1.

При какви обстоятелства и докога титуляр на полица може да се откаже от договор за застраховка „Живот“, като се позове на липсваща или невярна информация относно правото на отказ?

2.

Съгласно релевантните разпоредби от директивите относно застраховането в кратък срок след сключването на договор за застраховка „Живот“ титулярят на полицата има право да се откаже от него. При това при подготовката за сключването на договора застрахователят трябва се погрижи за изчерпателното информиране относно това право.

3.

По разглежданите дела, образувани въз основа на четири преюдициални запитвания, отправени от две австрийски юрисдикции, Съдът по същество трябва да изясни в кои случаи невярната информация не изпълнява целта си по същия начин като пълната липса на информация. По отношение на такива случаи от Съда се иска също да изясни колко дълго може да се запази правото на отказ на титуляря на полицата. Ако извънреден, по-късен отказ е допустим, дори наложителен съгласно правото на Съюза, в крайна сметка се поставя въпросът за изискванията на правото на Съюза относно правните последици от изявлението за отказ.

4.

Заради различните моменти, в които спорните в главното производство договори за застраховка „Живот“ са били сключени, следва да се прилагат и тълкуват разпоредбите на различни директиви: докато преюдициалните въпроси по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18, както и вторият преюдициален въпрос по дело C‑479/18 трябва да се разгледат въз основа на Втора ( 2 ) и Трета ( 3 ) директива за животозастраховането ( 4 ), релевантни за останалите преюдициални въпроси по дело C‑479/18 са и следващите директиви 2002/83 ( 5 ) и 2009/138 ( 6 ). Въпреки това не съществуват различия, тъй като съдържанието на разпоредбите от директивите, подлежащи на тълкуване, е идентично.

5.

Член 15, параграф 1 от Втора директива за животозастраховането гласи:

„Всяка държава членка предвижда титулярят на полица, който сключва индивидуален договор за застраховка „Живот“, да разполага със срок от 14 до 30 дни от датата, на която е бил информиран, че договорът е сключен, в който да се откаже от него.

Съобщението за отказ от титуляря на полица го освобождава от всякакво бъдещо задължение, произтичащо от този договор.

Останалите правни последици и условията за отказ се определят от правото, приложимо към договора, […] особено що се отнася до реда за уведомяване на притежателя на полицата, че договорът е сключен“. [неофициален превод]

Член 35, параграф 1 от Директива 2002/83 и член 186, параграф 1 от Директива „Платежоспособност II“ до голяма степен съответстват на тази разпоредба.

6.

Член 31, параграфи 1 и 4 от Трета директива за животозастраховането предвижда:

„1)   Преди да бъде сключен застрахователният договор, на титуляря на полица се предоставя най-малко информацията, включена в приложение II, част А.

[…]

4)   Подробните правила за прилагането на настоящия член и приложение II се определят от държавата членка на задължението“ [неофициален превод]

Член 36, параграф 1 от Директива 2002/83 и член 185 от Директива „Платежоспособност II“ съдържат съответни правила.

7.

В част А от приложение II („Информация за титулярите на полици“) към Трета директива за животозастраховането е посочена информацията, която трябва да бъде предоставена на титуляря на полица преди сключването на договора ( 7 ). В края на първа алинея от приложението се посочва, че „информацията се предоставя по ясен и точен начин, писмено, на официалния език на държавата членка на задължението“ ( 8 ) [неофициален превод]. Съгласно част А, буква а)13 тази информация включва „режима за упражняване на правото на отказ“ ( 9 ) [неофициален превод].

8.

Член 165а от австрийския Versicherungsvertragsgesetz (Закон за застрахователните договори) (наричан по-нататък „VersVG“) в редакцията си ( 10 ), приложима към главните производства по дела C‑356/18 и C‑357/18 и главните производства A и Б по дело C‑479/18, предвижда:

„(1)   Титулярят на полица има право да се откаже от договора в рамките на две седмици от сключването му. Ако застрахователят предоставя временно покритие, той има право на премия за съответния период на покритието.

(2)   Ако застрахователят не изпълни задължението си за съобщаване на своя адрес (член 9a, параграф 1, точка 1 от VAG), срокът за отказ съгласно параграф 1 не започва да тече, докато този адрес не стане известен на титуляря на полица.

(3)   Предходните параграфи не се прилагат към групови застрахователни договори и към договори с максимален срок от шест месеца“.

9.

Редакцията на член 165a от VersVG ( 11 ), приложима към главното производство по дело C‑355/18 и към главното производство В по дело C‑479/18, удължава посочения в параграф 1 срок на 30 дни. Редакцията на член 165a от VersVG, приложима към главното производство Г по дело C‑479/18, съдържа нов параграф 2а ( 12 ), който гласи:

„(2а)   Ако титулярят на полицата е потребител [член 1, параграф 1, точка 2 от Konsumentenschutzgesetz (Закон за защита на потребителите, наричан по-нататък „KSchG“)], срокът за отказ съгласно параграфи 1 и 2 започва да тече едва когато той бъде уведомен и за правото на отказ“.

10.

Член 9а, параграф 1 от австрийския Versicherungsaufsichtsgesetz (Закон за застрахователния надзор) (наричан по-нататък „VAG“) в релевантните си за главните производства редакции (BGBl., 447/1996 и BGBl. I, 34/2015) предвижда следното:

„(1)   При сключване на застрахователен договор относно риск в рамките на страната, преди да подаде изявлението си за сключване на договора, титулярят на полица следва да бъде информиран писмено за:

[…]

11.

Предмет на всички главни производства са претенции на физически лица за възстановяване на всички платени застрахователни премии, включително капитализираните лихви, които те предявяват в качеството си на титуляри на полици срещу съответните животозастрахователи. Тези искания се основават на изявления за отказ, които съответните титуляри на полици са направили дълго след сключването на договора, а в някои случаи — дори след прекратяването на съответния договор (т.нар. „късен отказ“).

12.

В подкрепа на исканията си титулярите на полици по същество се позовават на обстоятелството, че съответните застрахователи или изобщо не са ги информирали (главно производство Б по дело C‑479/18), или са ги информирали погрешно относно правото им на отказ. Порокът при информирането се дължал на факта, че валидността на изявлението за отказ се обуславяла от спазването на писмена форма, докато съгласно националното право било достатъчно изявление в свободна форма. По този начин титулярите на полици били възпрепятствани да упражнят гарантираното им от правото на Съюза право на отказ, поради което срокът за изявлението за отказ не бил започнал да тече.

13.

В главните производства титулярите на полици и застрахователите спорят дали към момента на упражняването му правото на отказ е било погасено. Освен това няма единно схващане по въпроса дали претенциите за плащане на титуляря на полицата са ограничени до откупната стойност към момента на прекратяване на договора, или всички извършени плащания подлежат на връщане съгласно принципите за връщане на престации поради неоснователно обогатяване.

14.

По дела C‑355/18—C‑357/18 титулярите на полици по същество основават претенциите си на правото си на късен отказ поради обстоятелството, че са били информирани погрешно за формата на изявлението за отказ. След като исканията им са уважени на първа инстанция, запитващата юрисдикция Landesgericht Salzburg (Областен съд Залцбург, Австрия) в качеството си на въззивна инстанция счита за необходимо тълкуването от страна на Съда на релевантните разпоредби на директивите относно застраховането, тъй като има съмнения в каква степен дадена информация може да се разглежда като „погрешна“, ако не заблуждава титуляря на полицата за съществуването на правото му на отказ.

15.

Изявлението за отказ от договора по дела C‑355/18 и C‑356/18 е направено след едностранното му прекратяване, съответно след откупуването му. За сметка на това по дело C‑357/18 към момента на изявлението за отказ спорният договор за застраховка „Живот“ не е бил предварително едностранно прекратен.

16.

Преюдициалното запитване по дело C‑479/18 е отправено във връзка с четири производства— означени от запитващата юрисдикция, Bezirksgericht für Handelssachen Wien (Районен съд по търговски спорове Виена, Австрия), като производства А—Г — чийто предмет са сходни искания на титуляри на полици срещу съответните застрахователи във връзка с прекратяването с обратно действие на договори за застраховка „Живот“. Тези титуляри на полици също са декларирали отказа си поради погрешна или липсваща информация дълго след сключването на договора. По производство Б титулярят на полицата е обявил своя отказ поради липса на информация след прекратяването на договора и последващото изплащане на откупната стойност.

17.

По дела C‑355/18 и C‑356/18 Landesgericht Salzburg (Областен съд Залцбург) поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

18.

По дело C‑357/18 Landesgericht Salzburg (Областен съд Залцбург) отправя до Съда само първия от тези два преюдициални въпроса.

19.

Със съдебен акт на председателя на Съда от 22 юни 2018 г. дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството, както и на съдебното решение.

20.

По дело C‑479/18 Bezirksgericht für Handelssachen Wien (Районен съд по търговски спорове Виена) спира производството и отправя до Съда следните преюдициални въпроси:

21.

С определение на Съда от 26 февруари 2019 г. дело C‑479/18 и съединени дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

22.

В преюдициалното производство пред Съда писмени становища представят страните по главните производства, Република Австрия, Чешката република, Италианската република и Европейската комисия. Същите страни, с изключение на ищеца по главното производство В по дело C‑479/18, Италианската република и Чешката република, се представляват и в съдебното заседание от 11 април 2019 г.

23.

Като се позовават на релевантността на националното право за преценката на информацията относно правото на отказ, титулярите на полици по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 изразяват съмнения относно компетентността на Съда да отговори на преюдициалните въпроси.

24.

Действително преценката относно надлежността на информацията за правото на отказ в даден конкретен случай трябва да се осъществи най-напред съобразно съответно приложимото национално право ( 13 ). Това следва най-напред от факта, че съгласно член 31, параграф 4 от Трета директива за животозастраховането, член 36, параграф 4 от Директива 2002/83, съответно член 185, параграф 8 от Директива „Платежоспособност II“, подробните правила за прилагане относно информацията, изисквана от правото на Съюза, се определят от държавите членки. По-специално информацията включва „режима за упражняване на правото на отказ“, който съгласно член 15, параграф 1, трета алинея от Втора директива за животозастраховането, член 35, параграф 1, трета алинея от Директива 2002/83, съответно член 186, параграф 1, трета алинея от Директива „Платежоспособност II“, също се определя от държавите членки.

25.

Следователно в настоящия случай по принцип следва запитващите юрисдикции да определят дали националното право забранява в информацията относно правото на отказ да се укаже, че изявлението за отказ налага спазването на определена форма, за да бъде валидно.

26.

Въпреки това при приемането на такива подробни правила за прилагане държавите членки са длъжни „да осигурят полезното действие на [директивите относно застраховането] предвид целта на тези директиви“ ( 14 ). В това отношение именно Съдът трябва да следи за спазването на тези общи рамки на нормотворческата компетентност на държавите членки.

27.

Освен това запитващата юрисдикция по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 в крайна сметка иска да установи кои изисквания относно формата на изявлението за отказ и информацията по отношение на него могат да бъдат изведени от цитираните разпоредби на директивите.

28.

Затова не съществува съмнение относно компетентността на Съда да отговори на преюдициалните въпроси по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18.

29.

В допълнение се изтъква непълното изложение на релевантните разпоредби на националното право в преюдициалните запитвания по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18, поради което се иска те да бъдат приети за недопустими.

30.

Този довод на титулярите на полици не е убедителен именно с оглед на изтъкнатото от същите страни разпределение на правомощията между Съда и запитващите юрисдикции. Доколкото преюдициалните въпроси относно формата на изявлението за отказ в крайна сметка целят изясняване на нормотворческата компетентност на държавите членки за определяне на режима за упражняване на правото на отказ, възпроизвеждането на съдържанието на приложимите в случая национални разпоредби, както и на тяхното тълкуване от националните юрисдикции във всеки случай задоволява изискванията по член 94 от Процедурния правилник.

31.

Следователно всички преюдициални въпроси по съединени дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 са допустими.

32.

По същество преюдициалните въпроси се отнасят до вече посочените в началото ( 15 ) три правни въпроса.

33.

На първо място, следва да се разгледа въпросът в кои случаи информацията относно правото на отказ не изпълнява целта си по същия начин, както ако напълно липсва информация (A). Доколкото титулярите на полици в главните производства желаят да се позоват в това отношение на неверните данни, съдържащи се в предоставената преди сключването на договора информация, с първия си, съответно единствен преюдициален въпрос по дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 запитващата юрисдикция иска да установи дали и в каква степен директивите относно застраховането определят съдържанието на указанията, които следва да се дадат в контекста на информацията относно правото на отказ.

34.

Ако погрешната информация за правото на отказ следва евентуално да се приравни на липса на изискваната от правото на Съюза информация, на второ място — при анализа на втория преюдициален въпрос по дела C‑355/18 и C‑356/18 и на първите три преюдициални въпроса по дело C‑479/18 — следва да се разгледа въпросът в каква степен директивите относно застраховането уреждат последиците от подобно нарушение спрямо срока за отказ (Б).

35.

Ако е възможно титулярят на полицата да упражни правото на отказ дълго след сключването на договора, тъй като не му е била предоставена информация, задоволяваща изискванията на правото на Съюза, би следвало накрая да се разгледат въпросите за размера на претенциите на титуляря на полицата в случай на такъв късен отказ (четвърти и пети преюдициален въпрос по дело C‑479/18) (В).

36.

В това отношение се поставя въпросът дали и в каква степен директивите относно застраховането изобщо съдържат изисквания относно преценката на данните, които съответният застраховател трябва да предостави в контекста на информацията относно режима за упражняване на правото на отказ. По принцип именно държавите членки са компетентни да определят такъв режим ( 16 ).

37.

Откакто обаче съществува Втора директива за животозастраховането, титулярят на полицата по индивидуален договор за застраховка „Живот“ има право в рамките на кратък срок ( 17 ) да се откаже от този договор. Следователно на титуляря на полица е дадена възможност да се откаже от вече сключен договор за застраховка „Живот“,без да са предвидени каквито и да е условия във връзка с тази възможност. Срокът тече от момента, в който титулярят на полицата бъде информиран за сключването на договора.

38.

За да може титулярят на полицата ефективно да упражни това право, гарантирано му от правото на Съюза, преди да бъде сключен договорът, застрахователят трябва да информира титуляря на полицата относно режима за упражняване на правото на отказ.

39.

По дело Endress ( 18 ) Съдът изяснява в това отношение, че релевантните разпоредби от Втора и Трета директива за животозастраховането не допускат национална разпоредба, съгласно която правото на отказ се погасява най-късно една година след плащането на първата застрахователна премия, ако титулярят на полицата не е уведомен за правото на отказ.

40.

При конкретната преценка от националната юрисдикция на дадена информация за правото на отказ от решаващо значение е дали посредством съответната информация титулярят на полицата получава всички данни, които са необходими, за да упражни ефективно правото си на отказ.

41.

Необходимите данни трябва да бъдат изведени от приложимото национално законодателство ( 19 ). По отношение на формата и съдържанието на информацията за правото на отказ релевантните разпоредби на директивите относно застраховането ( 20 ) се ограничават до изискването за предоставяне на съответната писмена информация „по ясен и точен начин“ ( 21 ).

42.

От това следва, че информацията относно правото на отказ следва да съдържа данни за необходимата форма на изявлението за отказ винаги когато съгласно приложимото национално законодателство е необходимо спазването на определена форма, за да бъде валидно това изявление.

43.

Съгласно изложението на запитващата юрисдикция релевантната според нея разпоредба от националното право, а именно член 165а от VersVG, в никоя от редакциите си, относими към главните производства, не предвижда валидността на изявлението за отказ да зависи от спазването на определена форма ( 22 ). С оглед на това запитващата юрисдикция иска най-напред да установи дали, за да бъде точна информацията за титуляря на полицата, е необходимо в преддоговорната информация изрично да бъде указано, че отказът не предполага определена форма.

44.

Това води до следващия въпрос, а именно дали в този контекст застрахователят трябва да е свободен да предвиди в преддоговорната информация определена форма за валидност на изявлението за отказ.

45.

Австрийското правителство правилно подчертава, че изрично признатата в директивите относно застраховането нормотворческата компетентност на държавите членки, що се отнася до условията за упражняване на правото на отказ, обхваща и въпроса дали отказът може да бъде деклариран в свободна форма, или по-скоро трябва да се спазва определена форма.

46.

Ако националният законодател не е определил формата, която трябва да се спазва за валидното подаване на изявлението за отказ, по принцип също съгласно националното право следва да се определи дали — и евентуално при какви условия — в договора може да се предвиди изискване за форма. Главните производства се отнасят конкретно до данни в преддоговорната информация, съгласно които е необходимо писмено изявление, респ. спазване на писмена форма, за да бъде валиден отказът. По данни на запитващата юрисдикция по дело C‑479/18 съгласно член 886 от австрийския Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс) писмената форма ( 23 ) изисква саморъчен подпис на декларатора или квалифициран електронен подпис.

47.

Запитващите юрисдикции обаче дават различен отговор на този въпрос относно тълкуването на националното право: видно от текста на първия ѝ преюдициален въпрос, запитващата юрисдикция по дело C‑479/18 явно счита, че изискването за форма, договорено чрез съответното указание в информацията относно правото на отказ, противоречи на предвидената в закона свободна форма, докато запитващата юрисдикция по дела C‑355/18—C‑357/18 подчертава, че „клаузата за писмена форма на изявлението за отказ не е забранена от националното право“.

48.

В това отношение следва да се припомни, че националните юрисдикции, от които се изисква да тълкуват националното право, трябва, доколкото е възможно, да го тълкуват в светлината на текста и целите на съответната директива ( 24 ). Ако националното право не допуска договаряне на писмена форма (или ако не е договорена писмена форма), е възможно да се обезсмисли задължението за информиране, предвидено в правото на Съюза, тъй като при определени обстоятелства обикновено указание за свободна форма не позволява на титуляря на полицата да упражни ефективно правото си на отказ.

49.

Обикновеното посочване на възможността отказът да се направи в свободна форма всъщност не прави възможно сигурното упражняване на правото на отказ от страна на титуляря на полицата. По-конкретно, обикновено не могат да бъдат надлежно доказани точният момент и съдържанието на устното или на направеното по телефона изявление за отказ. Произтичащата от това правна несигурност противоречи по-специално на преследваната от директивите относно застраховането цел посредством точна информация да се даде възможност на титуляря на полицата да упражни ефективно и сигурно правото на отказ. Затова междувременно — от 1 януари 2019 г. — в австрийското право изрично е предвидена писмената форма ( 25 ). Така би могло да се обясни и защо в другите държави членки, в които формата на изявлението за отказ не е законово уредена, същата зависи от данните, съдържащи се в информацията относно правото на отказ, съответно в предложението за застраховка ( 26 ).

50.

Накрая, сравнението с разпоредбите относно правото на оттегляне от договора, които се съдържат в член 6 от Директива 2002/65 относно дистанционна търговия на потребителски финансови услуги ( 27 ) и по принцип са приложими спрямо договорите за застраховка „Живот“ ( 28 ), доколкото са сключени с потребителите от разстояние, показва, че уговорено между страните по договора изискване за спазване на определена форма следва да е допустимо. Всъщност по отношение на формата на изявлението за оттегляне в член 6, параграф 6, второ изречение от Директива 2002/65 се посочва, че потребителят трябва да упражни правото си на оттегляне от договора „преди изтичането на съответния срок, […] като следва практическите инструкции, дадени му [от доставчика], чрез средство, което може да бъде доказано в съответствие с националния закон“. При всички положения от това следва, че законодателят на Съюза придава особено значение на сигурното доказване на изявлението за оттегляне именно при продажбата на финансови услуги, които включват индивидуалните договори за застраховка „Живот“.

51.

От горните съображения следва, че информацията относно правото на отказ не гарантира възможността титулярят на полицата да упражни ефективно правото си на отказ, ако тя се ограничава до указание, че отказът може да се извърши в свободна форма. Тази възможност може да бъде гарантирана само с обвързваща правна разпоредба относно формата, която трябва да се спазва при извършването на изявлението за отказ. Ето защо договорена между страните писмена форма е не само допустима от правото на Съюза, а дори е необходима. Така, ако формата, която трябва да се спазва, не е предвидена в закона, тя трябва да се определи чрез точно указание в преддоговорната информация относно правото на отказ.

52.

Вярно е, че националните юрисдикции, от които се изисква да тълкуват националното право, трябва да решат дали е възможно тълкуване на националното право в съответствие с директивите. Ако случаят е такъв ( 29 ), националното право трябва да се тълкува в съответствие с правото на Съюза в смисъл, че изискването за спазване на определена форма може да бъде законосъобразно договорено. Това би изключило хипотеза, при която подобно договаряне води непосредствено до порок при информирането относно правото на отказ.

53.

Незасегнато остава правомощието на запитващите юрисдикции да проверяват във всеки конкретен случай дали спорните указания в информацията относно правото на отказ са достатъчно ясни и точни и дали договорената форма не затруднява прекомерно упражняването на правото на отказ от титуляря на полицата.

54.

По отношение на спорната в главните производства информация националната юрисдикция би трябвало например да изследва дали съответните данни са достатъчни, така че евентуално изявление за отказ на титуляря на полицата да може да породи действие. Ако съгласно тези данни отказът трябва да се извърши писмено, при което съгласно националното право изглежда се изисква саморъчен подпис ( 30 ), следва по-специално да се изясни дали титулярят на полицата е бил достатъчно осведомен в това отношение.

55.

При преценката дали информацията относно формата, която следва да се спазва, затруднява прекомерно упражняването на правото на отказ от титуляря на полицата, би било полезно да се направи сравнение с други договорни изявления, изискващи спазването на определена форма. За да се приеме наличието на прекомерно затруднение, може да не е достатъчно само съществуването на по-малко строга форма — като например писмената форма по смисъла на член 1d от VersVG в сравнение с писмената форма съгласно Гражданския кодекс ( 31 ).

56.

В този контекст на първия, съответно единствения преюдициален въпрос по съединени дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18 следва да се отговори по следния начин: член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО (Втора директива за животозастраховането), изменена с Директива 92/96/ЕИО (Трета директива за животозастраховането), във връзка с член 31 от Директива 92/96/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че информацията относно възможността за отказ от договора не може да съдържа указание, че не се изисква определена форма за отказа. Напротив, указанието за конкретната форма, която трябва да се спазва, не само е допустимо от правото на Съюза, а дори е необходимо.

57.

Запитващата юрисдикция изглежда смята, че след като съгласно националното право е възможна свободна форма на отказ, указанието за писмена форма води до порок при информирането. Не споделям това виждане ( 32 ). Затова само при условията на евентуалност ще разгледам правните последици от погрешната информация относно правото на отказ. В това отношение става въпрос за прилагане към настоящия случай на извода от решение Endress, съгласно който при липса на информация срокът за отказ не започва да тече.

58.

Правото на Съюза не урежда правните последици нито при липсата на информация, нито при погрешна информация ( 33 ).

59.

Съгласно идентичното изложение на Bezirksgericht für Handelssachen Wien (Районен съд по търговски спорове Виена, Австрия) и австрийското правителство първоначално австрийското право не урежда изрично последиците спрямо срока за отказ от липсата на информация относно правото на отказ ( 34 ). Въпреки това в решение от 2 септември 2015 г. ( 35 ) Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) прилага по аналогия член 165а, параграф 2 от VersVG, който съгласно текста си се отнася само до липсата на съобщаване на адреса на застрахователя, и като препраща към практиката на Съда ( 36 ), постановява, че погрешната информация относно правото на отказ, която в онзи случай се състои в невярно указание относно срока за отказ, се равнява на липса на информация. Ето защо срокът за отказ не е можел да започне да тече.

60.

Във всеки случай подобно тълкуване на националните разпоредби е в съответствие със смисъла и целта на правната уредба на Съюза относно правото на отказ, съдържаща се в директивите относно застраховането. Ако преддоговорната информация не е достатъчна, за да гарантира, че титулярят на полицата ще може ефективно да упражни правото си на отказ, такава погрешна информация не изпълнява целта си по същия начин като пълната липса на информация. До това положение може да се стигне или при неточност на информацията, или при избор на форма, която прекомерно затруднява упражняването на правото на отказ. При такъв порок срокът за отказ не би могъл да започне да тече.

61.

Срокът обаче може да започне да тече, ако застрахователят посочи точно в информацията, че правото на отказ се упражнява в писмена форма, въпреки че съгласно националното право е възможна свободна форма ( 37 ).

62.

Затова предлагам на Съда да отговори на първия преюдициален въпрос по дело C‑479/18 по следния начин:

„Член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО (Втора директива за животозастраховането), изменена с Директива 92/96/ЕИО (Трета директива за животозастраховането), във връзка с член 31 от Директива 92/96/ЕИО, респ. член 35, параграф 1, във връзка с член 36, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО, респ. член 185, параграф 1, във връзка с член 186, параграф 1 от Директива 2009/138/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че — в случай на липсваща национална правна уредба относно правните последици от дадена преди сключването на договор погрешна информация за правото на отказ от договора — срокът за упражняване на правото на отказ започва да тече, ако в информацията застрахователното дружество посочи, че отказът трябва да се извърши в писмена форма, въпреки че съгласно националното право отказът е възможен в свободна форма“.

63.

С втория си преюдициален въпрос, който според запитващата юрисдикция е релевантен само за производство А, запитващата юрисдикция иска да установи дали срокът за отказ започва да тече в момента, в който, въпреки че не е дадена информация или е дадена погрешна информация, титулярят на полица е узнал за правото си на отказ. Този въпрос се поставя само в хипотезата, при която в разглежданата ситуация срокът поначало не започва да тече („при утвърдителен отговор на първия преюдициален въпрос“). Тъй като считам, че срокът е започнал да тече ( 38 ), въпросът за началото на срока в случай на узнаване по друг начин следва да се разгледа само при условията на евентуалност.

64.

Съгласно текста на директивите относно застраховането информирането относно правото на отказ е задължение на застрахователя, който предоставя информация не само за съществуването на правото на отказ, но и за режима за упражняването му ( 39 ). Именно защото информацията трябва да даде възможност за ефективно упражняване на правото на отказ, за да започне да тече срокът за отказ, във всеки случай не може да е достатъчно единствено титулярят на полицата да узнае за правото на отказ ( 40 ).

65.

Освен това аргумент против вземането предвид на узнаването от страна на титуляря на полицата за правото му на отказ в случаи, при които застрахователят не го е информирал надлежно, е съответната несигурност по отношение на момента на узнаване и възможността за доказването му. Следователно, за да започне да тече срокът, не е достатъчно титулярят на полицата да е узнал по друг начин за правото си на отказ.

66.

Освен това запитващата юрисдикция и Комисията правилно посочват, че не би се насърчило спазването от застрахователите на задължението им за информиране съгласно правото на Съюза, ако узнаването за правото на отказ от титуляря на полицата е достатъчно за задействането на срока за отказ, независимо от липсата на надлежна информация (например относно режима за упражняване на правото на отказ) ( 41 ).

67.

Ето защо при условията на евентуалност предлагам на Съда на отговори на втория преюдициален въпрос по дело C‑479/18, както следва: член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО (Втора директива за животозастраховането), изменена с Директива 92/96/ЕИО (Трета директива за животозастраховането), във връзка с член 31 от Директива 92/96/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която, в случай че преди сключването на договор не е дадена или е дадена погрешна информация относно правото на отказ, срокът за упражняване на правото на отказ започва да тече в момента, в който титулярят на полица — по какъвто и да е начин — е узнал за правото си на отказ.

68.

С преюдициалните си въпроси запитващите юрисдикции по същество искат да установят дали директивите относно застраховането изискват да се допусне титулярят на полицата да упражни правото на отказ и след едностранното прекратяване на договора и последващото изпащане на съответната откупна стойност.

69.

Във всички главни производства, свързани с вече прекратен договор, застрахователите отричат възможността за упражняване на правото на отказ с аргумента, че не може да се осъществи отказ от вече прекратен договор поради самото обстоятелство, че прекратеният договор не може да породи никакви бъдещи задължения. Според тях в противен случай би се обезсмислило освобождаването на титулярите на полици от всички бъдещи задължения по договора, предвидено в член 15, параграф 1 втора алинея от Втора директива за животозастраховането.

70.

Австрийското правителство възприема това виждане и освен това се позовава на решение на Съда по дело Hamilton, съгласно което употребата на израза „[п]отребителят има правото да се откаже от поетия ангажимент“ в член 5 от Директива 85/577 ( 42 ) логично предполага, че към момента на упражняването на правото на отказ съответният ангажимент все още съществува ( 43 ).

71.

На пръв поглед този довод може да изглежда убедителен. Обикновено при вече прекратен договор няма място за упражняване на преобразуващи права като правото на отказ. Различните правни последици, които националното право свързва с едностранното прекратяване и отказа ( 44 ), обаче не допускат ограничаване до подобен формален и повърхностен подход. Напротив, съществуват редица причини да се счита, че дори при прекратен договор правото на отказ се запазва, в случай че не е дадена информация или е дадена погрешна информация. В този случай титулярят на полицата има право евентуално на разликата между сумата, дължима съгласно националната уредба на правните последици от отказа от договора, и вече изплатената откупна стойност.

72.

От една страна, решение Endress може да бъде тълкувано в смисъл, че при липса на информация отказът трябва да бъде допустим и след прекратяване на договора. Действително диспозитивът се отнася само до обстоятелството, че при липса на информация срокът не започва да тече. Господин Endress обаче е прекратил договора и му е била изплатена откупната стойност ( 45 ). Следователно, ако поначало отказът вече не е бил възможен, Съдът е трябвало да отхвърли преюдициалния въпрос, стриктно погледнато, като хипотетичен.

73.

В настоящия случай не е необходимо да се изясняват последиците, които могат да се изведат от решение Hamilton ( 46 ) относно Директива 85/577. Всъщност това решение се отнася до съвместимостта с посочената директива на национална разпоредба, съгласно която въпросното право се погасява с изтичането на един месец от момента, в който страните по договора изцяло са изпълнили задълженията си по него. По настоящото дело обаче, също както и в решение Endress, не се разглежда подобна разпоредба, доколкото в случая националният законодател не е приел такава разпоредба във връзка с договорите за застраховка „Живот“. Напротив, както е видно от текста на третия преюдициален въпрос по дело C‑479/18 ( 47 ), в австрийското право липсва каквато и да е разпоредба относно времевия обхват на правото на отказ.

74.

В допълнение, директивите относно застраховането гарантират на титуляря на полицата, че може ефективно да упражни правото си на отказ, такова, каквото е предвидено в съответната национална правна система. Това включва също свободата на избор между отказ и едностранно прекратяване. Титуляр на полица, който не е информиран за правото си на отказ и за точния режим за упражняването му, обаче не може да се ползва от тази свобода на избор.

75.

При това положение титулярят на полицата не може (сякаш случайно) да загуби правото си на отказ в резултат от едностранно прекратяване. Ако можеше да загуби правото си на отказ, притежателят на полицата, който е използвал вероятно единствената възможност пред себе си да се оттегли от нежелан договор, би се оказал в по-лошо положение от титуляря на полица, който не е предприел никакви действия. Това положение би противоречало в голяма степен на целта на правото на отказ съгласно правото на Съюза — да се предостави на титуляря на полицата лесна възможност да се оттегли от договор, който не отговаря на очакванията, нуждите или финансовите му средства ( 48 ).

76.

В такъв случай титулярят на полицата също не е загубил правото си на отказ. Дадено право се губи, ако е изминал дълъг период, откакто съответното лице е имало възможност за предявяването му, и са настъпили особени обстоятелства, при които закъснялото предявяване изглежда недобросъвестностно, тъй като вече не е очаквано. В настоящия случай обаче не са налице оправдани правни очаквания на застрахователя, тъй като самият той е предизвикал тази ситуация, като не е предоставил на титуляря на полицата надлежна информация относно правото на отказ ( 49 ).

77.

В допълнение към това, откупната стойност ( 50 ), която следва да се възстанови при прекратяване на застрахователен договор (включително в случай на стари договори), е значително под стойността на сумираните платени вноски. Погасяването на правото на отказ след прекратяване на договора и последващо изплащане на откупната стойност всъщност би възпрепятствало прилагането на националната правна уредба относно правните последици в случай на връщане на вече извършените плащания, което би означавало изравняване на правните последици от отказа с тези от прекратяването ( 51 ). По този начин се обезсмисля правото на отказ, гарантирано от правото на Съюза.

78.

Въз основа на всички тези доводи предлагам на Съда да отговори на втория преюдициален въпрос по дела C‑355/18 и C‑356/18 и на третия преюдициален въпрос по дело C‑479/18 по следния начин: член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО (Втора директива за животозастраховането), изменена с Директива 92/96/ЕИО (Трета директива за животозастраховането), във връзка с член 31 от Директива 92/96/ЕИО и член 35, параграф 1 във връзка с член 36, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че ако националното право не урежда правните последици от липсваща или погрешна информация, титулярят на полицата може да декларира своя отказ от договора поради липсваща или погрешна информация дори след като вече му е изплатена откупната стойност на основание прекратяването на договора от негова страна.

79.

Четвърти и пети преюдициалeн въпрос по дело C‑479/18 имат за цел да се установи в каква степен могат да бъдат ограничени претенциите на титуляря на полицата при упражняването на право на отказ поради липса на информация или погрешна информация относно това право.

80.

Директивите относно застраховането определят последиците от отказа само в случай на надлежно информиране. Член 15, параграф 1, втора алинея от Втора директива за животозастраховането — и идентичните в това отношение последващи разпоредби ( 52 ) — се ограничават до това да изяснят, че изявлението за отказ трябва да освободи титуляря на полицата „от всякакво бъдещо задължение, произтичащо от този договор“, докато по отношение на „останалите правни последици и условия за отказ“ трета алинея препраща към правото, приложимо към договора.

81.

Нито текстът, нито генезисът на директивите относно застраховането позволяват да се прецени дали препращането към правото, приложимо към договора, за регламентирането на гражданскоправните последици от отказа директно след сключването на договора следва да се прилага и в случай на късен отказ поради липса на информация или погрешна информация ( 53 ).

82.

От това следва, че въпросното национално законодателство относно режима на гражданскоправните последици при отказ следва да се прецени изключително в зависимост от това дали гарантира в достатъчна степен практическата ефективност на директивите относно застраховането, имайки предвид преследваната от тях цел.

83.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на Съюза се противопоставя на национална правна уредба, съгласно която, в случай че титулярят на полицата упражни правото си на отказ, следва да му бъде възстановена откупната стойност.

84.

Както вече бе посочено, в случай на липса на информация или на погрешна информация правото на отказ на титуляря на полицата трябва да се запази дори след прекратяването на договора и след изплащането на откупната стойност на договора ( 54 ). Причина за това в крайна сметка са различните правни последици от едностранното прекратяване и отказа независимо от техните режими в националните правни системи. По принцип не е необичайно прекратяването да има действие ex nunc или pro futuro, а отказът да има действие ex tunc и да води до задължение за връщане. Действително директивите относно застраховането определят, че в случай на отказ след получаването на надлежна информация титулярят на полицата следва да бъде освободен „от всякакво бъдещо задължение, произтичащо от този договор“ ( 55 ). Директивите относно застраховането оставят на националния законодател, като спазва принципа на ефективност, да регламентира останалите правни последици от отказа, а следователно и последиците от него спрямо вече извършени плащания.

85.

Следователно правото на отказ, гарантирано от правото на Съюза, не може да бъде неутрализирано от обстоятелството, че националният законодател въвежда специфична уредба на правните последици от късни откази на основание липса на информация или погрешна информация, която е идентична на националната уредба на правните последици в случай на прекратяване ( 56 ). В крайна сметка в този случай вече няма да се касае за ефективно право на отказ, а за извънредно право на прекратяване.

86.

Доколкото подобна уредба на правните последици ограничава правата на титуляря на полицата в сравнение с връщането на престации съгласно правилата за неоснователно обогатяване, тя не трябва да води до практическото обезсмисляне на упражняването на правото на отказ поради финансовите последици, които следва да се очакват.

87.

Това би могло да се случи при късни откази, ако правните последици от отказа се приравнят на тези от прекратяването, защото колкото повече време минава от сключването на договора, толкова повече се увеличава сумата на направените вноски, значителна част от които ( 57 ) титулярят на полицата ще изгуби поради въпросното приравняване. Това положение противоречи на целта на директивите относно застраховането да гарантират на титуляря на полицата ефективното упражняване на правото му на отказ.

88.

Такова общо ограничаване на правата на титуляря на полицата не може да бъде оправдано и с довода, че гарантира равнопоставеност на всички титуляри на полици. Титуляри на полици, които са декларирали своя късен отказ поради липса на информация или погрешна информация, не се намират в сходно положение с титуляри на полици, които не са упражнили правото си на отказ, след като са получили надлежна информация, и които в по-късен момент са поискали предсрочно прекратяване на договора ( 58 ).

89.

Накрая, националната юрисдикция е свободна да вземе предвид неоспоримия риск от злоупотреби (особено при договори за застраховки „Живот“, свързани с инвестиционен фонд) ( 59 ).

90.

Френският касационен съд например вече го е взел предвид в решението си от 7 февруари 2019 г. ( 60 ) относно извършването на късен отказ поради твърдяна погрешна информация относно правото на отказ. Този съд приема, че по-долната инстанция не е трябвало да изключи възможността за недобросъвестно упражняване на право на отказ, без да е преценила надлежно момента на отказа от гледна точка на конкретното положение на титуляря на полицата, неговото образование и конкретно преследваната с отказа цел.

91.

Следователно на четвъртия преюдициален въпрос по дело C‑479/18 трябва да се отговори, както следва: член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО, изменена с Директива 92/96/ЕИО, респ. член 35, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО, респ. член 186, параграф 1 от Директива 2009/138/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, в случай че титулярят на полицата упражни правото си на отказ, при всички положения следва да му бъде възстановена само откупната стойност (изчислената съгласно признатите актюерски правила текуща стойност на застраховката).

92.

С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали в случай че след упражняване на право на отказ договорът за застраховка „Живот“ следва да бъде прекратен с обратно действие в съответствие с принципите за забрана на неоснователното обогатяване, правото на Съюза се противопоставя на ограничаването на претенциите за лихви до последните три години преди предявяването на иска (на основание общия давностен срок).

93.

В основата на този въпрос е разпоредба от Гражданския кодекс (член 1480 от ABGB), съгласно която „[в]земанията за просрочени годишни плащания, по-специално за лихви, пенсии, удръжки за издръжка, обезщетения за роднини по възходяща линия, капиталова обезценка на предварително уговорени годишни вноски за погасяване на заем, се погасяват с изтичане на тригодишна давност; самото право се погасява при неупражняването му в срок от тридесет години“.

94.

Давностният срок относно претенциите обаче не може да изтече, преди те да са възникнали и дори преди съответното лице да е узнало за тях. Следователно давностният срок може да започне да тече едва от момента на упражняване на правото на отказ.

95.

По-специално правото на отказ, гарантирано от правото на Съюза, не може да бъде ефективно упражнено, ако произтичащите от него претенции вече са престанали да съществуват, преди изобщо титулярят на полицата да е бил информиран за правото си.

96.

Ето защо на петия преюдициален въпрос по дело C‑479/18 трябва да се отговори, както следва: член 15, параграф 1 от Директива 90/619/ЕИО, изменена с Директива 92/96/ЕИО, респ. член 35, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО, респ. член 186, параграф 1 от Директива 2009/138/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която в случай на упражняване на правото на отказ на основание липсваща или погрешна информация поради погасяване по давност правото на общо олихвяване на възстановените премии може да бъде ограничено до частта, която обхваща периода от последните три години преди предявяването на иска.

97.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Landesgericht Salzburg (Областен съд Залцбург, Австрия) (дела C‑355/18, C‑356/18 и C‑357/18) и на преюдициалните въпроси на Bezirksgericht für Handelssachen Wien (Районен съд по търговски спорове Виена, Австрия) (дело C‑479/18) по следния начин: