–

за P.I., от L. Biekša, advokatas,

–

за литовското правителство, от K. Dieninis и V. Kazlauskaitė-Švenčionienė, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azéma и A. Steiblytė, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 10 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между P.I. и Migracijos departamentas prie Lietuvos Respublikos vidaus reikalų ministerijos (Миграционен отдел към Министерството на вътрешните работи на Република Литва, наричан по-нататък „миграционният отдел“) по повод отказа на последния да предостави на P.I. статут на бежанец.

3

Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г., влязла в сила на 22 април 1954 г. (Сборник договори на Обединените нации, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), допълнена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“), предвижда в член 1, буква А, точка 2, първа алинея, че терминът „бежанец“ се прилага за всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения“.

4

Съображения 4, 12, 16 и 29 от Директива 2011/95 гласят:

[…]

[…]

[…]

5

За целите на тази директива член 2, буква г) от нея възпроизвежда определението за бежанец по член 1, буква A, точка 2, първа алинея от Женевската конвенция, а член 2, буква д) определя „статута на бежанец“ като „признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за бежанец“.

6

Член 2, буква з) от Директива 2011/95 определя понятието „молба за международна закрила“ като „искането, отправено от гражданин на трета държава […], за закрила от държава членка, което може да бъде разглеждано като лице, искащо да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила“, а член 2, буква и) определя понятието „молител“ като „гражданин на трета държава […], пода[л] [такава] молба, по която все още не е взето окончателно решение“.

7

Член 4 от посочената директива, озаглавен „Оценяване на фактите и обстоятелствата“, предвижда в параграфи 3 и 5:

„3.   Оценяването на молбата за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание следните елементи:

[…]

5.   Когато държавите членки прилагат принципа, съгласно който молителят има задължение да обоснове молба за международна закрила, и когато определени аспекти на неговите декларации не са подкрепени с документи или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, когато са изпълнени следните условия:

8

Член 6, букви а) и в) от същата директива определя като „субекти на преследване“ държавата и „недържавните субекти“, по отношение на които може да бъде доказано, че държавата не може или не иска да предостави закрила срещу преследване или тежки посегателства.

9

Съгласно член 9 от Директива 2011/95, озаглавен „Действия на преследване“:

„1.   За да бъде разглеждан като действие на преследване по смисъла на член 1, буква А от Женевската конвенция, този акт трябва да:

2.   Действията на преследване по смисъла на параграф 1 могат да приемат, inter alia, следните форми:

[…]

[…]

3.   В съответствие с член 2, буква г) между мотивите, посочени в член 10, и действията на преследване по параграф 1 от настоящия член или липсата на закрила срещу такива действия трябва да има връзка“.

10

Член 10 от тази директива, озаглавен „Мотиви за преследване“, гласи в параграф 1, буква д) и в параграф 2:

„1.   При оценяването на мотивите за преследване държавите членки вземат под внимание следните елементи:

[…]

2.   Когато се преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, която е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика“.

11

Член 13 от посочената директива, озаглавен „Предоставяне на статут на бежанец“, гласи:

„Държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III“.

12

Член 83, параграф 2 от Lietuvos Respublikos įstatymas dėl užsieniečių teisinės padėties Nr. IX‑2206 (Закон № IX‑2206 на Република Литва за правния статут на чужденците) от 29 април 2004 г. (Žin., 2004, № 73‑2539), който транспонира в литовското право по-конкретно Директива 2011/95, в редакцията си, изменена със Закон № XII‑1396 от 9 декември 2014 г. (TAR, 2014 г., № 19923), гласи:

„Когато при разглеждането на молбата се установи, че елементите, свързани с определянето на статута на търсещия убежище, не могат да се установят с писмени доказателства въпреки неговите искрени усилия, тези елементи се оценяват в полза на молителя и молбата за убежище се счита за обоснована, ако е била подадена във възможно най-ранния момент, освен ако молителят може да посочи определени причини за това, че не го е направил, ако молителят е представил всички относими елементи, с които разполага, и е дал задоволително обяснение за липсата на други доказателства, и ако декларациите на молителя са счетени за достоверни и непротиворечиви и не са в разрез с наличната и относима към неговия случай конкретна и обща информация“.

13

На 15 юли 2019 г. P.I., гражданин на трета държава, подава молба за убежище до миграционния отдел. В подкрепа на молбата си той посочва, че през 2010 г. в държавата си по произход е сключил договор за покупка на акции с предприятие, собственост на лице, свързано с властта, включително с разузнавателните служби. Той плаща на това предприятие сумата от 690000 USD (щатски долара) (около 647500 евро). Тъй като договорът не е изпълнен, P.I. иска от съдоговорителя си да му възстанови тази сума. Впоследствие срещу него е образувано наказателно производство по инициатива на собственика на това предприятие, а през декември 2015 г. той е бил принуден да се откаже от по-голямата част от проект, разработен от неговото предприятие, контролът върху което е поет от предприятия, собственост на други лица.

14

Това наказателно производство е спряно през януари 2016 г. След опита на P.I. да се защити по съдебен ред срещу незаконното обсебване на проекта му обаче, през април 2016 г. наказателното производство е било възобновено вследствие на свидетелските показания, дадени срещу P.I. от лице, свързано с новите собственици на предприятието му. През декември 2016 г. и януари 2017 г. посоченото наказателно производство е довело до предявяване на обвинителен акт и издаване на постановление за задържане на P.I., който междувременно е бил отстранен от останалата част от проекта.

15

С решение от 21 септември 2020 г. миграционният отдел отхвърля молбата на P.I за предоставяне на статут на бежанец. След проведеното от него разследване този отдел приема, че макар да са установени и счетени за правдоподобни, мотивите, поради които е налице опасност от наказателно преследване и задържане, не съответстват на нито един от мотивите, посочени в Женевската конвенция, включително по-специално на мотива, в чиято основа стои понятието „политическо мнение“.

16

След като жалбата му срещу това решение, подадена пред Vilniaus apygardos administracinis teismas (Окръжен административен съд Вилнюс, Литва), е отхвърлена, P.I. обжалва решението на посочения съд пред запитващата юрисдикция — Lietuvos vyriausiasis administracinis teismas (Върховен административен съд, Литва). Той оспорва решението на миграционния отдел, потвърдено на първа инстанция, като твърди, че когато действията на преследване или липсата на закрила срещу такива действия са свързани, както в случая, не с „политическа дейност“ в традиционния смисъл или с публично изразени политически идеи, а с противопоставянето чрез конкретни действия на незаконно действаща група, която упражнява корупционно влияние върху държавата, това противопоставяне попада в обхвата на понятието „политическо мнение“ по смисъла на член 10 от Директива 2011/95 като „приписано политическо мнение“. Той уточнява, че престъплението, в което е обвинен (изнудване с цел придобиване на имот с много голяма стойност, принадлежащ на друго лице), всъщност е гражданскоправен спор с имуществен характер между икономически оператори.

17

Запитващата юрисдикция посочва, че по време на цялото разследване P.I. последователно твърди, че бизнесмени, свързани с държавната власт посредством корупционни връзки, са си присвоили имуществото му, че след като се е противопоставил на тези действия, срещу него е било образувано наказателно производство по искане един от тези бизнесмени и че това наказателно производство, което е имало за цел да го сплаши, е било спряно, но след опита му да защити правата си по съдебен ред е било възобновено и е довело по-специално до издаването на постановление за задържането му. Запитващата юрисдикция добавя, че съгласно националната правна уредба в областта на убежището наказателните производства или санкции представляват действия на преследване, ако са непропорционални и дискриминационни, и уточнява, че изглежда вероятно наказателното производство да е „изфабрикувано“, така че ако P.I. се върне в държавата си по произход, има опасност да продължи да бъде преследван.

18

При тези обстоятелства Lietuvos vyriausiasis administracinis teismas (Върховен административен съд, Литва) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Може ли противопоставянето на незаконно действаща група, която упражнява корупционно влияние и оказва натиск чрез държавния апарат върху търсещото убежище лице и срещу която не могат да се използват ефективни правни средства за защита поради широко разпространената корупция в страната, да се приравни на приписано политическо мнение [на английски език attributed political opinion] по смисъла на член 10 от [Директива 2011/95]?“.

19

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 1, буква д) и параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „политическо мнение“ обхваща опитите на молител за международна закрила по смисъла на член 2, букви з) и и) от тази директива да защити със законни средства своите лични имуществени и икономически интереси от незаконно действащи недържавни субекти, когато поради корупционните си връзки със съответната държава тези субекти могат да използват нейния репресивен апарат в ущърб на молителя.

20

Най-напред следва да се припомни, че както се посочва в съображение 12 от Директива 2011/95, тя е приета по-специално с цел да гарантира прилагането от всички държави членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила.

21

Тази директива трябва да се тълкува в светлината на нейната обща структура и цел при зачитане не само на Женевската конвенция, която, както припомня съображение 4 от посочената директива, е крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците, но и както следва от съображение 16 от същата директива, при зачитане на правата, признати в Хартата на основните права (наричана по-нататък „Хартата“) (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2020 г., Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Военна служба и убежище), C‑238/19, EU:C:2020:945, т. 19 и 20 и цитираната съдебна практика).

22

Съгласно член 2, буква г) от Директива 2011/95 „бежанец“ е гражданин на трета държава, който поради основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава.

23

Съгласно член 13 от тази директива държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета страна, който отговаря на условията, предвидени по-специално в членове 9 и 10 от посочената директива.

24

Следователно молителят трябва, поради съществуващи в държавата му по произход обстоятелства, да e изправен пред основателни опасения, че ще бъде подложен на „действия на преследване“ по смисъла на член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2011/95, които да бъдат извършени спрямо него от посочените в член 6 от тази директива „субекти на преследване“, когато е налице причинно-следствена връзка по смисъла на член 9, параграф 3 във връзка със съображение 29 от посочената директива между тези действия или липсата на защита срещу тях и поне един от петте мотива за преследване, изброени в член 10 от същата директива, сред които е и „политическото мнение“ (вж. по аналогия решение от 5 септември 2012 г., Y и Z, C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518, т. 51).

25

Що се отнася до понятието „политическо мнение“, по отношение на което запитващата юрисдикция изпитва съмнения, член 10, параграф 1, буква д) от Директива 2011/95 предвижда, че това понятие „обхваща по-специално мнение, идеи или убеждения по въпроси, свързани с потенциалните субекти на преследване, посочени в член 6, както и с техните политики или методи, независимо дали мнението, идеите или убежденията са били изразени в действия на молителя“. Освен това съгласно член 10, параграф 2 е без значение дали молителят действително притежава характеристиката, свързана с политическото мнение, в основата на преследването, при положение че според субекта на преследване той притежава тази характеристика.

26

В това отношение, на първо място, трябва да се отбележи, че самият текст на тези разпоредби предполага широко тълкуване на понятието „политическо мнение“. Това схващане се основава на няколко обстоятелства. Най-напред, употребата на израза „по-специално“ говори за неизчерпателно изброяване на елементите, въз основа на които може да се идентифицира посоченото понятие. По-нататък, говори се не само за „мнение“, но и за „идеи“ и „убеждения“ по въпроси, свързани с потенциалните субекти на преследване и с техните „политики“ или „методи“, като не е необходимо мнението, идеите или убежденията да са изразени в действия на молителя. Накрая, поставя се акцент върху факта, че субектите на преследване считат мнението, идеите или убежденията за „политически“.

27

Това тълкуване се подкрепя от Наръчника за процедурите и критериите за определяне на статута на бежанец и Насоките за международна закрила съгласно Конвенцията от 1951 г. и Протокола от 1967 г. за статута на бежанците [Върховен комисариат за бежанците на Организацията на обединените нации (ВКБООН), 1979 г., преработен и актуализиран през февруари 2019 г., HCR/1P/4/FRE/REV.4), който следва да се вземе предвид с оглед на особено значение на тези насоки поради ролята, която Женевската конвенция възлага на ВКБ (вж. в този смисъл решение от 23 май 2019 г., Bilali, C‑720/17, EU:C:2019:448, т. 57 и цитираната съдебна практика). Всъщност в тези насоки също се възприема широко разбиране за понятието „политическо мнение“, в смисъл че то може да обхване всяко мнение или въпрос, свързан с държавния апарат, правителството, обществото или политиката.

28

На второ място, тъй като цели да защити правото на свобода на мнение и правото на изразяване, понятието „политическо мнение“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква д) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в светлината на член 11 от Хартата, посочен изрично в съображение 16 от тази директива като един от членовете, чието прилагане Директивата цели да насърчи.

29

Съгласно член 11 от Хартата всеки има право на свобода на изразяването на мнения, което включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите. Както следва от Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) и от член 52, параграф 3 от самата харта, гарантираните в нейния член 11 права имат същия смисъл и обхват като правата, гарантирани в член 10 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, както се тълкуват в практиката на Европейския съд по правата на човека, и без да се изключва възможността правото на Съюза да им предостави по-широка защита (вж. в този смисъл решение от 26 април 2022 г., Полша/Парламент и Съвет, C‑401/19, EU:C:2022:297, т. 44).

30

От тази съдебна практика следва, че свободата на изразяване е един от основните стълбове на демократичното общество и едно от най-важните условия за неговия напредък и за развитието на всеки човек и че тя по принцип закриля не само „информацията“ или „идеите“, които се възприемат благосклонно или на които се гледа като на безвредни или с безразличие, но също и такива, които засягат, шокират или смущават, именно с цел да се гарантират плурализмът, толерантността и широтата на възгледите, без които няма демократично общество (ЕСПЧ, 15 октомври 2015 г., Perinçek с/у Швейцария, CE:ECHR:2015:1015JUD002751008, § 196, подточка i).

31

Освен това Европейският съд по правата на човека подчертава, че член 10, параграф 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи не дава никаква възможност за ограничения на свободата на изразяване в областта на политическото говорене или на въпросите от общ интерес и че когато направените изявления се отнасят до въпрос от общ интерес, обикновено се предоставя високо равнище на защита на свободата на изразяване (решение от 15 октомври 2015 г., Perinçek с/у Швейцария, CE:ECHR:2015:1015JUD002751008, § 196, подточка i) и § 197, 230 и 231). Той уточнява също, че корупцията при управлението на публичните дела в държавата е въпрос от общ интерес и че обсъждането ѝ допринася за политическия дебат (вж. в този смисъл решение от 31 май 2016 г., Nadtoka с/у Русия, CE:ECHR:2016:0531JUD003801005, § 43).

32

Тази практика на Европейския съд по правата на човека, която е от значение за тълкуването на член 11 от Хартата, потвърждава широкото тълкуване, което следва да се даде на понятието „политическо мнение“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква д) от Директива 2011/95. Съгласно това тълкуване понятието „политическо мнение“ обхваща всяко мнение, идея или убеждение, което, без непременно да има пряк и непосредствен политически характер, се проявява чрез действие или бездействие, за което посочените в член 6 от тази директива субекти на преследване приемат, че има отношение към въпроси, които са свързани с тях или с техните политики и/или методи, и че представлява израз на противопоставяне или съпротива срещу тях.

33

На трето място, според широкото тълкуване на понятието „политическо мнение“ като „мотиви за преследване“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква д) от Директива 2011/95, за да установят наличието на такова мнение и на причинно-следствена връзка между него и действията на преследване, компетентните органи на държавите членки трябва да вземат предвид цялостния контекст в държавата по произход на молителя за статут на бежанец, и по-специално политическите, правните, съдебните, историческите и социалните аспекти на този контекст.

34

Всъщност Съдът е постановил, че проявяването чрез действие или бездействие на някои мнения, идеи или убеждения, които, без да имат пряк и непосредствен политически характер, могат, в зависимост от конкретния контекст в държавата по произход на молителя, да накарат „субектите на преследване“ да считат тези мнения, идеи или убеждения за „политическо мнение“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква д) и параграф 2 от тази директива.

35

В това отношение той уточнява, от една страна, че в контекста на въоръжен конфликт, особено на гражданска война, и при липсата на законоустановена възможност за отклоняване от военните задължения е много вероятно отказът да се отбие военна служба, да се тълкува от властите на съответната трета държава като акт на политическо противопоставяне, независимо от евентуално по-комплексните лични мотиви на заинтересованото лицеи — нещо, което органите на държавата членка, в която е подадена молбата за международна закрила, следва да проверят — независимо от правдоподобността на връзката между този отказ и съответния мотив за преследване (решение от 19 ноември 2020 г., Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Военна служба и убежище)C‑238/19, EU:C:2020:945, т. 47, 48, 60 и 61).

36

От друга страна, Съдът е приел, че участието на молителя за международна закрила в подаването на жалба срещу неговата държава по произход до Европейския съд по правата на човека с цел да се установи, че управляващият там режим е извършил нарушение на основните свободи, трябва да се квалифицира като мотив за преследване поради „политическо мнение“, ако са налице основателни опасения, че този режим възприема участието в подаването на тази жалба като акт на политическо дисидентство, срещу който би могъл да реши да упражни репресивни мерки (вж. в този смисъл решение от 4 октомври 2018 г., Ахмедбекова, C‑652/16, EU:C:2018:801, т. 90).

37

Същото се отнася и за опитите на молител за статут на бежанец да защити интересите си чрез съдебни искове срещу недържавни субекти, които действат незаконосъобразно срещу него, когато поради корупционните си връзки с държавата тези субекти могат да използват нейния репресивен апарат в ущърб на този молител, дори ако искът му е бил мотивиран от желанието да защити своите лични имуществени и икономически интереси.

38

При оценяването на фактите и обстоятелствата, предвидено в член 4 от Директива 2011/95, което по силата на параграф 3 от същия член трябва да се извърши във всеки отделен случай с оглед на всички обстоятелства по делото, като се вземат предвид всички релевантни факти, и по-специално посочените в точка 33 от настоящото решение, компетентните органи на държавата членка трябва да отчетат факта, че може да е особено трудно да се представят преки доказателства за това, че определено действие или бездействие на молителя може да бъде възприето от органите на държавата членка по произход като проява на „политическо мнение“. Член 4, параграф 5 от тази директива всъщност отчита факта, че молителят невинаги може да обоснове искането си с документи или други доказателства, и изброява кумулативните условия, при които такива доказателства не се изискват (вж. по аналогия решение от 19 ноември 2020 г., Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Военна служба и убежище), C‑238/19, EU:C:2020:945, т. 55).

39

Както отбелязва генералният адвокат в точка 59 от заключението си, предмет на преценката, която тези органи извършват, вземайки предвид всички обстоятелства, трябва да бъде правдоподобността на политическото мнение, което субектите на преследване приписват на молителя.

40

С оглед на изложените съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 1, буква д) и параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „политическо мнение“ обхваща опитите на молителя за международна закрила по смисъла на член 2, букви з) и и) от тази директива да защити личните си имуществени и икономически интереси от незаконно действащи недържавни субекти, когато поради корупционните си връзки със съответната държава тези субекти могат да използват нейния репресивен апарат в ущърб на молителя, при положение че тези опити се възприемат от субектите на преследване като противопоставяне или съпротива по въпроси, свързани с тях или с техните политики и/или методи.

41

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 10, параграф 1, буква д) и параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила

трябва да се тълкува в смисъл, че:

понятието „политическо мнение“ обхваща опитите на молителя за международна закрила по смисъла на член 2, букви з) и и) от тази директива да защити личните си имуществени и икономически интереси от незаконно действащи недържавни субекти, когато поради корупционните си връзки със съответната държава тези субекти могат да използват нейния репресивен апарат в ущърб на молителя, при положение че тези опити се възприемат от субектите на преследване като противопоставяне или съпротива по въпроси, свързани с тях или с техните политики и/или методи.