—

за Dynamic Medien Vertriebs GmbH, от адв. W. Konrad и адв. F. Weber, Rechtsanwälte,

—

за Avides Media AG, от адв. C. Grau, Rechtsanwalt,

—

за германското правителство, от г-н M. Lumma и г-н C. Blaschke, както и от г-жа C. Schulze-Bahr, в качеството на представители,

—

за Ирландия, от г-н D. O’Hagan, в качеството на представител, подпомаган от г-н P. McGarry, BL,

—

за правителството на Обединеното кралство, от г-жа V. Jackson, в качеството на представител, подпомагана от г-н M. Hoskins, barrister,

—

за Комисията на Европейските общности, от г-н B. Schima, в качеството на представител,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуване на член 28 ЕО и на член 30 ЕО, както и на Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (ОВ L 178, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Dynamic Medien Vertriebs GmbH (наричано по-нататък „Dynamic Medien“) и Avides Media AG (наричано по-нататък „Avides Media“) — две дружества, учредени по германското право, по повод на извършвани от последното продажби по пощата в Германия по интернет на видеограми с произход от Обединеното кралство, спрямо които нито висш регионален орган, нито национална организация за саморегулиране на доброволен принцип (наричани по-нататък „компетентен национален орган“) не е извършил(а) контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и които не съдържат обозначение от този орган или от тази организация за минималната възраст за гледането на тези видеограми.

3

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 2000/31 последната има за цел да допринесе за нормалното функциониране на вътрешния пазар, като осигурява свободното движение на услуги на информационното общество между държавите-членки.

4

Член 2, буква з) от тази директива дава определение на понятието „координирана област“ като „изисквания, предвидени в правните системи на държавите-членки, приложими към доставчиците на услуги на информационното общество или услуги на информационното общество, независимо дали са от общ характер или специално предназначени за тях“.

5

В член 2, буква 3), подточка ii) е пояснено, че координираната област не обхваща изисквания като изискванията, приложими към стоките като такива, и изискванията, приложими към доставката на стоки. По отношение на изискванията към стоките двадесет и първото съображение от директивата посочва норми на безопасност, задължения за етикетиране и отговорност за стоките.

6

Член 3, параграф 2 от същата директива предвижда, че държавите-членки не могат по причини, свързани с координираната област, да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава-членка. При все това параграф 4 от същия член предвижда, че при определени условия държавите-членки могат да предприемат мерки по отношение на дадена услуга на информационното общество, които са необходими поради причини като обществен ред, по-специално защита на непълнолетните лица, опазване на общественото здраве, както и защита на потребителите.

7

Директива 97/7/EО на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 1997 година относно защитата на потребителя по отношение на договорите от разстояние (ОВ L 144, стр. 19; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 4, стр. 160) има за цел, според член 1 от нея, сближаването на приложимите разпоредби на държавите-членки относно такива договори между потребителите и доставчиците.

8

Член 1, параграф 4 от Закона за защита на непълнолетните лица (Jugendschutzgesetz) от 23 юли 2002 г. (BGBl. 2002 I, стр. 2730) определя продажбата по пощата като „всяка възмездна сделка, извършена чрез поръчка и изпращане на стока по пощата или по електронен път без осъществяване на личен контакт между доставчика и купувача или без да се гарантира чрез технически или други мерки, че пратката няма да бъде доставена на деца или на юноши“.

9

Член 12, параграф 1 от Закона за защита на непълнолетните лица предвижда, че видеокасети със запис или други носители на прехвърлими данни, програмирани с филми или игри (носители на изображения), за да бъдат възпроизведени или играни на екран, могат да бъдат публично достъпни за деца или за юноши само ако програмите са били разрешени за тяхната възрастова група и обозначени от върховния орган на провинция или от организация за саморегулиране на доброволен принцип в рамките на процедурата по член 14, параграф 6 от същия закон или ако се касае за информационни, за образователни програми или за програми за обучение, които са обозначени от доставчика като „информационни програми“ или като „образователни програми“.

10

Параграф 3 от посочения член 12 предвижда, че „носителите на изображения, които не са обозначени със знак от върховния орган на провинция или от организация за саморегулиране на доброволен принцип, или са обозначени със знак „забранено за непълнолетни“ в съответствие с член 14, параграф 2, в рамките на процедурата по член 14, параграф 6, или които не са били етикетирани от доставчика в съответствие с член 14, параграф 7, не могат:

11

Avides Media продава видео- и аудионосители по пощата посредством своя уебсайт и чрез платформа за електронна търговия.

12

Спорът по главното производство се отнася до извършен от това дружество внос от Обединеното кралство в Германия на японски комикси, наречени „animes“ във версията им на DVD или на видеокасета. Преди вноса им British Board of Film Classification (британска комисия за класификация на филми, наричана по-нататък „BBFC“) извършва контрол върху тях. В съответствие с приложимите норми относно защитата на непълнолетните лица, които са в сила в Обединеното кралство, последната проверява за каква публика са предназначени тези видеограми и класира последните в категория „забранени за лица под 15 години“. Тези видеограми са обозначени със самозалепващ се знак на BBFC, указващ, че могат да бъдат гледани от юноши на възраст 15 или повече години.

13

По инициатива на Dynamic Medien, което е конкурент на Avides Media, започва обезпечително производство пред Landgericht Koblenz, което има за цел да се забрани на последното дружество да извършва продажба по пощата на тези видеограми. Според Dynamic Medien Законът за защита на непълнолетните лица забранява продажбата по пощата на видеограми, по отношение на които не е бил упражнен контрол в Германия в съответствие с този закон и които не са обозначени с указание относно минималната възраст за гледането им, произтичащо от решение за класификация на висш регионален орган или национална организация за саморегулиране на доброволен принцип (наричани по-нататък „компетентния орган“).

14

С решение от 8 юни 2004 г. посочената юрисдикция приема, че продажбата по пощата на видеограми, които са обозначени с указание относно минималната възраст, произтичащо само от BBFC, противоречи на разпоредбите на Закона за защита на непълнолетните лица и представлява антиконкурентно поведение. На 21 декември 2004 г. Oberlandesgericht Koblenz потвърждава това решение при произнасяне в обезпечително производство.

15

Landgericht Koblenz, който е сезиран със спора по същество, поставя въпроса за съответствието на предвидената със Закона за защита на непълнолетните лица забрана както с разпоредбите на член 28 ЕО, така и с тези на Директива 2000/31 и решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„[1)]   Принципът за свободно движение на стоки по смисъла на член 28 ЕО допуска ли германска правна норма, забраняваща продажба по пощата на видеограми (DVD, видеокасети), които не са обозначени с никакъв знак, указващ, че са били подложени в Германия на контрол, свързан със защитата на непълнолетните лица?

[2)]   В частност: [з]абраната за продажба по пощата на такива видеограми представлява ли мярка с равностоен ефект по смисъла на член 28 ЕО?

[3)]   При утвърдителен отговор: [т]акава забрана обоснована ли е с оглед на член 30 ЕО и като се вземе предвид Директивата [2000/31], когато спрямо видеограмата е бил упражнен контрол, свързан с защитата на непълнолетните лица, в друга държава-членка […] и когато включва етикетиране в този смисъл, или такъв контрол от друга държава-членка […] представлява по-малко ограничителна мярка по смисъла на тази разпоредба?“

16

Със своите въпроси, които следва да бъдат разгледани заедно, препращащата юрисдикция иска да установи дали принципът за свободно движение на стоки по смисъла на членове 28—30 ЕО, разгледани, при необходимост, във връзка с разпоредбите на Директива 2000/31, допуска национална правна уредба като спорната по главното производство, която забранява продажбата и прехвърлянето по пощата на видеограми, спрямо които компетентен национален орган не е извършил контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и върху които няма обозначение от този орган за минималната възраст за гледането на тези видеограми.

17

Що се отнася до националната правна уредба, в чиято рамка се вписва преюдициалното запитване, германското правителство поддържа, че забраната за продажба по пощата на неконтролирани видеограми не е абсолютна. Всъщност този вид продажба бил в съответствие с националното право, когато съществувала гаранция, че поръчката е направена от пълнолетно лице и че са налице ефикасни мерки, за да се избегне доставка на въпросната стока на деца или на юноши.

18

В този контекст се поставя въпросът за определението на понятието за продажба по пощата в националното право. Всъщност от преписката е видно, че това понятие е определено в член 1, параграф 4 от Закона за защита на непълнолетните лица като „всяка възмездна сделка, извършена чрез поръчка и изпращане на стока по пощата или по електронен път без осъществяване на личен контакт между доставчика и купувача или без да се гарантира чрез технически или други мерки, че пратката няма да бъде доставена на деца или на юноши“.

19

При все това не е задача на Съда в рамките на преюдициално запитване да се произнася по тълкуването на национални разпоредби, нито да преценява дали направеното от препращащата юрисдикция тълкуване на тези разпоредби е правилно (вж. в този смисъл Решение от 3 октомври 2000 г. по дело Corsten, C-58/98, Recueil, стр. I-7919, точка 24). Всъщност в рамките на разпределянето на правомощията между общностните и националните юрисдикции Съдът трябва да вземе предвид фактическия и правен контекст, в който се вписват преюдициалните въпроси, така както е очертан с акта за препращане (вж. Решение от 25 октомври 2001 г. по дело Ambulanz Glöckner, C-475/99, Recueil, стр. I-8089, точка 10, Решение от 2 юни 2005 г. по дело Dörr и Ünal, C-136/03, Recueil, стр. I-4759, точка 46, както и Решение от 22 юни 2006 г. по дело Conseil général de la Vienne, Recueil, стр. I-5645, точка 24).

20

При тези условия на преюдициалното запитване следва да се отговори, като се изходи от предположението на препращащата юрисдикция, че спорната по главното производство разпоредба забранява всякаква продажба по пощата на видеограми, спрямо които компетентен национален орган не е извършил контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и върху които няма обозначение от този орган относно минималната възраст за гледането им.

21

По-нататък трябва да се отбележи, че с оглед на материалите по преписката изглежда, че спорната по главното производство разпоредба се прилага не само за доставчиците, които са установени на територията на Федерална република Германия, но и спрямо тези, чието седалище се намира в друга държава-членка.

22

Колкото до разпоредбите на общностното право, които се прилагат към обстоятелства като тези в главното производство, следва да се констатира, че някои аспекти във връзка с продажбата на видеограми по пощата могат да попаднат в приложното поле на Директива 2000/31. При все това, както произтича от член 2, буква з), подточка ii) от тази директива, тя не урежда изисквания, приложими към стоките като такива. Същото се отнася и за Директива 97/7/ЕО.

23

Предвид че националните правила относно защитата на непълнолетните лица при продажба на стоки по пощата не са били предмет на хармонизация на общностно ниво, спорната по главното производство правна уредба следва да се обсъди от гледна точка на членове 28 ЕО и 30 ЕО.

24

Avides Media, правителството на Обединеното кралство и Комисията на Европейските общности считат, че спорната по главното производство правна уредба представлява мярка с равностоен ефект на количествени ограничения, които по принцип са забранени от член 28 ЕО. Според правителството на Обединеното кралство и Комисията на Европейските общности посоченият режим обаче бил обоснован по причини, свързани със защитата на непълнолетните лица.

25

Dynamic Medien, германското правителство и Ирландия поддържат, че спорната по главното производство правна уредба се отнася до условията на продажба по смисъла на Решение от по дело Keck и Mithouard (C-267/91 и C-268/91, Recueil, стр. I-6097). Предвид че се прилага без разлика както към вносните, така и към националните стоки и засяга тези два вида стоки по един и същи начин от правна и фактическа гледна точка, тя не попада в обхвата на забраната, предвидена в член 28 ЕО.

26

Съгласно постоянната съдебна практика всяка търговскоправна уредба на държавите-членки, която може пряко или непряко, действително или потенциално да възпрепятства търговията в рамките на Общността, следва да се счита за мярка с равностоен на количествени ограничения ефект и като такава тя е забранена от член 28 ЕО (вж. по-специално Решение от 11 юли 1974 г. по дело Dassonville, 8/74, Recueil, стр. 837, точка 5, Решение от 19 юни 2003 г. по дело Комисия/Италия, C-420/01, Recueil, стр. I-6445, точка 25 и Решение от 8 ноември 2007 г. по дело Ludwigs-Apotheke, C-143/06, Сборник, стр. I-9623, точка 25).

27

Дори и определена мярка да не е предназначена да уреди обмена на стоки между държавите-членки, определящо е нейното действително или потенциално въздействие върху търговията в Общността. При прилагането на този критерий пречките за свободното движение на стоки, които в отсъствието на хармонизация на законодателствата са последица от прилагането по отношение на стоки с произход от други държави-членки, където те са законно произведени и търгувани, на правила относно условията, на които тези стоки трябва да отговарят (като например такива, които се отнасят за тяхното наименование, форма, размер, тегло, съдържание, представяне, етикетиране, за тяхната опаковка), дори тези правила да са приложими без разлика към всички продукти, когато това приложение не може да се обоснове с цел от общ интерес, която има предимство пред изискванията за свободно движение на стоки, представляват мерки с равностоен ефект (вж. в този смисъл Решение от 20 февруари 1979 г. по дело Rewe-Zentral, известно като „Cassis de Dijon“, 120/78, Recueil, стр. 649, точки 6, 14 и 15, Решение от 26 юни 1997 г. по дело Familiapress, C-368/95, Recueil, стр. I-3689, точка 8 и Решение от 11 декември 2003 г. по дело Deutscher Apothekerverband, C-322/01, Recueil, стр. I-14887, точка 67).

28

В съдебната си практика Съдът също така е определил като мерки с равностоен ефект, забранени от член 28 ЕО, националните разпоредби, които подлагат определена правомерно произвеждана и предлагана на пазара в държава-членка стока на допълнителни проверки, освен в случаите, в които общностното право предвижда или допуска това (вж. по-специално Решение от 22 януари 2002 г. по дело Canal Satélite Digital, C-390/99, Recueil, стр. I-607, точки 36 и 37, както и Решение от 8 май 2003 г. по дело ATRAL, C-14/02, Recueil, стр. I-4431, точка 65).

29

За сметка на това прилагането по отношение на стоки с произход от други държави-членки на национални разпоредби, които ограничават или забраняват някои условия за продажба, не може пряко или непряко, действително или потенциално да възпрепятства търговията между държавите-членки по смисъла на съдебната практика, въведена с Решение по дело Dassonville, доколкото те се прилагат към всички заинтересовани оператори, които упражняват своята дейност на националната територия, и доколкото засягат по един и същи начин от правна и фактическа гледна точка търгуването на националните продукти и на продуктите с произход от други държави-членки (вж. по-специално Решение по дело Keck и Mithouard, посочено по-горе, точка 16, Решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund и др., C-292/92, Recueil, стр. I-6787, точка 21 и Решение от 28 септември 2006 г. по дело Ahokainen и Leppik, C-434/04 рек стр. I-9171, точка 19). Всъщност щом тези условия са изпълнени, прилагането на такава правна уредба по отношение на продажбата на стоки с произход от друга държава-членка и отговарящи на установените от тази държава правила не е от естество да възпрепятства техния достъп до пазара или да затрудни този достъп в по-голяма степен, отколкото затруднява достъпа на националните продукти (вж. Решение по дело Keck и Mithouard, посочено по-горе, точка 17).

