–

за Европейската комисия, от A. Katsimerou и H. Leupold, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 9, параграф 4, втора алинея, член 14, параграф 1, член 15, параграф 4, втора алинея и член 19, параграф 2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, 2004 г., стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225), изменена с Директива 2011/51/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2011 г. (ОВ L 132, 2011 г., стр. 1) (наричана по-нататък „Директива 2003/109“).

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове между, по дело C‑829/21, TE и RU, чрез законния си представител TE, две гражданки на Гана, от една страна, и Stadt Frankfurt am Main (община Франкфурт на Майн, Германия), от друга страна, във връзка с отказа на последната да поднови разрешението за пребиваване на TE и да издаде разрешение за пребиваване на RU, а по дело C‑129/22 — между EF, гражданин на Пакистан, и Stadt Offenbach am Main (община Офенбах на Майн, Германия) във връзка с отказа на последната да поднови разрешението за пребиваване на EF, с мотива, че по всеки от тези два спора TE и EF са загубили правото си на статут на дългосрочно пребиваващ, предоставен от Италианската република и удостоверен с безсрочно разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС, поради отсъствието им от територията на Италия за период, по-дълъг от шест години.

3

Съображения 4, 6, 10, 11, 17, 21 и 22 от Директива 2003/109 гласят:

[…]

[…]

[…]

[…]

4

Член 1 от тази директива е озаглавен „Предмет“ и гласи:

„Настоящата директива определя:

[…]“.

5

Член 2 от посочената директива, който е озаглавен „Определения“, предвижда в букви б)—г) и ж) следното:

„За целите на настоящата директива:

[…]

[…]

6

Глава II от посочената директива, която включва членове 4—13, съдържа съвкупност от правила, свързани със статута на дългосрочно пребиваващ в държава членка, по-специално относно предоставянето и загубата на този статут.

7

Член 8 от посочената директива е озаглавен „Разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в [ЕС]“ и предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Статутът на дългосрочно пребиваващ е постоянен, като се спазват условията на член 9.

2.   Държавите членки издават на дългосрочно пребиваващия разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в [ЕС]. Това разрешение е със срок на валидност най-малко пет години, като при изтичането му може да бъде автоматично подновено, а при необходимост това да става след представяне на молба“.

8

Член 9 от същата директива е озаглавен „Отнемане или загуба на статут“ и гласи:

„1.   Дългосрочно пребиваващият губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в следните случаи:

[…]

[…]

4.   Дългосрочно пребиваващият, който пребивава в друга държава членка, съгласно глава III, губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ, получено в първата държава, веднага след като този статут му е предоставен в друга държава членка по смисъла на член 23.

Във всички случаи след шестгодишно отсъствие от територията на държавата членка, която му е предоставила статут на дългосрочно пребиваващ, съответното лице губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в споменатата държава членка.

Чрез дерогация от втора алинея съответната държава членка може да предвиди поради особени причини дългосрочно пребиваващият да запази своя статут в споменатата държава членка в случай на отсъствие над шест години.

5.   По отношение на случаите, посочени в параграф 1, буква в) и в параграф 4, държавите членки, които са предоставили статута, предвиждат опростена процедура за възстановяването на статут на дългосрочно пребиваващ.

Споменатата процедура се прилага по-специално спрямо лица, които са пребивавали във втората държава членка за провеждане на обучение.

Условията и процедурата за възстановяване на статут на дългосрочно пребиваващ се определят от националното право.

6.   Изтичането на разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в [ЕС] не води по никакъв начин до отнемане или загуба на статут на дългосрочно пребиваващ.

[…]“.

9

Глава III от Директива 2003/109 е озаглавена „Пребиваване в други държави членки“ и обхваща членове 14—23.

10

Член 14, параграф 1 от Директива 2003/109 предвижда:

„Дългосрочно пребиваващият придобива право на пребиваване за повече от три месеца на територията на държавите членки, различни от тази, която му е предоставила статут на дългосрочно пребиваващ, доколкото определените в настоящата глава условия са изпълнени“.

11

Съгласно член 15 от тази директива, който е озаглавен „Условия за пребиваване във втора държава членка“:

„1.   В най-кратки срокове и най-късно до три месеца от влизането си на територията на втора държава членка дългосрочно пребиваващият депозира молба за разрешение за пребиваване пред компетентните органи на тази държава членка.

