1. 

Европейските марки се нуждаят от ефективна защита в целия Европейски съюз ( 2 ).

2. 

Най-добрият начин за постигането на тази цел е да се предостави възможност съдилищата да постановяват решения относно нарушения на марките, извършвани не само в държавата членка на сезирания съд, но и във всяка от държавите — членки на Съюза, които решения да имат действие на цялата територия на Европейския съюз ( 3 ). Законодателството на ЕС е предвидило подобна обща възможност ( 4 ), но то предоставя изискваната разширена компетентност ( 5 ) единствено на съд, чиято международна компетентност може да се основе на член 97, параграфи 1—4 от Регламента относно марката на Общността ( 6 ) (наричан по-нататък „РМО“). С това се измества приложението на по-общите разпоредби относно компетентността на РМО, както и тези на Регламент ( 7 )„Брюксел I“ ( 8 ).

3. 

В качеството си на съд за марките на Общността Oberlandesgericht Düsseldorf (Висш областен съд, Дюселдорф, Германия) иска да се установи дали той разполага с такава всеобхватна компетентност при иск за установяване на нарушение, предявен от датско дружество срещу ответник от САЩ. Съгласно член 97, параграф 1 от РМО съдилищата разполагат с международна компетентност, ако ответник без постоянен адрес в ЕС има предприятие [establishment] в държавата членка на сезирания съд. Тъй като ответникът от САЩ има непряко дъщерно дружество в Германия, възниква въпросът дали това образувание е „предприятие“ [„establishment“] по смисъла на член 97, параграф 1 от РМО.

4.

Съображение 16 гласи:

„Необходимо е решенията относно валидността и нарушението на марките на Общността да имат действие и да се прилагат в цялата Общност, като това е единственият начин да се избегнат взаимнопротиворечиви решения на съдилищата и на Службата и засягане на единния характер на марките на Общността. За всички съдебни искове относно марките на Общността следва да се прилагат разпоредбите на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, освен ако настоящият регламент дерогира от тях“.

5.

В параграфи 1 и 2 от член 97, озаглавен „Международна компетентност“, се предвижда следното:

„1.   При спазване на разпоредбите на настоящия регламент, както и на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 44/2001, приложими по силата на член 94, производствата въз основа на исковете, посочени в член 96, се разглеждат от съдилищата на държавата членка, на чиято територия е постоянният адрес на ответника, или, ако той няма постоянен адрес в една от държавите членки, в държавата членка, на чиято територия той има предприятие.

2.   Ако ответникът няма нито постоянен адрес, нито предприятие на територията на някоя държава членка, тези производства се образуват пред съдилищата на държавата членка, на чиято територия е постоянният адрес на ищеца, или ако той няма постоянен адрес в една от държавите членки, в държавата членка, на чиято територия той има предприятие“.

6.

Член 98 е озаглавен „Обхват на компетентността“; параграф 1 от него гласи:

„1.   Съд за марките на Общността, чиято компетентност се основава на член 97, параграфи 1—4, е компетентен да се произнася относно:

7.

Съображения 11 и 12 гласят:

8.

Озаглавеният „Общи разпоредби“ раздел 1 от глава II, която е озаглавена „Компетентност“, включва членове от 2 до 4, първите параграфи от които предвиждат следното:

„Член 2

1.   При условията на настоящия регламент, искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

„Член 4

1.   Ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка, при условията на членове 22 и 23, се определя от правото на тази държава членка“.

9.

Hummel Holdings A/S, ищецът в главното производство, е установен в Дания производител на спортни артикули, спортно облекло и облекло за свободното време. Hummel предявява иск в Германия пред Landgericht Düsseldorf (Висш областен съд, Дюселдорф, Германия) срещу двама ответници от групата Nike за продажбата на спортно облекло в твърдяно нарушение на неговата фигуративна марка с международна регистрация № 943057, която е регистрирана за стоки от клас 25 и има действие и в Европейския съюз.

10.

Първият ответник, Nike Inc., стои начело на групата Nike и е със седалище в Съединените американски щати.

11.

Част от тази група е и установеният в Нидерландия втори ответник, Nike Retail B.V. Последният администрира уебсайта www.nike.com/de, на който стоките „Nike“ се рекламират и предлагат на английски и немски език за продажба както в Германия, така и в други страни.

12.

Твърди се, че повечето от нарушенията на марката на ищеца са извършени в Германия. В тази страна стоките могат да бъдат поръчани по интернет чрез уебсайта на Nike Retail или чрез независими дистрибутори, които не са част от групата Nike и които на свой ред поръчват тези стоки от Nike Retail. Освен това Nike Deutschland GmbH предоставя пред- и следпродажбено обслужване. Това дружество не продава стоки „Nike“, но помага на клиентите по телефона или по електронната поща с поръчките и действа като посредник на Nike Retail при сключване на договори с дистрибутори. Що се отнася до следпродажбеното обслужване, Nike Deutschland се занимава с въпроси във връзка със замяна на стоки или рекламации и оказва съдействие на дистрибуторите при рекламата и изпълнението на договорите.

13.

Nike Deutschland, чието седалище е във Франкфурт на Майн, не е страна по главното производство. То обаче е непряко дъщерно дружество на първия ответник, Nike Inc, и присъствието му в Германия е от ключово значение за доводите на ищеца относно компетентността на германските съдилища.

14.

Пред Landgericht Düsseldorf ищецът иска I) да се разпореди забрана на вноса, износа, рекламирането, предлагането и пускането на пазара или съгласието за пускане на пазара на съответните стоки, II) да се разпореди да бъде предоставена информация, включително копия от фактури, както и да се изтеглят от обращение и да се унищожат съответните стоки и накрая, III) да се установи наличието на право на обезщетение за вреди.

15.

В предявения срещу първия ответник иск ищецът иска да се разпореди преустановяване на нарушението 1) на територията на Европейския съюз, а при условията на евентуалност — 2) на територията на Федерална република Германия. Що се отнася до втория ответник, основанието на иска е свързано единствено с територията на Федерална република Германия. Преюдициалното запитване се отнася само до първото от предявените искания.

16.

На основание че Nike Deutschland трябва да се счита за предприятие на първия ответник, с което се създава връзка между американския ответник и Германия, Landgericht Düsseldorf приема, че разполага с международна компетентност и с компетентност по отношение на територията на целия Европейския съюз. Той обаче отхвърля иска по същество. При обжалването от страна на ищеца пред Oberlandesgericht Düsseldorf ответниците продължават да поддържат възражението си за липса на международна компетентност на германските съдилища по отношение на предявеното първо искане.

17.

При тези обстоятелства Oberlandesgericht Düsseldorf отправя следния преюдициален въпрос:

„При какви обстоятелства юридически самостоятелно и установено в държава — членка на Европейския съюз, непряко дъщерно дружество на предприятие, което няма седалище в Съюза, следва да се счита за „предприятие“ по смисъла на член 97, параграф 1 от Регламент № 207/2009?“.

18.

Писмени становища пред Съда представят ищецът и двамата ответници, италианското правителство и Европейската комисия. Всички те, с изключение на италианското правителство, са изразили устно становищата си в съдебното заседание, проведено на 6 октомври 2016 г.

19.

В самото начало е важно да се подчертае, че съгласно РМО само „съдилищата за марките на Общността“ — специално подбрани национални съдилища, на които е предоставена тази функция ( 9 ), могат да разглеждат искове за установяване на нарушение ( 10 ). Landgericht Düsseldorf и Oberlandesgericht Düsseldorf са посочени като такива от германското правителство ( 11 ).

20.

Не всички съдилища за марките на Общността обаче могат да уважат искането на ищеца в настоящото дело за решение, което да има действие на цялата територия на Съюза ( 12 ).

21.

Отговорът на въпроса дали даден съд за марките на Общността разполага с такова всеобхватно правомощие, зависи от това дали той може да основе своята международна компетентност на член 97, параграфи 1—4 от РМО ( 13 ). Само в такъв случай съд за марките на Общността „е компетентен да се произнася относно нарушения, извършени или за които съществува опасност да бъдат извършени на територията на която и да е държава членка“ ( 14 ).

22.

Ето защо, макар твърдението на ищеца, че нарушенията са извършени в Германия, да представлява правно основание за предявяване на иск за установяване на нарушение на марка на Общността в Германия съгласно член 97, параграф 5 от РМО ( 15 ), тази разпоредба може да послужи като основание за компетентност само по отношение на нарушения, извършени или за които съществува опасност да бъдат извършени на територията на държавата членка на сезирания съд ( 16 ). Тя не е достатъчно основание за решение, чието действие излиза извън германската територия. Тази компетентност задължително трябва да се основава на член 97, параграфи 1—4 от РМО ( 17 ).

23.

Както вече бе посочено, член 97, параграф 1 от РМО предоставя такова основание за международна компетентност, ако ответникът от третата държава има предприятие в държавата членка на сезирания съд ( 18 ). Ето защо Oberlandesgericht Düsseldorf иска да се изясни при какви обстоятелства установеното в Германия Nike Deutschland може да се счита като предприятие на Nike Inc.

24.

Съгласно член 97, параграф 1 от РМО производства за установяване на нарушение на марка на Общността „се разглеждат от съдилищата на държавата членка, на чиято територия е постоянният адрес на ответника, или, ако той няма постоянен адрес в една от държавите членки, в държавата членка, на чиято територия той има предприятие“.

25.

Първият въпрос, който трябва да се разгледа, е дали, както посочва Комисията в съдебното заседание, понятието „предприятие“ има самостоятелно значение, единно за целия ЕС, или националната юрисдикция го определя въз основа на вътрешното си право ( 19 ).

26.

Би могло да се предположи второто, тъй като понятието „местоживеене“ [„domicile“] по смисъла на член 59 от Регламент „Брюксел I“ ( 20 ) се определя в съответствие с вътрешното право на държавата членка, в която е сезиран съдът. Наред с това обаче член 60 от Регламент „Брюксел I“ предвижда самостоятелно определение на въпросното понятие, когато то се отнася до търговски дружества и сдружения ( 21 ).

27.

Като общо правило разпоредбите от правото на Съюза трябва да се тълкуват самостоятелно ( 22 ). Освен това единното значение на понятието „предприятие“ в целия ЕС съответства на целта на член 97, параграфи 1—4 от РМО за създаване на единна основа за всеобхватна компетентност в целия ЕС. Ето защо в настоящото заключение застъпвам позицията, че Съдът трябва да предостави самостоятелно тълкуване ( 23 ).

28.

Макар в текста на РМО да се съдържат някои легални определения ( 24 ), в законодателството липсва определение на понятието „предприятие“.

29.

Освен това до този момент Съдът не е имал възможност ( 25 ) да тълкува член 97, параграф 1 от РМО, нито понятието „предприятие“, използвано в други разпоредби на РМО ( 26 ).

30.

При липсата на насоки в законодателството ( 27 ) значението на понятието „предприятие“ по член 97, параграф 1 от РМО по необходимост следва да се определи въз основа на източници извън този регламент.

31.

В това отношение на пръв поглед Регламентът за несъстоятелността ( 28 ) изглежда удачен източник. В член 2, буква з) от този регламент е дадено легално определение ( 29 ) на понятието „предприятие“, inter alia в контекста на международната компетентност.

32.

В настоящия контекст обаче това определение не може нито да се приложи пряко, нито да се използва по аналогия. Изрично е предвидено прилагането му само „по смисъла на настоящия регламент“. Смисълът, даден на понятието „предприятие“ в Регламента за несъстоятелността, е доста различен от контекста на член 97 от РМО: по смисъла на Регламента за несъстоятелността компетентността, основана на критерия за предприятие, функционира само в контекста на вторично производство, което не е образувано въз основа на центъра на основните интереси на длъжника; освен това постановените в такива производства актове имат ограничено действие ( 30 ). Обратно, член 97 от РМО използва понятието „предприятие“, за да установи решенията на коя централна юрисдикция ще имат разширен обхват на действие.

33.

Регламент „Брюксел I“ обаче е естествен източник на насоки при тълкуването на разпоредбите на РМО относно компетентността, тъй като този правен акт урежда общите правила относно компетентността по граждански и търговски дела. Регламент „Брюксел I“ се прилага за производства във връзка с марките на Общността, освен ако не е предвидено друго в РМО ( 31 ). Заедно с предшестващия го акт (Брюкселската конвенция) от 1968 г., Регламент „Брюксел I“ осигурява вече дълги години концептуална рамка, която е в основата и на по-новите правила относно компетентността, предвидени в специална уредба, каквато е РМО.

34.

Общите разпоредби на Регламент „Брюксел I“ предвиждат някои легални определения ( 32 ), но не и на понятието „представителство“ [„еstablishment“].

35.

При все това Регламент „Брюксел I“ използва това понятие като свързващ фактор по отношение на международната компетентност по член 5, параграф 5 и член 18.

36.

В писменото си становище италианското правителство посочва, че използваното в текста на член 97 от РМО на италиански език понятие за „предприятие“ („stabile organizzazione“) не е идентично с това в Регламент „Брюксел I“ („sede d’attività“). При все това с оглед на тясната връзка между двата правни акта, установена с изричното препращане към Регламент „Брюксел I“ в съображение 16 и в членове 97 и 94 от РМО, различната формулировка в текста на един от езиците не е пречка Съдът да прибегне до Регламент „Брюксел I“ — класическия правен акт относно международната компетентност.

37.

Както изтъкват участниците в преюдициалното производство и запитващата юрисдикция, съществува значителна по обем съдебна практика, която разглежда значението на понятието „представителство“ [„еstablishment“] по смисъла на Регламент „Брюксел I“.

38.

Първата разпоредба, която Съдът тълкува в това отношение, е член 5, параграф 5 от Регламент „Брюксел I“ ( 33 ), съгласно който „специална компетентност“ ( 34 ) е налице „по отношение на спорове, произтичащи от дейността на клон, агенция или друг вид представителство — в съдилищата на мястото, където е разположен клонът, агенцията или представителството“.

39.

Съдът тълкува тези понятия за първи път през 1976 г. в своето решение De Bloos, в което той приема, че „една от основните характеристики на понятието за клон и за агенция е, че те се управляват и контролират от основната организацията“, както и че понятието за представителство [„еstablishment“] „има същите основни характеристики като тези на клона или на агенцията“ ( 35 ).

40.

В своето решение Somafer Съдът посочва, че „[к]ато се има предвид, че разглежданите понятия дават възможност за неприлагане на общия принцип за компетентност по член 2 от Конвенцията, тяхното тълкуване трябва да позволява лесно да се установи специалната връзка, която е основание за това неприлагане“ ( 36 ). По-нататък той посочва, че „[т]ази специална връзка се отнася, на първо място, до материалните признаци, въз основа на които лесно се установява наличието на клон, агенция или представителство, и на второ място, до съществуващата връзка между местната структура и предмета на иска, насочен срещу основната организация […]“.

41.

Относно първия аспект Съдът постановява, че „с понятията „клон“, „агенция“ или „друго представителство“ [establishment] се има предвид място на стопанска дейност, което изглежда постоянно, каквото е външният обект на основната организация, има ръководство и материално е така организирано, че може да влиза в търговски отношения с трети лица, в смисъл, че тези трети лица, макар да знаят, че евентуалното им правоотношение се учредява с установеното в чужбина основно дружество, могат да не се обръщат непосредствено към него, а да сключват сделките в мястото на стопанска дейност, което е негов обект“.

42.

Относно втория аспект Съдът приема, че „е необходимо предметът на иска да е свързан с дейността на клона, агенцията или другото представителство“ и че „понятието за дейност включва, от една страна, споровете относно договорните и извъндоговорните права и задължения, свързани с управлението на самата агенция, клон или представителство, като например споровете, свързани с наема на сградата, в която се помещават тези структури, или с назначаването на техния персонал“ ( 37 ).

43.

Накрая, в решения Blanckaert & Willems и SAR Schotte Съдът приема, че клонът, агенцията или представителството „трябва да са лесно разпознаваеми за третите лица като обект на основната организация“ ( 38 ) и че „тясната връзка между спора и съда, който трябва да го разгледа, се преценява […] и в зависимост от поведението на тези две предприятия в обществения живот и от начина, по който те се представят пред трети лица в търговските си взаимоотношения“ ( 39 ).

44.

В по-ново решение Съдът тълкува същите понятия в контекста на член 18 от Регламент „Брюксел I“, в параграф 2 от който се посочва, че „[к]огато работник или служител сключи индивидуален трудов договор с работодател, който няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция или друго представителство в някоя от държавите членки, работодателят по отношение на спорове, възникнали във връзка с дейността на клона, агенцията или представителството, се счита[, че има] местоживеене в тази държава членка“.

45.

Въз основа на анализ на горепосочената съдебна практика, свързана с член 5, параграф 5 от Регламент „Брюксел I“, в решение Mahamdia Съдът установява два критерия, чието значение е решаващо, за да възникне достатъчна връзка с държавата членка на сезирания съд. Съдът приема, че „[н]а първо място, понятието за „клон“, „агенция“ и „друг[о] представителство“ [establishment] предполага съществуването на център на стопанска дейност, който [изглежда постоянен, какъвто е] външ[ният обект] на организацията майка. Този център трябва да има управление и да е материално оборудван за [да влиза в търговски отношения]с трети лица, така че последните да не трябва да се обръщат пряко към организацията майка […]. На второ място, спорът трябва да се отнася до действия, свързани с дейността на тези единици или до поети от тях задължения от името на организацията майка, когато тези задължения трябва да се изпълнят в държавата, в която единиците се намират […]“ ( 40 ).

46.

Делото Mahamdia се отнася до иск, който е свързан с трудов договор и е предявен от шофьор, нает от посолството на Алжирската демократична народна република срещу тази държава. В този контекст Съдът посочва, че „дадено посолство може да се приравни на център на стопанска дейност, който [изглежда постоянен] и допринася за разпознаването и представляването на държавата, от която произхожда“ ( 41 ).

47.

По този начин Съдът добавя един специфичен аспект към връзката между „основната организация“ и представителството [establishment], а именно разпознаване и представляване. Това съответства на различните функции на член 18, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“ в сравнение с член 5, параграф 5 от същия: член 18, параграф 2 се отнася до особеното положение, в което ответникът няма местоживеене в ЕС; тази разпоредба прави връзка с неговото представителство [establishment], разглежда го като заместител на липсващото местоживеене и посочва, че ответникът „се счита за имащ местоживеене в тази държава членка“. За да бъде представителството заместител, разпознаването е ключов елемент.

48.

Както член 5, параграф 5, така и член 18, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“ дават възможност на ищеца да предяви иск срещу ответник на място, където той няма местоживеене, но има представителство[establishment].

49.

Независимо от това обаче, освен самото наличие на представителство[establishment], и двете разпоредби изискват спорът да произтича от „дейността на това представителство“. Следователно съгласно тези разпоредби само по себе си представителството не е достатъчно, за да осигури връзката с държавата членка на сезирания съд, а е необходим и допълнителен елемент. Вторият от двата критерия, установен в описаната по-горе съдебна практика относно Регламент „Брюксел I“, се отнася изключително до този допълнителен елемент.

50.

Текстът на член 97, параграф 1 от РМО обаче не предвижда въпросния втори елемент, а само предоставя компетентност на държавата членка, в която ответникът има предприятие [establishment]. Ето защо в настоящия контекст вторият критерий от двустепенната проверка на Съда по отношение на членове 5 и 18 от Регламент „Брюксел I“ може да не се вземе предвид.

51.

Първият критерий — единственият релевантен за настоящия анализ — съдържа два елемента, сочещи към характеристики, които не зависят от конкретната дейност и въз основа на която се установява връзката с предприятието. Те хвърлят светлина върху същността на самото понятие за предприятие. Тези характеристики са а) център на стопанска дейност, който б) изглежда постоянен, какъвто е външният обект на основната организация.

52.

Относно „центъра на стопанска дейност“, който е първата характеристика, Съдът уточнява още, че предприятието трябва да има ръководство и да е така материално организирано, че да може да влиза в търговски отношения с трети лица, в смисъл че тези трети лица могат да не се обръщат непосредствено към основната организация ( 42 ). Ако се абстрахираме от конкретния контекст на договорите, можем да стигнем до извода, че са необходими някаква оперативна дейност, както и действително и стабилно присъствие, доказано от наличието на персонал и материално оборудване. Без съмнение, нужна е и минимална степен на организация и известна стабилност; наличието на имущество и банкови сметки само по себе си не е достатъчно, за да може дадено образувание да се квалифицира като „предприятие“ ( 43 ). Освен това Регламентът „Брюксел I“ ясно изисква управление на местно равнище.

53.

Елементът на действително и оперативно присъствие, очевидно е налице в настоящия случай, тъй като Nike Deutschland е местно дружество, което реално предоставя пред- и следпродажбено обслужване на клиентите на Nike в Германия. Nike Deutschland е правно независимо GmbH; ето защо изискването за местно управление е изпълнено.

54.

Ответниците по настоящото дело обаче не са съгласни с това, че наистина съществува достатъчна връзка между Nike Deutschland и първия ответник. Съгласно постоянната практика на Съда за установяването на тази връзка трябва да е налице субект, който „[изглежда постоянен, какъвто] е външ[ният обект] на организацията майка“ ( 44 ). Това предполага, че в известна степен предприятието се намира в зависимо и подчинено положение.

55.

В този контекст ответниците повдигат две възражения:

56.

Първо, ответниците твърдят, че от формална гледна точка Nike Deutschland не може да бъде предприятие на друга организация, тъй като то е правно независимо дружество и в контекста на гражданското процесуално право трябва да се възприеме формален подход.

57.

Както е видно от изложеното по-горе обаче, съгласно постоянната съдебна практика ( 45 ) правно независимо образувание може да бъде квалифицирано като предприятие. В случая по дело SAR Schotte ( 46 ) съответното предприятие също е учредено като германско GmbH.

58.

В този контекст запитващият съд се позовава на заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Mahamdia ( 47 ), където той посочва, че безспорно понятията „клон“, „агенция“ и „представителство“ поначало се отнасят до структури, които нямат правосубектност. Това съображение обаче е изложено за изчерпателност, тъй като в делото Mahamdia става въпрос за посолство, което не е самостоятелен правен субект. Същото се отнася и за Становище 1/03 на Съда ( 48 ), цитирано от генералният адвокат Mengozzi. В становището на Съда също не е разгледан въпросът за правната независимост, а по-скоро като пример е добавен признакът „липсваща правосубектност“ в контекста на правилата относно „клонове, агенции или други представителства [establishments]“ като цяло. Там не е обсъден въпросът дали структура, която е самостоятелен правен субект, може да се квалифицира като представителство [establishment] на друго предприятие.

59.

От друга страна, ако потърсим определения в друг контекст, можем да намерим разпоредба, която ясно предвижда, че „правната форма на подобно установяване [establishment], независимо дали става дума за обикновен клон, или дъщерно дружество с правосубектност, не е решаващ фактор“ ( 49 ).

60.

Ето защо в настоящия контекст няма причина за отклоняване от цитираната по-горе постоянна съдебна практика.

61.

Изтъкнатият от ответниците формален подход, който по принцип е характерен за гражданското процесуално право, не е пречка да се разгледа от възприетата тук икономическа гледна точка въпросът дали ответникът има предприятие в дадена държава. Предприятието не е страна в производството, а служи само като връзка между ответника и определена територия. Доводът, че предприятието само по себе си не може да бъде обвързано от решението, прието срещу неговата основна организация, е ирелевантен за въпроса дали мястото на дадено дъщерно дружество може да установи връзка между ответника и определена държава и нейните съдилища ( 50 ). Вместо това от решаващо значение е дали може да се счита, че дъщерното дружество е база на ответното дружество, от която последното да защитава интересите си.

62.

Второ, управителите на Nike Deutschland не са същите като тези на първия ответник ( 51 ). Ето защо ответниците твърдят, че евентуалният контрол на Nike Inc. върху Nike Deutschland може да е слаб и трудно разпознаваем за трети лица. Този довод се отнася към въпроса докъде трябва да стигат „управлението и контролът от основната организация“ ( 52 ) и как могат да се установят — въпрос, който трябва да се разглежда предвид същественото значение на предвидимостта ( 53 ) при въпроси във връзка с компетентността.

63.

Ако се върнем към постоянната съдебна практика обаче, от нея следва, че не става въпрос за действителното управление и контрол, а по-скоро за възприемането от трети лица ( 54 ) в държавата, на чиято територия се намира предприятието. Те трябва да са с впечатлението, че образуванието принадлежи към основната организация, именно „макар да знаят, че евентуалното им правоотношение се учредява с установеното в чужбина основно дружество, могат да не се обръщат непосредствено към него, а да сключват сделките в мястото на стопанска дейност, което е негов обект“ ( 55 ). Преценката се извършва и „в зависимост от поведението на тези две предприятия в обществения живот и от начина, по който те се представят пред трети лица в търговските си взаимоотношения“ ( 56 ). Макар чисто символичното присъствие да не е достатъчно, от решаващо значение е то да „допринася за разпознаването и представ[ляването] на“ организацията майка, „от която произхожда“ ( 57 ).

64.

В настоящото производство Nike Deutschland е представено като германско лице за осъществяване на контакти във връзка със стоките „NIKE“ ( 58 ), което извършва пред- и следпродажбено обслужване и поради това представлява важна част от организацията на продажбите, залегнала твърдо в оперативната структура на групата. Макар самото дружество да не продава стоки, то има съществена роля в управлението на продажбите и е неразделна част от тяхната организация и търговията на Nike в Германия. Съществен елемент на тази неразделна свързаност е явното използване на името „Nike“, както и обстоятелството, че наименованието на германското дъщерно дружество не съдържа никакви ограничения до определени задачи или дейности, а просто към пълното корпоративно наименование е добавена държавата. Идентичността на имената е релевантен фактор и в случая по дело SAR Schotte ( 59 ).

65.

Преценката на тези фактори трябва да се направи от гледна точка на националните условия в държавата на сезирания съд. Ето защо националният съд може най-добре да установи дали самото дъщерно дружество присъства като структура, тясно свързана с ответника. Тази преценка трябва да се основава на обективни критерии, които могат да бъдат проверени. Конкретните обстоятелства, които са взети предвид при квалифицирането на дадено дружество като предприятие, трябва да могат да се проверят от трети лица ( 60 ). Те трябва да са придобили публичност или поне да са били достатъчно прозрачни, за да могат третите лица да се запознаят с тях ( 61 ); вътрешната информация относно действителното управление и контрол в рамките на групата не е релевантна ( 62 ).

66.

Ответниците твърдят, че доколкото обикновената презумпция, че дадено образувание е предприятие, може да послужи като основание за определяне на компетентността, ищецът трябва задължително да действа, разчитайки на тази презумпция (субективен елемент). Според ответниците това е общ принцип на правото, приложим само когато страната, която се позовава на него, заслужава защита ( 63 ).

67.

Този довод обаче не е убедителен. Когато член 97, параграф 1 от РМО установява връзка с предприятието на ответника, целта му не е да защити интересите на ищеца, а тези на ответника. ( 64 ) Необходимо е отново да се подчертае също и необходимостта от обективни критерии, които създават впечатление за управление и контрол на ответника над образуванието, което евентуално представлява предприятие. Така или иначе продължава да е необходим първият критерий, свързан с действителния център на стопанската дейност. Ето защо съгласно възприетият тук подход предприятието никога не е изцяло фиктивно.

68.

При тези обстоятелства правната сигурност и предвидимост ( 65 ) са гарантирани от гледна точка както на ищеца, така и на ответника. В настоящия случай първият ответник, Nike Inc., който е начело на Nike Group, е в състояние да отправи ясни послания и да коригира погрешни впечатления. Следователно именно Nike Inc. носи отговорността да изясни правните и търговските връзки между него и предполагаемото предприятие, като отправи изрични публични послания, като преструктурира търговската си организация или като ограничи използването на търговската си марка от германското дъщерно дружество, ако иска да избегне всеобхватната компетентност на германските съдилища съгласно член 97, параграф 1 от РМО.

69.

Макар съгласно член 97, параграф 1 от РМО да не е изрично необходимо спорът да възниква във връзка с „дейността“ на съответното предприятие ( 66 ), според ответниците ( 67 ) все пак трябва да е налице известно участие на предприятието в деликтното поведение, което е в основата на предявения срещу ответника иск ( 68 ).

70.

Съображение 12 от Регламент „Брюксел I“ може да подкрепи тезата, че е необходим допълнителен елемент, извън самото наличие на предприятие. Съгласно това съображение „алтернативни[те] основания за компетентност [по принцип] са основани на тясна връзка между съда и [правния спор] или с оглед да се улесни доброто [правораздаване]“.

71.

За да се установи дали член 97, параграф 1 от РМО установява такова „алтернативно основание за компетентност“, трябва да се вземат надлежно предвид смисълът на разпоредбата, нейното естество и функцията на понятието „предприятие“ в рамките на по-широката правна норма.

72.

Член 97, параграфи 1—4 от РМО изброява критериите за определяне на държавата членка, на чиито съдилища е възложено да предоставят в едно решение ефективна защита на марките на Общността в целия Европейски съюз ( 69 ).

73.

За да осигури компетентни съдилища най-малко в една държава членка във всяко положение, в член 97, параграфи 1—3 от РМО ( 70 ) законодателят е установил своеобразна „скала на привързване“ за международна компетентност, в която са подредени йерархично няколко критерия за привързване. Един от тях е „предприятието“ [„establishment“] на ответника.

74.

Скалата на привързване за международна компетентност има стъпаловидна структура с общо пет нива, първото от които е постоянният адрес на ответника в ЕС, а второто — предприятието [establishment] на ответника в ЕС ( 71 ). Третото ниво е постоянният адрес [domicile] на ищеца в ЕС, четвъртото — предприятието на ищеца в ЕС ( 72 ). Последното ниво е Службата за хармонизация във вътрешния пазар, която може да определи компетентния съд ( 73 ).

75.

Критерият „предприятие“ се задейства на второто ниво от скалата. Той се прилага само ако ответникът не разполага с постоянен адрес на територията на ЕС, който е първото ниво. Ето защо основен свързващ фактор да компетентност остава постоянният адрес, а свързаният с предприятието е вторичен.

76.

В рамките на общия режим на Регламент „Брюксел I“, при който постоянният адрес на ответника в ЕС също е връзка с първостепенно значение ( 74 ), международната компетентност при ответници от трети държави се определя от националното право на държавата членка на сезирания съд ( 75 ). Това би било нежелателно с оглед на предвидената в РМО компетентност, която се разпростира в целия Европейски съюз. Защитата на единна марка в целия Съюз с постановяване на едно съдебно решение посредством всеобхватна компетентност изисква единно основание за компетентност. Ето защо РМО обявява за неприложими правилата относно общата компетентност, предвидени в Регламент „Брюксел I“ ( 76 ), и ги заменя със специалната автономна скала на привързване по член 97, параграфи 1—3 от РМО.

77.

Що се отнася до естеството на член 97, параграфи 1—3 от РМО, от изложеното по-горе е видно, че той представлява специфично общо правило за компетентност, а не правило за специална компетентност. Той не създава „алтернативно основание“ за компетентност ( 77 ), а определя общата компетентност за целите на РМО, като по този начин заменя общите правила, които иначе биха били приложими. „Предприятието“ по член 97, параграф 1 от РМО не предвижда основание за компетентност „наред с местоживеенето на ответника“ ( 78 ). По-скоро то се прилага „вместо“ местоживеенето на ответника, когато той няма такова. Ето защо е по-уместно това основание да се възприема като заместващо, а не като „алтернативно“.

78.

Следователно не е необходим допълнителен елемент.

79.

Освен това нищо не подкрепя становището на ответниците, че член 97, параграф 1 от РМО трябва да се тълкува стеснително. Това би било необходимо само по отношение на специалната компетентност, тъй като тя е изключение от общото правило ( 79 ).

80.

Понятието „предприятие“ по смисъла на член 97, параграф 1 от РМО трябва да се тълкува доста широко. Посочената разпоредба не представлява изключение от общото правило, а по-скоро го прилага. Това общо правило е предвидено в съображение 11 от Регламент „Брюксел I“, съгласно което „компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника и винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации“.

81.

С разпоредбите на член 97, параграф 1 от РМО, извеждащи постоянния адрес на ответника като основен критерий, подсигурен от вторичния критерий за наличие на негово предприятие, се прилага точно този принцип, който (по общи граждански дела) е кодифициран в член 2 от Регламент „Брюксел I“ и който следва максимата „actor sequitur forum rei“. ( 80 )

82.

Предназначението на този общ принцип на компетентност е да защити процесуалните интереси на ответника, за който се счита, че не само е физически по-близо до своя постоянен адрес, но е и по-запознат с езика и процесуалното и материалното право на съответната държава. Макар да не е универсален принцип, тази установена максима, вдъхновена от европейското континентално право, е основна и характерна за европейските правила относно компетентността ( 81 ).

83.

Видно е, че по отношение на компетентността този принцип дава приоритет на интересите на ответника пред тези на ищеца. Когато по дело Dumez France SA/Hessische Landesbank ( 82 ) тълкува Брюкселската конвенция като акт, предшестващ Регламент „Брюксел I“ ( 83 ), Съдът дори посочва „проявената в Конвенцията неохота да се предостави компетентност на съда по постоянния адрес на ищеца“ ( 84 ).

84.

Установената от законодателя в член 97, параграфи 1—3 от РМО скала на привързване напълно съответства на този общ подход в европейското гражданско производство, тъй като тя не предвижда ниво, което обвързва компетентността с постоянния адрес или предприятието на ищеца, преди да се увери, че между ответника и някоя от държавите членки няма релевантна връзка —каквато, в случай че липсва постоянен адрес, може да представлява неговото предприятие.

85.

Двойната функция на този вторичен критерий за привързване, отнасящ се до предприятието на ответника, е да предостави на последния известна защита, като го обвърже с място, на което се счита, че той присъства минимално, макар то да не може да се приравни на пълноценно присъствие, възможност за което дава единствено наличието на постоянен адрес ( 85 ). Следователно „предприятието“ като свързващ фактор в този контекст служи като 1) последна възможност да се приложи принципът за предоставяне на компетентност по местонахождението на ответника и същевременно 2) като предпазна мярка, чиято цел е да не се допусне твърде прибързано задействане на критерия, свързан с местонахождението на ищеца.

86.

Когато от Съда бъде поискано да тълкува член 97, параграф 1 от РМО, и по-точно съдържащото се в посочената разпоредба понятие за „предприятие“, даденото от него определение ще повлияе на това дали ще се стигне до следващото, трето ниво от скалата — по-неблагоприятното ниво, на което международната компетентност ще се премести от държава членка с връзка с ответника към такава с връзка с ищеца. Подобно преместване трябва по възможност да се предотврати. Между тези две нива се намира описаното по-горе основно концептуално разделение. Следователно е необходимо широко тълкуване на понятието „предприятие“, за да се приложи ключовият принцип „actor sequitur forum rei“.

87.

Предложеното тук широко тълкуване може да доведе до положение, в което се счита, че ответникът има повече от едно предприятие на територията на Съюза. В настоящия случай е възможно не само Nike Deutschland, но и Nike Retail да се квалифицира като предприятие.

88.

Това повдига въпроса дали всички предприятия са равнопоставени, или само едно от тях може да служи като свързващ фактор по смисъла на член 97, параграф 1 от РМО. Както твърдят ответниците в съдебното заседание, Nike Retail е основното предприятие на организацията Nike в Европа. Следователно, ако международната компетентност се отнася само до мястото на основното предприятие, Oberlandesgericht Düsseldorf не може да постанови исканото решение с действие на цялата територия на Съюза. Това може да направи само нидерландски съд.

89.

Вместо обаче да предвиди връзка с „основното предприятие“ ( 86 ), член 97, параграф 1 от РМО посочва само „съдилищата на държавата членка, […] на чиято територия [ответникът] има предприятие“ ( 87 ). Нещо повече, понятието „основно място на стопанска дейност“ [„principal place of business“] вече се появява в определението за „местоживеене“ [„domicile“] на дружеството ( 88 ). Не би имало смисъл член 97, параграф 1 от РМО да предвижда две категории, от която „постоянният адрес“ [„domicile“] е главната, а „предприятие“ е вторичната, ако под „предприятие“ се разбира само основното предприятие ( 89 ).

90.

При това положение всяко предприятие в държава членка може да служи като свързващ фактор, за да се установи международна компетентност съгласно втората алтернатива в член 97, параграф 1 от РМО. Това положение е паралелно на първата алтернатива в същата разпоредба, доколкото, когато става въпрос за постоянен адрес/местоживеене [„domicile“] на дружества, дадено дружество може да има повече от един постоянен адрес/местоживеене [„domicile“] ( 90 ). В подобни случаи с алтернативна компетентност съгласно общите принципи на гражданското процесуално право ищецът следва да направи избор между няколко компетентни съдилища.

91.

При все това с оглед на целта за ограничаване на броя на компетентните съдилища при делата във връзка с марките на Общността ( 91 ), която е от особено значение в контекста на разширената международна компетентност ( 92 ), вероятността множество държави членки да отговарят на изискванията, може да представлява довод против широкото тълкуване на понятието „предприятие“ по смисъла на член 97, параграф 1 от РМО.

92.

Обстоятелството, че съдилищата в Нидерландия и в Германия могат да упражняват разширена компетентност по отношение на Nike Inc., поражда риск, макар и ограничен, от търсене на най-благоприятната правна система [т. нар. „forum shopping“]. Взаимнопротиворечиви решения всъщност се избягват ( 93 ) чрез механизмите на Регламент „Брюксел I“, по-специално чрез разпоредбите на посочения регламент относно висящия процес ( 94 ), които се прилагат и съгласно РМО. В крайна сметка това положение трябва да се приеме, тъй като е особено важно да се подкрепи идеята за процесуална защита на ответника, осигурена посредством по-широкото тълкуване на понятието „предприятие“ в текста на член 97, параграф 1 от РМО.

93.

Правната защита, която се предоставя на ответника, обвързвайки компетентността с неговото предприятие, безспорно не е толкова силна, колкото защитата, обвързана с постоянния му адрес [„domicile“], където е целият диапазон от ресурси на ответника. Все пак, когато последният няма постоянен адрес в Съюза, посредством неговите предприятия в държавите членки му се осигурява минимална защита в рамките на спор въз основа на разширена компетентност.

94.

Предвид изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставения преюдициален въпрос по следния начин:

При обстоятелства като тези в главното производство юридически самостоятелно и установено в държава — членка на Европейския съюз, непряко дъщерно дружество на предприятие, което няма седалище в Европейския съюз, следва да се счита за „предприятие“ по смисъла на член 97, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Общността (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1), ако в държавата членка, на чиято територия се намира, това юридически самостоятелно непряко дъщерно дружество е център на стопанска дейност, който изглежда постоянен, какъвто е външният обект на основната организация, установена в трета страна.