30

Впоследствие Съдът квалифицира като разпоредби, които уреждат условия за продажба по смисъла на решението по дело Keck и Mithouard, посочено по-горе, някои методи за пускане на пазара (вж. по-специално Решение по дело Hünermund и др., посочено по-горе, точки 21 и 22, Решение от 13 януари 2000 г. по дело TK-Heimdienst, C-254/98, Recueil, стр. I-151, точка 24, както и Решение от 23 февруари 2006 г. по дело A-Punkt Schmuckhandel, C-441/04, Recueil, стр. I-2093, точка 16).

31

От точка 15 от Решение от 29 юни 1995 г по дело Комисия/Гърция (C-391/92, Recueil, стр. I-1621) е видно, че по смисъла на съдебната практика правната уредба, посочена в точка 29 от настоящото решение, която ограничава пускането на пазара на някои продукти само до определени пунктове за продажба и която води до ограничаване на търговската свобода на икономическите оператори, без да се отнася за характеристиките на самите стоки, посочени в нея съставлява условие за продажба. Следователно необходимостта съответните стоки да се адаптират към действащите правила в държавата-членка на продажбата изключва възможността да става въпрос за такова условие за продажба (вж. Решение по дело Canal Satélite Digital, посочено по-горе, точка 30). Същото се отнася по-специално за необходимостта да се измени етикетът на внасяните продукти (вж. по-специално Решение от 3 юни 1999 г по дело Colim, C-33/97, Recueil, стр. I-3175, точка 37 и Решение от 18 септември 2003 г. по дело Morellato, C-416/00, Recueil, стр. I-9343, точки 29 и 30).

32

В случая трябва да се констатира, че спорната по главното производство правна уредба не съставлява условие за продажба по смисъла на съдебната практика, въведена с Решение по дело Keck и Mithouard, посочено по-горе.

33

Всъщност тази правна уредба не забранява продажбата по пощата на видеограми. Тя предвижда, че за да могат да бъдат пуснати на пазара по този начин, те трябва да преминат през национална процедура за контрол и за класификация за целите на защитата на непълнолетните лица, при това независимо дали е извършена аналогична процедура в държавата-членка на износа на посочените видеограми. Освен това тази правна уредба поставя едно условие, на което последните трябва да отговарят, а именно условието, свързано с обозначаването им със знак.

34

Трябва да се констатира, че такава правна уредба може да направи вноса на видеограми с произход от държави-членки, различни от Федерална република Германия, по-труден и по-скъпоструващ, като по този начин може да разубеди някои лица, заинтересовани да продават такива видеограми в тази държава-членка.

35

От гореизложеното следва, че спорната по главното производство правна уредба не представлява мярка с равностоен на количествено ограничение ефект по смисъла на член 28 ЕО, която по принцип е несъвместима с произтичащите от последния задължения, освен ако не може да бъде обективно обоснована.

36

Правителството на Обединеното кралство и Комисията считат, че спорната по главното производство правна уредба е обоснована, доколкото тя цели защита на непълнолетните лица. Тази цел била свързана по-специално с обществения морал и с обществения ред, които представляват основания, посочени в член 30 ЕО. Освен това Директиви 97/7 и 2000/31 изрично допускали налагането на ограничения в името на общия интерес.

37

Dynamic Medien, германското правителство и Ирландия се съгласяват с тази позиция, в случай че бъде установено, че тази правна уредба попада под забраната на член 28 ЕО. Германското правителство твърди, че тя преследва цели, свързани с обществения ред, и позволява да се гарантира, че младите ще могат да развият своето чувство за лична отговорност и общителност. Освен това защитата на непълнолетните лица била цел, която е пряко свързана с човешкото достойнство. Ирландия се позовава също на императивното изискване за защита на потребителите, прието в решението по дело „Cassis de Dijon“, посочено по-горе.

38

Avides Media счита, че спорната по главното производство правна уредба е непропорционална, доколкото води до систематична забрана на продажбата по пощата на видеограми, които не са обозначени с предвидения в нея знак, при това без значение дали тези видеограми са били или не предмет на контрол в друга държава-членка за целите на защитата на непълнолетните лица. Германското право също така не предвиждало опростени процедури, в случай че действително е осъществен такъв контрол.

39

В това отношение следва да се припомни, че защитата на правата на детето е призната от редица международни актове, в приемането на които държавите членки са участвали или към които са се присъединили, като например Международния пакт за граждански и политически права, приет от Общото събрание на ООН на 19 декември 1966 г. и влязъл в сила на 23 март 1976 г., и Конвенцията за правата на детето, приета от ОС на ООН на 20 ноември 1989 г. и влязла в сила на 2 септември 1990 г. Съдът вече е имал възможност да припомни, че тези международни актове са част от тези, които се отнасят за защита на правата на човека и които Съдът взема предвид за прилагането на общите принципи на общностното право (вж. по-специално Решение от 27 юни 2006 г. по дело Парламент/Съвет, C-540/03, Recueil, стр. I-5769, точка 37).

40

В този контекст следва да се отбележи, че съгласно член 17 от Конвенцията за правата на детето държавите — страни по нея, признават важната функция, изпълнявана от средствата за масова информация и осигуряват на всяко дете достъп до информация и материали от различни национални и международни източници, особено тези, насочени към подобряване на неговото социално, духовно и морално благосъстояние и физическо и умствено здраве. В буква д) от същия член се уточнява, че посочените държави насърчават разработката на подходящи насоки за защита на детето от информация и материали, вредни за неговото благосъстояние.

41

На защитата на детето са посветени също актове, които са изготвени в рамките на Европейския съюз, като Хартата на основните права на Европейския съюз, провъзгласена на 7 декември 2000 г. в Ница (ОВ C 364, стр. 1), член 24, параграф 1 от която предвижда, че децата имат право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие (вж. в този смисъл Решение по дело Парламент/Съвет, посочено по-горе, точка 58). Освен това правото на държавите-членки да приемат необходимите мерки на основания, свързани със защитата на непълнолетните, се признава от някои актове на общностното право, като например Директива 2000/31.

42

Макар защитата на детето да представлява законен интерес, който може по-принцип да обоснове ограничение на определена гарантирана от Договора за ЕО основна свобода, като свободното движение на стоки (вж. по аналогия Решение от 12 юни 2003 г. по дело Schmidberger, C-112/00, Recueil, стр. I-5659, точка 74), такива ограничения могат да бъдат обосновани само ако са в състояние да гарантират преследваната цел и не надхвърлят необходимото за нейното постигане (вж. в този смисъл Решение от 14 октомври 2004 г. по дело Omega, C-36/02, Recueil, стр. I-9609, точка 36, както и Решение от 11 декември 2007 г. по дело International Transport Workers’ Federation и Finnish Seamen’s Union, C-438/05, Сборник, стр. I-10779, точка 75).

43

От акта за препращане е видно, че спорната по главното производство национална правна уредба цели да защити детето от информация и материали, които вредят на неговото благоденствие.

44

В това отношение следва да се отбележи, че не е необходимо въведените от властите на държава-членка ограничителни мерки за защита на правата на детето, посочени в точки 39—42 от настоящото решение, да отговарят на концепция, която се споделя от всички държави-членки по отношение на равнището на защита и на съответните специални правила (вж. по аналогия Решение по дело Omega, посочено по-горе, точка 37). Понеже по съображения по-специално от морално и културно естество тази концепция може да варира в различните държави-членки, на последните трябва да се признае безспорно право на преценка.

45

Макар и да е вярно, че при липса на общностна хармонизация държавите-членки преценяват равнището, на което желаят да осигурят защитата на съответния интерес, това право на преценка трябва да се упражнява при спазване на задълженията, които произтичат от общностното право.

46

Ако спорната по главното производство правна уредба отговаря на равнището на защита, което германският законодател е пожелал да осигури на територията на Федерална република Германия, необходимо е също така използваните от последната средства да бъдат в състояние да гарантират преследваната цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане.

47

Няма съмнение, че забраната за продажба и за прехвърляне по пощата на видеограми, по отношение на които компетентен национален орган не е извършил контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и върху които няма обозначение от този орган за минималната възраст за гледането на тези видеограми, представлява мярка, която е от естество да предпази детето от информация и материали, които вредят на неговото благоденствие.

48

Що се отнася до материалния обхват на тази забрана, трябва да се отбележи, че Законът за защита на непълнолетните лица не се противопоставя на всяка форма на продажба на неконтролирани видеограми. Всъщност от акта за препращане е видно, че вносът и продажбата на такива видеограми на възрастни лица са позволени посредством дистрибуторски канали, които предполагат личен контакт между доставчика и купувача и които по този начин позволяват да се предотврати достъпът на деца до тези видеограми. Предвид тези елементи изглежда, че спорната по главното производство правна уредба не надхвърля необходимото за постигането на преследваната от съответната държава-членка цел.

49

По отношение на установената от националния законодател процедура за контрол за защита на детето от информация и материали, които вредят на неговото благоденствие, единствено обстоятелството, че определена държава-членка е избрала конкретни правила за защита, които са различни от приетите от друга държава-членка, не може да се отрази на преценката на пропорционалността на националните разпоредби, които са приети в тази област. Те трябва да се преценяват само с оглед на съответната цел и на равнището на защита, което държавата-членка желае да осигури (вж. по аналогия Решение от 21 септември 1999 г. по дело Läärä и др., C-124/97, Recueil, стр. I-6067, точка 36 и Решение по дело Omega, посочено по-горе, точка 38).

50

При все това такава процедура за контрол трябва да бъде лесно достъпна, трябва да може да бъде приключена в разумен срок и в случай че по нея бъде получен отказ, решението за отказ трябва да подлежи на обжалване по съдебен ред (вж. в този смисъл Решение от 16 юли 1992 г. по дело Комисия/Франция, C-344/90, Recueil, стр. I-4719, точка 9 и Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Greenham и Abel, C-95/01, Recueil, стр. I-1333, точка 35).

51

В случая от представеното от германското правителство становище пред Съда изглежда, че установената със спорната по главното производство правна уредба процедура за контрол и за обозначаване на видеограми отговаря на посочените в предишната точка условия. При все това препращащата юрисдикция, която е сезирана с делото по главното производство и която носи отговорността за съдебното решение по него, трябва да провери дали това е така.

52

С оглед на всички гореизложени съображения следва да се отговори на поставените въпроси, че член 28 ЕО допуска национална правна уредба като спорната по главното производство, която забранява продажбата и прехвърлянето по пощата на видеограми, по отношение на които компетентен национален орган не е извършил контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и върху които няма обозначение от този орган за минималната възраст за гледането на тези видеограми, освен ако установената с тази правна уредба процедура за контрол, за класификация и за обозначаване на видеограми не е лесно достъпна или не може да бъде приключена в разумен срок или ако решението за отказ не подлежи на обжалване по съдебен ред.

53

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 28 ЕО допуска национална правна уредба като разглежданата по главното производство, която забранява продажбата и прехвърлянето по пощата на видеограми, по отношение на които нито висш регионален орган, нито национална организация за саморегулиране на доброволен принцип не е извършил(а) контрол и класификация за целите на защитата на непълнолетните лица и върху които няма обозначение от този орган или от тази организация за минималната възраст за гледането на тези видеограми, освен ако установената с тази правна уредба процедура за контрол, за класификация и за обозначаване на видеограми не е лесно достъпна или не може да бъде приключена в разумен срок или ако решението за отказ не подлежи на обжалване по съдебен ред.