Изберете експерименталните функции, които искате да изпробвате

Този документ е извадка от уебсайта EUR-Lex.

Документ 62017CC0676

    Заключение на генералния адвокат M. Bobek, представено на 5 февруари 2019 г.
    Oana Mădălina Călin срещу Direcţia Regională a Finanţelor Publice Ploieşti — Administraţia Judeţeană a Finanţelor Publice Dâmboviţa и др.
    Преюдициално запитване, отправено от Curtea de Apel Ploieşti.
    Преюдициално запитване — Принципи на правото на Съюза — Процесуална автономия — Принципи на равностойност и ефективност — Принцип на правната сигурност — Сила на пресъдено нещо — Възстановяване на такси, събрани от държава членка в нарушение на правото на Съюза — Влязло в сила осъдително решение за плащането на такса, несъвместима с правото на Съюза — Искане за отмяна на такова съдебно решение — Срок за подаване искане.
    Дело C-676/17.

    Идентификатор ECLI: ECLI:EU:C:2019:94

    ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

    М. BOBEK

    представено на 5 февруари 2019 година ( 1 )

    (Дело C‑676/17)

    Oana Mădălina Călin

    срещу

    Direcţia Regională a Finanţelor Publice Ploieşti — Administraţia Judeţeană a Finanţelor Publice Dâmboviţa

    Statul Român — Ministerul Finanţelor Publice

    Administrația Fondului pentru Mediu

    (Преюдициално запитване, отправено от Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд Плоещ, Румъния)

    „Преюдициално запитване — Принципи на лоялно сътрудничество, правна сигурност, равностойност и ефективност — Възстановяване на такса, събрана в нарушение на правото на Съюза — Молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, с което се отхвърля възстановяването на тази такса — Срок за подаване на молба за отмяна — Начална дата, от която този срок започва да тече“

    I. Въведение

    1.

    Г‑жа Oana Mădălina Călin е трябвало да плати екологична таксова марка, за да регистрира в Румъния автомобил втора употреба, който е внесен от Германия. Тя счита, че тази такса се събира в нарушение на правото на Съюза, и предявява иск, като претендира нейното възстановяване. Искът е отхвърлен. Тя не обжалва. В резултат на това съдебното решение влиза в сила.

    2.

    Г‑жа Călin на два пъти подава молба за отмяна на това решение. Всяка от тези молби се основава на ново решение на Съда, с което се констатира, че такса като тази, която тя е трябвало да плати, e нарушавала правото на Съюза. Първата молба е отхвърлена. Втората молба е допусната и първоначално предявеният от г‑жа Călin иск е уважен. Във въззивното производство обаче решението, с което се уважава този иск, е отменено. Позовавайки се на тълкуване на националното право, направено междувременно от Върховния съд на Румъния, е прието, че молбата за отмяна е просрочена.

    3.

    С нова молба за отмяна г‑жа Călin понастоящем оспорва това тълкуване, както и в по-общ план националното производство за отмяна. Тя счита, че те са несъвместими с правото на Съюза, тъй като на практика правят невъзможно да се постигне възстановяване на такса, която впоследствие с решение на Съда е обявена за несъвместима с правото на Съюза. При тези обстоятелства Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд Плоещ, Румъния) решава да отправи преюдициално запитване до Съда относно съвместимостта на това тълкуване по-специално с принципите на правна сигурност, равностойност и ефективност.

    II. Правна уредба

    А.   Румънското право

    1. Граждански процесуален кодекс

    4.

    Член 509, параграф 1 от Codul de procedură civilă (Граждански процесуален кодекс) ( 2 ) урежда основанията за отмяна на съдебно решение. По-специално в точки 10 и 11 той предвижда, че е възможно да се подаде молба за отмяна, ако:

    „10.   Европейският съд по правата на човека е установил, че съдебно решение нарушава основни права и свободи и това нарушение продължава да поражда сериозни последици,;

    11.   след като решението е влязло в сила, Curtea Constituțională (Конституционният съд) се е произнесъл по повдигнато възражение по това дело, като е обявил за противоконституционна разпоредбата, за която се отнася възражението“.

    5.

    Член 511 от Гражданския процесуален кодекс предвижда различни срокове за подаване на молба за отмяна, както и различни начални дата за изчисляването на тези срокове. Както сроковете, така и началната дата за изчисляването им са различни в зависимост от съответното основание за обжалване. Параграф 1 предвижда общ срок от един месец.

    6.

    Член 511, параграф 3 гласи следното: „За основанията по член 509, параграфи 1, 10 и 11 срокът е три месеца от датата на публикуване на решението на Европейския съд по правата на човека или решението на Curtea Constituțională (Конституционен съд) в Monitorul Oficial al României, Partea I (Официален вестник на Румъния, дял I)“.

    2. Закон № 554/2004 и национална съдебна практика по този закон

    7.

    Член 21 от Legea contenciosului administrativ nr. 554/2004 (Закон № 554/2004 за административното производство) ( 3 ) от 2 декември 2004 г. (наричан по-нататък „Закон № 554/2004“) е озаглавен „Извънредни способи за защита“. Параграф 2 от него първоначално гласи следното:

    „Влезлите в сила съдебни решения подлежат на отмяна освен на основанията, предвидени в Гражданския процесуален кодекс, и когато нарушават принципа на предимство на правото [на Съюза], закрепен в член 148, параграф 2 във връзка с член 20, параграф 2 от публикуваната наново румънска Конституция. Молбата за отмяна се подава в петнадесетдневен срок от връчването, което в отклонение от член 17, параграф 3 се прави по надлежно мотивирано искане на заинтересованата страна в петнадесетдневен срок от постановяването на решението. По молбата за отмяна съдът се произнася спешно и с предимство не по-късно от шестдесет дни от завеждането ѝ“.

    8.

    С решение № 1609/2010 от 9 декември 2010 г. ( 4 ) Curtea Constituţională (Конституционен съд, Румъния) обявява член 21, параграф 2, второ изречение от Закон № 554/2004 за противоконституционен, на основание че е неясно формулиран и поради това води до несигурност, която може да е пречка за ефективното упражняване на правото на достъп до правосъдие.

    9.

    Впоследствие с Legea nr. 299/2011 pentru abrogarea alin. (2) al art. 21 din Legea contenciosului administrativ nr. 554/2004 (Закон № 299/2011 за отмяна на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за административното производство, наричан по-нататък „Закон № 299/2011“) ( 5 ) се отменя член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 в неговата цялост.

    10.

    Въпреки това Закон № 299/2011 на свой ред е обявен за противоконституционен с решение № 1039/2012 oт 5 декември 2012 на Curtea Constituţională (Конституционен съд) ( 6 ). В това решение Curtea Constituţională (Конституционен съд) постановява следното: „Член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 продължава да поражда правно действие след обнародването на настоящото решение в Monitorul Oficial al României с изключение на разпоредбите, съдържащи се във второ изречение на текста, обявени за противоконституционни с Решение № 1609 от 9 декември 2010 г. […]. Посочените разпоредби не пораждат правно действие […]. Що се отнася до разпоредбите на член 21, параграф 2, първо и трето изречение, те продължават да пораждат правно действие“.

    11.

    Следователно след публикуването на решение № 1039/2012 на Curtea Constituţională (Конституционен съд) в Monitorul Oficial al României на 29 януари 2013 г. член 21, параграф 2, първо и трето изречение от Закон № 554/2004 отново са станали част от действащото законодателство. Второто изречение от тази разпоредба обаче, което определя срока за подаване на молба за отмяна и началната дата на този срок, продължава да не поражда правно действие.

    12.

    На 12 декември 2016 г. Înalta Curte de Casație și Justiție — Completul pentru dezlegarea unor chestiuni de drept (Върховен съд, състав, компетентен да се произнася по правни въпроси, наричан по-нататък „ICCJ“) постановява решение № 45/2016 ( 7 ), постановено в рамките на преюдициално производство за решаване на правен въпрос. В посоченото решение ICCJ постановява следното:

    „При тълкуването и прилагането на разпоредбите на член 21, параграф 2, изречение I от Закон № 554/2004 за административното производство с последващите изменения и допълнения молбата за отмяна е допустима на основание на някои решения на Съда, независимо от момента на тяхното произнасяне и от обстоятелството дали в главния спор е направено позоваване на действащите разпоредби на европейското право, които са нарушени с решението, чиято отмяна се иска.

    Срокът, в който може да бъде подадена молбата за отмяна на основание разпоредбите на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, е едномесечен и тече от датата на връчването на влязлото в сила съдебно решение, чиято отмяна се иска“.

    13.

    Така с решение № 45/2016 ICCJ определя срока за подаване на молби за отмяна на основание член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 и началната дата на този срок, по-точно един месец от датата на връчването на влязлото в сила съдебно решение, чиято отмяна се иска.

    III. Факти, национални производства и преюдициален въпрос

    14.

    На 12 април 2013 г. г‑жа Călin купува лек автомобил втора употреба, който преди това е регистриран в Германия.

    15.

    Serviciul Public Comunitar Regim Permise de Conducere și a Vehiculelor Înmatriculare Târgoviște (Държавната служба за свидетелствата за управление и регистрацията на превозни средства Търговище, Румъния) поставя като условие за регистрацията на автомобила на г‑жа Călin заплащането на екологичната таксова марка, предвидена в Ordonanţa de urgenţă nr. 9/2013 privind timbrul de mediu pentru autovehicule (Извънредно постановление на правителството № 9/2013 за въвеждане на екологична таксова марка за моторните превозни средства, наричано по-нататък „ИПП № 9/2013“) ( 8 ). Тази таксова марка на стойност от 968 румънски леи (RON) е платена от г‑жа Călin на 12 юни 2013 г.

    16.

    Г‑жа Călin предявява иск пред Tribunalul Dâmbovița (Окръжен съд, Дъмбовица, Румъния, наричан по-нататък „първоинстанционният съд“). Тя иска да ѝ бъде възстановена сумата, платена като екологична таксова марка, ведно с лихвите. В подкрепа на иска си тя твърди, че тази такса е несъвместима с правото на Съюза.

    17.

    С решение от 15 май 2014 г. първоинстанционният съд отхвърля иска, като приема, че разпоредбите на ИПП № 9/2013 не са несъвместими с правото на Съюза. Това решение влиза в сила, тъй като г‑жа Călin не го обжалва,.

    18.

    На 28 април 2015 г. г‑жа Călin подава (първа) молба за отмяна на това решение пред първоинстанционния съд. Тя твърди, че на основание решение на Съда от 14 април 2015 г., Manea (C‑76/14, EU:C:2015:216) екологичната таксова марка е несъвместима с правото на Съюза, поради което трябва да бъде възстановена стойността ѝ. С решение от 16 юни 2015 г. първоинстанционният съд отхвърля молбата за отмяна, като приема, че постановеното в решението Manea няма последици за постановеното в решението, чиято отмяна се иска.

    19.

    Г‑жа Călin подава въззивна жалба срещу това съдебно решение пред Curtea de Apel Ploiești (Апелативен съд, Плоещ, наричан по-нататък „второинстанционният съд“), която е отхвърлена. Ето защо решението от 16 юни 2015 г. влиза в сила.

    20.

    На 17 август 2016 г. г‑жа Călin подава (втора) молба за отмяна на решението на първоинстанционния съд от 15 май 2014 г. Тази жалба е предявена на основание на решение на Съда от 9 юни 2016 г., Budișan (C‑586/14, EU:C:2016:421). С решение от 11 октомври 2016 г. първоинстанционният съд уважава молбата за отмяна. Като се позовава по-специално на решение Budișan, посоченият съд приема, че в този случай е приложим член 21 от Закон № 554/2004, който дава възможност за отмяна на решения, които нарушават принципа на предимство на правото на Съюза. Ето защо решението от 15 май 2014 г. е изцяло отменено и първоначално предявеният иск на г‑жа Călin е уважен по същество. Всъщност този съд приема, че въпросната такса е несъвместима с правото на Съюза и в резултат на това разпорежда нейното възстановяване ведно с лихвите.

    21.

    С решение от 16 януари 2017 г. второинстанционният съд уважава жалбата, подадена от публичния орган, и изцяло отменя решението от 11 октомври 2016 г. Този съд уважава възражението за просрочие на молбата за отмяна на основание решение № 45/2016 на ICCJ от 12 декември 2016 г., което установява, че срокът за подаване на такава жалба е един месец от датата на връчването на окончателното решение, чиято отмяна се иска ( 9 ). Като се позовава на това решение, второинстанционният съд отбелязва, че решението, чиято отмяна се иска (а именно решението на първоинстанционния съд от 15 май 2014 г.), е връчено на 26 май 2014 г., а (втората) молба за отмяна е подадена на 17 август 2016 г. — след като едномесечният срок отдавна бил изтекъл.

    22.

    На 7 март 2017 г. г‑жа Călin подава (трета) молба за отмяна на решението на второинстанционния съд от 16 януари 2017 г. Тази молба се разглежда в главното производство. В посочената молба г‑жа Călin твърди, че решението от 16 януари 2017 г. нарушава по-специално принципа на лоялно сътрудничество, предвиден в член 4, параграф 3 ДЕС. Тя счита, че това решение, доколкото с него се прилага решение № 45/2016 на ICCJ, прави невъзможно да се постигне възстановяването на такса, която в решението на Съда Budișan е счетена за несъвместима с правото на Съюза.

    23.

    Второинстанционният съд Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд, Плоещ, наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) по същество споделя съмненията на г‑жа Călin дали член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 съобразно тълкуването му в решение № 45/2016 на ICCJ е съвместим с правото на Съюза, и по-специално с принципите на лоялно сътрудничество, правна сигурност, равностойност и ефективност. В същото време запитващата юрисдикция се позовава на практиката на Съда, съгласно която правото на Съюза не изисква националната юрисдикция да остави без прилагане национални процесуални норми, по реда на които съдебно решение придобива сила на пресъдено нещо, дори това да би позволило да се поправи несъвместимо с правото на Съюза национално положение. Освен това запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът също така е приел, че ако приложимите вътрешноправни процесуални норми предвиждат възможността при определени условия националният съд да преразгледа решение, което има сила на пресъдено нещо, за да приведе положението в съответствие с националното право, съгласно изискванията за равностойност и ефективност тази възможност трябва да се ползва с предимство, ако са налице посочените условия, така че да бъде възстановено съответствието на съответното положение с правото на Съюза.

    24.

    Във връзка с искове за възстановяване на стойността на екологичната таксова марка, които са били окончателно отхвърлени, преди Съдът да постанови своето решение Budișan, в акта за преюдициалното запитване се посочва, че единственият процесуален способ към този момент представлява възможността да се подаде молба за отмяна по реда на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. Следователно, ако запитващата юрисдикция приложи решение № 45/2016 на ICCJ, г‑жа Călin вече не би могла да иска отмяна на решението от 16 януари 2017 г. и в резултат на това няма да може да постигне възстановяването на тази такса.

    25.

    При тези условия Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд, Плоещ) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

    „Следва ли член 4, параграф 3 ДЕС, който се отнася до принципа на лоялно сътрудничество, членове 17, 20, 21 и 47 от Хартата на основните права, член 110 ДФЕС, принципът на правна сигурност, принципите на равностойност и ефективност, произтичащи от принципа на процесуалната автономия, да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съответно член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 за административното производство, съобразно тълкуването, което му е дадено с Решение № 45/2016 на Înalta Curte de Casație și Justiție — Completul pentru dezlegarea unor chestiuni de drept (Върховен касационен съд, състав, компетентен да се произнася по правни въпроси), съгласно което срокът за подаване на молба за отмяна на основание разпоредбите на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 е едномесечен и тече от датата на връчването на окончателното решение, чиято отмяна се иска?“.

    26.

    Писмени становища са представени от румънското правителство и от Европейската комисия. И двете заинтересовани страни са изслушани и в съдебното заседание, проведено на 28 ноември 2018 г.

    IV. Анализ

    27.

    Структурата на настоящото заключение е следната: в началото ще поясня защо считам настоящото преюдициално запитване за допустимо (А). На следващо място, след като добавя две встъпителни бележки (Б), ще разгледам преюдициалния въпрос с оглед на принципите на правната сигурност, на равностойност и ефективност (В). Тъй като дори след този анализ все още изпитвам известно недоумение какъв е точният характер на националните правни средства за защита, ще завърша с няколко бележки относно алтернативите, които правото на Съюза предвижда за случаи, при които възстановяването на данък, събран в нарушение на правото на Съюза, е поискано в момент, когато вече не е възможно да се възобнови производство, завършило с влязло в сила съдебно решение (Г).

    А.   Допустимост на преюдициалното запитване

    28.

    Допустим ли е преюдициален въпрос, който се отнася до тълкуването на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, направено от ICCJ в решение № 45/2016, което съгласно националното право очевидно не е представлявало задължително тълкуване към момента на постановяване на решението по втората молба за отмяна?

    29.

    Решението на ICCJ е постановено в рамките на преюдициално производство за решаване на правен въпрос. За този вид производство в акта за преюдициално запитване се отбелязва, че член 521, параграф 3 от Гражданския процесуален кодекс гласи, че „възприетото разрешение по правни въпроси, е задължително за съда, който го е поискал, считано от датата на постановяване на решението, а за другите съдилища — считано от датата на публикуване на решението в Monitorul Oficial al României, Partea I“.

    30.

    От писменото становище на румънското правителство и на Комисията е видно, че макар решение № 45/2016 да е постановено на 12 декември 2016 г., то не е било публикувано в Официалния вестник на Румъния до 23 май 2017 г. Освен това решението е постановено с цел решаване на правен въпрос, с който ICCJ е сезиран от Curtea de Apel Cluj (Апелативен съд, Клуж, Румъния). Поради това съгласно член 521, параграф 3 от Гражданския процесуален кодекс това решение е задължително за тази юрисдикция, считано от датата на постановяването му. Едва след като това решение е публикувано в Monitorul Oficial al României на 23 май 2017 г., то става задължително за другите юрисдикции, в това число и запитващата юрисдикция Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд, Плоещ).

    31.

    В резултат на това може да възникнат съмнения по въпроса дали в решението си от 16 януари 2017 г., с което се произнася по втората молба за отмяна, запитващата юрисдикция е била длъжна да приложи тълкуването на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, направено от ICCJ. Всъщност направеното от ICCJ тълкуване е в центъра на преюдициалния въпрос, тъй като, доколкото разбирам, с това решение на ICCJ на практика се определя продължителността на едномесечния срок, считано от датата на връчването на окончателното решение.

    32.

    Според мен, при все че по настоящото дело има редица аспекти, които определено могат да породят недоумение, допустимостта на преюдициалното запитване не е един от тях.

    33.

    Съгласно постоянната съдебна практика въпросите, свързани с тълкуването на правото на Съюза и поставени от националния съд, се ползват с презумпция за релевантност ( 10 ). В рамките на системата за съдебно сътрудничество, установена от член 267 ДФЕС, не е задължение на Съда да проверява или да поставя под въпрос даденото от запитващата юрисдикция тълкуване на националното право, тъй като единствено тя е компетентна да го тълкува ( 11 ).

    34.

    В отговор на писмен въпрос, поставен от Съда, румънското правителство потвърждава, че решение № 45/2016 е постановено на 12 декември 2016 г. и е публикувано в същия ден. То също така потвърждава, че макар решение № 45/2016 формално да не е било задължително за запитващата юрисдикция при постановяване на нейното решение от 16 януари 2017 г., тази юрисдикция — също както всеки друг румънски съд — вече е знаела за съществуването и съдържанието на това решение.

    35.

    Сложната история на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 бе описана по-горе ( 12 ). Тази разпоредба е приета за първи път от законодателя през 2004 г., след което е обявена за частично противоконституционна през 2010 г. и поради това е отменена от законодателя през 2011 г., но след това действието ѝ е частично възобновено през 2012 г. с ново решение на Curtea Constituțională (Конституционен съд), с което обаче очевидно не се уреждат приложимите срокове, които по-късно е трябвало да бъдат установени с тълкувателно решение на ICCJ. Въз основа на това изглежда, че от втората отмяна от страна на Curtea Constituțională (Конституционен съд), която поражда действие, считано от 29 януари 2013 г., до постановяването на решение № 45/2016 на ICCJ на 12 декември 2016 г. румънските съдилища са били изправени пред ситуация, в която не е имало (ясен) срок за подаването на молба за отмяна или дори изобщо не е имало срок за подаване на такава молба.

    36.

    Разбирам, че както отбелязва румънското правителство, последицата е била твърде „многообразното тълкуване“ в практиката на румънските съдилища през този период. В този контекст е напълно разбираемо всяка национална върховна юрисдикция да се стреми да уеднакви това многообразно тълкуване.

    37.

    При все това може би малко по-спорен е начинът, по който е определен на национално равнище този срок, който на практика ограничава или дори лишава някои страни от правото на достъп до правосъдие. Ограниченията на основните права, както и условията за достъп до правосъдие следва да бъдат, наред с други изисквания, предвидени от закона. Това изискване включва спазването на определени стандарти за качеството на този закон, включително да бъде достъпен за заинтересованите лица и формулиран с достатъчна точност и предвидимост ( 13 ). Макар тези стандарти да не са същите, като например критериите за задържане на чужденци с оглед прехвърлянето им в друга държава членка, което на практика се равнява на лишаване от свобода, и които поради това могат да се определят само посредством задължителни разпоредби с общо приложение (посредством писано законодателство, а не съдебна практика) ( 14 ), всъщност би могъл да се постави въпросът до каква степен историята на „ходещия труп“ член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 отговаря на тези изисквания, и по-специално на свързаните с предвидимостта.

    38.

    Този въпрос обаче не е предмет на настоящото дело или поне не пряко. Фактът, че съдът е приложил срок, който, формално погледнато, все още не е бил приложим в момента на постановяване на решението, безспорно има лек „привкус на обратно действие“. Въпреки това изглежда, че при ширещото се на национално равнище „многообразно тълкуване“ този съд във всички случаи е имал право на преценка кой срок да приложи. Ето защо не виждам по какъв начин националният съд може да бъде упрекнат, че в такава ситуация е решил да вземе предвид срок, определен с решение на по-горна инстанция (постановено именно с цел да уеднакви това положение) дори в момент, когато приложението на този срок все още не е формално задължително за този съд, но ще бъде в близко бъдеще.

    39.

    Ето защо с оглед на тези съображения, но и като се вземе предвид трайнaта и продължаваща значимост на въпроса за запитващата юрисдикция ( 15 ), считам, че няма основание да се поставя под съмнение допустимостта на настоящото преюдициално запитване.

    Б.   Предварителни бележки

    40.

    Следва да се направят две предварителни бележки относно, на първо място, разпоредбите от правото на Съюза, които са от значение за решението по настоящото дело, и от друга страна, връзката между настоящото дело и делото, по което е постановено решение Târșia ( 16 ).

    41.

    Първо, в преюдициалния въпрос запитващата юрисдикция се позовава на редица разпоредби и принципи на правото на Съюза: член 4, параграф 3 ДЕС (принципа на лоялно сътрудничество); членове 17, 20, 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейски съюз (наричана по-нататък „Хартата“); член 110 ДФЕС; принципа на правна сигурност и принципите на равностойност и ефективност, произтичащи от принципа на процесуалната автономия.

    42.

    За да се отговори на преюдициалния въпрос, считам, че е достатъчно да се разгледа съвместимостта на законодателство като разглежданото в главното производство с принципите на правна сигурност, равностойност и ефективност в светлината на общия принцип на лоялно сътрудничество, прогласен в член 4, параграф 3 ДЕС ( 17 ). Член 47 от Хартата (право на ефективни правни средства за защита и на справедлив процес) може да предостави допълнителен импулс при преценката на изискването за ефективност, по-специално по отношение на понятието за ефективно правно средство за защита пред национална юрисдикция.

    43.

    Второ, следва да се припомни, че Съдът вече е имал възможността да анализира съответствието на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 с правото на Съюза в решението по дело Târșia ( 18 ).

    44.

    Преюдициалният въпрос по посоченото дело е подобен на отправения по настоящото дело. С него се иска да се установи съответствието на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 с почти същите разпоредби и принципи на правото на Съюза ( 19 ). Въпросът за съответствието на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 с правото на Съюза е разгледан обаче от доста по-различна гледна точка.

    45.

    Г‑н Târșia заплаща такса за леките автомобили, която той счита за несъвместима с член 110 ДФЕС. Той предявява граждански иск за възстановяване на посочената такса. През 2007 г. искът е уважен в производството пред първа инстанция, но във въззивното производство през 2008 г. е частично отхвърлен. През 2011 г. след решение от 7 април 2011 г., Tatu (C‑402/09, EU:C:2011:219) г‑н Târșia иска отмяна на въззивното решение, тъй като счита, че таксата трябва да му бъде възстановена изцяло. Въпреки че решението, чиято отмяна иска, е постановено в рамките на гражданско производство, той подава молбата за отмяна на основание член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, т.е. Закона за административното производство. Причината за това е, че процесуалните разпоредби, приложими към гражданското производство, не са предвиждали възможност да се иска отмяна на влязло в сила съдебно решение поради нарушение на правото на Съюза.

    46.

    В този процесуален контекст запитващата юрисдикция по делото Târșia иска да се установи дали обстоятелството, че член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 позволява отмяната на влезли в сила съдебни решения, които нарушават правото на Съюза, постановени само по административни дела, но не и по граждански дела, е съвместимо с правото на Съюза. Съдът заключва, че правото на Съюза, и по-специално принципите на равностойност и ефективност, допуска подобно положение ( 20 ).

    47.

    Настоящият случай обаче се отнася само до условията, при които молбата за отмяна, подадена на основание член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, може да бъде насочена срещу решение, постановено в хода на административно производство. Ето защо, въпреки че решение Târșia съдържа известни релевантни за настоящия случай насоки относно общата формулировка на изискванията за равностойност и ефективност, то не предоставя отговор на конкретния въпрос, поставен от запитващата юрисдикция.

    В.   Задължението за възстановяване на неоснователно събрани такси: правна сигурност и ефективност на правото на Съюза

    48.

    Съгласно постоянната съдебна практика правото на възстановяване на данъци и такси, събрани от държава членка в нарушение на правото на Съюза, е последица от и допълнение към правата, които правните субекти черпят от разпоредбите на правото на Съюза, забраняващи подобни данъци и такси. Следователно държавите членки по принцип са задължени да върнат събраните в нарушение на правото на Съюза данъци и такси ведно с лихвите ( 21 ). Съгласно принципа на процесуалната автономия всяка държава членка следва да определи процесуалните правила за съдебните производства за възстановяване на тези такси, спазвайки изискванията за равностойност и ефективност ( 22 ).

    49.

    Що се отнася до връзката между тези изисквания и принципа на правната сигурност, който намира израз в принципа на силата на пресъдено нещо ( 23 ), Съдът е постановил също, че „редът и условията за прилагане на принципа на силата на пресъдено нещо попадат във вътрешния правов ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните, при спазване все пак на принципите на еквивалентност и на ефективност“ ( 24 ).

    50.

    Съдът многократно е подчертавал значението, което има принципът на силата на пресъдено нещо — както в правния ред на Съюза, така и в националните правни системи. Той постановява, че за да се гарантира както стабилността на правото и на правоотношенията, така и доброто правораздаване, е важно съдебните решения, влезли в сила след изчерпване на възможностите или изтичане на сроковете за обжалване, да не могат повече да бъдат оспорвани дори ако това би позволило да се отстранят последиците от вътрешно положение, което е несъвместимо с правото на Съюза ( 25 ).

    51.

    Така, съгласно правото на Съюза държавите членки не са длъжни да преразгледат влязло в сила съдебно решение, за да се вземе предвид впоследствие прието от Съда тълкуване на релевантна разпоредба от правото на Съюза ( 26 ).

    52.

    Въпреки това в решенията по дело Impresa Pizzarotti и по дело Târșia Съдът също така отбелязва, че ако приложимите вътрешни процесуални норми предоставят на националния съд възможност да преразгледа решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо, за да приведе положението в съответствие с националното право, съгласно принципите на равностойност и на ефективност на тази възможност трябва да се даде приоритет, ако са налице съответните условия, така че да бъде възстановено съответствието на съответното положение с правото на Съюза ( 27 ).

    53.

    В обобщение, правото на Съюза не задължава Румъния да предвиди разпоредба като член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 — разпоредба, която позволява преразглеждането на влязло в сила съдебно решение. Ако Румъния обаче реши да направи това, тази разпоредба трябва да отговаря на изискванията за равностойност и ефективност. Ето защо ще анализирам последователно тези изисквания в контекста на настоящото дело.

    1. Равностойност

    54.

    Принципът на равностойност забранява на държава членка да предвиди процесуален ред за разглеждане на исканията за възстановяване на такса, основаващи се на нарушение на правото на Съюза, който е по-неблагоприятен от процесуалния ред за разглеждане на сходни искания, основаващи се на нарушение на вътрешното право ( 28 ). За да се установи дали даден способ за защита, уреден в националното право, може да се счита за сходен на правен способ за защита, предназначен да брани правото на Съюза, е необходимо да се държи сметка за предмета, основанието и главните характеристики на тези способи за защита ( 29 ).

    55.

    В настоящото дело запитващата юрисдикция се позовава на принципа на равностойност като един от възможните критерии за преценка на съответствието на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 с правото на Съюза. Тя обаче не посочва никакви сходни способи за защита, уредени на национално равнище, които биха могли да се използват при преценката на изискването за равностойност.

    56.

    Според румънското правителство нe съществува основание за отмяна поради нарушение на националното право, което да е сходно с (конкретното) основание за отмяна, предвидено в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. Посоченото правителство отбелязва, че тази разпоредба допуска да бъде подадена молба за отмяна поради нарушение на разпоредба от правото на Съюза и независимо от обстоятелството дали в първоначалното производство е направено позоваване на тази разпоредба. За разлика от това Гражданският процесуален кодекс, който съдържа общите разпоредби, уреждащи производството по отмяна, допуска подаването на молба за отмяна само поради нарушение на едно от основанията, посочени в член 509, параграф 1 от него, които по същество се отнасят до нови обстоятелства, които не са били известни на съда при постановяване на неговото решение.

    57.

    Комисията обаче счита, че е налице основание за отмяна поради нарушения на националното законодателство, което е сходно на уреденото в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. Това е основанието за отмяна, уредено в член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс, съгласно който е възможно да се подаде молба за отмяна на съдебно решение, когато, „след като решението е влязло в сила, Curtea Constituțională (Конституционен съд) се е произнесъл по повдигнато възражение по това дело, като е обявил за противоконституционна разпоредбата, за която се отнася възражението“. Според Комисията различните срокове (един месец за молбите по Закон № 554/2004 и три месеца по член 511, параграф 3 от Гражданския процесуален кодекс) и различните начални дати (в първия случай — датата на връчване на влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска, а във втория — датата на публикуване на решението на Curtea Constituțională (Конституционен съд) в Monitorul Oficial al României) са несъвместими с изискването за равностойност.

    а) Отмяната по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 и отмяната по член 509 от Гражданския процесуален кодекс

    58.

    Член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 предвижда много специфично средство за правна защита, което позволява отмяната на влязло в сила съдебно решение. Това средство за правна защита е ограничено до определена област, а именно административни производства, и може да се използва само на основание че влязлото в сила решение нарушава правото на Съюза. Заглавието на член 21, както и фактът, че той позволява преразглеждането на влязло в сила решение, всъщност, изглежда, сочат, че става въпрос за извънреден способ за правна защита.

    59.

    В акта за преюдициално запитване се посочва, че това не е единствената разпоредба в румънското законодателство, която дава възможност да бъде поискана отмяна на влязло в сила съдебно решение. Член 509 от Гражданския процесуален кодекс съдържа общите разпоредби, уреждащи производството за отмяна. В тези разпоредби се посочват редица случаи, в които е възможно да се иска отмяна на влязло в сила съдебно решение. Тези разпоредби се прилагат общо за всички области на правото, включително административните производства ( 30 ).

    60.

    Румънското правителство посочва в писменото си становище, че основанията за отмяна, уредени в член 509 от Гражданския процесуален кодекс, почиват върху наличието на нови обстоятелства, които не са били известни на националната юрисдикция при постановяването на съдебното решение, чиято отмяна се иска. В това отношение напомням, че сроковете, предвидени в член 511 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с всяко едно от тези основания за отмяна, започват по правило да текат от момента, в който съответното ново обстоятелство е възникнало, или от момента, в който засегнатата страна е узнала или е трябвало да узнае за съществуването на това ново обстоятелство.

    61.

    В светлината на тези разпоредби и на становищата във връзка с тях, изложени от заинтересованите страни писмено и в съдебното заседание, трябва да призная, че не виждам точно съответствие между производството по отмяна, предвидено в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, и основните характеристики на производството по отмяна, уредено в Гражданския процесуален кодекс. Това се дължи на факта, че прилагането на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 не изглежда да зависи от разкриването на ново обстоятелство, което не е било известно на страните и на националната юрисдикция при постановяването на нейното съдебното решение.

    62.

    Всъщност още в първоначалната редакция на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 ( 31 ) срокът за подаване на молбата за отмяна е започвал да тече от датата на постановяване на съдебното решение, чиято отмяна се иска. На практика това важи и след решение № 45/2016 на ICCJ, въпреки че този срок се изчислява по различен начин.

    б) Естеството на производството за отмяна по член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс

    63.

    В рамките на общата разпоредба относно производството по отмяна, съдържаща се в член 509 от Гражданския процесуален кодекс, си заслужава да се споменат две специални основания за отмяна. В становището на Комисията се подчертава по-специално едно от тях: отмяната на влязло в сила съдебно решение вследствие на решение на Curtea Constituțională (Конституционен съд), предвидена в член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс. Това основание е формулирано по подобен начин като член 509, параграф 1, точка 10 от Гражданския процесуален кодекс, който предвижда отмяната на влезли в сила решения след констатирането на нарушение от страна на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“).

    64.

    Член 509, параграф 1, точка 11 позволява преразглеждането на съдебни решения въз основа на решение на Curtea Constituțională (Конституционен съд). Срокът в този случай обаче започва да тече от постановяването на решението на този съд, след като съдебното решение е влязло в сила. Както се потвърждава от румънското правителство в съдебното заседание, причината за този ред е, че съгласно националното право Curtea Constituțională (Конституционен съд) не може да отмени или измени влязлото в сила решение на (общите) съдилища, което е било основанието за конституционния контрол. Следователно целта на този вид отмяна е да се предвиди механизъм, който в светлината на решение на Curtea Constituțională (Конституционен съд) дава възможност за отмяна на влязлото в сила съдебно решение, въз основа на което е започнало производството пред посочения съд.

    65.

    Може да се добави, че това основание, изглежда, има същата логика като съседната му разпоредба, а именно член 509, параграф 1, точка 10 от Гражданския процесуален кодекс. В хипотезата на решение на ЕСПЧ, в което се установява, че държава — страна по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (наричана „ЕКПЧ“), е нарушила разпоредбите ѝ посредством съдебен акт, единственият начин, по който тази констатация може да намери отражение в конкретното дело, дало повод за съответната жалба, е чрез възобновяване на първоначалното национално съдебно производство. И в този случай срокът за подаване на молбата за отмяна също ще започне да тече от момента, в който е било постановено съответното решение на ЕСПЧ.

    в) Преценката за наличието на равностойност: предмет, основание и главни характеристики

    66.

    В крайна сметка запитващата юрисдикция, която е пряко запозната с националните процесуални разпоредби, следва да установи дали има национални правни способи за защита, които са сходни на способа за защита, предвиден в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004.

    67.

    Въпреки това въз основа на представените пред Съда факти и обстоятелства от националното право и с оглед на рамката за анализ, потвърдена наскоро от Съда в решението по дело XC и др. ( 32 ), както и на изхода от това дело основанията за отмяна по член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс и производството по отмяна, предвидено в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, според мен са доста различни по своя предмет, основание и главни характеристики.

    68.

    Безспорно, както ще бъде обсъдено по-подробно по-долу ( 33 ), спорно е какво точно е искал да предвиди националният законодател с приемането на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. При все това обаче изглежда, че двата вида производства по отмяна имат за цел да удовлетворят доста различни системни нужди.

    69.

    На първо място, целта на член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс (както и член 509, параграф 1, точка 10 от него) е да се отстрани допуснато нарушение на националната конституция (или на ЕКПЧ) по отделните дела, по които е установено такова нарушение с решение, което по дефиниция винаги ще бъде постановено след влязлото в сила решение на (общия) съд. За разлика от това целта на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 е текущото поправяне на неправилното прилагане на правото на Съюза от национална юрисдикция, без обаче да е необходимо наличието на връзка между съдебното решение, чиято отмяна се иска, и конкретно решение на настоящия Съд ( 34 ). Решението на Съда, ако има такова, може да е постановено преди или след съдебното решение, чиято отмяна се иска. Въпреки това с оглед на сравнително краткия срок решението на настоящия Съд в повечето случаи е вероятно да бъде постановено преди постановяването на националното решение, чиято отмяна се иска.

    70.

    На второ място, основанието в смисъл на обстоятелството, което води до приложимостта на този способ за защита, в случая на член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс е фактът, че Curtea Constituțională (Конституционен съд) постановява решение, с което се установява, че дадена национална разпоредба е противоконституционна. За разлика от това, що се отнася до член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, изглежда, че обстоятелството, което води до приложимостта на способа, е твърдяно нарушение на правото на Съюза, което вече е допуснато в съдебното решение, чиято отмяна се иска.

    71.

    На трето място, главните характеристики на даден способ за защита са не само елементите, свързани с общия начин, по който се води това производство, но също така и изходът на производството. И тук резултатът от двете производства се различава значително, особено по отношение на последиците от тях за конкретното дело. Така, докато член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс по принцип ще доведе само до преразглеждане на конкретното решение, въз основа на което е извършен конституционният контрол, член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 по принцип може да доведе до преразглеждане на което и да е съдебно решение, което нарушава норма от правото на Съюза.

    72.

    Според мен последното обстоятелство води до основния въпрос в тази връзка: по какъв точно начин следва да се вземат предвид — от една страна, отделните решения на Съда, постановени по преюдициални запитвания, и от друга страна, отделните решения на националния конституционен съд в системи, в които тези юрисдикции нямат правомощието да разглеждат индивидуални конституционни жалби (т.е. правомощието да отменят решенията на общите съдилища по конкретни дела), както и функционално сходните в това отношение решения на ЕСПЧ (които могат да установят нарушение от договарящата страна само по конкретно дело) — по конкретните висящи дела, довели до решението на тези юрисдикции (по същество последици inter partes)?

    73.

    Решението по преюдициално запитване на настоящия Съд винаги ще бъде постановено преди решението на националната юрисдикция по делото, в рамките на което е отправено преюдициалното запитване, и трябва да бъде взето предвид в това висящо производство. Ако решението на Съда бъде постановено, след като националното решение е влязло в сила, правото на Съюза не изисква —с някои малки изключения ( 35 ) — влязлото в сила национално решение да бъде преразгледано и производството да бъде възобновено.

    74.

    От друга страна, както вече беше посочено, системата на ЕСПЧ, както впрочем и националните конституционни съдилища, които нямат правомощия да контролират и да отменят отделни съдебни решения на основания, свързани с тяхната конституционосъобразност, действат по различен начин. По отношение на конкретното дело, което е довело до въпросния контрол, решението на ЕСПЧ или на конституционния съд винаги ще бъде постановено впоследствие, след влизането в сила на първоначалното съдебно решение. Ако решението на такава юрисдикция трябва да намери отражение в конкретното дело, производството по последното трябва да бъде възобновено ( 36 ).

    75.

    С оглед на тези обективно разнопосочни нужди са въведени различни и трудно сравними производства от гледна точка на предмета, основанието и главните им характеристики.

    76.

    Бих искал да добавя още нещо: преценката на сходството между производства по преразглеждане на съдебни решения трябва да се извършва с оглед на последиците, които конкретно решение поражда в отношенията между страните (inter partes). Всъщност това е целта на тези производства. Да се твърди, че що се отнася до тази цел, производствата не са сходни, тъй като отговарят на различни структурни и системни нужди, е съвсем различно от твърдението, че съдебните решения и насоките на конституционните или европейските съдилища не могат да имат същата нормативна сила спрямо всички (erga omnes) по отношение на всички висящи и бъдещи дела. Това е просто съвсем различен въпрос.

    77.

    В заключение би било полезно да се подчертае този специфичен елемент, тъй като в изложените от Комисията доводи се забелязва известно объркване по този въпрос, доколкото се твърди, че е налице равностойност на производството по отмяна съгласно член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс и производството по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. Тези производства имат системни различия, тъй като целят да осигурят различно задължително действие на съдебните решения: възобновяване на конкретно дело, след като конституционен съд отмени правното основание за постановяването на дадено съдебно решение (задължителни последици inter partes), за разлика от отмяна на решение, на основание че не е било надлежно взето предвид правото на Съюза съобразно тълкуването му в решение на Съда, което обаче е постановено в друго производство (задължителни последици erga omnes).

    78.

    При все това тази разлика по отношение на такъв особен способ за отмяна, разбира се, не означава, че решенията на тези конституционни или европейски юрисдикции не трябва да се вземат предвид при всички висящи и бъдещи дела пред националните юрисдикции. От тази гледна точка, с оглед на националните конституционни норми наистина е възможно да няма никаква разлика между решенията на настоящия Съд и решенията на националния конституционен съд или на ЕСПЧ. Всички те могат всъщност да пораждат задължителен правни последици занапред erga omnes.

    79.

    По изложените в настоящия раздел съображения според мен член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 и член 509, параграф 1, точка 11 от Гражданския процесуален кодекс нямат едни и същи предмет, основание и главни характеристики. С оглед на това те не могат да бъдат разглеждани като сходни способи за правна защита и следователно различните процесуални режими на двата способа, по-специално по отношение на сроковете, не представляват нарушение на изискването за равностойност.

    2. Ефективност

    а) Липса на задължение за преразглеждане на влезли в сила съдебни решения

    80.

    Освен при наличието на изключителни обстоятелства Съдът никога не е изисквал в името на ефективността да се отмени силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение. Следователно не е налице общо задължение за преразглеждане на влезли в сила съдебни решения, за да се постигне ефективно прилагане на правото на Съюза или по-конкретно на решенията на Съда ( 37 ).

    81.

    В практиката на Съда са установени обаче две изключителни хипотези, при които този общ принцип в известна степен е релативиран.

    82.

    Първата хипотеза следва от решение Kühne & Heitz. То се отнася до задължението, наложено на административните органи, да преразглеждат влезли в сила административни решения, за да се вземе предвид тълкуване, направено впоследствие от Съда, когато са изпълнени определени условия ( 38 ). Това изключение обаче е свързано само със задължение за повторно разглеждане на административни решения, а не на съдебни решения.

    83.

    Второто изключение е установено в решение Lucchini. По посоченото дело Съдът приема, че правото на Съюза не допуска прилагането на разпоредба от националното право, която закрепва принципа на силата на пресъдено нещо. Съображението е, че прилагането на тази разпоредба възпрепятства възстановяването на държавна помощ, която е отпусната в нарушение на правото на Съюза и чиято несъвместимост с общия пазар е установена с решение на Комисията, което е станало окончателно ( 39 ). Основанието за това изключение е, че тъй като националното решение е прието в нарушение на разделението на правомощията между държавите членки и Европейския съюз, то е явно незаконно и следователно никога не е могло да придобие сила на пресъдено нещо ( 40 ).

    84.

    Нито едно от тези изключения не изглежда релевантно в настоящия случай. Принципното правило по отношение на баланса между изискването за ефективност като ограничение на националната процесуална автономия и задължението за преразглеждане на влезли в сила съдебни решения следователно продължава да бъде, че правото на Съюза като общо правило не налага задължение на държавите членки да създават нови правни способи за защита ( 41 ), особено ако това предполага да не се зачитат националните разпоредби относно силата на пресъдено нещо. Въпреки това, ако националното право предвижда подобна възможност, това законодателство трябва да е в съответствие не само с изискването за равностойност, но и с изискването за ефективност ( 42 ).

    б) Отмяна по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004: обжалване или повторно разглеждане на делото

    85.

    Анализът на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 от гледна точка на принципа на ефективност създава известни трудности. Ефективността на даден правен способ за защита може да се прецени само ако е ясно каква е целта, която следва да се постигне с него. Същото важи и при оценката на ефективността на правен способ за защита с оглед на неговия срок (един месец) и момента, от който той започва да тече (постановяването на решението, чиято отмяна се иска). Ефективен по отношение на какво? Каква е била целта, която е трябвало да се постигне с този правен способ за защита?

    86.

    Основният въпрос в тази връзка е дали член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 е трябвало да действа като допълнителен способ за контрол върху съдебно решение, подобно на други извънредни способи за защита като въззивното обжалване (или касационното обжалване), или е трябвало да даде възможност за повторно разглеждане на делото. Всяка от тези възможности има различен модел.

    87.

    От една страна, въззивните жалби обикновено се основават на материалноправни въпроси, т.е. тяхното основание е твърдяно нарушение на материалноправни разпоредби и са налице много ограничени възможности за контрол върху фактическите констатации и за преценка на фактите. Те обикновено се подават пред съд, който е по-високо в йерархията спрямо съда, постановил решението, срещу което е подадена въззивната жалба, въпреки че понякога може да бъде подадена и пред съда, който е постановил обжалваното решение на последна инстанция (като начин за предварителен „самоконтрол“). По-важното е, че срокът за подаване на въззивната жалба обикновено започва да тече от момента на постановяване на обжалваното решение или неговото връчване. На последно място, въззивните жалби поначало не се подават срещу влезли в сила или окончателни решения по смисъла на практиката на Съда, съгласно която решения влизат в сила „след изчерпване на възможностите или изтичане на сроковете за обжалване“ ( 43 ).

    88.

    От друга страна, основание за повторното разглеждане на делата обикновено е наличието на нови факти или нови доказателства, които не са били известни на страните и съда при постановяване на първоначалното решение, ако има вероятност тези факти или доказателства да окажат въздействие върху решението. Когато се уважи молбата за повторното разглеждане на делото, това обикновено означава, че повторното разглеждане или преразглеждането на първоначалното решение трябва да бъде извършено от съда, който е постановил решението като първа инстанция, тъй като вероятно ще се извърши нова преценка на фактите. По отношение на сроковете, доколкото повторното разглеждане на делото се основава на наличието на нови факти, срокът за подаване на молба за повторно разглеждане обикновено започва да тече от момента, в който заинтересованото лице узнае за този нов факт. Понякога този субективен срок допълнително се съчетава с по-обективен срок, вследствие на което молбата за повторно разглеждане на делото може да се подаде само в рамките на определен брой години след датата на постановяване на първоначалното решение. На последно място, молбата за повторно разглеждане на делото поначало се подава срещу влезли в сила или окончателни решения по смисъла на практиката на Съда, цитирана в предходната точка от настоящото заключение.

    в) Ефективен в качеството на какво точно?

    89.

    Когато сравнявам реда за отмяна по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 с двата идеални модела на извънредни правни способи за защита, които току-що изложих, не ми е ясно на кой от тези модели е трябвало да съответства посоченият ред. Доколкото молбата за отмяна се подава срещу влезли в сила решения, отмяната първоначално се явява по-близка до повторното разглеждане на делото. Въпреки това, доколкото то се основава на нарушение на (по всяка вероятност вече действащи) правни норми и срокът, който е относително кратък, започва да тече от момента на постановяването на първоначалното решение, редът за отмяна, изглежда, е извънреден способ за обжалване. Но и в този случай е изненадващ фактът, че молбата за отмяна по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 се подава пред същия съд, който е постановил първоначалното решение, особено като се има предвид, че от този съд ще бъде поискано да преразгледа своето решение, което е постановил само преди няколко дни или седмици, и то въз основа на разпоредби от правото на Съюза, които вече са били действащи и по всяка вероятност вече са били взети предвид от този съд при постановяването на това решение.

    90.

    По силата на принципа на процесуална автономия държавите членки разполагат със значителна свобода на преценка при създаването на своите системи от способи за защита. Изборът между различните модели също така логично включва и свободата да се създават хибридни и разновидни форми на процесуални институти, ако държавите членки желаят това.

    91.

    Въпреки това тези хибридни форми трябва да бъдат ефективни. Те трябва да могат да предоставят защитата, която са предназначени да осигуряват, без неоснователно да се намесват или да засягат други ценности от също толкова голямо значение. Както бе неколкократно подчертано в предходните точки от настоящото заключение ( 44 ), друга основна ценност, която Съдът признава и подчертава, е правната сигурност и значението на силата на пресъдено нещо. Като последица от постигането на баланс и претеглянето на тези ценности на равнището на Съюза Съдът ясно посочва, че значението на правната сигурност на окончателните съдебни решения и правната стабилност е толкова голямо, че изискването за ефективност на правото на Съюза не може да има предимство спрямо него дори и ако по този начин биха могли да се поправят грешки в прилагането на правото на Съюза на национално равнище. Окончателните съдебни решения не са окончателни, тъй като са непременно правилни. Те са окончателни, тъй като на определен етап делото трябва да приключи.

    92.

    В крайна сметка националната юрисдикция следва в рамките на тези съображения да прецени ефективността на реда за отмяна, създаден с член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004. Въпреки това от ограничените ми познания на релевантното национално право и процесуалния контекст, които бяха изложени в производството пред настоящия Съд, изглежда, че този ред просто се оказва „от два стола — на земята“.

    93.

    От една страна, спорно е той да се счита за обжалване. По този ред се търси защита от същия съд, който едва няколко дни или седмици по-рано е постановил решението, чиято отмяна се иска, най-вероятно с оглед и евентуално в нарушение на същите правни норми на Съюза и решения на Съда, тъй като трудно могат да възникнат много промени в рамките на месец след постановяването на това решение ( 45 ).

    94.

    От друга страна, спорно е да се приеме и, че този ред представлява повторно разглеждане на делото. Срокът за подаване на молбата за отмяна се изчислява от датата на първоначалното решение, а не от датата на възникването на новото обстоятелство, което позволява да се иска отмяната, а именно ново решение на Съда. Действително изискването за ефективност следва да се тълкува в смисъл, че налага задължение за предоставяне на разумен срок ( 46 ), което има значение не само за продължителността на срока, но също така и за момента, от който започва да тече той. Освен това обстоятелството, че член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 първоначално съдържа неясни ( 47 ) разпоредби относно сроковете и впоследствие (докато ICCJ не постанови решение № 45/2016), очевидно, изобщо не предвиждал срок ( 48 ), само засилва объркването. Правото на ефективна съдебна защита изисква ограниченията на правото на достъп до съд като породените от срокове да бъдат ясни и предвидими ( 49 ).

    95.

    Следователно изглежда, че по отношение на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 биха могли да са налице някои трудности при спазването на изискванията за ефективност, които в контекста на правните средства за съдебна защита се съдържат и в член 47, първа алинея от Хартата. Тази разпоредба изрично изисква осигуряването на „ефективни правни средства за защита пред съд“. Ето защо член 47 включва не само правото на достъп до съд ( 50 ) (в тесния смисъл на достъп, т.е. да бъде позволено делото да бъде заведено), но също и изискването, че този достъп трябва да предоставя ефективни правни средства за защита ( 51 ) (в смисъл, че все пак действително ще се извърши някакъв контрол), като в последния смисъл се припокрива с общия принцип на ефективна съдебна защита, който също е прогласен в член 47 ( 52 ).

    96.

    На последно място, спорното естеството на способа за защита, предвиден в член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004, личи ясно и от фактите по настоящото дело. Дори след като е подала три молби за отмяна на основание на тази разпоредба, г‑жа Călin не е успяла да получи възстановяване на стойността на екологичната таксова марка. От значение е да се подчертае, че това не се дължи на обстоятелството, че обстоятелствата по делото по същество не са били в нейна полза. Единственото решение, постановено по същество в рамките на производствата, образувани по молби за отмяна по нейния казус, всъщност е в нейна полза. Тя не може да се ползва от това решение поради (не)прилагането на срока за въпросния способ за защита. Същевременно това дело показва също и, че този способ за защита сериозно накърнява принципите на правна сигурност и стабилност на правото и на правоотношенията, чието значение е също така ясно прогласено в практика на Съда ( 53 ).

    Г.   Алтернативните възможности

    97.

    Често се казва, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Очевидното намерение на националния законодател да осигури ефективно прилагане на правото на Съюза на национално равнище, може само да бъде приветствано. Всъщност обаче е спорно дали избраните средства за осъществяване на това намерение са най-добрите. Ефективността на правото на Съюза едва ли ще се осигури чрез нескончаеми съдебни спорове, делата по които се разглеждат повторно до безкрайност.

    98.

