–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и S. Šindelková, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Goddin, K. Herbout-Borczak и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването член 3, параграф 1, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) и на разпоредбите от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66).

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове между дружеството Profi Credit Polska S.A., от една страна, с Bogumiła Włostowska, Mariusz Kurpiewski, Kamil Wójcik, Michał Konarzewski, Elżbieta Kondracka-Kłębecka, Monika Karwowska, Stanisław Kowalski, Anna Trusik, Adam Lizoń и Włodzimierz Lisowski и от друга страна, с OH по повод искания за плащане на менителнични дългове, произтичащи от вземания по договори за кредит, въз основа на бланкови записи на заповед, издадени от последните.

3

Двадесетото и двадесет и четвъртото съображение от Директива 93/13 гласят следното:

„като има предвид, че договорите следва да се съставят на ясен, разбираем език, а потребителят да има възможност да проучи всички условия и, при съмнение от негова страна, се приема най- благоприятното за него тълкуване;

[…]

като има предвид, че съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.

4

В член 1, параграф 1 от тази директива се предвижда следното:

„Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

5

Член 3, параграф 1 от посочената директива гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, [същата] се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

6

Член 4, параграф 2 от Директива 93/13 гласи:

„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7

Съгласно член 5 от тази директива:

„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. […]“.

8

Член 6, параграф 1 от посочената директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

9

Член 7, параграф 1 от Директива 93/13 е формулиран по следния начин:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

10

В член 1 от Директива 2008/48 се уточнява, че целта ѝ е да хармонизира някои аспекти от правните уредби на държавите членки в областта на договорите за потребителски кредити.

11

В член 10, параграф 2 от тази директива по-специално се изброяват данните, които трябва да бъдат посочени по ясен и кратък начин в договорите за кредит.

12

С член 14 от посочената директива в рамките на договора за кредит и в полза на потребителя се въвежда право на отказ, без той да трябва да посочва основания за това.

13

Член 17 „Цесия на права“ от Директива 2008/48 гласи в параграф 1:

„Когато правата на кредитора съгласно договор за кредит са цедирани на трето лице, потребителят има право да предяви срещу цесионера всички възражения, с които е разполагал срещу първоначалния кредитор, включително и възражението за прихващане, когато последното е допустимо в съответната държава членка“.

14

В член 19 от тази директива се уточняват правилата за изчисляване на годишния процент на разходите за потребителския кредит.

15

Член 22 „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“ от посочената директива гласи:

„1.   Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки могат да не запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.

2.   Държавите членки гарантират, че потребителите не могат да се откажат от правата, предоставени им с разпоредбите на националното законодателство, привеждащо в изпълнение или съответстващо на настоящата директива.

3.   Държавите членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени в резултат на начина, по който са формулирани договорите, по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ѝ.

4.   Държавите членки предприемат необходимите мерки с цел потребителите да не бъдат лишени от защитата, предоставена им от настоящата директива, поради избор на правото на трета страна като приложимо право по договора, ако последният е непосредствено свързан с територията на една или повече държави членки“.

16

Съгласно член 23 „Санкции“ от същата директива:

„Държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата директива, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции. Предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.

17

Съгласно член 10 от Ustawa Prawo wekslowe (Закон за менителниците и записите на заповед) от 28 април 1936 г., изменен (Dz. U., 2016 г., позиция 160) (наричан по-нататък „Законът за менителниците и записите на заповед“), ако непопълнена при издаването менителница бъде попълнена несъобразно с уговореното, неспазването на уговореното не може да се противопостави на приносителя, освен ако е придобил менителницата недобросъвестно или е допуснал груба небрежност при придобиването ѝ.

18

Тази разпоредба се прилага за записа на заповед по силата на член 103, параграф 2 от същия закон.

19

Съгласно член 17 от посочения закон лицата, срещу които се предявяват правата по записа на заповед, не могат да противопоставят на приносителя възражения, основани на личните им отношения с издателя или с предходните приносители, освен ако при придобиването на записа на заповед приносителят умишлено е действал в ущърб на длъжника.

