1. 

С настоящото преюдициално запитване запитващата юрисдикция иска да установи какви са процедурните гаранции и социалните предимства, които дадена държава членка е длъжна да предостави на гражданин на трета страна, чието здравословно състояние налага да се поемат медицинските му разходи, докато той очаква да бъде постановено съдебно решение относно законосъобразността на решението, с което е отхвърлена молбата му за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини и му се нарежда да напусне територията на страната.

2. 

По-специално запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да прецени, с оглед на Директиви 2003/9/ЕО ( 2 ), 2004/83 ( 3 ) и 2005/85/ЕО ( 4 ) — които са в основата на общата европейска система за убежище, и с оглед на Хартата на основните права на Европейския съюз ( 5 ) — съвместимостта на национална правна уредба, при която, от една страна, се изключва възможността за подаване на жалба с автоматично суспензивно действие при изпълнение на извеждането и която, от друга страна, ограничава през целия период на съдебното производство поемането на разходите за задоволяване на елементарни потребности на заинтересованото лице само до спешна медицинска помощ.

3. 

Това преюдициално запитване е отправено в рамките на спор между Centre public d’action sociale d’Ottignies-Louvain-la-Neuve (наричан по-нататък „CPAS“) и г‑н Abdida, нигерийски гражданин, който е болен от СПИН. В резултат на решението, с което белгийската държава отхвърля молбата му за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини и му нарежда да напусне територията на страната, на заинтересованото лице е отнето удостоверението за регистрация, което му позволява безплатно да бъдат поети разходите за задоволяване на елементарните му потребности. Освен това той не е имал възможност да подаде жалба с автоматично суспензивно действие срещу изпълнение на извеждането по време на подаване на жалба за отмяна на това решение.

4. 

Посоченото преюдициално запитване по същество повдига три въпроса.

5. 

Първо, може ли гражданинът на трета страна, който страда от тежко заболяване и който, ако бъде върнат в страната си на произход, би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение, поради липсата на подходящо медицинско лечение в страната си, да се счита за „лице, което може да [получи] субсидиарна закрила“ по смисъла на член 2, буква д) от Директива 2004/83?

6. 

Този въпрос е еднакъв с поставения от Cour constitutionnelle в рамките на дело M’Bodj, понастоящем висящо пред Съда, по което съм представил заключението си на 17 юли 2014 г. ( 6 ).

7. 

Второ, трябва ли жалбата, подадена срещу решение, с което се отхвърля молба за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини и се нарежда напускане на територията на страната от заинтересованото лице, да има автоматично суспензивно действие, като се вземат предвид правата, гарантирани на последното в рамките на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и на Хартата?

8. 

Трето, и въз основа на същите текстове, до произнасяне по законосъобразността на решението за връщане държавите членки длъжни ли са да поемат разходите за задоволяване на елементарни потребности извън медицинските на заинтересованото лице, като в настоящия случай CPAS е ограничил социалната помощ до предоставянето на спешна медицинска помощ?

9. 

В рамките на настоящото заключение ще поддържам, че никой от текстовете, уреждащи общата европейска система за убежище, а именно Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, не e приложим към молба за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини, подадена на основание член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г. за влизането, пребиваването и установяването на чужденци на територията на страната и извеждането им от нея, тъй като не попада в обхвата на форма на субсидиарна международна закрила.

10. 

След това ще изложа причините, поради които, като взема предвид, от една страна, изискванията на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни ( 7 ), и от друга страна, прогласените от Хартата основни права, ще разгледам дали при обстоятелства като разглежданите по главното производство липсата на жалба с автоматично суспензивно действие при извеждане и непоемането на разходите за задоволяване на основните ежедневни потребности на заинтересованото лице зачита признатите от Европейския съюз права на мигрантите.

11. 

Във връзка с това ще предложа на Съда да постанови, че правото на ефективна съдебна защита, което се изисква съгласно член 13, параграф 1 от Директива 2008/115 и е предвидено в член 47, параграф 1 от Хартата, включва жалба с автоматично суспензивно действие, когато изпълнението на решението за връщане с оглед на здравословното състояние на заинтересованото лице може да го изложи на нечовешко или унизително отношение, което противоречи на член 4 от Хартата.

12. 

Също така ще обясня защо при това положение целта на член 14 от Директива 2008/115, както и зачитането на основните права, по-специално на изискванията, изведени от членове 1—4 и член 35 от Хартата, налагат на държавите членки да гарантират по време на цялото съдебно производство поемане в достатъчна степен на разходите за задоволяване на основните ежедневни потребности на заинтересованото лице по начин, при който да се осигури прехраната му, както и жизнено равнище, достойно и подходящо за здравето му, и по-специално да му се позволи да разполага с подслон, а при необходимост да се вземат предвид и неговите специални потребности.

13.

Общата европейска система за убежище се състои от три текста: Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85.

14.

Директива 2003/9 определя минималните стандарти относно приемането на търсещи убежище лица в държавите членки.

15.

Съгласно член 3, параграф 1 тя „се прилага по отношение на всички граждани на трети страни и лица без гражданство, които подават молба за убежище на границата или на територията на държава членка, докато имат разрешение да пребивават на територията в качеството на лица, които търсят убежище“.

16.

Съгласно параграф 4 от посочената разпоредба обаче „[д]ържавите членки могат да решат да прилагат [тази] директива по отношение на процедурите за обработване на молбите за форми на закрила, различни от тази, която произтича от Женевската конвенция, по отношение на гражданите на трети страни или лица без гражданство, за които е установено, че не са бежанци“.

17.

В рамките на глава II от посочената директива се определят минималните условия за приемане, които държавите членки са длъжни да предоставят на търсещите убежище лица, за да им се гарантира подходящо за тяхното здраве жизнено равнище и се осигури прехрана им.

18.

В членове 7—10 и член 15 от Директива 2003/9 законодателят на Съюза е предвидил гаранции по-специално относно пребиваването и свободата на движение на търсещите убежище лица, запазване единството на семейството, медицинските прегледи и грижите за здравето, както и относно записването в училище и обучението на малолетните.

19.

В рамките на глава IV, и по-специално в членове 17—20 от Директива 2003/9 се установяват специални разпоредби относно лицата със специфични нужди.

20.

Целта на Директива 2004/83 е да се определят критерии, общи за всички държави членки, що се отнася до материалноправните условия, на които трябва да отговарят гражданите на трети страни, за да могат да се ползват от международна закрила ( 8 ), както и материалноправното съдържание на тази закрила ( 9 ). Във връзка с това в член 2, букви в) и д) от Директива 2004/83 се определят лицата, които могат да получат статут на бежанец и статут на субсидиарна закрила, в глави II, III и V се установяват материалноправните условия за получаването на такъв статут, а в глава VII се закрепват правата, свързани с него.

21.

В рамките на общата европейска система на убежище субсидиарната закрила допълва правилата относно статута на бежанец, установени в Конвенцията за статута на бежанците ( 10 ).

22.

Това е вид международна закрила, която в съответствие с член 2, буква д) от Директива 2004/83 се предоставя на „всеки гражданин на трета страна или всяко лице без гражданство, което не отговаря на условията за бежанец, но за което има сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако бъде изпратено обратно в страната си на произход, […] би било изложено на реална опасност от тежки посегателства, така както те са определени в член 15, […] или като се взема под внимание опасността, това лице не може или не желае да получи закрилата на тази страна“.

23.

Съгласно член 18 от посочената директива „[д]ържавите членки предоставят статут на субсидиарна закрила на гражданин на трета страна […], ко[й]то отговаря на условията за лице, което може да получи субсидиарна закрила съгласно глави II и V“.

24.

Глава II от посочената директива е посветена на „[о]ценяване на молбите за международна закрила“. Член 6 от нея, озаглавен „Субекти на преследванията или на тежките посегателства“, предвижда следното:

„Субектите на преследванията или на тежките посегателства могат да бъдат:

25.

Глава V от Директива 2004/83 урежда „[у]словията за предоставяне на субсидиарна закрила“. Член 15 от нея определя по следния начин понятието „тежки посегателства“:

„Тежките посегателства са:

26.

Освен това в глава VII от директивата, отнасяща се до „[с]ъдържание[то] на международната закрила“, в членове 28 и 29 законодателят на Съюза уточнява, че предоставянето на международна закрила, независимо дали става дума за статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила, изисква държавите членки да предоставят на заинтересованото лице равностойно социално подпомагане и същите условия за достъп до медицински грижи, каквито са предвидени за техните граждани. Държавите членки обаче могат да проведат разграничение между посочените два статута, тъй като тези разпоредби им разрешават да ограничат социалното подпомагане, предоставено на получилите субсидиарна закрила, до основните услуги ( 11 ).

27.

Накрая следва да се отбележи, че Директива 2004/83 има за цел да установи минимални стандарти. Съгласно съображение 8 и член 3 от нея държавите членки следователно остават свободни да приемат или запазят по-благоприятни стандарти за определяне на лицата, които отговарят на условията за предоставяне на статут на бежанец, или на лице, което може да получи субсидиарна закрила, доколкото тези стандарти са съвместими с тази директива.

28.

Поради това в съображение 9 от Директива 2004/83 законодателят на Съюза уточнява, че „[г]ражданите на трети страни или лицата без гражданство, на които е разрешено да пребивават на територията на държавите членки на основания, различни от необходимостта от международна закрила, а по собствена преценка [на държавите] от съчувствие или по хуманитарни съображения, не попадат в приложното поле на настоящата директива“.

29.

Директива 2005/85 определя процедурните правила за разглеждане на молба за международна закрила. Съгласно член 1 тя има за цел да установи минимални норми, общи за всички държави членки, що се отнася до процедурата за предоставяне или отнемане на статута на бежанец, а в глави II и III са уточнени процесуалните права и задължения на молителя и на държавата членка относно преценката на молба за международна закрила.

30.

В член 3 от тази директива е уточнено приложното ѝ поле по следния начин:

„1.   Настоящата директива се прилага за всяка молба за убежище, която е подадена на територията на държави членки, включително на граница или в транзитна зона, както и по отношение на отнемането на статут на бежанец.

[…]

3.   Държавите членки прилагат настоящата директива за целия период на процедурата, когато използват или въвеждат процедура, в рамките на която молбите за убежище се разглеждат в качеството им на молби, основаващи се на Женевската конвенция и в качествата им на молби от друг вид за международна защита, предоставяна при условията на член 15 от Директива [2004/83].

4.   Държавите членки могат освен това да решат да прилагат настоящата директива при процедурите за разглеждане на всички видове международна закрила“.

31.

В озаглавения „Право на ефективна защита“ член 39 от посочената директива се уточнява, че:

„1.   Държавите членки гарантират, че кандидатите за убежище разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу следното:

[…]

3.   Държавите членки предвиждат при необходимост правила, които съответстват на техните международни задължения, свързани със:

32.

Правилата относно извеждане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни са установени в рамките на Директива 2008/115.

33.

Съгласно член 2 от тази директива тя се прилага по отношение на незаконно пребиваващи граждани на трети страни на територията на държава членка.

34.

Тя има за цел да се установи ефективна политика за извеждане и репатриране, основана на общи норми и правни гаранции, с оглед на това съответните лица да бъдат връщани по хуманен начин и при пълно зачитане на техните основни права и на тяхното достойнство ( 12 ).

35.

От тази гледна точка с член 13, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/115 на засегнатия гражданин се признават процедурни гаранции в рамките на обжалването на решението за връщане.

36.

Тази разпоредба гласи следното:

37.

От своя страна в член 14 от тази директива се установяват икономическите и социални права, на които мигрантът може да се позовава до извеждането му извън територията.

38.

Член 14, параграф 1 гласи следното:

„Държавите членки гарантират, с изключение на ситуацията, предвидена в членове 16 и 17, че доколкото е възможно се вземат предвид следните принципи по отношение на граждани на трети страни по време на предоставения срок за доброволно напускане в съответствие с член 7 или по време на сроковете, за които извеждането е отложено в съответствие с член 9:

39.

Законът за влизането, пребиваването и установяването на чужденци на територията на страната и извеждането им от нея от 15 декември 1980 г. ( 13 ) има за задача да транспонира Директива 2004/83 в белгийската правна система.

40.

Член 9 ter от посочения закон уточнява условията за издаване на разрешение за пребиваване по медицински причини. Текстът на параграф 1 от него е следният:

„Чужденец, който пребивава в Белгия и докаже своята самоличност в съответствие с § 2, който страда от заболяване, създаващо реална опасност за живота или физическото му здраве или реална опасност от нечовешко или унизително отношение, когато в страната му на произход или в страната, където пребивава, няма подходящо лечение, може да поиска от министъра или от упълномощено от него лице разрешение да пребивава в кралството.

Молбата се изпраща с препоръчано писмо до министъра или упълномощено от него лице и в нея се посочва действителният адрес, на който чужденецът живее в Белгия.

Заедно с молбата чужденецът представя всички скорошни полезни сведения във връзка със заболяването си и относно възможностите и достъпа до подходящо лечение в страната си на произход или пребиваване.

Той представя медицинско удостоверение по образец, установен от Краля с указ, одобрен от Министерския съвет. В медицинското удостоверение, изготвено не повече от 3 месеца преди подаване на молбата, се посочва заболяването, степента му на тежест и считаното за необходимо лечение.

Оценката на посочената в първа алинея опасност, на възможностите за лечение, тяхната достъпност в страната на произход или в страната, където лицето пребивава, както и на заболяването, неговата степен на тежест и необходимото лечение съгласно медицинското удостоверение се извършва от лекар на държавна служба или от лекар, посочен от министъра или от упълномощено от него лице, който/което дава становище по тези въпроси. Ако счита за необходимо, този лекар може да прегледа чужденеца и да поиска допълнително становище от специалисти.

[…]“.

41.

В хипотеза, при която е издадено разрешението за пребиваване поради медицински причини, компетентните национални органи издават на заинтересованото лице разрешение за пребиваване за срок до една година, който обаче може да бъде продължен. Тогава то има право на социална помощ, предоставена от CPAS, който може, ако заинтересованото лице се нуждае, да поеме разходите по вноските му за здравно осигуряване и за осигуряване при инвалидност, както и медицинските му разноски. След изтичането на петгодишен период заинтересованото лице може да разполага с безсрочно разрешение за пребиваване, което му дава същите права като предоставените на гражданите на тази държава.

42.

В хипотеза, при която се отказва да се издаде разрешение за пребиваване, националните компетентни органи връчват на заинтересованото лице заповед за напускане на територията, тъй като пребиваването му на белгийска територия става незаконно. Тогава предоставянето на социална помощ е ограничено до спешната медицинска помощ. Според практиката на Cour constitutionnelle тази медицинска помощ трябва да обхваща както превантивните, така и лечебните медицински грижи, за да се предотврати възможността лицата, страдащи от тежко заболяване, да бъдат изложени на опасност за живота или физическото му здраве ( 14 ).

43.

Заинтересованото лице може да подаде пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците жалба за отмяна на решението, с което му се отказва издаването на разрешение за пребиваване, която жалба не спира изпълнението на мярката за извеждане.

44.

В член 39/82 от Закона от 15 декември 1980 г. се предвижда, че заедно с тази жалба може да се подаде молба за спиране на изпълнението на мярката по реда на общото производство или по реда на особено спешното производство, като сама по себе си тази молба спира изпълнението на мярката.

45.

Тази разпоредба гласи следното:

46.

Съгласно член 39/84 от този закон само Съветът по споровете във връзка с режима на чужденците е компетентен да нареди всички мерки, необходими за запазване на интересите на страните или лицата, които са заинтересовани от решаване на делото, с изключение на мерките, свързани с гражданските права.

