Дело C-127/05

Комисия на Европейските общности

срещу

Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия

„Неизпълнение на задължения от държава-членка — Социална политика —Защита на безопасността и здравето на работниците — Директива 89/391/ЕИО — Член 5, параграф 1 — Задължение за работодателя да осигури безопасни и здравословни условия на труд на работниците във всички аспекти, свързани с работата — Отговорност на работодателя“

Резюме на решението

Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Директива 89/391 за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място

(Член 5, параграфи 1 и 4 и членове 6—12 от Директива 89/391)

Комисията не е доказала надлежно, че Обединеното кралство не е изпълнило задълженията си по член 5, параграф 1 от Директива 89/391 за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място, като ограничава задължението на работодателя да осигурява безопасни и здравословни условия на работниците във всички аспекти, свързани с работата, до разумно осъществимото.

Всъщност що се отнася до обхвата на отговорността на работодателя за последиците от събития, от които произтичат вреди за здравето и безопасността на работниците, член 5, параграф 1 от Директива 89/391 предвижда задължението на работодателя да осигурява безопасна работна среда на работниците, като съдържанието на задължението е пояснено в членове 6—12 от посочената директива, както и в няколко специални директиви, предвиждащи превантивните мерки, които трябва да се приемат в някои специфични производствени отрасли. Така тази разпоредба просто закрепя общото задължение на работодателя за безопасност, без да определя конкретната форма на отговорност, и по-конкретно форма на обективна отговорност.

Що се отнася до член 5, параграф 4, първа алинея от Директива 89/391, който предвижда възможността държавите-членки да ограничават отговорността на работодателите „в случаите на необичайни или непредвидими обстоятелства извън контрола на работодателя или при извънредни събития, последствията от които не могат да бъдат преодолени въпреки полагането на всички възможни грижи“, той цели да изясни обхвата на определени разпоредби от посочената директива, като уточни какво поле на действие имат държавите-членки при транспонирането им в националното право. За сметка на това от тази разпоредба не може дa се изведе, чрез тълкуване a contrario, намерението на общностния законодател да предвиди задължение за държавите-членки да въведат режим на обективна отговорност за работодателите.

(вж. точки 41—42, 48—49, 58)

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

14 юни 2007 година(*)

„Неизпълнение на задължения от държава-членка — Социална политика —Защита на безопасността и здравето на работниците — Директива 89/391/ЕИО — Член 5, параграф 1 — Задължение за работодателя да осигури безопасни и здравословни условия на труд на работниците във всички аспекти, свързани с работата — Отговорност на работодателя“

По дело C-127/05

с предмет иск за установяване на неизпълнение на задълженията, предявен на основание член 226 ЕО на 21 март 2005 година,

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑жа M.-J. Jonczy и г‑жа N. Yerrell, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

ищец,

срещу

Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, за което се явява г‑жа C. Gibbs, в качеството на представител, подпомагана от г‑н D. Anderson, QC, и г‑н D. Barr, barrister,

ответник,

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: г‑н A. Rosas, председател на състав, г‑н A. Tizzano, г‑н A. Borg Barthet (докладчик), г‑н U. Lõhmus и г‑н A. Ó Caoimh, съдии,

генерален адвокат: г‑н P. Mengozzi,

секретар: г‑н B. Fülöp, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 септември 2006 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседанието от 18 януари 2007 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С исковата си молба Комисията на Европейските общности иска от Съда да установи, че като предвижда задължение на работодателите да осигуряват безопасни и здравословни условия на труд на работниците във всички аспекти, свързани с работата, единствено „доколкото това е разумно осъществимо“, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия не е изпълнило задълженията си по член 5, параграфи 1 и 4 от Директива № 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88).

 Правна уредба

 Общностна правна уредба

2        Десето съображение от Директива 89/391 предвижда:

„[…] превантивните мерки трябва да бъдат незабавно въведени или подобрени, за да се гарантира безопасността и здравето на работниците и да се осигури по-висока степен на закрила.“

3        Съгласно тринадесетото съображение от тази директива:

„[…] подобряването на безопасността, хигиената и здравословните условия на труд на работниците е задача, която не трябва да бъде подчинена на чисто икономически съображения.“

4        В раздел I от посочената директива, озаглавен „Общи разпоредби“, се съдържа член 1, който гласи:

„1.      Настоящата директива има за цел да въведе мерки за насърчаване на подобрения в областта на безопасните и здравословни условия на труд на работниците.

2.      За тази цел тя съдържа общите принципи за предотвратяване на професионалните рискове, опазването на безопасността и здравето, отстраняването на рисковите фактори и факторите за злополуки, информирането, консултациите, балансираното участие в съответствие с националното законодателство и/или практика, обучението на работниците и техните представители, както и общите насоки за прилагането на горепосочените принципи.

3.      Настоящата директива не засяга съществуващи или бъдещи национални разпоредби и разпоредби на Общността, които са по-благоприятни за опазването на безопасността и здравето на работниците при работа.“

5        Член 4 от Директива 89/391/ЕИО предвижда:

„1.      Държавите-членки трябва да предприемат необходимите стъпки, за да гарантират, че работодателите, работниците и представителите на работниците са обект на правни разпоредби, необходими за прилагането на настоящата директива.

2.      Държавите-членки осигуряват в частност адекватен контрол и надзор.“

6        В раздел II от тази директива, озаглавен „Задължения на работодателите“, се съдържа член 5, който гласи:

„Обща разпоредба

1.      Работодателят е длъжен да осигури безопасни и здравословни условия на работниците във всички аспекти, свързани с работата.

2.      Когато, съгласно член 7, параграф 3, работодателят привлича външни компетентни служби или лица, това не го освобождава от отговорностите му в тази област.

3.      Задълженията на работниците в областта на безопасните и здравословни условия на труд не засягат принципа за отговорност на работодателя.

4.      Настоящата директива не ограничава възможността държавите-членки да предвиждат изключване или ограничаване на отговорността на работодателя в случаите на необичайни или непредвидими обстоятелства извън контрола на работодателя или при извънредни събития, последствията от които не могат да бъдат преодолени въпреки полагането на всички възможни грижи.

Държавите-членки обаче не са длъжни да прилагат възможността, посочена в първата алинея.“

7        Член 6 от посочената директива, който съдържа общите задължения на работодателите, гласи следното:

„1.      В рамките на своите отговорности работодателят предприема необходимите мерки за опазване на безопасността и здравето на работниците, включително предотвратяването на професионалните рискове, предоставянето на информация и обучение, както и осигуряването на необходимата организация и средства.

Работодателят следи за адаптирането на тези мерки, за да се отчитат променящите се обстоятелства и има за цел подобряване на съществуващото положение.

2.      Работодателят прилага мерките, предвидени в първата алинея на параграф 1 на основата на следните общи принципи на превенция:

а)      избягване на рисковете;

б)      оценка на рисковете, които не могат да бъдат избегнати;

в)      борба с рисковете при източника им;

г)      адаптиране на работата към индивида, особено по отношение на проектирането на работните места, избора на работно оборудване, избора на работни и производствени методи, с оглед в частност премахването на монотонната работа и работата с наложен ритъм и за намаляване на въздействието им върху здравето;

д)      привеждане в съответствие с техническия прогрес;

е)      замяна на опасното с безопасно или по-малко опасно;

ж)      разработване на последователна цялостна политика за превенция, която да обхваща технологията, организацията на работата, условията на труд, социалните взаимоотношения и въздействието на факторите, свързани с работната среда;

з)      отдаване на предимство на колективните защитни мерки пред личните защитни мерки;

и)      даване съответни инструкции на работниците.

3.      Без да се засягат другите разпоредби на настоящата директива, работодателят трябва, предвид естеството на дейностите в предприятието и/или ведомството:

a)      да оценява рисковете за безопасността и здравето на работниците, inter alia, при избора на работно оборудване, използването на химични вещества или препарати и организацията на работните места.

         Вследствие на тази оценка и при необходимост, превантивните мерки, както и методите на работа и производство, прилагани от работодателя трябва:

–        да осигуряват подобряване нивото на закрила на работниците по отношение на безопасността и здравето им,

–        да бъдат интегрирани във всички дейности на предприятието и/или ведомството и на всички нива на йерархията,

[…]“

8        Член 16, параграфи 1 и 3 от Директива 89/391 предвижда приемането на специални директиви в определени области, като уточнява, че „разпоредбите на [тази] директива се прилагат изцяло във всички области, обхванати от специалните директиви, без да се засягат по-строгите и/или конкретни разпоредби в тези специални директиви“.

9        Член 18, параграф 1 от Директива 89/391 предвижда задължението за държавите-членки да въведат в сила разпоредбите, необходими за съобразяване със същата, най-късно до 31 декември 1992 г.

 Национална правна уредба

10      Раздел 2, параграф 1 от Закона за здравето и безопасността на работното място от 1974 г. (Health and Safety at Work etc. Act 1974, наричан по-нататък „HSW Act“) предвижда:

„Всеки работодател е длъжен да осигури здравето, безопасността и благополучието на работното място на всички свои работници, доколкото това е разумно осъществимо.“

11      За неизпълнението на задълженията, предвидени в раздел 2 от HSW Act, се носи наказателна отговорност съгласно раздел 33, параграф 1, буква а) от посочения закон.

 Досъдебна процедура

12      В официално уведомително писмо от 29 септември 1997 г. Комисията твърди, че Обединеното кралство е извършило определен брой нарушения, свързани с транспонирането на Директива 89/391 в националното право. Сред тях фигурира и нарушението, основано на неправилно транспониране на член 5 от тази директива, що се отнася по-конкретно до въвеждането в националната правна уредба на клаузата „доколкото това е разумно осъществимо“ (наричана по-нататък „спорната клауза“), която според Комисията ограничава, в нарушение на параграф 1 от посочения член, обхвата на задължението, предвидено в тежест на работодателя.

13      В отговора си, изпратен на Комисията с писма от 30 декември 1997 г. и 23 октомври 2001 г., Обединеното кралство твърди, че спорната клауза отразявала разпоредбите на член 5 от Директива 89/391 и напълно съответствала на общностното право. В подкрепа на доводите си то изпраща на Комисията определен брой решения на национални юрисдикции, които са приложили посочената клауза.

14      Тъй като Комисията не приема за убедителни изложените от Обединеното кралство доводи, на 23 юли 2003 г. тя изпраща мотивирано становище, в което, от една страна, отново твърди наличие на нарушение на член 5 от Директива 89/391 и, от друга страна, отправя покана към тази държава-членка да предприеме необходимите мерки, за да се съобрази с него в срок от два месеца, считано от съобщаването му. По негово искане на Обединеното кралство се предоставя допълнителен срок от два месеца.

15      Тъй като в отговора на мотивираното становище тази държава-членка поддържа позицията си, че по същество критиките, изложени от Комисията срещу спорната клауза, са неоснователни, Комисията решава да предяви настоящия иск.

 По иска

 Доводи на страните

16      Комисията смята, че транспонирането на Директива 89/391, така както е осъществено от Обединеното кралство, не води до желания резултат от прилагането на член 5, параграф 1 от посочената директива, дори и когато тя се разглежда във връзка с изключението, предвидено в параграф 4 от същия член 5.

17      Според посочената институция, макар да не задължава работодателя да гарантира абсолютно безопасна работна среда, член 5, параграф 1 от Директива 89/391 предполага, че работодателят носи отговорност за последиците от всяко събитие, което уврежда здравето или засяга безопасността на работниците и което настъпва в рамките на предприятието му.

18      Дерогиране на тази отговорност е възможно единствено в случаите, изрично предвидени в член 5, параграф 4 от посочената директива. Тази разпоредба, която представлява изключение от общия принцип на отговорността на работодателя, трябва да се тълкува стеснително.

19      Комисията твърди, че подобно тълкуване на посочения член 5 се потвърждава от подготвителната дейност по Директива 89/391, както и от обстоятелството, че докато първите директиви в областта на безопасните и здравословни условия на труд на работниците, предхождащи въвеждането в Договора за ЕО на член 118а, понастоящем член 138 ЕО (членове 117—120 от Договора за ЕО са заменени с членове 136—143 ЕО), предвиждат клаузата „доколкото това е разумно осъществимо“ при определянето на задълженията на работодателя, то в следващите директиви, между които и Директива 89/391, приети на основание посочения член, тази клауза е окончателно изоставена.

20      Комисията изтъква, че видно от разпоредбите на HSW Act, и по-конкретно от раздел 2, параграф 1, във връзка с раздели 33 и 47 от посочения закон, работодателят не носи отговорност за рисковете, които възникват, или за събитията, които настъпват в предприятието му, в случай че успее да докаже, че е приел всички разумно осъществими мерки, за да осигури безопасни и здравословни условия на труд на работниците.

21      Комисията твърди, че като ограничава по този начин задължението на работодателя, Обединеното кралство му позволява да се освободи от отговорност, ако успее да докаже, че от гледна точка на изразходвани средства, отделено време и преодолени трудности приемането на мерки за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд на работниците е напълно несъразмерно със съществуващия риск.

22      Тя заключава от посоченото, че правната уредба на Обединеното кралство не е в съответствие с член 5, параграфи 1 и 4 от Директива 89/391.

23      Комисията подчертава обстоятелството, че оценката, която трябва да се извърши въз основа на спорната клауза, налага да се вземат предвид разходите за превантивни мерки, което би било в явно противоречие с тринадесето съображение от посочената директива.

24      В отговор на доводите, изложени субсидиарно от Обединеното кралство, според които спорната клауза във всеки случай била в съответствие с разпоредбите на член 5, параграф 1 във връзка с член 5, параграф 4 от Директива 89/391, Комисията отбелязва, че посоченият параграф 4 не дерогира принципа за отговорност на работодателя въз основа на „разумно правило“, а просто предвижда случаите, в които последният може по изключение да бъде освободен от отговорност, като тези случаи могат лесно да се отнесат към случаите на непреодолима сила.

25      Обединеното кралство не признава твърдението за наличие на неизпълнение и счита, че член 5, параграф 1 от Директива 89/391 е бил транспониран в достатъчна степен в националното право.

26      Посочената държава-членка твърди, че член 5, параграф 1 от тази директива определя работодателя като правния субект, който на първо място е длъжен да закриля безопасните и здравословни условия на труд на работниците на работното място. За сметка на това въпросът за отговорността на работодателя се оставя на държавите-членки, с оглед на тяхното задължение да приемат необходимите мерки, за да гарантират прилагането и ефективността на общностното право, чийто конкретен израз е член 4 от посочената директива.

27      Що се отнася до обхвата на задължението на работодателя, предвидено в член 5, параграф 1 от Директива 89/391, Обединеното кралство смята, че това задължение, макар и да е изразено по категоричен начин, не изисква от работодателя да постигне определен резултат, състоящ се в гарантиране на работна среда без какъвто и да е риск, а по принцип да осигурява на работниците безопасни работни места — понятие, чието точно съдържание може да се изведе от членове 6—12 от същата директива и от принципа на пропорционалност.

28      Това тълкуване било в съгласие както с разпоредбите на Директива 89/391, целящи да дадат по-подробна уредба на задължението, закрепено в член 5, параграф 1, между които по-специално член 6, параграф 2 от тази директива, така и с различните изисквания на специалните директиви, които като уточняват превантивните мерки, които следва да се приемат в някои специфични производствени отрасли, препращат към съображения, свързани с осъществимия характер или адекватността на тези мерки. В допълнение, такова тълкуване било в съответствие с общия принцип на пропорционалност и с член 118а от Договора, съгласно който приетите въз основа на него директиви целят да въведат единствено „минимални изисквания за постепенно въвеждане“.

29      Що се отнася до отговорността на работодателя, Обединеното кралство отбелязва, че нищо в Директива 89/391, и по-специално в член 5, параграф 1 от нея, не подсказва, че спрямо работодателя трябва да се прилага режим на обективна отговорност. На първо място, тази разпоредба предвиждала единствено задължението да се осигуряват безопасни и здравословни условия на труд на работниците, но не и задължението да се обезщетяват вредите, настъпили в резултат на трудови злополуки. На второ място, Директива 89/391 предоставяла свобода на държавите-членки да решат какъв вид отговорност — гражданска или наказателна — да се наложи на работодателя. На трето място, на държавите-членки се предоставяла и възможността да преценят дали работодателят, категорията работодатели като цяло или колективът трябва да понесат разходите, произтичащи от трудовите злополуки.

30      Обединеното кралство смята, че неговият режим на отговорност, който предвижда „автоматична“ наказателна отговорност за всички работодатели, без да се засяга изключението, което се основа на „разумно осъществимото“ и се тълкува стеснително, осигурява полезно действие на член 5, параграф 1 от Директива 89/391.

31      Според тази държава-членка определен работодател може да избегне тази форма на отговорност само ако докаже, че е предприел всичко, което е „разумно осъществимо“, за да предотврати настъпването на рискове за безопасността и здравето на работниците. За тази цел той е длъжен да докаже, че е налице очевидна несъразмерност между, от една страна, риска за безопасността и здравето на работниците и, от друга — изразходваните средства, отделеното време и преодолените трудности, свързани с предприемането на мерките, необходими за да се предотврати настъпването на посочения риск, както и че последният е незначителен в сравнение с изброеното.

32      Обединеното кралство посочва също, че прилагането на спорната клауза от националните юрисдикции предполага чисто обективна оценка на случаите, при която е изключено всякакво съображение, свързано с финансовите възможности на работодателя.

33      Обединеното кралство смята освен това, че HSW Act позволява да се осигури ефикасна система за превенция, тъй като възпиращото действие на определена наказателна санкция е по-силно от това на гражданската отговорност, която е свързана със заплащане на обезщетение и за която работодателят има възможност да сключи застраховка. От друга страна, за тази ефикасност свидетелстват статистиките, от които е видно, че Обединеното кралство отдавна е една от държавите-членки, в която са регистрирани най-малък брой трудови злополуки.

34      В допълнение, посочената държава-членка уточнява, че е въвела обезщетяване на пострадалите от трудови злополуки, основано на система за социално осигуряване. Работодателят носи също така отговорност за вредите, настъпили поради неизпълнение на предвиденото от общото право задължение да полага грижи по отношение на работниците.

35      Субсидиарно, Обединеното кралство твърди, че приложното поле на спорната клауза, така както е прилагана от британските юрисдикции, съвпада с това на член 5, параграф 4 от Директива 89/391.

 Съображения на Съда

 По предмета на иска

36      На първо място, следва да се заключи, видно от писмената и устната фаза на производството, че макар да атакува спорната клауза поради способността ѝ да ограничи отговорността на работодателя в случай на злополука, Комисията основава своето твърдение за наличие на нарушение и на възможността тази клауза да окаже влияние върху обхвата на общото задължение на работодателя за безопасност.

 Относно обхвата на отговорността на работодателя за последиците от събития, от които произтичат вреди за здравето и безопасността на работниците

37      Комисията тълкува член 5, параграф 1 от Директива 89/391 главно от гледна точка на отговорността на работодателя за вреди, причинени на здравето или безопасността на работниците. Посочената отговорност обхващала последиците от събития, от които произтичат вреди за здравето или безопасността на работниците, независимо от възможността тези събития и последици да се отдадат на небрежност на работодателя при въвеждане на превантивните мерки.

38      Следователно Комисията тълкува разпоредбите на Директива 89/391, и по-конкретно на член 5, параграф 1 от нея, по начин, от който е видно, че работодателят носи обективна отговорност, била тя гражданска или наказателна.

39      Ето защо на първо място следва да се провери дали, както твърди Комисията, член 5, параграф 1 от Директива 89/391 изисква от държавите-членки да предвидят обективна отговорност на работодателя за всички трудови злополуки, настъпили на работното място.

40      В това отношение следва да се отбележи, че по смисъла на член 5, параграф 1 от Директива 89/391 „[р]аботодателят е длъжен да осигури безопасни и здравословни условия на работниците във всички аспекти, свързани с работата“.

41      Тази разпоредба предвижда задължението на работодателя да осигурява безопасна работна среда на работниците, като съдържанието на задължението е пояснено в членове 6—12 от Директива 89/391, както и в няколко специални директиви, предвиждащи превантивните мерки, които трябва да се приемат в някои специфични производствени отрасли.

42      За сметка на това не може да се твърди, че работодателят носи обективна отговорност само по силата на член 5, параграф 1 от Директива 89/391. Всъщност тази разпоредба просто закрепя общото задължение на работодателя за безопасност, без да определя конкретната форма на отговорност.

43      Комисията твърди, че тълкуването на член 5 от Директива 89/391 по указания от нея начин се потвърждава от подготвителната дейност по тази директива. Тя поддържа, че доколкото искането на делегациите на Обединеното кралство и на Ирландия за въвеждане на спорната клауза при определяне на отговорността на работодателя е изрично отхвърлено по време на обсъжданията, проведени в рамките на създадената от Съвета на Европейския съюз работна група, то може да се допусне, че е налице обективна отговорност на работодателя.

44      При все това тези доводи не могат да се приемат. Действително от подготвителната дейност по Директива 89/391, и по-конкретно от съвместната декларация на Съвета и на Комисията, записана в протокола от заседанието на Съвета от 12 юни 1989 г., е видно, че въвеждането на такава клауза е предложено, за да се разрешат проблемите, които категоричната формулировка на задължението за безопасност би предизвикала в правните системи на общото право, предвид задължението на заинтересованите юрисдикции да тълкуват по буквален начин писаното право.

45      В този контекст отказът да се въведе в член 5, параграф 1 от Директива 89/391 клауза, сходна на спорната клауза, не може да обоснове тълкуване на тази разпоредба, според което работодателят носи обективна отговорност в случай на трудови злополуки.

46      Подобно тълкуване не може също така да се основе на структурата на член 5 от посочената директива.

47      Параграфи 2 и 3 от член 5 предвиждат, че нито задълженията на работниците в тази област, нито привличането на външни компетентни служби или лица освобождава работодателя от отговорността му в областта на безопасността и здравето на работното място. В този смисъл тези разпоредби целят да пояснят естеството и обхвата на задължението, предвидено в параграф 1 от същия член, и от тях не може да се изведе наличието на каквато и да било форма на отговорност в случаите на трудови злополуки по посочения параграф.

48      Член 5, параграф 4, първа алинея от Директива 89/391 предвижда възможността държавите-членки да ограничават отговорността на работодателите „в случаите на необичайни или непредвидими обстоятелства извън контрола на работодателя или при извънредни събития, последствията от които не могат да бъдат преодолени въпреки полагането на всички възможни грижи“.

49      Както отбелязва генералният адвокат Mengozzi в точка 82 от заключението си, от формулировката на тази алинея е видно, че тя цели да изясни обхвата на определени разпоредби от Директива 89/391, като уточни какво поле на действие имат държавите-членки при транспонирането им в националното право. За сметка на това от тази разпоредба не може да се изведе, чрез тълкуване a contrario, намерението на общностния законодател да предвиди задължение за държавите-членки да въведат режим на обективна отговорност за работодателите.

50      На последно място следва да се заключи, че Комисията не е доказала защо целта на Директива 89/391, изразяваща се във „въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място“, не може да се постигне чрез средства, различни от въвеждането на режим на обективна отговорност на работодателите.

51      Предвид посоченото по-горе, Комисията не е доказала надлежно, че като изключва форма на обективна отговорност, спорната клауза ограничава отговорността на работодателите в нарушение на член 5, параграфи 1 и 4 от Директива 89/391.

 По обхвата на задължението на работодателите да осигуряват безопасни и здравословни условия на труд на работниците

52      На второ място следва да се обсъди твърдението на Комисията, че Обединеното кралство не е транспонирало правилно член 5, параграф 1 от Директива 89/391, що се отнася до обхвата на общото задължение на работодателите да осигуряват безопасни и здравословни условия на труд на работниците.

53      В това отношение, макар да твърди, че задължението на работодателя има абсолютен характер, Комисията изрично признава, че това задължение не изисква от работодателя да гарантира работна среда без какъвто и да било риск. В писмената си реплика Комисията признава също така, че работодателят, след като направи оценка на рисковете, може да заключи, че те са толкова минимални, че не се налага предприемането на каквато и да е превантивна мярка. Според Комисията основният елемент в подобна хипотеза е обстоятелството, че работодателят ще носи отговорност, ако настъпи трудова злополука.

54      Комисията обаче не само не доказва, както е видно от точка 51 от настоящото решение, че като изключва форма на обективна отговорност, спорната клауза ограничава отговорността на работодателя в нарушение на член 5, параграфи 1 и 4 от Директива 89/391, тя не успява също така да докаже по какъв начин спорната клауза, която се отнася до наказателната отговорност на работодателя, може да окаже влияние върху обхвата на общото задължение на работодателя за безопасност, така както то произтича от тези разпоредби.

55      Действително, макар във връзка със задължението на работодателя да осигурява безопасни и здравословни условия на труд във всички аспекти, свързани с работата, спорната клауза да изисква това да е „разумно осъществимо“, значението на това условие зависи от точното съдържание на задължението. Предвид доводите, представени от Комисията и изложени в точка 53 от настоящото решение, Комисията не е пояснила достатъчно как тълкува съдържанието на посоченото задължение, без да се взема предвид гражданската или наказателна отговорност в случай на трудови злополуки и независимо от задълженията, произтичащи от член 5, параграфи 2 и 3 и членове 6—12 от Директива 89/391. Следователно Комисията не е доказала по какъв начин спорната клауза, разглеждана в светлината на националната съдебна практика, посочена от двете страни, нарушава член 5, параграфи 1 и 4 от Директива 89/391.

56      В този контекст следва да се припомни, че при искове, предявени на основание член 226 ЕО, Комисията трябва да докаже наличието на твърдяното неизпълнение и да представи пред Съда необходимите доказателства, въз основа на които последният да провери дали е налице неизпълнение на задължения, като Комисията не може да се основава на каквато и да е презумпция (вж. Решение от 12 май 2005 г. по дело Комисия/Белгия, C‑287/03, Recueil стр. I‑3761, точка 27 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 6 април 2006 г. по дело Комисия/Австрия, C‑428/04, Recueil стр. I‑3325, точка 98).

57      Следователно трябва да се заключи, че Комисията не е доказала, че спорната клауза ограничава, в нарушение на член 5, параграф 1 от Директива 89/391, задължението на работодателите да осигуряват безопасни и здравословни условия на труд на работниците. Ето защо следва да се приеме, че липсва неизпълнение на задължения и във връзка с втория аспект на твърдението за нарушение.

58      С оглед на всички изложени по-горе съображения следва да се заключи, че Комисията не е доказала надлежно, че като ограничава задължението на работодателя да осигурява безопасни и здравословни условия на работниците във всички аспекти, свързани с работата, до „разумно осъществимото“, Обединеното кралство не е изпълнило задълженията си по член 5, параграфи 1 и 4 от Директива 89/391.

59      Ето защо искът, предявен от Комисията, следва да се отхвърли.

 По съдебните разноски

60      По силата на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Обединеното кралство е направило искане за осъждане на Комисията и последната е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски.

Предвид изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

1)      Отхвърля иска.

2)      Осъжда Комисията на Европейските общности да заплати съдебните разноски.

Подписи

---

* Език на производството: английски.