20

Съгласно член 101 от Закона за менителниците и записите на заповед:

„Записът на заповед съдържа:

21

Съгласно член 233, параграфи 1 и 2 от Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Граждански процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г., консолидиран текст, изменен (Dz. U., 2018 г., позиция 155) (наричан по-нататък „ГПК“) съдът преценява достоверността и силата на представените доказателства въз основа на задълбочен анализ на събраните материали по делото. По същия начин съдът преценява как да тълкува отказа на страна да представи доказателство или всеки акт на страна, с който се възпрепятства събирането на доказателства по делото, което разглежда.

22

Съгласно член 248, параграф 1 от ГПК всеки е длъжен при поискване от съда да представи в определения срок и на определеното място намиращ се у него документ, съставляващ доказателство за факт от значение за решаването на делото, освен ако документът съдържа поверителна информация.

23

От член 321, параграф 1 от ГПК следва, че на съда е забранено „да се произнася по необхванат от искането въпрос [и] да присъжда повече от исканото“.

24

Съгласно член 339, параграфи 1 и 2 от този кодекс неприсъствено решение се постановява, ако ответникът не се яви в съдебното заседание и не представи устно или писмено становище. В този случай предоставените от ищеца данни се разглеждат като верни твърдения, основани на фактите, които са изтъкнати в исковата му молба или неговите изявления, връчени на ответника преди съдебното заседание, освен ако будят съмнения или се считат за насочени към заобикаляне на закона.

25

Разпоредбите от Директива 2008/48 са транспонирани в полското право с Ustawa o kredycie konsumenckim (Закон за потребителския кредит) от 12 май 2011 г., консолидиран текст, изменен (Dz. U., 2016 г., позиция 1528) (наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“). Член 41 от него гласи:

„l.   [З]аписът на заповед […] на потребителя, предаден[…] на кредитора с цел изпълнение или обезпечение на задължение, произтичащо от договор за потребителски кредит, трябва да съдържа уговорката „не на заповед“ или друга равнозначна уговорка.

2.   Ако кредиторът приеме запис на заповед […] без уговорка „не на заповед“ и […] го прехвърли на друго лице, кредиторът е длъжен да поправи вредите, претърпени от потребителя поради плащането по записа на заповед […]

3.   Разпоредбите на параграф 2 се прилагат и ако […] записът на заповед или чекът се окаже във владение на друго лице против волята на кредитора.

[…]“.

26

Profi Credit Polska е установено в Полша дружество, преобладаващата част от чиято дейност се изразява в отпускане на кредити. Това дружество сключва с всеки от длъжниците договори за потребителски кредит, по които погасяването на вземането е обезпечено чрез издаване на непълен запис на заповед, наречен „бланков запис на заповед“, в който първоначално не е вписана никаква сума. Поради неизпълнението на договорните задължения от кредитополучателите Profi Credit Polska, което също така е поемателят по тези записи, ги попълва, вписвайки определена сума.

27

От 2016 г. нататък Profi Credit Polska сезира запитващата юрисдикция с различни искания за плащане на сумите, посочени във въпросните записи на заповед.

28

Тази юрисдикция посочва, че във всички висящи пред нея спорове събирането от ищеца на вземанията му се извършва само въз основа на записите на заповед (наричани по-нататък „менителничното правоотношение“). Тъй като ищецът не представя договорите за кредит, само по първия от споровете в главните производства запитващата юрисдикция разполага — благодарение на ответника — с договора, чрез който възниква правоотношението, стоящо в основата на менителничното задължение (наричано по-нататък „каузалното правоотношение“). По другите дела ответниците не вземат отношение. Поради това същата юрисдикция решава да не уважи искането на ищеца да се произнесе по делата по реда на заповедното производство, а да ги разгледа по общия процесуален ред.

29

Запитващата юрисдикция иска да се установи, на първо място, дали съгласно директиви 93/13 и 2008/48 продавач или доставчик, който има качеството на кредитор, може законосъобразно да обезпечи погасяването на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, спрямо кредитополучател-потребител чрез издаване на бланков запис на заповед от последния.

30

Запитващата юрисдикция уточнява, че в резултат на издаването на запис на заповед възниква абстрактно задължение. От националната правна уредба следвало, че ако е направено искане за плащане въз основа на запис на заповед, обхватът на съдебния контрол се свежда до менителничното правоотношение и не може да обхване каузалното правоотношение, стоящо в основата на менителничното правоотношение. Според същата юрисдикция невъзможността да се извърши служебна проверка за евентуално обявяване за неравноправни на клаузите от договора, чрез който възниква каузалното правоотношение, стоящо в основата на менителничното задължение, се дължи не на процесуални ограничения, а единствено на специфичната доказателствена сила на записа на заповед в качеството му на ценна книга, отразяваща задължението на длъжника.

31

Запитващата юрисдикция посочва, че за да съответства на изискванията, произтичащи от членове 10 и 103 от Закона за менителниците и записите на заповед, бланковият запис на заповед винаги предполага сключване между издателя и поемателя на споразумение, в което се уточнява начинът на попълване на записа на заповед (наричано по-нататък „менителничното споразумение“). Съгласно националната съдебна практика това споразумение водело до „пораждане за длъжника на право да възрази“ на първия кредитор, „че не е попълнил записа на заповед в съответствие с разпоредбите на споразумението, което по-специално означава отслабване на абстрактното естество на записа на заповед“.

32

Така, според запитващата юрисдикция няма никакво съмнение, че съдът, разглеждащ спорове като тези в главните производства, може да провери дали записът на заповед е попълнен в съответствие със сключеното споразумение само при повдигнато възражение от длъжника. В менителничните производства националната юрисдикция съответно нямала правно основание служебно да провери каузалното правоотношение, освен ако ответникът повдигне възражения, което водело до разширяване на спора чрез включване в него и на каузалното правоотношение.

33

На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи какъв е обхватът на задълженията ѝ при иск за плащане, предявен от продавач или доставчик срещу потребител въз основа на запис на заповед. Всъщност в контекста на практиката на Съда относно правомощията и задълженията на националната юрисдикция, която разглежда попадащи в приложното поле на Директива 93/13 спорове — и по-специално относно задължението за служебна проверка дали клауза, включена в разглеждан от нея договор, е неравноправна — тази юрисдикция иска да се установи дали тази съдебна практика е приложима и за клаузите от договор, сключен от потребител, в спор, където продавачът или доставчикът събира вземането си въз основа на бланков запис на заповед, с който е обезпечено погасяването на това вземане. Въпросите на запитващата юрисдикция засягат и последиците от такава проверка с оглед на диспозитивното начало по член 321, параграф 1 от ГПК, съгласно което съдът не може да се произнесе по непосочена в исканията претенция, нито да присъди повече от исканото.

34

При това положение Sąd Rejonowy dla Warszawy Pragi-Południe w Warszawie (Районен съд Варшава, Прага-Юг във Варшава, Полша) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

35

Обстоятелствата по спора в главното производство със страни Profi Credit Polska и OH са сходни с тези по дело C‑419/18.

36

С решение от 15 май 2017 г. Sąd Okręgowy w Opolu (Окръжен съд Ополе, Полша) отхвърля иска, предявен от Profi Credit Polska срещу OH, за заплащане на сумата от 9494,21 полски злоти (PLN) (около 2211,69 EUR).

37

Макар необходимите условия за постановяване на неприсъствено решение да са изпълнени, първоинстанционната юрисдикция отхвърля искането на Profi Credit Polska поради съмненията, които тази юрисдикция изпитва относно реалното съдържание на обвързващото страните договорно правоотношение, с довода, че не е могла да анализира клаузите от договор за кредит. Всъщност, макар тази юрисдикция да изисква от Profi Credit Polska да ѝ представи менителничното споразумение и договора за кредит, нейното искане остава без отговор. Освен това от други стандартни договори, сключени от същото дружество, било видно, че съществува значителна разлика между заеманата и подлежащата на връщане сума.

38

Тъй като Profi Credit Polska счита, че за да осребри запис на заповед, е длъжно само да го представи надлежно попълнен и подписан, то подава въззивна жалба срещу първоинстанционното решение.

39

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали юрисдикция, сезирана от продавача или доставчика ищец (наричан по-нататък „поемателят“) с иск, основан на запис на заповед, срещу потребител, може служебно да разгледа оплакванията относно каузалното правоотношение, ако има информация за възможната нередовност на това правоотношение, без обаче да разполага с договора за потребителски кредит. Като припомня, че националната съдебна практика придава специално значение на менителничното споразумение при наличие на бланков запис на заповед, тази юрисдикция подчертава, че източникът на менителничното задължение е този договор, макар задължението и съответстващото му право да възникват едва след като поемателят попълни формуляра на записа на заповед.

40

При това положение Sąd Okręgowy w Opolu, II Wydział Cywilny Odwoławczy (Окръжен съд Ополе, Второ гражданско отделение, Полша) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите от Директива 93/13, по-специално член 3, параграфи 1 и 2, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1, както и разпоредбите от Директива 2008/48, по-специално член 22, параграф 3, да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредбите на член 10 във връзка с член 17 от Закона за менителниците и записите на заповед да се разбират като непозволяващи на съда да действа служебно, ако въз основа на материали, които не са предоставени от някоя от страните по делото, е формирал дълбоко и обосновано убеждение, че договорът — източник на каузалното правоотношение, е най-малкото частично недействителен, а ищецът предявява вземането си въз основа на бланков запис на заповед, при което ответникът не повдига възражения и проявява процесуална пасивност?“.

41

Най-напред трябва да се отбележи, че с Директива 2008/48 не се извършва хармонизация на употребата на записа на заповед, за да се обезпечи погасяването на произтичащото от потребителски кредит вземане, поради което член 22 от нея не е приложим при обстоятелства като разглежданите в главните производства (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 34—37).

42

По-нататък, правото на отказ или изчисляването на годишния процент на разходите не са предмет на разглежданите спорове в главните производства, поради което членове 14 и 19 от тази директива не са приложими при тези обстоятелства.

43

Накрая, член 17 от посочената директива също не е релевантен, тъй като преюдициалните въпроси не се отнасят за цесията на правата на кредитора на трето лице, за която става въпрос в този член.

44

Поради това, след като членове 14, 17, 19 и 22 от Директива 2008/48 не са релевантни за споровете в главните производства, на поставените въпроси ще бъде даден отговор само с оглед на член 3, параграф 1, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и член 10 от Директива 2008/48.

45

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3, параграф 1, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и член 10 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която позволява погасяването на вземане, произтичащо от сключен между продавач или доставчик и потребител договор за потребителски кредит, да се обезпечи чрез бланков запис на заповед.

46

Най-напред трябва да се отбележи, че в политиките на Съюза защитата на потребителите — които са в положение на по-слаба страна спрямо търговците, доколкото трябва да се считат за по-малко информирани, икономически по-слаби и с по-малко правен опит от съдоговорителите си — е закрепена в член 169 ДФЕС и в член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (решение от 27 март 2019 г., slewo, C‑681/17, EU:C:2019:255, т. 32 и цитираната съдебна практика).

47

В този контекст следва да се припомни, от една страна, че съгласно член 6, параграф 1 от Директива 93/13 запитващите юрисдикции трябва да не прилагат неравноправните клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, освен ако потребителят се противопостави на това (решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 52 и цитираната съдебна практика). От друга страна, съгласно член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвъртото съображение от Директива 93/13 държавите членки следят в интерес на потребителите и конкурентите да съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключвани от продавачи или доставчици с потребители (решение от 3 април 2019 г., Aqua Med, C‑266/18, EU:C:2019:282, т. 42 и цитираната съдебна практика).

48

На първо място, трябва да се отбележи, че макар националната правна уредба, разглеждана в главните производства, да разрешава издаването на запис на заповед, за да се обезпечи погасяването на произтичащо от договор за потребителски кредит вземане, задължението за издаване на такъв запис произтича не от тази правна уредба, а от договорите за кредит, сключени между страните.

49

Трябва също така да се подчертае, че записите на заповед, разглеждани в главните производства, имат особености. Трябва всъщност да се констатира, че тези записи първоначално са непълни, тъй като са издадени бланково, тоест без да съдържат парична сума. Сумите са вписани впоследствие едностранно върху записите на заповед от Profi Credit Polska.

50

В това отношение от членове 10 и 101 от Закона за менителниците и записите на заповед следва, че макар посочването на дължимата сума по принцип да е условие за валидност на запис на заповед, е възможно да се издаде бланков запис на заповед, при условие че в менителнично споразумение се определят правилата по които записът може впоследствие да бъде попълнен законосъобразно от кредитора.

51

Впрочем съгласно член 1, параграф 1 и член 3, параграф 1 от Директива 93/13 тя се прилага спрямо клаузите в „договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“, които не са „индивидуално договорен[и]“ (решения от 9 септември 2004 г., Комисия/Испания, C‑70/03, EU:C:2004:505, т. 31, от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 50 и определение от 14 септември 2016 г., Dumitraș, C‑534/15, EU:C:2016:700, т. 25 и цитираната съдебна практика).

52

Доколкото, от една страна, погасяването на вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит, е обезпечено посредством уговорка, изискваща да бъде издаден бланков запис на заповед, и от друга страна, националната правна уредба изисква сключването на менителнично споразумение, е възможно тази уговорка и това споразумение да попадат в обхвата на Директива 93/13.

53

На второ място, Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят механизъм, гарантиращ, че всяка договорна клауза, която не е индивидуално договорена, подлежи на контрол за преценка на евентуалния ѝ неравноправен характер. В този контекст предвид критериите, посочени в член 3, параграф 1 и член 5 от Директива 93/13, националната юрисдикция следва да определи дали с оглед на особените обстоятелства в разглеждания случай такава клауза отговаря на изискванията за добросъвестност, равнопоставеност и прозрачност, установени в тази директива (решение от 26 март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17, EU:C:2019:250, т. 50 и цитираната съдебна практика).

54

Съгласно член 3, параграф 1 от тази директива, ако договорна клауза не е индивидуално договорена, тя се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.

55

Съгласно постоянната съдебна практика, за да прецени дали клауза може да бъде квалифицирана като „неравноправна“, националната юрисдикция трябва да провери дали, постъпвайки честно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще приеме такава клауза вследствие на преговори (вж. в този смисъл решение от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 69 и определение от 22 февруари 2018 г., Lupean, C‑119/17, непубликувано, EU:C:2018:103, т. 30 и цитираната съдебна практика).

56

Трябва освен това да се отбележи, че нито уговорката, задължаваща кредитополучателя да издаде бланков запис на заповед, за да обезпечи вземането на кредитора по този договор, нито менителничното споразумение могат да се считат за засягащи определянето на основния предмет на договора или съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги като насрещна престация, от друга страна, по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13.

57

Освен това при преценката на възможността тази уговорка и менителничното споразумение да се окажат неравноправни, трябва да се държи сметка едновременно за изискването относно значителната неравнопоставеност и за изискването за прозрачност, произтичащо от член 5 от Директива 93/13. Всъщност съгласно постоянната практика на Съда за потребителя е от основно значение да бъде информиран, преди сключването на договора, за договорните условия и за последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той решава дали желае да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача или доставчика (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 50 и цитираната съдебна практика).

58

Следователно национална юрисдикция, разглеждаща спорове като тези в главните производства, трябва да определи дали потребителят е получил цялата информация, която може да има отражение върху обхвата на неговите задължения и му позволява да оцени, по-специално, процесуалните последици от обезпечаването на вземанията, произтичащи от договора за потребителски кредит, чрез бланков запис на заповед и възможността за последващо събиране на вземането само въз основа на този запис. При тази оценка и в съответствие с двадесетото съображение от Директива 93/13 е от решаващо значение дали разглежданата договорна клауза е съставена на ясен и разбираем език и дали потребителят действително е имал възможност да се запознае със съдържанието ѝ.

59

Трябва също така да се припомни вече направената констатация от Съда, че член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 изисква националният съд, сезиран със спор относно вземания, възникнали в резултат на договор за кредит по смисъла на тази директива, да проверява служебно дали е изпълнено предвиденото в посочената разпоредба задължение за предоставяне на информация и да съобрази последиците, произтичащи по националното право от неизпълнение на това задължение, стига санкциите да отговарят на изискванията по член 23 от посочената директива (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 74).

60

С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос по дело C‑419/18 следва да се отговори, че член 1, параграф 1, член 3, параграф 1, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която с цел да се обезпечи погасяването на вземане, произтичащо от договор за потребителски кредит, сключен между продавач или доставчик и потребител, позволява в договора да се уговори задължение за кредитополучателя да издаде бланков запис на заповед и която поставя законосъобразността на издаването на такъв запис в зависимост от предварителното сключване на менителнично споразумение, в което се определят правилата, по които записът може да бъде попълнен, при условие — което трябва да се провери от запитващата юрисдикция — че тази уговорка и това споразумение съответстват на членове 3 и 5 от посочената директива и на член 10 от Директива 2008/48.

61

С втория въпрос по дело C‑419/18 и с въпроса по дело C‑483/18, запитващите юрисдикции по същество искат да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и член 10 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и в това отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи документа, в който са записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да се увери, че правата, които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.

62

В случая колебанията на запитващите юрисдикции засягат две отделни хипотези, тъй като в първия спор в главното производство по дело C‑419/18 националната юрисдикция разполага с договора за потребителски кредит, докато в другите спорове в главните производства това не е така.

63

В първата хипотеза съгласно практиката на Съда, щом като юрисдикцията е запозната с необходимите правни и фактически положения, тя е длъжна служебно да разгледа клаузите, които е възможно да са неравноправни (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 42 и цитираната съдебна практика).

64

Във втората хипотеза, и по-специално що се отнася до уточненията на запитващата юрисдикция по дело C‑483/18 — посочваща, че не разполага с договора, обвързващ страните в разглеждания спор в главното производство, но познава съдържанието на други договори, които обикновено се използват от продавача или доставчика — е важно да се припомни, че макар съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 последната да се прилага за клаузите, които не са индивидуално договорени, което по-специално включва стандартните договори, не може да се приеме, че юрисдикция „е запозната с необходимите правни и фактически положения“ по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика само поради това че познава някои модели договори, използвани от продавача или доставчика, без да разполага с инструмента, който съдържа договора, сключен между страните във висящия пред нея спор (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 47).

65

В това отношение в писменото си становище, представено пред Съда, полското правителство уточнява, че в нередки случаи менителничното споразумение, макар да е отделна спогодба от договора за кредит, се включва в този договор.

66

При всички положения, от постоянната практика следва, че националната юрисдикция трябва служебно да вземе мерки за събиране на доказателства, за да установи дали клауза, включена в договора, който е предметът на разглеждания от нея спор и е сключен между продавач или доставчик и потребител, попада в приложното поле на Директивата, и ако това е така, да прецени евентуалния неравноправен характер на такава клауза (решения от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 56, от 14 юни 2012 г.,, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 44 и от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 24). Всъщност при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 13 септември 2018 г., Profi Credit Polska, C‑176/17, EU:C:2018:711, т. 62 и цитираната съдебна практика).

67

Следователно, когато националната юрисдикция е сезирана с искане, обосновано със запис на заповед, първоначално издаден бланково и впоследствие попълнен, с цел обезпечаване на произтичащото от договор за потребителски кредит вземане, в основателността на което искане тази юрисдикция изпитва сериозни съмнения, член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 налагат въпросната юрисдикция да може да изиска представянето на документите, на които се основава искането, включително менителничното споразумение, ако съгласно националната правна уредба това споразумение е предварително условие за издаването на този вид запис на заповед.

68

Важно е освен това да се подчертае, че предходните съображения не противоречат на диспозитивното начало, отбелязано от запитващата юрисдикция. Всъщност обстоятелството, че национална юрисдикция изисква от ищеца да представи съдържанието на документа или документите в основата на искането му, е просто част от доказателствената рамка в процеса, тъй като целта на такова искане е само да се провери основанието за претенцията.

69

Що се отнася до член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, когато националният съд служебно установи нарушение на тази разпоредба, той е длъжен, без да чака потребителят да прави искане в това отношение, да съобрази всички последици, произтичащи по националното право от такова нарушение, стига да се спазва принципът на състезателност (вж. в този смисъл решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 71 и цитираната съдебна практика).

70

След като националната юрисдикция установи въз основа на фактическите и правните елементи, с които разполага или които са ѝ станали известни в резултат на служебно взетите от нея за тази цел мерки по събиране на доказателства, че дадена клауза попада в приложното поле на Директивата, ако същата юрисдикция констатира, че клаузата има неравноправен характер, тя е длъжна по принцип да уведоми за това страните по спора и да ги прикани да обсъдят този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните процесуални разпоредби ред (решение от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 31).

71

В случая според полското правителство член 10 от Закона за менителниците и записите на заповед не е пречка националната юрисдикция да констатира, че вземането, основано на запис на заповед, не съществува в частта, която надхвърля сумата, произтичаща от менителничното споразумение. Такава констатация може да се направи не само вследствие на оплакване от потребителя, но и служебно в приложение на практиката на Съда в тази област. Аналогично, тъй като менителничното споразумение е условие за издаване на бланков и впоследствие попълван запис на заповед, смисълът за съществуването му се корени именно във въведената с него възможност да се контролира употребата на този вид запис и сумата, тепърва вписвана в него.

72

Според запитващите юрисдикции те обаче могат да проверят дали записът на заповед е попълнен в съответствие със сключеното споразумение само ако длъжникът направи възражение.

73

В това отношение е важно да се припомни, че задължението на съответната държава членка да вземе всички необходими мерки за постигане на предписания от дадена директива резултат, е обвързващо задължение, предвидено в член 288, трета алинея ДФЕС и в самата директива. Това задължение, да се вземат всички общи или специални мерки, се отнася за всички органи на държавите членки, включително за съдебните органи в рамките на техните правомощия (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 76 и цитираната съдебна практика).

74

В случая съгласно съдебната практика задължението да се провери служебно дали някои клаузи са неравноправни и дали договорът за кредит съдържа данните, които задължително трябва да бъдат посочени в него, е процесуална норма, която обвързва съдебните органи (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 77 и цитираната съдебна практика).

75

Когато прилагат вътрешното право, националните юрисдикции съответно са длъжни във възможно най-голяма степен да го тълкуват с оглед на текста и целите на съответната директива, за да се постигне предвиденият от последната резултат (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 79 и цитираната съдебна практика).

76

В този контекст съгласно практиката на Съда при невъзможност да се извърши тълкуване и прилагане на националната правна уредба, съответстващи на изискванията на Директива 93/13, националните юрисдикции са длъжни служебно да проверят дали уговорките между страните са неравноправни, като при необходимост оставят без приложение всички национални разпоредби или национална съдебна практика, които възпрепятстват тази проверка (вж. в този смисъл решения от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32, 34 и 35, от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 42 и цитираната съдебна практика и от 18 февруари 2016 г., Finanmadrid EFC, C‑49/14, EU:C:2016:98, т. 46).

77

Следователно на втория въпрос по дело C‑419/18 и на поставения въпрос по дело C‑483/18 трябва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и в това отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи документа, в който са записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да се увери, че правата, които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.

78

За страните в главните производства настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, поради което по съдебните разноски следва да се произнесе последната. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: