1.

С преюдициалното запитване по настоящото дело Juzgado de lo Social no 33 de Barcelona (Съд по трудови и осигурителни спорове, Барселона, Испания) иска насоки за тълкуването на Директива 79/7/ЕИО относно постепенното прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените в сферата на социалното осигуряване ( 2 ) и Директива 97/81/EО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) ( 3 ). По същество запитващата юрисдикция пита, на първо място, дали обезщетение за безработица, което се финансира от вноските, направени от работник и неговия работодател, попада в обхвата на Рамковото споразумение. Освен това тя иска да се установи съвместима ли е с Рамковото споразумение и/или с Директива 79/7 национална правна уредба, според която при „вертикално работно споразумение“ между работник на непълно работно време и неговите работодатели (например наполовина работни часове спрямо сравним работник на пълно работно време, разпределени в понеделник, вторник и сряда, като четвъртък и петък са неработни дни), дните, през които не е полаган труд, не се вземат предвид за изчисляване на продължителността на изплащане на обезщетение за безработица.

2.

Второто съображение от Директива 79/7 посочва, че принципът на равно третиране в сферата на социалното осигуряване следва да бъде приложен първо в законно установените схеми, които осигуряват закрила по-специално срещу риска безработица.

3.

Съгласно член 2 от Директива 79/7 последната се прилага по-специално по отношение на работниците, които са прекъснали дейността си поради принудителна безработица Съгласно член 3 Директивата обхваща например законно установените схеми, които осигуряват закрила срещу безработица.

4.

Според 4, параграф 1 принципът на равно третиране означава, че: „не се допуска каквато и да е дискриминация, основана на пола, пряко или косвено, в частност чрез позоваване на брачното или семейното положение, особено що се отнася до:

5.

На 6 юни 1997 г. общите междуотраслови организации, Съюзът на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейският център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), сключват Рамково споразумение за работа при непълно работно време (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), което има за цел по-специално премахване на дискриминацията по отношение на работниците на непълно работно време ( 4 ).

6.

Рамковото споразумение е надлежно включено в правото на Съюза с Директива 97/81. Член 1 от тази директива пояснява, че последната има за цел прилагането на Рамковото споразумение. Член 2, параграф 1 задължава държавите членки да въведат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с Директивата, най-късно до 20 януари 2000 г. или да осигурят социалните партньори да са предприели необходимите за това мерки чрез споразумение. Текстът на Рамковото споразумение е приложен към Директивата ( 5 ).

7.

Третата алинея от преамбюла на Рамковото споразумение гласи:

„Настоящото споразумение е свързано с условията за наемане на работа на работници на непълно работно време, като се отчита, че въпросите, които се отнасят до установеното със закон обществено осигуряване, се решават от държавите членки“.

8.

Целта на Рамковото споразумение, посочена в клауза 1, буква а), е „да се осигури премахване дискриминацията спрямо работниците на непълно работно време и да се подобри качеството на работата при непълно работно време“.

9.

Съгласно клауза 2, параграф 1 Рамковото споразумение се прилага за „работници на непълно работно време, които имат трудов договор или трудово правоотношение, определени от закона […] във всяка държава членка“.

10.

Терминът „работник на непълно работно време“ е определен в клауза 3, параграф 1 като „работник или служител, чиито нормални работни часове, изчислени на седмична основа или осреднени за времето на заетост до една година, са по-малко от нормалните работни часове на сравним работник на пълно работно време“.

11.

Клауза 4 е озаглавена „Принцип на недискриминация“. Клауза 4, параграф 1 гласи: „По отношение на условията за наемане на работа, работниците на непълно работно време не трябва да се третират по по-неблагоприятен начин, отколкото работниците на пълно работно време които са взети за сравнение, само поради това, че те работят на непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини“.

12.

Запитващата юрисдикция посочва, че член 41 от испанската конституция съдържа правната основа на националната система за социално осигуряване, която е регламентирана основно в Ley General de la Seguridad Social (Общ закон за социалното осигуряване, наричан по-нататък „LGSS“), приет с Real Decreto Legislativo (Кралски законодателен декрет) № 1/94 от 20 юни 1994 г. Член 204 от LGSS предвижда две нива на закрила при безработица — закрила, основана на вноски, и закрила, основана на помощи. Системата се администрира от държавата и защитата при безработица има задължителен характер.

13.

Член 210 от LGSS е озаглавен „Продължителност на изплащането на обезщетенията за безработица“. Продължителността на изплащане на обезщетение на безработния работник (наричана по-нататък „период на изплащане на обезщетение“) се определя в зависимост от: i) времетраенето на трудовата заетост, за която са внасяни осигурителни вноски през шестте години, предшестващи настъпването на законоустановеното състояние на безработица, или ii) момента, в които е преустановено задължението за внасяне на осигурителни вноски. Предвидена е скала, която посочва периода на осигуряване в дни и съответния за него период на изплащане на обезщетение, също изразен в дни. Така например за период на осигуряване от 360 до 539 дни периодът на изплащане на обезщетение е 120 дни, за период на осигуряване от 1260 до 1439 дни се дължи обезщетение за 420 дни, а период на осигуряване над 2160 дни поражда право на обезщетение за 720 дни (максималния срок, за който може да се изплаща обезщетение).

14.

Правило 4, параграф 1 от седма допълнителна разпоредба от LGSS, която съдържа правила, приложими към работниците на непълно работно време, предвижда в параграф 1, предложение четвърто, че „за определяне на осигурителния стаж и за изчисляване на основата на обезщетенията за безработица се прилага предвиденото в съответните специални разпоредби“. Такава специална разпоредба се съдържа в Real Decreto 625/1985 de protección por desempleo (Кралски декрет 625/1985 за закрила при безработица) (наричан по-нататък „RD 625/1985“). Член 3 от този акт регламентира начина на изчисляване на продължителността на изплащане на обезщетенията. Член 3, параграф 1 се отнася за работниците на пълен работен ден. Той гласи: „Продължителността на изплащане на обезщетения за безработица се определя в зависимост от времетраенето на трудовата заетост, за която са внасяни осигурителни вноски през четирите години, предшестващи настъпването на законоустановеното състояние на безработица, или момента, в които е преустановено задължението за внасяне на осигурителни вноски“. По отношение на работниците на непълно работно време член 3, параграф 4 предвижда, че „[к]огато внесените осигурителни вноски съответстват на работа при непълен работен ден или на работа при намалено работно време, всеки отработен ден се счита за един ден осигурителен стаж, независимо от продължителността на работното време“.

15.

Запитващата юрисдикция посочва, че съгласно националната съдебна практика правното основание за получаване на обезщетение за безработица е загубата на работа. При определяне на продължителността на изплащане на обезщетението единственото, което трябва да се отчита, са дните, през които работникът действително е полагал труд, независимо че съответстващите вноски за безработица към социалното осигуряване са плащани за всеки ден от всеки месец през цялата година.

16.

Г‑жа María Begoña Espadas Recio (наричана по-нататък „г‑жа Espadas Recio“) е работила като чистачка. От 23 декември 1999 г. без прекъсване тя е работила последователно за различни работодатели. Режимът ѝ на работа е бил следният: тя е работила по два часа и половина всеки понеделник, сряда и четвъртък, както и четири часа всеки първи петък от месеца. По този начин режимът ѝ на работа е бил структуриран „вертикално“ — работата на непълно работно време се извършвала само в определени дни на седмицата, вместо да бъде разпределена през петте работни дни на седмицата („хоризонтално“ структурирано непълно работно време). На 29 юли 2013 г. трудовото правоотношение на г‑жа Espadas Recio е прекратено.

17.

На 30 септември 2013 г. Servicio Público de Empleo Estatal (Държавна служба по заетостта, наричана по-нататък „SPEE“) уважава искането ѝ за плащане на обезщетение за безработица. Първоначално SPEE решава да отпусне обезщетение за срок от 120 дни, от 10 септември 2013 г. до 9 януари 2014 г. включително, определено в размер на 6,10 EUR дневно. Изчислено е, че г‑жа Espadas Recio е платила осигурителни вноски за 452 дни. Г‑жа Espadas Recio обжалва това решение, като твърди, че има право на изплащане на обезщетение за период от 720 дни (без да оспорва основата за изчисляване на получаваното обезщетение на ден) ( 6 ). С решение на SPEE от 9 декември 2013 г. нейната жалба е частично уважена. Признато е право на изплащане на обезщетение за период от 420 дни въз основа на отработените часове, които според изчисленията се равняват на 8,5 часа седмично.

18.

Въз основа на член 210 от LGSS във връзка с член 3, параграф 4 от RD 625/1985 SPEE счита, че продължителността на периода, за който следва да се изплаща обезщетение за безработица, се изчислява въз основа на броя на дните, зачетени като осигурителен стаж през шестте години, предшестващи настъпването на законоустановеното състояние на безработица за г‑жа Espadas Recio. При работа на непълно работно време всеки действително отработен ден се счита за един ден осигурителен стаж. От това следва, че за шестте години преди да настъпи състоянието на безработица г‑жа Espadas Recio е доказала 1387 дни осигурителен стаж. Въз основа на това продължителността на периода на получаване на обезщетение е изчислен на 420 дни. SPEE не отчита останалата част от шестте години, за които г‑жа Espadas Recio и нейните бивши работодатели са плащали осигурителни вноски.

19.

Безспорно е, че ако г‑жа Espadas Recio беше работила на непълно работно време, структурирано „хоризонтално“ — 1,75 часа дневно, пет дни в седмицата, до достигане на 8,5 часа седмично — тя би имала право на максималния период на изплащане на обезщетение — 720 дни.

20.

Г‑жа Espadas Recio сезира запитващата юрисдикция с жалба срещу решението на SPEE във връзка с продължителността на периода, за който ѝ е отпуснато обезщетение за безработица. Според нея, тъй като е работила шест последователни години и е плащала осигурителни вноски за 30 или 31 дни за всеки месец (общо 2160 дни), ѝ се полага обезщетение за период от 720 дни, а не признатите 420. Тя твърди, че при определяне продължителността на периода на изплащане на обезщетението следва да се вземат предвид всички дни, по отношение на които са платени осигурителни вноски, а не само действително отработените дни. Обратното би означавало не само нелогично двойно ощетяване, противоречащо на принципа на пропорционалност ( 7 ), но и пряка или непряка дискриминация, основана на пола.

21.

Запитващата юрисдикция счита, че Съдът е разгледал подобен въпрос в решение Bruno и др. ( 8 ). В това решение Съдът се произнася по отношение на пенсиите за осигурителен стаж на летателния кабинен състав на авиокомпания Alitalia, регламентирани съгласно италианската осигурителна система, че клауза 4 от Рамковото споразумение не допуска национална правна уредба, която води до изключване на периодите, през които не е полаган труд, при изчисляването на трудовия стаж, който се изисква за придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж, тъй като такава правна уредба дискриминира работниците на непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини.

22.

Ако Рамковото споразумение е неприложимо, запитващата юрисдикция счита, че е възможно да съществува основана на пола дискриминация в нарушение на Директива 79/7. По-малката продължителност на периода за изплащане на обезщетение, която въпросната национална разпоредба признава за работници на „вертикално“ непълно работно време в сравнение с тази за работниците на „хоризонтално“ непълно работно време, представлява основана на пола непряка дискриминация, тъй като посочената разпоредба засяга негативно работещите жени като цяло. Според годишните статистики по-голямата част от работниците на непълно работно време в Испания (между 70 % и 80 %) са жени.

23.

Поради това запитващата юрисдикция отправя следните преюдициални въпроси:

24.

Писмени становища са представили испанското правителство и Европейската комисия, като и двете страни излагат устни становища в съдебното заседание на 15 юни 2016 г.

25.

Според постоянната съдебна практика правото на Съюза зачита компетентността на държавите членки да организират своите системи за социална сигурност и при липсата на хармонизация на равнище Европейски съюз условията за предоставяне на обезщетения в областта на социалното осигуряване следва да се определят в законодателството на всяка държава членка. Въпреки това при упражняване на тези правомощия държавите членки трябва да спазват правото на Съюза ( 9 ).

26.

Следователно по принцип Испания има право да предвиди, че предоставянето и размерът на обезщетенията за безработица, основани на осигурителни вноски (финансирани съвместно от работника и работодателя), съгласно нейната система за социално осигуряване зависят от осигурителния стаж, приложим за въпросния безработен работник, определен в член 210 от LGSS и член 3 от RD 625/1985. Тези национални разпоредби обаче трябва да действат по начин, съответстващ на приложимото право на Съюза.

27.

Запитващата юрисдикция посочва, че г‑жа Espadas Recio е работила по 8,5 часа седмично. Тя е отработвала часовете си в продължение на три дни, поради което нейният режим на работа се определя като „вертикален“. При отработване на същия общ брой часове, но структурирани „хоризонтално“, тя би работила по 1,75 часа дневно пет дни в седмицата. Приложима ли е забраната за дискриминация в клауза 4 от Рамковото споразумение по отношение на случая на г‑жа Espadas Recio?

28.

С въпрос 1 запитващата юрисдикция пита дали клауза 4 от Рамковото споразумение е приложима по отношение на обезщетение за безработица, основано на вноски, като разглежданото в главното производство. При утвърдителен отговор на този въпрос е необходимо да се установи дали Рамковото споразумение допуска разглежданата национална правна уредба. Съгласно тази уредба при изчисляването на продължителността на периода на изплащане на обезщетение за безработица се зачитат само действително отработените от работника дни, независимо че осигурителните вноски са плащани за всички дни от всеки месец. Тази уредба води до намаляване продължителността на периода на изплащане на обезщетението за безработица в сравнение с работниците на „хоризонтално“ структурирано непълно работно време или работниците на пълно работно време.

29.

Двата въпроса за тясно свързани, поради което ще ги разгледам заедно.

30.

Запитващата юрисдикция твърди, че положението на г‑жа Espadas Recio като работник на „вертикално“ структурирано непълно работно време има две последици. Първо, размерът на обезщетението, което получава, е по-малък в сравнение това на работниците на пълно работно време, които са взети за сравнение, поради това че като работник на непълно работно време тя работи по-малко часове седмично. Второ, не всички дни, за които тя и бившите ѝ работодатели действително са направили осигурителни вноски, са взети предвид при определянето на продължителността на периода на изплащане на обезщетението. Допустимостта на разглежданото в главното производство обезщетение се определя от съществуването на трудово правоотношение между г‑жа Espadas Recio и нейните бивши работодатели, а системата за обезщетения за безработица се финансира от техните съответни осигурителни вноски. В рамките на тази система съображенията от социално естество се покриват от механизма за социално подпомагане („неосновано на вноски“ обезщетение), финансиран изцяло от държавата. Поради това запитващата юрисдикция е на мнение, че обезщетението за безработица, основано на вноски, зависи предимно от трудовото правоотношение и само в малка степен от съображения от социално естество. В съответствие с това тя счита, че решението на Съда по дело Bruno и др. ( 10 ) е приложимо по аналогия по отношение на испанското обезщетение за безработица, основано на вноски.

31.

Противно на това, Комисията и Испания считат, че основаното на вноски обезщетение за безработица съгласно испанската система не попада в обхвата на понятието „условията за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, параграф 1 от Рамковото споразумение.

32.

Аз също споделям това последно мнение.

33.

Рамковото споразумение се отнася изключително до „условията за наемане на работа на работници на непълно работно време“ ( 11 ). Съдът е посочил, че това понятие включва пенсиите, които зависят от трудовото правоотношение между работник и работодател, с изключение на пенсиите по законоустановените схеми на социално осигуряване, които се определят не толкова от това правоотношение, колкото от съображения от социално естество ( 12 ). Въпроси, които се отнасят до социалноосигурителни обезщетения, които не представляват „плащане“ по смисъла на член 157, параграф 2 ДФЕС, са от компетентността на държавите членки. Поради това те остават извън обхвата на принципа на недискриминация, установен в клауза 4, параграф 1 от Рамковото споразумение (въпреки че, разбира се, е възможно да се обхващат от други разпоредби на правото на Съюза). Следователно квалифицирането на разглежданото обезщетение за безработица, основано на вноски, зависи от значението на понятието „плащане“ съгласно правото на Съюза.

34.

Съгласно член 157, параграф 2 ДФЕС „плащане“ означава „обичайната основна или минимална заплата или надница, както и всяка друга придобивка в пари или в натура, изплатена пряко или непряко от работодателя на работника за неговия труд“. Според утвърдената съдебна практика понятието „плащане“ обхваща „всички настоящи или бъдещи придобивки, стига да са изплатени, макар и непряко, от работодателя на работника за неговия труд“ ( 13 ). В този контекст Съдът е уточнил, че правният характер на тези придобивки не е от значение за прилагането на член 157 ДФЕС, стига те да са изплатени във връзка с положения труд ( 14 ). Съдът е подчертал също така, че „макар редица изплащани от работодателя придобивки действително да отразяват и свързани със социалната политика съображения, не може да се поставя под съмнение фактът, че дадено обезщетение е по естеството си заплащане, когато служителят има право да получи обезщетението от работодателя поради наличието на трудово правоотношение“ ( 15 ). Все пак, въпреки че предимства, предоставяни под формата на схеми за социално осигуряване или обезщетения, по принцип не са чужди на понятието „плащане“, обхватът на това понятие не може да се разширява до такава степен, че да включва схемите за социално осигуряване или подпомагане, които се уреждат пряко от закона, изключвайки всякакъв елемент на договаряне в рамките на съответното предприятие или професионален сектор, и които са задължителни за общи категории работници ( 16 ).

35.

Според мен от обстоятелството, че работодател прави вноски към схема, финансираща обезщетения за безработица, не следва непременно, че понятието за плащане обхваща произтичащото обезщетение. Изплащането от страна на държавата на обезщетение на безработен работник също не означава, че тези плащания автоматично следва да се квалифицират като социалноосигурителни плащания. Всяка преценка трябва да бъде диференцирана. В този контекст критерият за трудовото правоотношение не може да бъде единствен ( 17 ). Така например Съдът посочва във връзка с пенсионната схема, разглеждана в решение Bruno и др., че: „[с]ъображенията, свързани със социалната политика, държавната организация, етиката или дори проблемите от бюджетно естество, които са били или е могло да бъдат от значение при въвеждането на дадена схема от националния законодател, не могат […] да надделеят, ако пенсията се отнася само до особена категория работници, ако тя зависи пряко от прослуженото време и ако размерът ѝ се изчислява въз основа на последната заплата […]“ ( 18 ).

36.

Тези три критерия се прилагат кумулативно и са релевантни в настоящия случай. Въпреки че в крайна сметка запитващата юрисдикция е компетентна да тълкува националното право и да преценява фактите, Съдът все пак може да даде пояснения и насоки.

37.

Запитващата юрисдикция посочва, че обезщетение за безработица се изплаща на определена категория работници — „тези в законоустановено състояние на безработица“. На друго място в акта за преюдициално запитване обаче се посочва, че конституционноправната основа на системата за обществено осигуряване на Испания обхваща всички граждани, като гарантира подходящи социално подпомагане и обезщетения в случаите на необходимост, особено при безработица ( 19 ). Трудно е да се приеме, че понятието „всички граждани“ може да съставлява отделна категория работници. По-скоро тези, които получават обезщетението, са членове на група, притежаващи необходимото общо качество, за да имат право на въпросното обезщетение — да се намират в законоустановено състояние на безработица. Това е съвсем различно от примерите с отделни категории работници, разглеждани в съдебната практика, като например държавни служители и театрален творчески състав ( 20 ).

38.

Запитващата юрисдикция посочва, че единственият източник на финансиране за разглежданото обезщетение за безработица са направените от работника и работодателя осигурителни вноски. Тези вноски обаче са направени в съответствие с националното законодателство. Те не се уреждат със споразумение между работодателя и работника. Това предполага, че по-скоро става въпрос за администрирана от държавата схема за социално осигуряване, отколкото за обезщетение, което е част от възнаграждението на работника, изплащано по договор с неговия работодател или договорено общо от негово име. В понятието „условия на наемане на работа“„не могат да бъдат включени социалноосигурителни схеми или плащания […], пряко уредени със закон, с изключение на аспектите на колективно договаряне в рамките на предприятието или съответния професионален отрасъл, които са задължително приложими към общи категории работници“ ( 21 ). Ще добавя, че RD 625/1985 (който урежда продължителността на периода на изплащане на обезщетението) е мярка, за която испанските органи са уведомили Комисията съгласно член 9, параграф 1 от Регламент (EО) № 883/2004 за координация на системите за социално осигуряване ( 22 ) Това уведомление предполага, че испанското правителство изрично приема, че обезщетението представлява обезщетение за безработица за целите на този регламент ( 23 ).

39.

Според мен от това следва, че клауза 4 от Рамковото споразумение не е приложима по отношение на обезщетение за безработица като разглежданото в главното производство.

40.

Предвид моя отговор на въпрос 1, не е необходимо да разглеждам въпрос 2 (който по същество се припокрива с въпрос 3, който разглеждам по-долу).

41.

Следователно стигам до извода, че Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не е приложимо по отношение на основано на вноски обезщетение за безработица като предвиденото в член 210 от испанския LGSS, което се финансира изключително от вноските, платени от работника и неговите бивши работодатели.

42.

С въпрос 3 запитващата юрисдикция пита дали член 4, параграф 1 от Директива 79/7 забранява националната правна уредба, която регламентира определянето на продължителността на периода на изплащане на обезщетение (по-специално член 3 от RD 625/1985), тъй като тя създава дискриминация, основана на пола.

43.

Обезщетенията за безработица като разглежданото в главното производство попадат в обхвата на Директива 79/7, тъй като тези обезщетения са част от законоустановена схема, предоставяща закрила по-специално при безработица — един от рисковете, изброени в член 3, параграф 1, буква а). Член 4, параграф 1 не допуска дискриминация, основана на пола, особено що се отнася до условията, които определят продължителността и запазването на правото на обезщетение.

44.

Разглежданата национална правна уредба не води до пряка дискриминация, доколкото се прилага без разлика по отношение на работници и от двата пола. Съгласно установената съдебна практика обаче непряка дискриминация по смисъла на член 4 от Директива 79/7 е налице, когато прилагането на национална мярка, макар и формулирана неутрално, всъщност поставя в неблагоприятно положение много по-голям брой жени, отколкото мъже ( 24 ).

45.

В преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че разглежданата национална уредба — по-малка продължителност на обезщетението за работници на „вертикално“ структурирано непълно работно време в сравнение с работниците на пълно работно време — засяга негативно повече жени отколкото мъже, тъй като между 70 % и 80 % от работещите на непълно работно време са жени.

46.

Въпреки че разглежданата национална уредба не прави разграничение между мъжете и жените, представената от запитващата юрисдикция статистика показва, че значително по-голям дял от работещите жени са поставени в по-неблагоприятно положение в сравнение с мъжете. Следователно тази правна уредба поражда непряка дискриминация по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 79/7.

47.

Такава правна уредба очевидно действа във вреда на работниците на непълно работно време, каквато е г‑жа Espadas Recio. Запитващата юрисдикция изтъква, че при работа на пълно работно време последната би имала право на максимален период за изплащане на обезщетение от 720 дни. За изчисляването му бил отчетен фактът, че осигурителните вноски са изплащани за всеки работен ден от месеца през шестте години, преди настъпването на състоянието на безработица ( 25 ). Ако режимът на работа на г‑жа Espadas Recio беше структуриран хоризонтално (1,75 часа дневно, пет дни в седмицата), тя също би имала право на изплащане на обезщетение за същия максимален срок. Променя ли фактът, че разглежданата национална правна уредба засяга негативно само определена група работници на непълно работно време, а именно тези с вертикално структуриран режим на работа, мнението ми, че разглежданата национална правна уредба създава условия за непряка дискриминация?

48.

Не го променя.

49.

Вярно е, че Съдът не е приел преценката на националните юрисдикции по някои дела, в които разглежданите национални мерки се отнасят само до отделна група работници на непълно работно време. Съдът се е произнесъл, че такива мерки не водят до непряка дискриминация, тъй като общите статистически данни относно групата на работниците на непълно работно време, разглеждана като цяло, не са релевантни, за да се докаже (при липсата на конкретна информация), че по-голямата част от работниците в групата на заетите на непълно работно време, установени от националните юрисдикции по тези дела, са жени ( 26 ).

50.

Така например решение Cachaldora Fernández ( 27 ) се отнася до определянето на основата за изчисляване на пенсия за инвалидност. Преценката на националната юрисдикция се основава на схващането, че разглежданата национална правна уредба се отнася за група работници на непълно работно време, мнозинството от които са жени, но не се прилага към всички работници на непълно работно време. Тя се прилага единствено към работниците, които са прекъснали плащането на своите осигурителни вноски през референтния период от осем години, предшестващ датата на настъпване на инвалидността, когато това прекъсване е извършено след период на заемане на длъжност при непълно работно време. Точната група на засегнатите работници на непълно работно време обаче не може да бъде ясно установена. Пред Съда не са представени статистически данни колко работници на непълно работно време са прекъснали плащането на своите осигурителни вноски или дали тази група е съставена предимно от жени. Освен това е установено, че някои работници на непълно работно време могат да бъдат поставени и в по-благоприятно положение от разглежданата в главното производство национална правна уредба ( 28 ). При това положение според Съда общите статистически данни, на които запитващата юрисдикция основава своите преценки, не позволяват да се приеме, че групата на работници, която разглежданата в главното производство национална правна уредба поставя в по-неблагоприятно положение, се състои най-вече от работници на непълно работно време, и по-специално от работници от женски пол.

51.

Различно е положението в случая на г‑жа Espadas Recio. Всички работници на вертикално структурирано непълно работно време са засегнати неблагоприятно от въпросната национална мярка и нищо не подсказва, че някои работници в рамките на тази група могат да бъдат поставени в по-благоприятно положение в сравнение с работниците на пълно работно време.

52.

Подобно на това, по дело Plaza Bravo ( 29 ) разглежданата национална мярка не е приложима за всички работници на непълно работно време. От преписката по делото не става ясно дали статистическите данни за конкретна група работници, засегнати от разглежданата национална разпоредба, установяват, че много по-голям брой жени отколкото мъже са засегнати по този начин. Освен това се счита, че тази уредба в същата степен може да постави в неблагоприятно положение и работниците на пълно работно време. Съдът стига до заключението, че общите статистически данни относно групата на работниците на непълно работно време, разглеждана като цяло, не са релевантни, за да се докаже, че тази разпоредба засяга много по-голям брой жени отколкото мъже. Следователно тази разпоредба не може да се квалифицира като мярка, водеща до непряка дискриминация ( 30 ).

53.

В случая на г‑жа Espadas Recio запитващата юрисдикция пояснява, че статистическите данни относно работата на непълно работно време се прилагат еднакво за работниците на хоризонтално структурирано непълно работно време и за работниците на вертикално структурирано непълно работно време. Информацията, цитирана от запитващата юрисдикция, относно работниците на непълно работно време, показва, че между 70 % и 80 % от тези, чийто режим на работа е структуриран вертикално, са жени. Същото съотношение между мъже и жени се наблюдава при работниците на непълно работно време с хоризонтална структура. От тази информация може да се направи обоснован извод, че делът на жените, засегнати неблагоприятно от разглежданата национална мярка, е по-голям от този на мъжете. Освен това запитващата юрисдикция не допуска, че въпросната национална уредба понякога може да породи същите неблагоприятни последици за работниците на пълно работно време, каквито има за работниците на непълно работно време.

54.

Следователно член 4, параграф 1 от Директива 79/7 не допуска национални мерки като разглежданите, освен ако те не са обосновани от обстоятелства, които са обективни и не съдържат никаква дискриминация, основана на пола Такъв е случаят, когато средствата съответстват на определена правомерна цел на социалната политика, могат да достигнат тази цел и с оглед на това са необходими ( 31 ).

55.

Испания не е представила писмено становище по въпроса дали може да бъде обоснована каквато и да е дискриминация, основана на пола. В съдебното заседание от 15 юни 2016 г. обаче испанското правителство потвърждава, че неговите съображения относно оправдаването на дискриминация съгласно Рамковото споразумение следва да се тълкуват в смисъл, че са приложими и по отношение на дискриминацията, основана на пола. Според него принципът на „допринасяне към системата на обществено осигуряване“ оправдава обективно всяка дискриминация. Доколкото правото на обезщетение за безработица и продължителността на изплащане на това споразумение се основават единствено на периода, през който работникът е работил или е бил регистриран в системата на социално осигуряване, неотчитането на действително отработените дни би било несъвместимо с принципа на пропорционалност.

56.

Не приемам това становище.

57.

Запитващата юрисдикция посочва, че обезщетението за безработица, основано на вноски, има за цел да предоставя обезщетения, които да заместят трудовото възнаграждение, което лицето е престанало да получава (член 204 от LGSS).

58.

Според мен тази цел може да се постигне, като се вземе предвид следното: i) периодът, през който работникът и работодателят са правили вноски; ii) размерът на тези вноски и iii) работните часове на съответния работник (дали е работник на непълно работно време или на пълно работно време). От обяснението на запитващата юрисдикция става ясно, че испанската система действително взема предвид точно тези фактори за работниците на пълно работно време и за работниците на хоризонтално структурирано непълно работно време. Всички работници (които плащат вноски за един и същ период от време) ще получат обезщетение за безработица за еднакъв период. Лице, което работи половината часове от пълното работно време, ще получи съответно по-малко обезщетение, което отразява по-ниския размер на вноските, базирани на по-ниската заплата за непълно работно време. Това изцяло съответства на принципа pro rata temporis ( 32 ).

59.

Все пак работникът на „вертикално“ непълно работно време ще получава обезщетение за по-кратък период отколкото работник на пълно работно време, взет за сравнение, въпреки че първият също плаща вноски за всеки ден от всеки месец от годината. Системата третира различно двете групи работници. В случая с работник на вертикално непълно работно време тя отчита действително отработените дни, а не периода от време, който работникът прекарва във вършене на работата в течение на работната седмица.

60.

Това създава лишена от логика нередност с наказателен характер, която поставя работника на вертикално непълно работно време в неизгодно положение. Заетите на непълно работно време, които работят сравнително ниско заплатена работа, като например чистене, може да нямат голяма възможност за избор на режима на работа. Те могат да бъдат принудени да сключват вертикални договори, които устройват техните работодатели, само за да си осигурят заетост.

61.

Ето защо стигам до извода, че член 4 от Директива 79/7 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска законодателство на държава членка, което при изчисляването на осигурителния стаж при „вертикално“ непълно работно време (работата се извършва само в някои дни от седмицата) не зачита неотработените дни, поради което се намалява продължителността на периода на изплащане на обезщетението за безработица, когато по-голямата част от работниците на вертикално непълно работно време са жени, които са неблагоприятно засегнати от такива национални мерки.

62.

Предвид горните съображения считам, че Съдът следва да отговори на въпросите, отправени от Juzgado de lo Social no 33 de Barcelona (Съд по трудови и осигурителни спорове, Барселона, Испания), по следния начин: