1

С жалбата си Комисията на Европейските общности иска отмяна на решението на Съвета на Европейския съюз от 24 май 2007 г. за установяване на позиция, която да бъде приета от името на Европейската общност относно някои предложения, направени на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните по Конвенцията по международната търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора (CITES), проведено в Хага (Нидерландия) от до (наричано по-нататък „обжалваното решение“).

2

Член 253 ЕО предвижда:

„Регламентите, директивите и решенията, приети съвместно от Европейския парламент и Съвета, както и същите актове, приети от Съвета или от Комисията, са мотивирани и визират предложенията или становищата, предвидени от настоящия Договор.“

3

Съгласно член 300, параграф 2 ЕО, изменен с Договора от Ница:

„При зачитане на правомощията, признати на Комисията в тази област, подписването, което може да е придружено с решение за временно прилагане преди влизането в сила, както и сключването на споразуменията, се решава от Съвета, с квалифицирано мнозинство, по предложение на Комисията. Съветът [се произнася] с единодушие в случаите, когато споразумението се отнася до област, за която се изисква единодушие при приемането на вътрешни правила, както и за споразуменията, посочени в член 310.

Чрез дерогация от правилата, посочени в параграф 3, същата процедура се прилага при вземане на решение за суспендиране на прилагането на споразумение и за целите на [установяването] на позиции[, които да се изразят] от името на Общността [в рамките на орган, създаден] по силата на [международно] споразумение, когато този орган трябва да приема решения с правни последици, с изключение на решенията за допълнение или изменение на институционалните рамки на споразумението.

Европейският парламент незабавно и надлежно се информира за решенията по настоящия параграф относно временното прилагане или суспендирането на споразумения, както и относно [установяването] на позиция[та] на Общността [в рамките на орган,] създаден по силата на [международно] споразумение.“

4

Конвенцията по международната търговия със застрашени видове от дивата фауна и флора, подписана на 3 март 1973 г. във Вашингтон (наричана по-нататък „CITES“), е влязла в сила на Тя има за цел опазването на застрашените видове от дивата фауна и флора, главно като се ограничи или регламентира търговията с тях.

5

Общността не е договаряща страна по CITES. Тя се ползва със статут на наблюдател на Конференциите на страните. Въпреки това от 1982 г. тя приема самостоятелно мерки, чийто предмет е изпълнението в рамките на Общността на произтичащите от CITES задължения за държавите членки.

6

Най-новият правен инструмент, приет с оглед на самостоятелното прилагане на CITES, е Регламент (ЕО) № 338/97 на Съвета от 9 декември 1996 година относно [опазването] на видовете от дивата флора и фауна чрез регулиране на търговията с тях (ОВ L 61, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 3, стр. 239). Той е приет на основание член 130т, параграф 1 от Договора за ЕО (понастоящем след изменението член 175, параграф 1 ЕО).

7

На 4 април 2007 г. Комисията изпраща на Съвета предложение с оглед на приемането на обжалваното решение, като по отношение на правното основание на последното в предложението се посочват, от една страна, член 175, параграф 1 ЕО и член 133 ЕО, а от друга страна — член 300, параграф 2, втора алинея ЕО.

8

На 24 май 2007 г. Съветът приема обжалваното решение, в което не е посочено правното основание, на което то почива.

9

С писмо от 14 юни 2007 г. Съветът изпраща посоченото решение на Парламента.

10

Текстът на обжалваното решение е следният:

„Член 1

Позицията на Общността относно областите от нейната компетентност, която ще бъде изразена от държавите членки, действащи съвместно в интерес на Общността, на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните по CITES, е в съответствие с приложенията към настоящото решение.

Член 2

Когато нови научни и технически данни, представени след приемането на настоящото решение и преди или по време на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните, могат да имат отражение върху посочената в член 1 позиция или когато на това заседание са направени нови предложения по въпроси, които все още не са били предмет на общностна позиция, общностната позиция относно областите от компетентността на Общността се установява чрез съгласуване на място, преди тези предложения да се подложат на гласуване от Конференцията на страните.“

11

Комисията моли Съда:

12

Съветът моли Съда:

13

С определение на председателя на Съда от 20 ноември 2007 г. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е допуснато да встъпи в подкрепа на исканията на Съвета.

14

В рамките на предварително становище от процесуално естество Съветът поддържа, че липсва предмет на жалбата по съображението, че обжалваното решение вече е породило правните си последици, тъй като съдържащата се в него позиция на Общността е изразена на Конференцията на страните по CITES, състояла се в Хага от 3 до

15

Комисията уточнява, че настоящата жалба е подадена с цел Съдът да постанови решение, което да позволи в бъдеще да се предотврати възможността Съветът да приема решения, без да посочва правното им основание в рамките на Конференцията на страните по CITES, и поддържа, че жалбата е допустима.

16

В това отношение е уместно да се напомни, че Комисията не е длъжна да доказва правен интерес от подаването на жалба за отмяна срещу подобни решения (вж. в този смисъл Решение от 26 март 1987 г. по дело Комисия/Съвет, 45/86, Recueil, стр. 1493, точка 3).

17

Освен това следва да се отбележи, че Съдът вече се е произнасял за наличието на допустимост на жалба за отмяна на акт, който е бил изпълнен или не е бил повече приложим към момента на подаването на жалбата (вж. Решение от 24 юни 1986 г. по дело AKZO Chemie и AKZO Chemie UK/Комисия, 53/85, Recueil, стр. 1965, точка 21 и Решение от по дело Apesco/Комисия, 207/86, Recueil, стр. 2151, точка 16).

18

Следователно жалбата е допустима.

19

Комисията изтъква едно‐единствено правно основание в подкрепа на жалбата си, изведено от нарушението на посоченото в член 253 ЕО задължение за мотивиране, доколкото в обжалваното решение не се посочвало правното му основание.

20

Комисията посочва, че е предложила като материалноправно основание за обжалваното решение да се приеме член 133 ЕО във връзка с член 175 ЕО, тъй като в рамките на CITES правната уредба на търговията със застрашени видове и запазването им са придобили еднакво значение. Непосочването на това двойно правно основание лишавало съответните общностни институции и държавите членки от указване на респективните им правомощия и следователно на съответната им роля в рамките на Конференцията на страните по CITES. Обстоятелството, че Регламент № 338/97 се основава само на член 175 ЕО, а не на член 133 ЕО във връзка с член 175 ЕО, било неотносимо, тъй като правното основание на даден акт трябвало да се определя, като се вземат предвид неговата цел и конкретно съдържание, а не с оглед на правното основание, възприето за приемането други подобни общностни актове.

21

Относно правното основание във връзка с процедурата Комисията поддържа, че само решение на Съвета, което е на основание член 300, параграф 2, втора алинея ЕО, може да съставлява подходящ правен инструмент за определяне на позицията на Общността, когато трябва да се приеме решение на Конференцията на страните по CITES, което има правни последици, и достиженията на правото на Общността могат да бъдат засегнати вследствие на приемането на това решение. Пропускането на това основание породило голяма несигурност по отношение на действително следваната от Съвета процедура и засегнало правомощията на Парламента.

22

Като се позовава на Решение по дело Комисия/Съвет, посочено по-горе, Комисията твърди също, че правното основание на обжалваното решение не може да бъде изведено от други елементи на последното. Освен това в обжалваното решение Съветът избягнал каквото и да било позоваване на Договора.

23

Комисията оспорва довода на Съвета, изведен от обстоятелството, че обжалваното решение не било решение по смисъла на член 249 ЕО. В това отношение тя посочва, че разграничението между двата вида решения, което Съветът правил въз основа на използването на два различни термина в немската езикова версия на Договора („Entscheidung“ и „Beschluß“) — налице само в още две езикови версии на Договора, а именно в нидерландската („beschikking“ и „besluit“) и в словенската („odločba“ и „sklep“) езикова версия — не намирал обосновка в Договора. Всъщност последният не провеждал разграничение между решенията по член 253 ЕО и останалите решения. Комисията подчертава, че посочените в член 300, параграф 2, втора алинея ЕО актове са обозначени с термина „решения“ и че по-конкретно английската и френската езикова версия на Договора, разгледани в контекста им, са в съответствие с тази терминология.

24

Според Комисията непосочването на правното основание на обжалваното решение не може да бъде обосновано с обстоятелството, че това решение е насочено само към страните, участвали в приемането му, тъй като е необходимо да се запазят правомощията на институциите и да не се възпрепятства упражнявания от Съда контрол.

25

Комисията оспорва относимостта в конкретния случай на позоваването на Решение от 31 март 1971 г. по дело Комисия/Съвет, известно като „AETR“ (22/70, Recueil, стр. 263), което се отнасяло до определени „проведени от Съвета преговори“, тъй като по настоящото дело предмет на разглеждане било решение на Съвета, прието по силата на член 300, параграф 2, втора алинея ЕО и изрично посочено в член 253 ЕО. Комисията уточнява, че напротив, по делото, по което е постановено Решение AETR, посочено по-горе, предмет на разглеждане бил акт, приет с оглед на много специфичните за случая обстоятелства, който Съдът приел за валиден единствено при тези обстоятелства и който бил одобрен от Комисията.

26

Комисията поддържа, че непосочването на правното основание на обжалваното решение не представлява чисто формален порок, доколкото според Съда изборът на подходящото правно основание придобива значение от конституционно естество (Становище 2/00 от 6 декември 2001 г., Recueil, стр. I-9713, точка 5), така че подобен недостатък представлява нарушение, което засяга установеното от Договора конституционно равновесие между институциите и между Общността и държавите членки. Освен това Съветът съзнателно заличил посочването на разглежданото правно основание и така създал впечатлението, че не счита за необходимо да го цитира изрично.

27

Впрочем предвидената в член 300, параграф 2, втора алинея ЕО процедура не била спазена, доколкото обжалваното решение било изпратено на Парламента едва три седмици след приемането му, тоест на 14 юни 2007 г., така че закъснялото му изпращане засегнало правомощията на Парламента.

28

Накрая Комисията оспорва относимостта на допълнителното становище на Съвета във връзка с практиката относно установяването на общностни позиции и напомня, че съгласно съдебната практика обикновена практика на Съвета не може да дерогира разпоредбите на Договора (Решение от 23 февруари 1988 г. по дело Обединено кралство/Съвет 68/86, Recueil, стр. 855, точка 24).

29

Съветът поддържа като основен довод, че в конкретния случай не е бил длъжен да цитира правното основание на обжалваното решение, доколкото последното е решение sui generis, обозначено на немски език с термина „Beschluß“, което е прието от Съвета в рамките на външните отношения на Общността в съответствие с член 300, параграф 2, втора алинея ЕО. Това решение трябвало да се разграничава от посоченото в член 249 ЕО и член 253 ЕО решение, обозначено на немски език с термина „Entscheidung“.

30

Съветът посочва, че след като обжалваното решение оказва влияние само върху отношенията между Общността и държавите членки, както и върху отношенията между институциите, и следователно не поражда действие спрямо законовите права и задължения на трети лица като физически лица или дружества, липсвало основание за наличието на задължение за мотивиране, тъй като посоченото решение е насочено само към страните, участвали в приемането му. Както се е произнесъл Съдът в Решение по дело AETR, посочено по-горе, относно „проведени от Съвета преговори“ с оглед на сключването на международно споразумение, обжалваното решение било „Beschluß“ и в това си качество не се съдържало в изчерпателния списък на актовете, по отношение на които съществувало задължение за мотивиране.

31

Като довод, изтъкнат при условията на евентуалност, Съветът поддържа, позовавайки се на Решение от 14 декември 2004 г. по дело Swedish Match (С-210/03, Recueil, стр. I-11893, точка 44), че липсата на позоваване в акта на правното му основание представлява чисто формален порок. Всъщност липсата на подобно позоваване в обжалваното решение изобщо не оказала влияние върху приложимата процедура за приемането му, тъй като в конкретния случай била спазена процедурата, предвидена в член 300, параграф 2, втора алинея ЕО. Съветът уточнява в това отношение, че тази разпоредба изисква само изпращане на съответното решение на Парламента за информация, но не предвижда никакъв срок и по никакъв начин не задължава Парламента да подложи решението на парламентарен контрол.

32

Относно предложеното от Комисията двойно материалноправно основание Съветът твърди, че след като Регламент № 338/97 е приет въз основа единствено на член 130т от Договора, не е било възможно да се събере квалифицирано мнозинство в рамките на Съвета, за да се приеме така предложеното правно основание.

33

Според Съвета било важно да се приеме позиция на Общността в съответствие с предвидените в Договора процедури преди началото на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните по CITES. Непосочването на правното основание на обжалваното решение не оказало никакво влияние върху процедурата, довела до приемането на това решение, върху обвързващия му характер, върху самите преговори, проведени в рамките на посочената конференция, нито върху ролята на Комисията и държавите членки в тях. Съветът уточнява, че ролята на Комисията в тези преговори била определена и ограничена от обстоятелството, че Общността не е договаряща страна по CITES, а не от непосочването на правното основание на обжалваното решение.

34

Съветът подчертава, че непосочването на правното основание в обжалваното решение не е оказало влияние и върху приемането на съответния вътрешен общностен акт, доколкото член 19 от Регламент № 338/97 предвижда, че приемането по-конкретно на изменения в приложенията към този регламент като последица от решенията на Конференцията на страните и от решенията на Постоянния комитет на CITES е подложено на процедура на комитология.

35

Съветът отбелязва също, че практиката в областта на установяването на позиции на Общността е съвсем разнородна и продължава да бъде такава след влизане в сила на Договора от Ница. От една страна, съществували решения на Съвета, в които се посочвало или само материалноправното основание, или само член 300, параграф 2, втора алинея ЕО. От друга страна, не било необичайно позициите на Общността да се установяват чрез прякото одобряване от Съвета на текста, по който трябва да се приеме позицията, без това одобряване да се съпътства от решение sui generis. В тези последни случаи Съветът винаги се произнасял по предложението на Комисията като вземал предвид предложената от нея форма.

36

Като подкрепя всички доводи на Съвета, Обединеното кралство добавя, че член 300, параграф 2, втора алинея ЕО изобщо не представлява разпоредба, водеща до заместване на актовете sui generis с решения по член 249 ЕО в разглежданата област. Освен това участието на Комисията в процедурата, довела до приемането на обжалваното решение, както и до преговорите относно CITES, предоставяло на тази институция всички правни гаранции, които член 253 ЕО имал за цел да осигури на третите лица. Актовете sui generis давали на Общността необходимата гъвкавост за ефикасно участие в органите, създадени по силата на международни споразумения, и противоречало на интересите на Общността да се налага на Съвета да уточнява правното основание на всяко решение от вида на разглежданото в конкретния случай. Обединеното кралство уточнява, че обстоятелството, че Съветът не е обвързан от стриктно задължение да посочва правното основание на акт sui generis в съответствие с член 253 ЕО, не означава, че тази институция трябва да се въздържа от посочването му.

37

В началото е уместно да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика предвиденото в член 253 ЕО задължение за мотивиране налага съответните актове да съдържат изложение на съображенията, поради които институцията ги е приела, така че Съдът да може да упражни контрол и както държавите членки, така и заинтересованите трети лица да могат да се запознаят с условията, при които общностните институции са приложили Договора (вж. в този смисъл по-конкретно Решение от 17 май 1994 г. по дело Франция/Комисия, C-41/93, Recueil, стр. I-1829, точка 34).

38

От практиката на Съда е видно, че задължението да се посочи правното основание на акт, е свързано със задължението за мотивиране (вж. по-конкретно Решение по село Комисия/Съвет, посочено по-горе, точка 9 и Решение от 20 септември 1988 г. по дело Испания/Съвет, 203/86, Recueil, стр. 4563, точки 36—38).

39

Съдът се е произнесъл също, че изискването за спазването на принципа на правната сигурност налага всеки акт, който има за цел да породи правни последици, да черпи своята задължителна сила от разпоредба на общностното право, която трябва да бъде изрично посочена като правно основание и да предписва правната форма, в която актът следва да бъде издаден (Решение от 16 юни 1993 г. по дело Франция/Комисия, С-325/91, Recueil, стр. I-3283, точка 26).

40

С оглед на тези съображения следва да се определи дали обжалваното решение е можело валидно да бъде прието, без да се посочва правното му основание. За тази цел е уместно да се разгледа дали съществува задължение за мотивиране по отношение на това решение и следователно дали в последното следва да се посочи правното основание.

41

Страните изтъкват, всяка съответно в подкрепа на тезата си, доводи основно от терминологично естество, като се позовават на различните езикови версии на член 300, параграф 2 ЕО. Комисията твърди, че обжалваното решение е решение по смисъла на член 249 ЕО, обозначено на немски език с термина „Entscheidung“, и че следователно трябва да бъде мотивирано. За разлика от това Съветът, подкрепян от Обединеното кралство, счита, че става въпрос за решение sui generis, обозначено на немски език с термина „Beschluß“, което не е сред посочените в член 253 ЕО.

42

В това отношение следва да се установи, че за да се прецени дали съществува задължение за мотивиране по отношение на обжалваното решение, квалифицирането му като решение по смисъла на член 249 ЕО или като решение sui generis няма решаващо значение в конкретния случай. Всъщност това задължение, което се обосновава по-конкретно с оглед на контрола, който следва да може да бъде упражнен от Съда, трябва да се прилага към всеки акт, който може да бъде предмет на жалба за отмяна. Съгласно постоянната съдебна практика обжалваеми актове по смисъла на член 230 ЕО са всички решения, приети от институциите, без значение в каква форма, които целят да породят задължителни правни последици (вж. по-конкретно Решение по дело AETR, посочено по-горе, точка 42, Решение от 11 ноември 1981 г. по дело IBM/Комисия, 60/81, Recueil, стр. 2639, точка 9 и Решение от по дело Athinaïki Techniki/Комисия, C-521/06 P, Сборник, стр. I-5829, точка 42). От това следва, че задължението за мотивиране съществува по принцип по отношение на всеки акт, който поражда правни последици.

43

В конкретния случай съгласно член 1 от обжалваното решение, със същото се установява позицията на Общността в областите от нейната компетентност, която позиция следва да бъде изразена от държавите членки, действащи съвместно в интерес на Общността, на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните по CITES.

44

Следователно обжалваното решение е акт, който поражда задължителни правни последици, доколкото с него се установява позицията на Общността в рамките на посоченото четиринадесето заседание, и който има обвързващ характер, от една страна, по отношение на Съвета и Комисията и от друга страна, спрямо държавите членки, доколкото им налага да защитават посочената позиция.

45

От това следва, че обжалваното решение трябва да бъде мотивирано и следователно в него трябва да бъде посочено правното основание, на което то почива, по-конкретно за да може Съдът да упражни контрол.

46

Посочването на правното основание се налага и с оглед на принципа на предоставена компетентност, установен в член 5, първа алинея ЕО, съгласно който Общността действа само в рамките на компетентността, предоставена ѝ от Договора, и с оглед на целите, предвидени в него, по отношение както на вътрешната, така и на международната дейност на Общността (вж. Становище 2/94 от 28 март 1996 г., Recueil, стр. I-1759, точка 24).

47

В това отношение е уместно да се отбележи, че Съдът вече се е произнесъл, че изборът на подходящото правно основание придобива значение от конституционно естество, при положение че когато разполага само с предоставена компетентност, Общността трябва да обвърже обжалваното решение с разпоредба на Договора, която я оправомощава да приеме такъв акт (вж. в този смисъл Становище 2/00, посочено по-горе, точка 5).

48

Посочването на правното основание придобива особено значение и с оглед на запазването на правомощията на общностните институции, имащи отношение към процедурата по приемане на актовете. Така по настоящото дело подобно посочване може да окаже влияние върху компетентността на Парламента, като се има предвид, че член 133 ЕО, член 175 ЕО и член 300, параграф 2 ЕО не му предоставят в еднаква степен възможност за участие в приемането на актовете. Също така посочването на правното основание е необходимо, за да се определят редът и условията за гласуване в рамките на Съвета. В това отношение обаче член 300, параграф 2, първа алинея ЕО предвижда, че Съветът се произнася с квалифицирано мнозинство освен, от една страна, в случаите когато споразумението се отнася до област, за която се изисква единодушие при приемането на вътрешни правила, както и, от друга страна, за споразуменията, посочени в член 310 ЕО.

49

Освен това посочването на правното основание определя разпределянето на правомощията между Общността и държавите членки. Всъщност в конкретния случай прилагането само на член 175 ЕО или само на член 133 ЕО не би имало същите последици по отношение на разпределянето на правомощията между Общността и държавите членки, като евентуалното съчетано прилагане на двете разпоредби, като се има предвид, че член 133 ЕО предоставя изключителна компетентност на Общността, докато член 175 ЕО предвижда компетентност, споделена между Общността и държавите членки. Следователно пропускът да се посочи правното основание, може да породи объркване, що се отнася до естеството на компетентността на Общността, и да отслаби възможността ѝ да защитава позицията си в международни преговори.

50

Изводът, че в обжалваното решение е трябвало да се посочи правното основание, на което то почива, не може да се опровергае от доводите, изтъкнати от Съвета и Обединеното кралство.

51

На първо място, относно довода на Съвета, изведен от Решение по дело AETR, посочено по-горе, следва да се отбележи, че обжалваното решение и разглежданият в съдебното решение акт не са приети при сходни обстоятелства. Всъщност този акт се отнася до подходящите условия на сътрудничество с цел да се осигури възможно най-ефикасната защита на интересите на Общността при преговорите и сключването на Европейското споразумение за работата на екипажите на превозните средства, извършващи международни автомобилни превози в момент, в който прилагането на новото разпределяне на правомощията в рамките на Общността е можело да попречи на успешното приключване на преговорите. Следователно е ставало въпрос за акт, който е приет при характерните обстоятелства на случая, по който е постановено Решение по дело AETR, посочено по-горе. В настоящия случай не се установяват подобни обстоятелства, доколкото Съветът е приел решение съгласно член 300, параграф 2, втора алинея ЕО.

52

На второ място, относно довода на Обединеното кралство, че прекомерният формализъм сериозно би попречил на ефикасното участие на Общността в органите, създадени по силата на международно споразумение, следва да се отбележи, от една страна, че макар необходимостта от гъвкавост на средствата за действие несъмнено да може да придобие известно значение в рамките на международните преговори, това не променя обстоятелството, че Общността разполага само с предоставена компетентност и може да действа само в нейните рамки. От друга страна, съгласно постоянната съдебна практика изискването за мотивиране се преценява с оглед на естеството на разглеждания акт и на неговия контекст (вж. в този смисъл Решение от 22 декември 2008 г. по дело Régie Networks, C-333/07, Сборник, стр. I-10807, точка 63 и цитираната съдебна практика). Следователно, макар несъмнено мотивите на този акт, повече или по-малко подробни според случая, да е възможно да отговарят на евентуалните трудности, възникнали в хода на международните преговори, посочването на правното му основание не може все пак да представлява прекомерно голямо усилие във връзка с мотивирането. При това положение посочването на правното основание трябва да се счита по принцип за минимално сведение, позволяващо да се отговори на изискването за мотивиране, като се има предвид, че Общността трябва да обвърже приетия акт с разпоредба на Договора, която я оправомощава за това.

53

На трето място, не може да се приеме и изтъкнатият от Обединеното кралство довод, изведен от времевите ограничения. Всъщност, тъй като Общността разполага само с предоставена компетентност, разпоредбата от Договора, която ѝ предоставя компетентността, трябва да се определи преди Общността да предприеме действия. Освен това, обратно на поддържаното от Съвета, последващото посочване на правното основание в акт, с който се цели да се приложат на общностно равнище изменения на CITES, не може да е достатъчно за изпълнението на задължението за мотивиране, доколкото мотивите на актовете трябва да се съдържат в самите тях (вж. Решение от 16 ноември 2000 г. по дело Sarrió/Комисия, C-291/98 P, Recueil, стр. I-9991, точки 73 и 75 и Решение от по дело Комисия/Парламент и Съвет, C-378/00, Recueil, стр. I-937, точка 66).

54

На последно място, не може да се приеме и изтъкнатият от Съвета довод, че сходни решения в миналото също не посочвали правното основание, на което почиват. Всъщност в тази връзка е достатъчно да се отбележи, че обикновена практика на Съвета не може да дерогира разпоредбите на Договора и следователно не може да създаде прецедент, обвързващ институциите на Общността по отношение на правилното правно основание (Решение по дело Обединено кралство/Съвет, посочено по-горе, точка 24 и Решение от 26 март 1996 г. по дело Парламент/Съвет C-271/94, Recueil, стр. I-1689, точка 24).

55

От изложените по-горе съображения следва, че за да се изпълни задължението за мотивиране, в обжалваното решение е трябвало най-малкото да се посочи правното основание, на което то почива.

56

Уместно е да се напомни обаче, че пропускът да се посочи точната разпоредба на Договора, не може да представлява съществен порок, когато правното основание на акт може да се определи с помощта на други негови елементи. Подобно изрично посочване обаче е необходимо, когато при липсата му за заинтересованите страни и за Съда възниква несигурност по отношение на точното правно основание (вж. Решение по дело Комисия/Съвет, посочено по-горе, точка 9).

57

В конкретния случай правното основание не може да се определи с помощта на никой от елементите на обжалваното решение. Всъщност последното само препраща към предложението за решение на Съвета, представено на последния от Комисията. В точка 1 от мотивите на обжалваното решение се посочва, че CITES е въведена в Общността чрез Регламент № 338/97. Що се отнася до точки 2—4 от тези мотиви, в тях само се посочва, че някои от резолюциите на Конференцията на страните по CITES могат да имат отражение върху общностното законодателство, че Общността все още не е договаряща страна по CITES и че в случай на приемане на общностни правни норми с оглед на осъществяването на целите на Договора държавите членки не са оправомощени, извън рамките на общностните институции, да поемат задължения, които могат да окажат влияние върху тези правни норми или да изменят обхвата им.

58

Освен това от представените пред Съда становища е видно, че изборът на релевантното правно основание е породил спорове в рамките на Съвета. В това отношение Комисията посочва също така, без да бъде опровергана по този въпрос, че някои държави членки са направили възражения относно предложеното от Комисията двойно материалноправно основание, като повечето от тях са предпочитали да се възприеме само член 175 ЕО, докато други явно са изразили несъгласие по предложеното правно основание във връзка с процедурата, а именно член 300, параграф 2, втора алинея ЕО.

59

Освен това Съветът посочва, че когато е приел обжалваното решение, е действал в съответствие с процедурата, предвидена в член 300, параграф 2, втора алинея ЕО, но е счел, че не е необходимо да се посочва правното основание във връзка с процедурата. Той уточнява, че не е било възможно да се постигне съгласие относно предложеното от Комисията материалноправно основание.

60

От това следва, че правното основание на обжалваното решение не може ясно да се изведе от последното и че непосочването на правното основание се обяснява с наличието на разногласия в рамките на Съвета, поне що се отнася до материалноправното основание.

61

При тези условия, обратно на поддържаното от Съвета и Обединеното кралство, непосочването в обжалваното решение на каквото и да било правно основание не може да се счита за чисто формален порок.

62

Следователно обжалваното решение трябва да бъде отменено поради непосочване в него на правното основание, на което то почива.

63

Съветът, подкрепян в това отношение от Обединеното кралство, иска Съдът, в случай че отмени обжалваното решение, да запази правните му последици. Комисията не се е противопоставила на това искане.

64

Съгласно член 231, втора алинея ЕО, ако счете за необходимо, Съдът може да посочи кои правни последици от отменения регламент трябва да се считат за окончателни. Подобна разпоредба може да се прилага по аналогия и за решение, когато съществуват важни, свързани с правната сигурност съображения, сравними с тези, които важат при отмяна на някои регламенти, обосноваващи упражняването от Съда на правомощието, което му предоставя в този контекст член 231, втора алинея ЕО (Решение от 6 ноември 2008 г. по дело Парламент/Съвет, C-155/07, Сборник, стр. I-8103, точка 87 и цитираната съдебна практика).

65

Следва да се отбележи, че обжалваното решение е целяло установяване на позицията на Общността относно някои предложения, разгледани на четиринадесетото заседание на Конференцията на страните по CITES, проведено в Хага от 3 до Не е оспорено в това отношение, че позицията на Общността действително е била изразена от държавите членки в съответствие с обжалваното решение.

66

При тези условия по съображения за правна сигурност следва да се запазят последиците от обжалваното решение, чиято отмяна се постановява с настоящото съдебно решение.

67

По силата на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждането на Съвета и последният е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските. Съгласно параграф 4, първа алинея на същия член, Обединеното кралство, встъпило в настоящото производство, понася направените от него съдебни разноски.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: