–

за Ирландия, от M. Browne, Chief State Solicitor, A. Burke и A. Joyce, в качеството на представители, подпомагани от A. Thuillier, BL,

–

за Европейската комисия, от Цв. Георгиева, H. Kranenborg, P.‑J. Loewenthal и F. Wilman, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63), както и на член 47, втора алинея, член 52, параграф 1 и член 53 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, водено срещу ХЯ, ИП, ДД, ЗИ и СС за участие в организирана престъпна група.

3

Съображение 11 от Директива 2002/58 гласи:

„Както Директива 95/46/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни (OВ L 281, 1995 г., стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 17, стр. 10)], настоящата директива не се отнася до въпросите за защита на основните права и свободи свързани с дейности, които не се управляват от законодателството на Общността. Затова тя не променя съществуващия баланс между правото на индивида на неприкосновеност на личния живот и възможността на държавите членки да предприемат мерки, съгласно член 15, параграф 1 от настоящата директива, необходими за защита на обществената сигурност, отбраната, сигурността на държавата (включително икономическото благополучие на държавата, когато дейностите се отнасят до въпроси по сигурността на държавата) и прилагане в изпълнение на наказателното право. Следователно, настоящата директива не засяга възможността на държавите членки да провеждат законно прихващане на електронни комуникации или да предприемат други мерки, ако е необходимо за някои от тези цели и в съответствие с Европейската конвенция за защита на [правата на човека] и основните свободи[, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“)], съгласно тълкуването [в] решенията на Европейския съд [по правата на човека]. Такива мерки трябва да бъдат уместни, строго пропорционални на предвидената цел и необходими в едно демократично общество, и следва да бъдат предмет на съответна защита в съответствие с [ЕКПЧ]“.

4

Член 5, параграф 1 от Директива 2002/58 предвижда:

„Държавите членки гарантират конфиденциалност на съобщенията и свързания трафик на данни през публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, чрез националното си законодателство. По-специално те забраняват слушане, записване, съхранение и други видове подслушване или наблюдение на съобщения и свързаните данни за трафика от страна на лица, различни от потребители без съгласието на заинтересованите потребители, с изключение на законно упълномощени да извършват това в съответствие с член 15 параграф 1. Настоящият параграф не пречи на техническото съхранение, което е необходимо за пренасяне на комуникация, без да противоречи на принципа за конфиденциалност“.

5

Член 15, параграф 1 от тази директива има следния текст:

„Държавите членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграф[и] 1, 2, 3, и 4 и член 9 от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на криминални нарушения или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива [95/46]. В тази връзка, държавите членки могат, inter alia, да одобрят законодателни мерки, предвиждащи съхранението на данни за ограничен период, оправдани на основанията, изложени в настоящия параграф. Всички мерки, упоменати в настоящия параграф, трябва да бъдат в съответствие с общите принципи на законодателството на Общността, включително онези, упоменати в член 6, параграф[и] 1 и 2 [ДЕС]“.

6

Член 121, алинея 4 от българската конституция гласи, че „[а]ктовете на правораздаването се мотивират“.

7

Член 34 от Наказателно-процесуалния кодекс, в приложимата си към спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „НПК“), гласи, че „[в]секи акт на съда трябва да съдържа […] мотиви […]“.

8

В съответствие с член 105, алинея 2 от НПК „[н]е се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс“.

9

Съгласно член 173, алинея 1 от НПК:

„За използване на специални разузнавателни средства по досъдебно производство се подава писмено мотивирано искане до съда от наблюдаващия прокурор. […]“.

10

Член 174, алинеи 3 и 4 от НПК, в приложимата си към спора в главното производство редакция, предвижда:

„(3)   Разрешението за използване на специални разузнавателни средства по дела, подсъдни на специализирания наказателен съд, се дава предварително от неговия председател […]

(4)   Органът по ал. 1—3 се произнася с писмено мотивирано разпореждане. […]“.

11

Член 14, алинея 1 от Закона за специалните разузнавателни средства (ДВ, бр. 95 от 21 октомври 1997 г., стр. 2), в приложимата си към спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „ЗСРС“), гласи:

„За използване на специални разузнавателни средства се изготвя мотивирано писмено искане […]“.

12

Член 15, алинея 1 от ЗСРС, в приложимата си към спора в главното производство редакция, предвижда:

„[…] [П]редседателите […] на специализирания наказателен съд […] дават писмено разрешение за използването на специални разузнавателни средства […], като мотивират актовете си“.

13

Между 10 април и 23 май 2017 г. Специализираната прокуратура (България) сезира председателя на Специализирания наказателен съд със седем искания за издаване на разрешение за използване на специални разузнавателни средства с цел подслушване и записване, и евентуално наблюдение и проследяване, на телефонните разговори на ИП, ДД, ЗИ и СС, четири лица, заподозрени, че са извършили тежки престъпления.

14

Всяко от тези искания за подслушване на телефони описва подробно, обстоятелствено и мотивирано предмета на искането, името и телефонния номер на съответното лице, връзката между този номер и това лице, събраните до момента доказателства и предполагаемата роля на лицето в престъпната дейност. Освен това специално е мотивирана нуждата от исканото подслушване на телефоните за събиране на доказателства за разследваната престъпна дейност и са посочени причините и условията, поради които тези данни не могат да бъдат събрани по друг начин.

15

В самия ден на подаването им председателят на Специализирания наказателен съд уважава всяко от тези искания и издава седем акта, с които се разрешава подслушване на телефони. Според Специализирания наказателен съд тези разрешения са с предварително съставен бланков текст, който е предназначен да обхване всички възможни хипотези на разрешение, и не съдържа, като се изключи срокът, за който се разрешава използването на специалните разузнавателни средства, съответните фактически и правни обстоятелства. Въз основа на въпросните разрешения някои от водените от ИП, ДД, ЗИ и СС разговори са записани и съхранени.

16

На 19 юни 2020 г. Специализираната прокуратура повдига обвинения срещу тези четири лица, както и срещу пето лице, ХЯ, че са участвали в организирана престъпна група, поставила си за користна цел неправомерно превеждане през границите на България на граждани на трети държави, неправомерното им подпомагане да преминават в страната, както и получаване и даване на подкупи във връзка с тази дейност.

17

След като приема, че съдържанието на записаните разговори е от пряко значение за установяване на основателността на обвиненията, повдигнати на ИП, ДД, ЗИ и СС, първоначално сезираната по съществото на делото юрисдикция, а именно Специализираният наказателен съд, счита, че първо трябва да провери редовността на производството, в което са издадени разрешенията за подслушване на телефони.

18

С оглед на това с акт от 3 юни 2021 г. тази юрисдикция решава да отправи преюдициално запитване до Съда, като предмет на първия ѝ въпрос е дали е в съответствие с член 15, параграф 1, последно изречение във връзка със съображение 11 от Директива 2002/58 национална практика, съгласно която задължението за мотивиране на съдебния акт, с който се разрешава използването на специални разузнавателни средства вследствие на мотивирано искане на органите на наказателното производство, е изпълнено, ако в този акт, изготвен под формата на предварително съставен и лишен от индивидуализирани мотиви бланков текст, просто се посочва, че са спазени изискванията, предвидени в цитираното в този акт законодателство.

19

С решение от 16 февруари 2023 г., ХЯ и др. (Основания за разрешение за подслушване на телефонни разговори) (C‑349/21, наричано по-нататък решението ХЯ и др. I, EU:C:2023:102), Съдът постановява, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, във връзка с член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска такава национална практика, стига точните причини, поради които компетентният съд е преценил, че предвид фактическите и правните обстоятелства на конкретния случай законовите изисквания са спазени, да могат лесно и недвусмислено да бъдат изведени при съвместен прочит на акта и на искането за разрешение, като след издаването на разрешението искането трябва да е достъпно за лицето, спрямо което е било разрешено използването на специални разузнавателни средства.

20

При това положение Съдът приема в точка 66 от посоченото решение, че не следва да се отговаря на втория въпрос, с който се иска да се установи дали при отрицателен отговор на първия въпрос ще противоречи на правото на Съюза, ако така се тълкува националният закон, че информацията, събрана след даване на такова разрешение, се ползва за нуждите на доказването на наказателното обвинение.

21

Вследствие на законодателно изменение, влязло в сила на 27 юли 2022 г., някои от висящите наказателни дела пред Специализирания наказателен съд, който е закрит, преминават в компетентност на Софийски градски съд, запитващата юрисдикция по настоящото дело. В преюдициалното си запитване тази юрисдикция посочва, че среща определени затруднения да приложи решение ХЯ и др. I.

22

Тя припомня, че в точки 56—61 от това решение Съдът възлага на запитващата юрисдикция да провери дали мотивите на разрешението за използване на специални разузнавателни средства са достъпни и разбираеми, като за тази цел се ползва от съвместния прочит на искането и на съдебното разрешение.

23

Според запитващата юрисдикция в случая искането в неговата цялост действително е приложено по делото и е достъпно за защитата. Също така това искане има нужното съдържание съгласно националното законодателство. Поради това при съвместния прочит на мотивите в искането и съдебното разрешение лесно и еднозначно могат да се разберат мотивите за взетото решение за слушане, записване и съхранение на съобщенията без съгласието на потребителите.

24

Запитващата юрисдикция счита обаче, че моделът на мотивиране, установен от Съда в решение ХЯ и др. I, който по същество се състои в съвместен прочит на разрешението и на искането, въз основа на който да се извлекат точните мотиви, поради които е дадено разрешението, когато разрешението е изготвено под формата на предварително съставен и лишен от индивидуализирани мотиви бланков текст, е неприложим по националното право предвид наложените от него изисквания към производството по издаване на съдебните разрешения за слушане, записване и съхранение на съобщения без разрешение на потребителите. Всъщност член 14, алинея 1 от ЗСРС и член 173, алинея 1 от НПК предвижда, че искането, подадено за тази цел от органите на наказателното производство, следва бъде писмено и мотивирано. Също така член 15, алинея 1 от ЗСРС и член 174, алинея 4 от НПК изисква самото съдебно разрешение, издадено вследствие на такова искане, да бъде писмено и мотивирано.

25

Поради това запитващата юрисдикция счита, че е налице противоречие между националното право и правото на Съюза относно качеството на мотивиране на съдебното разрешение. Всъщност националното право изисква изрични писмени мотиви в самото съдебно разрешение, докато правото на Съюза счита за достатъчно бланкетното съдебно разрешение, ако то е постановено въз основа на подробно мотивирано искане, достъпно за съда и защитата, поради което при съвместния прочит на съдебното разрешение и на искането е възможно да се разберат мотивите за взетото решение.

26

Доколкото не e възможно съответстващо тълкуване на националното право, запитващата юрисдикция иска да се установи дали съгласно принципа на предимство на правото на Съюза следва да бъде оставено без приложение националното право, за да се приложи моделът на мотивиране, установен от Съда в решение ХЯ и др. I, въпреки че това решение, изглежда, противоречи не само на предходната практика на Съда, произтичаща по-конкретно от решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения) (C‑746/18, EU:C:2021:152), но и на практиката на Европейския съд по правата на човека, произтичаща от решение от 11 януари 2022 г., Екимджиев и др. с/у България (CE:ECHR:2022:0111JUD007007812).

27

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че моделът на мотивиране, установен от Съда в решение ХЯ и др. I, произтича от тълкуване на член 47, втора алинея от Хартата.

28

Налице са обаче съмнения дали този модел на мотивиране отговаря на изискванията, произтичащи, първо, от съображение 11 от Директива 2002/58, съгласно което прилагането на мерките, предвидени в член 15, параграф 1 от тази директива, трябва да е в съответствие с ЕКПЧ съобразно тълкуването ѝ от Европейския съд по правата на човека, второ, от член 52 от Хартата, съгласно който всяко ограничаване на упражняването на правата, признати с нея, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на посочените права при спазване на принципа на пропорционалност, трето, от член 53 от Хартата, който предвижда, че никоя разпоредба от Хартата не трябва да се тълкува като ограничаваща право, признато от ЕКПЧ или от конституцията на дадена държава членка, и четвърто, от принципа на равностойност, който изисква правно положение, което се отнася до правото на Съюза, да не се регулира от националния закон и съдебна практика по по‑неблагоприятен начин от сходно правно положение, засягащо само вътрешно правна ситуация.

29

Следователно възниква въпросът дали тези разпоредби и принципи на правото на Съюза се противопоставят на оставянето без приложение на национален закон, който изисква изрично мотивиране на съдебните актове, но не допуска модела на мотивиране, установен от Съда в решение ХЯ и др. I.

30

Освен това запитващата юрисдикция иска да се установи дали при положителен отговор на първия въпрос правото на Съюза се противопоставя и на норма от националното право като предвидената в член 105, алинея 2 от НПК, която изисква записаните съобщения да бъдат изключени от доказателствения материал предвид липсата на мотиви в съдебните разрешения, при условие че съобразно правото на Съюза тези съдебни разрешения не се нуждаят от собствени мотиви, стига исканията да са достатъчно мотивирани. В този случай съгласно член 47, втора алинея от Хартата няма да има пречка за ползване на телефонните разговори като доказателство. В противен случай на основание член 105, алинея 2 от НПК при липсата на собствени мотиви в разрешенията в противоречие с националното право телефонните разговори следва да бъдат изключени от доказателствения материал, освен ако евентуално Съдът приеме, че правото на Съюза не се противопоставя тази разпоредба да бъде тълкувана в смисъл, че допуска ползването на доказателства, събрани въз основа на немотивирано съдебно разрешение, ако в един последващ момент законосъобразността на това разрешение е била установена от съд, с реализирано право на защита на подсъдимия.

31

При тези обстоятелства Софийски градски съд решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Чл. 15 ал.1 от Директива 2002/58 вр. чл. 47, ал.2 от Хартата, както е разтълкуван от Съда на ЕС в Решение [ХЯ и др. I], разгледан в светлината на съображение 11 от [Директива 2002/58], на член 52, ал. 1, чл. 53 от Хартата и на принципа на равностойност следва ли да се тълкува като задължаващ национална юрисдикция:

32

Комисията твърди, че преюдициалното запитване е недопустимо. Всъщност със запитването се целяло Съдът да се произнесе по съответствието с българското право на националната съдебна практика, разгледана в решение ХЯ и др. I, съгласно която съдебните актове, с които се разрешава използването на специални разузнавателни средства, като подслушване на телефони, вследствие на мотивирано и подробно искане на органите на наказателното производство, се изготвят под формата на предварително съставен текст, който не съдържа индивидуализирани мотиви, а само посочва, наред със срока на действие на разрешението, че са спазени изискванията, предвидени в цитираното в тези актове законодателство. Такъв въпрос обаче, който се отнася до тълкуването на националното право, не бил от компетентността на Съда.

33

В това отношение трябва да се отбележи, че действително от акта за преюдициалното запитване, отправено в контекста на същото дело в главното производство, като това, по което е постановено решение ХЯ и др. I, следва, че според запитващата юрисдикция, на която делото е прехвърлено по компетентност, тази национална съдебна практика е в противоречие с няколко разпоредби от националното право, и в частност с член 121, алинея 4 от българската конституция, които изискват изрични писмени мотиви в самото съдебно разрешение, с което се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на потребителите, независимо от наличието на мотивирано искане на органите на наказателното производство.

34

Така се оказва, че тази юрисдикция застъпва тълкуване на националното право, което, както е видно от точки 47—52 от решение ХЯ и др. I, се различава от тълкуването, посочено от националната юрисдикция, която първоначално е била компетентна по посоченото дело и по чийто акт за преюдициално запитване е постановено това решение.

35

Следва да се припомни обаче, че според постоянната съдебна практика Съдът не е компетентен да тълкува вътрешното право на държава членка (решение от 26 януари 2021 г., Hessischer Rundfunk,C‑422/19 и C‑423/19, EU:C:2021:63, т. 31 и цитираната съдебна практика).

36

При това положение следва да се констатира, че с новото преюдициално запитване запитващата юрисдикция иска да се определи не дали е налице съответствие между посочената национална съдебна практика и разпоредбите на националното право, а да се установи дали правото на Съюза допуска разпоредби от националното право, които забраняват такава практика, като изискват самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на потребителите, да е изрично писмено мотивиран, независимо от наличието на мотивирано искане на органите на наказателното производство. Такъв въпрос, който се отнася до тълкуването на правото на Съюза, обаче е от компетентността на Съда.

37

Поради това следва да се даде отговор на преюдициалното запитване.

38

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разгледан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, които изискват самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на потребителите, да е изрично писмено мотивиран, независимо от наличието на мотивирано искане на органите на наказателното производство. При положителен отговор тя иска да се установи дали тази разпоредба от Директива 2002/58 допуска норма от националното право, която изисква записаните съобщения да бъдат изключени от доказателствения материал предвид липсата на мотиви в съдебното разрешение, въпреки че съвместният прочит на съдебното разрешение и на искането позволява лесно и еднозначно да се разберат мотивите за това разрешение.

39

Най-напред, следва да се констатира, че запитващата юрисдикция е проверила дали разглежданите в главното производство мерки попадат в обхвата на Директива 2002/58. Всъщност вследствие на приканването от страна на Съда в точка 38 от решение ХЯ и др. I да провери дали използваните в случая по главното производство специални разузнавателни средства са имали за последица налагането на задължения за обработване на съответните доставчици на електронни съобщителни услуги, запитващата юрисдикция посочва в преюдициалното си запитване, че случаят е точно такъв, доколкото въз основа на наложени от закона задължения съответните доставчици прихващат данни и ги предават на полицейските органи.

40

Що се отнася до поставения въпрос, в самото начало следва да се отбележи, че този въпрос, както е видно от точки 24—29 от настоящото решение, се основава на схващането, че съгласно решение ХЯ и др. I, правото на Съюза, и в частност член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разгледан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, изисква българските юрисдикции да възприемат националната съдебна практика, разгледана в това решение, по такъв начин, че да оставят без приложение като несъвместими с правото на Съюза разпоредбите от националното право, които в разрез с модела на мотивиране, който бил установен от Съда в посоченото решение, въвеждат задължение самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на заинтересованите потребители, да е изрично писмено мотивиран.

41

Това схващане обаче е погрешно.

42

Всъщност следва да се припомни, че при разпределянето на правомощията между съдилищата на Съюза и националните юрисдикции Съдът трябва да вземе предвид фактическият и правен контекст, в който се вписват преюдициалните въпроси, така както той е очертан в акта за преюдициално запитване, така че преюдициалното запитване трябва да бъде разгледано през призмата на тълкуването, дадено на националното право от запитващата юрисдикция (вж. по-специално решение от 8 юни 2023 г., Prestige and Limousine,C‑50/21, EU:C:2023:448, т. 42 и цитираната съдебна практика).

43

С оглед на тази съдебна практика Съдът се произнася в решение ХЯ и др. I относно съответствието с правото на Съюза на националната съдебна практика, описана от Специализирания наказателен съд в неговото преюдициално запитване. Съответно, както вече бе посочено в точка 19 от настоящото решение, Съдът постановява в решение ХЯ и др. I, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разгледан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска такава национална практика, стига точните причини, поради които компетентният съд е преценил, че предвид фактическите и правните обстоятелства на конкретния случай законовите изисквания са спазени, да могат лесно и недвусмислено да бъдат изведени при съвместен прочит на акта и на искането за разрешение, като след издаването на разрешението искането трябва да е достъпно за лицето, спрямо което е било разрешено използването на специални разузнавателни средства.

44

За сметка на това, посоченото решение изобщо не може да се тълкува като установяващо модел на мотивиране, който налага на българските органи да възприемат такава практика, като ги задължава да оставят без приложение като несъвместими с правото на Съюза разпоредбите от националното право, изискващи самият съдебен акт, с който се разрешава използването на специални разузнавателни средства, като слушане, записване и съхранение на съобщения, да е изрично писмено мотивиран.

45

Тъкмо обратното, от мотивите на решение ХЯ и др. следва, че правото на Съюза по никакъв начин не се противопоставя на подобни разпоредби на националното право.

46

В това отношение следва да се припомни, че член 5, параграф 1 от Директива 2002/58 прогласява принципа на поверителност на съобщенията и на свързаните данни за трафика през публични съобщителни мрежи и публично достъпни електронни съобщителни услуги. Този принцип се изразява в забрана за слушане, записване, съхраняване и други видове подслушване или наблюдение на съобщенията и свързаните данни за трафика, без съгласието на заинтересованите потребители, освен в хипотезите, предвидени в член 15, параграф 1 от посочената директива (решение ХЯ и др. I, т. 40).

47

Съответно последната разпоредба предвижда, че държавите членки могат да приемат законодателни мерки за ограничаване на обхвата на предвидените в член 5 от същата директива права и задължения, по-специално когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да се гарантират превенцията, разследването, разкриването и преследването на престъпления. В нея се уточнява още, че всички тези законодателни мерки трябва да бъдат в съответствие с общите принципи на правото на Съюза, включително с правата, свободите и принципите, закрепени в Хартата (решение ХЯ и др. I, т. 41).

48

В това отношение законодателните мерки, уреждащи достъпа на компетентните органи до данните по член 5, параграф 1 от Директива 2002/58, не е достатъчно просто да изискват този достъп да отговаря на преследваната с тях цел, а трябва да предвиждат също материалните и процесуалните условия за обработването на тези данни (решение ХЯ и др. I, т. 42 и цитираната съдебна практика).

49

Както е видно от член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, който препраща към член 6, параграфи 1 и 2 ДЕС, такива мерки и условия трябва да са в съответствие с общите принципи на правото на Съюза, сред които е принципът на пропорционалност, и с основните права, гарантирани с Хартата (решение ХЯ и др. I, т. 43 и цитираната съдебна практика).

50

По-конкретно, процесуалните условия, посочени в точка 48 от настоящото решение, трябва да са в съответствие с правото на справедлив съдебен процес, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата, който, както е видно от разясненията относно този член, съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. Това право изисква всеки съдебен акт да е мотивиран (решение ХЯ и др. I, т. 44 цитираната съдебна практика).

51

Следователно, когато приета на основание член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 законодателна мярка предвижда, че ограничения на закрепения в член 5, параграф 1 от тази директива принцип на поверителност на електронните съобщения могат да се приемат посредством съдебни актове, държавите членки са длъжни по силата на посочения член 15, параграф 1, във връзка с член 47, втора алинея от Хартата, да предвидят, че такива актове задължително се мотивират (решение ХЯ и др. I, т. 45).

52

Всъщност правото на ефективен съдебен контрол, гарантирано с член 47 от Хартата, изисква засегнатото лице да може да се запознае с основанията на взетото спрямо него решение посредством прочита на решението, или чрез съобщаване на тези основания, което съответно да му позволи да защити правата си при възможно най-добрите условия и да реши, разполагайки с цялата необходима информация, дали да сезира с цел съдебен контрол съда, компетентен да провери законосъобразността на това решение (решение ХЯ и др. I, т. 46 и цитираната съдебна практика).

53

Следователно национална правна уредба, която изисква самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на заинтересованите потребители, да е изрично писмено мотивиран, непременно отговаря на изискванията, произтичащи от правото на Съюза. Поради това националните юрисдикции изобщо не са длъжни да оставят без приложение такава правна уредба.

54

Следователно на първата част от поставения въпрос следва да се отговори, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разгледан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби от националното право, които изискват самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на заинтересованите потребители, да е изрично писмено мотивиран, независимо от наличието на мотивирано искане на органите на наказателното производство.

55

Предвид отговора на първата част от въпроса, не следва да се отговаря на втората част от него.

56

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (десети състав) реши:

Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), разгледан в светлината на член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз,

трябва да се тълкува в смисъл, че

допуска разпоредби от националното право, които изискват самият съдебен акт, с който се разрешава слушане, записване и съхранение на съобщения без съгласието на заинтересованите потребители, да е изрично писмено мотивиран, независимо от наличието на мотивирано искане на органите на наказателното производство.