    Ако националната юрисдикция, която познава в пълна степен националното законодателство и процесуална уредба, стигне до заключението, че производството за отмяна по член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 не отговаря на изискването за ефективност, очертано в предходния раздел, тогава се поставя с нова значимост въпросът за наличието на алтернативни възможности за възстановяване на данъци и такси, събрани в нарушение на правото на Съюза. За да подпомогна националната юрисдикция, бих искал да добавя следните заключителни бележки.

    99.

    Би било полезно в самото начало да се отбележи, че задължението да не се събират такси като разглежданата в главното производство, е установено в практиката на Съда преди доста време не само по отношение на Румъния ( 54 ), но и по отношение на други държави членки ( 55 ). От тази гледна точка може да се предположи, че въпросът дали задължението за възстановяване на разглежданата такса е възникнало след решение Manea или решение Budișan на Съда и считано от датата на кое от тези две съдебни решения ще възникне задължението за повторно разглеждане на делата, изглежда в известна степен изкуствен.

    100.

    Предвид изложеното бих искал да подчертая и, че в правния ред на Съюза вече се съдържат правни средства за защита, в случай че държавите членки не изпълняват задължението си да не налагат такива такси, които сами по себе си вероятно осигуряват по-деликатен баланс между принципа на правна сигурност и изискването за ефективно прилагане на правото на Съюза.

    101.

    Първо, налице е общо задължение на административните органи, и по-специално на данъчните органи в качеството си на органи на държава членка, да възстановяват недължимо събраните такси. Считам, че тази възможност не зависи непременно от наличието на национално съдебно решение, което изменя или отменя предходно окончателно решение за налагане на задължението да се плати тази такса. Националното законодателство, естествено, може да предвиди възстановяване (в някои случаи или за определени видове плащания, събирани по-рано), без да е необходимо преди това да бъде отменено съдебното решение, с което първоначално е установено задължението за плащане на данъка или таксата. По същия начин изпълнението на задължението на административните органи за възстановяване не означава непременно, че те следва да преразгледат първоначалното административно решение, доколкото съгласно националното право е възможно просто да се постанови ново административно решение за признаване на правото да се получи възстановяване на недължимо събраната такса.

    102.

    Второ, дори ако националният законодател се е отказал от изначалното си правомощие да взема решения относно плащания от държавната каса, което действително би било доста изненадващо, във всички случаи преразглеждането на постановените в отделните случаи първоначални административни решения все още ще е възможно съобразно условията, определени от Съда в решение Kühne & Heitz ( 56 ).

    103.

    Трето, лице в положението на г‑жа Călin има възможността да предяви срещу държавата членка, която не е възстановила неоснователно събраната такса, иск за отговорност на държавата.

    104.

    В това отношение в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва, че към момента на настъпване на фактите по делото молбата за отмяна е била единственото процесуално средство за защита, с което г‑жа Călin е разполагала. От своя страна румънското правителство твърди в писменото си становище обаче, че г‑жа Călin все още има възможност да предяви иск за отговорност на държавата.

    105.

    Неотдавна Съдът припомни, че „принципът на силата на пресъдено нещо не е пречка за признаването на принципа на отговорността на държавата в резултат на решение на произнесла се като последна инстанция юрисдикция […]. В действителност частноправните субекти не следва да бъдат лишени — по-специално заради това, че извършеното с такъв съдебен акт нарушение на правата, произтичащи от правото на Съюза, вече не може да бъде отстранено по общия ред — от възможността да ангажират отговорността на държавата, за да получат юридическа защита на правата си“ ( 57 ).

    106.

    Следователно е ясно, че за иска за отговорност на държавата не е необходимо наличието на национално решение, което официално отменя предишното влязло в сила съдебно решение, недопускащо възстановяването на неоснователно събраната такса ( 58 ). Малко по-неясно е обаче дали е възможно иск за отговорност на държавата да се предяви само доколкото влязлото в сила съдебно решение е постановено от юрисдикция, която се произнася като последна инстанция, т.е. от юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване по общия ред ( 59 ).

    107.

    Според мен по отношение на исковете за отговорност на държавата няма съмнение, че изискването юрисдикцията, която се твърди, че е извършила нарушение на правото на Съюза, да се е произнесла като последна инстанция, е напълно обосновано, когато твърдяното нарушение на правото на Съюза представлява нарушение на задължението, наложено на тези юрисдикции по силата на член 267, трета алинея ДФЕС, да отправят преюдициално запитване ( 60 ).

    108.

    Въпреки това считам, че остава открит въпросът дали същото изискване може да се приложи и в други случаи, и по-специално в тези, в които твърдяното нарушение е достатъчно съществено нарушение на разпоредба от правото на Съюза.

    109.

    Буквалното тълкуване на практиката на Съда може да изглежда в подкрепа на тезата, че това изискване действително би било приложимо в случаи на отговорност на държавата за нарушения, извършени от съдебни органи. Следва да се припомни обаче, че тези констатации са направени в контекста на дела, отнасящи се до твърдяно нарушение на задължението да се отправи преюдициално запитване съгласно член 267, трета алинея ДФЕС ( 61 ). Поради това самата твърдяна незаконосъобразност (нарушение) се е състояла отчасти ( 62 ) в това, че не е отправено преюдициално запитване до Съда. Следва ли обаче този факт автоматично да изключва отговорността на други национални юрисдикции за нарушения на правото на Съюза, различни от задължението за отправяне на запитване (или независимо от него)? ( 63 )

    110.

    Според мен, ако твърдяното нарушение на правото на Съюза не е нито изцяло, нито частично нарушение на задължението за отправяне на преюдициално запитване от юрисдикция, която има такова задължение по силата на член 267, трета алинея ДФЕС, а е нарушение на друга разпоредба от правото на Съюза, тогава поради естеството на незаконосъобразността може и да не е непременно необходимо изчерпване на всички национални правни средства за защита, преди да може да се предяви иск за отговорност на държавата ( 64 ).

    V. Заключение

    111.

    По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на отправения от Curtea de Apel Ploieşti (Апелативен съд Плоещ, Румъния) въпрос по следния начин:

    „–

    Изискването за равностойност трябва да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като тези в спора по главното производство допуска национално законодателство — съобразно тълкуването му в национална съдебна практика — съгласно което срокът за подаване на молба за отмяна на окончателно съдебно решение, което нарушава правото на Съюза, е едномесечен и тече от датата на връчването на окончателното решение, чиято отмяна се иска. За разлика от това изискването за ефективност и член 47, първа алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз може да не допускат правен способ за защита, който, макар да накърнява в значителна степен принципите на правна сигурност и на силата на пресъдено нещо, не предоставя ефективни средства за постигане на преследваните от него цели. Запитващата юрисдикция следва да определи тези цели и да установи дали разглежданият в главното производство способ за защита ги постига“.


    ( 1 ) Език на оригиналния текст: английски.

    ( 2 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 485 от 15 юли 2010 г. и последващите изменения.

    ( 3 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 1154 от 7 декември 2004 г.

    ( 4 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 70 от 27 януари 2011 г.

    ( 5 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 916 от 22 декември 2011 г.

    ( 6 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 61 от 29 януари 2013 г.

    ( 7 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 386 от 23 май 2017 г.

    ( 8 ) Monitorul Oficial al României, дял I, № 119 от 4 март 2013 г.

    ( 9 ) Вж. точки 12 и 13 по-горе.

    ( 10 ) Напр. вж. решение от 24 октомври 2018 г., XC и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 16).

    ( 11 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 13).

    ( 12 ) Вж. точки 7—13 по-горе.

    ( 13 ) Вж. напр. решение на ЕСПЧ от 13 февруари 2003 г., Refah Partisi (The Welfare Party) и др. с/у Турция (ECLI:CE:ECHR:2003:0213JUD004134098, § 57); решение на ЕСПЧ от 9 юли 2009 г., Mooren с/у Германия (CE:ECHR:2009:0709JUD001136403, § 76) или решение на ЕСПЧ от 21 октомври 2013 г., Del Río Prada с/у Испания (CE:ECHR:2013:1021JUD004275009, § 125).

    ( 14 ) Вж. напр. скорошното решение от 15 март 2017 г., Al Chodor (C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 4244).

    ( 15 ) Въпреки че е спорно доколко тълкувателното решение на ICCJ е било задължително за запитващата юрисдикция при постановяване на решението ѝ по втората молба за отмяна през януари 2017 г., няма съмнение, че това решение понастоящем е задължително за посочената юрисдикция при произнасянето по третата молба. Приемам, че същото би било вярно и по отношение на всички останали румънски съдилища към настоящия момент.

    ( 16 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662).

    ( 17 ) Действително изглежда, че принципът за лоялно сътрудничество представлява общ принцип, чиито конкретни изрази са принципите на равностойност и ефективност: вж. в този смисъл решения от 27 юни 2013 г., Agrokonsulting‑04 (C‑93/12, EU:C:2013:432, т. 36), от 19 октомври 2017 г., Raimund (C‑425/16, EU:C:2017:776, т. 41); и от 24 октомври 2018 г., XC и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 22).

    ( 18 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662).

    ( 19 ) А именно членове 17, 20, 21 и 47 от Хартата, член 6 ДЕС и член 110 ДФЕС, както и принципа на правна сигурност.

    ( 20 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 41).

    ( 21 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 24 и 25 и цитираната съдебна практика).

    ( 22 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 26 и 27 и цитираната съдебна практика).

    ( 23 ) Решение от 1 юни 1999 г., Eco Swiss (C‑126/97, EU:C:1999:269, т. 46).

    ( 24 ) Решения от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 54) и от 24 октомври 2018 г., ХС и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 21).

    ( 25 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 28 и 29). Вж. също и решения от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 38), от 16 март 2006 г., Kapferer (C‑234/04, EU:C:2006:178, т. 20 и 21) и от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 58 и 59).

    ( 26 ) Решения от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 60) и от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 38).

    ( 27 ) Решения от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 62) и от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 30).

    ( 28 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 32 и цитираната съдебна практика).

    ( 29 ) Вж. скорошното решение от 24 октомври 2018 г., ХС и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 27).

    ( 30 ) От писменото становище на румънското правителство е видно, че съгласно член 28, алинея 1 от Закон № 554/2004 за неуредените от този закон случаи се прилагат по-специално и разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс. Освен това следва да се отбележи, че самият текст на член 21, параграф 2 от Закон № 554/2004 предвижда, че уреденото в него основание за отмяна се прилага „в допълнение към предвидените в Codul de procedură civilă (Граждански процесуален кодекс)“.

    ( 31 ) Вж. точка 7 по-горе.

    ( 32 ) Вж. решение от 24 октомври 2018 г., ХС и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 27).

    ( 33 ) Вж. точки 85—95 по-долу.

    ( 34 ) Поне за мен остава открит въпросът дали действително трябва да е налице постановено решение на Съда (както на практика се изисква съгласно тълкуването на член 21, параграф 2, второ изречение от Закон № 554/2004 от ICCJ), или е достатъчно да се изтъкне нарушение на предимството на правото на Съюза, прогласено в член 148, параграф 2 от Конституцията на Румъния (съобразно изискванията в първото изречение от същата разпоредба). На пръв поглед изглежда, че основанието за отмяна по член 21, параграф 2 не се ограничава само до наличието на решение на Съда. Въз основа на първото изречение от него могат да се изтъкват и други основания (като нарушение на дадена директива или регламент, които все още не са били предмет на тълкуване от Съда, но за които се твърди, че националното решение, чиято отмяна се иска, е несъвместимо с тях).

    ( 35 ) По-горе точка 51 и по-долу точки 80—83.

    ( 36 ) Вж. по аналогия решение от 24 октомври 2018 г., XC и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 46), което се отнася до правен способ за защита съгласно вътрешното право, който позволява повторно провеждане на наказателно производство, приключило със съдебен акт със сила на пресъдено нещо, въз основа на последваща констатация за нарушение на ЕКПЧ.

    ( 37 ) Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 38). Вж. също решение от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 60).

    ( 38 ) Решение от 13 януари 2004 г., Kühne & Heitz (C‑453/00, EU:C:2004:17, т. 28).

    ( 39 ) Решение от 18 юли 2007 г., Lucchini (C‑119/05, EU:C:2007:434, т. 63).

    ( 40 ) Решения от 3 септември 2009 г., Fallimento Olimpiclub (C‑2/08, EU:C:2009:506, т. 25) и от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 61).

    ( 41 ) Решение от 24 октомври 2018 г., ХС и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 51).

    ( 42 ) Решения от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 62) и от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 30).

    ( 43 ) Решения от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 38), от 16 март 2006 г., Kapferer (C‑234/04, EU:C:2006:178, т. 20), от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 58) или от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 28). Курсивът е мой.

    ( 44 ) Вж. точки 49, 50 и 80 по-горе.

    ( 45 ) Трябва да се подчертае, че по принцип със сигурност е възможен първоначален „самоконтрол“, ако в случай на решение, с което молбата се отхвърля, делото попадне в друг съд или най-малкото буквално при друг съдия. Но ако всички обстоятелства от предходното производство остават на практика непроменени, не остава друго освен да се припомни една остроумна забележка, използвана вече в друг контекст: „Лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различни резултати“ (вж. представеното от мен заключение по дело El Hassani (C‑403/16, EU:C:2017:659, т. 66 и бележка под линия 17).

    ( 46 ) Вж. напр. решения от 12 февруари 2008 г., Kempter (C‑2/06, EU:C:2008:78, т. 58 и 59) и от 19 септември 2006 г., i‑21 Germany и Arcor (C‑392/04 и C‑422/04, EU:C:2006:586, т. 58 и 59).

    ( 47 ) Вж. точка 8 по-горе.

    ( 48 ) Вж. точки 35 и 37 по-горе.

    ( 49 ) Вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Uni Internationale Fruchtimport Gesellschaft Weichert/Комисия (C‑73/10 P, EU:C:2010:684, т. 56).

    ( 50 ) Вж. решение от 6 ноември 2012 г., Otis и др. (C‑199/11, EU:C:2012:684, т. 48).

    ( 51 ) Вж. решение от 6 октомври 2015 г., Orizzonte Salute (C‑61/14, EU:C:2015:655, т. 48).

    ( 52 ) Вж. решение от 16 май 2017 г., Berlioz Investment Fund (C‑682/15, EU:C:2017:373, т. 54).

    ( 53 ) Решения от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 38), от 16 март 2006 г., Kapferer (C‑234/04, EU:C:2006:178, т. 20), от 10 юли 2014 г., Impresa Pizzarotti (C‑213/13, EU:C:2014:2067, т. 58) или от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 28).

    ( 54 ) Най-напред с решение от 7 април 2011 г., Tatu (C‑402/09, EU:C:2011:219).

    ( 55 ) Вж. решения от 5 октомври 2006 г., Nádasdi и Németh (C‑290/05 и C‑333/05, EU:C:2006:652, относно Унгария) и от 18 януари 2007 г., Brzeziński (C‑313/05, EU:C:2007:33, относно Полша).

    ( 56 ) Решение от 13 януари 2004 г., Kühne & Heitz (C‑453/00, EU:C:2004:17, т. 28).

    ( 57 ) Решение от 24 октомври 2018 г., XC и др. (C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 58).

    ( 58 ) Също така не е необходимо и решение на Съда, постановено предварително по преюдициално запитване, с което се установява съществуването на нарушение на правото на Съюза в конкретния случай: вж. решение от 26 януари 2010 г., Transportes Urbanos y Servicios Generales (C‑118/08, EU:C:2010:39, т. 38).

    ( 59 ) Вж. заключението на генералния адвокат Wahl по дело Tomášová (C‑168/15, EU:C:2016:260, т. 3748) и решение от 28 юли 2016 г., Tomášová (C‑168/15, EU:C:2016:602, т. 20 и 21).

    ( 60 ) Решение от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 35 и 36).

    ( 61 ) Вж. решения от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513), от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo (C‑173/03, EU:C:2006:391) и от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 40).

    ( 62 ) Доколкото тази незаконосъобразност обикновено е съчетана с друго нарушение на приложими разпоредби от правото на Съюза, по същество се предполага, че националната юрисдикция е извършила (достатъчно съществено) нарушение на правото на Съюза, достигайки до определено тълкуване на правото на Съюза, като същевременно не е сезирала Съда с преюдициално запитване, въпреки че действа като последна инстанция.

    ( 63 ) Може просто да се отбележи, че някои от националните системи за ангажиране на отговорността на държавата за нарушения, извършени от съдебни органи, изискват незаконосъобразността да бъде в известна степен сериозна, но не и едновременно и непременно изчерпването на всички правни средства за защита. Може да има случаи, в които поради някаква причина правните средства за защита не са изчерпани, но въпреки това нарушението на закона е достатъчно съществено, че да доведе до ангажиране на отговорността на държавата. Например, можем да си представим решение на първоинстанционен съд, което е постановено в резултат на измама или корупция и срещу което увреденото лице не е подало жалба, тъй като към тогавашния момент това обстоятелство не му е било известно. Ако по-късно тази страна обаче узнае за корупцията, може би дори след изтичането на обективния срок за повторно разглеждане на делото, няма ли да се допусне ангажирането на отговорността на държавата, ако това решение е нарушило и правото на Съюза? Подобно на това, какъв би бил случаят с влязло в сила административно решение, което не е било оспорено пред съда, но е постановено въз основа на национална правна уредба, за която по-късно се установява, че е несъвместима с правото на Съюза? Има ли право страната, която твърди, че е претърпяла вреди в резултат на това административно решение, да предяви иск за ангажиране на отговорността на държавата, на основание че не е обжалвала това решение пред съдилищата, ако самото административно решение е влязло в сила?

    ( 64 ) Всички условия за ангажиране на отговорността на държавата, разбира се, продължават да са същите: вж. напр. решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pêcheur и Factortame (C‑46/93 и C‑48/93, EU:C:1996:79, т. 51) или от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513, т. 51).

    Нагоре