–

за BNP Paribas SA, от V. Bringer, N. Coutrelis и M. Lévis, адвокати,

–

за TR, от A. Lyon-Caen, T. Lyon-Caen и F. Thiriez, адвокати,

–

за френското правителство, от A. Daniel и A.‑L. Desjonquères, в качеството на представители,

–

за швейцарското правителство, от N. Marville-Dosen и J. Schickel-Küng, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Noë и W. Wils, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 33 и 36 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между BNP Paribas SA и TR по повод уволнението му, което е било предмет на постановено от английски съд решение, чиито последици за допустимостта на иск, предявен впоследствие пред френските юрисдикции, са предмет на оспорване.

3

Съображения 2, 6, 16 и 19 от Регламент № 44/2001 гласят:

[…]

[…]

[…]

4

Включен в глава III от посочения регламент, която се отнася до признаването и изпълнението, в раздел 1 от тази глава, озаглавен „Признаване“, член 33 от същия регламент предвижда:

„1.   Съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура.

2.   Всяка заинтересувана страна, която изисква признаването на съдебно решение като основен въпрос при един спор, може в съответствие с процедурите, установени в раздели 2 и 3 от настоящата глава, да поиска решение, с което да се признае съдебното решение.

3.   Ако изходът на дело в съд на държава членка зависи от произнасянето по инцидентно възникнал въпрос за признаване, този съд е компетентен по отношение на този въпрос“.

5

Член 36 от Регламент № 44/2001, който се намира в същия раздел 1, гласи:

„При никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение“.

6

Този регламент е отменен и заменен с Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1). Съгласно член 66, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 обаче Регламент № 44/2001 продължава да се прилага за съдебни решения, постановени по съдебни производства, образувани преди 10 януари 2015 г., които попадат в приложното поле на последния регламент.

7

Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (ОВ L 29, 2020 г., стр. 7, наричано по-нататък „Споразумението за оттегляне“) е прието на 17 октомври 2019 г. и влиза в сила на 1 февруари 2020 г.

8

Член 67 от това споразумение, озаглавен „Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения и свързано с това сътрудничество между централните органи“, предвижда в параграф 2, буква а):

„В Обединеното кралство, а така също и в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, долупосочените актове или разпоредби се прилагат по отношение на признаването и изпълнението на съдебни решения, решения, автентични правни инструменти, съдебни спогодби и споразумения, както следва:

9

Член 126 от посоченото споразумение предвижда преходен период, който започва да тече от датата на влизането му в сила и приключва на 31 декември 2020 г., по време на който в съответствие с член 127, параграф 1, първа алинея от същото споразумение правото на Съюза се прилага по отношение на и в Обединеното кралство, освен ако в споразумението за оттегляне не е предвидено друго.

10

Член L. 1234‑5, първа алинея от Code du travail [Кодекс на труда] предвижда:

„Когато не е спазен срокът на предизвестието, работникът или служителят има право, освен в случаите на дисциплинарно уволнение, на компенсаторно обезщетение“.

11

Съгласно член L. 1234‑9, първа алинея от този кодекс:

„Работникът или служителят, който е нает по трудов договор за неопределено време […] има право, освен в случаите на дисциплинарно уволнение, на обезщетение при уволнение“.

12

Съгласно член L. 1235-3 от посочения кодекс, ако уволнението на работника или служителя е по причина, която не е реална и сериозна, съдът може да му предложи възстановяване на работа в предприятието със запазване на придобитите облаги. Ако една от двете страни се противопостави на това възстановяване на работа, съдът осъжда работодателя да заплати на работника или служителя обезщетение.

13

Член R. 1452-6 от същия кодекс, в редакцията му, в сила преди отмяната му с Декрет 2016-660 от 20 май 2016 г. относно правораздаването по трудови дела и съдебното разглеждане на трудови спорове (JORF от 25 май 2016 г., текст № 30), гласи:

„Всички искания по трудовия договор между страните, независимо дали са предявени от ищеца, или от ответника, са предмет на едно производство.

Това правило не се прилага, когато основанието на исканията е възникнало или установено след сезирането на Conseil de prud’hommes [Трудов съд]“.

14

Employment Rights Act 1996 (Закон от 1996 г. за трудовите права, наричан по-нататък „ERA 1996“) включва част X, озаглавена „Незаконно уволнение“.

15

Глава I от тази част X, озаглавена „Право на защита срещу незаконно уволнение“, съдържа член 98 със следния текст:

„(1) При определяне за целите на тази част дали уволнението на работника или служителя е основателно, или незаконно, работодателят трябва да докаже:

(2) Основанието е по настоящия параграф, ако:

[…]

[…]

(4) Когато работодателят е изпълнил изискванията по параграф 1, решението дали уволнението е основателно, или незаконно (с оглед на посоченото от работодателя основание):

[…]“.

16

В глава II от посочената част X, озаглавена „Правни средства за защита в случай на незаконно уволнение“, се съдържа член 118, съгласно който, ако съд присъди обезщетение при незаконно уволнение в съответствие с член 112, параграф 4 или член 117, параграф 3, това обезщетение се състои, от една страна, от basic award (основно обезщетение), и от друга страна, от compensatory award (компенсаторно обезщетение).

17

На 25 август 1998 г. по силата на договор по английското право BNP Paribas, по-рано BNP SA, назначава ответника в главното производство, за да работи в намиращия се в Лондон (Обединеното кралство) клон на това френско дружество.

18

На 2 април 2009 г. тези страни подписват трудов договор за неопределено време по френското право, в който се предвижда командироването на заинтересованото лице в Сингапур. Впоследствие по силата на допълнително споразумение към този договор от 16 август 2010 г. той е назначен в клона в Лондон.

19

С писмо от 30 септември 2013 г. ответникът в главното производство е дисциплинарно уволнен във връзка с обстоятелства, настъпили по време на командироването му в Сингапур, което уволнение той оспорва.

20

От преписката, с която разполага Съдът, е видно, че на 20 декември 2013 г. този работник сезира Employment Tribunal, London Central (Трудов съд Централен Лондон, Обединено кралство, наричан по-нататък „английският съд“) с иск за установяване на незаконно уволнение и за обезщетение на това основание, като същевременно прави резерва с цел да подаде освен това искания за плащане във връзка с прекратяването на трудовия му договор.

21

С решение от 26 септември 2014 г. (наричано по-нататък „английското решение“) тази юрисдикция обявява иска за основателен от гледна точка на правото на Обединеното кралство и определя за следващо заседание останалите въпроси относно мерките за обезщетение. BNP Paribas изплаща на заинтересованото лице сумата от 81175 GBP (лири стерлинги) (около 96517 EUR) като компенсаторно обезщетение. В това решение посочената юрисдикция по-специално излага, че BNP Paribas е санкционирало своя работник в съответствие с френския Кодекс на труда, но адвокатът на това дружество е приел спорът да бъде решен по силата на ERA 1996 и на съдебната практика на Обединеното кралство.

22

На 27 ноември 2014 г. посоченият работник сезира Conseil de prud’hommes de Paris (Трудов съд Париж, Франция) с искане BNP Paribas да бъде осъдено да му заплати различни суми, по-специално обезщетение за уволнение поради липса на реална и сериозна причина, обезщетение за неспазено предизвестие, обезщетение при уволнение, както и бонуси и премии, предвидени в трудовия му договор. С решение от 17 май 2016 г. тези искания са обявени за недопустими поради силата на пресъдено нещо, с която се ползва английското решение.

23

С решение от 22 май 2019 г. Cour d’appel de Versailles (Апелативен съд Версай, Франция) отменя решението от 17 май 2016 г. Той приема, че британското решение има сила на пресъдено нещо в частта, в която се приема, че за уволнението не е налице реална и сериозна причина, но че предявените във Франция искания на работника все пак били допустими. Тази юрисдикция отбелязва, че в предявения пред английския съд иск изрично се посочва, че заинтересованото лице иска „основно и компенсаторно обезщетение“, но не и „социални обезщетения и облаги, свързани с прекратяването на трудовия му договор“, каквито искал да получи, като сезира друг съд. Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) приема, че предявените пред английския съд парични искове не са същите и нямат същото основание като предявените пред него, така че не може да им бъде противопоставена никаква сила на пресъдено нещо. Той осъжда BNP Paribas да заплати обезщетение за вреди поради уволнение без реална и сериозна причина, обезщетение за неспазено предизвестие, обезщетение при уволнение, както и обезщетение за бонуси и премии съгласно френското право и разглеждания в главното производство трудов договор.

24

BNP Paribas обжалва това решение пред Cour de cassation (Касационен съд, Франция), който е запитващата юрисдикция в настоящото производство. Това дружество се позовава по-специално на член 33 от Регламент № 44/2001, за да поддържа, че поради британското решение френските юрисдикции нямали правомощието да разгледат исковете, предявени от засегнатия работник. В това отношение, на първо място, той счита, че възражението за сила на пресъдено нещо е трябвало да бъде преценено с оглед на силата и действието на чуждестранното съдебно решение в държавата членка, в която то е постановено, и че е трябвало да се провери дали това решение е пречка за съдилищата на друга държава членка да се произнасят по искания, които е можело да бъдат направени още в производството, образувано в първата държава. На второ място, то изтъква, че в спора по главното производство предявените във Франция от работника искове имат същия петитум, а именно обезщетяването на последиците от уволнението му, и същото основание, а именно трудовият договор, подписан на 2 април 2009 г., като тези, с които вече е бил сезиран английският съд, поради което те се сблъсквали със силата на пресъдено нещо на последния и следователно били недопустими.

25

В това отношение Cour de cassation (Касационен съд) иска да се установи, първо, дали с оглед на членове 33 и 36 от Регламент № 44/2001 признаването на съдебно решение, постановено от съд на държава членка, може да доведе до недопустимост на основан на същия договор иск между същите страни, който е предявен по-късно в друга държава членка с цел произнасяне по искания, които не са предявени пред посочения чуждестранен съд, когато правото на държавата членка по произход, тоест първата държава, предвижда правило за концентриране на претенциите или за единност на производството и евентуално правото на сезираната държава членка, т.е. втората държава, предвижда сходна норма.

26

Според запитващата юрисдикция в случая, що се отнася до правото на Обединеното кралство, дружеството BNP Paribas се позовава на правилото за „abuse of process“, изведено от решение Henderson с/у Henderson от 20 юли 1843 г. на Court of Chancery (England & Wales) (Търговски съд (Англия и Уелс), Обединено кралство), което „задължавало страните, когато спорят по даден въпрос пред компетентен съд, да отнесат случая в неговата цялост пред този съд, за да може всички аспекти на този въпрос да се решат веднъж завинаги, освен в случаите на обжалване“. Запитващата юрисдикция добавя, че що се отнася до френското право, така нареченото правило за „единност на производството“, прогласено в член R. 1452-6 от Кодекса на труда, което предвижда, че всички искове, свързани с трудов договор между едни и същи страни, по принцип трябва да се разглеждат само в едно производство, все още е било в сила към момента на сезирането на Conseil de prud’hommes de Paris.

27

Второ, ако се приеме, че при такива обстоятелства недопустимостта не произтича от последиците на чуждестранно съдебно решение по смисъла на член 36 от Регламент № 44/2001, запитващата юрисдикция иска да се установи какво е значението на евентуалната идентичност на „основание“ и на „петитум“ за целите на прилагането на членове 33 и 36 от този регламент, по-специално с оглед на конкретните искове, предявени в настоящия случай съответно пред английския съд и пред френските юрисдикции.

28

В това отношение, от една страна, запитващата юрисдикция иска да се установи дали трябва да се квалифицират като имащи „същия петитум“ всички искове, които имат за цел да санкционират парично неизпълнението на задължения, произтичащи от един и същ трудов договор, или тези искове следва да се разграничават в зависимост от това дали се отнасят до задължения, присъщи на изпълнението на този договор, или до задължения, специфични за неговото прекратяване.

29

От друга страна, тази юрисдикция иска да се установи по-специално дали е налице идентичност на „петитума“ между, от една страна, компенсаторно обезщетение, дължимо в случай на незаконно уволнение, като предвиденото в правото на Обединеното кралство от ERA 1996, и от друга страна, обезщетение, дължимо при уволнение без реална и сериозна причина, като предвиденото във френското право в член L. 1235-3 от Кодекса на труда, или евентуално, компенсаторно обезщетение за неспазено предизвестие и обезщетение при уволнение като предвидените съответно в член L. 1234-5, първа алинея и в член L. 1234-9, първа алинея от този кодекс.

30

На трето и последно място, тя иска да се установи дали иск като този за незаконно уволнение, съществуващ в Обединеното кралство, и иск за изплащане на бонуси или премии, предвидени в трудов договор, трябва да се считат за имащи „едно и също основание“ и „един и същ петитум“, когато тези два иска се основават на едно и също договорно правоотношение между страните.

31

При тези обстоятелства Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

32

На първо място, що се отнася до приложимостта ratione temporis на Регламент № 44/2001, следва да се отбележи, че той е отменен и заменен с Регламент № 1215/2012, но че по силата на член 66, параграф 2 от последния първият регламент продължава да се прилага за решения, постановени в съдебни производства, образувани преди 10 януари 2015 г.

33

Така в рамките на молба за признаване или изпълнение на постановено в друга държава членка съдебно решение, за да се определи кой от тези два регламента е приложим ratione temporis, следва да се вземе предвид датата на предявяване на иска, довел до постановяването на решението, чието признаване или изпълнение се иска (вж. в този смисъл решение от 6 юни 2019 г., Weil, C‑361/18, EU:C:2019:473, т. 24).

34

В случая искът, довел до постановяване на решението, чието признаване се разглежда в главното производство, е предявен на 20 декември 2013 г. пред английския съд. От това следва, че Регламент № 44/2001 е приложим ratione temporis към спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция.

35

На второ място, що се отнася до приложимостта ratione loci на Регламент № 44/2001, независимо от оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз, важно е да се отбележи, че съгласно член 67, параграф 2, буква а) във връзка с членове 126 и 127 от Споразумението за оттегляне Регламент № 1215/2012 се прилага в Обединеното кралство, както и в държавите членки в ситуации, засягащи Обединеното кралство, по отношение на признаването и изпълнението на съдебни решения, постановени в рамките на съдебни производства, образувани преди края на преходния период, тоест 31 декември 2020 г.

36

От това следва, че разпоредбите относно признаването и изпълнението, съдържащи се в Регламент № 44/2001, който вече е бил отменен и заменен с Регламент № 1215/2012 към момента на приемането на това споразумение за оттегляне, също остават приложими при същите условия.

37

В случая, като се има предвид, че британското решение, чието признаване се иска във Франция, е постановено по съдебен иск, предявен на 20 декември 2013 г., Регламент № 44/2001 е приложим ratione loci към спора по главното производство.

38

На трето място, що се отнася до тълкуването на Регламент № 44/2001, следва да се припомни, че видно от съображение 19 от него и след като този регламент заменя в отношенията между държавите членки Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, изменяна последователно с конвенциите за присъединяването към нея на новите държави членки (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“), даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на Конвенцията важи и за разпоредбите на Регламента, когато разпоредбите на тези актове могат да се квалифицират като еквивалентни (решение от 14 септември 2017 г., Nogueira и др., C‑168/16 и C‑169/16, EU:C:2017:688, т. 45 и цитираната съдебна практика).

39

С оглед на разпоредбите, за които специално се отнася настоящото преюдициално запитване, следва да се отбележи, че такава еквивалентност съществува между, от една страна, членове 26 и 29 от Брюкселската конвенция и от друга страна, членове 33 и 36 от Регламент № 44/2001, при положение че текстът на първите членове е възпроизведен основно в тези втори членове. Поради това вече даденото от Съда тълкуване, що се отнася до едните, важи и за другите.

40

На четвърто и последно място, що се отнася до обхвата на поставените по настоящото дело въпроси, следва да се уточни, от една страна, че разглежданото в главното производство положение съответства на хипотезата по член 33, параграф 3 от Регламент № 44/2001, а именно когато на признаването на съдебно решение, постановено в държава членка, наречена „държава членка по произход“, се прави инцидентно позоваване пред съд на друга държава членка, наречена „сезираната държава членка“. От друга страна, от изготвения от г‑н P. Jenard доклад относно Брюкселската конвенция (ОВ C 59, 1979 г., стр. 1) е видно, че член 26, трета алинея от тази конвенция, който е еквивалентен на член 33, параграф 3 от този регламент, „се отнася до случаите, в които въпросът за признаването възниква инцидентно, т.е. като възражение за сила на пресъдено нещо в друго производство“, за да не се допусне съдебно решение да се оспорва, като се предявят в друга държава членка на искания по въпроси, идентични с уредените с това решение.