47.

От своя страна в член 39/85 от посочения закон се урежда разглеждането на поисканите при особена спешност временни мерки. В него се предвижда следното:

„Ако по отношение на чужденец се прилага мярка за извеждане или за връщане, чието изпълнение е незабавно, чужденецът, който вече е подал молба за спиране на изпълнението, може, при условие че Съветът все още не се е произнесъл по молбата му, да поиска по реда на временните мерки по смисъла на член 39/84 молбата му за спиране да бъде разгледана от Съвета в най-кратък срок.

Молбата за временни мерки и молбата за спиране се разглеждат едновременно […].

[…]

След получаване на молбата за временни мерки не може да се пристъпи към принудително изпълнение на мярката за извеждане или за връщане, докато Съветът не се произнесе по молбата или докато не я отхвърли. […][А]ко не се разреши спиране, отново е възможно принудително изпълнение на мярката.

[…]“.

48.

Както с молбата за спиране при особена спешност, така и с молбата за временни мерки при особена спешност се изисква заинтересованото лице да докаже неизбежното настъпване на значителна вреда, и по-специално съществуването на принудителна мярка, с която се задължава да напусне белгийската територия.

49.

От своя страна в член 48/4 от Закона от 15 декември 1980 г. се уточняват условията за получаване на статут на субсидиарна закрила ( 15 ). Той транспонира член 2, буква д), членове 15 и 17 от Директива 2004/83 и уточнява следното:

„1)   Статутът на субсидиарна закрила се предоставя на чужденец, който не може да бъде считан за бежанец и не може да се ползва от член 9 ter, и по отношение на когото има сериозни основания да се смята, че ако бъде върнат в страната си на произход или, ако е лице без гражданство — в страната на обичайното си пребиваване, би бил изложен на реална опасност от посочените в параграф 2 тежки посегателства и който предвид тази опасност не може или не желае да получи закрилата на тази страна, и то при условие че спрямо него не се прилагат изключенията по член 55/4.

2)   За тежки посегателства се считат:

50.

В хипотеза, при която е отхвърлена молбата за международна защита, заинтересованото лице може да подаде жалба за пълен съдебен контрол пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците. Съгласно член 39/70 от Закона от 15 декември 1980 г. тази жалба е със суспензивно действие: без съгласието на заинтересованото лице никаква мярка на извеждане или на връщане не може да бъде изпълнена по принудителен ред по отношение на него през периода, определен за подаване на жалбата и по време на разглеждането ѝ. Освен това заинтересованото лице си запазва правото да получава предоставяната от CPAS социална помощ. Тя покрива съвкупността от елементарни потребности на заинтересованото лице, а именно медицинска помощ, социално подпомагане, жилище, храна, както и обучението на децата.

51.

В член 1 от Устройствения закон за обществените центрове за социални грижи от 8 юли 1976 г. се предвижда право на социална помощ за всеки гражданин с цел да му се позволи да води достоен живот.

52.

Съгласно член 57 от този закон CPAS има за задача да осигури на лицата и техните семейства дължимото обществено подпомагане. Той осигурява не само подпомагане с цел облекчаване на положението или лечението, но и превантивно подпомагане. Тази помощ може да бъде материална, социална, медицинска или психологическа.

53.

С член 57, параграф 2, първа алинея от посочения закон обаче се въвежда дерогация от този принцип, тъй като се позволява по отношение на чужденците, които пребивават незаконно на територията на страната, CPAS да се ограничи до предоставяне на спешна медицинска помощ.

54.

В Кралския указ от 12 декември 1996 г. за спешната медицинска помощ, предоставяна от обществени центрове за социални грижи на чужденци, който пребивават незаконно в кралството ( 16 ), се посочва, че спешната медицинска помощ по член 57, параграф 2, първа алинея от Закона от 8 юли 1976 г. се отнася само до помощ с медицински характер, чиято неотложност е удостоверена с медицински сертификат. Тази помощ не може да бъде финансова, под формата на жилище или друга социална помощ в натура.

55.

На 15 април 2009 г. г‑н Abdida подава молба за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини въз основа на член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г. На 4 декември 2009 г. тази молба е обявена за допустима, поради което г‑н Abdida получава предоставената от CPAS социална помощ.

56.

На 6 юни 2011 г. обаче компетентните национални органи отхвърлят тази молба по съображения, че страната на произход на жалбоподателя разполага с медицинска инфраструктура, позволяваща да се лекуват болни от СПИН. Това решение заедно със заповед за напускане на територията на страната е връчено на г‑н Abdida на 29 юни 2011 г. В съобщението за връчване се уточнява, че подаването на жалба за отмяна и на молба за спиране на изпълнението няма суспензивно действие спрямо изпълнението на мярката.

57.

На 7 юли 2011 г. г-н Abdida подава жалба срещу това решение пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците. На 13 юли 2011 г. CPAS взема решение да спре изплащаната до момента социална помощ на заинтересованото лице и отказва предоставянето на спешна медицинска помощ. На 27 юли 2011 г. CPAS обаче преразглежда решението си и отпуска спешна медицинска помощ на г‑н Abdida.

58.

На 5 август 2011 г. г‑н Abdida подава жалба срещу това решение на CPAS пред съда по трудови спорове в Нивел. С решение от 9 септември 2011 г. CPAS е осъден да изплати социална помощ, равностойна на размера на дохода за интегриране при ставка за едночленно домакинство, като по-специално се приема, че правото на социална помощ е задължително условие за ефективното упражняване на правото на обжалване и че г‑н Abdida следва да продължи да получава социална помощ до произнасяне по жалбата, подадена срещу решението, с което се отхвърля молбата му за издаване на разрешение за пребиваване.

59.

На 7 октомври 2011 г. CPAS подава въззивна жалба срещу това решение пред Cour du travail de Bruxelles.

60.

Този съд приема, че съгласно националното законодателство г‑н Abdida не може да подаде жалба със суспензивно действие по отношение на изпълнението на решението за извеждане и че до постановяване на решението по тази жалба той е лишен от всяка социална помощ освен от спешната медицинска помощ. Съдът също така отбелязва, че съществува разлика в третирането между заинтересованото лице, което иска да получи статута на субсидиарна закрила въз основа на член 48/4 от Закона от 15 декември 1980 г., и лицето, което иска да получи разрешение за пребиваване поради медицински причини въз основа на член 9 ter от посочения закон. Cour constitutionnelle обаче обосновава тази разлика в третирането.

61.

При тези обстоятелства Cour du travail de Bruxelles решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

62.

Страните по главното производство, както и белгийското, френското правителство, правителството на Обединеното кралство и Европейската комисия представят становища.

63.

Първият въпрос, отправен от запитващата юрисдикция, се отнася до процедурните гаранции и социалните предимства, които дадена държава членка трябва да предостави в рамките на производството за получаване на статут на субсидарна закрила.

64.

Както отбелязват в становищата си белгийското и френското правителство, както и Комисията, в основата на този въпрос е разбирането, че разрешение за пребиваване, издадено на гражданин на трета страна поради здравословното му състояние и основаващо се на член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г., представлява субсидиарна форма на международна закрила по смисъла на член 2, буква д) от Директива 2004/83.

65.

Обаче по причините, посочени в точки 40—70 от заключението ми по дело M’Bodj и които най-общо представих тук, според мен това разбиране е погрешно ( 17 ).

66.

Всъщност мисля, че гражданин на трета страна, който страда от тежко заболяване и който, ако бъде върнат в страната си на произход, би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение, поради липсата на подходящо медицинско лечение в страната си, не може да се счита за „лице, което може да получи субсидиарна закрила“ по смисъла на член 2, буква д) от Директива 2004/83. Въпреки че при определени особени обстоятелства страданията, дължащи се на заболяване, могат да съставляват нечовешко или унизително отношение, според мен това не променя факта, че отсъства един от основните критерии за предоставяне на субсидиарна закрила, а именно установяването на субект в основата на посегателството, срещу когото е наложително осигуряването на закрила.

67.

Поради това считам, че разрешение за пребиваване, издадено на основание член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г., не може да представлява форма на субсидиарна закрила и не може да попада в приложното поле на текстовете, които са в основата на общата европейска система за убежище.

68.

Не трябва да се забравя, че общата европейска система за убежище се основава на необходимостта да се осигури на лицата, които се опасяват или от преследване поради своята раса, вероизповедание, националност, политическите си възгледи или принадлежността си към определена социална група, или да бъдат изложени на опасност от тежки посегателства в страната си на произход, закрила, която тяхната страна не е или вече не е в състояние да гарантира, тъй като съзнателно се насочва към извършването на тези действия или пък бездейства.

69.

Режимът за предоставяне на международна закрила от страна на държава членка, независимо дали става дума за статут на бежанец или за статут на субсидиарна закрила, следователно преследва конкретна цел и въвежда специфичен механизъм за закрила ( 18 ), който предполага две основни предпоставки. Първата е наличието на опасност от преследване или от тежки посегателства, от които би пострадало заинтересованото лице след завръщането си в страната на произход. Втората е пряката или непряка отговорност на страната относно съществуването на тази опасност. Получаването на статут на бежанец или на субсидиарна закрила следователно е запазено за случаите, в които публичните органи на страната на произход не са извършили необходимото, за да осигурят такава закрила, тъй като или са в основата на преследването, или пък насърчават или толерират преследвания от страна на военни формирования или други частни групировки.

70.

Тези две предпоставки са определящи за предоставянето на международна закрила, тъй като са в основата на опасенията на лицето и изясняват невъзможността или отказа му да се ползва от закрилата на своята страна на произход.

71.

При субсидиарната закрила тези две предпоставки личат много ясно от текста на член 2, буква д) от директивата. Законодателят на Съюза уточнява недвусмислено, че „лице, което може да [получи] субсидиарна закрила“, е лице, което не само може да бъде изложено на реална опасност от тежки посегателства, така както те са определени в член 15 от директивата, ако бъде изпратено обратно в страната си на произход, но и което, като се взема под внимание опасността, не може или не желае да получи закрилата на тази страна.

72.

Освен това с него понятието „тежки посегателства“ се дефинира като действия или обстоятелства, за които пряко или непряко отговарят публичните органи в страната на произход.

73.

Всъщност член 15 от Директива 2004/83 трябва да се тълкува във връзка с член 6 от нея.

74.

Член 15 от посочената директива дефинира три вида тежки посегателства, сред които в буква б) е посочено нечовешкото или унизително отношение към молителя в страната му на произход С този член законодателят дефинира предметния елемент на тежкото посегателство. Това са смъртното наказание, екзекуцията, изтезанието или нечовешкото или унизително отношение, наложени на заинтересованото лице в страната му на произход, и тежки заплахи срещу живота или личността му, породени от безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт. Тези актове сами по себе си предполагат умисъл от страна на субекта за налагането на физически или психически страдания с особен интензитет.

75.

От своя страна в член 6 от посочената директива законодателят дефинира персоналния елемент, тъй като определя „субектите на тежките посегателства“. Така законодателят на Съюза изрично ограничава периметъра на посегателствата по член 15 от Директива 2004/83 до извършваните от държавата, от партии или организации, които контролират държавата или значителна част от нейната територия, или от недържавни субекти, ако може да бъде доказано, че държавата или партиите или организациите, които я контролират, не могат или не желаят да предоставят закрила срещу преследването или тежките посегателства.

76.

За да се приеме, че дадено лице може да получи субсидиарна закрила, следователно не е достатъчно да се докаже, че то би било подложено на опасност от нечовешко или унизително отношение след връщане в страната му на произход, а следва да се установи, че тази опасност се дължи на фактори, за които пряко или непряко отговорност може да се вмени на публичните органи на тази страна, било поради това че заплахите за заинтересованото лице са отправени поради действия от органите в страната, на която то е гражданин, или се толерират от тях, било поради това че тези заплахи са поради действия на независими групировки, срещу които органите на неговата страна не са в състояние да осигурят ефективна закрила на своите граждани.

77.

Както обаче отбелязва френското правителство в своето становище, в случая на лице, чието здравословно състояние изисква медицински грижи и което не би могло да получи подходящо лечение в страната си на произход, нечовешкото или унизително отношение, на което има опасност да бъде подложено при завръщане в тази страна, не се дължи на умишлено действие или бездействие на публични или независими органи на държавата. С други думи, при подобен случай непременно липсва един от основните критерии, необходими за да се признае получаването на субсидиарна закрила съгласно член 6 от Директива 2004/83, а именно пряката или непряка отговорност на публичните органи на държавата на произход за допускане на съответното тежко посегателство и срещу които е наложително предоставянето на закрила.

78.

В подобна ситуация предоставената от държавата членка закрила не обслужва потребност от международна закрила по смисъла на член 2, буква а) от тази директива и следователно не може да се впише в общата европейска система за убежище.

79.

Съгласно текста в края на член 2, буква ж) от посочената директива ( 19 ) е налице „друг тип закрила“, която не попада в приложното поле на същата директива. Тази закрила се предоставя по различна причина, по собствена преценка на държавите и от съчувствие или е продиктувана от хуманитарни съображения, основаващи се на зачитането на член 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( 20 ), както и на член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата. В последната хипотеза изпълнението на решението за експулсиране на заинтересованото лице от приемащата държава членка в съчетание с липсата на адекватни медицински ресурси в страната на произход може да представлява нечовешко отношение.

80.

Законодателят на Съюза обаче очевидно е искал да изключи от приложното поле на Директива 2004/83 положенията, основаващи се на хуманни съображения.

81.

Той изрично е уточнил в съображение 9 от Директива 2004/83, че „[г]ражданите на трети страни или лицата без гражданство, на които е разрешено да пребивават на територията на държавите членки на основания, различни от необходимостта от международна закрила, а по собствена преценка [на държавите] от съчувствие или по хуманитарни съображения, не попадат в приложното поле на [тази директива]“ ( 21 ).

82.

Освен това е полезно да се направи справка в подготвителните работи във връзка с посочената директива, отнасящи се до текста на член 15, буква б) ( 22 ), в които законодателят на Съюза уточнява следното:

„Същевременно, ако буква б) трябва да включва цялата практика на Европейския съд по правата на човека[ ( 23 )] по член 3 от ЕКПЧ, би следвало да се вземат предвид единствено делата, основаващи се на хуманни съображения, като например D с/у Обединено кралство (1997 г.), известно още като делото Saint-Kitts[ ( 24 )].

По делото Saint-Kitts, въпреки че липсата на достъп до развита система за здравеопазване, както и на кръг от близки, сами по себе си не се считат за изтезание или за нечовешко или унизително отношение, по този начин се описва експулсирането към тази страна, което би съставлявало заплаха за живота на засегнатото лице.

Следователно, за да не се допускат в рамките на режима на субсидиарна закрила основаващи се на хуманни съображения дела, което никога не е било цел на настоящата директива, председателството предлага приложното поле на буква б) да се ограничи, като бъде посочено, че в страната на произход трябва да е налице ясно изразена реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отношение или наказание“ ( 25 ).

83.

Въпреки че, както отбелязва Съдът в решение Elgafaji ( 26 ), член 15, буква б) от директивата „по същество съответства на член 3 от ЕКПЧ“ ( 27 ), все пак законодателят на Съюза ограничава приложното му поле до третирането, „наложен[о] на молител в страната му на произход“ ( 28 ), което предполага пряка или непряка отговорност на публичните органи на тази страна. Режимът на международна закрила, и по-специално статутът на субсидиарна закрила, следователно въвежда реално самостоятелен и специфичен по своя замисъл механизъм за закрила ( 29 ), отделно от задълженията на договарящите държави на основание член 3 от ЕКПЧ.

84.

С оглед на изложените съображения съм на мнение, че гражданин на трета страна, който страда от тежко заболяване и който, ако бъде върнат в страната си на произход, би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение поради липсата на подходящо медицинско лечение в страната си, не може да се счита за „лице, което може да [получи] субсидиарна закрила“ по смисъла на член 2, буква д) от Директива 2004/83.

85.

Следователно молба по член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г., с която се иска предоставяне на разрешение за пребиваване поради медицински причини, не би могла да попадне в приложното поле на Директива 2004/83.

86.

Освен това тя не може да попадне в приложното поле на другите два текста, които са в основата на общата европейска система за убежище, а по-специално Директива 2003/9 и Директива 2005/85.

87.

Всъщност материалните условия за приемане, които са предвидени от законодателя на Съюза в рамките на Директива 2003/9, са насочени съгласно член 3 от същата директива към търсещите убежище лица или, ако държавата членка реши — към лицата, търсещи друга форма на закрила.

88.

По същия начин процедурните гаранции, признати от законодателя на Съюза в рамките на Директива 2005/85, се отнасят съгласно член 3 от директивата както до молбите за убежище, така и до решенията за отнемане на статут на бежанец, и ако държавата членка реши — до всяка друга молба за предоставяне на друг вид международна закрила.

89.

От материалите по делото обаче е видно, че Кралство Белгия не е разширило гаранциите относно приложението на тези текстове към лицата, подали молба на основание член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г.

90.

Ето защо считам, че процедурните гаранции и социалните предимства, определени от законодателя на Съюза в рамките на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, не са приложими към положение, като разглежданото по настоящото дело.

91.

Следователно с оглед на тези обстоятелства считам, че директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 трябва да се тълкуват в смисъл, че процедурните гаранции и социалните предимства, определени в този контекст от законодателя на Съюза, не са приложими към молба за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини, подадена на основание член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г.

92.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да прецени от гледна точка на основните права, установени в Хартата и на задълженията на държавите членки по Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, съвместимостта на национална правна уредба, при която, от една страна, се изключва възможността за подаване на жалба с автоматично суспензивно действие спрямо решение за извеждане, що се отнася до решенията, с които се отхвърля молба за издаване на разрешение за пребиваване поради медицински причини, и която от друга страна, ограничава поемането на разходите за задоволяване на елементарни потребности на заинтересованото лице само до спешна медицинска помощ през целия период на съдебното производство.

93.

Най-напред следва да се уточни, че отправеният до Съда от запитващата юрисдикция въпрос изисква да се вземат предвид правни норми, които се различават от изрично посочените в акта за преюдициално запитване ( 30 ).

94.

Всъщност Cour du travail de Bruxelles насочва този втори въпрос към правата и процедурните гаранции, предоставени на търсещото международна закрила лице с директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, както и с Хартата, и по-специално изведените от членове 1—4 от същата изисквания, с които се установяват принципите на човешко достойнство и на правото на живот и на физическо здраве, както и забраната за подлагане на нечовешко или унизително отношение, с член 19, параграф 2 от същата, с който се установява принципът на забрана на връщането, с членове 20 и 21 от същата, с които се установяват принципите за равенство и недопускане на дискриминация, и накрая с член 47 от същата, с който се гарантира правото на ефективна съдебна защита.

95.

По изложените от мен причини следва обаче да се изключи прилагането на текстовете, установяващи общата европейска система за убежище, към положение като разглежданото по главното производство. Следователно според мен няма основание поставеният от запитващата юрисдикция въпрос да се разглежда, като се вземат предвид Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85.

96.

За сметка на това, считам, че следва да се изтъкнат установените в рамките на Директива 2008/115 процедурни правила, които се прилагат при връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Всъщност съгласно членове 1 и 13 от директивата същата има за цел да установи общи стандарти и процедури във всички държави членки, и по-специално относно подаването на жалби срещу решение за връщане, а в глава III от същата се уточняват правата и процедурните гаранции, които в този контекст трябва да се предоставят на незаконно пребиваващите граждани на трети страни.

97.

По настоящото дело обаче е безспорно, че през целия период на производството, започнало пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците, компетентните национални органи считат пребиваването на г‑н Abdida за незаконно. Следователно то попада в приложното поле на Директива 2008/115, така както е определено в член 2 от същата.

98.

Освен това съм на мнение, че решението, с което националните органи отхвърлят подадената от заинтересованото лице молба за издаване на разрешение за пребиваване и съгласно член 7 от Закона от 15 декември 1980 г. нареждат извеждането му извън територията, представлява „решение за връщане“ по смисъла на член 3, точка 4 от посочената директива ( 31 ). Всъщност с това решение белгийските органи са обявили пребиваването на г‑н Abdida на белгийска територия за незаконно и са го уведомили за задължението му да се върне. Това решение не представлява нещо различно от прилагане на член 6, параграф 1 от Директива 2008/115, с който държавите членки се задължават да приемат решение за връщане на гражданин на трета страна, който пребивава незаконно на тяхна територия.

99.

В подобен случай, който се урежда от правото на Съюза, държавите членки следователно са длъжни съгласно член 51, параграф 1 от Хартата да прилагат основните права, гарантирани в правния ред на Съюза. Както посочва Съдът в решения Åkerberg Fransson ( 32 ) и Pfleger и др. ( 33 ), приложимостта на правото на Съюза при такива обстоятелства включва приложимостта на основните права, гарантирани от Хартата.

100.

Следователно, като се вземат предвид, от една страна, изискванията на Директива 2008/115, и от друга страна, прогласените от Хартата основни права, следва да се изследва дали при обстоятелства като разглежданите по главното производство липсата на жалба със суспензивно действие при изпълнение на решение за извеждане и поемането на разходите за задоволяване на елементарни потребности извън медицинските потребности на заинтересованото лице, представляват зачитане на правата, които се признават на това лице в рамките на Съюза.

101.

С член 13, параграф 1 от Директива 2008/115, озаглавен „Средства за защита“, на засегнатия гражданин се признава право на ефективни средства за защита, което му позволява да обжалва или да иска преразглеждане на решенията, свързани с връщане.

102.

Съгласно параграф 2 от същата разпоредба компетентните национални органи в такъв случай могат временно да спрат изпълнението на обжалваното решение. При такава хипотеза съгласно член 9 от директивата посоченото спиране включва отлагане на извеждането.

103.

Налага се изводът, че за разлика от предложението за директива на Комисията, тази разпоредба не принуждава държавите членки да предвиждат суспензивно действие на жалбата, подадена срещу решение за връщане ( 34 ), като това си остава само една възможност.

104.

Все пак при обстоятелства като тези в спора по главното производство мисля, че целта на Директива 2008/113, както и спазването на основните права, по-специално на изискванията, изведени от членове 1, 2, 3, 4, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата, изисква заинтересованото лице да разполага с право на жалба с автоматично суспензивно действие при изпълнение на извеждането.

105.

Всъщност целта на член 13 от Директива 2008/115 се извежда ясно от ръководния принцип, посочен от законодателя на Съюза в член 1 от същата директива, който цели при зачитане на основните права на засегнатите лица да гарантира ефективна защита на техните интереси, и по-специално репатриране при хуманни и неуронващи достойнството условия ( 35 ).

106.

Следователно целта на тази разпоредба може да се разглежда единствено в съответствие и във връзка с правата, осигурени в членове 1—4 от Хартата, които гарантират зачитане на човешкото достойнство, както и правото на живот и неприкосновеност на личността и забраняват нечовешкото или унизително отношение. Тя трябва също така да се тълкува съгласно посочения в член 19, параграф 2 от Хартата принцип за забрана на връщането. Накрая тя трябва да осигури спазване на принципите на равенство и недопускане на дискриминация, прогласени в членове 20 и 21 от същия текст, и да гарантира правото на ефективна съдебна защита, прогласено в член 47 от посочената харта. Всъщност тези позовавания неизбежно следва да се разбират като отнасящи се и до основните права, включени в член 1 от Директива 2008/115.

107.

Поради това член 13 от тази директива и като цяло специалните разпоредби относно процедурните гаранции, на които могат да се позовават в рамките на жалбите си съответните граждани, практически могат да се прилагат в съответствие с разпоредбите на Хартата само ако се гарантира спазването на посочените ценности.

108.

Според мен обаче ефективността на правните средства за защита по член 13, параграф 1 от посочената директива и прогласени в член 47 от Хартата предполага, че при положение като разглежданото по главното производство, при което изпълнението на решението за връщане може в противоречие с член 4 от Хартата да постави заинтересованото лице в опасност от нечовешко или унизително отношение, жалбата трябва да бъде с автоматично суспензивно действие.

109.

Първо, при такова положение държавата членка е длъжна да спазва принципа за забрана на връщането в съответствие със задълженията си по член 5 от Директива 2008/115 и член 19, параграф 2 от Хартата, в който както ще припомня, се посочва, че „никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание“. Спазването на едно такова предписание следователно изисква изпълнението на решението за връщане да бъде спряно автоматично за времето, през което компетентният национален орган проверява законосъобразността на посоченото решение, както и повдигнатите от заинтересованото лице оплаквания относно съществуването на опасност от отношение, което противоречи на член 4 от Хартата.

110.

Второ, ЕСПЧ постановява, че правото на ефективна съдебна защита, посочено в член 13 от ЕКПЧ, изисква чужденец, срещу когото е издадена заповед за експулсиране, да разполага с право на жалба с автоматично суспензивно действие, когато поддържа „обосновано оплакване“, според което извеждането му би го изложило на опасност от нечовешко или унизително отношение, противоречащо на член 3 от ЕКПЧ ( 36 ). Всъщност ЕСПЧ счита, че при такова положение изпълнението на извеждането, чиято законосъобразност се оспорва, може да доведе до необратимост на вреда, чието настъпване трябва да се предотврати чрез спирането на извеждането. Впрочем той приема, че чужденец, който страда от тежко заболяване и който не може да бъде лекуван в държавата си на произход, би могъл да поддържа такова оплакване. Освен това той счита, че ефективността на правните средства за защита включва също така изисквания за качество и бързина ( 37 ).

111.

Въз основа на тази съдебна практика Кралство Белгия е осъдено с решение от 27 февруари 2014 г. ( 38 ). Делото се отнася до нигерийски гражданин, който е болен от СПИН и срещу когото органите са приели заповед за извеждане. Той твърди, че извеждането му към държавата по произход го излага на отношение, което противоречи на член 3 от ЕКПЧ и се оплаква от липсата на ефективни правни средства за защита по смисъла на член 13 от посочената конвенция.

112.

След като разглежда приложимите процесуални правила, ЕСПЧ приема, че правните средства за защита срещу заповед за извеждане, приета след отхвърляне на молба за издаване на разрешение за пребиваване по член 9 ter от Закона от 15 декември 1980 г., не са достатъчни, за да се гарантира спазването на член 13 във връзка с член 3 от ЕКПЧ.

113.

ЕСПЧ най-напред констатира, че съгласно приложимото национално законодателство такава жалба не спира изпълнението на извеждането ( 39 ).

114.

След това той разглежда специалните производства, установени в рамките на членове 39/82—39/85 от Закона от 15 декември 1980 г. за спиране на изпълнението на извеждането.

115.

Първата комбинация на правни средства за защита включва подаването в 30-дневен срок, считано от връчване на решението, на жалба за отмяна, както и на молба за спиране на изпълнението по реда на общото производство към момента, когато спрямо заинтересованото лице се прилага принудителна мярка, придружена с молба за привременни мерки при особено спешен случай. Втората комбинация включва подаването на молба за спиране на изпълнението при особено спешен случай, при който се изисква срещу заинтересованото лице да е предприета принудителна мярка ( 40 ).

116.

ЕСПЧ постановява, че тези производства са „трудноприложим[и]“ и са „твърде сложн[и], за да отговорят на изискванията за наличност и достъпност на правните средства за защита, посочени в член 13 във връзка с член 3 от ЕКПЧ ( 41 ).

117.

Най-напред той отбелязва, че тази система има за последица да накара заинтересованото лице, спрямо което се прилага мярка за извеждане и което твърди, че е необходимо спешно да се поиска спиране на изпълнението на мярката, да подаде жалба за обезпечаване, в случая молба за спиране на изпълнението по реда на общото производство. Според ЕСПЧ тази жалба, която няма суспензивно действие, трябва следователно да бъде подадена само с цел, за да се запази правото на заинтересованото лице да действа в случай на спешност, когато действително е налице такава спешност, а именно наличието на принудителна мярка. В хипотеза, при която заинтересованото лице не е подало такава жалба за обезпечаване в началото на производството и впоследствие се прояви спешността на случая, ЕСПЧ приема, че вследствие на това заинтересованото лице е окончателно лишено от възможността да иска спиране на изпълнението на мярката за извеждане ( 42 ). Що се отнася до правилата, уреждащи молбите за спиране на изпълнението, които са подадени в случай на особена спешност, ЕСПЧ допълва, че те „принуждават заинтересованите лица, които вече са в уязвима позиция, да действат в последния момент на принудителното изпълнение на мярката“ ( 43 ).

118.

Вследствие от тези констатации ЕСПЧ стига до заключението, че заинтересованото лице не е разполагало с ефективни правни средства за защита, тъй като те не са със суспензивно действие и не позволяват действително да се разгледат основанията, изведени от нарушение на член 3 от ЕКПЧ ( 44 ).

119.

В изразеното становище в съдебно заседание по настоящото дело белгийското правителство по-специално описва производство, което действително ми изглежда трудноприложимо в спешен случай и при тежко положение и труднодостъпно за мигрантите, за които е предназначено ( 45 ). Всъщност ефективността на правните средства за защита трябва да се преценява във всеки отделен случай и в съответствие с контекст, в който те се вписват. Трябва обаче да се имат предвид психологическата слабост, в която мигрантите биха могли да изпаднат, както и евентуалните затруднения, с които биха могли да се сблъскат във връзка например с езика, за да се запознаят с производствата, които трябва да започнат в навечерието на извеждането им извън територията на страната, като много лица на този етап не разполагат със средства за правна помощ.

120.

В съдебното заседание белгийското правителство се защитава срещу това, че липсва жалба с автоматично суспензивно действие, като изтъква факта, че на практика подаването на жалба за отмяна пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците фактически води до спиране на изпълнението на решението за извеждане, тъй като националните белгийски органи толерират незаконното пребиваване на заинтересованото лице на територията на страната по време на производството.

121.

Макар на практика това положение да е идентично с положението, при което жалбата изрично спира изпълнението на извеждането, то обаче има и многобройни недостатъци.

122.

Първо, въпреки че фактически изпълнението се спира, заинтересованото лице не е защитено официално срещу принудително връщане, доколкото съгласно член 74/14, параграфи 1 и 2 от Закона от 15 декември 1980 г. такава закрила се предоставя единствено през 30-дневния период за доброволно напускане. Този срок обаче изтича бързо и националните компетентни органи могат във всеки един момент служебно да изпълнят заповедта за извеждане. Това предизвиква значителна трудност, по-специално в положение като разглежданото по главното производство, при което изпълнението на решението за връщане може в противоречие с член 4 от Хартата да изложи заинтересованото лице на опасност от нечовешко или унизително отношение.

123.

Второ, въпреки че фактически органите проявяват толерантност, на заинтересованото лице може да бъде наложена наказателноправна санкция поради незаконното му пребиваване на територията на страната. Следователно то не е официално защитено срещу евентуално задържане.

124.

Трето, доколкото извеждането е спряно по неофициален ред, това спиране на изпълнението не е придружено от съпътстващите права, и по-специално от икономическите и социални гаранции, които законодателят в член 14 от Директива 2008/115 признава на незаконно пребиваващите граждани на трети страни, чието извеждане е официално отложено. Това поражда друго затруднение, по-специално в положение като разглежданото по главното производство, при което мярката за извеждане засяга тежкоболно лице, което като всеки друг гражданин на трета страна, чието извеждане е официално отложено, би трябвало да може да се ползва от поемане на разходите за задоволяване на специални потребности, свързани със здравословното му състояние.

125.

Четвърто, не бих могъл да пренебрегна изключително голямата продължителност на разглежданото производство, което е започнало на 7 юли 2011 г. Извън затрудненията, свързани с несигурността на правното положение на заинтересованото лице, с материалното му положение, което буди изключителна загриженост, както и тежестта на повдигнатите от него оплаквания пред съда, може да се зададе въпросът дали, като се има предвид продължителността му, едно такова производство е адекватно и предоставя всички гаранции, който трябва да съпътстват използването на ефективни правни средства за защита.

126.

Предвид посочените обстоятелства и в положение като разглежданото по главното производство, при което изпълнението на решението за връщане може в противоречие с член 4 от Хартата да изложи заинтересованото лице на опасност от нечовешко или унизително отношение, имам чувството, че заинтересованото лице не се ползва от признатите му от Хартата права, и по-специално от правото на ефективни правни средства за защита по смисъла на член 47 от посочената харта.

127.

Следователно предвид всички тези съображения смятам, че член 13, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална процесуалноправна норма, която изключва възможността за подаване на жалба с автоматично суспензивно действие, когато тази жалба се подава срещу решение за връщане, чието изпълнение може да изложи заинтересованото лице на опасност от нечовешко или унизително отношение, в противоречие с член 4 от Хартата, и като се има предвид здравословното му състояние.

128.

В член 14 от Директива 2008/115 във връзка със съображение 12 от нея се посочват икономическите и социалните гаранции, на които „граждани на трети страни, които са в незаконен престой, но не могат все още да бъдат изведени“ могат да се позовават „при връщане“. По този начин по време на срока за доброволно напускане и по време на сроковете, през които извеждането е отложено, държавите членки трябва да гарантират запазване на целостта на семейството, както и да гарантират предоставянето на спешни медицински грижи и основното лечение на болести. Те също така трябва да осигурят достъп до основните елементи на образователната система на малолетните или непълнолетните лица и да вземат предвид специалните потребности на уязвимите лица. Тази разпоредба съответства на член 5 от Директива 2008/115, която изисква от държавите членки надлежно да вземат предвид при прилагане на тази директива медицинското, семейното и социалното състояние на заинтересованото лице, и по-специално здравословното му състояние.

129.

Макар в съображение 12 от посочената директива законодателят на Съюза да е изразил намерението си „да се вземе под внимание положението“ на тези мигранти, тази цел според мен е само частично постигната по изложените по-долу причини.

130.

На първо място, ако се придържам към формулировката на член 14, параграф 1 от Директива 2008/115, констатирам, че г‑н Abdida не попада в приложното поле на тази разпоредба и следователно не се ползва от посочените в нея гаранции. Всъщност е изтекъл 30-дневният срок, който му е предоставен за целите на доброволното напускане, а приетата срещу него мярка за извеждане не е официално отложена.

131.

Следователно с този текст не се признават изрично гаранции в положение като разглежданото в спора по главното производство, при което извеждането на заинтересованото лице на практика е спряно по времето на съдебното производство ( 46 ).

132.

На второ място, считам, че предвидените от законодателя на Съюза в посочената разпоредба гаранции не покриват всички права, и по-специално правата, които ми се струват с най-голяма важност за времето, през което заинтересованото лице не разполага повече с източник на доходи и трябва да бъде изведено от територията на страната, а именно възможността да се храни, да се облича и да бъде настанено.

133.

Макар целостта на семейството да трябва да бъде запазена, достъпът до основните елементи на образователната система на малолетните или непълнолетните лица да бъде гарантиран, спешните медицински грижи и „основното лечение на болести“ да бъдат осигурени и специалните потребности на уязвимите лица да бъдат взети предвид, член 14, параграф 1 от тази директива не задължава изрично държавите членки да поемат разходите за задоволяване на основните ежедневни потребности извън медицинските потребности на заинтересованото лице.

134.

Следователно с Директива 2008/115 не се извършва дори и минимална хармонизация на правилата, уреждащи поемането от държавите членки на разходите за основните ежедневни потребности на тези мигранти. Поради това тази директива ясно се различава от Директива 2003/9, с която законодателят на Съюза е искал да задължи държавите членки да гарантират минимални условия за приемане на търсещите убежище лица до постановяване на решение, като покрият всички техни най-основни потребности.

135.

До този извод може да се достигне въз основа само на прочитането на съображение 12 от Директива 2008/115. Всъщност в това съображение законодателят на Съюза уточнява, че „основни[те] ежедневни потребности [на граждани на трети страни, които са в незаконен престой, но не могат все още да бъдат изведени], би следвало да бъдат определени съгласно националното законодателство“ ( 47 ). Използването на условно наклонение, и по-специално изборът на глагола „определям“ ясно показва желанието на законодателя на Съюза да предостави на държавите членки широка свобода на преценка по отношение на естеството на потребностите, които те трябва да задоволят (дори според мен определението за основни ежедневни потребности се налага от само себе си). Освен това в останалата част от текста на тази директива законодателят на Съюза не споменава нищо относно задоволяването на тези потребности.

136.

Тази формулировка се различава от предложената от Комисията в рамките на предложението за директива, с която се търси съгласуване на гаранциите, предоставяни на незаконно пребиваващи мигранти, с предвидените в рамките на Директива 2003/9.

137.

Всъщност съображение 8 от предложението за директива гласи следното:

„Следва да се вземе предвид положението незаконно пребиваващите лица, които не могат (все още) да бъдат изведени. Следва да се определят минимални стандарти, приложими към условията за престой на тези лица, като се извърши позоваване на разпоредбите на Директива 2003/9/ЕО на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище“ ( 48 ) .

138.

В член 13 от предложението за директива относно „[г]аранциите при връщане“ Комисията изрично се позовава на глави II и IV от Директива 2003/9, в които се предвижда по много по-конкретен и по-точен начин материалните условия за приемане, които държавите членки трябва да осигурят на търсещите убежище лица до постановяване на решение с цел, от една страна, да им се гарантира достойно и подходящо жизнено равнище, и от друга страна, да им се осигурят условия на живот, които са сравними с тези във всички държави членки ( 49 ). Тази разпоредба гласи следното:

„Държавите членки гарантират, че условията за пребиваване на граждани на трета страна, по отношение на които е отложено изпълнението на решението за връщане или които не могат да бъдат изведени поради основания, посочени в член 8 от настоящата директива, не са по-малко благоприятни от предвидените в членове 7—10, в член 15 и в членове 17—20 от Директива [2003/9]“ ( 50 ).

139.

По време на преговорите тези предложения за текст са изоставени, и по-специално всяко изрично позоваване на режима, предоставен на търсещите убежище лица с Директива 2003/9. Макар в новия член 14 от Директива 2008/115 да се повтарят част от гаранциите, предвидени в Директива 2003/9, от него въпреки това са отпаднали някои основни елементи, и по-специално гаранцията за достойно и подходящо жизнено равнище.

140.

Накрая и на последно място, член 14 от Директива 2008/115 е формулиран по начин, при който трудно се преценяват обхватът, формата и минималното равнище на обезщетенията, които трябва да се предоставят на заинтересованото лице.

141.

Всъщност в този член не се уточнява какви разпоредби държавите членки са длъжни да приемат, за да запазят целостта на семейството, и какъв вид разходи те следва да поемат по отношение на най-уязвимите лица, за да се отговори на специалните им потребности. Също така някои изрази, като отнасящите се до „основно лечение на болести“, са достатъчно широки, за да бъдат предмет на различни тълкувания и обхватът им да варира в отделните държави членки.

142.

С оглед на тези обстоятелства и противно на целта, посочена от законодателя на Съюза в съображение 12 от Директива 2008/115, положението на тези „граждани на трети страни, които са в незаконен престой, но не могат все още да бъдат изведени“ не може да се счита като „взе[то] под внимание“.

143.

В рамките на предложението си за резолюция относно намаляването на неравнопоставеността в здравеопазването в ЕС ( 51 ) Парламентът освен това констатира, че прогласеният в член 35 от Хартата справедлив достъп до здравеопазване за мигранти без разрешение за пребиваване не е гарантиран на практика или в законодателството. Така че той призовава държавите членки да гарантират, че мигрантите без документи имат право на справедлив достъп до здравно обслужване и че то им се предоставя реално и ги приканва да оценят дали е осъществима подкрепата за здравеопазването по отношение на нередовните мигранти, като въз основа на общите принципи се представи определение на основните елементи на здравеопазването съобразно определението в националното им законодателство.

144.

Извън представените от Парламента констатации настоящото дело разкрива друга действителност, тази на конкретното правно и материално положение, в което се намират мигрантите, докато бъдат изведени.

145.

Как на практика г‑н Abdida, който е в критично здравословно състояние, задоволява най-елементарните си потребности, след като на 7 юли 2011 г. е подал жалба пред Съвета по споровете във връзка с режима на чужденците, тоест от 3 години насам?

146.

Той пребивава незаконно на белгийска територия от 29 юни 2011 г., това е датата, на която органите са го уведомили за задължението му да напусне територията на страната и са го заличили от регистъра на чужденците. Следователно до произнасянето по законосъобразността на обжалваното решение присъствието му на територията на практика е толерирано от органите. Както обаче видяхме, тази процедура е дълга и продължава много месеци, дори няколко години, през които заинтересованото лице е несигурно не само относно възможното си извеждане, но то вече не е защитено от евентуално арестуване, тъй като поради незаконното пребиваване може да му бъде наложена наказателноправна санкция.

147.

Очевидно този статут определя степента на достъп до работа, до жилище и до социални и медицински обезщетения, която в случая е почти нулева. Г‑н Abdida е изключен от редовния пазар на труда, което води до липса на доходи, за да задоволи потребностите си, и по-специално да се храни, да се облича и да бъде настанен. Безспорно той е изправен пред големи трудности, за да получи достъп до жилище, тъй като отдаването под наем на жилище на незаконно пребиваващ мигрант също така може да бъде противоправно. Освен това той има само частичен достъп до социална помощ, защото съгласно приложимото национално право достъпът до нея е ограничен до предоставянето на спешна медицинска помощ.

148.

Очевидно е, че това фактическо положение може да постави заинтересованото лице в положение на бедност и пряко засяга зачитането на основните му права. Освен това ЕСПЧ в постоянната си съдебна практика приема, че недостатъчните доходи при определени особени обстоятелства могат да доведат до опасност за живота и физическото здраве на лицето, както и до опасност от нечовешко или унизително отношение в противоречие с членове 2 и 3 от ЕКПЧ ( 52 ).

149.

Макар да се придържам към текста на член 14 от Директива 2008/115, не мисля, че би било логично да се задължават държавите членки да предоставят спешна медицинска помощ, ако при обстоятелства като разглежданите по главното производство, по никакъв начин не се поемат разходите за задоволяване на най-елементарните потребности на заинтересованото лице. Също така според мен не е логично държавите членки да се задължат да гарантират целостта на семейството или пък основното образование на децата, без това да включва задължение да се осигури прехрана на тези лица и да им се осигурят човешки и достойни условия за живот.

150.

Също така не смятам, че е подходящо и справедливо гражданин на трета страна, чието пребиваване на територията на страната до разглеждане на жалбата му е толерирано, да бъде третиран по по-неблагоприятен начин от гражданин на трета страна, който е задържан съгласно член 15 от Директива 2008/115. Макар последният с оглед на поведението му наистина да е лишен от свободата си на движение, той все пак е настанен в специализиран център за задържане, който по принцип покрива всичките му основни потребности, включително правна помощ, както и поемане на социалните и медицински разходи, и то през период, който може да продължи до 18 месеца. Трябва обаче да се констатира, че в положение като разглежданото по главното производство, при което заинтересованото лице също остава „до извеждането“ му, не се осигурява покриване на неговите потребности.

151.

Също така не смятам, че е логично да се изисква от държавите членки да осигурят ефективност на правните средства за защита, и по-специално да предвидят жалба с автоматично суспензивно действие срещу решението за извеждане, ако до постановяване на съдебното решение мигранът не може достойно да се храни, да бъде настанен и да се облича.

152.

Накрая, не бива да се забравя, че непоемането на разходите за най-елементарните потребности на мигрантите засилва тяхното маргинализиране. Обстоятелството, че гражданин на трета страна, който е подал жалба, е лишен през толкова дълъг период от време до извеждането си от покриване на най-основните му потребности, създава опасност той да бъде принуден да напусне територията на приемащата държава и да отиде в друга държава членка, като така засили вторичното движение на незаконни мигранти и по този начин незаконната имиграция в границите на Съюза. Също така това положение може да го накара да се отзове не в положение на незаконно или нелегално пребиваващ, тъй като той вече се намира в такова положение, а да извърши криминално престъпление, за да задоволи потребностите си. Явно тези обстоятелства са доста далеч от целта, посочена от законодателя на Съюза в съображение 4 от Директива 2008/115, според която следва да се „установят ясни, прозрачни и справедливи правила с цел установяване на ефективна политика на връщане като необходим елемент на една добре ръководена миграционна политика“ ( 53 ).

153.

Прилагането на Директива 2008/115 по начин, при който се достига до такива несъответствия и нередности, очевидно не позволява да се гарантира полезното ѝ действие.

154.

Следователно обхватът на посочените в член 14 от тази директива гаранции трябва да се тълкува във връзка с целта ѝ, която, както припомних, е да се установят ясни и справедливи правила с цел установяване на политика на връщане, която е не само ефективна, но която позволява да се осигури съгласно ръководния принцип, изразен от законодателя в член 1 от посочената директива, зачитане на ценностите, прогласени от Хартата.

155.

Зачитането на човешкото достойнство и на правото на живот, на неприкосновеността на личността и закрилата на здравето, прогласени съответно в членове 1, 2, 3 и 35 ( 54 ) от Хартата, както и забраната за нечовешко и унизително отношение, прогласена в член 4 от Хартата, според мен не допускат в положение като разглежданото по главното производство незаконно пребиваващ гражданин на трета страна, чието извеждане на практика е спряно в очакване на разглеждането на жалбата му, да бъде лишен от възможността да се покрият основните му ежедневни потребности.

156.

Задоволяването на най-елементарните потребности според мен е основно право, което не може да зависи от правното положение на заинтересованото лице.

157.

Макар степента на това поемане на разходи да трябва да бъде определена от всяка от държавите членки, и то като се вземе предвид предоставеното им от Директива 2008/115 право на преценка, струва ми се, че това поемане на разходи трябва да бъде достатъчно, за да гарантира на заинтересованото лице прехрана, както и жизнено равнище, достойно и подходящо за здравето му, като по-специално му се позволи да разполага с подслон и като при необходимост се вземат предвид неговите специални потребности ( 55 ).

158.

С оглед на тези обстоятелства считам, че член 14 от Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която ограничава по отношение на незаконно пребиваващи граждани на трета страна, подали жалба срещу решението за връщане, поемането на разходите за основните им ежедневни потребности единствено до спешната медицинска помощ. При това положение и по време на цялото времетраене на съдебното производство държавата членка е длъжна да гарантира поемане в достатъчна степен на основните ежедневни потребности на заинтересованото лице по начин, при който да се осигури прехраната му, както и жизнено равнище, достойно и подходящо за здравето му, като по-специално му се позволи да разполага с подслон и при необходимост се вземат предвид неговите специални потребности.

159.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на Cour du travail de Bruxelles по следния начин: