1.

През последните години на XX век — в рамките на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси, уредено първоначално с Договора от Мастрихт ( 2 ), а впоследствие с Договора от Амстердам ( 3 ) — Европейският съюз разглежда проблемите в семейното право, свързани с процеса на интеграция.

2.

Що се отнася до съдебната компетентност по брачни дела, първата конвенция, която не влиза в сила ( 4 ), е последвана от Регламент (ЕО) № 1347/2000 ( 5 ), отменен с Регламент (ЕО) № 2201/2003 ( 6 ), който е действащият акт ( 7 ).

3.

Съдът е тълкувал член 3 от Регламент № 2201/2003 по повод на няколко преюдициални запитвания ( 8 ). Никое от тях, ако не греша, не се отнася до последиците, които биха могли да се породят при тълкуването му, ако се допусне двойно или множествено „обичайно местопребиваване“ на единия от съпрузите (или на двамата).

4.

Ето защо настоящото преюдициално запитване ще даде възможност на Съда да се произнесе по въпрос, който е повдиган в други области ( 9 ), но в тази все още не е получил отговор. Отговорът изисква да се очертае най-напред обхватът на понятието „обичайно местопребиваване“, когато то служи за определяне на международната съдебна компетентност по дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите или унищожаване на брака.

5.

Съгласно съображение 1:

„Европейската общност си поставя за цел създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в ко[е]то свободното движение на хора се гарантира. За тази цел Общността трябва да приеме, между другото, мерки в областта на съдебното сътрудничество по граждански дела, които са необходими за правилното функциониране на вътрешния пазар“.

6.

Съображение 8 гласи:

„По отношение на решенията за развод, законната раздяла на съпрузите или [унищожаването] на брака […] настоящият регламент се отнася само до разтрогването на [брачните] връзки и не трябва да се занимава с въпросите за основанията за развода, имуществените последици на брака или други допълнителни въпроси“.

7.

Съгласно член 3:

„1.   Компетентни да разглеждат дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, са съдилищата на държавата членка:

[…]“.

8.

Г‑жа FA, ирландска гражданка, и г‑н IB, френски гражданин, сключват брак в Ирландия през 1994 г. Те имат три вече пълнолетни деца.

9.

На 28 декември 2018 г. г‑н IB подава молба за развод до Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж, Франция).

10.

С определение от 11 юли 2019 г. съдията по семейноправни спорове към Tribunal de grande instance de Paris (Окръжен съд Париж) приема, че френският съд не е компетентен да се произнесе по делото за развод. Той основава преценката си на следните факти:

11.

Г‑н IB обжалва пред Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж, Франция) определението на първоинстанционния съд, като иска то да бъде отменено и да се приеме, че френският съд е териториално компетентен да се произнесе по молбата за развод. По-конкретно той отрича да не е имал намерение да установи във Франция „постоянния или обичаен център на интересите си с намерението да му придаде траен характер“.

12.

Г‑жа FA иска въззивният съд да потвърди обжалваното определение.

13.

Според Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж) поне шест месеца, преди да подаде молбата си за развод, г‑н IB е пребивавал трайно и постоянно във Франция, без обаче да е загубил местопребиваването си в Ирландия, където е съхранил семейни връзки и е осъществявал престои по лични причини така редовно, както и преди.

14.

Поради това той приема, че пребиваването на г‑н IB във Франция се отличава с трайност и постоянство, придаващи му характера на обичайно местопребиваване, и едновременно с това той има същото по характера си местопребиваване в Ирландия.

15.

От това той заключава, че френският и ирландският съд биха могли да бъдат еднакво компетентни да се произнесат по бракоразводното дело съгласно член 3, параграф 1, буква а), пето и шесто тире от Регламент № 2201/2003.

16.

В този контекст той счита, че е необходимо тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване“, поради което отправя до Съда следния преюдициален въпрос:

„Може ли, когато, както в настоящия случай, от фактическите обстоятелства следва, че един от съпрузите поделя живота си между две държави членки, да се приеме, по смисъла на член 3 от Регламент № 2201/2003 и за нуждите на прилагането му, че обичайното местопребиваване на съпруга е в две държави членки, така че ако посочените в този член условия са изпълнени в две държави членки, съдилищата на тези две държави са еднакво компетентни да се произнесат по бракоразводното дело?“.

17.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 30 юни 2020 г.

18.

Писмени становища представят г‑жа FA, германското, френското, ирландското и португалското правителство, както и Европейската комисия.

19.

На 17 февруари 2021 г. г‑н IB подава мотивирано искане за провеждане на съдебно заседание за изслушване на устните състезания. Той обаче се съгласява с оглед на здравната криза вместо това да бъдат представени писмени становища, както и се случва. Освен г‑н IB такива становища вместо провеждането на съдебно заседание подават френското и ирландското правителство, както и Комисията.

20.

Преюдициалното запитване изхожда от предпоставката, че дадено лице „поделя живота си между две държави членки“ ( 10 ). Запитващата юрисдикция иска да разбере какво е значението на това обстоятелство при определянето на съда, който е компетентен да се произнесе по молба за развод.

21.

Отговорът изисква да се вземе отношение по въпроса какво означава „обичайно местопребиваване“ на пълнолетно лице по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003. Ако се потвърди, че г‑н IB може да има обичайно местопребиваване по смисъла на тази разпоредба в две държави членки, би трябвало да се разгледа и въпросът дали съдилищата и на двете държави са еднакво компетентни да се произнесат по бракоразводното дело.

22.

За да се разбере по-добре приложимата правна уредба, ще се спра най-напред на предхождащите я актове.

23.

Регламент № 2201/2003 урежда международната съдебна компетентност по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството между органите, що се отнася до всички държави от Европейския съюз, с изключение на Дания.

24.

Това не е първият акт в тази област. Както посочих по-горе, през 1998 г. е подписана конвенция за същите аспекти (макар и по-ограничена по отношение на родителската отговорност). Тя е придружена от обяснителен доклад, в който са посочени причините за съществуването на съответните правила ( 11 ).

25.

Конвенцията от 1998 г. не влиза в сила. Когато малко по-късно Общността получава компетентност в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси, текстът на Конвенцията от 1998 г. е включен в Регламент № 1347/2000, като в съображение 6 от него се изтъква необходимостта от приемственост между актовете.

26.

Три години по-късно Регламент № 1347/2000 е заменен с Регламент № 2201/2003, като в приложното поле на последния са включени и делата и съдебните решения относно родителската отговорност, които не са свързани с брачни производства. Остават обаче непроменени правилата относно международната съдебна компетентност по дела за развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака.

27.

Регламент № 2201/2003 ще бъде в сила до 1 август 2022 г., тъй като на 25 юни 2019 г. е приет Регламент (ЕС) 2019/1111 ( 12 ), който е създаден, за да се отстранят недостатъците при прилагането на предходния, що се отнася до производствата с участието на дете. Основанията за международна съдебна компетентност в случай на криза в брачните отношения не са изменени.

28.

Идентичността в последователно приетите актове на правилата за компетентност по дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, в съчетание с липсата на обяснение относно тези правила в Регламент № 2201/2003, превръща предходните актове (и съответно по-специално доклада Borrás) в основен, макар и не единствен фактор за разбирането на понятието „обичайно местопребиваване“, използвано в член 3 от посочения регламент ( 13 ).

29.

Член 3 от Регламент № 2201/2003 е включен в акт, който служи за гарантиране — в неговата област — на свободното движение на хора в европейското пространство на свобода, сигурност и правосъдие ( 14 ).

30.

Правилното разбиране за свободата на движение задължава държавите членки да се въздържат както от налагането на преки ограничения на нейното упражняване, така и от създаването на пречки, които непряко имат сходен възпиращ ефект.

31.

Различията между държавите членки в областта на семейното право или трудностите, с които едно лице се сблъсква, за да се признае семейното му положение извън държавата членка, в която е съставен съответният акт за гражданско състояние, могат да имат такъв възпиращ ефект.

32.

Осъзнавайки тази реалност, европейският законодател въвежда еднаква правна уредба за улесняване на достъпа до съдилищата на държавите членки при спорове с международен елемент, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, както и за взаимното признаване на постановените съдебни решения ( 15 ).

33.

В член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003 многократно се използва обичайното местопребиваване на единия от съпрузите или на двамата, за да се уточни кои съдилища са компетентни да разрешават посочените спорове.

34.

В различни актове на Европейския съюз относно съдебното сътрудничество по семейноправни въпроси обичайното местопребиваване на заинтересованото(-ите) лице(-а) се използва — по подобие на някои многостранни международни конвенции ( 16 ) — като критерий за международна съдебна компетентност (пряка или в рамките на признаването на съдебни решения) и като привръзка за целите на стълкновителните норми ( 17 ).

35.

Обичайното местопребиваване е често прилаган критерий и в други области на правото на Съюза ( 18 ), както и в международни конвенции ( 19 ). Обща черта на съответните текстове е, че обикновено не съдържат определение на това понятие, нито препращат за тълкуването му към правото на държавите членки (или на държавите — страни по конвенциите) ( 20 ).

36.

В общоупотребимия език изразът „обичайно местопребиваване“ означава редовен или траен престой на определено място. Неговото използване като правно понятие обаче изисква повече от тълкуване, ограничено до обичайното значение на думите ( 21 ).

37.

Преамбюлите, обяснителните доклади, подготвителните документи и практиката на Съда свидетелстват за тенденция към отъждествяване на обичайното местопребиваване с „центъра на интересите“ на лицето. За неговото установяване се прибягва абстрактно до групиране на определени свързващи фактори, а по-конкретно — до преценка на тези фактори с оглед на обстоятелствата във всеки отделен случай ( 22 ).

38.

Естеството на интересите, както и релевантните аспекти и показатели (в крайна сметка — свързващите фактори), които определят обичайното местопребиваване на едно лице, се влияят от контекста на разпоредбата, в която се съдържа този критерий за определяне на компетентността. Освен това следва да се вземе предвид целта на тази разпоредба, както и съвкупността от правни норми, от която тя е част.

39.

Понятието „обичайно местопребиваване“ и неговото тълкуване в рамките на Регламент № 2201/2003 са самостоятелни, както Съдът многократно е постановявал ( 23 ). Следователно контекстът и целта на разпоредбите на този регламент указват границите на прилагането по аналогия и на автоматичното пренасяне на определения между правните области ( 24 ).

40.

Що се отнася до обичайното местопребиваване на децата при спорове, свързани с родителската отговорност, Съдът го приравнява на техния център на жизнени интереси, който се определя чрез групирането на определени показатели:

41.

За сметка на това Съдът изключва възможността да се възприемат автоматично определенията или тълкуванията на това понятие, дадени в други области на правото на Съюза (по-специално в областта на социалната сигурност и на публичната служба). Именно защото контекстът е различен, те „не мо[гат] да се пренес[ат] пряко при преценката на обичайното пребиваване на децата по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент[…] [№ 2201/2003]“ ( 28 ).

42.

Същият подход се прилага mutatis mutandi и към определянето на обичайното местопребиваване на починалия по Регламент (ЕС) № 650/2012 ( 29 ).

43.

В съображенията на въпросния регламент това местопребиваване се посочва като мястото, в което са „съсредоточени интересите на […] семе[йния] и социал[ния] живот“ на починалия, и се предлага то да се определя чрез „цялостна оценка на обстоятелствата от живота на починалия в годините преди смъртта му и в момента на смъртта му, като [се] взема[т] предвид всички фактически елементи от значение за случая, по-специално продължителността и редовността на престоя на починалия в съответната държава, както и условията и причините за този престой“. Така определеното обичайно местопребиваване „би следвало да показва тясна и стабилна връзка със съответната държава от гледна точка на специфичните цели на настоящия регламент“ ( 30 ).

44.

Накрая, обичайното местопребиваване е критерий (непряк) за международна съдебна компетентност и съответно привръзка за целите на стълкновителните норми в Регламент (ЕС) 2015/848 относно производството по несъстоятелност ( 31 ).

45.

В член 3, параграф 1 от него се презумира, че за физически лица „центърът на основните интереси“ на длъжника е мястото на обичайното му пребиваване. В тази област интересите, които са от значение, са икономически и финансови; показателите, които следва да се преценяват, са тези, които позволяват на трети лица лесно да удостоверят посочения „център на интереси“ ( 32 ).

46.

Поради своята гъвкавост описаният подход се оказва подходящ за определяне на обичайното местопребиваване по член 3 от Регламент № 2201/2003, така че да може да се предостави компетентност на съдилищата на дадена държава членка по дела за развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака.

47.

Регламентът не съдържа насоки за това какво представлява или как се определя „обичайното местопребиваване“ на пълнолетно лице в случай на криза в брачните отношения, нито препратка към националните правни системи за тази цел. Тази липса е съзнателен избор (и се забелязва и при предходните актове).

48.

Това е отбелязано в доклада Borrás, като в него се посочва, че:

49.

Предвид приемствеността между Конвенцията от 1998 г. и действащия регламент може да се направи извод, че в основата на сегашните критерии за международна съдебна компетентност по дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, стои същият замисъл.

50.

Както вече посочих, конкретизирането на интересите, които са от значение при определянето на обичайното местопребиваване на съпрузите, както и изборът на свързващите фактори, които след цялостната им оценка ще доведат до неговото установяване във всеки отделен случай, трябва да се извършват самостоятелно с оглед на контекста на разпоредбата и на целта на Регламент № 2201/2003 ( 37 ).

51.

Освен това не трябва да се забравя, че при тези дела положението може бързо да се промени именно поради наличието на криза в брачните отношения. Често обичайното местопребиваване се премества, като евентуално единият от съпрузите се завръща в неговата държава членка по произход, когато се касае за съпрузи с различно гражданство.

52.

Обичайното местопребиваване и гражданството на държава членка са ключовите елементи в глава II („Компетентност“), раздел 1 („Развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака“) от Регламент № 2201/2003.

53.

Тези елементи изпълняват две функции: да предоставят международна съдебна компетентност по спорове, свързани с криза в брачните отношения, съгласно член 3 и да очертаят обхвата на посочения раздел съгласно членове 6 и 7 ( 38 ).

54.

Понятието „обичайно местопребиваване“ е едно и също и в двата случая, поради което приетото в рамките на член 3, параграф 1 определение е релевантно за членове 6 и 7. Това следва от съображение 8 от Регламент № 1347/2000 (предшестващ настоящия), което разширява обхвата на акта по отношение на граждани на трети държави, които се намират „в достатъчно тясна връзка с територията на една от държавите членки, в съответствие с предвидените в този регламент критерии за компетентност“ ( 39 ).

55.

За случаите на криза в брачните отношения член 3, параграф 1, букви а) и б) от Регламент № 2201/2003 предвижда основания за международна съдебна компетентност, основани на личните обстоятелства на единия от съпрузите или на двамата. Касае се за основания за изключителна компетентност и между тях не съществува йерархия ( 40 ).

56.

Списъкът с основанията за компетентност възпроизвежда критериите по член 3 от Регламент № 1347/2000, а той — тези по член 2 от Конвенцията от 1998 г. Що се отнася до обичайното местопребиваване, тези критерии са:

57.

В доклада Borrás са обяснени изборът на основанията за компетентност и тяхната алтернативност: те отговарят на интересите на страните, осигуряват гъвкава правна уредба, съобразена с мобилността на лицата, и отразяват близостта, разбирана като действителна връзка между лицето и дадена държава членка. В крайна сметка те трябва да бъдат „благоприятни за съответните лица, без да накърняват правната сигурност“ ( 42 ).

58.

Съдът възприема тези обяснения в различни решения, постановени във връзка с член 3, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 ( 43 ).

59.

В доклада Borrás се посочва също, че възможността искът да се предяви на мястото, където е центърът на интересите само на единия от съпрузите, когато последният не е ответникът, нито е налице съгласие между съпрузите, се съдържа в текста, тъй като тя е поставена като условие sine qua non за приемането на Конвенцията от 1998 г. от някои държави ( 44 ).

60.

По този начин е отразена загрижеността относно споменатия по-горе ( 45 ) специфичен случай, в който поради кризата в брачните отношения съпругът се премества в друга държава членка. Често това преместване предполага завръщането му — дори незабавно — там, където е живял преди сключването на брака, или в държавата, на която е гражданин. В тези случаи може да се установи връзка между лицето и държавата дори ако все още не е създадена обективна географска близост.

61.

Понятието, на което се базират основанията за компетентност по член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003:

62.

Определянето на даден престой като „обичайно местопребиваване“ на пълнолетно лице не зависи непременно от изтичането на определен период от време. То не зависи и от създаването през този период от време на обективна географска близост между субекта и съда, който разглежда делото за развод, законна раздяла на съпрузите или унищожаване на брака.

63.

Ако член 3, параграф 1, буква а), пето и шесто тире от Регламент № 2201/2003 изисква освен обичайното местопребиваване да са изпълнени и някои времеви условия, това е така, защото последните не са от съществено значение за определянето на самото местопребиваване като „обичайно“ ( 46 ).

64.

Изискването ищецът да е живял една година в държавата по неговото обичайно местопребиваване или шест месеца, когато е неин гражданин (евентуално има „domicile“ там), намалява тежестта на фактора „време“ като показател за обичайния характер на местопребиваването.

65.

Следователно може с основание да се приеме, че за целите на член 3 от Регламент № 2201/2003 обичайното местопребиваване може да бъде придобито почти веднага (или след кратък период от време) вследствие на преместването след кризата в брачните отношения.

66.

При тези обстоятелства продължителността, редовността или трайността на физическото присъствие, с които обикновено се характеризира „обичайното местопребиваване“, могат да се допълнят или дори заместят от намерението на пълнолетното лице да се установи и интегрира в друга държава (или да се установи и интегрира отново в държавата по произход), придобивайки ново обичайно местопребиваване и изоставяйки предходното ( 47 ).

67.

Това намерение може да съществува от самото начало или да се формира постепенно. И в двата случая, за да бъде взето предвид, то следва да може да се установи чрез конкретна информация или външни признаци ( 48 ). В противен случай прилагането на правилото за определяне на съдебната компетентност би се усложнило до такава степен, че да се окаже невъзможно.

68.

За да се определи центърът на жизнените интереси на лицето (или евентуално намерението му да установи такъв център) на дадено място за целите на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003, следва да се вземат предвид, както и в други близки области ( 49 ), всички фактори, които могат да покажат жизнената връзка между лицето и това място.

69.

Такива могат да бъдат по-специално условията и причините за престоя му на територията и — с нюансите, които посочих по-горе — продължителността и редовността на този престой. Без да претендирам за изчерпателност, сред тези показатели са:

70.

Значението на тези или сходни показатели (с които, повтарям, не се изчерпва списъкът на възможните показатели) ( 50 ) се потвърждава от практиката на Съда във връзка с обичайното местопребиваване на малко дете или на дете в кърмаческа възраст. Неговият център на интереси се определя от интеграцията му в семейна и социална среда — средата на родителя, от който детето зависи — въз основа на елементите, посочени от самия Съд за определянето на такава среда ( 51 ).

71.

Да се определи обичайното местопребиваване на пълнолетно лице и въз основа на това да се прецени кой съд е компетентен да се произнесе по молба за развод, са задачи на сезирания с такава молба съд. Съдът трябва да се стреми да определи едно обичайно местопребиваване, т.е. обичайното местопребиваване или на единия от съпрузите, или на двамата.

72.

Вярно е, че член 3, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 не отхвърля множеството компетентни органи, нито избора на съд (forum shopping) за спорове, които се отнасят изключително до развод, законна раздяла на съпрузите или унищожаване на брака. Едновременността на производствата е посочена и уредена в член 19, параграфи 1 и 3 от Регламента.

73.

Считам обаче, че този довод не оправдава още по-голямото увеличаване на броя на основанията за компетентност в резултат на допускането по принцип на възможността да се пребивава обичайно на няколко места едновременно за целите на член 3, параграф 1 от Регламент № 2201/2003.

74.

Текстът на тази разпоредба, нейната цел и други съображения от систематично естество не дават основание за такова тълкуване.

75.

В член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003 постоянно се споменават съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване (в единствено число).

76.

Същевременно съгласно член 66 от същия регламент, уреждащ прилагането на основанията за компетентност в държави членки с две или повече правни системи, „всяко позоваване на обичайно местопребиваване на територията на тази държава членка се отнася до обичайно местопребиваване в конкретна териториална единица“ ( 52 ).

77.

Освен това, ако обичайното местопребиваване се приравни на центъра на жизнените интереси на лицето, не би било последователно да се приеме едновременното съществуване на няколко места на пребиваване от такова естество.

78.

За сметка на това нищо не пречи да съществуват множество „обикновени“ места на пребиваване ( 53 ), т.е. едно лице да има наред със своето обичайно или основно местопребиваване и друго или други вторични места на пребиваване (за почивка, по професионални причини или други). Последните не са от значение в контекста на член 3 от Регламент № 2201/2003.

79.

Да се допусне като възможно наличието на множество обичайни местопребивавания, не би било в съответствие и с целта, която се преследва с Регламент № 2201/2003 посредством член 3, параграф 1, буква а) от него.

80.

Както вече обясних ( 54 ), тази цел се състои:

81.

Предвидените привръзки осигуряват баланса между тези две цели: те обслужват интересите както на засегнатите страни, така и на правораздаването. За този баланс спомага критериите за компетентност, основани на обичайното местопребиваване, да не разкриват толкова възможности, колкото тирета има в член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003, въпреки че на пръв поглед може да изглежда така ( 55 ).

82.

При либерално тълкуване, що се отнася до броя на едновременните обичайни местопребивавания на едно и също лице, би могло фактически да се наруши равновесието между страните, като се разширят възможностите за сезиране на forum actoris. Освен това би се затруднило предварителното определяне на съдилищата, които могат да се произнесат по развода, законната раздяла на съпрузите или унищожаването на брака в рамките на Съюза ( 56 ).

83.

Тези и изложените по-долу съображения са в подкрепа на ограничителното тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване“ по член 3 от Регламент № 2201/2003 дори когато едно лице поделя живота си между различни държави членки.

84.

Ако текстът, смисълът и целта на член 3 от Регламент № 2201/2003 не допускат предвидените в него правни последици да се отнесат към множество обичайни местопребивавания, то това схващане има значение отвъд споровете, свързани с наличието на криза в брачните отношения, въпреки посоченото в съображение 8 от въпросния регламент ( 57 ).

85.

Европейският законодател е включил същия критерий за международна съдебна компетентност в следващи актове, уреждащи: а) приложимото право при развод и законна раздяла ( 58 ), б) международната съдебна компетентност по искове, свързани със задължение за издръжка ( 59 ), и в) международната съдебна компетентност по искания, свързани с имуществения режим между съпрузи, във връзка с молби за развод, законна раздяла или унищожаване на брака ( 60 ).

86.

Колкото повече се разширява понятието „обичайно местопребиваване“ по член 3 от Регламент № 2201/2003, толкова повече съдилища на държави членки ще бъдат потенциално компетентни и в тези други области, в ущърб на предвидимостта за заинтересованите лица ( 61 ).

87.

Ще се съсредоточа по-специално върху последиците във връзка с приложимото право при развод и законна раздяла.

88.

Целта на Регламент № 1259/2010 е „да осигури на гражданите подходяща степен на правна сигурност, предвидимост и гъвкавост“ ( 62 ). Постигането на тази цел изисква приложимото по съществото на спора право да е винаги само едно, независимо от съда, който трябва да се произнесе по развода или законната раздяла на съпрузите. Поради това привръзките, съдържащи се в Регламент № 1259/2010, макар и да са няколко, са организирани „каскадно“, а не като алтернативни.

89.

Макар и в по-малка степен ( 63 ), описаната цел се преследва и чрез връзката forum-ius, установена в член 8 от Регламент № 1259/2010, който се отнася до приложимото право при липса на избор от страните:

90.

По-либералното тълкуване на понятието за обичайно местопребиваване по член 3 от Регламент № 2201/2003, което да разрешава основаната на този критерий международна съдебна компетентност да се раздвоява или мултиплицира, би засегнало целта на Регламент № 1259/2010 по два начина:

91.

Ограничителното тълкуване, което предлагам, не е в разрез с тълкуването, дадено от Съда в решение Hadadi ( 65 ), където в рамките на член 3, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003 се признава компетентността на съдилищата на няколко държави членки, когато заинтересованите лица имат няколко гражданства ( 66 ).

92.

Разликите между делото, по което е постановено решение Hadadi, и настоящото са значителни. В посоченото решение Съдът отхвърля възможността привръзката „гражданство“ да се ограничи до „ефективното гражданство“, което обстоятелство няма никаква връзка с настоящото дело:

93.

Последното би било възможно и при прилагането на привръзката „обичайно местопребиваване“. Не считам обаче, че проблемът се решава (точно обратното), като се приеме, че при съмнение е за предпочитане да се допусне съществуването на повече от едно обичайно местопребиваване.

94.

Този подход не гарантира, че между страните ще има по-малко спорове по въпроса кое от всички местопребивавания е релевантно за дадено дело. По-скоро се добавя нов усложняващ фактор към спора: всеки път когато една страна представи като обичайни две или повече местопребивавания, ще трябва да се преценява дали всички са такива в действителност. Всъщност би се увеличил рискът от това едно „обикновено“ местопребиваване (а не обичайното по смисъла на член 3 от Регламент № 2201/2003) в крайна сметка да определи международната съдебна компетентност.

95.

Регламент № 2201/2003 предвижда решения за случаите, когато не е възможно да се установи обичайното местопребиваване на дете, но не и ако става въпрос за пълнолетно лице.

96.

Това мълчание не е случайно. В положителен смисъл, то изключва възможността да има лица, чието обичайно местопребиваване не може да се провери (макар и с трудности при доказването). В отрицателен смисъл, според мен то потвърждава, че на пълнолетно лице не се признават две или повече обичайни местопребивавания в различни държави членки за целите на член 3 от Регламент № 2201/2003.

97.

Ако за целите на анализа се допусне, че това не е така и наистина е невъзможно да се провери ( 71 ) кое от всички местопребивавания е обичайното по смисъла на член 3 от Регламент № 2201/2003, биха могли да се предвидят два изхода:

98.

Изложените по-горе доводи против допускането на множество едновременни обичайни местопребивавания по отношение на едно и също лице в контекста на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003 ме карат да предпочета втория вариант като по-малко застрашаващ цялостната система.

99.

Този втори вариант (който би представлявал изключение) би потвърдил негодността на привръзката „обичайно местопребиваване“ за определянето на международната съдебна компетентност. Това не би лишило непременно страните от съдебна защита в рамките на Съюза, когато е приложим някой от останалите критерии по член 3, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 ( 73 ) или когато се прибегне до основанията за компетентност, уредени в законодателството на всяка държава членка ( 74 ), чието субсидиарно прилагане е предвидено в член 7.

100.

Според мен само субсидиарно (т.е. след като са изчерпани или изключени посочените възможности) и по изключение, ако това е необходимо, за да се избегне отказ от правосъдие, би могло да се приеме предоставянето на компетентност на съдилищата в която и да е от държавите членки по местопребиваване на единия от съпрузите, когато никое от тези местопребивавания не може да се определи като обичайно по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003.

101.

С оглед на изложеното предлагам на поставения от Cour d’appel de Paris (Апелативен съд Париж, Франция) въпрос да се отговори по следния начин:

„Член 3, параграф 1, буква а) от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на определянето на компетентността може да се признае само едно обичайно местопребиваване на всеки от съпрузите.

Когато единият от съпрузите поделя живота си между две или повече държави членки така, че по никакъв начин да не може да се определи една от тях като държава на обичайното му местопребиваване по смисъла на член 3, параграф 1, буква а) от Регламент № 2201/2003, международната съдебна компетентност трябва да се определи с оглед на други критерии в този регламент и евентуално съобразно действащите в държавите членки критерии за субсидиарна компетентност.

В същата хипотеза може да се предостави по изключение компетентност на съдилищата на държавите членки, в които единият от съпрузите има местопребиваване, което не е обичайно, когато от прилагането на Регламент № 2201/2003 и от основанията за субсидиарна компетентност не произтича международната съдебна компетентност на нито една държава членка“.