41

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 33 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 36 от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска признаването в сезираната държава членка на постановено в държавата членка по произход съдебно решение по трудов договор да води до недопустимост на исканията, предявени пред съд на сезираната държава членка, с мотива че законодателството на държавата членка по произход предвижда процесуално правило относно концентрирането на всички претенции относно този трудов договор.

42

В това отношение следва да се отбележи, както прави генералният адвокат в точка 37 от заключението си, че понятието „признаване“ не е дефинирано в Регламент № 44/2001, който в член 33, параграф 1 само посочва, че съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура, а в член 36 от него — че при никакви обстоятелства не се допуска преразглеждане по същество на чуждестранно съдебно решение.

43

Съгласно постоянната съдебна практика разпоредбите на Регламент № 44/2001 трябва да бъдат тълкувани самостоятелно, въз основа на систематиката и целите на този регламент (решения от 15 ноември 2012 г., Gothaer Allgemeine Versicherung и др., C‑456/11, EU:C:2012:719, т. 25, и от 7 март 2018 г., E.ON Czech HoldingC‑560/16, EU:C:2018:167, т. 25 и цитираната съдебна практика).

44

Що се отнася до целите на Регламент № 44/2001, от съображения 2, 6 и 16 от него следва, че този регламент има за цел по-специално да осигури свободното движение на съдебни решения по граждански и търговски дела, постановени в държавите членки, които са обвързани от посочения регламент, чрез уеднаквяване на правилата относно съдебната компетентност и опростяване на формалностите, необходими за признаването и изпълнението на тези решения (вж. в този смисъл решения от 4 октомври 2018 г., Società Immobiliare Al Bosco, C‑379/17, EU:C:2018:806, т. 45 и цитираната съдебна практика, и от 12 декември 2019 г., Aktiva FinantsC‑433/18, EU:C:2019:1074, т. 25).

45

Що се отнася до установената с Регламент № 44/2001 система, съображение 16 от него подчертава значението на взаимното доверие в правораздаването в рамките на Съюза, още повече когато от съдилищата на държавите членки се изисква да прилагат общи правила относно компетентността. Това взаимно доверие оправдава пълното признаване на съдебните решения, постановени в държава членка, както е предвидено в член 33, параграф 1 от този регламент, и предполага липса на преразглеждане по същество на такива съдебни решения, както изисква член 36 от посочения регламент (вж. в този смисъл решения от 15 ноември 2012 г., Gothaer Allgemeine Versicherung и др., C‑456/11, EU:C:2012:719, т. 28, 35 и 37, от 26 септември 2013 г., Salzgitter Mannesmann Handel, C‑157/12, EU:C:2013:597, т. 31 и 32, и от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 40).

46

Посоченото доверие предполага също, че разпоредбите относно принципа на признаване на такова решение като съдържащите се в член 33 от Регламент № 44/2001 не трябва да се тълкуват стеснително, докато разпоредбите, предвиждащи изключения от този принцип, трябва да се тълкуват стриктно (вж. в този смисъл решения от 15 ноември 2012 г., Gothaer Allgemeine Versicherung и др., C‑456/11, EU:C:2012:719, т. 28 и 30, от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 41, и от 20 юни 2022 г., London Steam-Ship Owners’ Mutual Insurance Association, C‑700/20, EU:C:2022:488, т. 77 и цитираната съдебна практика).

47

В този контекст, както Съдът вече припомни, като цитира доклада на г‑н P. Jenard, посочен в точка 40 от настоящото решение, признаването трябва „да води до предоставяне на съдебните решения на същите сила и ефикасност, с които се ползват в държавата, където са постановени“. Следователно чуждестранно решение, признато на основание член 33 от Регламент № 44/2001, по принцип трябва да има същите последици като тези, които има в държавата на произход (вж. в този смисъл решение от 15 ноември 2012 г., Gothaer Allgemeine Versicherung и др., C‑456/11, EU:C:2012:719, т. 34 и цитираната съдебна практика).

48

Както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 42—52 от заключението си, от тази съдебна практика следва, че когато се прави позоваване на признаването на съдебно решение, постановено в държава членка, на основание на Регламент № 44/2001, по принцип следва, от една страна, да се вземат предвид само правните норми на държавата членка по произход, за да се определят последиците, които това решение трябва да породи в сезираната държава членка, и от друга страна, на това решение да се придадат силата и действието, с които то се ползва в държавата членка по произход.

49

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че правото на държавата членка по произход задължава страните да концентрират всички свои претенции, свързани с едно и също правоотношение, в рамките на едно-единствено производство, тъй като в противен случай те биха били недопустими. Ето защо следва да се определи дали такова процесуално правило спада към силата и действието на постановено в държавата членка по произход съдебно решение, когато то е признато в сезираната държава членка, така че новите искания, подадени впоследствие пред съд на сезираната държава членка между същите страни и въз основа на същото правоотношение, биха били недопустими.

50

В това отношение следва да се отбележи, че подобна вътрешноправна норма за концентриране на претенциите е от процесуално естество и има за цел да се избегне претенциите, свързани с едно и също правоотношение, обвързващо страните, да доведат до множество производства, както в интерес на доброто правораздаване, така и в интерес на засегнатите страни. Подобна норма обаче няма за цел да уреди силата и действието на решение в държавата членка, в която е постановено, по смисъла на цитираната в точка 47 от настоящото решение съдебна практика. Поради това посоченото правило не е предназначено да се прилага за целите на определянето на последиците на съдебно решение, чието признаване се изтъква, за да се оспори допустимостта на иск между същите страни относно същото правоотношение, който е предявен в друга държава членка след постановяването на това решение.

51

Както по същество подчертава генералният адвокат в точки 58—62 от заключението си, тълкуване в обратен смисъл би могло да постави под въпрос прилагането на съдържащите се в глава III от този регламент разпоредби относно признаването и също така би могло да застраши прилагането на разпоредбите, определящи по единен начин компетентността на юрисдикциите на държавите членки, които се съдържат в глава II от посочения регламент, тъй като това би могло да има за последица да попречи на страна да сезира с нови искания съд, при това определен за компетентен от същия регламент.

52

При всички случаи Съдът припомня, че макар признаването по принцип да води до предоставянето на чуждестранните решения на същите сила и действие, с които те се ползват в държавата членка, в която са постановени, това не е така на стадия на изпълнението на съдебно решение, поради това, че по време на това изпълнение няма никакво основание на това решение да се предоставят права, каквито то не притежава в държавата членка по произход, или правни последици, които не би произвело решение от същия тип, постановено директно в сезираната държава членка (вж. в този смисъл решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 66, и от 4 октомври 2018 г., Società Immobiliare Al Bosco, C‑379/17, EU:C:2018:806, т. 40 и цитираната съдебна практика).

53

Също така, когато чуждестранно съдебно решение е признато в сезираната държава членка, то се включва в правния ред на тази държава членка и се прилагат нейните процесуални правила.

54

Запитващата юрисдикция следва да определи процесуалните правила, приложими вследствие на признаването на съдебното решение, постановено в държавата членка по произход, и евентуалните процесуални последици по отношение на направените впоследствие искания.

55

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 33 от Регламент № 44/2001 във връзка с член 36 от този регламент трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска признаването в сезираната държава членка на постановено в държавата членка по произход решение относно трудов договор да води до недопустимост на исканията, предявени пред юрисдикция на сезираната държава членка, поради това че законодателството на държавата членка по произход предвижда процесуално правило за концентриране на всички претенции във връзка със този трудов договор, без да се засягат процесуалните правила на сезираната държава членка, които могат да се приложат след като признаването е осъществено.

56

Предвид отговора на първия въпрос не следва да се отговаря на втория и третия въпрос.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 33 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, във връзка с член 36 от този регламент,

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска признаването в сезираната държава членка на постановено в държавата членка по произход решение относно трудов договор да води до недопустимост на исканията, предявени пред юрисдикция на сезираната държава членка, поради това че законодателството на държавата членка по произход предвижда процесуално правило за концентриране на всички претенции във връзка със този трудов договор, без да се засягат процесуалните правила на сезираната държава членка, които могат да се приложат след като признаването е осъществено.