[…]

2.   Държавите членки имат право да изискват от съответното лице да представи доказателствата, с които разполага, за:

[…]

4.   Молбата се придружава от доказателствени материали, които се определят от националното право и показват, че съответното лице отговаря на приложимите условия, както и от неговото разрешение за дългосрочно пребиваване и валиден пътнически документ или легализирани копия на същия.

Посочените в първа алинея документи може да включват и документи, свързани със съответното жилище.

[…]“.

12

Член 19 от посочената директива, който е озаглавен „Разглеждане на молбата и издаване на разрешение за пребиваване“, предвижда в параграф 2:

„Ако условията, посочени в членове 14, 15 и 16 са изпълнени и при условията на разпоредбите, касаещи обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве, посочени в членове 17 и 18, втората държава членка издава на дългосрочно пребиваващия подновяемо разрешение за пребиваване. Това разрешение за пребиваване се подновява след изтичането на неговия срок, след подаване на молба, ако това се налага. Втората държава членка информира първата държава членка за своето решение“.

13

Член 20 от същата директива, който е озаглавен „Процедурни гаранции“, гласи:

„1.   Всяко решение за отхвърляне на молбата за разрешение за пребиваване трябва да се обоснове. То се съобщава на съответния гражданин на трета страна съгласно процедурите за уведомяване на националното право в тази област. В уведомлението се посочват начините за възражение, които има на разположение заинтересованото лице, както и срокът, в който може да го направи.

[…]

2.   В случай на отхвърляне на молбата за разрешение за пребиваване, неподновяването на разрешението за пребиваване или отнемането му, съответното лице има право да упражни правото си на възражение пред съда на съответната държава членка“.

14

Член 22 от Директива 2003/109 е озаглавен „Отнемане на разрешение за пребиваване и задължение за реадмисия“ и предвижда в параграф 1:

„Доколкото гражданинът на трета страна не е получил статут на дългосрочно пребиваващ, втората държава членка може да вземе решение за отказ от подновяване на разрешението за пребиваване или отнемане на разрешението и задължаване на съответното лице и членовете на неговото семейство да напуснат нейната територия съгласно процедурите, включително експулсиране, в следните случаи:

[…]

[…]“.

15

Член 2 от Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet (Закон за пребиваването, заетостта и интеграцията на чужденците на федерална територия) от 30 юли 2004 г. (BGBl. 2004 I, стр. 1950) в редакцията му, приложима към споровете по главното производство (наричан по-нататък „AufenthG“), е озаглавен „Определения“ и предвижда в параграф 4:

„Изискването за жилище с достатъчна жилищна площ не надхвърля това, което е достатъчно за настаняване на кандидат за социално жилище под наем, субсидирано от публичните органи. […]“.

16

Член 5, параграф 1, точка 1 от AufenthG предвижда, че по принцип издаването на разрешение за пребиваване предполага средствата за издръжка да са осигурени.

17

Съгласно член 9а, параграф 2, точка 6 от същия този закон разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС се предоставя само ако съответният чужденец разполага с жилище с достатъчна жилищна площ за себе си и за живеещите в семейна общност с него членове на неговото семейство.

18

Член 38 от посочения закон е озаглавен „Разрешение за пребиваване за дългосрочно пребиваващите в други държави — членки на Европейския съюз“ и предвижда в параграф 1:

„На чужденец, който има статут на дългосрочно пребиваващ в друга държава — членка на Европейския съюз, се издава разрешение за пребиваване, ако възнамерява да пребивава на територията на Федерална република Германия в продължение на повече от 90 дни […]“.

19

Член 51, параграф 9, първа алинея, точка 4 от този закон гласи, че разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС, издадено от германските власти, се губи само ако чужденецът пребивава извън територията на Федерална република Германия за период от шест години.

20

Член 52, параграф 6 от AufenthG предвижда, че разрешението за пребиваване съгласно член 38а от същия закон се отнема, ако чужденецът загуби статута си на дългосрочно пребиваващ в друга държава — членка на Европейския съюз.

21

TE, гражданка на Гана, влиза на германска територия от Италия на 3 септември 2013 г.

22

Тя притежава разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС, издадено в Италия, в което е посочено „illimitata“ (безсрочно) и „Soggiornante di Lungo Periodo — [UE]“ (дългосрочно пребиваващ в [ЕС]).

23

В съответствие с член 38а от AufenthG на 5 декември 2013 г. компетентната по това време Ausländerbehörde der Stadt Offenbach (служба за чужденците на община Офенбах (Германия) ѝ издава разрешение за пребиваване със срок на валидност една година.

24

На 5 август 2014 г. TE ражда RU. Тъй като последната страда много сериозен порок на сърцето, който налага операции и последващи прегледи, TE е принудена да прекрати професионалната си дейност. Изправена пред тази ситуация, TE е принудена да прибегне до социални помощи, за да издържа семейството си.

25

С административни актове от 30 януари 2015 г. на службата за чужденците на община Офенбах молбите на TE и RU, подадени на 12 ноември 2014 г., с които се иска съответно подновяване и издаване на разрешение за пребиваване, са отхвърлени с мотива, че средствата им за издръжка не са осигурени, в противоречие с изискването по член 5, параграф 1, точка 1 от AufenthG. Те са поканени да напуснат германската територия и са заплашени с принудително отвеждане в Италианската република, що се отнася до TE, и в Република Гана, що се отнася до RU.

26

С решение от 20 ноември 2015 г. Verwaltungsgericht Frankfurt am Main (Административен съд Франкфурт на Майн, Германия) отхвърля подадената от TE и RU срещу тези административни актове жалба.

27

TE и RU са поискали да бъде допусната въззивна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция Hessischer Verwaltungsgerichtshof (Областен административен съд Хесен, Германия).

28

С определение от 11 март 2016 г. тази юрисдикция допуска въззивната жалба поради сериозни съмнения относно правилността на решението, постановено в първата инстанция, с оглед на по-големите медицински грижи, от които се нуждае RU — обстоятелство, което според посочената юрисдикция може да е основание за изключение от общото правило, установено в член 5, параграф 1, точка 1 от AufenthG.

29

Производството пред запитващата юрисдикция е спряно от 1 ноември 2017 г.

30

На 7 септември 2020 г. Община Франкфурт на Майн, която междувременно става ответник по това производство, го възобновява, като изтъква, че издаването на разрешение за пребиваване на TE съгласно член 38а от AufenthG вече не е възможно. Всъщност тя не е пребивавала в Италия повече от шест години и следователно вече не се ползвала със статут на дългосрочно пребиваващ. Разрешение за пребиваване не можело да бъде издадено и на TE съгласно член 9а от AufenthG, тъй като TE и RU живеели в жилище, финансирано от службите за социално подпомагане, което не представлявало жилище с „достатъчна жилищна площ“ по смисъла на тази разпоредба.

31

При тези обстоятелства Hessischer Verwaltungsgerichtshof (Областен административен съд Хесен) решава да спре производството и да постави на Съда следните въпроси:

32

EF, гражданин на Пакистан, е влязъл на германска територия на 1 април 2014 г. от Италия.

33

Той притежава разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС, издадено в Италия, в което е посочено „illimitata“ (безсрочно) и „Soggiornante di Lungo Periodo — [UE]“ (дългосрочно пребиваващ в [ЕС]).

34

В съответствие с член 38а от AufenthG на 10 юли 2014 г. компетентната по това време Ausländerbehörde des Landkreises Offenbach (служба за чужденците в окръг Офенбах, Германия) му издава разрешение за пребиваване със срок на валидност една година.

35

След това разрешението за пребиваване е подновявано непрекъснато, за последен път на 28 май 2019 г. от понастоящем компетентната община Офенбах на Майн, със срок до 13 юли 2021 г.

36

Молбата от 17 март 2021 г. на EF за подновяване на разрешението за пребиваване съгласно член 38а AufenthG обаче е отхвърлена със заповед на тази община от 27 април 2021 г. с мотиви по същество, че същият е загубил правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в Италия, тъй като повече от шест години вече не пребивава на италианска територия.

37

На 6 май 2021 г. EF подава жалба срещу тази заповед пред запиващата юрисдикция Verwaltungsgericht Darmstadt (Административен съд Дармщат, Германия), с която иска по-специално да се задължи община Офенбах на Майн да поднови разрешението му за пребиваване съгласно член 38а от AufenthG.

38

При тези обстоятелства Verwaltungsgericht Darmstadt (Административен съд Дармщат) решава да спре производството и да постави на Съда следните въпроси:

В случай на отрицателен отговор:

В случай на отрицателен отговор:

В случай на утвърдителен отговор:

39

С решение на председателя на Съда от 8 ноември 2022 г. дела C‑829/21 и C‑129/22 са съединени за целите на евентуалната устна фаза на производството и на съдебното решение.

40

С първите си три въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващите юрисдикции по дела C‑829/21 и C‑129/22 искат по същество да се установи дали Директива 2003/109 трябва да се тълкува в смисъл, че държава членка може да откаже да поднови разрешение за пребиваване, което е издала на гражданин на трета страна съгласно разпоредбите на глава III от тази директива, на основанието, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от същата директива, че тъй като е отсъствал от територията на държавата членка, която му е предоставила статут на дългосрочно пребиваващ, за период, по-дълъг от шест години, този гражданин е загубил правото си на този статут в последната държава членка и ако това е така, на какви условия се подчинява подобно решение за отказ.

41

В това отношение, на първо място, от член 14, параграф 1 от Директива 2003/109 следва, че притежаването на правото на статут на дългосрочно пребиваващ в „първата държава членка“ по смисъла на член 2, буква в) от тази директива е условие, което предварително трябва да бъде изпълнено от гражданин на трета страна, който желае да пребивава на територията на „втората държава членка“ по смисъла на член 2, буква г) от същата директива въз основа на разрешение за пребиваване, издадено по силата на разпоредбите на глава III от Директивата. Член 19, параграф 2 от същата тази директива потвърждава наличието на такова условие.

42

Член 22 от Директива 2003/109 потвърждава, че това условие трябва да бъде изпълнено и за да може заинтересованото лице да получи подновяване на такова разрешение за пребиваване във втората държава членка, като се има предвид, че съгласно член 22, параграф 1, буква б) последната държава членка може да реши да откаже да поднови посоченото разрешение, когато предвидените в членове 14—16 от тази директива условия вече не са изпълнени.

43

Освен това от член 15 от Директива 2003/109 следва, че за разлика от другите условия, предвидени в тази разпоредба, държавите членки не могат да дерогират условието, посочено в точка 41 от настоящото решение.

44

Императивният характер на това условие произтича от това, че както отбелязва и генералният адвокат в точка 41 от заключението си, правото на пребиваване във втората държава членка е право, което произтича от правото на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка.

45

От това следва, че ако при разглеждането на молба за подновяване на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109 втората държава членка констатира, че съответният гражданин на трета страна е загубил правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка, по-специално на основанието — както предвижда член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 — че е отсъствал от територията на първата държава членка повече от шест години, тази констатация е пречка за такова подновяване.

46

На второ място, както се потвърждава от съображение 21 от Директива 2003/109, в рамките на въведената с тази директива система втората държава членка — в която гражданинът на трета страна желае да пребивава въз основа на правото си на статут на дългосрочно пребиваващ, с което се ползва в първата държава членка — трябва да провери дали този гражданин отговаря на условията за предоставяне или подновяване на разрешение за пребиваване, сред които е условието по член 14, параграф 1 от посочената директива той действително да разполага с това право в първата държава членка.

47

Така в рамките на такава проверка втората държава членка може да се наложи да провери дали съответният гражданин на трета страна не е загубил правото на такъв статут по-специално поради основанието по член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109.

48

Макар подобна проверка да може евентуално да доведе до това втората държава членка да констатира загубата на правото на статут на дългосрочно пребиваващ и следователно в съответствие с член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109 да откаже на съответния гражданин на трета страна подновяването на разрешението му за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива, само първата държава членка може да отнеме този статут и разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС или може евентуално да приложи опростената процедура за възстановяване на този статут — процедура, която трябва да бъде установена от държавите членки в съответствие с член 9, параграф 5 от тази директива.

49

На трето място, що се отнася до релевантната дата за преценката от втората държава членка на въпроса дали е изпълнено условието по член 14, параграф 1 от Директива 2003/109 за подновяването на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива, на пръв поглед могат да се вземат предвид три дати.

50

Както впрочем по същество отбелязва генералният адвокат в точка 46 от заключението си, релевантната дата би могла да бъде или датата на подаване на молбата за подновяване на разрешението за пребиваване, или по-късна дата, предхождаща датата на административното решение във връзка с тази молба, или още по-късна дата, която е между датата на подаване на жалба по съдебен ред срещу административното решение, с което се отхвърля посочената молба и датата на приемане на съдебното решение, например — както предлага запитващата юрисдикция по дело C‑829/21 — датата на последното съдебно заседание.

51

Единствената релевантна дата за преценката на условието по член 14, параграф 1 от Директива 2003/109 обаче е датата на подаване от съответния гражданин на трета страна на молбата му за подновяване на разрешението за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива.

52

Всъщност да се приеме, че за целите на такава преценка държавите членки разполагат с възможността да възприемат по-късна дата, която се намира в хода на административно или съдебно производство, би било в противоречие с принципите на равно третиране и на правна сигурност, доколкото уважаването на такава молба за подновяване на разрешение за пребиваване би могло да зависи от обстоятелства, свързани не със самия молител, а главно свързани с администрацията или националните юрисдикции, като по-голямата или по-малка бързина при разглеждане на молбата или произнасяне по жалбата срещу решение за отхвърляне на такава молба (вж. по аналогия решение от 16 юли 2020 г., État belge (Събиране на семейството — Малолетно или непълнолетно дете), С‑133/19, C‑136/19 и C‑137/19, EU:C:2020:577, т. 42).

53

В този контекст следва да се подчертае, че както следва и от съображение 10 от Директива 2003/109, в рамките на процедурните правила, които уреждат разглеждането на молбата за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ, законодателят на Съюза е искал да гарантира на съответните граждани на трети страни подходящо ниво на правна сигурност.

54

При това положение, както по същество посочва генералният адвокат в точки 55 и 56 от заключението си, ако втората държава членка счита, че загубата на правото на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка — например поради изтичането на срока от шест години по член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 — е настъпила в хода на административното или съдебното производство във връзка с посочената молба за подновяване, няма пречка на това основание тя да приеме ново решение, с което да откаже подновяването или да отнеме това разрешение за пребиваване съгласно член 22 от посочената директива.

55

На четвърто място, що се отнася до тежестта на доказване, че посоченото в точка 41 от настоящото решение условие е изпълнено за целите на предоставянето или подновяването на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109, тъй като съответният гражданин на трета страна има правото на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка, тази тежест на доказване по принцип се носи от този гражданин.

56

От член 15, параграф 4, първа алинея от Директива 2003/109 във връзка със съображение 11 от нея обаче следва, че за да се установи, че това условие е изпълнено, по принцип е достатъчно този гражданин да представи на втората държава членка своето разрешение за дългосрочно пребиваване в ЕС, издадено от първата държава членка в съответствие с член 8, параграф 2 от тази директива, тъй като такова разрешение, ако е валидно, позволява на същия гражданин да докаже лесно и незабавно правото си на статут на дългосрочно пребиваващ и непрекъснатостта на това право. Следователно такова валидно разрешение позволява да се презумира, че този гражданин продължава да разполага с правото на този статут.

57

В този контекст Съдът вече е постановил, че от тълкуването на член 2, буква б) във връзка с член 14, параграф 1 от Директива 2003/109 следва, че по принцип разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС предоставя на своя титуляр правото на пребиваване за повече от три месеца на територията на държавите членки, различни от тази, която му е предоставила статут на дългосрочно пребиваващ (решение от 17 юли 2014 г., Tahir, C‐469/13, EU:C:2014:2094, т. 42).

58

Впрочем член 9, параграф 6 от Директива 2003/109 предвижда, че обратно изтичането на разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС не води по никакъв начин до отнемане или загуба на статута на дългосрочно пребиваващ, което свидетелства за декларативния характер на такова разрешение за пребиваване.

59

В случая е безспорно, че TE и EF разполагат, всеки един от тях, в първата държава членка, а именно Италия, с безсрочно разрешение за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС и следователно валидно такова, поради което трябва да се презумира в тяхна полза, че те продължават да разполагат с правото на статут на дългосрочно пребиваващ в тази държава членка.

60

Такава презумпция, доколкото е задължителна за втората държава членка при разглеждането на молба за издаване на разрешение за пребиваване или за неговото подновяване, се вписва в духа на взаимно доверие между държавите членки, което, както посочва съображение 17 от Директива 2003/109, се благоприятства от хармонизацията на условията за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ, за които се отнася тази директива.

61

На пето място, следва да се уточни, че тази презумпция обаче не е необорима.

62

Всъщност, като се има предвид декларативният характер на разрешението за пребиваване на дългосрочно пребиваващ в ЕС, както вече бе отбелязано в точка 58 от настоящото решение, дори ако съответният гражданин на трета страна е в състояние да представи на втората държава членка такова валидно разрешение, на тази държава членка може да се наложи — по-специално при разглеждането на молба за подновяване на разрешение за пребиваване, издадено съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109 — да провери дали непрекъснатостта на правото на статут на дългосрочно пребиваващ не трябва да се постави под въпрос с оглед на някое от основанията за загубване на посочения статут на дългосрочно пребиваващ, посочени в член 9 от тази директива.

63

Такова поставяне под въпрос обаче зависи от установяването от втората държава членка на наличието на достатъчно конкретни и съгласувани индиции, че едно от тези основания може да се приложи в случая, с който е сезирана.

64

Що се отнася по-специално до основанието, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109, индиция за такава загуба, която може да обоснове проверка от страна на втората държава членка на непрекъснатостта на правото на посочения статут, е фактът, че към датата на подаване на молбата на заинтересованото лице са изминали повече от шест години от пристигането му на територията на тази държава членка или от получаването на първото му разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива в същата тази държава членка.

65

На шесто място, при наличието на такива индиции втората държава членка е длъжна да извърши два вида допълнителни проверки, по-специално що се отнася до основанието за загуба на правото на статут на дългосрочно пребиваващ, предвидено в член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109.

66

Първо, за да се определи дали тази разпоредба се прилага, втората държава членка трябва да вземе предвид обстоятелството, че всяко физическо присъствие на заинтересованото лице на територията на първата държава членка в рамките на периода от шест години, макар през този период присъствието да е с обща продължителност само няколко дни, е достатъчно, за да се попречи на загубата на правото му на статут на дългосрочно пребиваващ (вж. по аналогия, що се отнася до член 9, параграф 1, буква в) от Директива 2003/109, решение от 20 януари 2022 г.Landeshauptmann von Wien (Загуба на статут на дългосрочно пребиваващ), C‑432/20, EU:C:2022:39, т. 47).

67

Такова тълкуване на член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 се основава по-специално на необходимостта, вече подчертана в точка 53 от настоящото решение, да се гарантира на съответните граждани на трети страни в рамките на процедурните правила, които уреждат разглеждането на молбата за получаване на статут на дългосрочно пребиваващ, подходящо ниво на правна сигурност (вж. в този смисъл решение от 20 януари 2022 г.Landeshauptmann von Wien (Загуба на статут на дългосрочно пребиваващ), C‑432/20, EU:C:2022:39, т. 38—40).

68

Следователно присъствие, дори и за много кратък период от време, на съответния гражданин на трета страна на територията на първата държава членка по време на посочения в тази разпоредба период от шест години води до прекъсване на давността, установена в последната разпоредба, и започването на нов срок от шест години, който започва да тече от датата, на която се преустановява всяко присъствие на този гражданин на територията на първата държава членка.

69

Следователно в рамките на разглеждането на молба за подновяване на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109, втората държава членка трябва самата тя да провери дали съществуват данни, които ѝ позволяват да заключи, че периодът от шест години, посочен в член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива, е изтекъл към датата на подаване на молбата на заинтересованото лице, и при утвърдителен отговор, да му съобщи това обстоятелство, като го уведоми, че този срок може да е бил прекъснат и че може да е започнал да тече нов срок от шест години, ако междувременно той се е намирал отново на територията на първата държава членка.

70

В този контекст втората държава членка трябва да покани съответния гражданин на трета страна, ако той твърди, че е налице такова прекъсване, да представи доказателства, които могат да установят присъствие на територията на първата държава членка през посочения период от шест години, дори подобно присъствие да е продължило само няколко дни.

71

Второ, ако от проверките, извършени от втората държава членка, е видно, че съответният гражданин на трета страна е отсъствал от територията на първата държава членка за период, по-дълъг от шест години, втората държава членка трябва също така да провери в съответствие с член 9, параграф 4, трета алинея от Директива 2003/109 дали първата държава членка е използвала в законодателството си възможността, посочена в тази разпоредба, да предвиди, чрез дерогация от член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива, че „поради особени причини“ дългосрочно пребиваващият запазва своя статут в споменатата държава членка „в случай на отсъствие над шест години“, и когато това е така, дали в случая е установена такава особена причина.

72

Що се отнася до тези два вида проверки, втората държава членка трябва да се обърне към първата държава членка, за да поиска съдействието ѝ, тъй като за тези проверки е необходимо да се прибегне до информация, с която само последната държава членка може да разполага.

73

В това отношение следва да се припомни, че в отношенията между държавите членки трябва да се отчита принципа на лоялно сътрудничество, прогласен в член 4, параграф 3 ДЕС, който задължава държавите членки по принцип и следователно по-специално в рамките на случаите, уредени от Директива 2003/109, при пълно взаимно зачитане да си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите.

74

Накрая, едва след като извърши тези проверки и след преценка на всички релевантни обстоятелства, евентуално втората държава членка може единствено за целите на процедурата по разглеждане на молбата за подновяване на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109 да направи извод, че към датата на подаване на тази молба в съответствие с член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива съответният гражданин на трета страна вече не разполага с правото на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка и на това основание може да откаже да поднови това разрешение за пребиваване в съответствие с член 22, параграф 1, буква б) от същата тази директива.

75

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първите три въпроса по дела C‑829/21 и C‑129/22 следва да се отговори, че Директива 2003/109, и по-специално член 22, параграф 1, буква б) от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че държава членка може да откаже да поднови разрешение за пребиваване, което е предоставила на гражданин на трета страна съгласно разпоредбите на глава III от тази директива, на основанието, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от споменатата директива, че тъй като е отсъствал от територията на държавата членка, която му е предоставила статут на дългосрочно пребиваващ, за период, по-дълъг от шест години, и тъй като последната държава членка не е използвала възможността, предвидена в член 9, параграф 4, трета алинея от същата директива, този гражданин е загубил правото си на този статут в същата тази държава членка, при условие че шестгодишният срок е изтекъл най-късно към датата на подаване на молбата за подновяване на посоченото разрешение и че този гражданин преди това е бил поканен да представи доказателство за евентуално присъствие на посочената територия през този срок.

76

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑129/22 иска по същество да се установи дали член 9, параграф 4, втора алинея и член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109 трябва да се тълкуват в смисъл, че втората държава членка, която прилага тези разпоредби чрез две отделни разпоредби, ги транспонира надлежно в националното право, когато първата разпоредба възпроизвежда основанието, което води до загуба на правото на статут на дългосрочно пребиваващ, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива, а втората разпоредба предвижда, че разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от посочената директива трябва да бъде отнето, ако съответният гражданин на трета страна е загубил правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в държавата членка, която го е издала, без тази разпоредба да се позовава конкретно на някое от основанията за загуба на това право, посочени в член 9 от същата тази директива.

77

В това отношение от практиката на Съда следва, че транспонирането в националното право на разпоредби от правото на Съюза като член 9, параграф 4, втора алинея и член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109 изисква те да бъдат приложени чрез разпоредби с необходимата специфичност, точност и яснота, за да спази изискването за правна сигурност (вж. по аналогия решения от 24 април 2012 г., Kamberaj, C‑571/10, EU:C:2012:233, т. 87, и от 3 септември 2020 г., Subdelegación del Gobierno en Barcelona (Дългосрочно пребиваващи), C‑503/19 и C‑592/19, EU:C:2020:629, т. 36 и 37).

78

Що се отнася по-специално до член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109, от тази съдебна практика следва също, че ако се окаже, че случаят не е такъв, съответната държава членка не би могла да се позове на тази разпоредба, за да отхвърли молба на гражданин на трета страна за подновяване на разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от Директива 2003/109.

79

Национална разпоредба като член 52, параграф 6 от AufenthG — която предвижда, че разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива трябва да бъде отнето, ако съответният гражданин на трета страна загуби правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в друга държава членка — транспонира член 22, параграф 1, буква б) в съответствие с изискванията за специфичност, точност и яснота, посочени в припомнената в точка 77 от настоящото решение съдебна практика, дори ако тази национална разпоредба не се позовава изрично на основанията за загуба на правото на този статут, предвидени в член 9 от Директива 2003/109.

80

Всъщност, от една страна, от такава национална разпоредба недвусмислено следва, че такова разрешение за пребиваване се отнема от втората държава членка, ако заинтересованото лице е загубило правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в държавата членка, която му е предоставила това право.

81

От друга страна, обстоятелството, съдържащо се в тази национална разпоредба, което позволява на втората държава членка да обоснове такова отнемане — а именно че съответният гражданин на трета страна е загубил правото на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка — може да се разбира като препращащо към различните основания за загуба на правото на посочения статут, предвидени в член 9 от Директива 2003/109, тъй като предоставилата това право държава членка може да го отнеме само на едно от тези основания.

82

Освен това разпоредба от националното право на държава членка като член 51, параграф 9, първо изречение, точка 4 от AufenthG — която предвижда, че гражданин на трета страна, който има право на статут на дългосрочно пребиваващ в тази държава членка, губи правото си на такъв статут, ако отсъства от територията на посочената държава членка за период от шест години — транспонира член 9, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 в съответствие с изискванията за специфичност, точност и яснота, посочени в припомнената в точка 77 от настоящото решение съдебна практика.

83

Следователно въз основа на посочената разпоредба от националното право, чрез която се транспонира член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109, втората държава членка може да откаже да предостави на гражданин на трета страна разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от посочената директива или може да откаже да поднови такова разрешение, ако установи, че посоченият гражданин е загубил правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в първата държава членка на основанието, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива.

84

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос по дело C‑129/22 следва да се отговори, че член 9, параграф 4, втора алинея и член 22, параграф 1, буква б) от Директива 2003/109 трябва да се тълкуват в смисъл, че втората държава членка, която прилага тези разпоредби чрез две отделни разпоредби, ги транспонира надлежно в националното право, когато първата разпоредба възпроизвежда основанието, което води до загуба на правото на статут на дългосрочно пребиваващ, посочено в член 9, параграф 4, втора алинея от тази директива, а втората разпоредба предвижда, че разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от посочената директива трябва да бъде отнето, ако съответният гражданин на трета страна е загубил правото си на статут на дългосрочно пребиваващ в държавата членка, която го е издала, без тази разпоредба да се позовава конкретно на някое от основанията за загуба на това право, посочени в член 9 от същата тази директива.

85

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑829/21 иска по същество да се установи дали член 15, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 трябва да се тълкува в смисъл, че държавата членка, в която гражданинът на трета страна е поискал да му бъде издадено разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива или да му бъде подновено такова разрешение, може да отхвърли тази молба с мотива, че този гражданин не е приложил към молбата си доказателства, че разполага с жилище с достатъчна жилищна площ, въпреки че тази държава членка не е приложила тази разпоредба.

86

В това отношение, както следва от вече припомнената в точки 77 и 78 от настоящото решение практика на Съда, запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да тълкува националното право в рамките на производството по член 267 ДФЕС, следва да провери дали националното ѝ право съдържа разпоредба, която прилага член 15, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 с необходимите специфичност, точност и яснота, за да отговори на изискването за правна сигурност. Ако се окаже, че това не е така, втората държава членка не може да се позове на тази разпоредба, за да отхвърли молбата на гражданин на трета страна да му бъде издадено разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива или да му бъде подновено такова разрешение.

87

В случая обаче съгласно самия текст на четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑829/21 счита, че „[…] [Федерална Република] Германия не се е възползвала от правото по член 15, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109[…]“.

88

С оглед на гореизложеното на четвъртия въпрос по дело C‑829/21 следва да се отговори, че член 15, параграф 4, втора алинея от Директива 2003/109 трябва да се тълкува в смисъл, че държавата членка, в която гражданинът на трета страна е поискал да му бъде издадено разрешение за пребиваване съгласно разпоредбите на глава III от тази директива или да му бъде подновено такова разрешение, не може да отхвърли тази молба с мотива, че този гражданин не е приложил към молбата си доказателства, че разполага с жилище с достатъчна жилищна площ, тъй като тази държава членка не е приложила тази разпоредба.

89

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: