1.

Софийски районен съд (България) отправя шест въпроса до Съда на ЕС относно тълкуването на Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане ( 2 ) в светлината на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2.

CH е български гражданин, който не владее писмено български език. Той има съдебно минало.

3.

На 16 декември 2022 г. CH е арестуван по подозрение, че е извършил грабеж на 2 и 14 декември 2022 г. След като е отведен в полицейския участък, той подписва декларация, с която се отказва от правото си да бъде представляван от адвокат. Съгласно българското законодателство се изискват подписите на полицейски служител и независим свидетел, за да се докаже, че неграмотно лице се е отказало от това право. Нито едно от тези условия не е изпълнено ( 3 ). По време на последвалия полицейски разпит в отсъствието на адвокат CH признава, че е извършил втория грабеж, и посочва местонахождението на откраднатите тогава вещи. В хода на извършеното по-късно същия ден разпознаване на лица на живо жертвата на втория грабеж разпознава CH като извършител.

4.

На 17 декември 2022 г. жертвата на първия грабеж разпознава CH като извършител в хода на второ разпознаване на лица на живо, извършено в отсъствието на адвокат. След това Софийската районна прокуратура (България) повдига обвинение на CH за това, че е извършил грабеж на 2 и 14 декември 2022 г. Съгласно българското законодателство лице, обвинено в извършването на престъпление, трябва да има защитник, поради което му е назначен адвокат, който да го представлява.

5.

На 19 декември 2022 г. CH се явява пред Софийски районен съд, който постановява да му бъде наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 29 декември 2022 г. Софийски градски съд потвърждава тази мярка.

6.

На 13 юни 2023 г. Софийски районен съд отхвърля молбата на CH за налагане на по-лека мярка за неотклонение. На 22 юни 2023 г. Софийски градски съд потвърждава това определение.

7.

На 18 август 2023 г. Софийски районен съд решава да освободи CH от задържането, като го задължава да се явява периодично пред полицейските органи по местоживеене. Съдът прави това с мотива, че е невъзможно да се разбере дали по време на задържането му CH доброволно и съзнателно се е отказал от правото си да бъде представляван от адвокат, тъй като е неграмотен и предполагаемият му отказ не е подписан от свидетел. При тези обстоятелства Софийски районен съд стига до заключението, че последвалото полицейско разследване е незаконосъобразно, вследствие на което получените по този начин доказателства не могат да бъдат използвани за наказателно преследване срещу CH.

8.

На 7 септември 2023 г. Софийски градски съд отменя това решение и постановява, че CH трябва да остане с мярка „задържане под стража“. Този съд приема, че макар по време на задържането на CH до времето, в което е привлечен като обвиняем, да не му е оказвана помощ от адвокат, доказателствата, които полицията е събрала в хода на разследването, не са незаконосъобразни.

9.

На 2 октомври 2023 г. Софийски районен съд отново решава да освободи CH, като го задължава да се явява периодично пред полицейските органи по местоживеене. На 7 ноември 2023 г. Софийски градски съд отново отменя това решение и постановява, че CH трябва да остане с мярка „задържане под стража“.

10.

Наказателното производство срещу CH е висящо пред Софийски районен съд. Този съд се съмнява дали полицейските органи са спазили правото на CH на достъп до адвокат в периода след задържането му и преди да му бъде повдигнато обвинение за извършване на двата грабежа. Той пита дали Директива 2013/48 дава право на националния съд, когато се произнася по мерки за неотклонение в досъдебното производство, да прецени дали доказателствата срещу обвиняемия са събрани в нарушение на правото му на достъп до адвокат. Софийски районен съд изразява съмнение дали член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48, който позволява на държавите членки да използват временна дерогация от правото на достъп до адвокат при изключителни обстоятелства в досъдебната фаза, но който не е транспониран в българското право, има директен ефект. Той пита също така дали е спазен член 9, параграф 1 от Директива 2013/48, когато заподозрян, който е неграмотен и твърди, че не е бил наясно със съдържанието на документа, който е подписал, направи писмен отказ от правото си на достъп до адвокат. Накрая, Софийски районен съд желае да узнае дали отказът от правото на адвокатска защита в момента на задържането на заподозрения освобождава полицейските органи от задължението да го уведомят за правото на достъп до адвокат преди извършването на по-нататъшни следствени действия.

