1. 

По предложение на първия генерален адвокат съставът на Съда по преразглеждането е взел решение на основание член 193, параграф 4 от Процедурния правилник на Съда да пристъпи към преразглеждане на решението на Общия съд на Европейския съюз Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625) ( 2 ).

2. 

В точка 2 от диспозитива на посоченото по-горе решение Съдът уточнява:

„Преразглеждането се отнася до това дали [това] решение[…] на Общия съд на Европейския съюз „накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза, доколкото Общият съд, в качеството му на юрисдикция по обжалване, е постановил, че е компетентен да се произнесе като първа инстанция по иск за извъндоговорна отговорност на [Европейския] съюз[…],

3.

Съгласно член 256, параграф 1 ДФЕС „Общият съд е компетентен да разглежда и да се произнася като първа инстанция по исковете, посочени в членове 263, 265, 268, 270 и 272, с изключение на възложените на специализиран съд, създаден съгласно член 257 и тези, които в Статута [на Съда на Европейския съюз] са изрично запазени за Съда. Статутът [на Съда] може да предвиди компетентност на Общия съд и относно други категории дела“.

4.

Измежду различните разпоредби, изброени в член 256 ДФЕС, член 268 ДФЕС предвижда компетентността на Съда на Европейския съюз „да разглежда спорове относно обезщетения за вредите, посочени в член 340, втора и трета алинея [ДФЕС]“, а член 270 ДФЕС — компетентността му „по всеки спор между Съюза и негови служители, в границите и при условията, определени в Правилника за длъжностните лица на [Европейския] съюз[…] и условията за работа на другите служители на Съюза“ (наричан по-нататък „Правилникът за длъжностните лица“).

5.

Съгласно член 1 от приложение I към Статута на Съда, Съдът на публичната служба на Европейския съюз „е компетентен да разглежда като първа инстанция споровете между Съюза и [неговите] служители, по силата на член 270 [ДФЕС], както и споровете между всички органи или служби и техните служители, по отношение на които е предоставена компетентност на Съда на Европейския съюз“.

6.

Евентуалните спорове за компетентност, които биха могли да възникнат между различните юрисдикции на Съда в материята на публичната служба, са регламентирани в член 8 от приложение I на Статута на Съда на Европейския съюз:

„1.   Когато искова молба или друг процесуален документ, адресиран до Съда на публичната служба, по погрешка е подаден до секретаря на Съда или до Общия съд, той незабавно се препраща от тях до секретаря на Съда на публичната служба. Аналогично, когато искова молба или друг процесуален документ, адресиран до Съда или Общия съд, по погрешка е подаден до секретаря на Съда на публичната служба, той незабавно се препраща от него до секретаря на Съда или на Общия съд.

2.   Когато Съдът на публичната служба установи, че не е компетентен да разгледа и реши дело, по което са компетентни Съдът или Общият съд, той изпраща делото на Съда или на Общия съд. Също така, когато Съдът или Общият съд установят, че не са компетентни да разгледат и решат дело, по което е компетентен Съдът на публичната служба, сезираният съд изпраща делото на последния, който в този случай не може да откаже да разгледа делото.

3.   Когато Съдът на публичната служба или Общият съд са сезирани с искове, повдигащи еднакъв въпрос за тълкуване или оспорващи валидността на един и същи акт, Съдът на публичната служба, след изслушване на страните, може да спре висящото пред него производство до постановяване на решението на Общия съд.

Когато Съдът на публичната служба и Общият съд са сезирани с искове, които имат еднакъв предмет, Съдът на публичната служба отказва да правораздава, за да може Общият съд да постанови решение по тези дела“.

7.

Член 73 от Правилника за длъжностните лица гласи:

„1.   От датата на постъпване на служба длъжностното лице е осигурено за рисковете „професионално заболяване“ и „злополука“. Длъжностното лице участва във финансирането на вноските за осигуряване срещу непрофесионални рискове в размер до 0,1 % от основната му заплата.

Тези правила уточняват кои рискове не се покриват.

2.   Гарантираните плащания са, както следва:

[…]“.

8.

Съгласно член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица „Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе по всеки възникнал спор между Съюза и лице, за което се прилага настоящият правилник, относно законосъобразността на акт, който засяга интересите на това лице по смисъла на член 90, параграф 2. По спорове от финансов характер Съдът има неограничена компетентност“.

9.

На 18 септември 2008 г. г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano, длъжностно лице на Европейския съюз, умира при трагични обстоятелства по времето, когато е назначен в делегацията на Европейската комисия в Рабат (Мароко).

10.

След това убийство неговият баща, г‑н Livio Missir Mamachi di Lusignano, действащ от свое име и в качеството на законен представител на наследниците на сина си, сезира Съда на публичната служба с жалба, с която иска, от една страна, да бъде отменено решението на Комисията от 3 февруари 2009 г., с което тя е отхвърлила искането му за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на убийството на неговия син, и от друга страна, да бъде осъдена Комисията да изплати на него и на децата на сина му различни суми като обезщетение за претърпените в резултат на убийството имуществени и неимуществени вреди ( 3 ).

11.

Тази жалба е основана на неизпълнението от Комисията на задължението ѝ да осигури защитата на своите длъжностни лица и с нея се търси както обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди, претърпени от самото длъжностно лице, които жалбоподателят претендира от името на децата на починалото длъжностно лице в качеството им на негови правоприемници, така и обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя и от децата на починалото длъжностно лице в качеството им на членове на семейството на същото.

12.

По отношение на искането за обезщетяване на вредите, претърпени от жалбоподателя и децата на починалото длъжностно лице, Общият съд приема, че той е компетентен да се произнесе по него. От това той прави извода, че Съдът на публичната служба е трябвало да констатира, че не е компетентен да го разгледа. Следователно той е трябвало да го изпрати на Общия съд в съответствие с член 8, параграф 2 от приложение I към Статута на Съда.

13.

Що се отнася до искането за обезщетение за вредите, претърпени от длъжностното лице преди смъртта му, Общият съд приема, че макар Съдът на публичната служба да е компетентен да го разгледа, той неправилно го е отхвърлил като недопустимо с оглед на процесуалното правило за „съответствие“ между искането и жалбата по административен ред. Тъй като по отношение на това искане спорът не можел да бъде решен в тази фаза на производството, Общият съд приема, че Съдът на публичната служба, на когото следва да се изпрати този аспект от жалбата, ще трябва непременно да установи, че той и Общият съд са сезирани с дела, които имат един и същ предмет.

14.

Всъщност след подаването на жалбата, по която е постановено решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625), родителите на г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignanо, децата му, брат му и сестра му са сезирали Общия съд с искане да бъде осъдена Комисията да изплати обезщетение за неимуществените вреди, които те твърдят, че са претърпели вследствие на убийството на г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano ( 4 ).

15.

Според Общия съд следователно Съдът на публичната служба бил длъжен да откаже да правораздава, за да може Общият съд да разгледа тези дела в съответствие с член 8, параграф 3, втора алинея от приложение I към Статута на Съда.

16.

При тези условия Общият съд, като приема, че е компетентен да разгледа всички искания, решава да върне изцяло делото при себе си, в качеството си на първа инстанция.

17.

В съответствие с рамката, определена от състава по преразглеждането в решението за образуване на производството, в моя анализ ще бъде разгледан по същество въпросът дали Общият съд е засегнал единството или съгласуваността на правото на Съюза, като е приел, че е компетентен да разгледа в качеството на първа инстанция иск за извъндоговорна отговорност на Съюза, основаващ се на неизпълнение от една институция на задължението ѝ да осигури защита на своите длъжностни лица, предявен от трети лица в качеството им на правоприемници на починало длъжностно лице, както и в качеството им на членове на семейството на такова длъжностно лице, и целящ обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от самото починало длъжностно лице, както и на имуществените и неимуществените вреди, претърпени лично от ищците.

18.

Съгласно производството за преразглеждане, първо, следва да се обсъди дали решението на Общия съд е опорочено от грешка при прилагане на правото ( 5 ). Единствено в случай че бъде направен такъв извод, би следвало, на второ място, да се провери дали погрешното тълкуване на Общия съд накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза ( 6 ).

19.

Преди всичко е уместно да се определят, от една страна, различните видове вреди, чието обезщетяване е поискано, както и качеството, в което ищецът иска присъждането на всеки от тях, и от друга страна, приложимите разпоредби.

20.

Първо, що се отнася до класифицирането на вредите, аз споделям разпределението по видове, извършено от Общия съд въз основа на основните принципи, общи за правото на държавите членки в областта на извъндоговорната отговорност ( 7 ). Според тази класификация по принцип подлежат на обезщетяване от отговорното лице три вида вреди, а именно:

21.

Направените от ищеца искания попадат в тази класификация, поради което предпоставките, на които Общият съд е решил да се основе в точка 42 от решението си, също изглеждат обосновани:

22.

Второ, по отношение на определянето на приложимите правила, ще припомня, че както Съдът, така и Общият съд са упражнявали компетентността по член 270 ДФЕС в определен момент от историята на европейското изграждане.

23.

Същевременно, след Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба ( 8 ), член 1 от приложение I към Статута на Съда на Европейския съюз я предоставя занапред на Съда на публичната служба.

24.

Член 270 ДФЕС е от съществено значение, тъй като уточнява, че компетентността по споровете между Съюза и негови служители се упражнява „в границите и при условията, определени в Правилника за длъжностните лица“.

25.

По силата на член 91, параграф 1 от посочения правилник обаче Съдът на публичната служба е компетентен да се произнесе по „всеки възникнал спор между Съюза и лице, за което се прилага настоящият правилник, относно законосъобразността на акт, който засяга интересите на това лице по смисъла на член 90, параграф 2“.

26.

От тези предварителни съображения следва, че ключът за разпределение на компетентността по необходимост е в тълкуването на тези две разпоредби — член 270 ДФЕС и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица — доколкото правораздавателната система на Съюза предполага, че „компетентността на една [от] юрисдикци[ите] да разгледа даден иск или жалба по необходимост изключва компетентността на останал[ите]“ ( 9 ).

27.

Следователно Съдът на публичната служба е компетентен да се произнесе по „всеки възникнал спор между Съюза и лице, за което се прилага [П]равилник[ът], относно законосъобразността на акт, който засяга интересите на това лице по смисъла на член 90, параграф 2 [от Правилника за длъжностните лица]“ ( 10 ).

28.

Впрочем в случай на смърт на длъжностно лице член 73, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица гарантира плащането на еднократна сума, равна на петкратната основна годишна заплата (изчислена въз основа на месечните заплати, получени през последните дванадесет месеца преди злополуката).

29.

Съгласно тази разпоредба посочената еднократна сума се изплаща на съпруга на длъжностното лице и на децата му, а ако няма такива, „на други низходящи в съответствие с приложимото за длъжностното лице наследствено право“. Ако няма „низходящи“, разпоредбата уточнява още, че в този случай еднократната сума трябва да бъде изплатена на „възходящите в съответствие с приложимото за длъжностното лице наследствено право“ ( 11 ).

30.

Както Съдът вече е посочил, Правилникът за длъжностните лица всъщност има за цел „да регламентира правоотношенията между европейските институции и техните длъжностни лица, като установи редица реципрочни права и задължения, и признае в полза на някои от членовете на семейството на длъжностното лице права, на които те могат да се позовават пред [Съюза]“ ( 12 ).

31.

Следователно от текста на член 73, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица безспорно произтича, че той се прилага както за низходящите, така и за възходящите на длъжностното лице, т.е. ако използваме израза на Комисията в писменото ѝ становище, те са „изрично взети предвид“ в него ( 13 ).

32.

Ето защо в съответствие с член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица Съдът на публичната служба е компетентен да се произнесе по „всеки възникнал спор между Съюза и [едно от тези] лиц[а]“, който е свързан със засягащ неговите интереси акт на органа по назначаването (каквото е решението за обезщетяване в случай на смърт на длъжностно лице).

33.

Въпреки това Общият съд е отхвърлил тази теза, която Комисията е защитавала пред него, по две съображения:

34.

Струва ми се, че по този начин Общият съд е допуснал грешка в правото при тълкуването на приложимите разпоредби.

35.

Първо, вторият довод не е релевантен при определяне на компетентната юрисдикция. Всъщност в случая изброяването в член 73, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица служи не за определяне на носителя на предвиденото в тази разпоредба право, а единствено като фактор за привръзка към критерия за компетентност, дефиниран в член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица. В така очертаната рамка фактът, че починалото длъжностно лице има деца, не изключва факта, че възходящите и низходящите са и „лица, за ко[и]то се прилага [П]равилник[ът за длъжностните лица]“, според израза в член 91, параграф 1 от същия правилник.

36.

Второ, не става въпрос за „обуславяне на процесуалното прилагане на общото право на извъндоговорната отговорност на Съюза от това на специалното право на социално осигуряване на длъжностните лица, както то е предвидено в [посочения] Правилник[…]“, а само за определяне на юрисдикцията, която е компетентна да разгледа искане, което, макар и свързано с отговорността на Съюза, не е независимо от обезщетението, предвидено в Правилника за длъжностните лица.

37.

Всъщност съгласно практиката на Съда длъжностното лице трябва да може да получи пълно обезщетяване ( 17 ). При това положение то има правото „да поиска допълнително обезщетение, когато съгласно общото право институцията носи отговорност за злополуката и плащанията по режима на Правилника не са достатъчни, за да осигурят пълното поправяне на претърпените вреди“ ( 18 ) [неофициален превод].

38.

Позоваването в това решение на „общото право“ е просто препратка към правилата за извъндоговорната отговорност. Всъщност изразът има предвид това, което „се прилага субсидиарно във всички случаи, които не са изключени“, т.е. „общото правило, което трябва да уреди определен вид случаи в отсъствието на специална норма или особена дерогация“ ( 19 ) [неофициален превод]. Следователно в случая правото на извъндоговорната отговорност е общото право за обезщетяване на вреди, за разлика от Правилника за длъжностните лица, който е „специален текст“, предвиждащ специфичен режим на обезщетяване.

39.

Обратно на изразеното от Общия съд в точки 54—58 от решението му, в решение Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) Съдът се е ограничил да признае правото на допълнително обезщетение, без от това да може да се извлече какъвто и да е аргумент във връзка с компетентността на юрисдикциите на Съюза. В случая този въпрос не се е поставял, тъй като решението е постановено в период, когато Съдът е бил единствената съществуваща юрисдикция.

40.

Обратно, макар че към датата на постановяване на решение Lucaccioni/Комисия (C‑257/98 P, EU:C:1999:402) Съдът на публичната служба все още не е съществувал, правилото за компетентност може да бъде изведено от изложението, което Съдът посвещава на връзката между обезщетението по Правилника, от една страна, и допълнителното обезщетение, което се дължи по силата на „общото право“ на извъндоговорната отговорност — от друга страна.

41.

Всъщност в това решение Съдът най-напред постановява, че системата на обезщетение с фиксиран размер, предвидена в член 73 от Правилника за длъжностните лица, и тази по член 340 ДФЕС не са независими една от друга ( 20 ). По-нататък, от тази предпоставка и от необходимостта длъжностното лице да получи пълно обезщетяване той прави извода, че получените на основание член 73 от Правилника за длъжностните лица плащания би следвало да бъдат взети предвид от компетентната юрисдикция при оценяването на подлежащите на обезщетяване вреди в рамките на подаден от длъжностно лице иск за обезщетение за вреди, основаващ се на нарушение, което води до ангажиране на отговорността на институцията работодател ( 21 ).

42.

С други думи, съгласно тази практика на Съда, която може да бъде определена като постоянна, не може да бъде изключено „правото на длъжностното лице и на неговите правоприемници да поискат допълнително обезщетение, когато институцията е отговорна за злополуката съгласно общото право [на извъндоговорната отговорност] и плащанията по режима на Правилника не са достатъчни, за да осигурят пълното обезщетяване на претърпените вреди“ ( 22 ) [неофициален превод].

43.

Тъй като става въпрос за „допълнително“ обезщетение и двете схеми за обезщетяване не са независими една от друга и понеже плащанията, получени въз основа на Правилника за длъжностните лица, трябва да бъдат взети предвид при определяне на подлежащите на обезщетяване на основание член 340 ДФЕС вреди, компетентната за приоритетното обезщетение ( 23 ) юрисдикция по необходимост е компетентна и за допълнителното обезщетение.

44.

В това отношение отбелязвам, че генералният адвокат Slynn още в заключението си по съединени дела Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:265) говори за „остатъчна компетентност, за да се гарантира при необходимост плащането на допълнителни суми като обезщетение за претърпените вреди“ ( 24 ) [неофициален превод].

45.

Доколкото обаче по силата на трайната съдебна практика допълнителното обезщетение е уредено от общото право на извъндоговорната отговорност, приоритетното обезщетение по необходимост е това, предвидено в Правилника за длъжностните лица.

46.

Този извод се налага на още по-силно основание понастоящем, тъй като законодателят на Съюза е поверил приоритетното обезщетение на специализирана юрисдикция по смисъла на член 19 ДЕС, чиято компетентност зависи от качеството на ищеца или жалбоподателя (за когото трябва да се прилага Правилникът за длъжностните лица).

47.

Освен това правилото за компетентност, което защитавам, отговаря не само на логиката, но и на интереса от процесуална икономия, който Съдът признава в определение Комисия/IAMA Consulting ( 25 ).

48.

Така както „в общностната система на правните средства за защита, компетентността за произнасяне по иск в главното производство предполага и компетентност за разглеждане на всеки насрещен иск, предявен в хода на същото производство и произтичащ от същото деяние или от същия факт, който е предмет на исковата молба“ ( 26 ) [неофициален превод], компетентността за разглеждане на искане за приоритетно обезщетение предполага компетентност за разглеждане на всяко допълнително искане, което произтича от същото деяние или от същия факт.

49.

Обстоятелството, че исканията, предявени в настоящия спор, визират единствено допълнителните плащания, по никакъв начин не променя тези съображения. Всъщност компетентната юрисдикция не би могла да се променя в зависимост от това дали искът съдържа само претенция за фиксирана сума (която аз квалифицирах като приоритетна), или обратно, само допълнително искане, или и двете. Общият съд впрочем го признава имплицитно, тъй като признава, че искането, подадено от името на починалото длъжностно лице, с предмет единствено неговите лични неимуществени вреди, за които не се прилага Правилникът за длъжностните лица и следователно се уреждат от правото на извъндоговорната отговорност, е все пак от компетентността на Съда на публичната служба ( 27 ).

50.

Като приема, че „при обстоятелства като тези в конкретния случай единствената правна рамка, определена в членове 268 ДФЕС и 270 ДФЕС, член 1 от приложение I към Статута на Съда и членове 90 и 91 от Правилника [за длъжностните лица], налага да се направи изводът, че близките на починало длъжностно лице са по необходимост длъжни да предявят два иска, единия пред Съда на публичната служба, а другия пред Общия съд, в зависимост от това дали встъпват в правата на въпросното длъжностно лице, или искат поправяне на имуществена или неимуществена вреда, която са претърпели лично“ ( 28 ), Общият съд е допуснал грешка в правото при тълкуването и прилагането на цитираните разпоредби.

51.

Поради гореизложените съображения не е необходимо да бъдат разглеждани допълнителните мотиви, които Общият съд е посветил на начина, по който да бъде решено процедурното раздвояване, което той счита, че е налице.

52.

Всъщност, тъй като тези мотиви на Общия съд се основават на погрешна предпоставка и Съдът на публичната служба е компетентен по всички искания, формулирани от жалбоподателя, те са ipso facto опорочени от тази грешка в правото.

53.

Съгласно член 256, параграф 2 ДФЕС следва също така да се определи дали тази грешка в правото, засягаща тълкуването и прилагането на член 268 ДФЕС и член 270 ДФЕС, член 1 от приложение I към Статута на Съда и член 91 от Правилника за длъжностните лица, накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза.

54.

Трите решения за преразглеждане, които Съдът е постановил до този момент, позволяват да се идентифицират четири критерия за преценка, полезни при определянето на евентуалното накърняване на единството или съгласуваността на правото на Съюза:

55.

Тези критерии, които могат да се разгледат „в тяхната съвкупност“ ( 33 ), не са кумулативни и поради това не трябва задължително да са изпълнени едновременно, за да се приеме, че е налице засягане на единството или съгласуваността на правото на Съюза ( 34 ). В решение преразглеждане Комисия/Strack ( 35 ) самият Съд приема, че едновременното изпълнение на втория и четвъртия от изброените по-горе критерии е достатъчно, за да е налице засягане на единството и съгласуваността на правото на Съюза.

56.

В рамките на възприетото от него прилагане и тълкуване на разпоредбите на Договора, на приложение I към Статута на Съда и на Правилника на длъжностните лица Общият съд се е отклонил от процесуалните последици на правото на длъжностното лице и членовете на неговото семейство, посочени в Правилника за длъжностните лица, да искат допълнително обезщетение на основание общото право на извъндоговорната отговорност, когато институцията е отговорна за злополуката и когато плащанията по режима на Правилника не са достатъчни, за да обезщетят изцяло претърпените вреди.

57.

По-конкретно, тези последици не са били правилно преценени от Общия съд, тъй като той е приел, че близките на починалото длъжностно лице са по необходимост длъжни да предявят два иска, единия пред Съда на публичната служба, а другия пред Общия съд, в зависимост от това дали встъпват в правата на въпросното длъжностно лице, или искат поправяне на имуществена или неимуществена вреда, която са претърпели лично. Струва ми се, че по този начин Общият съд е накърнил единството и съгласуваността на правото на Съюза поради следните три причини.

58.

Разглежданите разпоредби са от особена важност за правото на Съюза.

59.

Както Съдът вече е отбелязал в решение преразглеждане М/ЕМЕА, това се отнася „[п]о-конкретно [за] Статут[а] на Съда и приложението към него, [които] са част от първичното право“ ( 36 ).

60.

В случая обаче допуснатата от Общия съд грешка се отнася до тълкуването и прилагането на членове 268 ДФЕС и 270 ДФЕС, на член 1 от приложение I към Статута на Съда и на член 91 от Правилника за длъжностните лица.

61.

Тези правила не само са част от първичното право (с изключение на член 91 от Правилника за длъжностните лица), но и участват заедно при определянето на съдебната архитектура на Съюза, като очертават пределите на компетентност на Съда на публичната служба, а оттам — и тази на останалите юрисдикции.

62.

Впрочем разпоредбите, които определят тази съдебна архитектура, участват в създаването на „правораздавателен апарат, съответстващ на естеството на Европейския съюз, съгласуван, ефикасен и достъпен за всички правни субекти“ ( 37 ) [неофициален превод], който със сигурност е една от съставните части на „правовата държава“, основна ценност, на която се основава Съюзът в съответствие с член 2 ДЕС и преамбюла на Хартата на основните права на Европейския съюз ( 38 ).

63.

В това отношение, макар в рамките на анализа на допуснатата от Общия съд грешка в правото да приех, че не е необходимо да се разглеждат допълнителните мотиви, които Общият съд е посветил на начина, по който да се преодолее процедурното раздвояване, произтичащо от разпределението на компетентността, до който той достига, считам, обратно, че правилото за разширяване на собствената му компетентност, както и неговото прилагане в рамките на жалбата, с която е бил сезиран, също допринася за накърняването на единството на правото на Съюза, като задълбочава нарушаването на съдебната архитектура на Съюза, заложена в Договорите.

64.

Всъщност тези мотиви, произтичащото от тях правило за разширяване на компетентността, както и последиците за резултата от обжалването, които Общият съд е извел от тях, способстват за нарушаването на норми от особена важност в правния ред на Съюза, тъй като определят разпределението на компетентността между юрисдикциите на Съюза и специфичния механизъм за обжалване.

65.

Като е потвърдил принципа на процедурно раздвояване, Общият съд е накърнил съгласуваността на правото на Съюза, тъй като се е отклонил от трайната практика на Съда.

66.

Всъщност, както се установява от съдебната практика, припомнена в рамките на анализа ми относно обхвата на компетентността на Съда на публичната служба, когато искането за допълнително обезщетение излезе от административната сфера и влезе в съда, предвидената в член 73 от Правилника за длъжностните лица система на обезщетение с фиксирана сума и тази, уредена в член 340 ДФЕС, не само не са независими една от друга ( 39 ), но освен това и компетентността на една от юрисдикциите да се произнесе по даден иск по необходимост изключва компетентността на другата ( 40 ).

67.

За изчерпателност, решението на Общият съд може да представлява и прецедент за бъдещи дела, тъй като установява общо правило за компетентност в негова полза за сметка на компетентността на Съда на публичната служба.

68.

Поради всички тези съображения считам, че със своето решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625) Общият съд е накърнил единството и съгласуваността на правото на Съюза.

69.

Член 62б, първа алинея от Статута на Съда гласи, че ако Съдът установи, че решението на Общия съд накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза, той връща делото на Общия съд, който е обвързан от възприетото от Съда по правните въпроси. Като връща делото, Съдът може да посочи и последиците на решението на Общия съд, които следва да се считат за окончателни по отношение на страните по спора. По изключение Съдът може сам да се произнесе с окончателно решение, ако предвид установеното в хода на преразглеждането разрешаването на спора зависи от установяването на фактите, върху които се основава решението на Общия съд.

70.

Въпросът с последиците при преразглеждане никога не е прост. Най-малкото в настоящия случай, предвид образуваното след подаването на жалбата, по която е постановено преразглежданото решение на Общия съд (решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия, Т‑401 Р, EU:T:2014:625), второ дело пред Общия съд, което обаче се отнася до последиците от същия спорен факт и с участието на част от същите жалбоподатели (дело Т‑494/11, Missir Mamachi di Lusignano и др./Комисия). Макар това второ дело да не засяга преразглеждането в същински смисъл, по съображения за изчерпателност ще разгледам евентуалните процесуални последици от това второ дело.

71.

Според Съда от член 62б от Статута на Съда следва, „че [той] не би могъл да се ограничи да установи накърняването на съгласуваността или на единството на правото на Съюза, без да изведе последиците от тази констатация по отношение на разглеждания спор“ ( 41 ).

72.

При това положение, на първо място, следва да бъде отменено решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) в частта му, в която Общият съд служебно е констатирал липсата на компетентност на Съда на публичната служба да разгледа искането за обезщетение за претърпените лични имуществени и неимуществени вреди на самия жалбоподател и на децата на г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano и е постановил този аспект от жалбата да му бъде върнат, за да го разгледа като първа инстанция.

73.

Решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625) следва да бъде отменено и в частта му, в която Общият съд е постановил, че при обстоятелства като тези в разглеждания случай, при които децата на починало длъжностно лице или друг служител искат обезщетяването на различни вреди, причинени от едно и също деяние, както в качеството им на правоприемници, така и от тяхно собствено име и jure proprio, е желателно те да съединят тези искания, като предявят един-единствен иск пред Общия съд.

74.

На второ място, е важно да се разгледа каква трябва да бъде съдбата на подадената от жалбоподателя жалба.

75.

В това отношение е необходимо да се посочи, че жалбоподателят е мотивирал жалбата си с три основания. С първото основание се изтъква грешката в правото, която Съдът на публичната служба е допуснал, като е уважил възражението за недопустимост на Комисията и е приел за недопустим иска за обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano и неговите деца. С второто си основание жалбоподателят упреква Съда на публичната служба за това, че е ограничил до 40 % отговорността на Комисията за увреждащото събитие. Накрая, с третото основание жалбоподателят счита, че Съдът на публичната служба погрешно е приел, че с оглед на признатите на децата на г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano плащания по Правилника Комисията изцяло е обезщетила претърпените вреди. Като е следвал логиката си, Общият съд е ограничил разглеждането на посочената жалба единствено до сферата на компетентност, която предварително е признал на Съда на публичната служба (т.е. до искането за обезщетение за неимуществените вреди ex haerede, претърпени от г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano), а за останалите искания е счел, че са от неговата собствена компетентност ( 42 ).

76.

В тази стриктно очертана рамка е уважено първото основание. Това означава, че решението на Съда на публичната служба е било отменено в частта му, с която е уважено първото възражение на Комисията за недопустимост ( 43 ).

77.

Като приема, че фазата на производството му позволява да реши сам спора, за което го оправомощава член 13, параграф 1 от приложение I към Статута на Съда, Общият съд сам анализира това първо възражение за недопустимост и го приема за неоснователно.

78.

При липсата на преразглеждане по този въпрос считам, че отмяната и направеният от Общия съд анализ на възражението за недопустимост, направено от Комисията пред Съда на публичната служба, следва да се считат за окончателни.

79.

По-нататък, по отношение на останалите направени от Комисията възражения за недопустимост Общият съд приема, че фазата на производството не позволява окончателно произнасяне по спора ( 44 ).

80.

Въпреки това обаче приема, че връщането на делото на Съда на публичната служба не е оправдано, доколкото той няма да има друга алтернатива, освен да се десезира в полза на Общия съд в съответствие с член 8, параграф 3, втора алинея от приложение I към Статута на Съда (тъй като според него дело F‑50/09, Missir Mamachi di Lusignano/Комисия и дело Т‑494/11, Missir Mamachi di Lusignano и др./Комисия имат един и същ предмет) ( 45 ).

81.

Ако Съдът възприеме моя анализ на приложимите правила, той следва да потвърди изключителната компетентност на Съда на публичната служба да се произнесе по жалбата, подадена от жалбоподателя в главното производство, тъй като той, както и децата на починалото длъжностно лице, които представлява, са лица, „за ко[и]то се прилага“ Правилникът за длъжностните лица по смисъла на член 91, параграф 1 от този правилник.

82.

Следователно при тези обстоятелства ще трябва да бъде отменено и решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625), доколкото Общият съд е приел, че той е компетентен да разгледа като първа инстанция останалите възражения за недопустимост, направени от Комисията, вместо да върне този аспект от спора на Съда на публичната служба.

83.

Накрая, трябва да разгледам въпроса за съдбата на второто и третото основание, изложени от жалбоподателя в подкрепа на жалбата му пред Общия съд.

84.

Всъщност с решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625) е отменено изцяло решението на Съда на публичната служба единствено въз основа на повдигнат служебно въпрос за компетентността и на първото основание, изведено най-вече от неправилното прилагане от страна на Съда на публичната служба на процесуалното правило за съответствие между жалбата по административен ред и жалбата до съда. Поради това останалите основания не са били обсъждани.

85.

За разлика от това, което отбелязва генералният адвокат Kokott по повод дело С‑579/12 RX‑II, аз за съжаление не мога да потвърдя, че „обсъждането на посочените основания не изисква нито фактически констатации, нито допълнителни правни разисквания, които биха могли да обосноват връщане на делото на Общия съд“ ( 46 ).

86.

Обратно на посоченото в член 62б, първа алинея, последно изречение от Статута на Съда, предвид резултата от преразглеждането разрешаването на спора не зависи от установяването на фактите, върху които се основава решението на Общия съд.

87.

Въпреки особено болезнените обстоятелства, при които са настъпили фактите в основата на това дело, и периода от време, изтекъл от образуването му, съм принуден да предложа на Съда да върне делото на Общия съд. Всъщност той трябва да се произнесе, в качеството си на инстанция по обжалването, по второто и третото повдигнато от жалбоподателя основание, преди на свой ред да върне делото на Съда на публичната служба.

88.

Всъщност според предложеното тълкуване на процесуалните правила той би трябвало при всички случаи да се произнесе по останалите възражения за недопустимост, направени от Комисията ab initio, по които самият Общ съд е приел, че не може да се произнесе в тази фаза на производството ( 47 ). Според случая [в случай на грешка/и в правото, които биха били установени от Общия съд при обсъждането на второто и третото основание] той би следвало също така да преосмисли решението си в светлината на двете решения, които Общият съд ще е постановил по дело Т‑401/11 Р.

89.

Въпреки това не мога да се абстрахирам от дело Missir Mamachi di Lusignano и др./Комисия (Т‑494/11).

90.

Както вече имах повод да загатна, след подаването на жалбата, по която е постановено решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (Т‑401/11 Р, EU:T:2014:625), бащата на починалото длъжностно лице и неговите деца — т.е. ищците по дело F‑50/09 — предявяват, заедно с майката, брата и сестрата на починалото длъжностно лице, друг иск пред Общия съд, за да получат обезщетение за неимуществените вреди, причинени от смъртта на г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano.

91.

По силата на правилата относно компетентността, които изведох, Общият съд не е компетентен да разглежда искове на децата и на родителите на починалото длъжностно лице, тъй като за тях се прилага Правилникът за длъжностните лица по смисъла на член 91, параграф 1 от този правилник.

92.

Въпреки това, под условие на задълбочено разглеждане на исковата молба по дело Т‑494/11, подадените от бащата и децата на починалото длъжностно лице искания изглеждат аналогични на исканията за обезщетяване на неимуществените вреди по дело F‑50/09 както по основание, така и по отношение на предмета на искането и деянието, което стои в основата му. Ето защо те във всички случаи би трябвало да бъдат приети за недопустими поради наличието на друго висящо дело ( 48 ). От друга страна, Общият съд би трябвало да приеме, че не е компетентен да разгледа искането на майката на починалото длъжностно лице, тъй като и за нея „се прилага Правилникът [за длъжностните лица]“.

93.

Положението обаче е различно при исканията на брата и сестрата на починалото длъжностно лице. Тъй като за тях не „се прилага [Правилникът за длъжностните лица]“ по смисъла на член 91, параграф 1 от посочения правилник, именно Общият съд е компетентен да разгледа исковете им.

94.

Макар да може да се съжалява за това разделяне на компетентността в зависимост от ищеца, това не е първият такъв случай в съдебната практика на Съюза ( 49 ).

95.

Въпреки това в специфичния разглеждан от нас контекст, когато дело F‑50/09 се върне пред Съда на публичната служба, след като Общият съд се произнесе по второто и третото основание в жалбата по дело Т‑401/11, той би трябвало да му върне делото в съответствие с член 8, параграф 3, втора алинея от приложение I към Статута на Съда.

96.

Всъщност тази разпоредба задължава Съда на публичната служба да откаже да правораздава и да изпрати на Общия съд делото, с което е сезиран, когато тези две юрисдикции са сезирани с дела с един и същ предмет. Макар жалбоподателите или ищците да не са същите — от една страна бащата (и майката) на починалото длъжностно лице и децата му, а от друга страна брата и сестрата, аз съм склонен да приема, че делата са с един и същ предмет, тъй като и двете имат за цел обезщетяването на неимуществени вреди, претърпени от смъртта на един и същ близък поради едно и също поведение на институцията „работодател“ на жертвата.

97.

Следователно по съдебна ирония, поради този двоен иск именно Общият съд ще трябва в крайна сметка да разгледа всички искания, както по дело F‑50/09, така и по дело Т‑494/11.

98.

Съгласно член 195, параграф 6 от Процедурния правилник на Съда, когато съдебният акт на Общия съд, който е предмет на преразглеждане, е постановен на основание член 256, параграф 2 ДФЕС, Съдът се произнася по съдебните разноски.

99.

При липсата на особени правила относно разпределянето на разноските в производство по преразглеждане, предвид обективния характер на производството по преразглеждане — образувано по инициатива на първия генерален адвокат, а не на страните, предлагам страните, които са представили писмени становища пред Съда по въпросите, предмет на преразглеждане, да понесат разноските си, свързани с това производство.

100.

Това разрешение е в съответствие с постановеното от Съда в първите две решения за преразглеждане, като разликата с третото решение за преразглеждане се обяснява с резултата, до който Съдът е достигнал по това дело ( 50 ).

101.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да постанови следното: