—

за г‑н Zarski, от B. Stankiewicz, Z. Korsak и A. Ostrowska-Maciąg, radcy prawni,

—

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

—

за испанското правителство, от M. A. Sampol Pucurull, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от M. Patakia, A. C. Becker и J. Szczodrowski, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, параграф 1, член 2, точка 1, членове 3 и 6 и член 12, параграф 4 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1 и поправки в OB L 233, 2012 г., стр. 3 и OB L 218, 2015 г., стр. 82).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Piotr Zarski и г‑н Andrzej Stadnicki относно получаване на обезщетение за разноските, направени от г‑н Zarski за събирането на дължими суми за забавени плащания на наем от г‑н Stadnicki.

3

Член 6, параграф 3 от Директива 2000/35/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 юни 2000 година относно борбата със забавяне на плащане по търговските сделки (ОВ L 200, 2000 г., стр. 35; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 226), гласи:

„При транспонирането на настоящата директива държавите членки могат да изключат:

[…]

4

Съображение 12 от Директива 2011/7 предвижда:

„Забавата на плащане представлява нарушение на договора, което е станало финансово привлекателно за длъжниците в повечето държави членки поради ниските лихви, начислявани за забава, или липсата на такива, и/или бавната процедура на обжалване. Необходими са решителни промени с цел да се създаде култура на плащане в срок, включително като изключването на правото на начисляване на лихви винаги се разглежда като договорно условие или практика, представляващи явна злоупотреба, за да се обърне тази тенденция и подобна практика да бъде обезсърчена. Тези промени следва също да включват въвеждането на специални разпоредби относно сроковете за плащане и обезщетяването на кредиторите за понесените разходи, както и, inter alia, относно това, че следва да се допуска, че изключването на правото на обезщетяване за разноските по събирането представлява явна злоупотреба“.

5

По силата на член 1, параграф 1 от Директива 2011/7:

„Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на малките и средните предприятия“.

6

Съгласно член 2 от тази директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]“.

7

Под заглавието „Обезщетяване за разноските по събирането“ член 6 от Директива 2011/7 предвижда:

„1.   Държавите членки следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки в съответствие с член 3 или 4, кредиторът да е в правото си да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 EUR.

2.   Държавите членки следят за това фиксираната сума, посочена в параграф 1, да е дължима, без да е необходима покана, и да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането.

3.   Освен фиксираната сума, посочена в параграф 1, кредиторът има право да иска от длъжника разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника. Те биха могли да включват разноски, понесени, inter alia, вследствие на наемане на адвокат или използване на услугите на агенция за събиране на вземания“.

8

Съгласно член 12, параграф 4 от посочената директива:

„При транспонирането на директивата държавите членки решават дали да изключат договорите, сключени преди 16 март 2013 г.“.

9

Член 13, първа алинея от същата директива гласи:

„Директива 2000/35/ЕО се отменя, считано от 16 март 2013 г., без да се засягат задълженията на държавите членки относно срока за транспонирането ѝ в националното право и прилагането ѝ. При все това тя остава приложима към договорите, сключени преди посочената дата, за които настоящата директива не се прилага съгласно член 12, параграф 4“.

10

Директива 2011/7/ЕС е транспонирана в полския правен ред със Закона от 8 март 2013 г. относно сроковете за плащане по търговски сделки (наричан по-нататък „Законът от 8 март 2013 г.“), влязъл в сила на 28 април 2013 г., с който се отменя Законът от 12 юни 2003 г. относно сроковете за плащане по търговски сделки.

11

Член 4 от Закона от 8 март 2013 г. предвижда:

„За целите на настоящия закон се прилагат следните определения:

търговска сделка — договор с предмет възмездна доставка на стока или възмездно предоставяне на услуга, сключен във връзка с дейността на страните по член 2;

[…]“.

12

Член 10 от посочения закон гласи:

„1.   От датата на възникване на право на лихви по член 7, параграф 1 или член 8, параграф 1 кредиторът има право да получи от длъжника, без да отправя искане за плащане, равностойността на 40 EUR в полски злоти по осреднения курс на еврото, обявен от Полската народна банка на последния работен ден от месеца, предхождащ месеца, в който е настъпила изискуемост на паричната престация, представляващи обезщетение за разноските по събиране.

2.   Освен сумата по параграф 1, кредиторът има право да иска разумно обезщетение за понесените разноски по събиране, надвишаващи тази сума.

3.   Правото да се получи сумата по параграф 1 възниква във връзка с търговски сделки при спазване на член 11, параграф 2, точка 2“.

13

Член 15 от Закона от 8 март 2013 г. предвижда:

„1.   За търговските сделки, сключени до датата на влизане в сила на закона, се прилагат действащите до този момент разпоредби.

[…]“.

14

За разлика от член 10, параграф 1 от Закона от 8 март 2013 г., в Закона от 12 юни 2003 г. относно сроковете за плащане по търговски сделки няма разпоредба, която да предвижда право за кредитора да претендира фиксирано обезщетение в размер на 40 EUR за понесените разноски по събиране.

15

Страните по спора в главното производство са предприемачи, сключили на 20 септември 2010 г. договор за наем за неопределен срок, по силата на който наемателят, г‑н Stadnicki, е ползвал служебни помещения, принадлежащи на наемодателя, г‑н Zarski, срещу заплащането на наемна цена. Във връзка със забавяне на плащанията на наема в периода от 9 април 2014 г. до февруари 2015 г. наемодателят е поискал от наемателя заплащането на фиксирано обезщетение в размер на 40 EUR за разноските по събиране на наемите, платени със закъснение.

16

Sąd Rejonowy dla m. st. Warszawy (Районен съд Варшава, Полша) е отхвърлил иска на г‑н Zarski, основан на член 10, параграф 1 от Закона от 8 март 2013 г., с мотива че съгласно член 15 от този закон същият не се прилага за договори, сключени преди 28 април 2013 г. Г‑н Zarski обжалва това решение пред запитващата юрисдикция.

17

Тази юрисдикция пита най-напред дали наемът на помещение е услуга по смисъла на член 2, точка 1 и член 3 от Директива 2011/7.

18

При утвърдителен отговор на първия въпрос запитващата юрисдикция изпитва съмнения дали при сключване на договор за наем за неопределен срок търговската сделка съответства на самия договор или на индивидуалната, самостоятелна „сделка“, изразяваща се във всяко отделно плащане на наема. Според нея договорът е част от поредица операции, съставляващи търговски сделки. Законът от 8 март 2013 г. несъмнено ограничавал търговските сделки до договорите. Въпреки това продължава да е налице съмнение дали законодателят на Европейския съюз защитава правен акт, какъвто е договорът, или също така обезпечава „разглеждано в стопанските му аспекти икономическо събитие“, каквото е плащането в замяна на доставката на стоки или на предоставянето на услуги.

19

Според запитващата юрисдикция от член 2, точка 1 от Директива 2011/7 произтича, че макар всеки договор да е търговска сделка, не всяка търговска сделка непременно съставлява договор. Така например от един рамков договор биха могли да произтекат няколко индивидуални търговски сделки. Освен това защитата на правото на кредитора да получи плащане в срок по търговската сделка насърчавала да не се ограничава посочената защита до договорите, а да се разшири и за търговските сделки.

20

Ако понятието „търговска сделка“ трябва да се схваща като индивидуалната, самостоятелна сделка, изразяваща се във всяко отделно плащане на наема, запитващата юрисдикция иска също така да се установи дали държавите членки могат да изключат, по силата на член 12, параграф 4 от Директива 2011/7, прилагането ѝ по отношение на договори за наем, сключени до 16 март 2013 г., в случаите, когато забавянето на отделните плащания на наема настъпва след тази дата.

21

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в член 12, параграф 4 посочената директива си служи с понятието „договор“, а не „сделка“, въпреки че в много от останалите ѝ разпоредби присъства понятието „сделка“. Тя счита все пак, че продължава да е налице съмнение дали целта на Директива 2011/7 не е защитата на отделните продължителни или периодични правоотношения и дали, следователно, при тълкуването на член 12, параграф 4 от тази директива трябва да се отдаде или не предпочитание на принципа на прилагането на непосредственото действие на новата уредба.

22

При тези обстоятелства Sąd Okręgowy w Łodzi (Окръжен съд Варшава, Полша) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

23

С втория и третия си преюдициален въпрос, които трябва да се разгледат на първо място и заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 12, параграф 4 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да изключат от приложното поле на тази директива забавянето на плащания в изпълнение на договор, сключен преди 16 март 2013 г., дори когато това забавяне на плащания настъпва след тази дата или ако тези плащания съставляват търговски сделки, които непременно попадат във времевото приложно поле на посочената директива.

24

Член 12, параграф 4 от Директива 2011/7 позволява на държавите членки да решат, при транспонирането на настоящата директива, дали желаят да изключат от приложното поле на същата договорите, сключени преди 16 март 2013 г.

25

Следва да се припомни, че съгласно установената съдебна практика както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа никакво изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз (решение от 18 октомври 2016 г., Nikiforidis, C‑135/15, EU:C:2016:774, т. 28 и цитираната съдебна практика).

26

Тъй като член 12, параграф 4 от Директива 2011/7 не съдържа препращане към правото на държавите членки, той следва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване. Подобно тълкуване трябва да бъде дадено едновременно с оглед на текста и контекста на разпоредбата и целта на тази директива (решение от 10 ноември 2016 г., Kovalkovas, C‑477/16 PPU, EU:C:2016:861, т. 33).

27

Така, що се отнася до текста на член 12, параграф 4 от Директива 2011/7, следва да се отбележи, че законодателят на Съюза използва израза „договорите, сключени“, а не „търговски сделки“, съдържащ се в други разпоредби на тази директива.

28

При това положение и без да е необходимо да се определя в рамките на настоящото преюдициално запитване дали понятието „търговски сделки“ може да визира — както изглежда предлага запитващата юрисдикция — подробните условия на изпълнение на даден договор, е достатъчно да се констатира, че законодателят на Съюза при всички случаи е избягвал да употребява по какъвто и да е начин този израз, когато е определял обхвата на тази възможност, призната на държавите членки в член 12, параграф 4 от Директива 2011/7.

29

Следователно анализът на текста на тази разпоредба води до извода, че като си служи с израза „договорите, сключени“, законодателят на Съюза възнамерява да позволи на държавите членки да изключат от приложното поле на Директива 2011/7 договорните отношения, сключени преди 16 март 2013 г., в тяхната цялост, включително последиците, произтичащи от посочените договорни отношения и проявили се след тази дата.

30

Това тълкуване се потвърждава от контекста на разглежданата разпоредба, и по-конкретно от обхвата на член 13 от Директива 2011/7.

31

Всъщност посоченият член 13 отменя Директива 2000/35, считано от 16 март 2013 г., като същевременно предвижда, че тази директива остава въпреки това приложима за договорите, сключени преди тази дата и към които Директива 2011/7 не се прилага по силата на член 12, параграф 4 от последната.

32

От това следва, че когато една държава членка се е възползвала от възможността, призната ѝ от член 12, параграф 4 от Директива 2011/7, договорите, сключени преди 16 март 2013 г., продължават — при спазване на член 6, параграф 3, буква б) от Директива 2000/35 — да се уреждат от последната директива, включително за техните бъдещи последици, независимо от факта, че последната директива по принцип е отменена, считано от същата дата. В тези случаи Директива 2011/7 не може да се прилага за последиците от такива договори, настъпили след 16 март 2013 г., тъй като за същите не могат едновременно да бъдат приложими разпоредбите на Директива 2000/35 и на Директива 2011/7.

33

От гореизложеното следва, че за оспорванията във връзка с плащания, дължими след 16 март 2013 г., не могат да се прилагат разпоредбите на Директива 2011/7, когато договорът, по силата на който се дължат тези плащания, е сключен преди тази дата и съответната държава членка се е възползвала от предвидената в член 12, параграф 4 от Директива 2011/7 възможност.

34

При това положение на втория и третия поставен въпрос следва да се отговори, че член 12, параграф 4 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да изключат от приложното поле на тази директива забавянето на плащания при изпълнението на договор, сключен преди 16 март 2013 г., дори в случаите, когато забавянето на тези плащания настъпва след тази дата.

35

Предвид отговора на втория и третия въпрос не е необходимо да се отговаря на първия въпрос.

36

Действително, тъй като разглежданият по главното производство договор е сключен преди 16 март 2013 г. г и Република Полша се е възползвала от възможността, предвидена в член 12, параграф 4 от Директива 2011/7, тази директива не може да е приложима по време за посочения договор, така че е излишно да се определя дали той следва да бъде изключен и от материалното приложно поле на същата.

37

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Член 12, параграф 4 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки трябва да се тълкува в смисъл, че държавите членки могат да изключат от приложното поле на тази директива забавянето на плащания при изпълнението на договор, сключен преди 16 март 2013 г., дори в случаите, когато забавянето на тези плащания настъпва след тази дата.