11.

С оглед на това Софийски районен съд решава да спре производството пред него и да постави на Съда на ЕС следните преюдициални въпроси:

12.

Тъй като CH е задържан от 16 декември 2022 г. и преюдициалното запитване повдига въпроси в област, попадаща в обхвата на част трета, дял V от Договора за функционирането на Европейския съюз, с акта си за преюдициално запитване от 11 януари 2024 г. Софийски районен съд иска от Съда и да се произнесе по неговото преюдициално запитване по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

13.

С решение от 25 януари 2024 г. Съдът уважава това искане.

14.

В писменото становище, подадено от името на CH, се посочва, че той няма какво да добави към акта за преюдициално запитване. Европейската комисия представя писмено становище, излага устно становище и отговаря на въпросите, поставени от Съда в съдебното заседание, проведено на 11 март 2024 г.

15.

Правното основание за приемането на Директива 2013/48 е член 82, параграф 2, буква б) ДФЕС. Тази разпоредба оправомощава Европейския съюз да приема директиви, които установяват минимални правила относно правата на лицата в наказателното производство, независимо от различията между правните традиции и системи на държавите членки. Така с член 1 от Директива 2013/48 се установяват минимални правила относно правото на заподозрени и обвиняеми в наказателно производство, по-специално на достъп до адвокат, без да се засягат принципите на субсидиарност и пропорционалност ( 4 ). Държавите членки могат да осигурят по-висока степен на защита ( 5 ).

16.

С първия, втория и третия въпрос на запитващата юрисдикция се иска тълкуване на Директива 2013/48 с оглед на член 47 от Хартата в контекст, при който CH е задържан под стража с определение на Софийски градски съд.

17.

Член 267 ДФЕС предвижда, че преюдициалното запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „нейното решение“ по образуваното пред нея дело ( 6 ). Следователно между спора, с който е сезирана националната юрисдикция, и исканото тълкуване на правото на Съюза трябва да има такава връзка, че последното да е обективно необходимо, за да може запитващата юрисдикция да се произнесе по този спор ( 7 ).

18.

Националните съдилища определят нормативната и фактическа рамка, в която те поставят на Съда въпроси, свързани с тълкуването на правото на Съюза. Съдът не проверява точността на тези констатации, така че поставените въпроси за тълкуване се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото от националната юрисдикция тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси. Възложените на Съда правомощия в рамките на преюдициалното производство всъщност се състоят в подпомагане на правораздаването в държавите членки, а не във формулиране на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси ( 8 ).

19.

От преписката по делото пред Съда става ясно, че след постановяване на определението на Софийски градски съд от 7 ноември 2023 г., съгласно което CH остава задържан под стража, на 20 ноември 2023 г. запитващата юрисдикция решава служебно да отправи преюдициално запитване до Съда ( 9 ). Както протоколът от съдебното заседание, проведено на тази дата от запитващата юрисдикция, така и актът за преюдициално запитване сочат, че когато същата е приела това решение, тя не е била сезирана с искане за изменение на мярката за неотклонение, която Софийски градски съд е постановил по отношение на CH. Въпреки че член 270, алинея 1 от Наказателно-процесуалния кодекс ( 10 ) предвижда, че искане за изменение на мярка за неотклонение може да бъде направено по всяко време на съдебното производство, при липса на искане от името на подсъдимия националният съд не е компетентен да изменя служебно мярка за неотклонение ( 11 ). Въпреки това към момента на постановяване на окончателното си решение по съществото на обвиненията националният съд е компетентен да се произнесе по мярката за неотклонение, която е наложена на подсъдимия ( 12 ).

20.

Освен това отбелязвам, че нови искания за изменение на мярката за неотклонение по член 270, алинея 1 от Наказателно-процесуалния кодекс могат да се подават само когато подсъдимият може да докаже, че обстоятелствата са се променили ( 13 ). В акта за преюдициално запитване не се съдържат никакви данни, че е настъпила някаква промяна в обстоятелствата на CH през тринадесетте дни, изминали от постановяването на определението на Софийски градски съд до постановяването на определението на запитващата юрисдикция за отправяне на настоящото запитване. От това е видно, че с настоящия акт за преюдициално запитване Софийски районен съд иска да прикани Съда да провери съвместимостта с правото на Съюза на постановено от въззивен съд определение, при положение че запитващата юрисдикция не е компетентна по националното право да измени или отмени това определение.

21.

Тъй като запитващата юрисдикция не е сезирана с искане за изменение — поради промяна на обстоятелствата — на мярката за неотклонение, която Софийски градски съд е наложил, първият, вторият и третият въпрос са очевидно хипотетични. По тази причина съветвам Съда да отхвърли тези въпроси като недопустими. Въпреки това предлагам да ги разгледам с цел да подпомогна Съда, в случай че реши друго.

22.

С първия, втория и третия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 12, параграф 2 от Директива 2013/48, тълкуван в светлината на член 47 от Хартата, изисква националният съд, сезиран с искане за изменение на мярка за неотклонение в досъдебната фаза на наказателното производство, да е компетентен да прецени дали доказателствата са събрани в нарушение на правото на достъп до адвокат, независимо от дадените от въззивния съд указания в обратния смисъл.

23.

Комисията припомня, че в Директива 2013/48 се определят минимални правила. По силата на член 12, параграф 1 от тази директива заподозрените или обвиняемите трябва да разполагат с ефективни средства за правна защита съгласно националното право в случай на нарушаване на правата им по тази директива. При липсата на подробни правила на равнището на Съюза вътрешната правна система на всяка държава членка трябвало да установи такива правила, при условие че се спазват принципите на равностойност и ефективност. Поради това Комисията счита, че Директива 2013/48 не позволява на съда автоматично да отхвърли спорните доказателства като недопустими, и предлага той да извърши балансиране.

24.

От съображения 4 и 6 от Директива 2013/48 следва, че целта ѝ е прилагането на принципа на взаимно признаване на актовете по наказателни дела, който принцип се основава на взаимното доверие, което държавите членки имат в системите си за наказателно правосъдие. Посочената директива цели да насърчи правото на съвети, защита и представителство, прогласено в член 47, втора алинея от Хартата, и правото на защита, гарантирано с член 48, параграф 2 от нея ( 14 ). Независимо от това Директива 2013/48 установява минимални правила за защита на правото на заподозрените и обвиняемите на достъп до адвокат в наказателното производство ( 15 ). Това е в съответствие с обстоятелството, че при сегашното състояние на правото на Съюза наказателното производство се урежда предимно от правото на държавите членки ( 16 ).

25.

Член 12, параграф 1 от Директива 2013/48 изисква от държавите членки да осигурят ефективни средства за правна защита съгласно националното право в случай на нарушаване на правата, предоставени от тази директива. Като се има предвид ясният, безусловен и точен текст на тази разпоредба, тя също така не допуска нито една национална мярка, която би възпрепятствала упражняването на ефективни средства за защита в случай на нарушаване на тези права ( 17 ). Независимо от това член 12, параграф 1 от Директива 2013/48 предвижда, че правото да се обжалват евентуални нарушения на правата, предоставени от Директивата, се предоставя в съответствие с националните правни разпоредби. Съответно той няма за цел да определи начина, по който подобни нарушения трябва да се предявяват или начина, по който те трябва да се докажат или момента, в който трябва да се установи истинността на тези твърдения ( 18 ).

26.

В член 12, параграф 2 от Директива 2013/48 се предвижда, че държавите членки гарантират, че при оценката в рамките на наказателно производство на доказателства, получени в нарушение на правото на адвокат, се зачитат правата на защита и справедливостта на производството. Доколкото член 2, параграф 4 от Директива 2013/48 предвижда, че тази директива се прилага, когато заподозреният или обвиняемият са задържани, независимо от фазата на наказателното производство, той ясно подкрепя тезата, че на член 12, параграф 2 от Директива 2013/48 може да се направи позоваване в хода на цялото наказателно производство.

27.

В съображение 50 от Директива 2013/48 се предвижда, че задължението да се гарантира зачитането на правата на защита и справедливостта на производството не следва да засяга националните правила или системи относно допустимостта на доказателствата. Това задължение не е пречка държавите членки да запазят система, при която всички съществуващи доказателства могат да бъдат представени пред съд, „[…] без да се провежда отделна или предварителна преценка на допустимостта [им] […]“ ( 19 ). По този начин това съображение потвърждава намерението на законодателя на ЕС да предостави на държавите членки свобода на преценка да приемат специфични процедури за тази цел.

28.

От това следва, че принципът на процесуална автономия на държавите членки се прилага, без да се засягат границите, определени от правото на Съюза ( 20 ). При липсата на правила на Съюза вътрешният правен ред на всяка държава членка трябва да установи границите на компетентността на юрисдикциите и да установи процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза. За тази цел процесуалните правила не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) ( 21 ).

29.

Що се отнася до принципа на ефективност, правото на Съюза не принуждава държавите членки да въвеждат различни от установените във вътрешното право правни средства за защита, освен ако все пак от структурата на национален правен ред личи, че няма никакво средство за защита пред съд, което да позволява, дори и инцидентно, да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза ( 22 ).

30.

Оттук следва, че правото на Съюза допуска държава членка да ограничи съдебния контрол върху доказателствата, въз основа на които се налага мярка за неотклонение в досъдебното производство, ако впоследствие съдът, който се произнася по същество по повдигнатото обвинение, е в състояние да провери дали правата на обвиняемия по Директива 2013/48, в светлината на член 47 и член 48, параграф 2 от Хартата, са били спазени ( 23 ).

31.

От акта за преюдициално запитване следва, че според Софийски градски съд съгласно българското право, когато е сезирана с искане за изменение на мярката за неотклонение, приета в досъдебната фаза на производството по член 270, алинея 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, запитващата юрисдикция не е компетентна да разследва условията, при които са събрани доказателствата срещу обвиняемия. С оглед на извода, до който стигам в точка 30 от настоящото заключение, член 12 от Директива 2013/48 допуска правила и национална съдебна практика в този смисъл, при условие че съдът, който се произнася по същество по обвиненията срещу подсъдимия, е в състояние да прецени дали е налице нарушение на правата, които Директива 2013/48 защитава, и да изведе всички произтичащи от това нарушение последици, в частност що се отнася до допустимостта или доказателствената стойност на събраните при тези условия доказателства ( 24 ).

32.

Ако се приеме обратното, т.е. че съгласно българското право, когато е сезирана с искане по член 270 от Наказателно-процесуалния кодекс, запитващата юрисдикция е компетентна да разследва условията, при които са събрани доказателствата срещу обвиняемото лице, то тогава тя трябва да упражни тази компетентност по начин, който е в съответствие с член 12 от Директива 2013/48, гарантирайки така правото на защита.

33.

За съжаление актът за преюдициално запитване е неясен по този въпрос в българското право. В него, изглежда, се твърди, че съгласно определението на Софийски градски съд от 7 септември 2023 г. запитващата юрисдикция не е компетентна да разгледа въпроса дали е налице нарушение на правото на достъп до адвокат. Интересно е, че запитващата юрисдикция не прави същото твърдение по отношение на определението на Софийски градски съд (СГС) от 7 ноември 2023 г., с което последният се е произнесъл по същество по искането за изменение на мярката за неотклонение, като по този начин косвено признава, че запитващата юрисдикция е била компетентна да постанови своето определение.

34.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на първия, втория и третия въпрос в смисъл, че член 12, параграф 2 от Директива 2013/48, тълкуван в светлината на член 47 от Хартата, не изисква националният съд, сезиран с искане за изменение на мярка за неотклонение в досъдебната фаза на наказателното производство, да е компетентен да прецени дали доказателствата са събрани в нарушение на правото на достъп до адвокат, при условие че съдът, който се произнася по съществото на наказателното обвинение, е в състояние да прецени дали е налице такова нарушение и да изведе всички произтичащи от това нарушение последици, в частност що се отнася до допустимостта или доказателствената стойност на събраните при тези условия доказателства. При упражняването на компетентността за извършване на такава преценка в досъдебната фаза на наказателното производство националният съд трябва да спазва член 12 от Директива 2013/48.

35.

Четвъртият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до това дали член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 има директен ефект.

36.

Комисията счита, че на този въпрос следва да се даде отрицателен отговор.

37.

В съответствие с установената съдебна практика, когато разпоредбите на дадена директива са безусловни и достатъчно точни по отношение на техния предмет, частноправните субекти могат да се позовават на тези разпоредби пред националните съдилища срещу държавата, когато последната не е въвела директивата във вътрешното право до края на предвидения за това срок или го е направила неправилно ( 25 ). От това следва, че позоваването на разпоредба от директива, без тази разпоредба да е достатъчно ясна, точна и безусловна, за да ѝ се признае директен ефект, не може само въз основа на правото на Съюза да доведе до неприлагане на национална разпоредба от юрисдикция на държава членка ( 26 ). Освен това съгласно постоянната съдебна практика директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно тя самата не може да му бъде противопоставяна пред национална юрисдикция ( 27 ).

38.

В член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 се предвижда, че при изключителни обстоятелства и само в досъдебната фаза държавите членки могат да използват временна дерогация от правото на достъп до адвокат, когато е наложително предприемането на незабавни действия от страна на разследващите органи, за да се предотврати сериозно възпрепятстване на наказателното производство, доколкото това е обосновано предвид конкретните обстоятелства по делото.

39.

Съображение 38 от Директива 2013/48 задължава държавите членки да определят ясно в националното си право основанията и критериите, въз основа на които могат да прилагат такива временни дерогации, и да ги използват в ограничен брой случаи. В член 8 от Директива 2013/48 се определят общите условия за прилагане на временните дерогации, за които се отнася член 3, параграф 6. Тези временни дерогации трябва да бъдат пропорционални и строго ограничени във времето. Те могат да бъдат разрешени само с мотивиран акт, постановен конкретно за всеки отделен случай от съдебен орган или от друг компетентен орган, при условие че този акт подлежи на съдебен контрол.

40.

От това следва, че държавите членки не могат да прибягват до временна дерогация от правото на достъп до адвокат в ущърб на дадено лице, когато не са приели подробни правила, за да се възползват от възможността, предоставена от член 3, параграф 6 от Директива 2013/48 ( 28 ).

41.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на четвъртия въпрос, като приеме, че член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 няма директен ефект.

42.

Макар че това следва да се прецени от запитващата юрисдикция, отбелязвам, че според нея член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48 не е транспониран в българското право. При тези обстоятелства националните съдилища не могат да се позовават на член 3, параграф 6, буква б) от Директива 2013/48, за да ограничат правата, които Директива 2013/48 предоставя на физическите лица. Бих добавил, че при всички случаи нищо в преписката на делото пред Съда не сочи наличието на някакви изключителни обстоятелства, които да са налагали предприемането на незабавни действия от страна на полицейските органи.

43.

С петия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 9 от Директива 2013/48 трябва да се тълкува в смисъл, че неграмотно заподозряно лице може да се откаже от правото си на достъп до адвокат, при условие че му е предоставена ясна и достатъчна информация за съдържанието на това право и за възможните последици от отказа от него по начин, който то е в състояние да разбере с оглед на индивидуалното си положение.

44.

Комисията изтъква, че член 9 от Директива 2013/48 съдържа редица гаранции, за да се осигури, че вследствие на отказа от правото на достъп до адвокат заподозреният или обвиняемият няма неволно да се самоуличи или да представи самоуличаващи доказателства. Правото на достъп до адвокат било от съществено значение за осигуряване на равнопоставеност на страните, особено в момента на задържането на заподозрения или обвиняемия, когато поради сложния характер на наказателното производство той е особено уязвим. Неграмотността на CH го прави уязвимо лице по смисъла на член 13 от Директива 2013/48 ( 29 ).

45.

Без да се засягат разпоредбите на националното право, изискващи присъствие на адвокат или адвокатска защита, член 9, параграф 1 от Директива 2013/48 предвижда отказ от правото на достъп до адвокат в наказателното производство. При тези обстоятелства държавите членки трябва да гарантират, че на заподозрения или обвиняемия е дадена ясна и достатъчна устна или писмена информация на прост и разбираем език относно съдържанието на това право и възможните последици на отказа от него. Отказът трябва да е направен доброволно и недвусмислено. В съображение 39 от Директива 2013/48 се отбелязва, че при предоставянето на информация относно съдържанието на правото на достъп до адвокат и възможните последици на отказа от него следва да се вземе предвид конкретното състояние на заподозрените и обвиняемите, включително възрастта им и психическото и физическото им състояние. Следователно неграмотността на заподозрения е релевантно обстоятелство, което националните органи трябва да вземат предвид, когато предоставят информацията, която член 9, параграф 1 от тази директива изисква. Член 13 от нея имплицитно подкрепя това тълкуване, тъй като изисква да се вземат предвид нуждите на уязвимите лица ( 30 ), без това да им пречи да решат да се откажат от правото на достъп до адвокат ( 31 ).

46.

Въпреки че националното право трябва да предостави на заподозрените и обвиняемите реална и ефективна възможност за достъп до адвокат, ако те се откажат от тази възможност в съответствие с условията по член 9 от Директива 2013/48, не е изключено те да понесат възможните последици от този отказ ( 32 ).

47.

Съгласно член 9, параграф 1 от Директива 2013/48, за да бъде действителен отказът от право, възможните последици от него трябва да бъдат обяснени на заподозрения или обвиняемия на прост и разбираем език. От това следва, че при непредоставяне на такива обяснения не може да бъде направен действителен отказ. В настоящия случай от акта за преюдициално запитване е видно, че докато запитващата юрисдикция счита, че CH никога не е бил уведомен за последиците от отказа си от правото на достъп до адвокат, Софийски градски съд е на обратното мнение. Този на пръв поглед спорен фактически въпрос в крайна сметка следва да бъде преценен от националните съдилища.

48.

В член 9, параграф 2 от Директива 2013/48 се предвижда, че отказът може да бъде направен писмено или устно съгласно процедурите, предвидени в правото на съответната държава членка. Самата Директива 2013/48 не поставя никакви формални изисквания за извършването на отказа, като тези изисквания са предмет на уредба от националното право. Наличието на нарушение на формално изискване, което националното право поставя за валидността на отказа, като например изискването свидетел да удостовери или подпише отказа, както и последиците от подобно нарушение, са въпроси на националното право, които следва да се решат от националните съдилища.

49.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на петия въпрос, като тълкува член 9 от Директива 2013/48, в смисъл че неграмотният заподозрян или обвиняем може да се откаже от правото си на достъп до адвокат, при условие че му е предоставена ясна и достатъчна информация относно съдържанието на това право и възможните последици на отказа от него по начин, който той е в състояние да разбере с оглед на индивидуалното си положение.

50.

С шестия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 9, параграф 3 от Директива 2013/48 задължава държавите членки да уведомят заподозрения или обвиняемия, който се отказва от правото на достъп до адвокат, че може да оттегли този отказ непосредствено преди компетентните органи да извършат следствено действие с негово участие.

51.

Комисията предлага на този въпрос да се даде утвърдителен отговор.

52.

В член 9, параграф 3 от Директива 2013/48 се предвижда, че държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите могат впоследствие да оттеглят отказа на всеки етап от наказателното производство и че те са уведомени за тази възможност. Оттеглянето поражда действие от момента, в който е направено.

53.

Изискването заподозрените или обвиняемите да бъдат уведомени за възможността да оттеглят отказа си впоследствие на всеки етап от наказателното производство може да бъде изпълнено, като бъдат уведомени за това в момента, в който се отказват от това право. Подобен подход предполага, че след като заподозреният или обвиняемият се е отказал от правото си, той трябва да реши дали да упражни правото си да оттегли отказа.

54.

От член 3, параграф 1 от Директива 2013/48 във връзка с член 2, параграф 1 от нея следва, че правото на достъп до адвокат в наказателното производство има за цел да гарантира, че заподозреният или обвиняемият може да упражнява реално и ефективно правото си на защита до приключване на наказателното производство. Като се вземе предвид доброволният характер на отказа по член 9, параграф 1, буква б) от Директива 2013/48, както и необходимостта да се защитят особените нужди на уязвимите заподозрени и обвиняеми при прилагането на тази директива, както изисква член 13 от нея, става ясно, че тълкуването на член 9, параграф 3 от Директива 2013/48 по начина, описан в точка 53 от настоящото заключение, противоречи на целта и на системата на нейните разпоредби. При тези обстоятелства следва да се предпочете тълкуване на член 9, параграф 3 от тази директива, което налага на държавите членки задължението да гарантират, че заподозрените и обвиняемите, и по-специално уязвимите лица, са редовно уведомявани за правото си да оттеглят отказа, който са направили свободно, до приключването на наказателното производство.

55.

Тъй като необходимостта от предоставяне на тази информация е налице, за да може лицата, обвинени или заподозрени в извършването на престъпления, да упражняват реално и ефективно правото си на защита, това изискване трябва да бъде изпълнено по реален, а не формален начин ( 33 ). Държавите членки не могат да се ограничат до това да уведомят заподозрения или обвиняемия за възможността да оттегли отказа си в момента, в който го е направил, особено когато заподозреният или обвиняемият е уязвимо лице. Не е задължително държавите членки да напомнят на заподозрения или обвиняемия за възможността да оттегли отказа си преди всяко действие от разследването на предполагаемо престъпление, в което той участва. Необходимостта от напомняне на заподозрения или обвиняемия зависи от естеството и обективната важност на предвиденото следствено действие, разглеждано в светлината на всички релевантни обстоятелства. Ето защо предлагам на Съда при тълкуването на член 9, параграф 3 от Директива 2013/48 да приеме следния критерий. Всеки път, когато има обективни основания да се счита, че заподозрян или обвиняем, който се е отказал от правото на достъп до адвокат, може вследствие на този отказ да бъде съществено възпрепятстван в упражняването на защитата си, държавите членки трябва да предприемат разумни мерки, за да гарантират, че той е уведомен за правото си да оттегли този отказ.

56.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на шестия въпрос, че член 9, параграф 3 от Директива 2013/48 трябва да се тълкува в смисъл, че когато заподозрян или обвиняем се откаже от правото си на достъп до адвокат, държавите членки трябва да предприемат разумни мерки, за да гарантират, че той е уведомен за правото си да оттегли този отказ във всеки момент, когато вследствие на този отказ има обективни основания да се счита, че заподозреният или обвиняемият може да бъде съществено възпрепятстван в упражняването на защитата си.

57.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, които Софийски районен съд (България) е отправил с определение от 11 януари 2024 г., както следва: