This document is an excerpt from the EUR-Lex website
Document 62017CC0704
Opinion of Advocate General Sharpston delivered on 31 January 2019.
Заключение на генералния адвокат E. Sharpston, представено на 31 януари 2019 г.
Заключение на генералния адвокат E. Sharpston, представено на 31 януари 2019 г.
ECLI identifier: ECLI:EU:C:2019:85
- Date of document:
- 31/01/2019
- Form:
- Заключение на генералния адвокат
- Advocate General:
- Sharpston
Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Е. SHARPSTON
представено на 31 януари 2019 година(1)
Дело C‑704/17
D. H.
встъпила страна:
Ministerstvo vnitra
(Преюдициално запитване, отправено от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република)
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Харта на основните права на Европейския съюз — Членове 6 и 47 — Обща политика за убежището и субсидиарната закрила — Директива 2013/33/ЕС — Член 9 — Гаранции за кандидати за международна закрила, на които е наложена административна мярка задържане — Съдебен контрол върху такива решения — Право на ефективно правно средство за защита — Национални разпоредби, предвиждащи прекратяване на производството за съдебен контрол при освобождаване на кандидати за международна закрила“
1. С настоящото преюдициално запитване Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република) иска от Съда да даде насоки относно тълкуването на разпоредбите от Директива 2013/33/ЕС(2), които предоставят гаранции за кандидатите за международна закрила, на които е наложена административна мярка задържане по силата на решение на компетентните национални органи. Запитващата юрисдикция иска да се установи дали тази директива, разглеждана във връзка с Хартата на основните права на Европейския съюз(3), и по-специално прогласените в нея право на свобода и сигурност и право на ефективни правни средства за защита, допуска национална правна уредба, която предвижда, че производството по оспорване на решение за задържане трябва да бъде прекратено, ако засегнатото лице бъде освободено.
2. Поставеният от запитващата юрисдикция въпрос изисква по-специално Съдът да разгледа основното право на ефективни правни средства за защита заедно с общите принципи на правото на Съюза на равностойност и ефективност в контекста на националната процесуална автономия.
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“)
3. Член 5, точка 1 от ЕКПЧ(4) предвижда, че „[в]секи има право на свобода и сигурност“. Член 5, точка 4 гласи, че „[в]сяко арестувано или лишено от свобода лице има право да обжалва законността на неговото задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице“. Съгласно член 5, точка 5 „[в]сяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, се ползва с осигурено от правните процедури право на обезщетение“.
Правото на Съюза
Хартата
4. Член 6 предвижда, че „[в]секи има право на свобода и сигурност“(5). Останалите разпоредби от член 5 от ЕКПЧ не са възпроизведени.
5. Член 47, параграф 1 предвижда, че всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд(6).
6. Съгласно член 51, параграф 1 разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки „единствено когато те прилагат правото на Съюза“.
7. Съгласно член 52, параграф 1 „всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от [Хартата], трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на тези права. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от [Европейския с]ъюз[…] цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора“. Съгласно член 52, параграф 3 „доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от [ЕКПЧ], техният смисъл и обхват са същите като дадените им в [ЕКПЧ]. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита“. Член 52, параграф 7 предвижда, че юрисдикциите на Съюза и на държавите членки следва да „вземат надлежно под внимание“ „разясненията, изготвени, за да направляват тълкуването на [Хартата]“(7).
8. Разясненията ясно посочват, че „[п]равата по член 6 съответстват на правата, гарантирани от член 5 от ЕКПЧ, и в съответствие с член 52, параграф 3 от Хартата имат същия смисъл и същия обхват“. От това следва, че „ограниченията, които могат законно да им бъдат наложени, не могат да надхвърлят границите, позволени от ЕКПЧ“. Разясненията посочват, че защитата, гарантирана в член 47 от Хартата, е по-обширна от тази, предвидена в член 13 от ЕКПЧ, тъй като гарантира правото на ефективни правни средства за защита пред съда.
Директива 2013/32
9. Член 26, параграф 2 от Директива 2013/32 относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила(8) предвижда, че „когато кандидатът е задържан, държавите членки гарантират, че има възможност за бързо съдебно преразглеждане в съответствие с Директива 2013/33“.
Директива 2013/33
10. Съображенията на Директива 2013/33 включват следните изявления:
– Европейският съвет прие Стокхолмската програма(9), в която отново бе потвърден ангажимент по отношение на целта за създаване на общо пространство на закрила и солидарност, основано на обща процедура за предоставяне на убежище и единен статут за тези, на които е предоставена международна закрила, въз основа на високи стандарти за закрила и справедливи и ефективни процедури (съображение 5).
– По отношение на третирането на кандидати за международна закрила държавите членки са обвързани със задължения по силата на международните правни актове, по които те са страни (съображение 10).
– Тези лица могат да бъдат задържани единствено при съвсем ясно определени изключителни обстоятелства, предвидени в Директива 2013/33, и при спазване на принципа на необходимост и пропорционалност по отношение както на начина, така и на целта на такова задържане. Когато е задържан кандидат за международна закрила, той следва да има ефективен достъп до съответните процедурни гаранции като например право на съдебна защита пред национален съдебен орган (съображение 15); както и
– Директива 2013/33 зачита основните права и спазва принципите, признати по-специално в Хартата. Тя цели по-специално да улесни прилагането включително на членове 6 и 47 от Хартата, и трябва да бъде прилагана в съответствие с това (съображение 35).
11. В член 2 се съдържат следните определения: „молба за международна закрила“ означава „искането, отправено от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, за закрила от държава членка, което може да бъде разглеждано като лице, искащо да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила, и което лице не иска изрично друг тип закрила извън приложното поле на [Директива 2011/95], която може да бъде предмет на отделна молба“(10). „Кандидат“ означава „гражданин на трета държава или лице без гражданство, които са подали молба за международна закрила, по която още не е взето окончателно решение“(11). Накрая, „задържане“ означава „всяка мярка на изолиране на кандидат от държавата членка в определено място, където кандидатът е лишен от свободата си на придвижване“(12).
12. Член 3 предвижда, че Директива 2013/33 се прилага по отношение на „всички граждани на трети държави и лица без гражданство, които подават молба за международна закрила на територията, включително на границата, в териториалните води или в транзитните зони, на дадена държава членка, докато имат разрешение да останат на територията в качеството на кандидати […]“.
13. В съответствие с член 4 държавите членки могат да приемат или да запазят по-благоприятни разпоредби в областта на условията за приемане на кандидати.
14. В член 8 се определят материалноправните условия за задържане на кандидатите за международна закрила. Кандидатите могат да бъдат задържани единствено на основанията, посочени в член 8, параграф 3. По-специално, член 8, параграф 3, буква г) позволява на държавите членки да задържат кандидат за международна закрила в контекста процедура за връщане съгласно Директива 2008/115/ЕО(13), „за да се подготви връщането и/или да се извърши процесът на извеждането“, като съответната държава членка „може да докаже чрез обективни критерии, включително че [съответното лице] вече е имал[о] възможност за достъп до процедурата за предоставяне на убежище, че има разумни основания да се предположи, че то[…] подава молбата за международна закрила единствено с цел да забави или да затрудни изпълнението на решението за връщане“. Основанията за задържане трябва да са предвидени в националното право.
15. Член 9 е озаглавен „Гаранции за задържаните кандидати“. Той предвижда:
„1. Кандидатът се задържа единствено за възможно най-кратък срок и задържането продължава само докато са приложими основанията, предвидени в член 8, параграф 3.
[…]
2. Задържането на кандидата се постановява в писмена форма от съдебните или административните органи. В заповедта за задържане се посочват фактическите и правни основания за задържането.
3. Когато задържането е разпоредено от административните органи, държавите членки осигуряват бърз съдебен контрол за законосъобразността на задържането, който се провежда служебно и/или по искане на кандидата. Когато съдебният контрол се провежда служебно, решението в рамките на този контрол се взема във възможно най-кратък срок след началото на задържането. Когато този съдебен контрол се провежда по искане на кандидата, решението в рамките на този контрол се взема във възможно най-кратък срок след началото на съответната процедура. За тази цел държавите членки определят в националното право срока, в рамките на който се осъществява служебно провежданият съдебен контрол и/или съдебният контрол по искане на кандидата.
Когато в резултат от проведения съдебен контрол е установено, че задържането е незаконосъобразно, съответният кандидат се освобождава незабавно.
4. Задържаните кандидати се уведомяват незабавно в писмена форма на език, който разбират или за който има достатъчно основания да се предполага, че разбират, за основанията за задържането и за процедурите, предвидени в националното право за оспорване на заповедта за задържане, както и за възможността да поиска[т] безплатна правна помощ и безплатно представителство.
5. Задържането се преразглежда от съдебен орган през разумни интервали от време служебно и/или по искане на съответния кандидат, по-специално когато това задържане е с удължен срок, когато възникнат относими обстоятелства или се получи нова информация, която засяга законосъобразността на задържането.
6. В случаите на съдебен контрол на заповедта за задържане, предвиден в параграф 3, държавите членки осигуряват достъп на кандидатите до безплатна правна помощ и безплатно представителство. Това включва най-малко изготвянето на необходимите за процеса документи и участие в изслушването пред съдебните органи от името на кандидата.
[…]“.
Националното законодателство
16. Запитващата юрисдикция посочва, че до 14 август 2017 г. разпоредбите относно съдебния контрол на решенията за задържане, съдържащи се в член 46a, параграфи 6—9 от Zákon č. 325/1999 Sb., o azylu (Закон № 325/1999 за убежището) позволяват на кандидатите да оспорват решението за задържане в срок до 30 дни от датата на връчване на решението. Първоинстанционният съд — Krajský soud (Окръжен съд, Чешка република) — е длъжен да се произнесе по жалбата в срок до седем работни дни от датата на постъпването на административната преписка в съда. Срещу такова решение може да бъде подадена въззивна жалба пред запитващата юрисдикция.
17. Считано от 15 август 2017 г., член 46а, параграф 9 от Закон № 325/1999 за убежището е изменен със Закон № 222/2017. Съгласно изменената редакция на член 46а, параграф 9(14) (според предоставената в акта за преюдициално запитване информация), когато кандидат за международна закрила бъде освободен преди постановяването на съдебното решение по жалба срещу решение за задържане, съдът сега трябва автоматично да прекрати висящото пред него производство по жалбата. Компетентните органи трябва незабавно да уведомят сезирания съд за освобождаването на кандидата за международна закрила. Тези разпоредби се прилагат както спрямо първоинстанционни производства, така и mutatis mutandis спрямо производствата, образувани по жалби пред запитващата юрисдикция.
Факти, производство и преюдициален въпрос
18. На 20 март 2017 г. е установено, че г‑н D. H. пребивава на територията на Чешката република без валидни пътни документи или документ за пребиваване. Издадена е заповед, с която на жалбоподателя е наложено административно извеждане със забрана за влизане, и е задържан за целите на извеждането. Впоследствие г‑н D. H. подава молба за международна закрила на територията на Чешката република. С решение от 28 март 2017 г. компетентните органи го задържат освен това на основание, че е подал молбата за международна закрила с единствената цел да узакони пребиваването си и да избегне извеждането от Чешката република (наричано по-нататък „решението за задържане“).
19. Г‑н D. H. обжалва това решение пред Krajský soud (Окръжен съд). На 4 юли 2017 г. този съд отхвърля жалбата на г‑н D. H. като неоснователна. На 16 август 2017 г., а именно в деня, следващ влизането в сила на разглежданата национална мярка, г‑н D. H. подава жалба срещу последното съдебно решение пред запитващата юрисдикция.
20. Междувременно на 5 април 2017 г. г‑н D. H. оттегля молбата си за международна закрила. Впоследствие той е освободен и на 5 май 2017 г. доброволно напуска територията на Чешката република, като заминава за Република Беларус. Компетентните органи информират запитващата юрисдикция за неговото освобождаване и правят искане висящото производство по обжалване пред тази юрисдикция да бъде прекратено в съответствие с разглежданата национална мярка.
21. В този контекст запитващата юрисдикция отправя следния въпрос:
„Противопоставя ли се тълкуването на член 9 от Директива 2013/33/ЕС […] във връзка с членове 6 и 47 от Хартата […] на национално законодателство, което не позволява на [запитващата юрисдикция] да упражни контрол върху съдебно решение във връзка със задържането на чужденец, след като той е бил освободен?“.
22. Чешката република и Комисията представят писмени становища. Делото е разпределено на голям състав. Въпреки очевидното значение на въпроса не е проведено съдебно заседание.
Анализ
По допустимостта
23. Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на производство по член 267 ДФЕС запитващата юрисдикция, която единствена е пряко запозната с фактите по делото, е в състояние най-добре да прецени — въз основа на пълното познаване на разглежданото от нея дело — необходимостта от преюдициално запитване, за да може да постанови своето решение. Следователно, щом поставеният от националната юрисдикция въпрос се отнася до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе.
24. Г‑н D. H. е бил освободен след задържане (и впоследствие напуска територията на Чешката република). С оглед на това възниква въпросът — който Съдът разглежда служебно — дали запитващата юрисдикция търси общо становище или иска насоки по един хипотетичен въпрос, което би направило преюдициалното запитване недопустимо(15).
25. Смятам, че това не е така. От акта за преюдициално запитване е видно, че самото решение за задържането не е отменено; както и че съгласно националното право кандидатът трябва да получи акт за отмяна на решението за задържане, преди да може да заведе иск за обезщетение във връзка с неправомерно задържане. Запитващата юрисдикция счита, че автоматичното прекратяване на производството лишава кандидатите от правото им на такова обезщетение. Това становище не се споделя от чешкото правителство.
26. Съгласно постоянната съдебна практика не е от компетентността на Съда да се произнася по приложимостта на национални разпоредби, които имат значение за решаването на спора по главното производство. Вместо това в рамките на разпределянето на правомощията между юрисдикциите на Съюза и националните юрисдикции Съдът е длъжен да отчете контекста на правната уредба, в който се вписва преюдициалният въпрос, така както е определен в акта за преюдициално запитване(16). Съдът обаче е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да ѝ позволят да прецени съответствието на националното право с правото на Съюза в рамките на делото, с което е сезирана(17).
27. Тъй като е възможно г‑н D. H. да иска да започне производство за отмяна на решението за задържането му и запитващата юрисдикция смята, че отговорът на Съда на отправения въпрос е релевантен за нейната преценка в главното производство, считам, че Съдът трябва да разгледа този въпрос.
Общи бележки
28. Безспорно е, че г‑н D. H. е подал молба за международна закрила и следователно е кандидат по смисъла на Директива 2013/33(18). Освен това не се спори и че в резултат на решението за задържане той е бил задържан по смисъла на член 2, буква з) от тази директива.
29. Запитващата юрисдикция пояснява, че макар редакцията на националното законодателство в сила преди 15 август 2017 г. да се е прилагала спрямо първоинстанционното производство по жалбата на г‑н D. H. срещу решението за задържане, понастоящем към спора, с който е сезирана, се прилага изменената редакция на посочената разпоредба, която изисква автоматично прекратяване на производството.
30. Запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 9 от Директива 2013/33 изключва разглежданата национална мярка. Тази юрисдикция, похвално, е наясно с отговорността си, ако е необходимо, да гарантира пълното действие на тази директива, без да изчаква предварителната отмяна на разглежданата национална мярка по законодателен или друг конституционен ред(19). Тя е наясно и с това, че е длъжна да тълкува тези разпоредби, доколкото е възможно, в съответствие с текста и целите на Директива 2013/33, за да се постигне търсеният резултат(20), да гарантира пълната ефективност на въпросната директива и че изходът на разглежданото от нея производство трябва да съответства на преследваната от директивата цел(21). Запитващата юрисдикция подчертава, че разглежданата национална мярка, която изисква автоматично прекратяване на производството, се прилага по отношение на всички производства — както първоинстанционни, така и по обжалване.
31. В случаите, когато административните или съдебните органи на държавите членки прилагат разпоредбите на вътрешното право, приети за транспониране на Директива 2013/33, те действат в приложното поле на правото на Съюза и по този начин прилагат правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата(22). Следователно те са длъжни да зачитат основните права на свобода и на ефективна съдебна защита, установени с членове 6 и 47 от Хартата.
32. Доколкото Хартата закрепва права, съответстващи на правата, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената конвенция(23). Разясненията към Хартата посочват, че член 6 съответства на член 5 от ЕКПЧ, а член 47 от Хартата доразвива член 13 от ЕКПЧ(24). Така минималното равнище на защита на гарантираните права следва да се определи не само въз основа на текста на ЕКПЧ(25), а и включително с оглед на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург(26).
33. Съдът трябва по същество да разгледа два въпроса. Първо, какъв е обхватът на правото на достъп до съдебен контрол за законност на задържането в съответствие с член 9 от Директива 2013/33? Второ, до каква степен условията, които се прилагат спрямо производства по обжалване в рамките на контрола за законосъобразност на задържането, са еднакви с тези, които се прилагат при съдебния контрол на първа инстанция?
Съдебен контрол за законосъобразност на задържането: член 9 от Директива 2013/33
34. Член 8 от Директива 2013/33 установява строги материалноправни изисквания към административното задържане на кандидати за международна закрила. Член 9 от своя страна предвижда редица важни гаранции за лицата, които са задържани по този начин. Тези гаранции включват правилото, че съответното лице се задържа само докато са приложими основанията, предвидени в член 8, параграф 3 от тази Директива (член 9, параграф 1). В акта за преюдициално запитване не се посочва изрично, но изглежда, че г‑н D. H. е бил задържан на основание член 8, параграф 3, буква г)(27).
35. Когато кандидат е задържан, той следва да има възможността за бърз съдебен контрол за законосъобразност на решението за задържане(28). Той получава и важни допълнителни процесуални гаранции: правото да получи информация на език, който разбира, за основанията за задържането му и за процедурите за оспорване на заповедта за задържане(29), както и достъп до безплатна правна помощ и безплатно представителство(30). Когато се установи, че задържането на кандидата е незаконосъобразно, той трябва да бъде освободен незабавно.
36. Тъй като разпоредбите на член 9 от Директива 2013/33 следва да се тълкуват в светлината на членове 6 и 47 от Хартата и на разпоредбите от ЕКПЧ, към които Хартата препраща, е целесъобразно да се започне с припомняне на стандартите на защита, предвидени от ЕКПЧ.
37. Член 5, точка 1 от ЕКПЧ предвижда, че никой не може да бъде лишен от свобода освен в изброените в същия член случаи и само в съответствие с процедури, предвидени в закона. Съгласно член 5, точка 4 всеки лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе, и в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице(31). Очевидно основната цел на този съдебен контрол е да даде възможност на задържаното лице да защити своето право на свобода. Разбира се, ако задържането е незаконно, лицето не бива да продължава да бъде задържано.
38. Въпреки това последиците и действието на незаконното задържане не изчезват магически, когато вратите на центъра за задържане се отворят и задържаното лице излезе на свобода. Когато съдът постанови, че дадено лице е било незаконно задържано, това е констатация, че то не е трябвало да прекара тези дни или седмици лишено от свобода. Няма сила на земята, която може да му върне това време обратно, на свобода. Но съдилищата могат да установят и обявят факта, че задържането е незаконосъобразно. Това поправя правното положение. Това може да е важно за в бъдеще, във всеки момент, когато на лицето се наложи да попълни формуляр, който изисква информация за неговото минало; или настоящ или потенциален работодател реши да направи компютърна справка за него. Само по себе си това може да даде известна утеха: официално признание, че е извършено нещо погрешно, несправедливо. Освен това засегнатото лице може да иска да отиде още по-далеч и да търси обезщетение за загубените дни или седмици. Член 5, точка 5 от ЕКПЧ ясно и недвусмислено предвижда, че всяко лице, лишено от свобода в нарушение на изискванията, произтичащи от точка 1 и точка 4 от същия член, има право на обезщетение(32).
39. Що се отнася до правото на съдебна защита, прогласено в член 47, параграф 1 от Хартата, този Съд е приел, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в този член условия. Съдът подчертава, че наличието на ефективен съдебен контрол, чието предназначение е да гарантира спазването на разпоредбите от правото на Съюза, е самата същност на правовата държава(33).
40. От текста на член 9, параграфи 3 и 5 от Директива 2013/33 несъмнено следва, че задържаният кандидат трябва да има достъп до съдебен контрол за законността на неговото задържане. Това право продължава ли да съществува, ако кандидатът бъде освободен с административно решение на компетентните национални органи, докато производството, което той е започнал по време на задържането си, все още не е приключило?
41. Според мен отговорът на този въпрос е утвърдителен.
42. Член 9, параграф 3 започва със следните думи: „Когато задържането е разпоредено от административните органи […]“. Текстът не гласи „когато кандидатът е задържан“. Вместо това акцентът е поставен върху юридическия факт, че компетентните национални органи са разпоредили лишаването от свобода. От значение е точно този юридически факт, тъй като именно правото на свобода е било ограничено от действията на държавата.
43. Това се потвърждава от обстоятелството, че член 9, параграф 2 уточнява, че „задържането на кандидата се постановява в писмена форма от съдебните или административните органи. В заповедта за задържане се посочват фактическите и правни основания за задържането“. Именно заповедта за задържане е предмет на съдебен контрол, тъй като тя е това, което създава основанието за лишаване от свобода. Когато в резултат от проведения контрол на тази заповед бъде „установено, че задържането е незаконосъобразно, съответният кандидат се освобождава незабавно“ (член 9, параграф 3, последно изречение). Строгостта на контрола, който следва да се проведе за законосъобразността на заповедта за задържане, е подчертана от съображение 15 от Директива 2013/33, в което се посочва, че кандидатите могат да бъдат задържани единствено при съвсем ясно определени изключителни обстоятелства и при спазване на принципите на необходимост и пропорционалност(34).
44. С оглед на това според мен текстът на член 9 от Директива 2013/33 подкрепя тълкуването, което предлагам.
45. Що се отнася до целта и предназначението на тази разпоредба, естествено съдебен контрол за законосъобразност на решението за задържане се иска с обичайната и непосредствена цел заповедта за задържане да бъде отменена, така че засегнатото лице да може да възвърне своята свобода. Но последиците и въздействието на задържането са еднакви независимо дали освобождаването е постановено с друго административно решение на компетентните органи или е в резултат на съдебно решение за отмяна на първоначалната заповед за задържане.
46. Тълкуване на Директивата в смисъл, че след като засегнатото лице бъде освободено, то вече не се ползва със защита, би довело до странни аномалии. Два примера са достатъчни да се онагледи този довод.
47. Да предположим, че двама кандидати за международна закрила, А и B, са задържани от компетентните органи на основания, които не са разрешени съгласно член 8, параграф 3 от Директива 2013/33. И двамата подават жалби по съдебен ред. След две седмици органите осъзнават своята грешка по отношение на лицето А и го освобождават на сутринта на 15-ия ден от задържането му. Лицето B продължава да бъде задържано. Същия следобед и двете жалби се разглеждат от съдията, на който са възложени. Ако освобождаването погасява правата по директивата, делото на лицето А ще бъде прекратено, докато лицето B ще получи решение за отмяна на заповедта за задържане, което разпорежда неговото незабавно освобождаване същия следобед и отваря за него възможността да търси обезщетение за неправомерно задържане. Само шест часа разделят точките във времето, когато лицата А и B са върнали свободата си. И двамата са били незаконно задържани в продължение на над две седмици. При все това, ако член 9 се тълкува стеснително и се приеме, че той обхваща само кандидати, които са действително задържани към момента, в който се разглеждат делата им, лицето А ще бъде напълно лишено от съдебна защита.
48. Да направим друго предположение: че кандидат C е задържан от компетентните национални органи. Става въпрос за грешка в самоличността — макар той действително да е кандидат за международна закрила, той не е лицето D, което всъщност органите са искали да задържат — и не съществуват правни основания съгласно директивата за задържането му. Той подава жалба по съдебен ред. Преди делото му да може да бъде разгледано (и докато все още гласовито възразява, че не е лицето D), той е изведен от страната. Следователно той вече не е задържан. При стеснително тълкуване на член 9, предвид факта, че той е бил „освободен“ (посредством извеждането му), няма да има право да търси съдебна защита.
49. Ако компетентните органи могат да изключат лице, което те са задържали съгласно член 8 от Директива 2013/33, от обхвата и защитата на член 9 от нея, като просто се позоват на приемането на още едно административно решение за неговото освобождаване (и след това, прилагайки разпоредба, предвиждаща автоматично прекратяване на производството като разглежданата в главното производство), съществува много реална възможност за злоупотреба. Органите ще могат, като задържат, освобождават, задържат отново и освобождават отново даден кандидат за международна закрила, да гарантират, че той никога няма да успее да обжалва по съдебен ред заповедта или заповедите за задържането си.
50. С гореизложеното не твърдя, че това наистина се случва. Вместо това бих посочила историческия пример от Обединеното кралство за несполучлив закон, приет от парламента в разгара на битката на суфражетките за избирателни права на жените. Активистите са били лишавани от свобода за деяния, представляващи нанасяне на дребни щети на имущество или възпрепятстване на органите на полицията. Те започнали гладна стачка в затвора и били хранени насила по брутален начин. Обществените нагласи започнали да се обръщат в тяхна полза. Правителството на либералите на Стенли Болдуин излиза с находчива идея. Вместо насилственото хранене на суфражетки в затвора защо да не ги пускат временно на свобода при достигането на определена степен на слабост поради липсата на храна? След като те започнат да се хранят отново и възстановят силите си, те биха могли да бъдат отново задържани и лишени от свобода. Така правителството приема Prisoners (Temporary Discharge for Ill Health) Act 1913 (Закон от 1913 г. за временното освобождаване на затворници поради влошено здраве). Законът бързо става известен с прякора „законът на котката и мишката“, тъй като жестоката аналогия с котката, която си играе с плячката си, преди да я улови, е твърде очевидна. При обстоятелствата в настоящия случай е ясно, че съществува възможност за злоупотреби.
51. Бих искала да припомня също така, че запитващата юрисдикция е посочила, че предварително условие за предявяването на иск за обезщетение за незаконно задържане е наличието на съдебно решение, което отменя решението за задържане. Отбелязвам, че чешкото правителство в писменото си становище не приема, че положението съгласно националното законодателство е непременно такова, и се въздържа да изрази становище по въпроса кой тълкува правилно националното право — това правителство или Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд). Само ще направя още две общи бележки.
52. На първо място, целта на предвидените в член 9 гаранции е да се осигури контрол върху основанията за задържане, предвидени в член 8, параграф 3, за да се гарантира не само че кандидатите ще бъдат освободени, ако тези основания не могат да бъдат установени, но също така и за да се попречи на произволното накърняване на правото на свобода на жалбоподателя(35). Тъй като тази разпоредба трябва да се тълкува в светлината на основните права, закрепени в членове 6 и 47 от Хартата, това е в подкрепа на тълкуване, което да не е ограничително. От друга страна, обратното тълкуване според мен противоречи на тези основни права(36).
53. На второ място, струва ми се, че практиката на Съда по отношение на правния интерес на лицата от започване на производство дава полезни указания тук. Така в контекста на индивидуалните ограничителни мерки, приети от Съвета в рамките на общата външна политика и политика на сигурност Съдът е постановил, че жалбоподателят запазва интерес да иска отмяна на акт по-специално когато констатацията за незаконосъобразност би могла разумно да служи като основание за бъдещ иск за имуществени или неимуществени вреди(37), причинени му от оспорвания акт(38). Дори при липса на възможност за присъждане на обезщетение за имуществени вреди жалбоподателят би могъл да има неимуществен интерес от продължаване на производството, тъй като евентуална отмяна може да представлява форма на обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял поради незаконосъобразността на въпросния акт(39).
54. Считам, че принципите, посочени в тази съдебна практика, могат разумно да се приложат и спрямо случай като настоящия, когато съответното лице е претърпяло намеса в основното му право на свобода, закрепено в член 6 от Хартата. Поради това считам, че член 9 от Директива 2013/33 осигурява достъп до съдебен контрол не само на кандидат, който понастоящем все още е задържан. Тази разпоредба дава възможност и на кандидат, който е бил задържан, но впоследствие е освободен по силата на административна заповед, да поиска да се установи, че задържането му е било незаконосъобразно. В този смисъл дали това ще предостави морална утеха за несправедливостта, която е понесъл, или ще послужи като основание за предявяване на иск за обезщетение за незаконно задържане, е без значение.
55. Накрая, ще припомня, че запитващата юрисдикция е уточнила, че разглежданата национална мярка предвижда автоматично прекратяване, като по този начин изключва съдебния контрол на решението за административно задържане дори на първа инстанция. Запитващата юрисдикция изразява становището, че подобна схема е несъвместима с член 9, параграф 3 от Директива 2013/33; и аз с уважение се съгласявам с това становище. Струва ми се, че разпоредба, чието практическо действие е всъщност да се изключи контролната компетентност на съдилищата, е трудно съвместима с основния принцип на върховенството на закона в рамките на Европейския съюз.
56. Ето защо смятам, че по принцип отговорът на поставения от запитващата юрисдикция въпрос следва да бъде, че член 9 от Директива 2013/33 не допуска национална разпоредба като разглежданата в главното производство, доколкото тази разпоредба изисква националните юрисдикции автоматично да прекратят съдебното производство, започнато от кандидат за международна закрила, за обжалване на постановено срещу него решение за задържане, ако съответното лице е освободено по силата на последваща административна заповед преди постановяването на съдебното решение.
Съдебен контрол за законосъобразността на задържането: въззивно обжалване
57. В настоящото производство г‑н D. H. е успял да се възползва от първоинстанционен съдебен контрол на решението за задържането му, преди изменената редакция на член 46а, параграф 9 от Закон № 325/1999 за убежището да влезе в сила.
58. Запазват ли държавите членки известна свобода на преценка от гледна точка на правото на Съюза, позволяваща им да предвидят, че производството по въззивнообжалване на съдебно решение, постановено в рамките на първоинстанционен съдебен контрол, трябва автоматично да бъде прекратено, ако кандидатът е освободен по силата на административна заповед преди постановяването на съдебното решение?
59. Както правителството на Чешката република, така и Комисията считат, че тази теза е в съответствие с член 9, параграф 3 от Директива 2013/33.
60. Не споделям тяхното мнение.
61. Директива 2013/33 цели да въведе високи стандарти за закрила и справедливи и ефективни процедури за кандидатите(40). Прегледът на приетото в миналото законодателство показва, че правните и процедурните гаранции, свързани със задържането на кандидати, са въведени, за да се гарантира по-висока степен на хармонизация и да се подобрят стандартите, установени в предходната мярка за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище (Директива 2003/9/ЕО)(41). Целта е била да се гарантира, че тези правила са напълно съвместими с основните права, залегнали в Хартата, както и със задължения, произтичащи от международното право(42).
62. Доколкото Директива 2013/33 предвижда минимална хармонизация на условията за приемане на кандидати(43), с нея се установява минимално равнище, под което държавите членки не могат да преминат. Те обаче запазват свободата си да приемат по-благоприятни правила.
63. Директива 2013/33 не предвижда, че държавите членки трябва да осигурят достъп до въззивна инстанция на съдебен контрол, в случай че кандидатите желаят да обжалват първоинстанционно решение(44). Освен това съгласно установената съдебна практика принципът на ефективна съдебна защита открива за частноправния субект право на достъп до съд, а не до няколко съдебни инстанции(45).
64. Следователно национална разпоредба като разглежданата в главното производство попада право в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки при спазване на принципите на равностойност и ефективност, установени в правото на Съюза(46). Отбелязвам пътьом, че осигуряването на достъп до втора контролна инстанция може да се възприеме като предимство не само за кандидата. Така например то позволява на компетентните органи на държавата членка да оспорят това, което те считат (правилно или погрешно) за незаконосъобразни първоинстанционни решения; освен това, когато много различни първоинстанционни съдии са натоварени с вземането на решения, това позволява развиването на последователна съдебна практика от въззивната инстанция, което осигурява последователност и правна сигурност за всички.
65. Когато се разглежда свободата на преценка на държавите членки, все пак е важно да се припомни, че член 9, параграф 3 от Директива 2013/33 е конкретен израз на правото на ефективни правни средства за защита във връзка с определянето на условията за приемане на кандидати в по-широкия контекст на Общата европейска система за убежище. Целта на тази директива е да осигури ефективни правни и процедурни защитни механизми, за да се гарантира, че решенията за задържане са законни(47).
66. Съдът е разгледал редица дела, в които гражданин е искал да подаде жалба срещу първоинстанционно решение относно права, произтичащи от правото на Съюза, но съответният акт от правото на Съюза не е предвиждал осигуряването на второинстанционен съдебен контрол на национално равнище. В тези случаи е било необходимо да се изследват националните процесуалноправни норми, уреждащи провеждането на такова обжалване в светлината на принципа на ефективност. Два неотдавнашни примера онагледяват подхода на Съда.
67. Така дело Belastingsdienst/Toeslagen(48) се отнася до жалба, подадена от гражданин на трета държава срещу решение на националните власти, с което се разпорежда възстановяване на парични помощи, получени за наем на жилище и здравно осигуряване. Запитващата юрисдикция е поискала насоки относно тълкуването на член 39 от Директива 2005/85/ЕО(49) и член 13 от Директива 2008/115 във връзка с член 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата. Поставеният въпрос е дали посочените разпоредби изключват национално законодателство, което предвижда възможност за въззивно обжалване на първоинстанционно съдебно решение, с което се потвърждава решение за отказ да се предостави международна закрила и се налага задължение за връщане, но не предоставя на този правен способ за защита автоматичен суспензивен ефект дори когато заинтересованото лице се позовава на сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане.
68. В решението по това дело Съдът признава, че макар никоя от тези директиви да не съдържа правила за създаването и устройването на второинстанционен съдебен контрол на решенията за отхвърляне на молба за международна закрила и решенията за връщане(50), „тълкуването на Директива 2008/115, също както и тълкуването на Директива 2005/85 трябва да се извърши — както става ясно от съображение 24 от Директива 2008/115 и от съображение 8 от Директива 2005/85 — при пълно зачитане на основните права и признати принципи, а именно тези от Хартата“(51). Съдът анализира националните разпоредби през призмата на принципите на равностойност и ефективност и постановява, че в конкретния случай принципът на ефективност не съдържа изисквания, надхвърлящи тези, които произтичат от гарантираните от Хартата основни права, и по-специално тези, гарантирани от член 47 от Хартата(52). Съдът заключава, че в случая са спазени и двата принципа.
69. За разлика от това в решението по дело Sánchez Morcillo и Abril García(53), което се отнася до тълкуването на член 7 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори(54) и член 47 от Хартата, Съдът приема, че разглежданата национална правна уредба накърнява ефективността на защитата на потребителите, която Директива 93/13(55) цели. При преценката на разглежданите национални правила с оглед на принципа на ефективност Съдът посочва, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от Директива 93/13 (в конкретния случай срещу използването на неравноправни клаузи), включва изискване за ефективна съдебна защита, прогласено също в член 47 от Хартата, което националният съд трябва да спазва. Тази защита трябва да важи както за определянето на юрисдикциите, компетентни да разглеждат искове, основани на правото на Съюза, така и за определянето на процесуалните правила, свързани с подобни искове(56).
70. Струва ми се, че подходът на Съда по второто дело може да бъде успешно приложен по аналогия тук. В крайна сметка това, което ще определи дали материалноправните предпоставки по член 8 и гаранциите по член 9 от Директива 2013/33, четени в светлината на член 47 от Хартата, защитават кандидатите така, както е предвидено, е ефективността на съдебния контрол на решенията за задържане.
71. Що се отнася до принципа на ефективност, струва ми се, че следните аспекти на положението, описано от запитващата юрисдикция, са особено релевантни.
72. Първо, автоматичното прекратяване на производството може да доведе до произволно разглеждане. Когато въззивната инстанция не успее да разгледа жалба срещу първоинстанционно решение по решение за задържане, преди съответното лице да бъде освободено, се създава различно третиране в сравнение със случаите, когато кандидатът остане задържан. Дори да се допусне, че основанията за обжалване и фактическите обстоятелства са едни и същи, лицето във втория случай ще може да обжалва първоинстанционното решение във въззивното производство, докато лицето в първия случай — не.
73. Второ, административните органи ще бъдат в състояние да гарантират, като просто освободят съответния кандидат, че въззивната инстанция никога няма да може да преразгледа първоинстанционното решение. По този начин се нарушава принципът на равни процесуални възможности(57). Освен това, доколкото именно компетентните органи са тези, които уведомяват съдилищата, когато кандидатът е освободен, което от своя страна води до автоматично прекратяване на съдебното производство, това също дава възможност на тези органи да възпрепятстват въззивната инстанция при изпълнението на нейните независими функции. Ако — както посочва запитващата юрисдикция в своя акт за преюдициално запитване — въззивните жалби по правен въпрос обикновено се получават едва след като засегнатият жалбоподател е бил освободен, автоматичното прекратяване на производството означава, че на практика запитващата юрисдикция е действително лишена от възможността да осъществява контрол върху законосъобразността на решенията за задържане.
74. Макар да е напълно вярно, че член 9, параграф 3 от Директива 2013/33 не изисква второинстанционен съдебен контрол, ако държавите членки решат да въведат такава допълнителна контролна инстанция в националните си системи, според мен условията, при които се провежда въззивното производство, трябва да спазват общата рамка на гаранциите в тази директива и следователно член 47 от Хартата.
75. Тук би било полезно да се направи паралел с по-ранното решение на Съда Sotgiu(58). Това дело се отнася до тълкуването на изключението от свободното движение на работници, предвидено за обществени услуги съгласно член 48, параграф 4 от Договора за ЕИО. Съдът приема, че интересите, които тази дерогация позволява на държавите членки да защитават, са удовлетворени от възможността за ограничаване на допускането на чужди граждани до някои дейности по предоставяне на обществени услуги. Тази разпоредба обаче не може да се изтъква като довод за обосноваване на дискриминационни мерки по отношение на възнаграждение или други условия на заетост спрямо тези работници, след като са били вече допуснати до обществената услуга(59).
76. По аналогия считам, че когато държава членка предвижда наличието на второинстанционен съдебен контрол на решенията за задържане, тя трябва да зачита гаранциите по член 9 от Директива 2013/33, четен в светлината на член 47 от Хартата, включително на ефективен достъп до съдебен контрол.
77. Вече имах възможността да посоча другаде, че когато национална мярка, попадаща в приложното поле на правото на Съюза, представлява ограничение на правото на ефективни правни средства за съдебна защита по смисъла на член 47 от Хартата, това ограничение може да бъде обосновано само ако е предвидено в закон, ако зачита основното съдържание на същото право (при спазване на принципа на пропорционалност), ако е необходимо и действително отговаря на признати от Европейския съюз цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други лица. Според мен в случаи като настоящия преценката по член 52, параграф 1 от Хартата е необходима, за да се удовлетвори степента на защита, предоставена на лицата от член 47 от Хартата. Прилагането на различна методология би довело до изненадващия (а според мен и неприемлив) резултат държавите членки да могат да избягват този критерий само защото са действали, в рамките на своята процесуална автономия, в област, в която законодателят на Съюза е конкретизирал правото на ефективни правни средства на защита(60).
78. В този контекст ми се струва, че разглежданата национална мярка не отговаря на изискванията на принципа на ефективност.
79. Какво е положението по отношение на принципа на равностойност?
80. Този принцип изисква равно третиране на исканията, основани на нарушение на националното право, и на подобни искания, основаващи се на нарушение на правото на Съюза, а не равностойност на националните процесуални правила, приложими към различни видове производства(61). Положението на гражданин на трета държава, търсещ международна закрила, е специфично в някои отношения. Съществуват например задължения по международното право, както и специфични разпоредби на правото на Съюза, които се отразят на неговото положение(62). Следователно процесуалните разпоредби, които се прилагат за гражданин на трета държава, който търси международна закрила в рамките на Директива 2013/33, не са непременно същите като тези, отнасящи се до националните случаи.
81. Следва да се отбележи, че в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция посочва различни примери на национални процедури, включващи съдебен контрол на мерки за задържане, като например съдебен контрол за законосъобразността на задържане от страна на полицията или задържане в лечебно заведение. На пръв поглед тези процедури изглеждат възможни референтни точки за сравнение с разглежданата национална мярка. Въпреки това в крайна сметка запитващата юрисдикция следва да провери дали националните процесуални правила, с които се транспонира посочената директива, са сравними с други по-общи процесуални правила, които уреждат задържането на лица. Както Съдът се изразява, „[щ]о се отнася до сходството на правните способи за защита, задача на националната юрисдикция, която е пряко запозната с приложимите процесуални правила, е да провери сходството на съответните правни способи за защита от гледна точка на техния предмет, на тяхното основание или на съществените им елементи“(63).
Заключение
82. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на отправения от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република) въпрос по следния начин:
„Член 9 от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила, във връзка с членове 6 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като разглежданата в главното производство, доколкото тази разпоредба изисква националните юрисдикции автоматично да прекратят съдебното производство, започнато от кандидат за международна закрила, за обжалване на постановено срещу него решение за задържане, ако съответното лице е освободено по силата на последваща административна заповед преди постановяването на съдебното решение“.
1 Език на оригиналния текст: английски.
2 Директива на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 96).
3 ОВ C 83, 2010 г., стр. 389 (наричана по-нататък „Хартата“).
4 Подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“).
5 Член 6 от Хартата съответства на член 5 от ЕКПЧ.
6 Това право се основава на член 13 от ЕКПЧ.
7 Разяснения относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17).
8 Директива на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60).
9 На срещата на Европейския съвет на 10—11 декември 2009 г.
10 Член 2, буква а). Разпоредбата препраща към Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (OB L 337, 2011 г., стр. 9)
11 Член 2, буква б).
12 Член 2, буква з).
13 Директива на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (OB L 348, 2008 г., стр. 98).
14 По-нататък в текста ще наричам изменения текст „разглежданата национална мярка“, а действието, което се обжалва тук — „автоматично прекратяване“.
15 Решение от 22 ноември 2005 г., Mangold (C‑144/04, EU:C:2005:709, т. 34—36).
16 Решение от 17 юли 2008 г., Corporación Dermoestética (C‑500/06, EU:C:2008:421, т. 20 и цитираната съдебна практика).
17 Решение от 16 декември 2008 г., Michaniki (C‑213/07, EU:C:2008:731, т. 51 и цитираната съдебна практика).
18 Вж. точки 9 и 11 по-горе.
19 Вж. за потвърждение решение от 8 септември 2015 г., Taricco и др. (C‑105/14, EU:C:2015:555, т. 49).
20 Решение от 13 ноември 1990 г., Marleasing (C‑106/89, EU:C:1990:395, т. 8).
21 Вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften (C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 59).
22 Вж. по аналогия решение от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 84 и цитираната съдебна практика).
23 Член 52, параграф 3 има за цел да осигури необходимата последователност между правата, съдържащи се в него, и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ. Вж. решение от 28 юли 2016 г., JZ (C‑294/16 PPU, EU:C:2016:610, т. 50).
24 Решение от 14 септември 2017 г., К. (C‑18/16, EU:C:2017:680, т. 50).
25 Вж. точка 8 по-горе; във връзка с член 6 от Хартата вж. и решение от 15 март 2017 г., Al Chodor (C‑528/15, EU:C:2017:213, т. 37).
26 Решение от 22 декември 2010 г., DEB (C‑279/09, EU:C:2010:811, т. 35).
27 Вж. точка 14 по-горе за текста на тази разпоредба.
28 Вж. член 26, параграф 2 от Директива 2013/32, както и член 9, параграф 3 от Директива 2013/33.
29 Член 9, параграф 4.
30 Член 9, параграф 6.
31 Вж. решение на ЕСПЧ от 8 юли 2004 г., Въчев с/у България, (ECHR:2004:0708JUD004298798, т. 71).
32 Вж. решения на ЕСПЧ от 16 юни 2005 г., Storck с/у Германия (ECHR:2005:0616JUD006160300, т. 119—122), и от 19 февруари 2009 г., A. и др. с/у Обединено кралство (ECHR:2009:0219JUD000345505, т. 226—229).
33 Решение от 28 март 2017 г., Rosneft (C‑72/15, EU:C:2017:236, т. 73). Съответстващите права от ЕКПЧ са членове 6 и 13.
34 Решение от 15 февруари 2016 г., N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:84, т. 56).
35 От това следва, че аз не тълкувам използвания в съображение 15 израз „когато е задържан кандидат“ в смисъл, че кандидатът трябва да е физически задържан, за да има правото да поиска съдебен контрол. Във всеки случай съгласно установената съдебна практика преамбюлът на акт от правото на Съюза няма задължителна правна сила и не може да бъде изтъкнат нито с цел да бъдат дерогирани самите разпоредби на съответния акт, нито с цел те да бъдат тълкувани в смисъл, който явно противоречи на техния текст (вж. решение от 24 ноември 2005 г., Deutsches Milch-Kontor (C‑136/04, EU:C:2005:716, т. 32 и цитираната съдебна практика).
36 Вж. заключението ми по дело N. (C‑601/15 PPU, EU:C:2016:85, т. 136); вж. също съображения 10 и 35 от Директива 2013/33.
37 Решение от 22 декември 2008 г., Gordon/Комисия (C‑198/07 P, EU:C:2008:761, т. 19 и 60).
38 Вж. например решение от 27 юни 2013 г., Xeda International и Pace International/Комисия (C‑149/12 P, непубликувано, EU:C:2013:433, т. 32 и 33).
39 Вж. по аналогия решения от 28 май 2013 г., Abdulrahim/Съвет и Комисия (C‑239/12 P, EU:C:2013:331, т. 70—72), и от 15 юни 2017 г., Al-Faqih и др./Комисия (C‑19/16 Р, EU:C:2017:466, т. 36 и 37).
40 Съображение 5 от Директива 2013/33.
41 Директива на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище (ОВ L 31, 2003 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 48). В този акт няма специфични разпоредби, въвеждащи основанията за задържане или гаранциите, предоставени на кандидатите.
42 Предложение на Комисията за директива на Европейския парламент и на Съвета за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище, COM(2008) 815 окончателен/2 от 9 декември 2008 г.
43 Член 4 от Директива 2013/33.
44 Следователно на още по-силно основание Директива 2013/33 не съдържа изрична разпоредба относно процесуалния ход на производството по обжалване като например дали производството по жалбата на кандидата следва да бъде прекратено, ако той бъде освободен.
45 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 34 и цитираната съдебна практика).
46 Националните процесуални правила не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на равностойност) (вж. т. 79—81 по-долу), и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (вж. т. 71—78 по-долу); решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 39 и цитираната съдебна практика). Относно принципа на ефективност вж. също и член 19, параграф 1 ДЕС, който предвижда, че държавите членки са длъжни да установят правните средства, необходими за осигуряването на ефективна съдебна защита „в областите, обхванати от правото на Съюза“.
47 Вж. точка 57 по-горе.
48 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776).
49 Директива на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки (ОВ L 326, 2005 г., стр. 13; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 242)
50 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 30).
51 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 31, която цитира в този смисъл решение от 19 юни 2018 г., Gnandi, C‑181/16, EU:C:2018:465, т. 51).
52 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 47).
53 Решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑169/14, EU:C:2014:2099).
54 Директива на Съвета от 5 април 1993 г. (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 2, стр. 273).
55 Вж. решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 44—46 и 50).
56 Вж. още решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 35).
57 Всъщност от трайната практика на Съда следва, че принципът на равни процесуални възможности, също както по-специално принципът audi alteram partem, е следствие от самото понятие за справедлив съдебен процес, който предполага задължение за осигуряване на разумна възможност за всяка от страните да представи своята позиция при условия, които не я поставят в явно по-неблагоприятно положение спрямо противната страна. Вж. решение от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García (C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 48 и 49).
58 Решение от 12 февруари 1974 г. (152/73, EU:C:1974:13).
59 Решение от 12 февруари 1974 г., Sotgiu (152/73, EU:C:1974:13, т. 4).
60 Заключението ми по дело Star Storage и др. (C‑439/14 и С‑488/14, EU:C:2016:307, т. 37 и 38).
61 Решение от 6 октомври 2015 г., Târșia (C‑69/14, EU:C:2015:662, т. 34).
62 Сред актовете на международното право е Женевската конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Сборник договори на Организацията на обединените нации, том 189, стр. 150, № 2545 (1954 г.), допълнена с Протокола от Ню Йорк от 31 януари 1967 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“).
63 Решение от 26 септември 2018 г., Belastingdienst/Toeslagen (суспензивен ефект на жалбата) (C‑175/17, EU:C:2018:776, т. 43, където се цитира решения от 27 юни 2013 г., Агроконсултинг‑04, C‑93/12, EU:C:2013:432, т. 39, и от 9 ноември 2017 г., Dimos Zagoriou, C‑217/16, EU:C:2017:841, т. 20).
