–

за Vester, от D. Volders, advocaat,

–

за белгийското правителство, от M. Jacobs, L. Van den Broeck и C. Pochet, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от K. Bulterman и C. S. Schillemans, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от D. Martin и M. van Beek, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 45 и 48 ДФЕС, на Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82), както и на Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент № 883/2004 (ОВ L 284, 2009 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Maria Vester и Rijksinstituut voor ziekte-en invaliditeitsverzekering (Национален институт за обезщетения за болест и инвалидност, наричан по-нататък „INAMI“) по повод на отказа му да отпусне на г‑жа Vester обезщетение за инвалидност.

3

Дял I от Регламент № 883/2004, озаглавен „Общи разпоредби“, включва член 6, който предвижда:

„Освен ако друго не е предвидено в настоящия регламент, компетентната институция на държава членка съгласно чието законодателство:

[…]

зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство“.

4

Дял II от Регламент № 883/2004, озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“, включва член 11, параграф 3, буква в), който гласи:

„Съгласно членове 12—16:

[…]

5

Глава 5, озаглавена „Пенсии за старост и пенсии на преживели лица“ от дял III на Регламент № 883/2004, включва членове 50—60.

6

Член 51 от регламента, озаглавен „Специални разпоредби за зачитане на осигурителен период“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Когато законодателството на държава членка поставя отпускането на определени обезщетения в зависимост от осигурителен период, придобит само от специфична дейност като заето или като самостоятелно заето лице или от дейност, обхваната от специална схема за наети лица или самостоятелно заети лица, компетентната институция на тази държава членка зачита периодите, завършени съгласно законодателството на други държави членки, само ако е по съответстваща схема или, ако това не е налице — по същата професия или, ако е необходимо — по същата дейност като заето или като самостоятелно заето лице.

Ако, след като се зачетат така завършените периоди, заинтересованото лице не отговаря на условията за получаване на обезщетенията по специална схема, тези периоди се зачитат за целите на отпускане на обезщетенията по общата схема или ако това не е налице, по схемата, приложима за работници или служители, съгласно случая, при условие че заинтересованото лице е било включено в някоя от тези схеми.

2.   Осигурителните периоди, завършени съгласно специална схема на държава членка се зачитат за целите на отпускането на обезщетения по общата схема или, ако това не е възможно, по схема, приложима за работници или чиновници на друга държава членка, при условие че заинтересованото лице е било включено в някоя от тези схеми, дори ако тези периоди са били вече отчетени в последната държава членка по специална схема“.

7

Член 52 от регламента, озаглавен „Отпускане на обезщетения“, гласи в параграф 1:

„1.   Компетентната институция изчислява размера на дължимото обезщетение:

8

Член 57 от същия регламент, озаглавен „Осигурителен период или периоди на пребиваване под една година“, гласи в параграф 1:

„Независимо от член 52, параграф 1, буква б), институцията на държава членка не е длъжна да отпуска обезщетения за периоди, завършени съгласно прилаганото от нея законодателство, които се зачитат при настъпване на риска, ако:

и

За целите на този член, „периоди“ означават всички периоди на осигуряване, на заетост, на самостоятелна заетост и пребиваване, които или дават право, или пряко увеличават съответното обезщетение“.

9

Член 65 от Регламент № 883/2004, озаглавен „Безработни лица, които са пребивавали в държава членка, различна от компетентната държава“, предвижда в параграф 2, първо изречение и в параграф 5, буква а):

„2.   Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава членка или се върне в тази държава членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата членка по пребиваване. […]

[…]

5.   

10

Регламент № 987/2009, който установява процедурата за прилагане на Регламент № 883/2004, предвижда в глава IV от дял III правилата за обезщетенията за инвалидност, пенсиите за старост и пенсиите за преживели лица.

11

Член 45 от Регламент № 987/2009, озаглавен „Искане за обезщетение“, предвижда по-специално:

[…]

4.   В случаи, различни от посочените в параграф 1, претендиращото за обезщетение лице подава искане до институцията по мястото на неговото пребиваване или до институцията на последната държава членка, чието законодателство е било приложимо. […]

[…]“.

12

Член 47 от Регламент № 987/2009, озаглавен „Проучване на искания от съответните институции“, гласи по-специално:

1.   Институцията, до която се подава или препраща искане за обезщетение в съответствие с член 45, параграфи 1 или 4 от регламент [№ 987/2009], се нарича по-нататък „институция за контакт“. […]

Освен че проучва искането за обезщетение съгласно законодателството, което прилага, тази институция, в качеството си на институция за контакт, насърчава обмена на данни, съобщаването на решения и операциите, необходими за проучване на искането от съответните институции, и предоставя на лицето, при поискване, всякаква информация, свързана с общностните аспекти на проучването, както и го информира за хода на проучването.

[…]

4.   В случаи, различни от тези, посочени в параграф 2, институцията за контакт незабавно изпраща исканията за обезщетения и всички документи, с които разполага, и когато е уместно, съответните документи, предоставени от претендиращото за обезщетение лице до всички въпросни институции, за да могат те да започнат едновременно проучване на искането. Институцията за контакт уведомява останалите институции за периодите на осигуряване или пребиваване, подчинени на нейното законодателство. Тя също така посочва кои документи се подават на по-късен етап и допълва искането при първа възможност.

5.   Всяка от въпросните институции уведомява при първа възможност институцията за контакт и останалите институции за периодите на осигуряване или пребиваване, подчинени на нейното законодателство.

6.   Всяка от въпросните институции изчислява размера на обезщетенията в съответствие с член 52 от Регламент [№ 883/2004] и уведомява институцията за контакт и съответните други институции за решението си, за размера на дължимите обезщетения и за всяка друга информация, необходима за целите на членове 53—55 от […] Регламент [№ 883/2004].

[…]“.

13

Съгласно член 32 от gecoördineerde wet betreffende de verplichte verzekering voor geneeskundige verzorging en uitkeringen (координиран закон за задължително здравното осигуряване и обезщетенията за болест) от 14 юли 1994 г. (наричан по-нататък „законът ZIV“) полагащите труд в режим на контролирана безработица са здравно осигурени съгласно глава III, дял III от този закон при условията, предвидени в него.

14

Член 86, параграф 1, буква c) от закона ZIV предвижда, че полагащите труд в режим на контролирана безработица се ползват също в качеството на титуляри от правото на обезщетения за неработоспособност съгласно глава III, дял IV от този закон при условията, предвидени в него.

15

В член 87 от закона ZIV е посочено, че титулярът по член 86, параграф 1 от този закон, който е неработоспособен, получава за всеки работен ден в рамките на период от една година, който започва да тече от началото на неработността му, или за всеки ден от същия този период, който се приравнява на един работен ден, обезщетение, наречено „за първоначална неработоспособност“.

16

Съгласно член 93 от закона ZIV, когато неработоспособността продължи след периода на първоначалната неработоспособност, за всеки работен ден неработоспособност или за всеки ден, който е приравнен на такъв, се изплаща обезщетение, наречено „за инвалидност“.

17

По отношение на случаите на неработоспособност, започнали преди 1 май 2017 г., член 128, параграф 1 от закона ZIV предвижда, че за да получат правото на обезщетенията, предвидени в дял IV от закона, титулярите по член 86, параграф 1 от въпросния закон трябва да са събрали за период от шест месеца, предхождащ датата на получаване на правото, 120 работни дни съгласно член 203 от Koninklijk besluit tot uitvoering van de wet betreffende de verplichte verzekering voor geneeskundige verzorging en uitkeringen (кралски указ за изпълнението на закона за задължителното здравно осигуряване и обезщетенията за болест) от 3 юли 1996 г. (Moniteur belge от 31 юли 1996 г., стр. 20285) в редакцията му, приложима към случаите на неработност, започнали преди 1 май 2017 г.

18

След като в периода от 10 ноември 1997 г. до 31 март 2015 г. г‑жа Vester — нидерландска гражданка, която пребивава в Белгия — е работила в Нидерландия, считано от 2 април 2015 г., тя получава обезщетение за безработица от компетентния белгийски институт.

19

На 7 април 2015 г. г‑жа Vester декларира пред компетентния белгийски институт, че е неработоспособна. Въпреки че не е отговаряла на предвидените в белгийското законодателство изисквания, компетентният белгийски институт ѝ отпуска, считано от тази дата до 6 април 2016 г., обезщетение за неработоспособност въз основа на принципа за зачитане на периодите на осигуряване, предвиден в член 6 от Регламент № 883/2004.

20

На 7 април 2016 г. г‑жа Vester е призната за инвалид в Белгия.

21

С писмо от 17 май 2016 г. г‑жа Vester подава до Uitvoeringsinstituut werknemersverzekeringen (Осигурителен институт, Нидерландия) (наричан по-нататък „UWV“) искане за отпускане на обезщетение за инвалидност в Нидерландия.

22

В отговора си от 19 май 2016 г. UWV информира г‑жа Vester, че според нидерландското законодателство признаването на инвалидност и отпускането на свързаното с това обезщетение са възможни едва след завършването на „предварителен стаж за неработоспособност“ от 104 седмици и че доколкото тя има само 52 седмици „предварителен стаж за неработоспособност“ в Белгия, не може да ѝ се отпусне такова обезщетение, което евентуално би могло да ѝ се изплати, считано от 4 април 2017 г.

23

С решение от 18 август 2016 г. INAMI припомня на г‑жа Vester, че доколкото към датата, на която е декларирала, че е неработоспособна, а впоследствие е призната за инвалид, има само четири дни осигурителен стаж в Белгия, тя не отговаря на условията за отпускане на обезщетение за инвалидност в Белгия, в резултат на което на основание член 57 от Регламент № 883/2004 ѝ отказва това обезщетение. Г‑жа Vester обжалва това решение пред запитващата юрисдикция.

24

Същия ден в приложение на член 47 от Регламент № 987/2009 INAMI подава искане за обезщетение до UWV, което е отхвърлено поради същите мотиви като посочените в точка 22 от настоящото решение.

25

От 4 април 2017 г. — дата, на която г‑жа Vester завършва „предварителния стаж за неработоспособност“ от 104 седмици, изискуем от нидерландското законодателство, през който стаж не е получавала обезщетение за неработоспособност, което по принцип се предоставя на работниците, които се намират в подобен стаж, инвалидността ѝ е призната в Нидерландия и компетентният нидерландски институт ѝ отпуска обезщетение за инвалидност.

26

Запитващата юрисдикция посочва, че поради различията, съществуващи между белгийското и нидерландското законодателство по отношение на времетраенето на „предварителния стаж за неработоспособност“, обуславящ придобиването на инвалидност в Белгия и в Нидерландия, г‑жа Vester не е получавала никакво обезщетение в периода между 7 април 2016 г. — дата, на която приключва „предварителният стаж за неработоспособност“, предвиден в белгийското право — и 3 април 2017 г. — дата, на която приключва „предварителният стаж за неработоспособност“, предвиден в нидерландското право. Тази юрисдикция се съмнява в съвместимостта на подобно положение с членове 45 и 48 ДФЕС.

27

При тези обстоятелства Arbeidsrechtbank Antwerpen (Съд по трудови дела, Антверпен, Белгия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

С преюдициалните си въпроси, които следва да се разгледат заедно, по същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали членове 45 и 48 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат положение като разглежданото в главното производство, при което на работник, който след период на неработоспособност от една година е признат за инвалид от компетентния институт на държавата членка по местопребиваването му, без обаче да може да получава обезщетение за инвалидност въз основа на законодателството на тази държава членка, компетентният орган на държавата членка, в която е завършил всичките си периоди на осигуряване, налага допълнителен период на неработоспособност от една година, за да бъде признат за инвалид и да може да му бъдат опуснати пропорционални обезщетения за инвалидност, без обаче да получава обезщетение за неработоспособност през въпросния период.

29

За да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, е важно да се припомни най-напред, че Регламент № 883/2004, чийто предмет се състои в осигуряване на координацията между различните национални схеми, позволява последните да продължат да съществуват, без да създава обща система за социално осигуряване. В този смисъл съгласно постоянната съдебна практика държавите членки запазват компетентността си да уреждат системите си за социално осигуряване (вж. по аналогия решения от 21 февруари 2013 г., Salgado González, C‑282/11, EU:C:2013:86, т. 35 и цитираната съдебна практика и от 7 декември 2017 г., Zaniewicz-Dybeck, C‑189/16, EU:C:2017:946, т. 38).

30

Поради това при липсата на хармонизиране на равнището на Европейския съюз законодателството на всяка държава членка следва да определя по-специално условията, при които се предоставя право на обезщетения (решения от 21 февруари 2013 г., Salgado González, C‑282/11, EU:C:2013:86, т. 36 и цитираната съдебна практика и от 7 декември 2017 г., Zaniewicz-Dybeck, C‑189/16, EU:C:2017:946, т. 39).

31

При упражняването на тази компетентност обаче държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, свързани с признатата на всеки гражданин на Съюза свобода на движение и на пребиваване на територията на държавите членки (решения от 21 февруари 2013 г., Salgado González, C‑282/11, EU:C:2013:86, т. 37 и цитираната съдебна практика и от 7 декември 2017 г., Zaniewicz-Dybeck, C‑189/16, EU:C:2017:946, т. 40).

32

В това отношение следва да се подчертае, че Договорът за функционирането на ЕС не дава на работника гаранции, че разширяването или преместването на неговата дейност в друга държава членка няма да имат последици, що се отнася до социалното осигуряване. Като се имат предвид различията между законодателствата за социално осигуряване на различните държави членки, подобно разширяване или преместване може в зависимост от обстоятелствата да бъде благоприятно или неблагоприятно за работника, що се отнася до социалното осигуряване. Оттук следва, че дори в случай че прилагането по този начин е по-малко благоприятно, подобно законодателство остава в съответствие с разпоредбите на членове 45 и 48 ДФЕС, ако не поставя съответното лице в по-неблагоприятно положение спрямо лицата, които упражняват цялата си дейност в държавата членка, където това законодателство се прилага, или по отношение на лицата, които вече са били осигурявани съгласно него в предходен момент, и ако не води чисто и просто до внасяне на невъзвръщаеми осигурителни вноски (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2009 г., Leyman, C‑3/08, EU:C:2009:595, т. 45 и цитираната съдебна практика).

33

Така Съдът многократно е посочвал, че целта на член 45 ДФЕС нямаше да бъде постигната, ако в резултат на упражняване на правото си на свободно движение работниците мигранти трябваше да загубят предимствата на социалното осигуряване, които им гарантира законодателството на държава членка. Подобна последица всъщност би могла да разубеди работник от Съюза да упражнява правото си на свободно движение и следователно би представлявала засягане на тази свобода (решение от 1 октомври 2009 г., Leyman, C‑3/08, EU:C:2009:595, т. 41 и цитираната съдебна практика).

34

В случая от предоставената на Съда преписка става ясно, че белгийската и нидерландската система за обезщетяване при инвалидност подчиняват признаването на инвалидността на условието за завършване от съответния работник на „предварителен стаж за неработоспособност“, по време на който последният получава обезщетение за неработоспособност. Едва след изтичането на този стаж съответният работник е признат за инвалид и получава обезщетение за инвалидност. Белгийското и нидерландското законодателство обаче се различават, що се отнася до времетраенето на въпросния стаж, тъй като предвиждат, че същият стаж продължава съответно една и две години.

35

Както става ясно от акта, с който е отправено преюдициалното запитване, към 7 април 2015 г. г‑жа Vester, която получава обезщетение за безработица според белгийското законодателство и попада в обхвата на това законодателство съгласно член 11, параграф 3 от Регламент № 883/2004, е завършила в Белгия „предварителен стаж за неработоспособност“ с продължителност от една година, както предвижда това законодателство, като през този период е получавала обезщетение за неработоспособност, но не въз основа на периодите ѝ на осигуряване в Белгия, тъй като те са недостатъчни, а на тези, които са завършени в Нидерландия, съгласно принципа за зачитане на периодите на осигуряване, предвиден в член 6 от Регламент № 883/2004.

36

След този стаж компетентният белгийски институт признава г‑жа Vester за инвалид, но отказва да ѝ отпусне обезщетение за инвалидност.

37

В това отношение е важно да се припомни, че съгласно член 57, параграф 1 от Регламент № 883/2004 компетентният институт на държава членка може да откаже да отпусне обезщетения за периоди, завършени съгласно прилаганото от него законодателство, ако продължителността на посочените периоди е под една година и само въз основа на тези периоди не се придобива право на обезщетение по силата на разпоредбите на това законодателство.

38

В случая не е оспорено, че г‑жа Vester не се е осигурявала достатъчно в Белгия и може да получи обезщетение за инвалидност единствено въз основа на периодите на осигуряване, завършени в Нидерландия.

39

Когато обаче съгласно член 47 от Регламент № 987/2009 белгийските органи отправят до компетентния нидерландски институт искане за обезщетение при инвалидност, той отказва да признае г‑жа Vester за инвалид и да ѝ отпусне свързаното с това обезщетение с мотива, че тя не е завършила период на неработоспособност от две години, както предвижда нидерландското законодателство.

40

В резултат на това този институт налага на г‑жа Vester да приключи втората година от „предварителния стаж за неработоспособност“, предвидена в нидерландското законодателство, без обаче да ѝ отпусне свързаното с това обезщетение.

41

Ако разглежданото в главното производство нидерландско законодателство обаче по начало не прави разлика между работниците мигранти и уседналите работници, доколкото най-общо предвижда преминаването към инвалидност след изтичане на период на неработоспособност от две години, на практика то поставя в по-неблагоприятно положение през втората година на неработоспособността работниците мигранти, които се намират в положение като това на г‑жа Vester, спрямо уседналите работници и води до това първите да загубят социално осигурително предимство, което се предполага, че им се осигурява от това законодателство.

42

Всъщност от акта, с който е отправено преюдициалното запитване, става ясно, че работниците, които за разлика от г‑жа Vester не упражняват правото си на свободно движение и завършват целия период на неработоспособност, както това се изисква според нидерландското законодателство, получават през двете години на този период обезщетение за неработоспособност от страна на компетентния нидерландски институт.

43

Безспорно е обаче, че през втората година на неработоспособността, чието изтичане г‑жа Vester е трябвало да изчака съгласно нидерландското законодателство, тя не е получила това обезщетение.

44

При тези условия се налага констатацията, че прилагането на разглежданото в главното производство нидерландско законодателство по отношение на работник мигрант, който се намира в положение като това на г‑жа Vester, води до резултати, които са несъвместими с целта на член 45 ДФЕС, свързани с факта, че правото на обезщетенията за инвалидност на г‑жа Vester е последователно уредено от различни законодателства.

45

Съдът вече е постановил, че предвид това различие на законодателствата прогласеният в член 4, параграф 3 ДЕС принцип на лоялно сътрудничество задължава компетентните национални органи да използват всички средства, с които разполагат, за да постигнат целта на член 45 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2009 г., Leyman, C‑3/08, EU:C:2009:595, т. 49 и цитираната съдебна практика).

46

В това отношение следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика, когато националното право предвижда в противоречие с правото на Съюза различно третиране на няколко групи лица, групата лица в по-неблагоприятно положение трябва да бъдат третирани по същия начин както останалите заинтересовани и за тях трябва да се приложи същият режим. При липсата на правилно прилагане на правото на Съюза режимът, приложим за групата лица в по-благоприятно положение, остава единствената валидна референтна система (решения от 13 юли 2016 г., Pöpperl, C‑187/15, EU:C:2016:550, т. 46 и цитираната съдебна практика и от 28 юни 2018 г., Crespo Rey, C‑2/17, EU:C:2018:511, т. 73).

47

Както става ясно от акта, с който е отправено преюдициалното запитване, и както вече беше посочено в точка 42 от настоящото решение, уседналите работници, които не са упражнили правото си на свободно движение и завършват целия си период на неработоспособност според нидерландското законодателство, получават обезщетение за неработоспособност през целия този период. Следователно тази правна рамка представлява валидната референтна система по смисъла на съдебната практика, цитирана в предходната точка.

48

Безспорно компетентните национални органи на съответните държави членки трябва да определят какви са най-подходящите средства във вътрешното право, за да се постигне равно третиране между работниците мигранти и уседналите работници. Следва да се подчертае обаче, че поначало тази цел би могла да се постигне, като и на работниците мигранти, които са намират в положение като разглежданото в главното производство, се отпусне обезщетение за неработоспособност през втората година на неработоспособността, която им налага нидерландското законодателство.

49

С оглед на всичко изложено по-горе на поставените въпроси следва да се отговори, че членове 45 и 48 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат положение като разглежданото в главното производство, при което на работник, който е бил неработоспособен в продължение на една година и е признат за инвалид от компетентния институт на държавата членка по местопребиваването му, без обаче да може да получава обезщетение за инвалидност въз основа на законодателството на тази държава членка, компетентният орган на държавата членка, в която е завършил всичките си периоди на осигуряване, налага допълнителен период на неработоспособност от една година, за да бъде признат за инвалид и да му бъдат опуснати пропорционални обезщетения за инвалидност, без обаче да получава обезщетение за неработоспособност през въпросния период.

50

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:

Членове 45 и 48 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат положение като разглежданото в главното производство, при което на работник, който е бил неработоспособен в продължение на една година и е признат за инвалид от компетентния институт на държавата членка по местопребиваването му, без обаче да може да получава обезщетение за инвалидност въз основа на законодателството на тази държава членка, компетентният орган на държавата членка, в която е завършил всичките си периоди на осигуряване, налага допълнителен период на неработоспособност от една година, за да бъде признат за инвалид и да му бъдат опуснати пропорционални обезщетения за инвалидност, без обаче да получава обезщетение за неработоспособност през въпросния период.