1.

Може ли работникът да натрупва без никакво ограничение във времето неползвани дни платен годишен отпуск, или член 7, параграф 1 от Директивата за работното време ( 2 ) изисква от държавите членки да ограничат периодите на прехвърляне? Ако е така, каква е разумната продължителност на такъв период?

2.

Това са основните въпроси, повдигнати от запитващата юрисдикция — Conseil des Prud’hommes d’Agen (Съд по трудови спорове Ажан, Франция). Тази юрисдикция иска също разяснения относно директния ефект на Директивата за работното време в хоризонтални правоотношения, като се има предвид, че ответникът в главното производство е частен оператор, който управлява мрежа за обществен транспорт.

3.

Настоящото дело е образувано по няколко преюдициални запитвания, отправени в рамките на пет спора пред запитващата юрисдикция. Всички тези спорове се отнасят до работници, които понастоящем или в миналото са наети от дружеството Keolis Agen SARL, управляващо мрежата за автобусен транспорт в градската зона на Ажан (Франция). Тези работници искат от работодателя си да признае правото им на платен годишен отпуск, който не са могли да използват през референтната година, в която това право е възникнало, и предявяват искове пред запитващата юрисдикция, след като работодателят отхвърля исканията им. В настоящото производство в подкрепа на работниците встъпва синдикалната организация Syndicat national des transports urbains SNTU-CFDT.

4.

Keolis Agen е частноправно дружество, което предоставя услуги за обществен градски транспорт на пътници с автобус. Петимата ищци, подали искове срещу това дружество пред запитващата юрисдикция, са настоящи или бивши работници в него.

5.

По време на действието на съответните им трудови договори всички ищци са ползвали отпуск по болест за продължителни периоди от време ( 3 ). След завръщането си на работа или след прекратяването на трудовите им договори поради невъзможност да продължат работата си, ищците искат от Keolis Agen да им разреши да използват дните от годишния отпуск, от които са били лишени по време на болничните си, или, при прекратяване на трудовите договори, да им изплати обезщетение за неползван годишен отпуск.

6.

Keolis Agen отхвърля тези искания. Като се позовава на френския Кодекс на труда ( 4 ), то счита, че ищците нямат право на годишен отпуск, ако отсъствието от работа е продължило повече от година поради заболяване, което не е свързано с работата. Според него тази национална правна уредба не може да бъде оставена без приложение дори да противоречи на член 7 от Директивата за работното време, тъй като последната не поражда задължения за частноправните субекти.

7.

Keolis Agen твърди, че поради либерализацията на транспортните услуги във Франция ( 5 ) Директивата за работното време не може да му бъде противопоставена. Макар да се занимавало с предоставяне на обществен транспорт, възможността работниците да се позовават пряко на Директивата за работното време, щяла да го постави в по-лошо конкурентно положение в сравнение с други частни предприятия, които продължават да се регулират от френското законодателство, а не от тази директива.

8.

Ищците смятат, че могат да се позоват на член 7, параграф 1 от Директивата за работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) срещу своя работодател и че от тези разпоредби от правото на Съюза възниква правото им на годишен отпуск дори по време на периодите на продължително боледуване. Следователно френският закон, който предвижда обратното, следвало да бъде оставен без приложение.

9.

Спорът относно директния ефект на Директивата за работното време по настоящото дело води до първия въпрос на запитващата юрисдикция.

10.

Вторият и третият въпрос се оказват релевантни, ако ищците имат право на платен годишен отпуск през съответните години, в които са били в отпуск по болест. Тези въпроси възникват, тъй като според запитващата юрисдикция френското право не урежда периодите на прехвърляне на неползван годишен отпуск; в него не се уточнява дали е налице такова право на прехвърляне. От акта за преюдициално запитване и от становищата на страните следва, че двете най-висши френски юрисдикции са развили противоречиви виждания по този въпрос. От една страна, практиката на Cour de cassation (Касационен съд, Франция) ( 6 ) сочи, че френското право не предвижда ограничение за прехвърляне на неползван годишен отпуск. От друга страна, Conseil d’État (Държавен съвет, Франция), изглежда, счита, че правото на неползван годишен отпуск се погасява 15 месеца след края на референтната година, в която е възникнало правото на този платен годишен отпуск ( 7 ). Последната констатация, изглежда, следва от практиката на Съда, съгласно която 15‑месечният срок не противоречи на Директивата за работното време ( 8 ).

11.

В главното производство запитващата юрисдикция иска да разбере дали правото на Съюза съдържа такова изискване да се предвиди период на прехвърляне. Ако това е така, тя се интересува също какво представлява „разумен срок“, след изтичането на който може да се погаси правото на годишен отпуск. В това отношение тя пояснява, че всички искове за неползван годишен отпуск в разглеждания случай са подадени по-малко от 15 месеца след края на референтния период, през който са възникнали правата.

12.

Keolis Agen иска от запитващата юрисдикция да отправи спорните въпроси до Съда. Ищците смятат, че такова преюдициално запитване не е необходимо, и се противопоставят на отправянето му.

13.

При това положение Conseil de prud’hommes d’Agen (Съд по трудови спорове Ажан) решава да спре производството и да постави следните преюдициални въпроси на Съда (въпросите са идентични и по петте съединени дела):

14.

Писмени становища до Съда представят ищците в главното производство, както и Syndicat national des transports urbains SNTU-CFDT (наричани по-нататък заедно „ищците“), Keolis Agen, френското правителство и Европейската комисия. Съдебно заседание не е провеждано.

15.

В последните години броят на делата, свързани с платения годишен отпуск, които достигат до Съда, се увеличи ( 9 ).

16.

Настоящото преюдициално запитване предоставя на Съда още една възможност да допринесе за по-доброто разбиране на Директивата за работното време и да надгради съществуващата си съдебна практика в тази област.

17.

Въпросите могат да бъдат разделени на две части: първият въпрос се отнася до утвърденото понятие за директен ефект на директивите (А), а вторият и третият въпрос, които ще разгледам заедно, се отнасят до периодите за прехвърляне на неизползвания платен годишен отпуск (Б).

18.

От актовете за преюдициално запитване става ясно, че френският Кодекс на труда не позволява работник в отпуск по болест, който е по-дълъг от една година и не е свързан с работата, да придобие право на годишен отпуск ( 10 ).

19.

Това национално право би противоречало на член 7 от Директивата за работното време, както е тълкуван от Съда. Това ясно би следвало от решение Dominguez ( 11 ).

20.

В спора по последното дело, възникнал в резултат на прилагането на същото френско право, Съдът, основавайки се на предишната си практика ( 12 ), постановява, че Директивата за работното време не позволява правото на платен годишен отпуск да бъде обусловено от изискването работникът действително да е полагал труд. Никой работник, независимо дали е бил в отпуск по болест през референтния период вследствие на злополука, настъпила на работното място или на друго място, или вследствие на заболяване от каквото и да е естество или произход, не може да бъде лишен от правото на най-малко четири седмици платен годишен отпуск ( 13 ).

21.

Накратко, правото на платен годишен отпуск произтича от трудовото правоотношение и не може да бъде подчинено на условия. Държавите членки могат да поставят условия за упражняване на правото на платен годишен отпуск, но не могат да поставят условия за самото му съществуване, включително чрез изискването работникът действително да е полагал труд ( 14 ).

22.

Така от предходната съдебна практика става ясно, че пряко въз основа на член 7 от Директивата за работното време ищците са придобили право на платен годишен отпуск през годините, в които са били в отпуск по болест.

23.

Ответникът не отрича и не се опитва да промени това тълкуване на Директивата за работното време. Въпреки това той счита, че посочената директива не може да се приложи в разглеждания случай, за да породи задължение за него, тъй като бил частноправно дружество.

24.

В становищата на страните е изписано много по това дали ответникът е, или не е „еманация на държавата“ ( 15 ) по смисъла на съдебната практика относно вертикалния пряк ефект на директивите ( 16 ) и съответно дали положението в главното производство трябва да се квалифицира като хоризонтално (според ответника), или вертикално (според ищците).

25.

При обстоятелствата по настоящото дело обаче тази квалификация е без значение. Това е така поради следните причини.

26.

В решение Dominguez Съдът действително потвърждава становището си, че директивите не могат сами по себе си да пораждат задължения за частноправните субекти ( 17 ). Според друго течение в съдебната практика обаче общите принципи на правото, които днес са кодифицирани в Хартата, могат сами по себе си да имат директен ефект, включително в хоризонтални правоотношения. Когато общ принцип с директен ефект само е намерил израз в директивата, а не е въведен с нея, страните черпят правата си пряко от този принцип ( 18 ).

27.

Съдът неведнъж е повтарял, че правото на платен годишен отпуск на всеки работник „трябва да бъде считано за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран“ ( 19 ). Това право понастоящем е закрепено и в член 31, параграф 2 от Хартата.

28.

В решение Max-Planck-Gesellschaft Съдът признава, че член 31, параграф 2 от Хартата сам по себе си е достатъчен, за да предостави пряко на работниците право на платен годишен отпуск, на което те могат да се позовават при спорове между тях и техните работодатели, независимо дали са частноправни, или публичноправни субекти ( 20 ). С други думи, Съдът е счел, че член 31, параграф 2 от Хартата сам по себе си има директен ефект, включително в хоризонтални правоотношения.

29.

Следователно член 7 от Директивата за работното време не поражда правото на платен годишен отпуск, а само го изразява. Ето защо е без значение, че директивите са лишени от хоризонтален директен ефект, тъй като ищците могат да се позовават пряко на член 31, параграф 2 от Хартата ( 21 ). Следователно националните съдилища са длъжни да оставят без приложение всяка противоречаща норма от националното право, когато решават дело, което попада в приложното поле на правото на Съюза.

30.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на първия въпрос на запитващата юрисдикция, че член 31, параграф 2 от Хартата, намерил конкретно изражение в член 7 от Директивата за работното време, включва правото на платен годишен отпуск за всеки работник, на което право той може да се позове в спорове с настоящия или бившия си работодател, независимо дали последният е частноправен, или публичноправен субект.

31.

Запитващата юрисдикция счита, че предвид решението на Cour de cassation (Касационен съд) ( 22 ) френското право не определя продължителността на периода на прехвърляне на платения годишен отпуск. Поради това тя счита, че неползваните дни годишен отпуск могат да се натрупват неограничено. Френското правителство оспорва това разбиране за последиците от съдебната практика на Cour de cassation (Касационен съд). То счита, че общата разпоредба, предвиждаща тригодишна давност за предявяване на претенции, свързани с трудови правоотношения ( 23 ), води и до ограничаване на периодите на прехвърляне. В същото време след решението на Съда по дело KHS Conseil d’État (Държавен съвет) счита, че ограничението за периодите на прехвърляне може да бъде определено на 15 месеца ( 24 ).

32.

В това отношение следва да се отбележи, че не е задача на Съда в рамките на преюдициално запитване да разрешава спорове по тълкуването на национални разпоредби, нито да преценява дали даденото от националните съдилища тълкуване на тези разпоредби е правилно. Съгласно разпределението на правомощията между Съда и националните съдилища той трябва да вземе предвид фактическия и правен контекст, в който се вписват преюдициалните въпроси, така както е очертан в акта за преюдициално запитване ( 25 )

33.

В случая запитващата юрисдикция решава да започне производство по отправяне на преюдициално запитване в хипотеза, в която френското право не предвижда никакво ограничение във времето, водещо до погасяване на правото на годишен отпуск. Запитващата юрисдикция не е сигурна дали това национално право отговаря на изискванията на Директивата за работното време.

34.

Keolis Agen счита, че възможността за натрупване на годишен отпуск и използването му по-късно не отговаря на предназначението на годишния отпуск. То припомня, че според Съда годишният отпуск има двойно предназначение: позволява на работника да си почине от работата и в същото време да разполага с период за отдих и свободно време ( 26 ). То се позовава на решение KHS, в което Съдът постановява, че при превишаване на определени времеви граници годишният отпуск — в качеството си на време за почивка — е лишен от положителното си въздействие върху работника, като този отпуск запазва единствено качеството си на период за отдих и свободно време ( 27 ).

35.

С оглед на това с втория и третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 7, параграф 1 от Директивата за работното време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, в която се позволяват неограничени периоди на прехвърляне на неизползван платен годишен отпуск. Ако съгласно правото на Съюза в националното право трябва да се предвиди период на прехвърляне, запитващата юрисдикция се интересува след какъв период от време е разумно да се допусне погасяване на правото на годишен отпуск.

36.

За да отговоря на въпроса дали правото на Съюза изисква правото на годишен отпуск да бъде погасено по давност чрез въвеждане на разумни периоди на прехвърляне, трябва да започна с позиционирането на Директивата за работното време в системата на Договорите.

37.

Тази директива е приета на основание член 153, параграф 2 ДФЕС (член 137, параграф 2 от Договора за ЕО към момента на приемането ѝ), който се намира в дела от Договора, посветен на социалната политика. Тази разпоредба оправомощава Европейския парламент и Съвета да предприемат мерки, които подкрепят и допълват дейностите на държавите членки в областта на социалната политика. Сред различните области, изброени в член 153, параграф 1 ДФЕС (предишен член 137, параграф 1 от Договора за ЕО), е и защитата на здравето и безопасността на работниците. Тези аспекти всъщност се споменават в съображенията от Директивата за работното време ( 28 ).

38.

Съгласно член 4, параграф 2, буква б) ДФЕС социалната политика е една от областите на споделена компетентност. Макар член 153 ДФЕС да позволява на Европейския съюз да действа, за да „подкрепя и допълва“ социалните политики на държавите членки, според мен той не изключва вземането на определени регулаторни решения на равнището на Съюза и съответно хармонизирането на националните правни уредби ( 29 ). Законодателството на равнището на Съюза обаче трябва да бъде обосновано с оглед на принципа на субсидиарност.

39.

От формулировката на Директивата за работното време не следва, че законодателят на Съюза е имал намерение да регулира периодите на прехвърляне. Съдът наскоро потвърди това становище в решение от 22 септември 2022 г., LB (Давностен срок за правото на платен годишен отпуск) ( 30 ).

40.

Тъй като социалната политика е област на споделена компетентност и липсва законодателство на Съюза по въпроса за наличието на ограничени периоди на прехвърляне, правомощието да се въведат или да не се въведат ограничени периоди на прехвърляне, остава в ръцете на държавите членки ( 31 ).

41.

Предходният извод е в съответствие и с констатацията на Съда, че държавите членки са свободни да регулират условията за упражняване на правото на годишен отпуск. Макар Директивата за работното време да не позволява на държавите членки да налагат каквито и да било условия за възникване на правото на платен годишен отпуск ( 32 ), те могат да налагат условия за упражняване на това право ( 33 ).

42.

Както посочва генерален адвокат Trstenjak ( 34 ), Съдът разглежда въпроса за прехвърлимостта на правото на платен годишен отпуск като условие за прилагане. Следователно Директивата за работното време оставя на държавите членки да определят тези условия.

43.

Поради това държавите членки са свободни да избират дали да наложат времеви ограничения, след които придобитото право на годишен отпуск се погасява, или да позволят натрупване на неползваните права до края на кариерата на даден работник.

44.

Когато държава членка реши да наложи ограничения на периодите на прехвърляне, Директивата за работното време изисква единствено избраното ограничение да не засяга самото съществуване на правото на платен годишен отпуск, както то произтича от Хартата и е изразено в тази директива ( 35 ). Компетентността на Съда се свежда до определяне дали срокът е в съответствие с правото на Съюза. Поради това Съдът не може да определи подходящия срок.

45.

Ако националното законодателство не предвижда ограничение за периода на прехвърляне на неползвания платен годишен отпуск, то не може да влезе в противоречие с Директивата за работното време, тъй като тази директива не изисква да се постави ограничение за периода на прехвърляне.

46.

Според мен съображението, че Директивата за работното време не изисква въвеждане на ограничение за периода на прехвърляне, не се поставя под въпрос от друг довод, произхождащ от obiter dictum в решение KHS, че неограничено натрупване на право на платен годишен отпуск вече не би съответствало на самото предназначение на правото на платен годишен отпуск ( 36 ).

47.

Вече посочих, че това е основният довод, на който се позовава ответникът ( 37 ), който се опитва да убеди запитващата юрисдикция, че при липсата на предвидено в закона ограничение за периодите на прехвърляне е необходимо съдебната практика да разработи правило, налагащо такова ограничение.

48.

В своето становище френското правителство счита, че периодът на прехвърляне трябва да бъде с разумна продължителност ( 38 ).

49.

Според мен с obiter dictum в решение KHS ( 39 ) не се въвежда правило. Там само се обяснява защо е разбираема и приемлива възможността държава членка да реши да наложи ограничение.

50.

Ето защо според мен би било погрешно от този obiter dictum на Съда да се извежда наличие на нормативно задължение за държавите членки да въведат максимален период от време, през който да могат да се ползват неползваните дни платен годишен отпуск.

51.

В сегашното си състояние правото на Съюза нито изисква, нито забранява на държавите членки да ограничават периодите на прехвърляне. То оставя това на политическите решения на държавите членки.

52.

Що се отнася до призива на Keolis Agen към националните съдии да въведат такова правило, Съдът не е компетентен да се намесва в разделението на властите, установено от конституционната система на дадена държава членка ( 40 ).

53.

Все пак е необходимо да се повтори, че в сегашното си състояние правото на Съюза не налага на държавите членки, независимо дали става въпрос за законодателни органи, или за съдилища, задължение да предвидят ограничение за периода на прехвърляне на неползван годишен отпуск.

54.

На последно място, необходимо е да се обсъдят твърденията, изтъкнати предимно от ответника, че подходящият период на прехвърляне е 15 или 18 месеца след края на референтния период, през който е възникнало правото на годишен отпуск.

55.

Тези стойности са резултат от комбинацията от констатациите на Съда в решение от 3 май 2012 г., Neidel, че 9‑месечният период е твърде кратък ( 41 ), и в решение KHS, че 15‑месечният период е приемлив ( 42 ). Период от 18 месеца е посочен в член 9 от Конвенцията на Международната организация на труда (МОТ) за платените отпуски (ревизирана) от 1970 г. (№ 132), която разпоредба се има предвид в съображение 6 от Директивата за работното време.

56.

Когато преценява дали периодите, определени от националните законодателства, са подходящи, Съдът упражнява компетентността си да проверява дали условията, наложени от националното право, не засягат съществуването на правото на годишен отпуск ( 43 ). Съдът не определя подходящата граница, нито може да направи това. Така, като заявява в решение KHS, че 15 месеца изглеждат приемлив период, Съдът не прави от този 15‑месечен срок правило в правото на Съюза. Той само потвърждава, че такова национално правило, резултат от избор на национално равнище, не противоречи на самото съществуване на правото на платен годишен отпуск.

57.

Що се отнася до Конвенцията на МОТ за платените отпуски (ревизирана) от 1970 г. (№ 132), Съдът действително понякога се е позовавал на актове на МОТ ( 44 ). Важно е обаче да се прави разлика между конвенции като посочените в Декларацията на МОТ за основните принципи и права в областта на труда ( 45 ), по която всички държави — членки на Европейския съюз, са страни, и други актове, като Конвенцията на МОТ за платените отпуски, която е ратифицирана само от 14 държави — членки на Европейския съюз. Това разграничение е от особено значение в контекста на настоящото дело, тъй като Франция не е ратифицирала тази конвенция. Дори да го бе направила, 18‑месечният срок, предвиден в тази конвенция, обвързва страните по нея по силата на международното или вътрешното конституционно право, но не и по силата на правото на Съюза ( 46 ).

58.

Следователно, както правилно твърди Комисията, в сегашното си състояние правото на Съюза не предвижда ограничение за възможните периоди на прехвърляне на неползван платен годишен отпуск. Това е съвсем логично, като се има предвид, че Директивата за работното време не възпрепятства държавите членки ( 47 ) да разрешат натрупването на неползван годишен отпуск без ограничение.

59.

Вследствие на това Съдът не може да отговори кой период е разумен, тъй като този избор е предоставен на държавите членки. Съдът може само да провери дали направеният избор не нарушава съществуването на правото на платен годишен отпуск.

60.

Ето защо предлагам в отговор на втория и третия въпрос на запитващата юрисдикция Съдът да постанови, че член 7, параграф 1 от Директивата за работното време допуска национална правна уредба, в която се позволява натрупването на неползван платен годишен отпуск, без се да определя ограничение за периода на прехвърляне на този отпуск, нито пък продължителността на разумния период на прехвърляне.

61.

С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите, поставени от Conseil des Prud’hommes d’Agen (Съд по трудови спорове Ажан, Франция), както следва: