–

за Lombard Pénzügyi és Lízing Zrt., от Zs. Bohács, ügyvéd,

–

за PN, от L. Gönczi, ügyvéd,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér и K. Szíjjártó, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от I. Rubene, Zs. Teleki, N. Ruiz García и L. Havas, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Lombard Pénzügyi és Lízing Zrt. (наричано по-нататък „Lombard“) и PN по повод на правните последици от договорна клауза относно валутния риск, понасян от потребителя в случай на договор за кредит, уговорен в чуждестранна валута, за който обаче е предвидено да се погасява в национална парична единица.

3

Текстът на член 4 от Директива 93/13 е следният:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

4

Съгласно член 5, първо изречение от посочената директива „[п]ри договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език“.

5

Член 6, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

6

Член 7, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

7

Съгласно член 8 от тази директива:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

8

Член 209 от Polgári Törvénykönyvről szóló 1959. évi IV. törvény (Закон № IV от 1959 г. за приемането на Граждански кодекс) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „предишният граждански кодекс“), предвижда:

„(1)   Всяка клауза, предвиждаща общо условие за стопанска дейност, или всяка клауза в потребителски договор, която не е била индивидуално договорена, е неравноправна, ако в противоречие с изискванията за добросъвестност и справедливост едностранно и необосновано определя правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, по такъв начин, че поставя в неблагоприятно положение другата страна по договора спрямо страната, наложила въпросната договорна клауза.

(2)   За да се установи дали дадена клауза е неравноправна, трябва да се вземат предвид всички обстоятелства, които са съществували към момента на сключване на договора и са повлияли на сключването му, както и естеството на уговорената престация и връзката на въпросната клауза с други клаузи на договора или с други договори.

(3)   Със специално законодателство могат да се определят клаузите, които се считат за неравноправни в потребителските договори или които трябва да се считат за неравноправни до доказване на противното.

(4)   Обща договорна клауза или договорна клауза, която не е индивидуално договорена в потребителски договор, също е неравноправна поради самия факт, че не е формулирана ясно или разбираемо.

(5)   Разпоредбите относно неравноправните договорни клаузи не се прилагат към клаузите, които определят основната престация, нито към тези, които определят съотношението между престацията и насрещната престация, при положение че посочените клаузи са формулирани ясно и разбираемо“.

9

Съгласно член 209/A от предишният граждански кодекс:

„(1)   Увредената страна може да оспори неравноправна клауза, включена в договора като общо условие.

(2)   Неравноправните клаузи, включени в потребителски договори като общи условия или формулирани от търговеца едностранно, предварително и без индивидуално договаряне, са недействителни. Позоваване на недействителността е допустимо само в интерес на потребителя“.

10

Текстът на член 237 от този кодекс е следният:

„(1)   В случай че договорът е недействителен, следва да се възстанови положението преди неговото сключване.

(2)   Ако не може да се възстанови положението преди сключването на договора, съдът може да обяви договора за приложим до произнасянето му по спора. Недействителен договор може да се обяви за действителен, ако е възможно да се отстрани причината за недействителността, по-специално като се отстрани непропорционалното предимство в случай на непропорционалност на престациите на страните по договор с прекомерна лихва. В тези случаи следва да се разпореди възстановяване на престацията, която евентуално е направена без насрещна престация“.

11

Член 203, параграфи 4 и 5 от Hitelintézetekről és a pénzügyi vállalkozásokról szóló 1996. évi CXII. törvény (Закон № CXII. от 1996 г. за кредитните и финансовите институции) в редакцията му, приложима към спора по главното производство, гласи:

„(4)   При сключени с потребители договори за отпускане на заем в чуждестранна валута или договори, предвиждащи възможност за придобиване на недвижим имот, финансовата институция е длъжна да обясни на клиента риска, който същият поема със сключването на договора, а с подписа си клиентът потвърждава, че е бил информиран.

(5)   Декларацията по параграф 4 трябва да съдържа:

[…]“.

12

Член 1, параграф 1 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvényben rögzített elszámolás szabályairól és egyes egyéb rendelkezésekről szóló 2014. évi XL. törvény (Закон № XL от 2014 г. относно правилата за приключване на сметките по Закон № XXXVIII от 2014 г., за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между финансови институции и потребители както и относно някои други разпоредби, наричан по-нататък „Закон DH 2“) предвижда:

„Действието на настоящия закон обхваща договорите за заем, които са сключени с потребители и попадат в приложното поле на (Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. Törvény [Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд, Унгария) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между финансови институции и потребители])“.

13

Текстът на член 37 от Закон DH 2 е следният:

„(1)   По отношение на договори, попадащи в приложното поле на този закон, страните могат — независимо от основанието за недействителност — да искат установяване по съдебен ред на недействителността на договора или на някои негови клаузи (частична недействителност) само ако едновременно с това са поискали от съда да се произнесе по правните последици от недействителността, а именно да обяви договора за действителен или пораждащ действие до датата на постановяване на съдебното решение. При липсата на такова искане и ако съответната страна въпреки дадените указания не отстрани нередовността, съдът не може да се произнесе по съществото на спора. Ако страната поиска съдът да се произнесе по правните последици от недействителността или частичната недействителност, тя трябва също да посочи какви са тези правни последици. Във връзка с произнасянето по правните последици страната трябва да представи изрична молба с уточнено по размер искане, включващо приключване на сметката между страните.

(2)   Предвид разпоредбата на параграф 1 висящите производства по предявени на основание член 239/A, параграф 1 от [предишния граждански кодекс] или член 6:108, параграф 2 от [Polgári törvénykönyvről szóló 2013. évi V. törvény (Закон № V от 2013 г. за приемането на Граждански кодекс)] искове за установяване на пълна или частична недействителност на договори, попадащи в приложното поле на този закон, се приемат за недопустими без призоваване на страните или се прекратяват, ако предвидените в настоящия закон условия са изпълнени. Искът не се приема за недопустим без призоваване на страните и производството не се прекратява, при положение че съответната страна е направила и друго искане освен искането за установяване на пълна или частична недействителност; в този случай се приема, че тя не поддържа искането за установяване на недействителност. По този начин се действа и в производствата, възобновени след спиране“.

14

Съгласно член 33, параграф 1 от Bíróságok szervezetéről és igazgatásáról szóló 1997. évi LXVI. törvény (Закон № LXVI от 1997 г. за организацията и управлението на съдилищата) смесената колегия на Kúria (Върховен съд) анализира съдебната практика и дава становище по спорните въпроси за прилагане на правото, за да осигури уеднаквяването на съдебната практика.

15

На 4 декември 2009 г. PN сключва с Lombard Finanszírozási Zrt. индивидуален договор за заем с променлив лихвен процент за закупуване на превозно средство (наричан по-нататък „разглежданият договор за заем“). Този договор е сключен в швейцарски франкове (CHF), а месечните погасителни вноски се преобразуват в унгарски форинти (HUF).

16

При сключването на посочения договор PN подписва декларация, че е запознат с риска. В последната се уточнява, от една страна, че потребителят поема валутния риск и от друга страна, че бъдещите изменения на обменния курс е непредвидимо. Така месечните вноски са определени в швейцарски франкове, след което се преобразуват в унгарски форинти и изчислената при това преобразуване курсова разлика трябва да се понесе от заемателя. От този документ е видно също, че когато курсът на валутата по отношение на унгарския форинт към датата на падежа варира в сравнение с референтния обменен курс, определен при сключването на договора, разликата между курс „продава“ и курс „купува“ също е в тежест на заемателя.

17

На 31 август 2010 г. Lombard Finanszírozási Zrt. е прекратено чрез вливане и Lombard го наследява като универсален правоприемник. Вследствие на това всички задължения и права на Lombard Finanszírozási Zrt са прехвърлени на Lombard.

18

През април 2015 г. разглежданият договор за заем е актуализиран чрез приключване на сметките по силата на Закон DH 2. След това приключване на сметките сумата от 284502 HUF (около 800 EUR) е счетена за недължимо получена от PN сума от дружеството заемодател и е приспадната от дължимата от PN сума. В замяна на това годишният лихвен процент, който е бил 22,32 % преди актуализирането на разглеждания договор за заем, остава непроменен. Това приключване на сметките е изпратено на PN, който не го е оспорил.

19

Тъй като PN не изплаща месечните вноски по разглеждания договор за заем, на 12 август 2015 г. Lombard му съобщава, че дължи просрочени суми в размер на 121722 HUF (около 342 EUR), като уточнява, че в случай на неплащане този договор ще бъде развален с незабавно действие. PN не изпълнява това искане, поради което Lombard едностранно разваля посочения договор на 14 септември 2015 г. и отправя покана до PN да заплати остатъка от дължимата сума в размер на 472399 HUF (около 1320 EUR). PN получава тази покана за плащане на 15 октомври 2015 г.

20

След това Lombard сезира първоинстанционния съд с искане разглежданият договор за заем да бъде обявен за действителен с обратно действие и PN да бъде осъден да заплати сумата от 490102 HUF (около 1370 EUR) като главница по договорното вземане, както и лихви за забава.

21

От своя страна PN се позовава на неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор за заем, които поставят валутния риск изцяло в негова тежест. Той оспорва факта, че информацията за валутния риск е била ясна и разбираема. Той отправя насрещно искане по-специално Lombard да бъде осъдено да му възстанови сумата от 1734144 HUF (около 4870 EUR) като неоснователно обогатяване, произтичащо от недействителността на този договор.

22

Първоинстанционният съд разглежда по-специално условията, при които договор като разглеждания договор за заем може да бъде обявен за действителен предвид становището, дадено през юни 2019 г. от консултативния орган на Kúria (Върховен съд, Унгария, наричано по-нататък „становището на Kúria“). Според това становище, когато недействителен договор за заем бъде обявен за валиден, съдилищата разполагат с две възможности. Едната възможност е да обявят договора за валиден по такъв начин, че да се счита за уговорен в унгарски форинти при лихвен процент, съответстващ на стойността на лихвения процент, който е в сила за сделки в унгарски форинти към датата на сключване на посочения договор, увеличен с прилагания марж. Другата възможност е да обявят договора за действителен, като максимизират обменния курс между чуждестранната валута и унгарския форинт, а определеният в договора лихвен процент да остане непроменен до датата на преобразуване в унгарски форинти.

23

Първоинстанционният съд приема, че макар клаузата в разглеждания договор за заем, съгласно която валутния риск трябва да бъде понесен от PN, да има неравноправен характер, трябва да се счита, че този договор е действителен с обратна сила към датата на сключването му, но че считано от тази дата е уговорен в унгарски форинти. Освен това тя приема, че годишният лихвен процент трябва да бъде определен на 23,07 %, като се основава на извършеното от Lombard изчисление на базата на разликата между първоначалния размер на заема и общия размер на изплатените от PN месечни погасителни вноски. В случая първоначалният размер на заема е 1417500 HUF (около 4000 EUR) и е предвидено общият размер на месечните погасителни вноски да възлиза на 2689225 HUF (около 7600 EUR). Тъй като на практика PN е заплатил сумата от 3151644 HUF (около 8900 EUR), първоинстанционният съд осъжда Lombard да възстанови разликата между последните две суми, а именно 462419 HUF (около 1300 EUR) поради неоснователно обогатяване.

24

Lombard обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Fővárosi Törvényszék (Столичен съд Будапеща, Унгария), като оспорва констатацията, че от датата на сключването му разглежданият договор за заем трябва да се счита за уговорен в унгарски форинти. То изтъква по-специално, че обявяването на този договор за действителен не може да води до нарушаване на договорното равновесие между страните до степен и по начин, че в правното отношение да възникне неравновесие между съответните стойности на престацията и насрещната престация. Освен това според Lombard такива договори, които са уговорени в чуждестранна валута и възлагат валутния риск в тежест на потребителите, не могат да бъдат обявени за незаконосъобразни в това им качество.

25

Запитващата юрисдикция има съмнения относно правните възможности, с които разполага, когато се обяви, че договор, основният предмет на който е опорочен, е действителен или е породил действие между страните.

26

При тези обстоятелства Fővárosi Törvényszék (Столичен съд Будапеща, Унгария) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27

Следва да се припомни, че за да може Съдът да даде полезно за националния съд тълкуване на правото на Съюза, член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда изисква преюдициалното запитване да излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и национално законодателство, приложимо в главното производство (решение от 17 септември 2020 г., Burgo Group, C‑92/19, EU:C:2020:733, т. 38).

28

Съгласно постоянната практика на Съда само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда, които в това отношение се ползват с презумпция за релевантност. Следователно, след като поставеният въпрос се отнася до тълкуването или валидността на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе, освен ако е видно, че исканото тълкуване няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, ако проблемът е от хипотетично естество или още ако Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на посочения въпрос (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 25 и цитираната съдебна практика).

29

Безспорно е също, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да тълкува и прилага националното право, докато Съдът е оправомощен единствено да се произнася по тълкуването или валидността на акт на Съюза с оглед на фактите, които са му посочени от националната юрисдикция (решение от 21 декември 2021 г., Trapeza Peiraios, C‑243/20, EU:C:2021:1045, т. 26 и цитираната съдебна практика).

30

В случая, както подчертава унгарското правителство в писменото си становище, предоставената от запитващата юрисдикция информация относно причините, поради които е необходимо да се тълкува правото на Съюза и релевантността на първия въпрос за решаването на спора по главното производство, несъмнено е лаконична.

31

От акта за преюдициално запитване обаче е видно, че Lombard е обжалвало първоинстанционното решение пред запитващата юрисдикция, като е оспорило по-специално преквалифицирането на разглеждания договор за заем като договор, уговорен в унгарски форинти. От посочения акт обаче е видно също, че тази преквалификация е направена в приложение на първото разрешение, съдържащо се в становището на Kúria.

32

С оглед на тези обстоятелства не е очевидно, че първият въпрос, който се отнася до възможността с оглед на Директива 93/13 да се поиска такова становище, за да се определи подходът, който трябва да се следва, за обявяване на договор за действителен или за пораждащ действие, когато този договор не може да се изпълнява поради неравноправния характер на клауза, свързана с основния му предмет, е ирелевантен за решаването на спора по главното производство.

33

От това следва, че първият въпрос е допустим.

34

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че при липсата на диспозитивна норма на националното право, уреждаща подобно положение, полезното действие на разпоредбите на тази директива може да бъде осигурено чрез необвързващо становище на върховната юрисдикция на съответната държава членка, в което на нисшестоящите юрисдикции се посочва подходът, който трябва да следват, за да обявят даден договор за действителен или за пораждащ действие между страните, когато този договор не може да се изпълнява поради неравноправния характер на клауза, свързана с основния му предмет.

35

Необходимо е да се припомни най-напред, че макар от член 288, трета алинея ДФЕС да следва несъмнено, че при транспонирането на всяка директива държавите членки разполагат с широка свобода на преценка по отношение на избора на средствата и начините за осигуряване на нейното изпълнение, тази свобода не засяга задължението на всяка от тези държави да вземе всички мерки, необходими за осигуряване на пълното действие на директивата, в съответствие с преследваната от нея цел (вж. в този смисъл решение от 29 юли 2019 г., Fashion ID, C‑40/17, EU:C:2019:629, т. 49 и цитираната съдебна практика).

36

Що се отнася до Директива 93/13, тя задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 68).

37

Освен това от практиката на Съда е видно, че не може да се изключи, че при изпълнението на ролята им за хармонизиране на тълкуването на правото и в загриженост за правната сигурност върховните юрисдикции на държава членка могат при спазване на разпоредбите на Директива 93/13 да изведат някои критерии, с оглед на които нисшестоящите юрисдикции трябва да разглеждат неравноправния характер на договорните клаузи (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 68).

38

От нея следва също, че въпреки това насоките, давани от тези върховни юрисдикции и съдържащи такива критерии, не могат да възпрепятстват компетентния национален съд, от една страна, да осигури пълното действие на Директива 93/13, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение всяка разпоредба от националното законодателство, дори да е приета впоследствие, включително всяка съдебна практика, която ѝ противоречи, без да е необходимо да иска или да изчаква нейната предварителна отмяна по законодателен или съдебен път или по какъвто и да било друг конституционен способ и от друга страна, сезира Съда с преюдициален въпрос (вж. в този смисъл решение от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 61).

39

Така Съдът е приел, че Директива 93/13 във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз допуска върховна национална юрисдикции на държава членка, в интерес на еднаквото тълкуване на правото да приема задължителни решения относно начина на прилагане тази Директива, стига те да не са пречка за компетентния съд да гарантира пълното действие на нормите, предвидени в посочената директива, нито да предложи на потребителя ефективно средство за защита на правата, които може да извлече от тях, нито да сезира Съда с преюдициално запитване на това основание (решение от 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 64).

40

Същевременно не може да се счита, че наличието на необвързващо становище на върховна юрисдикция на държава членка, което дава съответно възможност на нисшестоящите юрисдикции, към които е насочено, да се отклонят свободно от него, би осигурило полезното действие на Директива 93/13, като гарантира на увредените от неравноправната клауза лица, че ще бъдат напълно защитени.

41

Несъмнено от практиката на Съда е видно, че макар да е необходимо договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да се обяви изцяло за недействителен след като националният съд реши да премахне неравноправна договорна клауза, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска националният съд съгласно принципите на правото на договорите да премахне неравноправната клауза, като я замести с диспозитивна разпоредба от националното право в случаите, когато обявяването на неравноправната клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, които да му се отразят като наказание (решение от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 61 и цитираната съдебна практика).

42

Следва обаче да се приеме, че необвързващо становище на върховна юрисдикция на държава членка като становището на Kúria не могат да се приравнят на такава диспозитивна разпоредба от националното право, която да замести клауза от договор за заем, обявена за неравноправна.

43

Предвид всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че при липсата на диспозитивна норма на националното право, уреждаща подобно положение, полезното действие на разпоредбите на тази директива не може да бъде осигурено само чрез необвързващо становище на върховната юрисдикция на съответната държава членка, в което на нисшестоящите юрисдикции се посочва подходът, който трябва да следват, за да обявят даден договор за действителен или за пораждащ действие между страните, когато този договор не може да се изпълнява поради неравноправния характер на клауза, свързана с основния му предмет.

44

С оглед на практиката на Съда, припомнена в точки 27—29 от настоящото решение, както и на обстоятелствата, посочени в точка 31 от него, не е очевидно, че за решаването на спора по главното производство вторият въпрос, който се отнася до възможността за възстановяване спрямо страните по договор за заем на положението, в което те биха се намирали, ако този договор не беше сключен, когато посоченият договор не може да продължи да се изпълнява поради наличието на неравноправна клауза, отнасяща се до основния му предмет, липсва съгласие между страните и посоченото в рамките на първия въпрос необвързващо становище не може да се приложи.

45

От това следва, че вторият въпрос е допустим.

46

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентният национален съд да реши да възстанови спрямо страните по договор за заем положението, в което те биха се намирали, ако този договор не беше сключен, тъй като клауза от посочения договор, отнасяща се до основния му предмет, трябва да бъде обявена за неравноправна по силата на тази директива.

47

Най-напред е необходимо да се припомни, че съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 преценката за неравноправния характер на клаузите не се отнася до определянето на основния предмет на договора, при положение че клаузи са формулирани ясно и разбираемо.

48

В член 8 от тази директива обаче е предвидена възможността за държавите членки да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите.

49

Така в точки 30—35, 40 и 43 от решение от 3 юни 2010 г., Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (C‑484/08, EU:C:2010:6):309), след като е констатирал, че клаузите по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 попадат в областта на последната, и че поради това член 8 от нея също се прилага по отношение на посочения член 4, параграф 2, Съдът е приел, че тези две разпоредби допускат национална правна уредба, която позволява извършването на съдебен контрол на неравноправния характер на такива клаузи, осигуряващ на потребителите по-голяма степен на защита от установената в тази директива.

50

В този контекст следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че за обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза (решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 61).

51

Съдът е приел също, че с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. в този смисъл решения от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 28 и от 3 март 2020 г., Gómez del Moral Guasch, C‑125/18, EU:C:2020:138, т. 62 и цитираната съдебна практика).

52

Що се отнася до това как се отразява установяването на неравноправния характер на договорните клаузи върху действителността на съответния договор, необходимо е да се подчертае, че в съответствие с член 6, параграф 1, in fine от Директива 93/13 „договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“ (решения от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 29 и от 29 април 2021 г., Bank BPH, C‑19/20, EU:C:2021:341, т. 53).

53

При това положение по силата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, когато установят неравноправния характер на договорните клаузи, националните юрисдикции са длъжни, от една страна, да приложат всички последици, произтичащи съгласно националното право от неравноправния характер на тези клаузи, за да не бъдат те обвързващи за потребителя и от друга страна, да преценят дали съответният договор може да с е изпълнява и без тези неравноправни клаузи (определение от 22 февруари 2018 г., ERSTE Bank Hungary, C‑126/17, непубликувано, EU:C:2018:107, т. 38 и цитираната съдебна практика).

54

Всъщност целта, която си поставя законодателят на Съюза в рамките на Директива 93/13 е да се възстанови равнопоставеността между страните, като в същото време по принцип се запазва валидността на целия договор, а не се обезсилват всички договори, съдържащи неравноправни клаузи (вж. в този смисъл 14 март 2019 г., Dunai, C‑118/17, EU:C:2019:207, т. 40 и цитираната съдебна практика и от 2 септември 2021 г., OTP Jelzálogbank и др., C‑932/19, EU:C:2021:673, т. 40).

55

Съдът многократно се е произнасял, че макар държавите членки да трябва да определят в националното си право правилата за констатиране на неравноправния характер на договорна клауза и за реализиране на конкретните правни последици от тази констатация, това не променя факта, че въпросната констатация трябва да дава възможност за възстановяване на правното и фактическо положение на потребителя, такова каквото то би било при липсата на тази неравноправна клауза, по-специално като му даде право да си възстанови облагите, които продавачът или доставчикът без основание е получил в негов ущърб по силата на споменатата неравноправна клауза (решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 34 и цитираната съдебна практика).

56

Освен това, когато националният съд счита, че съгласно облигационното право договорът за заем, разглеждан по образуваното пред него дело, не може да се изпълнява след премахването на съответните неравноправни клаузи и когато не съществува никаква диспозитивна разпоредба от националното право или приложима в случай на съгласие на страните по договора разпоредба, която може да замести тези клаузи, следва да се приеме, че доколкото потребителят не е изразил желанието си да запази неравноправните клаузи, и обявяването на договора за недействителен би довело до особено неблагоприятни последици за потребителя, високото равнище на защита на потребителя, което трябва да се осигури съгласно Директива 93/13, изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на разглеждания договор за заем, по-специално поради незабавната изискуемост на вземането на продавача или доставчика спрямо него, за да се възстанови действителното равновесие между реципрочните права и задължения на съдоговорителите (решение от 25 ноември 2020 г., Banca B., C‑269/19, EU:C:2020:954, т. 41).

57

От изложените по-горе съображения следва, че ако в положение като разглежданото в главното производство предвид естеството на договора за заем националният съд счита, че не е възможно да възстанови спрямо страните положението, в което те биха се намирали, ако този договор не беше сключен, той трябва да следи потребителят да бъде в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявената за неравноправна клауза изобщо не бе съществувала.

58

Така в положение като разглежданото в главното производство интересите на потребителя биха могли да бъдат защитени по-специално чрез възстановяване в негова полза на сумите, недължимо получени от заемодателя въз основа на обявената за неравноправна клауза, тъй като такова възстановяване се извършва поради неоснователно обогатяване. В случая, както е видно от акта за преюдициално запитване, първоинстанционната юрисдикция е преквалифицирала разглеждания договор за заем като договор за заем, уговорен в унгарски форинти, след което е определила приложимия лихвен процент и е задължила Lombard да възстанови сумата, съответстваща на такова неоснователно обогатяване.

59

Необходимо е обаче да се припомни, че правомощията на съда не могат да се разпростират извън строго необходимото, за да се възстанови договорното равновесие между страните по договора и по този начин да се защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които обявяването на недействителността на разглеждания договор за кредит би могла да предизвика (решение от 25 ноември 2020 г., Banca B., C‑269/19, EU:C:2020:954, т. 44).

60

Предвид всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска компетентният национален съд да реши да възстанови спрямо страните по договор за заем положението, в което те биха се намирали, ако този договор не беше сключен, тъй като клауза от посочения договор, отнасяща се до основния му предмет, трябва да бъде обявена за неравноправна по силата на тази директива, като се има предвид, че ако това възстановяване се окаже невъзможно, той трябва да следи потребителят да бъде в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявената за неравноправна клауза изобщо не бе съществувала.

61

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която налага на потребителя, предявил иск за установяване на недействителност, свързана с основния предмет на договора, наред с този иск да направи и искане за обявяване на договора за действителен или за пораждащ действие.

62

В това отношение следва да се отбележи, от една страна, че от акта за преюдициално запитване е видно, че в спора по главното производство потребителят не е ищецът, а ответникът, както подчертава Lombard в писменото си становище.

63

От друга страна, от преписката, с която разполага Съдът, не се установява такова процесуално изискване да е приложимо или да е било приложено към насрещния му иск пред първоинстанционната юрисдикция, като запитващата юрисдикция не посочва до каква степен отговорът на третия въпрос би бил необходим за решаването на спора, с който е сезирана.

64

Ето защо следва да се констатира, че като не е изложила достатъчно ясно и точно причините, поради които е поставила третия си въпрос, запитващата юрисдикция не е изпълнила изискването по член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда, припомнено в точка 27 от настоящото решение.

65

При тези обстоятелства този въпрос е недопустим.

66

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали ако не е възможно посоченото във втория въпрос възстановяване спрямо страните на положението, в което те биха се намирали, ако договорът не беше сключен, разглежданият договор за заем може чрез приемането на последващо законодателство да бъде обявен за действителен или за пораждащ действие, за да се гарантира равновесието между страните.

67

Както подчертава унгарското правителство в писменото си становище, налага се изводът, от една страна, че запитващата юрисдикция не е пояснила какво има предвид с израза „чрез приемането на последващо законодателство“, който е използвала във формулировката на този въпрос.

68

От друга страна, запитващата юрисдикция не посочва и до каква степен отговорът на този въпрос би бил необходим за решаването на спора, с който е сезирана.

69

Ето защо по същата причина като възприетата в точка 64 от настоящото решение този въпрос е недопустим.

70

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши: