—

за United Pan-Europe Communications Belgium SA, Coditel Brabant SPRL и Wolu TV ASBL, от адв. F. de Visscher и адв. E. Cornu, avocats,

—

за Belgian Business Television SA, от адв. F. Van Elsen, avocat,

—

за TV5-Monde и Media ad Infinitum SA, от адв. A. Berenboom и адв. A. Joachimowicz, avocats,

—

за Télé Bruxelles ASBL, от адв. C. Doutrelepont и адв. V. Chapoulaud, avocats,

—

за белгийското правителство, от г-жа A. Hubert в качеството на представител, подпомагана от адв. A. Berenboom и адв. A. Joachimowicz, avocats,

—

за австрийското правителство, от г-жа C. Pesendorfer, в качеството на представител,

—

за португалското правителство, от г-н L. Fernandes и г-жа J. Marques Lopes, в качеството на представители,

—

за правителството на Обединеното кралство, от г-жа T. Harris, в качеството на представител, подпомагана от г-н G. Peretz, barrister,

—

за Комисията на Европейските общности, от г-н F. Arbault и г-н M. Shotter, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 49 ЕО и на член 86 ЕО, последният разглеждан във връзка по-специално с член 82 ЕО.

2

Запитването е отправено в рамките на спорове между United Pan-Europe Communications Belgium SA (наричано по-нататък „UPC“), Coditel Brabant SPRL, Société Intercommunale pour la Diffusion de la Télévision (Brutélé) и Wolu TV ASBL и État belge, с предмет наложеното им от последната задължение за излъчване в двуезичния регион Брюксел-столица на телевизионните програми, предавани от някои частни радио- и телевизионни оператори, определени от органите на посочената държава.

3

Член 13 от Закона от 30 март 1995 г. за мрежите за разпространение на радио- и телевизионни програми и извършване на радио- и телевизионна дейност в двуезичния регион Брюксел-столица (Moniteur belge от 22 февруари 1996 г., стр. 3797, наричан по-нататък „закона от 1995 г.“) гласи:

„Оператор, който има право да използва мрежа за разпространение на телевизионен сигнал в двуезичния регион Брюксел-столица, е длъжен да предава в момента на излъчването им и в тяхната цялост следните програми:

4

Посочената законова разпоредба се прилага посредством Министерско постановление от 17 януари 2001 г. за определяне на радио- и телевизионни оператори съгласно член 13, второ тире от Закона от 30 март 1995 г. за мрежите за разпространение на радио- и телевизионни програми и упражняване на радио- и телевизионна дейност в двуезичния регион Брюксел-столица (Moniteur belge от 2 февруари 2001 г., стр. 2781, наричано по-нататък постановлението от 17 януари 2001 г.), което гласи:

„[…]

Като има предвид, че режимът „задължителен пренос“ е елемент от аудиовизуалната политика, насочена към осигуряване на достъп на телевизионните зрители както до обществените радио- и телевизионни оператори, така и до частните радио- и телевизионни оператори, които са поели задължение за предоставяне на обществена услуга;

Като има предвид, че режимът „задължителен пренос“ има за цел да запази плуралистичния и културен характер на предлагането на програми по мрежите, използвани за разпространение на телевизионен сигнал, и да осигури достъп на всички телевизионни зрители до този плурализъм;

Като има предвид, че този режим е несъмнено оправдан от съображения от обществен интерес;

Като има предвид, че изборът на частни канали, които са със статут „задължителен пренос“, е извършен с цел хармонизиране на медийното пространство на Белгия;

Като има предвид консултирането, проведено с Френската общност и с Фламандската общност;

Като има предвид, че статутът „задължителен пренос“ трябва да бъде предоставен на определени радио- и телевизионни оператори, които в замяна на това са изразили съгласие да поемат важни задължения;

Като има предвид, че на някои от определените радио- и телевизионни оператори е поверено предоставянето на обществена услуга;

Като има предвид, че на asbl Télé Bruxelles (наричано по-нататък „Télé Bruxelles“) и на vzw TV Brussel трябва да се предостави статут „задължителен пренос“ с цел да се подпомогне създаването на местна телевизия, която излъчва местна информация, предназначена за местната общественост;

Като има предвид, че премахването на статута „задължителен пренос“ би довело до заплаха за самото съществуване на тези радио- и телевизионни оператори, за които високите разходи за разпространяване биха били непоносими,

Реши:

Член 1. Оператор, който има право да използва мрежа за разпространение на телевизионен сигнал в двуезичния регион Брюксел-столица, е длъжен да предава в момента на излъчването им и в тяхната цялост телевизионните програми на следните радио- и телевизионни оператори:

[…]“.

5

Министерското постановление от 24 януари 2002 г. за изменение на Министерско постановление от 17 януари 2001 г. за определяне на радио- и телевизионни оператори съгласно член 13, второ тире от Закона от 30 март 1995 г. за мрежите за разпространение на радио- и телевизионни програми и упражняване на радио- и телевизионната дейност в двуезичния регион Брюксел-столица (Moniteur belge от 16 февруари 2002 г., стр. 6066, наричано по-нататък „постановлението от 24 януари 2002 г.“), внася следното допълнение на член 1 от постановлението от 17 януари 2001 г.:

6

Жалбоподателите по главното производство са кабелни оператори, които осигуряват разпространение на телевизионните програми на голям брой радио- и телевизионни оператори посредством кабелните си мрежи, по-специално в двуезичния регион Брюксел-столица. От акта за препращане е видно, че по този начин са достъпни близо четиридесет аналогови канала.

7

На 2 април 2001 г. тези кабелни оператори подават жалби пред Conseil d’État за отмяна, всеки за отнасящата се до него част, на постановлението от 17 януари 2001 г. По-късно, на 17 април 2002 г., те подават пред същата юрисдикция обща жалба за отмяна на постановлението от 24 януари 2002 г.

8

С решение от 17 май 2006 г. Conseil d’État, който съединява различните жалби, отхвърля като недопустими поради неспазване на формата подадените от Société Intercommunale pour la Diffusion de la Télévision (Brutélé) жалби. По отношение на подадените от другите трима кабелни оператори жалби препращащата юрисдикция отхвърля повечето от изтъкнатите от тях правни основания. Тя обаче отменя постановлението от 17 януари 2001 г. в частта, предвиждаща предоставяне на т. нар. статут „задължителен пренос“ на TV5-Monde с мотива, че последното е дружество, учредено по френското право, установено във Франция, и се явява международен франкофонски канал, който — въпреки обстоятелството, че институция към Френската общност има ограничено участие в капитала му — е твърде слабо свързан с тази общност, за да може да се приеме, че е от нейния „ресор“ по смисъла на член 13 от закона от 1995 г., като освен това от нищо не е видно дали в замяна на получения статут „задължителен пренос“ TV5-Monde е поело задължения към тази общност.

9

За останалата част Conseil d’État установява, че жалбите, с които е сезиран, налагат тълкуване на общностното право.

10

Всъщност, от една страна, въпросните кабелни оператори изтъкват, че оспорените мерки предоставят специално право на частните радио- и телевизионни оператори със статут „задължителен пренос“, което — в противоречие с член 3, параграф 1, буква ж) ЕО и член 10 ЕО, както и с член 82 ЕО и член 86 ЕО — може да наруши конкуренцията между радио- и телевизионните оператори и да постави в неизгодно положение операторите, установени в държави-членки, различни от Кралство Белгия, тъй като BeTV SA има господстващо положение на пазара на платена телевизия във франкофонската част на Белгия. Препращащата юрисдикция обаче счита в това отношение, че понятието „специално право“ по смисъла на член 86 ЕО не е било дефинирано от Съда.

11

От друга страна, посочените кабелни оператори считат, че в противоречие с член 3, параграф 1, буква ж) ЕО, член 49 ЕО и член 86 ЕО, оспорените мерки неоправдано затрудняват свободното предоставяне на услуги като ограничават броя на наличните канали и ги оскъпяват, докато частните радио- и телевизионни оператори със статут „задължителен пренос“ се ползват от наложеното на кабелните оператори задължение за предаване на определени програми при договаряне на цените за достъп до тях. В това отношение обаче препращащата юрисдикция отбелязва, че ако е неточно да се твърди, че използваната от въпросните кабелни оператори разглеждана инфраструктура е пренатоварена, то напротив — може да се допусне, че оспорените мерки поставят чуждите радио- и телевизионни оператори, които искат да бъдат разпространявани по кабел в двуезичния регион Брюксел-столица, в по-неизгодна преговорна позиция, отколкото тази на частните радио- и телевизионни оператори, имащи статут „задължителен пренос“.

12

При тези условия Conseil d’État решава да спре производството по посочените аспекти на жалбата и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

13

С първите си два въпроса препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 86 ЕО трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска правна уредба на държава-членка като разглежданата в главното производство правна уредба, с която се предвижда, че определените от органите на тази държава частни радио- и телевизионни оператори от ресора на тези органи имат право телевизионните им програми да бъдат излъчвани в тяхната цялост, по силата на задължението за „задължителен пренос“, от кабелните оператори, осъществяващи дейност на съответната територия на посочената държава.

14

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 86, параграф 1 ЕО в случаите на публични предприятия и на предприятия, на които държавите-членки са предоставили специални или изключителни права, държавите-членки нямат право нито да приемат, нито да запазят съществуването на какъвто и да е акт, който противоречи на разпоредбите на Договора и в частност на разпоредбите, предвидени в член 12 ЕО и членове 81—89 ЕО.

15

От ясната формулировка на член 86, параграф 1 ЕО произтича, че той няма самостоятелно значение, което означава, че трябва да се разглежда във връзка с релевантните разпоредби на Договора (Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo, C-295/05, Сборник, стр. I-2999, точка 40).

16

От акта за препращане е видно, че релевантната разпоредба, която Conseil d’État има предвид, е член 82 ЕО, съгласно който е забранена всяка злоупотреба от страна на едно или повече предприятия с господстващо положение в рамките на общия пазар или в съществена част от него.

17

Съгласно постоянната практика на Съда фактът на създаване на господстващо положение чрез предоставяне на специални или изключителни права по смисъла на член 86, параграф 1 ЕО сам по себе си не е несъвместим с член 82 ЕО. Държава-членка нарушава забраните, уредени в посочените две разпоредби, само когато разглежданото предприятие е принудено, при обикновеното упражняване на предоставените му специални или изключителни права да злоупотребява с господстващото си положение или когато тези права могат да създадат положение, при което същото предприятие да бъде принудено да извършва подобна злоупотреба (Решение от 23 май 2000 г. по дело Sydhavnens Sten & Grus, C-209/98, Recueil, стр. I-3743, точка 66, Решение от 25 октомври 2001 г. по дело Ambulanz Glöckner, C-475/99, Recueil, стр. I-8089, точка 39 и Решение от 30 март 2006 г. по дело Servizi Ausiliari Dottori Commercialisti, C-451/03, Recueil, стр. I-2941, точка 23).

18

Следователно в случая по главното производство се поставя въпросът дали в резултат на разглежданата правна уредба, а именно закона от 1995 г., както и постановленията от 17 януари 2001 г. и от 24 януари 2002 г., не само се предоставят специални или изключителни права по смисъла на член 86, параграф 1 ЕО на определените от тези актове частни радио- и телевизионни оператори, но също дали те са довели до злоупотреба с господстващо положение по смисъла на член 82 ЕО.

19

За да може обаче Съдът да е полезен с отговора си на поставените му въпроси, необходимо е още националният съд да определи фактическия контекст, в който се вписват тези въпроси или най-малко да обясни фактическите хипотези, на които те се основават (вж. в този смисъл Определение от 8 октомври 2002 г. по дело Viacom, C-190/02, Recueil, стр. I-8287, точка 15 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 17 февруари 2005 г. по дело Viacom Outdoor, C-134/03, Recueil, стр. I-1167, точка 22).

20

В това отношение, съгласно практиката на Съда, изискването за точност по отношение на фактическия контекст е от особена важност в областта на конкуренцията, характеризираща се със сложни фактически и правни положения (вж. Решение от 13 април 2000 г. по дело Lehtonen и Castors Braine, C-176/96, Recueil, стр. I-2681, точка 22, Решение по дело Viacom Outdoor, посочено по-горе, точка 23 и Решение от 23 ноември 2006 г. по дело Asnef-Equifax и Administración del Estado, C-238/05, Recueil, стр. I-11125, точка 23).

21

В настоящия случай обаче, независимо от въпроса дали са предоставени специални или изключителни права на частните радио- и телевизионни оператори, за които се отнасят постановленията от 17 януари 2001 г. и от 24 януари 2002 г., нито актът за препращане, нито писмените становища, нито дори устните обяснения по време на съдебното заседание предоставят фактическите и правни обстоятелства, които биха позволили на Съда да определи дали са изпълнени условията, свързани със съществуването на господстващо положение или на злоупотреба по смисъла на член 82 ЕО. В частност препращащата юрисдикция не посочва съответно на кой пазар и по какъв начин частните радио- и телевизионни оператори са имали самостоятелно или съвместно господстващо положение.

22

При тези условия, както изтъкват Belgian Business Television SA, Media ad infinitum SA, TV5-Monde, белгийското правителство и Комисията на Европейските общности, Съдът не може да бъде полезен с отговора си на първите два въпроса.

23

Следователно първите два въпроса, поставени от препращащата юрисдикция трябва да бъдат обявени за недопустими.

24

С тези въпроса, които следва да се разгледат заедно, препращащата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 49 ЕО трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска правна уредба на държава-членка като разглежданата в главното производство, налагаща на кабелните оператори, които осъществяват дейност на съответната територия на тази държава, по силата на задължението за „задължителен пренос“ да излъчват телевизионните програми, предавани от определените от органите на посочената държава частни радио- и телевизионни оператори от ресора на тези органи.

25

В самото начало следва да се отбележи, че за разлика от поддържаното в писмените становища на няколко заинтересовани страни, този въпрос не следва да се разглежда с оглед на Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (ОВ L 108, стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213), чийто член 31 дава право на държавите-членки при определени условия да налагат „задължителен пренос“ и по-специално за предаването на телевизионни програми.

26

Всъщност както е видно от акта за препращане, тази директива, която не е предмет на поставените от Conseil d’État въпроси, не е от полза при решаването на спора в главното производство, тъй като както подчертава и UPC по време на съдебното заседание, тя не е в сила към момента на приемането на постановленията от 17 януари 2001 г. и от 24 януари 2002 г., по отношение на които тази юрисдикция е помолена да осъществи контрол за законност в рамките на посочения спор.

27

Следователно третият и четвъртият въпрос трябва да бъдат разгледани единствено с оглед на член 49 ЕО.

28

Съгласно постоянната практика на Съда предаването на телевизионни съобщения, в това число посредством разпространение на телевизионен сигнал, само по себе си представлява предоставяне на услуги по смисъла на член 49 ЕО (вж. в този смисъл Решение от 30 април 1974 г. по дело Sacchi, 155/73, Recueil, стр. 409, точка 6, Решение от 18 март 1980 г. по дело Debauve и др., 52/79, Recueil, стр. 833, точка 8, Решение от 5 октомври 1994 г. по дело TV10, C-23/93, Recueil, стр. I-4795, точка 13 и Решение от 29 ноември 2001 г. по дело De Coster, C-17/00, Recueil, стр. I-9445, точка 28).

29

По отношение на въпроса дали национална правна уредба като разглежданата в главното производство съдържа ограничение, забранено на основание член 49 ЕО, следва да се припомни, че също съгласно постоянната съдебна практика свободното предоставяне на услуги изисква премахването по отношение на установените в друга държава-членка доставчици на услуги не само на всяка дискриминация, основана на тяхното гражданство, но и на всяко ограничение, дори то да се прилага, без да се прави разлика между национални доставчици и доставчици от други държави-членки, когато това ограничение може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на дейността на доставчик, установен в друга държава-членка, в която той законно предлага аналогични услуги (вж. по-специално Решение по дело De Coster, посочено по-горе, точка 29, Решение от по дело Mobistar и Belgacom Mobile, C-544/03 и C-545/03, Recueil, стр. I-7723, точка 29, Решение от 5 декември 2006 г. по дело Cipolla и др., C-94/04 и C-202/04, Recueil, стр. I-11421, точка 56, както и Решение от 11 януари 2007 г. по дело ITC, C-208/05, Сборник, стр. I-181, точка 55).

30

Освен това Съдът вече е приел, че член 49 ЕО не допуска прилагане на каквато и да е национална правна уредба, вследствие на която предоставянето на услуги между държави-членки се затруднява в по-голяма степен отколкото предоставянето на услуги само в рамките на определена държава-членка (вж. посочените по-горе Решение по дело De Coster, точка 30, Решение по дело Mobistar и Belgacom Mobile, точка 30, Решение по дело Cipolla и др., точка 57, както и Решение от 11 септември 2007 г. по дело Schwarz и Gootjes-Schwarz, C-76/05, Сборник, стр. I-06849, точка 67).

31

В изпълнение на тези правила, правото на свободно предоставяне на услуги може да бъде изтъкнато от предприятие срещу държавата-членка, в която то е установено, когато услугите се предоставят на получатели, установени в друга държава-членка, и по-общо във всички случаи, когато доставчик на услуги предлага услуги на територията на държава-членка, различна от тази, в която е установен (вж. по-специално Решение от 5 октомври 1994 г. по дело Комисия/Франция, C-381/93, Recueil, стр. I-5145, точка 14 и Решение по дело ITC, посочено по-горе, точка 56).

32

В конкретния случай следва да се констатира, че както UPC твърди с основание, единствено поради обстоятелството, че нямат статут „задължителен пренос“ в двуезичния регион Брюксел-столица по силата на разглежданата в главното производство национална правна уредба, установените в държави-членки, различни от Кралство Белгия радио- и телевизионни оператори трябва — след като за разлика от имащите този статут радио- и телевизионни оператори нямат безусловна гаранция за достъп до мрежата на кабелните оператори в този регион — да договарят условията за такъв достъп с последните, като за тази цел се конкурират с другите радио- и телевизионни оператори, установени на територията на Кралство Белгия или в други държави-членки, които също нямат такъв статут. Обстоятелството, посочено по време на съдебното заседание от Télé Bruxelles и от белгийското правителство, че нито един радио- и телевизионен оператор, установен в друга държава-членка, не е поискал да получи статут „задължителен пренос“ не е релевантен в това отношение.

33

По този начин националната правна уредба, разглеждана в главното производство, пряко определя условията за достъп до пазара на услуги в двуезичния регион Брюксел-столица, като налага върху доставчиците на услуги, които са установени в държави-членки, различни от Кралство Белгия, и които не са определени от тази уредба, тежест, която не се отнася до определените от същата уредба доставчици на услуги. Следователно подобна правна уредба може да представлява пречка за предоставянето на услуги между държави-членки (вж. в този смисъл Решение от 10 май 1995 г. по дело Alpine Investments, C-384/93, Recueil, стр. I-1141, точка 38; и Решение по дело De Coster, посочено по-горе, точка 33).

34

От преписката по делото не става ясно дали член 13 от закона от 1995 г. изисква радио- и телевизионните оператори да бъдат установени в Белгия, за да получат статут „задължителен пренос“. Все пак дори ако тази разпоредба трябва да бъде тълкувана по начин, който не запазва изрично посочения статут само за установените в Белгия радио- и телевизионни оператори — след като последният представлява, както самото белгийско правителство посочва, средство на културната политика, целящо по същество да гарантира на белгийските граждани достъп до информация от местен и национален характер, както и до собствената им култура — много по-вероятно е той да бъде предоставян на установени в Белгия радио- и телевизионни оператори, отколкото на такива, установени в държави-членки, различни от Кралство Белгия.

35

Освен това с акта за препращане Conseil d’État отменя статута „задължителен пренос“, предоставен на единствения радио- и телевизионен оператор, който е установен в държава-членка, различна от Кралство Белгия, с мотива, че същият не може да се счита „от ресора“ на Френската общност по смисъла на член 13 от закона от 1995 г. Ето защо е сигурно, че след това решение всички радио- и телевизионни оператори, които имат този статут по силата на постановленията от 17 януари 2001 г. и от 24 януари 2002 г., са установени в Белгия. Впрочем по време на съдебното заседание самото белгийско правителство отбелязва, че обстоятелството, че един от частните радио- и телевизионни оператори с такъв статут неотдавна решил да премести седалището на централата си в друга държава-членка, щяло да бъде взето предвид при преценяване на необходимостта от запазване на ползвания от него статут, дори и съдържанието на излъчваните от този оператор програми да не било променено.

36

Оттук следва, че разглежданата в главното производство национална правна уредба има като резултат и това, че предоставянето на услуги между държави-членки е затруднено в по-голяма степен отколкото предоставянето на услуги само в рамките на съответната държава-членка.

37

В това отношение няма особено значение обстоятелството — за разлика от твърдението, изтъкнато от белгийското правителство както в писменото му становище, така и по време на съдебното заседание — че посочената правна уредба разпростира ограничителното си действие и по отношение на установени в Белгия частни радио- и телевизионни оператори, които нямат статут „задължителен пренос“ в двуезичния регион Брюксел-столица. Всъщност, за да се приеме, че дадена правна уредба представлява пречка за предоставянето на услуги между държави-членки не е необходимо всички предприятия на една държава-членка да бъдат в по-благоприятно положение отколкото установените в други държави-членки предприятия. Достатъчно е от тази правна уредба да се ползват някои от предприятията, установени на националната територия (вж. в този смисъл Решение от 25 юли 1991 г. по дело Комисия/Нидерландия, C-353/89, Recueil, стр. I-4069, точка 25).

38

При тези условия следва да се приеме, че разглежданата в главното производство национална правна уредба представлява ограничение за свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 49 ЕО.

39

Съгласно практиката на Съда, подобно ограничение на гарантирана от Договора основна свобода може да бъде обосновано, доколкото отговаря на императивни съображения от обществен интерес, стига да бъде в състояние да гарантира осъществяване на преследваната цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ (вж. по-специално Решение от 5 юни 1997 г. по дело SETTG, C-398/95, Recueil, стр. I-3091, точка 21, Решение от 28 октомври 1999 г. по дело ARD, C-6/98, Recueil, стр. I-7599, точки 50 и 51, както и Решение по дело Cipolla и др., посочено по-горе, точка 61).

40

По отношение, на първо място, на целта, преследвана от разглежданата в главното производство национална правна уредба, белгийското правителство поддържа, че тя е насочена към запазване на плуралистичния и културен характер на предлагането на програми по мрежите, използвани за разпространение на телевизионен сигнал, и да осигури достъп на всички телевизионни зрители до този плурализъм и до разнообразието от програми, в частност като гарантира на белгийските граждани от двуезичния регион Брюксел-столица, че няма да бъдат лишени от достъп до информация с местен и национален характер или до тяхната култура. Правната уредба цели по този начин да хармонизира медийното пространство в Белгия.

41

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно постоянната практика на Съда културната политика може да представлява императивно съображение от обществен интерес, оправдаващо ограничение на свободното предоставяне на услуги. Всъщност запазването на плурализма, което тази политика се стреми да гарантира, е свързано със свободата на словото, закриляна от член 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., като тази свобода е сред основните права, гарантирани от правния ред на Общността (вж. Решение от 25 юли 1991 г. по дело Collectieve Antennevoorziening Gouda, C-288/89, Recueil, стр. I-4007, точка 23, Решение по дело Комисия/Нидерландия, посочено по-горе, точка 30, Решение от 3 февруари 1993 г. по дело Veronica Omroep Organisatie, C-148/91, Recueil, стр. I-487, точка 10 и Решение по дело TV10, посочено по-горе, точка 19).

42

Следователно трябва да се признае, че разглежданата в главното производство национална правна уредба преследва цел от обществен интерес, тъй като е насочена към запазване на плуралистичния характер на предлагането на телевизионни програми в двуезичния регион Брюксел-столица и в този смисъл се вписва в културна политика, която има за цел да запази в аудиовизуалния сектор свободата на словото на различните съставни части на този регион, по-специално социални, културни, езикови, религиозни и философски.

43

По отношение, на второ място, на въпроса дали посочената правна уредба може да гарантира постигането на преследваната от нея цел, следва да се приеме, както с основание се посочва в точка 13 от заключението на генералния адвокат, че предвид двуезичния характер на региона Брюксел-столица, национална правна уредба като разглежданата в главното производство представлява подходящо средство за постигане на посочената културна цел, тъй като в частност позволява на телевизионните зрители с нидерландски език в този регион да имат достъп по кабелната мрежа, осигуряваща разпространение на телевизионен сигнал на територията на същия до телевизионни програми, културно и езиково свързани с Фламандската общност, и на телевизионните зрители с френски език да имат подобен достъп до телевизионните програми, културно и езиково свързани с Френската общност. Поради това подобна правна уредба гарантира на телевизионните зрители от посочения регион, че няма да бъдат лишени от достъп на собствения им език до информация с местен и национален характер, както и до програми, представящи тяхната култура.

44

На трето място, с оглед на необходимостта от разглежданата в главното производство правна уредба за постигане на преследваната цел, следва да се подчертае, че дори запазването на плурализма посредством културна политика да е свързано с основното право на свобода на словото и следователно националните органи да разполагат с широко право на преценка в това отношение, изискванията, произтичащи от предназначени за прилагане на подобна политика мерки, в никакъв случай не трябва да бъдат несъразмерни спрямо посочената цел и условията за тяхното прилагане не трябва да бъдат дискриминационни по отношение на гражданите на други държави-членки (вж. в този смисъл Решение от 28 ноември 1989 г. по дело Groener, C-379/87, Recueil, стр. 3967, точка 19 и Решение от 12 юни 2003 г. по дело Schmidberger, C-112/00, Recueil, стр. I-5659, точка 82).

45

В частност подобна правна уредба не може да оправдае действия по усмотрение на национални органи, които могат да лишат от полезно действие общностните разпоредби, свързани с основна свобода (вж. в този смисъл Решение от 20 февруари 2001 г. по дело Analir и др., C-205/99, Recueil, стр. I-1271, точка 37 и Решение от 22 януари 2002 г. по дело Canal Satélite Digital, C-390/99, Recueil, стр. I-607, точка 35).

46

Поради това, на първо място, статутът „задължителен пренос“ трябва да се предоставя, както изтъква Комисията, след провеждане на прозрачна процедура, основана върху предварително известни на радио- и телевизионните оператори критерии, за да се избегне произволно упражняване на правото на преценка, с което разполагат държавите-членки. В частност всеки радио- и телевизионен оператор трябва да бъде в състояние да определи предварително естеството и обхвата на конкретните условия, които следва да бъдат изпълнени, както и задълженията, свързани с предоставянето на обществената услуга, и които, ако е необходимо, следва да поеме за предоставянето на този статут. В това отношение само посочване на принципни декларации, както и на общи политически цели, при излагането на мотивите на националната правна уредба, не може да се счита за достатъчно.

47

На следващо място, предоставянето на статута „задължителен пренос“ трябва да бъде основано на обективни критерии, които могат да гарантират плурализма като позволят, ако е необходимо, посредством задължения, свързани с обществена услуга, достъп по-специално до информация с национален и местен характер на съответната територия. В този смисъл подобен статут не следва автоматично да се даде на всички телевизионни канали, излъчвани от един и същи частен радио- и телевизионен оператор, а трябва да бъде строго ограничен до тези, чието общо съдържание на програмите може да постигне подобна цел. Освен това броят на каналите, запазени за частните радио- и телевизионни оператори с този статут, не трябва явно да надхвърля необходимото за постигането на тази цел.

48

Накрая, критериите въз основа на които се дава статутът „задължителен пренос“, не трябва да бъдат дискриминационни. В частност предоставянето на този статут не може нито правно, нито фактически да бъде обвързано с изискване за установяване на националната територия (вж. в този смисъл Решение от 16 декември 1992 г. по дело Комисия/Белгия, C-211/91, Recueil, стр. I-6757, точка 12).

49

Впрочем доколкото изискванията за предоставяне на статут „задължителен пренос“, дори ако бъдат еднакво прилагани, могат да бъдат по-лесно изпълнени от установени на националната територия радио- и телевизионни оператори по-специално поради съдържанието на програмите, които следва да бъдат предавани, тези изисквания трябва да бъдат абсолютно необходими за постигането на преследваната легитимна цел от обществен интерес.

50

Препращащата юрисдикция следва да провери, с оглед на данните, с които разполага, дали разглежданата в главното производство национална правна уредба отговаря на тези условия.

51

Поради това на третия и на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 49 ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава-членка като разглежданата в главното производство, която налага на кабелните оператори, осъществяващи дейност на съответната територия на тази държава, да излъчват по силата на задължение, наречено „задължителен пренос“, телевизионните програми, предавани от частните радио- и телевизионни оператори от ресора на органите на посочената държава, които са определени от последните, когато тази правна уредба:

52

Препращащата юрисдикция следва да установи дали посочените условия са изпълнени.

53

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред препращащата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 49 ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава-членка като разглежданата в главното производство, която налага на кабелните оператори, осъществяващи дейност на съответната територия на тази държава, да излъчват по силата на задължение, наречено„задължителен пренос“, телевизионните програми, предавани от частните радио- и телевизионни оператори от ресора на органите на посочената държава, които са определени от последните, когато тази правна уредба:

Препращащата юрисдикция следва да установи дали посочените условия са изпълнени.