложима в споровете по главните производства, предвижда в член 633, уреждащ условията за допустимост:

„По искане на кредитора на парична сума или определено количество заместими вещи или на получателя на доставка на конкретна стока компетентният съдия издава заповед за изпълнение или доставка:

[…]“.

10

Член 640 от този кодекс гласи:

„Ако прецени, че искането не е достатъчно обосновано, съдът разпорежда на секретариата да уведоми заявителя за това, като го приканва да представи доказателства.

Ако заявителят не отговори на тази покана, не оттегли искането си или ако искането не може да бъде уважено, съдът го отхвърля с мотивирано решение.

Това решение не засяга възможността за повторно отправяне на искането, включително по общия ред“.

11

Член 641 от посочения кодекс предвижда, че ако искането бъде уважено, съдът разпорежда на другата страна да заплати парична сума и я информира за възможността да подаде възражение в срок от 40 дни.

12

Член 647 от Гражданския процесуален кодекс в редакцията, приложима в споровете по главните производства, озаглавен „Изпълнителна сила поради липса на възражение или бездействие на ответника“, гласи:

„Ако в предвидения срок не е подадено възражение или ако ответникът не е предприел правни действия по съдебен ред, съдията, издал заповедта, по искане, дори устно, на заявителя, обявява влизането ѝ в сила. […]

Когато заповедта е обявена за влязла в сила в съответствие с настоящия член, възражение вече не може да бъде подавано или поддържано, при спазване на разпоредбите на член 650, а внесеното обезпечение се освобождава“.

13

Съгласно член 650 от посочения кодекс, който се отнася до просроченото възражение:

„Длъжникът може да подаде възражение дори след изтичане на срока, определен в заповедта, ако докаже, че не му е била надлежно връчена, непреодолими непредвидени обстоятелства или сила.

[…]

Възражение не се допуска след изтичане на десетдневен срок от първото изпълнително действие“.

14

Член 2909 от Codice civile (Гражданският кодекс), който се отнася до силата на пресъдено нещо, гласи:

„Констатациите, които се съдържат в съдебен акт със сила на пресъдено нещо, имат действие по отношение на страните, на техните наследници и правоприемници“.

15

Запитващата юрисдикция посочва, че съгласно преобладаващата съдебна практика на Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия) заповедта за изпълнение на парична сума, срещу която не е подадено възражение, придобива сила на пресъдено нещо не само по отношение на вземането, чието събиране се иска, но и по отношение на основанието за него, което изключва възможността за последващо разглеждане на мотивите, изложени в подкрепа на искането. Тази съдебна практика води до прилагане към неоспорената заповед на принципа на „имплицитна сила на пресъдено нещо“, съгласно който се счита, че съдът, който се е произнесъл по определен въпрос, неизбежно е разрешил всички останали предварителни въпроси.

16

SPV и други взискатели започват производство по принудително изпълнение пред запитващата юрисдикция за събирането на вземания по сключени с YB договори за финансиране. Производството се основава на влязла в сила заповед за изпълнение, тъй като YB не повдига възражение срещу нея.

17

В случай на забава от страна на длъжника при изпълнение на задълженията му разглежданите договори за финансиране предвиждат прилагане на неустойка и лихва за забава.

18

В заседанието, като приема, че клаузата за изчисляване на лихвата за забава може да бъде неравноправна, съдията по изпълнението разпорежда на SPV да представи договорите, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение, и приканва YB да се яви в следващото заседание и да заяви намерението си да се позове на неравноправния характер на тази клауза.

19

На следващото заседание YB заявява, че желае да се позове на неравноправния характер на посочената клауза. Поради това и на основание на решение от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing (C‑137/08, EU:C:2010:659), съдията по изпълнението приема, че може да прецени евентуално неравноправния характер на тази клауза, и насрочва ново заседание. В писмено становище SPV изтъква, че силата на пресъдено нещо, с която е скрепена заповедта, не допуска каквото и да било разглеждане на договорните клаузи, въз основа на които е издадена заповедта.

20

Запитващата юрисдикция посочва, че когато взискателят се е снабдил с изпълнително основание, той може да предприеме по съответния ред действия за запориране на вземанията на своя длъжник от трети лица. Тя сочи, че съдът по изпълнението е длъжен да се увери в съществуването на действително изпълнително основание през цялото времетраене на изпълнителното производство. Затова правомощията на съда се свеждали единствено до контрол за наличие на изпълнително основание и не можели да се разпрострат по отношение на контрола над неговото „присъщо съдържание“. Такъв контрол на основанието бил изключен и в случай на възражение срещу изпълнението, направено от длъжника.

21

Като припомня практиката на Съда относно задълженията на националния съд във връзка със защитата на потребителите и относно възможността при определени обстоятелства да не се признава сила на пресъдено нещо, във висящото пред нея производство запитващата юрисдикция се съмнява в евентуално неравноправния характер на клаузата за изчисляване на лихвата за забава, както и на клаузата за неустойка, съдържаща се в разглежданите в това производство договори.

22

В това отношение тя уточнява, че съдът, издал разглежданата заповед за изпълнение, не се е произнесъл относно евентуалния неравноправен характер на посочените клаузи и поради липсата на възражение от страна на YB заповедта е придобила сила на пресъдено нещо. Също така в приложение на принципа на „имплицитната сила на пресъдено нещо“ се счита, че всички клаузи, съдържащи се в разглежданите в главното производство договори за финансиране, включително двете разглеждани клаузи, са били разгледани от този съд и обхванати от споменатата форма на сила на пресъдено нещо.

23

От това следвало, че съдията по изпълнението не може да преценява неравноправния характер на договорните клаузи не само поради факта, че не осъществява контрол върху съдържанието на заповедта за изпълнение, издадена въз основа на съответния договор, но и защото тази заповед, когато длъжникът не е подал възражение срещу нея, придобива сила на пресъдено нещо. Според запитващата юрисдикция липсата на изрично разглеждане на неравноправния характер на клаузите в рамките на дадено производство представлява непълна и недостатъчна защита на потребителя.

24

При тези обстоятелства Tribunale di Milano (Окръжен съд Милано, Италия) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли членове 6 и 7 от Директива 93/13/ЕИО и член 47 [от Хартата] и при какви условия национална правна уредба като посочената, която не позволява на съда по изпълнението да извърши присъщ контрол на влязло в сила изпълнително основание, и която не позволява на посочения съд, в случай на волеизявление на потребителя, че желае да се позове на неравноправния характер на клауза от договора, въз основа на която е формирано изпълнителното основание, да преодолее последиците от имплицитната сила на пресъдено нещо?“.

25

През 2005 г. BDB сключва с YX и ZW договори за поръчителство с цел гарантиране на задълженията на търговско дружество.

26

BDB образува пред запитващата юрисдикция производство по принудително изпълнение върху недвижим имот, чиито собственици са YX и ZW. Това производство, в което встъпват и други взискатели, се основава на заповеди за изпълнение, издадени от съда през 2012 г. и 2013 г. в полза на BDB и останалите взискатели на търговско дружество главен длъжник и четирима негови поръчители, сред които YX и ZW. Тъй като срещу тези заповеди не са подадени възражения, те придобиват сила на пресъдено нещо.

27

В хода на изпълнителното производство ZW изтъква качеството си на потребител, за да може да се позове на евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в договорите за поръчителство, въз основа на които са издадени заповедите за изпълнение.

28

BDB, както и другите кредитни институции, встъпили в производството по принудително изпълнение, насочено срещу споменатия имот, изтъкват, че ZW не може да се позовава на това качество поради положението си на съдружник в търговското дружество, главен длъжник, и поради съществуващата съпружеска връзка с YX, законен представител на това дружество. Освен това те изтъкват, че независимо от признаването на посоченото качество, съдът по изпълнението не може да упражнява контрол върху правилно и окончателно от външна страна изпълнително основание, каквото е заповедта за изпълнение, която не е била предмет на възражение.

29

Запитващата юрисдикция счита, че във висящото пред нея производство ZW се ползва от качеството на потребител, тъй като към момента на сключване на разглежданите в главното производство договори за поръчителство, първо, тя не е придобила цялото си дялово участие в дружествения капитал на търговското дружество длъжник, което възлиза на 22 %, второ, не е доказано, че е получавала дивиденти във връзка с притежаваните дялове, и накрая, трето, установено е, че от 1976 г. е била обвързана в трудово правоотношение с друго търговско дружество, поради което при сключването на договорите за поръчителство не е заемала никаква уставна длъжност в търговското дружество, главен длъжник.

30

Относно възможността потребител да се позовава на неравноправния характер на клаузи от договор, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение, тази юрисдикция описва националните правила относно изпълнителните производства и уточнява, че в случай на принудително изпълнение върху недвижим имот взискателят, въз основа на изпълнително основание, насочва принудителното изпълнение срещу съществуващо вещно право върху недвижим имот, принадлежащ на неговия длъжник. Тя посочва, че в приложение на правомощията, които могат да бъдат упражнявани от съда по изпълнението при провеждането на изпълнителното производство, видно от точка 20 от настоящото решение, той не осъществява контрол върху „присъщото съдържание“ на изпълнителното основание.

31

Тя уточнява също, че съгласно националното право подаването на възражение срещу изпълнението не изисква особена форма и може да бъде извършено дори устно в съдебното заседание пред съда по изпълнението или чрез представянето на писмен отговор в това заседание.

32

Запитващата юрисдикция, като припомня практиката на Съда, рамкираща процесуалната автономия на държавите членки, за да гарантира пълната ефективност на материалното право на Съюза, неговата практика относно задълженията на националния съд в областта на защитата на потребителите, както и тази относно възможността при определени обстоятелства да не се признава силата на пресъдено нещо, се пита относно евентуално неравноправния характер във висящото пред нея производство на клаузите, съдържащи се в разглежданите в главното производство договори за поръчителство, сключени между ZW и BDB, както и между ZW и другите взискатели, на основание на които са издадени заповеди за изпълнение.

33

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че според взискателите невъзможността да се направи позоваване на неравноправния характер на тези клаузи на този етап поради липсата на възражение от страна на ZW произтича и от решение от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones (C‑40/08, EU:C:2009:615).

34

Запитващата юрисдикция подчертава обаче, че за разлика от потребителя по делото, по което е постановено решение от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones (C‑40/08, EU:C:2009:615), в главното производство ZW изразява готовност да се позове на неравноправния характер на някои клаузи и по този начин слага край на бездействието до момента на формиране на имплицитната сила на пресъдено нещо, обхващаща изпълнителните основания.

35

Тази юрисдикция счита също, че към датата на издаване на разглежданите в главното производство заповеди за изпълнение Съдът не е определил условията, при които поръчителят, който обезпечава задължението на юридическо лице, може да бъде квалифициран като потребител, тъй като тези условия са определени впоследствие, в определения от 19 ноември 2015 г., Tarcău (C‑74/15, EU:C:2015:772), и от 14 септември 2016 г., Dumitraș (C‑534/15, EU:C:2016:700). Поради това посочената юрисдикция счита, че ZW не е могла да вземе осведомено решение дали в рамките на възражение срещу заповедите е следвало да се позове на неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в сключени с продавачи или доставчици договори, тъй като не е знаела, че самата тя притежава качеството на потребител.

36

Затова запитващата юрисдикция иска да установи дали липсата на сигурност относно възможността поръчител да бъде квалифициран като потребител към датата, на която са издадени разглежданите изпълнителни основания, може да направи невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от националната правна уредба за транспониране на Директива 93/13.

37

Тя уточнява също, че съгласно вътрешните процесуално-правни положения при липса на възражение от страна на потребителя силата на пресъдено нещо на заповед за изпълнение обхваща липсата на неравноправност на клаузите на договора за поръчителство, дори когато съдът, издал заповедта, изобщо не е разглеждал изрично неравноправния характер на тези клаузи. От това следва, от една страна, невъзможност в производството по същество да се изтъква неравноправният характер на договорните клаузи и от друга страна, недопустимост на възражението срещу изпълнението, когато то се основава на мотиви, които страната е трябвало да повдигне при формирането на изпълнителното основание.

38

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че в точка 49 от решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus (C‑421/14, EU:C:2017:60), Съдът постановява, че Директива 93/13 допуска национална разпоредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен с продавач или доставчик, когато с влязло в сила решение вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с оглед на посочената директива. Тя добавя, че в това решение Съдът е приел също, че когато евентуално неравноправният характер на договорните клаузи не е бил разгледан при предходен съдебен контрол на спорния договор, приключил с решение, придобило сила на пресъдено нещо, или когато само някои от тях са били предмет на такъв контрол, националният съд все пак е длъжен да прецени евентуално неравноправния характер на разглежданите клаузи.

39

Освен това запитващата юрисдикция счита, че с посоченото решение Съдът е определил условията, при които може да се противопостави изричната сила на пресъдено нещо, за да не се допусне националният съд да осъществи контрол относно неравноправния характер на договорните клаузи. За сметка на това тя счита, че Съдът все още не е имал повод да разгледа съвместимостта на принципа на „имплицитната сила на пресъдено нещо“ с членове 6 и 7 от Директива 93/13, както и с член 47 от Хартата.

40

При тези обстоятелства Tribunale di Milano (Окръжен съд Милано) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

41

На 23 февруари 2021 г. председателят на Съда съединява дела C‑693/19 и C‑831/19 за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

42

BDB твърди, че преюдициалното запитване е недопустимо, тъй като ZW не е потребител и поради това Директива 93/13 не била приложима спрямо нея.

43

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право. Също така само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito,C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 76 и цитираната съдебна практика).

44

В този смисъл Съдът може да не се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito,C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 77 и цитираната съдебна практика).

45

Това обаче не е така по настоящото дело.

46

Всъщност от акта за преюдициално запитване и от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че за разлика от съпруга си YW, ZW трябва да се квалифицира като потребител, тъй като към датата на сключване на договорите за поръчителство с BDB и другите взискатели ZW е действала извън рамките на своята търговска или професионална дейност и не е поддържала функционални връзки със съответното дружество, главен длъжник. Според запитващата юрисдикция от 1976 г. ZW е била обвързана с друго дружество в рамките на трудово правоотношение и не е заемала ръководни функции в разглежданото търговско дружество. В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че с оглед на представените от ZW документи в хода на изпълнителното производство ZW придобива дялово участие от 22 % в дружествения капитал на търговското дружество на 31 януари 2013 г., докато всички договори за поръчителство между ZW и взискателите са сключени преди тази дата, а издадената на BDB заповед за изпълнение също предхожда придобиването на тези дялове от ZW.

47

Както отбелязва генералният адвокат в точка 51 от заключението си, от решение от 30 май 2013 г., Asbeek Brusse и de Man Garabito (C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 29), следва, че Директива 93/13 се прилага за „всички договори“, сключени между потребители и продавачи или доставчици, а член 2, буква б) от тази директива определя потребителя като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на споменатата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

48

Следователно, тъй като ZW не е сключила разглеждания договор за поръчителство в рамките на нейната търговска или професионална дейност, посоченият договор трябва да се счита за сключен между продавач или доставчик и потребител и следователно попада в приложното поле на Директива 93/13.

49

Ето защо преюдициалното запитване следва да се счита за допустимо.

50

С въпросите, поставени по дело C‑693/19 и по дело C‑831/19, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че когато срещу издадена по искане на взискател от съда заповед за изпълнение длъжникът не е подавал възражение, впоследствие, поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, с което се изключва изцяло разглеждането на тяхната действителност, съдът по изпълнение не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора, които са послужили като основание за издаването на посочената заповед. По дело C‑831/19 тя пита също дали в това отношение има някакво значение обстоятелството, че към датата, на която заповедта е влязла в сила, длъжникът не е знаел, че може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на тази директива.

51

Според постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност (вж. по-специално решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 40 и цитираната съдебна практика).

52

С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от тази директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. по-специално решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 53 и 55 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus,C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 41).

53

В това отношение от постоянната практика на Съда следва, че когато разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решения от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 46 и цитираната съдебна практика, от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 58 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 43).

54

Освен това Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 44 и цитираната съдебна практика).

55

Макар Съдът вече да е дал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки в различни отношения за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка (в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки), при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, в които се решават подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по-специално решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 45 и 46 и цитираната съдебна практика).

56

При тези условия следва да се определи дали посочените разпоредби изискват от съда по изпълнението да контролира евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, независимо от националните процесуални норми, с които се привежда в действие принципът на силата на пресъдено нещо по отношение на съдебен акт, от който не личи, че този въпрос е бил разгледан изрично.

57

В това отношение е важно да се припомни значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни системи. Всъщност Съдът вече е имал възможност да уточни, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (вж. по-специално решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 35 и 36 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 46).

58

Също така Съдът е приел, че защитата на потребителя не е абсолютна. По-специално той счита, че правото на Съюза не задължава националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение (вж. по-специално решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 37 и от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 68), освен при спазване на принципите на равностойност и ефективност в съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 55 от настоящото решение.

59

Що се отнася до принципа на равностойност, следва да се отбележи, че Съдът не разполага с данни, които да пораждат съмнения относно съответствието на разглежданата в главното производство национална правна уредба с този принцип. Видно е, както посочва италианското правителство, че националното право не позволява на съда по изпълнението да преразгледа заповед за изпълнение, която се ползва със сила на пресъдено нещо, дори при евентуално нарушение на национални императивни норми.

60

Що се отнася до принципа на ефективност, Съдът е постановил, че винаги когато се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености, както евентуално и за принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 53). Съдът приема, че спазването на принципа на ефективност все пак не може да доведе до цялостно компенсиране на пълната пасивност в процеса на съответния потребител (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 62).

61

По-нататък, Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна закрила, потвърдено в член 7, параграф 1 от тази Директива и закрепено в член 47 от Хартата, което по-специално важи за определянето на процесуалните правила, приложими към исковете, основани на подобни права (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика).

62

В това отношение Съдът е постановил, че при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C‑495/19, EU:C:2020:431, т. 35 и цитираната съдебна практика).

63

От това следва, че определените от националното право условия, за които се говори в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, не могат да накърняват същността на правото, което потребителите черпят от тази разпоредба, разтълкувана с припомнената по-специално в точка 53 от настоящото решение практика на Съда, да не бъдат обвързани от считаните за неравноправни клаузи (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др, C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 71 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 51).

64

В главните производства националната правна уредба предвижда, че в рамките на производството по изпълнение на неоспорени заповеди за изпълнение съдията по изпълнението не може да упражнява контрол по същество на заповедта за изпълнение, нито служебно или по искане на потребителя да проверява неравноправния характер на договорните клаузи, на които се основава заповедта, поради имплицитната сила на пресъдено нещо, придобита от последната.

65

Национална правна уредба, съгласно която служебното разглеждане на неравноправния характер на договорните клаузи се счита за извършено и се ползва със сила на пресъдено нещо дори при липсата на каквито и да било мотиви в това отношение в съдебен акт като решението за издаване на заповед за изпълнение, може, предвид естеството и значението на обществения интерес, който е в основата на защитата, която Директива 93/13 предоставя на потребителите, да изпразни от съдържание задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи.

66

От това следва, че в такъв случай изискването за ефективна съдебна закрила налага съдът по изпълнението да може да прецени, включително за първи път, евентуалния неравноправен характер на договорните клаузи, послужили като основание за издаването на заповед за изпълнение от съда по искане на взискател, срещу която длъжникът не е възразил.

67

Както отбелязва генералният адвокат в точки 56 и 57 от заключението си, незнанието на длъжника към момента на влизане в сила на това предходно съдебно решение за качеството му на потребител по смисъла на Директива 93/13 е ирелевантно, тъй като, както бе припомнено в точка 53 от настоящото решение, националният съд е длъжен служебно да прецени неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на тази директива.

68

От изложеното следва, че на въпросите, поставени по дело C‑693/19 и по дело C‑831/19, следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че когато срещу издадена по искане на взискател от съда заповед за изпълнение длъжникът не е подавал възражение, впоследствие, поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, с което се изключва изцяло разглеждането на тяхната действителност, съдът по изпълнение не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора, които са послужили като основание за издаването на тази заповед. Обстоятелството, че към датата, на която заповедта е влязла в сила, длъжникът не е знаел, че може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на тази директива, е без значение в това отношение.

69

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че когато срещу издадена по искане на взискател от съда заповед за изпълнение длъжникът не е подавал възражение, впоследствие, поради това че силата на пресъдено нещо, с която се ползва тази заповед, имплицитно обхваща действителността на съответните клаузи, с което се изключва изцяло разглеждането на тяхната действителност, съдът по изпълнение не може да контролира евентуалния неравноправен характер на клаузите от договора, които са послужили като основание за издаването на тази заповед. Обстоятелството, че към датата, на която заповедта е влязла в сила, длъжникът не е знаел, че може да бъде квалифициран като „потребител“ по смисъла на тази директива, е без значение в това отношение.