–

за GM, от B. Pohárnok, ügyvéd,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, R. Kissné Berta и M. M. Tátrai, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и A. Hanje, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azéma, L. Grønfeldt и M. A. Tokár, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 14 и 17 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9), на членове 4, 10, 11, 12, 23 и 45 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60), както и на членове 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено във връзка с разглеждането на жалбата на GM, гражданин на трета държава, срещу решението на Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság (Национална главна дирекция „Имиграционна полиция“, Унгария, наричана по-нататък „главната дирекция“), с което му е отнет статутът на бежанец и е отказано да му се предостави субсидиарна закрила.

3

Съгласно член 2, букви г) и е) от Директива 2011/95:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

4

Член 12 от тази директива определя кога се изключва статутът на бежанец.

5

Член 14, параграф 4, буква а) от посочената директива предвижда:

„Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

6

Член 17, параграф 1, букви б) и г) от същата директива гласи:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице:

[…]

[…]

7

Съображения 16, 20, 34 и 49 от Директива 2013/32 гласят:

[…]

[…]

[…]

8

Съгласно член 2, буква е) от тази директива:

„За целите на настоящата директива:

[…]

9

Член 4, параграфи 1—3 от посочената директива предвижда:

„1.   Държавите членки определят по всички процедури решаващ орган, който да отговаря за извършването на съответното разглеждане на молбите, в съответствие с разпоредбите на настоящата директива. Държавите членки следят за това този орган да разполага с подходящи средства, включително с достатъчно на брой компетентни служители, за изпълнението на своите задачи в съответствие с настоящата директива.

2.   Държавите членки могат да предвидят орган, различен от посочения в параграф 1, да бъде компетентен за:

3.   Държавите членки следят за това служителите на решаващия орган, посочен в параграф 1 да са надлежно обучени. За тази цел държавите членки предвиждат съответно обучение […]. Също така държавите членки вземат под внимание съответното обучение, което е разработила и въвела Европейската служба за подкрепа в областта на убежището (ЕСПОУ). Лицата, които провеждат интервютата съгласно настоящата директива, са придобили също така общи познания за проблемите, които биха могли да повлияят неблагоприятно на способността на кандидатите да бъдат интервюирани, например признаци, че молителят може да е бил подложен в миналото на мъчения“.

10

Член 10, параграфи 2 и 3 от същата директива гласи:

„2.   При разглеждането на молбите за международна закрила решаващият орган определя първо дали кандидатите отговарят на условията за статут на бежанци и ако те не отговарят на тези условия, определя дали кандидатите отговарят на условията за субсидиарна закрила.

3.   Държавите членки гарантират, че решенията по молбите за международна закрила се вземат от решаващия орган след извършване на подходящо разглеждане. За тази цел те гарантират, че:

[…]

11

Съгласно член 11, параграф 2 от Директива 2013/32, озаглавен „Изисквания към решенията на решаващия орган“:

„Държавите членки гарантират при отхвърляне на молба по отношение на статут на бежанец и/или статут на лице под субсидиарна закрила решението да е фактически и правно мотивирано и в писмена форма да е посочен начинът за обжалване на отрицателно решение.

[…]“.

12

Член 12 от тази директива урежда няколко гаранции, предоставени на кандидатите.

13

В член 23, параграф 1 от тази директива се предвижда следното:

„Държавите членки гарантират, че правният или друг съветник, който е признат или оправомощен за такъв по националното право, който предоставя помощ или представлява определен кандидат по силата на националното право, получава достъп до информацията, която е събрана в досието на кандидата, въз основа на която се взема или ще бъде взето решение.

Държавите членки могат да направят изключение в случаите, когато разкриването на информацията или на нейните източници би могло да застраши националната сигурност, сигурността на организациите или на лицата, които предоставят информацията, или на лицето(ата), за което(ито) се отнася тя, или когато това би попречило на следствие, което е свързано с разглеждането на молба за международна закрила от компетентните органи на държавата членка, или на международните отношения на държавите членки. В тези случаи държавите членки:

По отношение на буква б) държавите членки могат по-специално да предоставят достъп до въпросната информация или източници на правен или друг съветник, който е преминал проверка за сигурност, доколкото информацията е от значение за разглеждането на молбата или вземането на решение за оттегляне на международна закрила“.

14

Член 45 от същата директива гласи:

„1.   Държавите членки гарантират, че когато компетентният орган предвижда отнемането на международна закрила, предоставена на гражданин на трета страна или лице без гражданство […], лицето се ползва от следните гаранции:

[…]

3.   Държавите членки гарантират, че решението на компетентния орган за отнемане на международната закрила се оповестява писмено. В решението се посочват правните и фактическите мотиви, а информация за начините за обжалване на решението се съобщава писмено.

4.   След като компетентният орган вземе решение за отнемане на международната закрила, се прилагат също така член 20, член 22, член 23, параграф 1 и член 29.

5.   Чрез дерогация от параграфи 1—4 от настоящия член държавите членки могат да решат, че международната закрила отпада по право, ако лицето, което се ползва от международна закрила недвусмислено се е отказало от това да бъде признато за такова лице. Държава членка може също да предвиди международната закрила да отпада по право, ако лицето, на което е предоставена международна закрила, стане гражданин на тази държава членка“.

15

Член 46, параграф 1 от Директива 2013/32, който се намира в глава V („Процедури за обжалване“) от нея, предвижда:

„Държавите членки гарантират, че кандидатите разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу следното:

[…]

16

Член 57, параграфи 1 и 3 от menedékjogról szóló 2007. évi LXXX. törvény (Закон LXXX от 2007 г. за правото на убежище) гласи:

„(1)   В производствата по този закон специализираният държавен орган издава становище по техническите въпроси, които са от неговата компетентност.

[…]

(3)   Становището на специализирания държавен орган е задължително за компетентния орган по предоставянето на убежище по въпросите, по които последният не е компетентен да се произнесе“.

[…]“.

17

Съгласно член 11 от minősített adat védelméről szóló 2009. évi CLV. törvény (Закон CLV от 2009 г. за защита на класифицираната информация):

„(1)   Заинтересованото лице има право на достъп до своите лични данни, представляващи национална класифицирана информация, въз основа на разрешение за достъп, издадено от създателя на класифицираната информация, без да е необходимо лично разрешение за достъп до класифицирана информация. Преди да получи достъп до националната класифицирана информация, заинтересованото лице подписва декларация за поверителност и спазване на правилата за защита на националната класифицирана информация.

(2)   По искане на заинтересованото лице създателят на класифицираната информация издава или отказва разрешение за достъп в срок до 15 дни. Създателят на класифицираната информация отказва разрешение за достъп, ако достъпът до информацията накърнява обществения интерес, основание за нейното класифициране. Когато отказва да издаде разрешение за достъп, създателят на класифицираната информация е длъжен да изложи мотиви.

3.   Заинтересованото лице може да обжалва по съдебен ред отказа да бъде издадено разрешение за достъп. […]“.

18

Член 12, параграф 1 от този закон гласи:

„Администраторът на класифицирана информация може да откаже на заинтересованото лице достъп до личните му данни, ако упражняването на правото на достъп може да застраши обществения интерес, основание за класифицирането на тази информация“.

19

През 2002 г. унгарски съд осъжда GM на лишаване от свобода за трафик на наркотични вещества.

20

Докато изтърпява това наказание, през 2005 г. той подава молба за убежище в Унгария. В резултат от тази молба му е признат статут на „прието лице“, след което през 2010 г. той загубва този статут.

21

След като подава нова молба за убежище, със съдебно решение от 29 юни 2012 г. на Fővárosi Törvényszék (Будапещенски градски съд, Унгария) на GM е предоставен статут на бежанец.

22

С решение от 15 юли 2019 г. главната дирекция отнема на GM статута на бежанец и отказва да му предостави субсидиарна закрила, като същевременно прилага спрямо него принципа на забрана за връщане. Това решение е взето въз основа на немотивирано становище на Alkotmányvédelmi Hivatal (Служба за защита на конституцията, Унгария) и Terrorelhárítási Központ (Център за борба с тероризма, Унгария) (наричани по-нататък заедно „специализираните органи“), в което тези два органа правят извод, че пребиваването на GM застрашава националната сигурност.

23

GM обжалва това решение пред запитващата юрисдикция.

24

Най-напред тази юрисдикция излага съмнения дали унгарската правна уредба относно достъпа до класифицирана информация е съвместима с член 23 от Директива 2013/32 и с различни разпоредби от Хартата.

25

Посочената юрисдикция отбелязва, че от практиката на Kúria (Върховен съд, Унгария) следва, че в случай като разглеждания по главното производство процесуалните права на заинтересованото лице са гарантирани от възможността, която компетентният съд има — за да прецени законосъобразността на решението относно международната закрила — да се запознае с поверителната информация, на която се основава становището на специализираните органи.

26

Съгласно унгарското законодателство обаче нито заинтересованото лице, нито неговият представител имат конкретна възможност да изразят позицията си по немотивираното становище на тези органи. Действително, те имат право да поискат достъп до свързаната с това лице поверителна информация, но във всеки случай нямат възможност да използват в административното или в съдебното производство поверителната информация, до която евентуално им е предоставен достъп.

27

По-нататък запитващата юрисдикция поставя въпроса дали е съвместимо с правото на Съюза предвиденото в унгарското право правило, че генералната дирекция е длъжна да се основе на немотивирано становище на специализираните органи, без самата тя да може да разгледа приложимостта на изключващото основание в случая, поставен за разглеждане пред нея, в смисъл че тя може да мотивира собственото си решение само с позоваване на това немотивирано становище. Тази юрисдикция счита, от една страна, че всъщност споменатите специализирани органи не отговарят на условията, залегнали в Директива 2013/32 за извършването на такава проверка и вземането на такова решение, и от друга, че процесното национално правило може да възпрепятства прилагането на процесуалните гаранции, произтичащи от правото на Съюза.

28

Накрая, посочената юрисдикция иска да се установи доколко е възможно при преценката дали евентуално да се предостави субсидиарна закрила след отнемането на статута на бежанец да се отчете осъдителна присъда, която е изтърпяна шестнадесет години по-рано, вече е била известна на органите, предоставили статута на бежанец, и не е била взета предвид от тях, за да откажат предоставянето на този статут.

29

При тези обстоятелства Fővárosi Törvényszék (Будапещенски градски съд) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

30

С първия и втория си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 11, параграф 2, член 12, параграфи 1 и 2, член 23, параграф 1 и член 45, параграфи 1 и 3—5 от Директива 2013/32, разглеждани през призмата на членове 41 и 47 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато решение за отхвърляне на молба за международна закрила или за отнемане на такава закрила се основава на информация, разкриването на която би било в разрез с националната сигурност на съответната държава членка, заинтересованото лице или неговият съветник може да получи достъп до тази информация само след съответно разрешение, на последните лица не може да се съобщи и същественото съдържание на мотивите за такива решения, и във всеки случай те нямат възможност да използват в административното или в съдебното производство информацията, до която евентуално им е предоставен достъп.

31

На първо място, като начало следва да се отбележи, че в първия и втория си въпрос запитващата юрисдикция се позовава на член 11, параграф 2, член 12, параграфи 1 и 2 и член 45, параграфи 1, 3 и 5 от Директива 2013/32, но тези разпоредби не са пряко относими за отговора на споменатите въпроси, защото последните се отнасят основно до определените в член 23, параграф 1 от тази директива условия за достъп до информацията, приложена към досието.

32

На второ място, визираният в първия въпрос член 45, параграф 4 от Директива 2013/32 обаче трябва да бъде взет предвид за отговора на първия и втория въпрос, тъй като тази разпоредба уточнява, че член 23, параграф 1 от тази директива е приложим в процедурите за отнемане на международна закрила, щом компетентният орган вземе решение за отнемане на тази закрила.

33

Ето защо от член 45, параграф 4 от въпросната директива следва, че установените в член 23, параграф 1 от нея правила се прилагат не само в процедурите за разглеждане на молба за международна закрила, но и в процедурите за отнемане на тази закрила.

34

На трето място, досежно член 41 от Хартата, споменат от запитващата юрисдикция във втория ѝ въпрос, уместно е да се припомни, че от текста на тази разпоредба ясно следва, че нейни адресати са не държавите членки, а само институциите, органите, службите и агенциите на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 24 ноември 2020 г., Minister van Buitenlandse Zaken, C‑225/19 и C‑226/19, EU:C:2020:951, т. 33 и цитираната съдебна практика).

35

Член 41 от Хартата обаче е проявление на общ принцип на правото на Съюза, който е приложим към държавите членки, когато прилагат това право (вж. в този смисъл решение от 24 ноември 2020 г., Minister van Buitenlandse Zaken, C‑225/19 и C‑226/19, EU:C:2020:951, т. 34 и цитираната съдебна практика).

36

Следователно този принцип трябва да бъде отчетен, за да се уточнят задълженията, наложени на държавите членки при прилагането на член 23, параграф 1 от тази директива.

37

В тази насока трябва да се отбележи, че съгласно член 23, параграф 1, първа алинея от Директива 2013/32 държавите членки гарантират, че правният или друг съветник, който е признат или оправомощен за такъв по националното право, който предоставя помощ или представлява заинтересованото лице по силата на това право, получава достъп до информацията, която е събрана в досието на това лице, въз основа на която се взема или ще бъде взето решение.

38

Член 23, параграф 1, втора алинея от тази директива обаче разрешава на държавите членки да дерогират това правило, когато разкриването на информацията или на нейните източници би могло да застраши националната сигурност или сигурността на тези източници.

39

В подобен случай държавите членки трябва, от една страна, в съответствие с член 23, параграф 1, втора алинея, буква а) от посочената директива, да предоставят на юрисдикциите, компетентни да се произнесат по законосъобразността на решението относно международната закрила, достъп до въпросната информация или тези източници и от друга страна, в приложение на член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от същата директива да създадат в националното си право процедури, които гарантират зачитането на правото на защита на заинтересованото лице.

40

Както отбелязва генералният адвокат в точки 44 и 45 от заключението си, първият и вторият въпрос се отнасят не до правомощията, предоставени на компетентните юрисдикции, а до зачитането на правото на защита на заинтересованото лице, и следователно засягат тълкуването на задължението, прогласено в член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2013/32.

41

Действително, в тази насока следва да се отбележи, че обхватът на въпросното задължение е уточнен в член 23, параграф 1, трета алинея от тази директива, съгласно който с оглед на член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от нея държавите членки могат по-специално да предоставят достъп до информацията, събрана в досието, или до нейните източници, чието разкриване би могло да застраши националната сигурност, на съветника на заинтересованото лице, който е преминал проверка за сигурност, доколкото информацията или източниците е/са от значение за разглеждането на молбата или вземането на решение за оттегляне на международна закрила.

42

От текста на член 23, параграф 1, трета алинея, и в частност от използването на израза „по-специално“, обаче ясно следва, че въвеждането на посочената в тази разпоредба процедура не е единствената възможност, която държавите членки имат, за да се съобразят с член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2013/32, и че следователно те не са длъжни да въведат такава процедура.

43

При това положение, след като Директива 2013/32 не уточнява по какъв начин държавите членки трябва да осигурят спазването на правото на защита на заинтересованото лице, когато правото му на достъп до досието е ограничено на основание член 23, параграф 1, втора алинея от тази директива, конкретните правила на създадените за тази цел процедури са въпрос на вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, като тези правила обаче не трябва да са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи сходни вътрешни положения (принцип на равностойност), и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по аналогия решения от 4 юни 2020 г., C. F. (Данъчна ревизия), C‑430/19, EU:C:2020:429, т. 34 и от 9 септември 2020 г., Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Отхвърляне на последваща молба — Срок за обжалване), C‑651/19, EU:C:2020:681, т. 34 и цитираната съдебна практика).

44

Уместно е да се припомни също, че когато прилагат правото на Съюза, държавите членки са длъжни да гарантират зачитането както на изискванията, произтичащи от правото на добра администрация, в съзвучие с отбелязаното в точка 35 от настоящото решение, така и на правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47, първа алинея от Хартата (вж. в този смисъл решения от 19 декември 2019 г., Deutsche Umwelthilfe, C‑752/18, EU:C:2019:1114, т. 34 и от 14 май 2020 г., Agrobet CZ, C‑446/18, EU:C:2020:369, т. 43), които изискват зачитането съответно по време на административното и на евентуалното съдебно производство на правото на защита на заинтересованото лице (вж. в този смисъл решения от 5 ноември 2014 г., Mukarubega, C‑166/13, EU:C:2014:2336, т. 45 и от 11 март 2020 г., SF (Европейска заповед за арест — Гаранция за връщане в изпълняващата държава), C‑314/18, EU:C:2020:191, т. 58).

45

В тази насока, що се отнася, на първо място, до административното производство, съгласно постоянната практика на Съда зачитането на правото на защита налага административните органи на държавите членки, когато вземат мерки, попадащи в приложното поле на правото на Съюза, да предоставят възможност на адресата на решение, с което осезаемо се засягат неговите интереси, да представи надлежно своето становище относно доказателствата, на които административният орган възнамерява да се основе (вж. в този смисъл решения от 16 октомври 2019 г., Glencore Agriculture Hungary, C‑189/18, EU:C:2019:861, т. 39 и от 3 юни 2021 г., Jumbocarry Trading, C‑39/20, EU:C:2021:435, т. 31).

46

Целта на това изискване в производството относно международна закрила е по-специално решаващият орган, след като е напълно запознат със случая, да може да извърши индивидуална оценка на всички факти и релевантни обстоятелства, което от своя страна изисква адресатът на решението да има възможността да поиска поправянето на дадена грешка или да изложи обстоятелства относно личното му положение, които подкрепят вземането или невземането на решението, или пък това то да има едно или друго съдържание (вж. в този смисъл решения от 9 февруари 2017 г., M, C‑560/14, EU:C:2017:101, т. 32 и 37 и от 26 юли 2017 г., Sacko, C‑348/16, EU:C:2017:591, т. 35).

47

Тъй като споменатото изискване по необходимост предполага на този адресат, евентуално чрез съветник, да се предостави конкретна възможност да се запознае с доказателствата, на които административният орган възнамерява да основе решението си, от зачитането на правото на защита произтича правото на достъп до цялата преписка в административното производство (вж. в този смисъл решение от 16 октомври 2019 г., Glencore Agriculture Hungary, C‑189/18, EU:C:2019:861, т. 51—53 и цитираната съдебна практика).

48

На второ място, що се отнася до съдебното производство, зачитането на правото на защита, необходимо по-специално в рамките на производствата по жалби в областта на международната закрила (вж. в този смисъл решение от 26 юли 2017 г., Sacko, C‑348/16, EU:C:2017:591, т. 32), налага жалбоподателят да има достъп не само до мотивите на взетото спрямо него решение, но и до всички данни в преписката, с които се е обосновал административният орган, за да може реално да изрази становище по тези данни (вж. в този смисъл решения от 4 юни 2013 г., ZZ, C‑300/11, EU:C:2013:363, т. 53 и от 13 септември 2018 г., UBS Europe и др., C‑358/16, EU:C:2018:715, т. 61 и цитираната съдебна практика).

49

В допълнение, съгласно принципа на състезателност, който е част от предвиденото в член 47 от Хартата право на защита, страните в процеса трябва да могат да се запознаят с всички документи и становища, които са представени пред съда, за да повлияят на решението му, и да ги обсъдят (решение от 4 юни 2013 г., ZZ, C‑300/11, EU:C:2013:363, т. 55 и цитираната съдебна практика), което предполага лицето, адресат на административно решение относно международна закрила, да има възможността да се запознае с всички данни от преписката му, предоставена на разположение на юрисдикцията, която трябва да се произнесе по жалбата, подадена срещу това решение.

50

Доколкото обаче задължението, прогласено в член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2013/32, е предвидено да се прилага само когато правото на достъп до досието на заинтересованото лице е било ограничено на някое от упоменатите в тази разпоредба основания, следва да се припомни, че правото на защита не е абсолютно и че следователно произтичащото от него право на достъп до преписката може да бъде ограничено след претегляне, от една страна, на правото на добра администрация и правото на ефективни правни средства за защита на заинтересованото лице, и от друга, интересите, изтъкнати за да се обоснове неразкриването на данни от досието на това лице, особено когато тези интереси са свързани с националната сигурност (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2013 г., ZZ, C‑300/11, EU:C:2013:363, точки 54, 57 и 64 и цитираната съдебна практика).

51

Предвид необходимостта да се зачита член 47 от Хартата, това претегляне все пак не може да води до пълно лишаване от ефективност на правото на защита на заинтересованото лице и до изпразване от съдържание на правото на обжалване, предвидено в член 45, параграф 3 от Директива 2013/32, по-специално ако на това лице или евентуално на съветника му не бъде съобщено поне съдържанието по същество на мотивите, на които се основава приетото спрямо него решение (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2013 г., ZZ, C‑300/11, EU:C:2013:363, т. 65).

52

За сметка на това, в резултат от споменатото претегляне е възможно някои данни от досието да не бъдат съобщени на заинтересованото лице, когато разкриването на тези данни може да засегне пряко и конкретно националната сигурност на съответната държава членка, тъй като с него може по-специално да се застраши животът, здравето или свободата на хората или да се разкрият специалните методи на разследване, използвани от органите със специализирани функции, свързани с националната сигурност, и така да се затрудни сериозно, и дори да се осуети, изпълнението на задачите на тези органи в бъдеще (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2013 г., ZZ, C‑300/11, EU:C:2013:363, т. 66).

53

Ето защо, макар член 23, параграф 1, втора алинея от Директива 2013/32 да разрешава на държавите членки, по-специално когато националната сигурност го налага, да не предоставят на съответното лице пряк достъп до цялото му досие, тази разпоредба не може — без да се нарушат принципът на ефективност, правото на добра администрация и правото на ефективни правни средства за защита — да се тълкува в смисъл, че допуска компетентните органи да поставят това лице в положение, при което нито то, нито съветникът му биха били в състояние да се запознаят надлежно, евентуално в рамките на специална процедура, с която трябва да се защити националната сигурност, със същественото съдържание на данните от важно значение, приложени към това досие.

54

В тази насока следва да се констатира, от една страна, че когато разкриването на информация, приложена към досието, е било ограничено поради съображение за национална сигурност, зачитането на правото на защита на заинтересованото лице не е гарантирано в достатъчна степен от възможността при определени условия това лице да получи разрешение за достъп до тази информация, придружено от пълна забрана за използване на така получената информация за целите на административното или на евентуалното съдебно производство.

55

Всъщност от припомнените в точки 45—49 от настоящото решение изисквания, произтичащи от принципа на зачитане на правото на защита, следва, че целта на правото на достъп до приложената към досието информация е заинтересованото лице да има възможността, евентуално чрез съветник, да изтъкне пред компетентните органи или юрисдикции гледната си точка относно тази информация и релевантността ѝ за решението, което предстои да бъде издадено или прието.

56

Ето защо процедура, която дава на заинтересованото лице или на съветника му възможност за достъп до тази информация, като същевременно им забранява да използват същата информация за целите на административното или на евентуалното съдебно производство, не е достатъчна, за да се гарантира правото на защита на това лице и следователно не може да се счита, че позволява на дадена държава членка да изпълни задължението по член 23, параграф 1, втора алинея, буква б) от Директива 2013/32.

57

От друга страна, като се има предвид, че от акта за преюдициално запитване и от становището на унгарското правителство е видно, че в основата на процесната по главното производство правна уредба е съображението, че правото на защита на заинтересованото лице е гарантирано в достатъчна степен от възможността на компетентната юрисдикция да има достъп до досието, е важно да се подчертае, че тази възможност няма как да замести достъпа на заинтересованото лице или на съветника му до информацията, приложена към това досие.

58

Така, освен че тази възможност не е приложима в административното производство, зачитането на правото на защита означава не че компетентната юрисдикция разполага с всички релевантни данни, за да вземе решение, а че заинтересованото лице, евентуално чрез съветник, може да изтъкне своите интереси, като изрази гледната си точка за тези данни.

59

Това разбиране впрочем се подкрепя от обстоятелството, че от самия текст на член 23, параграф 1, втора алинея от Директива 2013/32 е видно, че за законодателя на Съюза достъпът на компетентните юрисдикции до информацията, приложена към досието, и въвеждането на процедури, които гарантират зачитането на правото на защита на заинтересованото лице, са две отделни и кумулативни изисквания.

60

С оглед на изложеното дотук на първия и втория въпрос следва да се отговори, че член 23, параграф 1 във връзка с член 45, параграф 4 от Директива 2013/32 и в светлината на общия принцип на правото на Съюза, свързан с правото на добра администрация, и на член 47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която, когато решение за отхвърляне на молба за международна закрила или за отнемане на такава закрила се основава на информация, разкриването на която би било в разрез с националната сигурност на съответната държава членка, заинтересованото лице или неговият съветник може да получи достъп до тази информация само след съответно разрешение, на последните лица не може да се съобщи и същественото съдържание на мотивите за такива решения, и във всеки случай те нямат възможност да използват в административното или в съдебното производство информацията, до която евентуално им е предоставен достъп.

61

С третия и четвъртия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95, както и член 4, член 10, параграф 2 и член 45, параграфи 1, 3 и 4 от Директива 2013/32 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище.

62

На първо място е уместно да се отбележи, че съгласно Директива 2013/32 държавите членки възлагат особена роля на „решаващия орган“ — израз, който е дефиниран в член 2, буква е) от тази директива и обозначава всеки квазисъдебен или административен орган в държава членка, който е компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила и който е компетентен да вземе решение като първа инстанция по такива случаи.

63

Така, член 4, параграф 1, първо изречение от посочената директива предвижда, че държавите членки определят по всички процедури решаващ орган, който да отговаря за извършването на съответното разглеждане на молбите, в съответствие с разпоредбите на тази директива.

64

Освен това от член 45 от Директива 2013/32 следва, че решаващият орган е този, който преценява дали да се отнеме международната закрила.

65

В тази насока съображение 16 от цитираната директива уточнява, че е важно по отношение на молбите за международна закрила решенията да се вземат на основа на факти, на първа инстанция, от органи, чийто персонал притежава необходимите познания или е преминал необходимото обучение по въпросите, свързани с правото на убежище и международната закрила.

66

За целта член 4, параграф 1, второ изречение от тази директива изисква държавите членки да следят за това решаващият орган да разполага с подходящи средства, включително с достатъчно на брой компетентни служители, за изпълнението на своите задачи в съответствие с посочената директива. Член 4, параграф 3 от нея конкретизира това задължение, като предвижда по-подробни задължения във връзка с обучението и познанията на този персонал.

67

Следователно законодателят на Съюза е искал да гарантира, че разглеждането на молбата за международна закрила от квазисъдебен или административен орган, който има специфични средства и специализирани служители в тази област, е основен етап от общите процедури, прилагани от държавите членки (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., Addis, C‑517/17, EU:C:2020:579, т. 61), като такъв орган трябва да се произнесе и дали да се отнеме международната закрила.

68

Действително, член 4, параграф 2 от Директива 2013/32 допуска държавите членки да предвидят, че някои изчерпателно изброени функции в областта на международната закрила могат да бъдат възложени на орган, различен от решаващия орган; налага се обаче изводът, че тези функции не могат да обхващат разглеждането на молбите за международна закрила или отнемането на тази закрила, като следователно те по необходимост трябва да се възложат на решаващия орган.

69

Впрочем от член 10, параграфи 2 и 3 от Директива 2013/32 изрично личи, че процедурата за разглеждане на молбите за международна закрила трябва да се проведе от решаващия орган и че след подходящо разглеждане тя завършва с решение, прието от този орган.

70

Що се отнася в частност до отчитането на евентуална заплаха за националната сигурност, следва да се отбележи, че член 14, параграф 4, буква а) от Директива 2011/95 разрешава на държавите членки да отнемат предоставения на бежанец статут, когато са налице разумни основания той да бъде разглеждан като заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира.

71

От своя страна член 17, параграф 1, буква г) от тази директива предвижда, че гражданин на трета държава се изключва от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата членка, в която се намира.

72

Прилагането на всяка от тези разпоредби налага компетентният орган да прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че положението на заинтересованото лице, което извън това отговаря на критериите за получаване или запазване на международната закрила, попада в някоя от хипотезите, визирани в споменатите разпоредби (вж. в този смисъл решения от 31 януари 2017 г., Lounani, C‑573/14, EU:C:2017:71, т. 72 и от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 55).

73

Тази преценка е неразделна част от процедурата за международна закрила, която трябва да се проведе в съответствие с Директиви 2011/95 и 2013/32, и — обратно на твърдяното от унгарското правителство — не може да се сведе до преценка само на нуждите на съответното лице от международна закрила.

74

Ето защо от определенията на понятията „бежанец“ и „лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила“ в член 2, букви г) и е) от Директива 2011/95 следва, че те визират лице, което не само има нужда от международна закрила, но и не попада в приложното поле на изключващите основания, предвидени в тази директива.

75

Поради това единствено решаващият орган, под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, след извършването на която да приеме решение (вж. в този смисъл решение от 25 януари 2018 г., F, C‑473/16, EU:C:2018:36, т. 40 и 41).

76

На второ място е важно да се подчертае, че съгласно член 11, параграф 2 от Директива 2013/32, когато молбата за предоставяне на статут на бежанец и/или статут на лице под субсидиарна закрила е отхвърлена, решението на решаващия орган трябва да е фактически и правно мотивирано.

77

Също така член 45, параграф 3 от тази директива предвижда, че в решението на компетентния орган за отнемане на международна закрила се посочват фактическите и правните мотиви, на които се основава това решение.

78

Следователно в такива случаи причините, поради които компетентният орган е взел решението си, трябва да бъдат посочени в това решение.

79

От предходните съображения, свързани както с ролята на решаващия орган, така и с възложеното му задължение за мотивиране, е видно, че този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на националната правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставена по-рано международна закрила.

80

Напротив, решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и с оглед на тази информация самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен.

81

Впрочем от текста на член 14, параграф 4, буква а) от Директива 2011/95 следва, че този орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобно отнемане.

82

Действително, предходните констатации по никакъв начин не изключват възможността част от информацията, използвана от компетентния орган при извършване на преценката му, да е предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, по своя инициатива или по искане на решаващия орган. Освен това за част от тази информация евентуално може да се прилага режим на поверителност в рамките, определени в член 23, параграф 1 от Директива 2013/32.

83

С оглед на самите функции на решаващия орган обаче значението на тази информация и нейната относимост за целите на решението, което трябва да бъде постановено, е необходимо да бъдат свободно преценявани от този орган, който следователно няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, което е издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на базата на оценка, фактическата основа на която не му е съобщена.

84

По-нататък, доколкото унгарското правителство изтъква, че по силата на членове 72 ДФЕС и 73 ДФЕС поверената на тези органи роля е от изключителната компетентност на държавите членки, следва да се припомни, че тези разпоредби не могат да се тълкуват в смисъл, че позволяват на държавите членки да дерогират разпоредби от правото на Съюза просто като се позовават на своите задължения по поддържането на обществения ред и опазването на вътрешната сигурност (вж. в този смисъл решение от 2 юли 2020 г., Stadt Frankfurt am Main, C‑18/19, EU:C:2020:511, т. 29 и цитираната съдебна практика).

85

Всъщност в тази насока посоченото правителство само е изложило общи бележки, без да докаже, че конкретното положение на Унгария оправдава ограничаването в някои случаи на ролята, предвидена за решаващите органи.

86

Ето защо на третия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 4, параграфи 1 и 2, член 10, параграфи 2 и 3, член 11, параграф 2 и член 45, параграф 3 от Директива 2013/32 във връзка с член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище.

87

С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска субсидиарната закрила на даден кандидат да бъде изключена по силата на тази разпоредба въз основа на осъдителна присъда, която е била известна на компетентните органи, когато в резултат от предходно производство са предоставили на този кандидат статут на бежанец, който впоследствие му е бил отнет.

88

Съгласно член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 гражданин на трета държава се изключва от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че той е извършил тежко престъпление.

89

Доколкото предвиденото в тази разпоредба основание за изключване на субсидиарната закрила е свързано общо с тежко престъпление, то не е ограничено нито географски, нито във времето, нито с оглед на естеството на съответните престъпления (решения от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 47 и от 2 април 2020 г., Комисия/Полша, Унгария и Чешка република (Временен механизъм за преместване на кандидати за международна закрила), C‑715/17, C‑718/17 и C‑719/17, EU:C:2020:257, т. 155).

90

Ето защо член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 изобщо не предвижда, че посоченото там тежко престъпление трябва да е било извършено неотдавна или че ако кандидатът е инициирал образуването последователно на няколко процедури за международна закрила, дадено тежко престъпление, за което при първата процедура не е било прието, че оправдава прилагането на изключващо основание, не може да бъде отчетено впоследствие. Напротив, употребата в тази разпоредба на израза „се изключват“ означава, че решаващият орган няма свобода на преценка, щом установи, че съответното лице е извършило тежко престъпление.

91

От други разпоредби на Директиви 2011/95 и 2013/32 също не следва, че след отнемането на статута на бежанец решаващият орган би бил обвързан за в бъдеще от преценки относно прилагането на изключващо основание в процедурата, довела до предоставянето на този статут.

92

Компетентният орган на съответната държава членка обаче може да се позове на изключващото основание по член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 — а именно извършването на „тежко престъпление“ от кандидата за международна закрила — само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни причини да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова изключващо основание, като определянето на тежестта на съответното престъпление изисква цялостна преценка на всички обстоятелства в отделния случай (решение от 2 април 2020 г., Комисия/Полша, Унгария и Чешка република (Временен механизъм за преместване на кандидати за международна закрила), C‑715/17, C‑718/17 и C‑719/17, EU:C:2020:257, т. 154).

93

Ето защо на петия въпрос следва да се отговори, че член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска субсидиарната закрила на даден кандидат да бъде изключена по силата на тази разпоредба въз основа на осъдителна присъда, която е била известна на компетентните органи, когато в резултат от предходно производство са предоставили на този кандидат статут на бежанец, който впоследствие му е бил отнет.

94

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: