–

за Airbnb Ireland UC, от D. Van Liedekerke, O. W. Brouwer и A. A. J. Pliego Selie, advocaten,

–

за Association pour un hébergement et un tourisme professionnels (AHTOP), от B. Quentin, G. Navarro и M. Robert, адвокати,

–

за френското правителство, от E. de Moustier и R. Coesme, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek, J. Vláčil и T. Müller, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от M. J. García-Valdecasas Dorrego, в качеството на представител,

–

за люксембургското правителство, първоначално от D. Holderer, а впоследствие от T. Uri, в качеството им на представители,

–

за Европейската комисия, от L. Malferrari, É. Gippini Fournier и S. L. Kalėda, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (ОВ L 178, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

2

Запитването е отправено във връзка с наказателно производство срещу X по-специално за управляване на средства за дейности по посредничество и управление на недвижими имоти и търговски предприятия от лице, което не притежава професионална карта.

3

Член 1, първа алинея, точка 2 от Директива 98/34/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 юни 1998 година установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите стандарти и регламенти и правила относно услугите на информационното общество (ОВ L 204, 1998 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 23, стр. 207), изменена с Директива 98/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 юли 1998 г. (ОВ L 217, 1998 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 23, стр. 282) (наричана по-нататък „Директива 98/34“), предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

За целите на настоящата дефиниция:

[…]“.

4

Директива (ЕС) 2015/1535 на Европейския парламент и на Съвета от 9 септември 2015 година установяваща процедура за предоставянето на информация в сферата на техническите регламенти и правила относно услугите на информационното общество (ОВ L 241, 2015 г., стр. 1) отменя и заменя Директива 98/34, считано от 7 октомври 2015 г.

5

Член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535 предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

6

Член 5, параграф 1 от тази директива предвижда:

„При условията, предмет на член 7, държавите членки незабавно предоставят на Комисията всички проекти на технически регламенти, с изключение, когато те само транспонират пълния текст на международен или европейски стандарт, в който случай информацията относно съответния стандарт е достатъчна; те също така предоставят на Комисията изявление за причините, които налагат приемането на такъв технически регламент, когато това не е разяснено в проекта.

[…]“.

7

Съгласно член 10, втора алинея от Директива 2015/1535 позоваванията на Директива 98/34 се считат за позовавания вече на Директива 2015/1535.

8

Съображение 8 от Директива 2000/31 гласи:

„Целта на настоящата директива е да се създаде правна рамка за гарантиране на свободното движение на услуги на информационното общество между държавите членки, а не да се хармонизира законодателството в областта на наказателното право“.

9

В редакцията си, която действа до влизането в сила на Директива 2015/1535, член 2, буква a) от Директива 2000/31 определя „услуги на информационното общество“ като услуги по смисъла на член 1, първа алинея, точка 2 от Директива 98/34. След посоченото влизане в сила това позоваване трябва да се счита за позоваване на член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535.

10

Член 2, буква з) от Директива 2000/31 предвижда:

11

Член 3, параграфи 2 и 4—6 от посочената директива гласят:

„2.   Държавите членки не могат, по причини, свързани с координираната област, да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава членка.

[…]

4.   Държавите членки […] могат да предприемат мерки за дерогиране от параграф 2 по отношение на дадена услуга на информационното общество, ако са изпълнени следните условия:

5.   Държавите членки могат, при спешност, да дерогират условията, предвидени в параграф 4, буква б). В такива случаи мерките се съобщават в най-кратък срок на Комисията и на държавата членка, посочена в параграф 1, като се изтъкват причините, поради които държавата членка счита, че случаят е спешен.

6.   Без да се засяга възможността на държавата членка да взема и прилага въпросните мерки, Комисията проучва съвместимостта на съобщените мерки със законодателството на Общността в най-кратки срокове; когато се направи изводът, че съответната мярка е несъвместима с правото на Общността, Комисията се обръща с молба към съответната държава членка да се въздържа от предприемането на предвидените мерки или спешно да спре прилагането им“.

12

Член 3, параграф 1 от Директива 2006/123/EО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, 2006 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50) гласи:

„Ако разпоредбите на настоящата директива влизат в противоречие с разпоредба на друг акт на Общността, регулираща специфични аспекти на достъпа до или упражняването на дейност по предоставяне на услуги в специфичен сектор или за специфични професии, предимство има разпоредбата на другия акт на Общността и тя се прилага към тези специфични сектори или професии. […]“.

13

Член 1 от Закон № 70‑9 от 2 януари 1970 г. за регламентиране на условията за упражняване на дейностите, свързани с някои сделки с недвижими имоти и търговски предприятия (JORF от 4 януари 1970 г., стр. 142) в редакцията, приложима към фактите по главното производство (наричан по-нататък „Законът Hoguet“), предвижда:

„Разпоредбите на настоящия закон се прилагат към физическите или юридическите лица, които обичайно, дори само като допълнителна дейност, сключват или подпомагат сключването на сделки с недвижими имоти на други лица във връзка с:

1o покупката, продажбата, търсенето, замяната, наемането или пренаемането, сезонно или не, на недвижими имоти, които са обзаведени или необзаведени, застроени или незастроени;

[…]“.

14

Член 3 от посочения закон предвижда:

„Дейностите, посочени в член 1, могат да се упражняват само от физически или юридически лица, притежаващи професионална карта, издадена за определен период по ред и условия, предвидени с декрет на Conseil d’Etat [Държавен съвет], от председателя на Chambre de commerce et d’industrie territoriale [Териториална търговско-промишлена камара] или от председателя на Chambre de commerce et d’industrie départementale d’Île-de-France [Търговско-промишлена камара на департаментите на район Ил дьо Франс], като се уточнят сделките, които тези лица могат да сключват. […]

Тази карта може да се издаде само на физическите лица, които отговарят на следните условия:

1o могат да докажат професионалната си способност;

2o разполагат с финансова гаранция, позволяваща възстановяването на средства […];

3o имат застраховка за покриване на имуществените последици от тяхната професионална отговорност;

4o не са недееспособни и не им е наложена забрана за упражняване на […]

[…]“.

15

Член 5 от споменатия закон гласи:

„Лицата, посочени в член 1, които получават и държат парични суми […], трябва да спазват условията, предвидени с декрет на Conseil d’Etat, и по-специално изискванията за водене на регистри и издаване на разписки, и да изпълняват другите задължения, произтичащи от упълномощаването“.

16

Член 14 от същия закон предвижда:

„Наказва се с шест месеца лишаване от свобода и глоба от 7500 EUR:

[…]“.

17

Член 16 от Закона Hoguet гласи:

„Наказва се с две години лишаване от свобода и глоба от 30000 EUR, който:

1° по повод на посочените в член 1 сделки получава или държи, независимо на какво основание и по какъв начин, парични суми, вещи, ценни книжа или каквито и да било блага:

[…]“.

18

Airbnb Ireland UC е дружество, което е учредено по ирландското право, установено е в Дъблин (Ирландия), и е част от групата Airbnb, която се състои от няколко дружества, пряко или косвено притежавани от установеното в Съединените американски щати дружество Airbnb Inc. Airbnb Ireland предлага електронна платформа, чиято цел е срещу заплащане на комисиона да свързва в частност във Франция, от една страна, домакини, търговци и частни лица, притежаващи помещения за настаняване под наем, и от друга страна, лица, търсещи такава възможност за настаняване. Airbnb Payments UK Ltd е дружество, учредено по правото на Обединеното кралство и установено в Лондон (Обединеното кралство), което предоставя отнасящи се до дейността по свързване онлайн платежни услуги и управлява платежните дейности на групата в Европейския съюз. Airbnb France SARL пък е дружество, учредено по френското право, което предоставя услуги на Airbnb Ireland за популяризиране на платформата сред потребителите на френския пазар, като организира по-специално рекламни кампании сред целевата група потребители.

19

Освен услугата за свързване на наемодатели и наематели чрез електронна платформа, която централизира офертите, Airbnb Ireland предлага на наемодателите възможност да ползват и някои други услуги, като например образец за изготвяне на съдържанието на офертите им, фотографски услуги, застраховка „Гражданска отговорност“ и гаранция за вреди в размер до 800000 EUR. Освен това то им предоставя и възможност да използват инструмент за определяне на наемната цена въз основа на средните пазарни стойности в платформата. Когато наемодател приеме наемател, последният заплаща на Airbnb Payments UK наемната цена, към която се прибавят между 6 и 12 % за разходи и за предоставената от Airbnb Ireland услуга. Airbnb Payments UK съхранява средствата за сметка на наемодателя и 24 часа след настаняването на наемателя ги прехвърля на наемодателя, като по този начин се дава възможност наемателят да се увери, че имотът съществува, а на наемодателя се гарантира плащането. Накрая, Airbnb Ireland въвежда система, в която наемодателят и наемателят могат да оставят коментар с оценка от нула до пет звезди, като този коментар остава достъпен на разглежданата електронна платформа.

20

На практика, както става ясно от поясненията на Airbnb Ireland, интернет потребител, който иска да наеме помещение, влиза в приложението на електронната платформа и въвежда избраните от него за целта място, период и брой лица. Въз основа на това Airbnb Ireland му предоставя списък на съответстващи на критериите му помещения, от който той може да избере кое да наеме и да го резервира онлайн.

21

За целта ползвателите на разглежданата електронна платформа, независимо дали са наемодатели или наематели, сключват с Airbnb Ireland договор за използването ѝ, а с Airbnb Payments UK — договор за извършването на плащания чрез нея.

22

На 24 януари 2017 г. Association pour un hébergement et un tourisme professionnels (Асоциацията за настаняване и професионален туризъм, (AHTOP) подава оплакване с искане за конституиране на граждански ищец по-специално за упражняване на дейност по посредничество и управление на недвижими имоти и търговски предприятия без професионална карта по Закона Hoguet от 11 април 2012 г. до 24 януари 2017 г.

23

В оплакването асоциацията твърди, че чрез приложението на платформата си Airbnb Ireland не извършва само дейност по свързване на две страни, а предлага и допълнителни услуги, които са характерни за посредническата дейност по сделки с недвижими имоти.

24

Въз основа на оплакването Procureur de la République près le tribunal de grande instance de Paris (France) (прокурор към Окръжен съд Париж, Франция) издава на 16 март 2017 г. встъпително постановление по-специално за управляване на средства за дейности по посредничество и управление на недвижими имоти и търговски предприятия от лице, което не притежава професионална карта, в нарушение на Закона Hoguet за периода от 11 април 2012 г. до 24 януари 2017 г.

25

Airbnb Ireland отрича да е упражнявало дейност като агент на недвижими имоти и поддържа, че Законът Hoguet е неприложим, тъй като е несъвместим с Директива 2000/31.

26

С оглед на това съдия-следователят към Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж) иска да се установи дали предоставяната от Airbnb Ireland услуга трябва да се квалифицира като „услуга на информационното общество“ по смисъла на посочената директива и ако да, дали не допуска в спора по главното производство към дружеството да се приложи Законът Hoguet, или пък, напротив, посочената директива допуска търсенето на наказателна отговорност от Airbnb Ireland въз основа на този закон.

27

При тези обстоятелства съдия-следователят към Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж) решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

Според Airbnb Ireland запитващата юрисдикция неправилно приема, че дейностите на Airbnb Ireland попадат в приложното поле на Закона Hoguet. По време на съдебното заседание френското правителство излага същата гледна точка.

29

В това отношение постоянната съдебна практика приема, че въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 22 юни 2010 г., Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, EU:C:2010:363, т. 27).

30

В случая, както по същество признава и френското правителство, фактът, че запитващата юрисдикция поставя въпроса дали разпоредбите на Закона Hoguet могат да бъдат противопоставени на Airbnb Ireland, предполага, че според нея предоставяната от това дружество посредническа услуга попада в материалното приложно поле на този закон.

31

Посочените в акта за преюдициално запитване национални разпоредби все пак не изглежда очевидно и без съмнение да изключват предложеното от запитващата юрисдикция тълкуване на Закона Hoguet (вж. по аналогия решение от 22 юни 2010 г., Melki и Abdeli, C‑188/10 и C‑189/10, EU:C:2010:363, т. 28).

32

Airbnb Ireland освен това твърди, че актът за преюдициално запитване само накратко представя френското национално законодателство и че е трябвало да вземе предвид и други негови разпоредби. Според Комисията пък в преюдициалното запитване липсват фактически данни.

33

В случая актът за преюдициално запитване излага накратко, но точно релевантната национална правна уредба, както и повода и естеството на спора. От това следва, че запитващата юрисдикция е определила в достатъчна степен фактическия и правен контекст, в който формулира искането си за тълкуване на правото на Съюза, и че е предоставила на Съда цялата необходима информация, за да му даде възможност да даде полезен отговор на това искане (решение от 23 март 2006 г., Enirisorse, C‑237/04, EU:C:2006:197, т. 19).

34

При тези условия не може да се приеме, че разглежданото преюдициално запитване е изцяло недопустимо.

35

В становищата съответно на AHTOP и на Комисията се твърди, че разглежданата в главното производство правна уредба трябва да се преценява с оглед не само на Директива 2000/31, но и на Директива 2005/36/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 септември 2005 година относно признаването на професионалните квалификации (ОВ L 255, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 8, стр. 3) и на Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО, 2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО (ОВ L 319, 2007 г., стр. 1).

36

В това отношение следва да се уточни, че в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда той трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това Съдът може от всички предоставени от националната юрисдикция данни, и в частност от мотивите на акта за преюдициално запитване, да извлече нормите и принципите на правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора в главното производство, за да преформулира въпросите, които са му зададени, и да тълкува всички разпоредби на правото на Съюза, които са необходими на националните юрисдикции, за да се произнасят по споровете, с които са сезирани, дори тези разпоредби да не са изрично посочени в тези въпроси (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., Abcur, C‑544/13 и C‑545/13, EU:C:2015:481, т. 33 и 34 и цитираната съдебна практика).

37

При все това обаче само националната юрисдикция може да определи предмета на въпросите, които възнамерява да постави на Съда. В този смисъл, ако самото преюдициално запитване не разкрива необходимост от такова преформулиране, Съдът не може по искане на някое от заинтересованите лица по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз да разгледа въпроси, които не са му били поставени от националната юрисдикция. Ако при разглеждането на спора националната юрисдикция прецени, че е необходимо да получи допълнително тълкуване на правото на Съюза, тя следва отново да сезира Съда (вж. в този смисъл решение от 11 юни 2015 г., Berlington Hungary и др., C‑98/14, EU:C:2015:386, т. 48 и цитираната съдебна практика).

38

В случая, след като директиви 2005/36 и 2007/64 въобще не се споменават в преюдициалните въпроси и след като в акта за преюдициално запитване липсват каквито и да било съображения, че тълкуването им е наложително с оглед на даването на полезен отговор на запитващата юрисдикция, Съдът не следва да разглежда свързаните с тези директиви доводи, тъй като в действителност това би променило съществото на поставените му въпроси.

39

С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 2, буква а) от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че посредническа услуга, която има за предмет свързване чрез електронна платформа и срещу възнаграждение на потенциални наематели с професионални или непрофесионални наемодатели, предлагащи услуги по краткосрочно настаняване под наем, и която се предоставя заедно с някои други услуги, като например образец за изготвяне на съдържанието на офертите, фотографски услуги, застраховка „Гражданска отговорност“, гаранция за вреди, инструмент за определяне на наемната цена или отнасящи се до услугите по настаняване под наем платежни услуги, трябва да се квалифицира като „услуга на информационното общество“ по Директива 2000/31.

40

В самото начало следва да се отбележи, от една страна, че за страните и другите заинтересовани лица по делото разглежданата в главното производство посредническа дейност безспорно попада в обхвата на понятието „услуга“ по смисъла на член 56 ДФЕС и на Директива 2006/123.

41

От друга страна, следва все пак да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от посочената директива тя не се прилага, ако разпоредбите ѝ влизат в противоречие с разпоредба на друг акт на Съюза, регулиращ специфични аспекти на достъпа до или упражняването на дейност по предоставяне на услуги в специфични сектори или за специфични професии.

42

Ето защо, за да се определи дали услуга като разглежданата в главното производство попада в приложното поле на Директива 2006/123, както твърдят AHTOP и френското правителство, или, напротив, в това на Директива 2000/31, както твърдят Airbnb Ireland, правителството на Чехия, правителството на Люксембург и Комисията, следва да се установи дали такава услуга трябва да се квалифицира като „услуга на информационното общество“ по смисъла на член 2, буква а) от Директива 2000/31.

43

В това отношение, като се има предвид моментът на настъпване на фактите, изложени в оплакването на AHTOP и разглеждани във висящото пред запитващата юрисдикция искане за конституиране на граждански ищец, в определението на понятието „услуга на информационното общество“ по член 2, буква а) от Директива 2000/31 се прави позоваване първо на член 1, първа алинея, точка 2 от Директива 98/34, а след това, считано от 7 октомври 2015 г. — на член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535. Това определение обаче не е изменено при влизането в сила на 7 октомври 2015 г. на Директива 2015/1535, поради което в настоящото решение се прави позоваване именно на нея.

44

Съгласно член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535 понятието „услуга на информационното общество“ означава „каквато и да е услуга, нормално предоставяна срещу възнаграждение, от разстояние, чрез електронно средство и по индивидуална молба на получателя на услугите“.

45

В случая, видно от посоченото от запитващата юрисдикция и от точка 18 от настоящото решение, предмет на разглежданата в главното производство услуга е свързването чрез електронна платформа и срещу възнаграждение на потенциални наематели с професионални или непрофесионални наемодатели, предлагащи краткосрочно настаняване под наем, за да позволи на първите да резервират някое от предлаганите за целта помещения.

46

От това следва, най-напред, че услугата се предоставя срещу възнаграждение, като получаваната от Airbnb Payments UK комисиона се плаща само от наемателя, а не и от наемодателя.

47

По-нататък, тъй като се извършва посредством електронна платформа и без едновременното присъствие, от една страна, на доставчика на посредническата услуга и от друга страна, на наемодателя или наемателя, свързването на наемодателя с наемателя представлява услуга, която се предоставя от разстояние и чрез електронно средство. Всъщност в нито един момент от процеса на сключване на договора между, от една страна, Airbnb Ireland или Airbnb Payments UK и от друга страна, наемодателя или наемателя страните не влизат в контакт по друг начин освен посредством електронната платформа.

48

Накрая, съответната услуга се предоставя по индивидуална молба на получателя ѝ, тъй като предполага както публикуване онлайн на обява от страна на наемодателя, така и индивидуална молба от страна на проявяващия интерес към тази обява наемател.

49

Ето защо тази услуга отговаря на четирите кумулативни условия по член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535 и следователно по принцип представлява „услуга на информационното общество“ по смисъла на Директива 2000/31.

50

При все това обаче, както изтъкват страните и другите заинтересовани лица по настоящото производство, Съдът е приел, че макар по принцип посредническа услуга, която отговаря на всички посочени условия, да представлява услуга, различна от свързани с нея последващи услуги, и да трябва следователно да се квалифицира като „услуга на информационното общество“, това не е така, ако се окаже, че посредническата услуга е неразделна част от една обща услуга, чийто главен компонент е услуга с различна правна квалификация (вж. в този смисъл решение от 20 декември 2017 г., Asociación Profesional Elite Taxi, C‑434/15, EU:C:2017:981, т. 40).

51

В случая главното твърдение на AHTOP е, че предоставяната от Airbnb Ireland услуга е неразделна част от обща услуга, чийто главен компонент е услуга по настаняване. В този смисъл тя счита, че Airbnb Ireland не се ограничава до свързване на двете страни чрез приложение на електронна платформа, а предлага и допълнителни услуги, които са характерни за посредническата дейност по сделки с недвижими имоти.

52

При все това, макар действително предоставяната от Airbnb Ireland посредническа услуга да има за цел да позволи отдаването под наем на помещения, което безспорно попада в приложното поле на Директива 2006/123, естеството на връзките между тези услуги не обосновава отхвърлянето на квалификацията „услуга на информационното общество“ на посочената посредническа услуга, както и следователно прилагането спрямо нея на Директива 2000/31.

53

Всъщност такава посредническа услуга е отделима от същинската сделка с недвижими имоти, тъй като има за цел не само непосредствено да се изпълни услуга по настаняване, а по-скоро — въз основа на структуриран списък на местата за настаняване, които са качени в приложението на електронната платформа и които съответстват на избраните от търсещите краткосрочно настаняване лица критерии — да се предостави инструмент за улесняване на сключването на договори относно бъдещи сделки. Именно създаването на такъв списък в полза както на лицата, които са домакини и предлагат помещения за отдаване под наем, така и на лицата, които търсят такъв начин на настаняване, представлява основната характеристика на оперираната от Airbnb Ireland електронна платформа.

54

В това отношение създаването на база данни от съгласувано представени оферти, снабдена с инструменти за търсене, локализиране и сравняване на тези оферти, представлява по значението си услуга, която не може да се счита само за съпътстваща обща услуга с различна правна квалификация, а именно услуга по настаняване.

55

Освен това услуга като предоставяната от Airbnb Ireland по никакъв начин не се явява абсолютно необходима за предоставянето на услуги по настаняване както от гледна точка на наемателите, така и на наемодателите, тъй като и двете страни разполагат за целта с много други, съществуващи понякога от доста време способи, като например агенции за недвижими имоти, малки обяви на хартиен носител или уебсайтове за отдаване под наем на недвижими имоти. В това отношение самият факт, че Airbnb Ireland се конкурира пряко с тези способи, като предоставя на потребителите си, а именно както на наемодателите, така и на наемателите, иновативна услуга, основана на особеностите на търговската дейност в информационното общество, не позволява да се заключи, че тази услуга е абсолютно необходима за предоставянето на услуга по настаняване.

56

Накрая, от акта за преюдициално запитване и от материалите по делото, съдържащи се в преписката, с която разполага Съдът, не следва, че Airbnb Ireland определя размера или максималния размер на исканите от използващите платформата му наемодатели наемни цени. То всъщност им предоставя само възможност да използват инструмент, с който да установят каква би могла да е наемната им цена с оглед на изведените от платформата средни пазарни стойности, като им оставя изцяло отговорността за определянето ѝ.

57

От това следва, че предоставяната от Airbnb Ireland посредническа услуга не може сама по себе си да се счита за неразделна част от обща услуга, чийто главен компонент е услуга по настаняване.

58

Взети заедно или поотделно, нито една от другите услуги, посочени в точка 19 от настоящото решение, не позволява да се постави под въпрос тази констатация. Напротив, такива услуги са съпътстващи, тъй като за наемодателите представляват не цел сами по себе си, а начин да се възползват от предлаганата от Airbnb Ireland посредническа услуга или да предлагат при най-добри условия услуги по настаняване (вж. по аналогия решения от 21 февруари 2008 г., Part Service, C‑425/06, EU:C:2008:108, т. 52, от 10 ноември 2016 г., Baštová, C‑432/15, EU:C:2016:855, т. 71 и от 4 септември 2019 г., KPC Herning, C‑71/18, EU:C:2019:660, т. 38).

59

Най-напред, това се отнася до обстоятелството, че освен дейността си по свързване на наемодатели и наематели посредством приложението на електронната си платформа, Airbnb Ireland предоставя на наемодателите и наемателите образци за изготвяне на съдържанието на офертите, възможност за ползване на фотографски услуги за отдавания под наем имот, както и система за оценка на наемодателите и наемателите, достъпна и за бъдещи наемодатели или наематели.

60

Подобни инструменти са част от присъщата за платформите за посредничество логика на сътрудничество, която, от една страна, позволява на търсещите да наемат помещения лица да направят напълно информиран избор измежду предлаганите от наемодателите за отдаване под наем помещения и от друга страна, позволява на наемодателите да получат пълна информация за сериозността на наемателите, с които биха могли да сключат договор.

61

По-нататък, същото се отнася и за обстоятелството, че Airbnb Payments UK, което е дружество от групата Airbnb, носи отговорност за получаване на плащанията от наемателите на наемните цени и прехвърлянето им след това на наемодателите по реда и условията, припомнени в точка 19 от настоящото решение.

62

Такива ред и условия, общи за много електронни платформи, представляват инструмент за подсигуряване на изпълнението на договореното между наемодателите и наемателите, като наличието им само по себе си не би могло да промени естеството на посредническата услуга, особено ако, както бе констатирано в точка 56 от настоящото решение, не са съпроводени нито от пряк, нито от косвен контрол върху цените на услугите по настаняване.

63

Накрая, обстоятелството, че Airbnb Ireland предоставя на наемодателите гаранция за вредите, както и възможност за сключване на застраховка „Гражданска отговорност“, също не може да промени правната квалификация на предоставяната чрез платформата посредническа услуга.

64

Дори взети заедно, всички посочени в точки 59—63 от настоящото решение услуги на Airbnb Ireland, били те факултативни или не, не биха могли да поставят под въпрос отделимостта на посредническата услуга, която това дружество предоставя, а следователно и квалификацията ѝ като „услуга на информационното общество“, тъй като не променят присъщите ѝ характеристики. В това отношение би било парадоксално, както отбелязва и генералният адвокат в точка 46 от заключението си, съпътстващи услуги с добавена стойност, които електронна платформа предоставя на клиентите си с цел по-специално да ги разграничи от конкурентите им, да могат, при липсата на други основания, да доведат до промяна на естеството, а следователно и на правната квалификация на дейността на тази платформа.

65

Освен това, противно на поддържаното от AHTOP и от френското правителство, редът и условията за функциониране на посредническа услуга като предоставяната от Airbnb Ireland не могат да бъдат приравнени на тези на посредническата услуга, разглеждана в решения от 20 декември 2017 г., Asociación Profesional Elite Taxi (C‑434/15, EU:C:2017:981, т. 39) и от 10 април 2018 г., Uber France (C‑320/16, EU:C:2018:221, т. 21).

66

Като се има предвид и фактът, че посочените решения се вписват в специфичния контекст на услугите по индивидуален градски транспорт, за които е приложим член 58, параграф 1 ДФЕС, и че предоставяните от Airbnb Ireland услуги не са сходни с разглежданите по споменатите дела услуги, то съпътстващите услуги, посочени в точки 59—63 от настоящото решение, не позволяват да се установи констатираното от Съда в посочените решения равнище на контрол.

67

В този смисъл в споменатите решения Съдът отбелязва, че Uber упражнява решаващо влияние върху условията на предоставяне на транспортна услуга от непрофесионални шофьори, които използват предоставеното им от дружеството приложение (решения от 20 декември 2017 г., Asociación Profesional Elite Taxi, C‑434/15, EU:C:2017:981, т. 39 и от 10 април 2018 г., Uber France, C‑320/16, EU:C:2018:221, т. 21).

68

Обстоятелствата, посочени от запитващата юрисдикция и припомнени в точка 19 от настоящото решение, не позволяват обаче да се установи такова решаващо влияние на Airbnb Ireland върху условията за предоставяне на услугите за настаняване, за които се отнася посредническата му услуга, тъй като по-специално, както бе констатирано в точки 56 и 62 от настоящото решение, Airbnb Ireland не определя нито пряко, нито косвено исканите наемни цени, нито пък извършва подбор на наемодателите или на предлаганите за отдаване под наем на платформата му помещения.

69

С оглед на изложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 2, буква а) от Директива 2000/31, който препраща към член 1, параграф 1, буква б) от Директива 2015/1535, трябва да се тълкува в смисъл, че посредническа услуга, която има за предмет свързване чрез електронна платформа и срещу възнаграждение на потенциални наематели с професионални или непрофесионални наемодатели, предлагащи услуги по краткосрочно настаняване под наем, и заедно с която се предоставят съпътстващи я услуги, трябва да се квалифицира като „услуга на информационното общество“ по Директива 2000/31.

70

Френското правителство твърди, че вторият въпрос явно не е от компетентността на Съда, тъй като запитващата юрисдикция иска от него да установи дали дейността на Airbnb Ireland попада в материалното приложно поле на Закона Hoguet, което означава, че иска от него да тълкува френското право.

71

Видно обаче от текста на втория въпрос, запитващата юрисдикция не иска от Съда да установи дали Законът Hoguet — за който констатира, че ограничава свободното предоставяне на услуги на информационното общество — е приложим към дейността на Airbnb Ireland, а дали може да бъде му бъде противопоставен.

72

Този въпрос се отнася до тълкуването на правото на Съюза, тъй като е тясно свързан с възможността, която член 3, параграф 4, буква а) от Директива 2000/31 предоставя на държавите членки, да дерогират принципа на свободно движение на услугите на информационното общество и да се освободят от задължението си по член 3, параграф 4, буква б) от същата директива за уведомяване на Комисията и на съответната държава членка за приемането на засягащи този принцип мерки.

73

Поради това Съдът е компетентен да отговори на този въпрос.

74

При условията на евентуалност френското правителство твърди, че запитващата юрисдикция не е доказала, че дейността на Airbnb Ireland попада в материалното приложно поле на Закона Hoguet, поради което вторият ѝ въпрос не разкрива съображенията за искането ѝ за тълкуване на Директива 2000/31 и установената от нея връзка между тази директива и Закона Hoguet. Поради това вторият въпрос не отговарял на изискванията по член 94 от Процедурния правилник на Съда и следователно бил недопустим.

75

В това отношение, както бе посочено в точка 30 от настоящото решение, от втория преюдициален въпрос следва, че според запитващата юрисдикция посредническата услуга, която Airbnb Ireland предоставя чрез приложението на електронната си платформа, попада в материалното приложно поле на този закон.

76

Освен това запитващата юрисдикция отговаря на минималните изисквания по член 94 от Процедурния правилник, тъй като отбелязва, че споменатият закон ограничава услуги като разглежданата в главното производство посредническа услуга и уредения в членове 1 и 3 от Директива 2000/31 принцип на свободно движение на услугите на информационното общество, и тъй като посочва, че се затруднява при тълкуването на споменатата директива с оглед на въпроса дали национална правна уредба като Закона Hoguet е противопоставима на Airbnb Ireland.

77

При тези обстоятелства вторият въпрос е допустим.

78

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали разглежданата в главното производство правна уредба е противопоставима на Airbnb Ireland.

79

Този въпрос е свързан с доводите на Airbnb Ireland, че разглежданите в главното производство разпоредби на Закона Hoguet са несъвместими с Директива 2000/31, и по-специално че Френската република не е изпълнила предвидените в член 3, параграф 4 от тази директива условия за приемане от държава членка на мерки, ограничаващи свободното движение на услуги на информационното общество.

80

Следователно вторият въпрос следва да се разбира като целящ да се установи дали член 3, параграф 4 от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че в хода на наказателно производство с искане за конституиране на граждански ищец частноправен субект може да възрази срещу прилагането спрямо него на мерки на държава членка, които ограничават свободата на движение на предоставяна от него от друга държава членка услуга на информационното общество, когато за споменатите мерки не е направено уведомление в съответствие с тази разпоредба.

81

В самото начало следва да се констатира, че разглежданата в главното производство правна уредба, както отбелязва и запитващата юрисдикция, ограничава свободното движение на услугите на информационното общество.

82

Всъщност, от една страна, посочените от запитващата юрисдикция изисквания по Закона Hoguet, и по-специално задължението за притежаване на професионална карта, уреждат достъпа до дейност за предоставяне на услуга по свързване на домакини, притежаващи помещения за настаняване, и лица, търсещи такъв начин на настаняване, и представляват като такива изисквания по смисъла на член 2, буква з), подточка i) от Директива 2000/31, които не попадат в нито една от изключените от член 2, буква з), подточка ii) от същата директива категории. От друга страна, тъй като са приложими по-специално и към доставчици, установени в различни от Френската република държави членки, тези изисквания затрудняват предоставянето на услугите на такива доставчици във Франция.

83

Съгласно член 3, параграф 4 от Директива 2000/31 държавите членки могат да предприемат по отношение на услуги на информационното общество от координираната област мерки за дерогиране от принципа на свободното движение на такива услуги, ако са изпълнени две кумулативни условия.

84

От една страна, съгласно член 3, параграф 4, буква а) от Директива 2000/31 съответните ограничителни мерки трябва да бъдат необходими, за да се гарантира общественият ред, опазването на общественото здраве, обществената сигурност или защитата на потребителите, трябва да бъдат предприети срещу услуги на информационното общество, които са в ущърб на тези цели или които представляват сериозен риск за накърняването на тези цели, и накрая, трябва да бъдат пропорционални на тези цели.

85

От друга страна, съгласно член 3, параграф 4, буква б), второ тире от същата директива съответната държава членка трябва — преди да предприеме ограничителни мерки и без да се засягат съдебните процедури, включително предварителните процесуални действия, извършвани в рамките на следствието — да уведоми Комисията и държавата членка, на чиято територия е установен доставчикът на визираните услуги, за намерението си да предприеме такива мерки.

86

По отношение на второто условие френското правителство не оспорва, че Френската република не е уведомила за Закона Hoguet нито Комисията, нито държавата членка, където е установено Airbnb Ireland, а именно Ирландия.

87

С оглед на това следва най-напред да се отбележи, че фактът, че посоченият закон предхожда влизането в сила на Директива 2000/31, не може да има за последица освобождаване на Френската република от задължението ѝ за уведомяване. Както отбелязва и генералният адвокат в точка 118 от заключението си, законодателят на Съюза не е предвидил възможност за държавите членки да запазят предхождащи тази директива мерки, които могат да ограничат свободното предоставяне на услуги на информационното общество, без да бъдат съобразени с условията, предвидени за тази цел в споменатата директива.

88

Ето защо следва да се установи дали неспазването от държава членка на задължението ѝ за предварително уведомяване за мерки, ограничаващи предвиденото в член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 свободно предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава членка, води до непротивопоставимост на частноправните субекти на съответната правна уредба, също както в случаите на неизпълнение от държава членка на задължението ѝ по член 5, параграф 1 от Директива 2015/1535 за предварително уведомяване на технически регламенти (вж. в този смисъл решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 54)

89

В това отношение следва да се отбележи, първо, че член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 предвижда точно задължение за държавите членки да уведомят предварително Комисията, както и държавата членка, на чиято територия е установен доставчикът на съответните услуги, за намерението си да предприемат мерки, които ограничават свободното движение на тези услуги на информационното общество.

90

От гледна точка на съдържанието си задължението, което посочената разпоредба предвижда, е достатъчно ясно, точно и безусловно, за да може да му се признае директен ефект, а следователно и за да може частноправен субект да се позове на него пред национална юрисдикция (вж. по аналогия решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 44).

91

Второ, от член 3, параграф 2 във връзка със съображение 8 от Директива 2000/31 безспорно следва, че целта на тази директива е да се гарантира свободното предоставяне на услуги на информационното общество между държавите членки. Тази цел се преследва посредством контрол върху мерките, които биха могли да пречат на постигането ѝ, посредством механизъм, който позволява на Комисията и на държавата членка, на чиято територия е установен доставчикът на съответните услуги на информационното общество, да следят дали тези мерки са наложителни с оглед на императивни съображения от общ интерес.

92

Освен това, видно от член 3, параграф 6 от посочената директива, Комисията следва да проучи съвместимостта на мерките, за които е била уведомена, с правото на Съюза в най-кратки срокове, а когато стигне до извода, че съответната мярка е несъвместима с правото на Съюза, Комисията следва да се обърне с молба към съответната държава членка да се въздържа от предприемането на предвидените мерки или спешно да спре прилагането им. Тази процедура позволява на Комисията да избегне приемането или най-малкото запазването в сила на противоречащи на ДФЕС пречки пред търговията, предлагайки по-специално внасянето на изменения в съответните национални мерки (вж. по аналогия решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 41).

93

Разбира се, както по-специално отбелязва испанското правителство и както следва от член 3, параграф 6 от Директива 2000/31, член 3, параграф 4, буква б), второ тире от тази директива формално не предвижда, за разлика от член 5, параграф 1 от Директива 2015/1535, задължение за standstill в тежест на държавата членка, която има намерение да приеме мярка, ограничаваща свободното предоставяне на услуги на информационното общество. Както обаче бе отбелязано в точка 89 от настоящото решение, освен в надлежно обосновани спешни случаи, съответната държава членка трябва да уведоми предварително Комисията и държавата членка, на чиято територия е установен доставчикът на визираните услуги, за намерението си да приеме такива мерки.

94

С оглед на обстоятелствата, посочени в точки 89—92 от настоящото решение, задължението за предварително уведомяване по член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 не е просто изискване за информиране, какъвто е случаят, по който е постановено решение от 13 юли 1989 г., Enichem Base и др. (380/87, EU:C:1989:318, т. 19—24), а представлява съществено процесуално изискване, обосноваващо непротивопоставимостта за частноправните субекти на мерки, за които не е било направено уведомление и които ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество (вж. по аналогия решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 49 и 50).

95

На трето място, въвеждането в Директива 2000/31 на разрешението, възприето от Съда в решение от 30 април 1996 г., CIA Security International (C‑194/94, EU:C:1996:172) във връзка с Директива 2015/1535, е обосновано, още повече че, както Комисията основателно изтъква в съдебното заседание, задължението за уведомяване по член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 не цели — както мярката, разглеждана по делото, по което е постановено посоченото решение — да предотврати приемането от държава членка на мерки, които попадат в обхвата на правомощията на последната и които могат да засегнат свободното предоставяне на услуги, а цели да предотврати засягането от държава членка на принципната компетентност на държавата членка по установяване на доставчика на услуги на информационното общество.

96

От изложеното следва, че неспазването от държава членка на задължението ѝ по член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 да уведомява за мерки, които ограничават свободното предоставяне на услуги на информационното общество от оператор, установен на територията на друга държава членка, води до невъзможност тези мерки да бъдат противопоставяни на частноправни субекти (вж. по аналогия решение от 30 април 1996 г., CIA Security International, C‑194/94, EU:C:1996:172, т. 54).

97

В това отношение следва освен това да се отбележи, че също както при техническите регламенти, за които държава членка не е направила уведомление по член 5, параграф 1 от Директива 2015/1535, на непротивопоставимостта на ограничаващи свободата на предоставяне на услуги на информационното общество мерки, за които не е направено уведомление, може да се направи позоваване не само в хода на наказателно производство (вж. по аналогия решение от 4 февруари 2016 г., Ince, C‑336/14, EU:C:2016:72, т. 84), но и в съдебен спор между частноправни лица (вж. по аналогия решение от 27 октомври 2016 г., James Elliott Construction, C‑613/14, EU:C:2016:821, т. 64 и цитираната съдебна практика).

98

При това положение в производство като разглежданото, при което в хода на наказателно производство частноправен субект иска обезщетение от друг частноправен субект за причинени с преследваното нарушение вреди, неспазването от страна на държавата членка на задължението ѝ по член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 за уведомяване прави националната мярка, която предвижда посоченото нарушение, непротивопоставима на разследваното частноправно лице и му позволява да се позове на неспазването на това задължение в хода не само на насочено срещу него наказателно производство, но и в хода на разглеждане на предявеното от конституираното като граждански ищец искане за обезщетение.

99

Тъй като Френската република не е уведомила за Закона Hoguet и тъй като условията по член 3, параграф 4 от Директива 2000/31, напомнени в точки 84 и 85 от настоящото решение, са кумулативни, следва да се приеме, че във всички случаи този закон е неприложим към частноправен субект в положение като това, в което се намира Airbnb Ireland в спора по главното производство, независимо от това дали този закон отговаря на другите предвидени в същата разпоредба условия.

100

С оглед на изложеното на втория въпрос следва да се отговори, че член 3, параграф 4, буква б), второ тире от Директива 2000/31 трябва да се тълкува в смисъл, че в хода на наказателно производство с искане за конституиране на граждански ищец частноправен субект може да възрази срещу прилагането спрямо него на мерки на една държава членка, които ограничават свободата на движение на предоставяна от него от друга държава членка услуга на информационното общество, когато за споменатите мерки не е направено уведомление в съответствие с тази разпоредба.

101

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващия орган, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: