1. 

Настоящото дело се вписва в контекста на предлагането на договори за потребителски кредити на суми, изразени в чуждестранна валута. Използването на подобен вид договори, което представлява относително обичайна практика в някои държави — членки на Европейския съюз, и което prima facie може да бъде определено като привлекателно от гледна точка на кредитополучателите поради прилагането на по-нисък лихвен процент от обичайния, вследствие на международната финансова криза от края на 2000 г., се оказа проблематично за много частни лица поради същественото обезценяване на някои валути спрямо посочената чуждестранна валута (по-специално швейцарския франк). Тези частни лица се оказват длъжни да плащат месечни вноски в местна валута, значително по-високи от това, което би трябвало да изплащат, ако вноската беше изчислена въз основа на установения съгласно исторически данни обменен валутен курс, приложим към момента на отпускане на заема. Наблюдаваните проблеми са с такъв обхват, че непряко засягат в значителна степен банковия сектор в някои държави членки ( 2 ).

2. 

При все това въпросите, които Kúria (Унгария) поставя в настоящия случай, не се отнасят непосредствено до съвместимостта на тази практика ( 3 ) с правото на Съюза или пък до това дали разпоредбите на договорите за потребителски кредити могат или трябва да бъдат обявени за неравноправни само поради обстоятелството, че са предоставени в чуждестранна парична единица, а до това дали и в каква степен договорните клаузи, определящи приложимите обменни курсове съответно при отпускане и погасяване на заема, са от вида на освободените съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО ( 4 ) от преценката за техния евентуален неравноправен характер, доколкото, първо, те спадат към основния предмет и/или към съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, и второ, изразени са с ясен и разбираем език. Запитващата юрисдикция иска от Съда да установи и евентуално какви последици по силата по-конкретно на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 националният съд следва да изведе при наличието на договорни клаузи, които той следва да квалифицира като неравноправни.

3. 

Макар поставените въпроси до голяма степен да имат новаторски характер, тъй като с тях се цели уточняване на обхвата на понятията, посочени в т.нар. клауза за изключване по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, отговорът трябва задължително да се впише в логиката на съдебната практика в областта на защитата на потребителите. В този смисъл считам, че в конкретния случай следва да се постигне равновесие между, от една страна, преследваната с Директива 93/13 цел за защита на потребителите, и от друга страна, посочената в член 4, параграф 2 от тази директива възможност да бъдат спазени в определена степен принципите на автономия на волята и свободата на договаряне. С оглед на изключителния казуистичен характер на въведената с тази директива система следва да се отчита по-основно необходимостта да се остави на националния съд задачата да определи дали разглежданите от него договорни клаузи са от вида на тези, които подлежат на преценка за неравноправния им характер.

4.

Дванадесето и деветнадесето съображение от Директива 93/13 гласят:

„като има предвид, че при настоящото си състояние националните законодателства допускат само частична хармонизация; като има предвид, че по-специално в […] директива[та] се разглеждат само условия, които не се договарят индивидуално; като има предвид, че държавите членки следва да имат възможността с оглед на Договора [ЕИО] да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в […] директива[та];

[…]

като има предвид, че по смисъла на […] директива[та], преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват [основния] предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги; като има предвид, че [основния] предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия […]“.

5.

В член 3 от тази директива се предвижда следното:

„1.   В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

[…]

3.   Приложението съдържа примерен и неизчерпателен списък на клаузи, които се смятат за неравноправни“.

6.

Член 4 от Директива 93/13 гласи следното:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7.

Съгласно член 6, параграф 1 от същата директива:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

8.

В точка 1, букви й) и л) от приложението към Директива 93/13 относно условията, посочени в член 3, параграф 3 от същата, е посочено, че „условията, които имат за предмет или резултат […] й) даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, което е посочено в самия договор; […] л) […] разрешава […] на доставчика на услугите да увеличава цената [си], без […] да даде съответното право на потребителя да се откаже от договора, в случай че смята окончателната цена за твърде висока спрямо първоначално договорената при сключване на договора“.

9.

В точка 2, буква б) от същото приложение е посочено, че „буква й) не възпрепятства условията, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото да промени изплащания от потребителя или получаван от него лихвен процент, или размера на други такси за финансови услуги без предизвестие при наличие на основателна причина, когато доставчикът е задължен по договора да известява другата страна или страни за това при първа възможност, а последните са в правото си незабавно да прекратят договора;“ и в буква г), че „буква л) не възпрепятства условия по индексиране на цената, когато последните са законосъобразни, при условие че методът на променяне на цените е описан изрично“.

10.

Член 209 от унгарския граждански кодекс в редакцията му, приложима към датата на сключване на разглеждания в главното производство договор за заем, е предвиждал:

„1.   Общите условия в потребителските договори, както и клаузите в тези договори, които не са индивидуално договорени, са неравноправни, когато в нарушение на изискването за добросъвестност и справедливост едностранно и неоснователно определят договорните права и задължения на страните в ущърб на страната, която не е формулирала клаузите на договора.

2.   Когато се установява дали дадена клауза е неравноправна, трябва да бъдат разгледани всички обстоятелства, които са били налице и са довели до сключването на договора, както и вида на договорената услуга и връзката на тази клауза с други договорни клаузи или с други договори.

[…]

4.   Разпоредбите относно неравноправните договорни клаузи не се прилагат към договорните клаузи, които определят основния предмет на договора, нито към тези, които определят равновесието между основната и насрещната престация.

[…]“.

11.

Считано от 22 май 2009 г., член 209, параграфи 4 и 5 от унгарския граждански кодекс са изменени, както следва:

„4.   Общите условия в потребителските договори, както и клаузите в тези договори, които не са индивидуално договорени, също имат неравноправен характер, единствено поради обстоятелството че не са изразени на ясен и разбираем език.

5.   Разпоредбите относно неравноправните договорни клаузи не се прилагат към договорните клаузи, които определят основния предмет по договора, нито към тези, които определят равновесието между основната и насрещната престация, стига тези клаузи да са изразени на ясен и разбираем език“.

12.

Съгласно член 237 от същия кодекс:

„1.   В случай че договорът е недействителен, следва да се възстанови положението преди неговото сключване.

2.   Ако не може да се възстанови положението преди сключването на договора, съдът обявява договора за приложим за периода до постановяване на неговото решение. Недействителен договор може да се обяви за действителен, ако бъде отстранена причината за недействителността, по-специално в потребителски договори, в които липсва явно равновесие между престациите на страните, с отстраняване на непропорционалното предимство. В тези случаи следва да се нареди възстановяване на престацията, която евентуално е направена без насрещна престация“.

13.

Член 239 от унгарския гражданския кодекс предвижда:

„1.   Частичната недействителност на договор води до пълното му опорочаване, ако страните не биха го сключили без недействителната част. Със закон може да се предвиди друго.

2.   Частичната недействителност на потребителски договор води до пълното му опорочаване, ако този договор не може да се изпълни без недействителната част“.

14.

Съгласно член 239/А, параграф 1 от този кодекс:

„Страните могат да поискат от съда обявяване на недействителността на договора или на някоя от неговите клаузи (частична недействителност), без да е необходимо да искат прилагане на последиците, свързани с тази недействителност“.

15.

На 29 май 2008 г. г‑н Kásler и г‑жа Káslerné Rábai (наричани по-нататък „ищците по главното производство“) сключват с OTP Jelzálogbank Zrt (наричано по-нататък „ответник по главното производство“) договор, наименуван „потребителски кредит във валута, обезпечен с ипотека върху недвижим имот“.

16.

В съответствие с клауза I/1 от договора ответникът по главното производство предоставя на ищците по главното производство сумата от 14400000 HUF, като е уточнено, че „изчисляването на сумата на заема във валута се извършва по прилагания от банката курс купува за тази валута, който е в сила в деня на отпускането на средствата“. В съответствие с условията от клауза I от договора ищците по главното производство се уведомяват, че „след отпускането на средствата сумата по заема, свързаните с него лихви и административни разходи, както и лихвите за забава и другите разходи се изчисляват в чуждата валута“. Равностойността в швейцарски франкове (CHF) на горепосочената сума в унгарски форинти възлиза на 94240,84 CHF по обменния курс купува, прилаган от ответника по главното производство към деня на отпускането на средствата. Ищците по главното производство трябва да върнат заема за период от 25 години посредством месечни вноски, изискуеми на четвъртия ден на всеки месец.

17.

В съответствие с клауза II от договора по заема е определен номинален лихвен процент в размер на 5,2 %, към който се добавят административни разходи за управление в размер на 2,04 %, така че годишният процент на разходите възлиза на 7,43 % към датата на сключване на договора.

18.

Накрая, съгласно клауза III/2 от договора „заемодателят определя в унгарски форинти размера на всяка вноска по кредита въз основа на прилагания от банката обменен курс продава за [чуждестранната] валута в деня, предшестващ падежа“.

19.

Ищците по главното производство предявяват иск срещу ответника по главното производство, в който твърдят, че клауза III/2 има неравноправен характер. Според тях тази клауза предоставя едностранно и неоснователно предимство на банката по смисъла на член 209 от унгарския граждански кодекс, тъй като ѝ позволява да изчислява месечните вноски на базата на прилагания от нея валутен курс продава.

20.

Съдът, разгледал делото като първа инстанция, уважава предявения иск. По-късно решението му е потвърдено от въззивната инстанция. В решението си тя приема по-специално че в рамките процедура по отпускане на заем, като разглежданата в главното производство, банката не предоставя чуждестранни валути на разположение на клиента, и освен това не му предоставя никаква финансова услуга, свързана с покупката или продажбата на чуждестранни валути, поради което банката не може да прилага за целите на погасяването на заема курс, който е различен от курса, прилаган към датата на отпускането му. Също така тази юрисдикция приема, че оспорваната клауза не е изразена на ясен и разбираем език, тъй като не позволява да се узнаят съображенията, поради които е възприет различен метод на изчисляване на размера на предоставената сума и на размера на погасителните вноски по заема.

21.

Ответникът по главното производство подава жалба срещу въззивното решение.

22.

Той твърди по-специално че доколкото му позволява да получи доходи, които представляват насрещната престация, дължима по заема в чуждестранна валута, отпуснат на кредитополучателите, и служи за покриване на разходите, свързани с операциите, извършени от кредитната институция за закупуването на валутата на пазара, спорната клауза попада в приложното поле на изключението, предвидено в член 209, параграф 4 от унгарския гражданския кодекс, поради което не следва да се преценява нейният неравностоен характер на основание член 209, параграф 1 от посочения кодекс.

23.

Обратно, ищците по главното производство твърдят, че подобна преценка е необходима. По-конкретно те заявяват, че банката не може да изтъква срещу тях особеностите на банковите практики и не може да прехвърля върху тях разходите си, възникнали при тези практики. При положение че съгласието на кредитополучателите се отнася до отпускане на заем в унгарски форинти, е недопустимо да се смесват приходите на банката с предоставения заем. Впрочем според тях оспорваната клауза е неясна.

24.

В този контекст запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните въпроси:

25.

Писмени становища представят ответникът по главното производство, унгарското, чешкото, германското, гръцкото, италианското и австрийското правителство, както и Европейската комисия. В проведеното на 5 декември 2013 г. съдебно заседание участие вземат ответникът по главното производство, унгарското и германското правителство и Комисията.

26.

Преди да се разгледат един по един поставените въпроси, следва да се направят някои предварителни пояснения относно смисъла (ratio legis) и обхвата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13.

27.

Несъмнено член 4, параграф 2 от Директива 93/13 представлява израз на възможността да се вземат предвид автономията на волята и свързана с пазарната икономика свобода на договаряне на страните.

28.

Тази разпоредба свързва прилагането на правилото за установяване на изключение, с което се избягва преценката на неравноправния характер на някои договорни клаузи, с изпълнението на две кумулативни условия: първо, въпросните клаузи трябва да се отнасят до „основния предмет на договора“ или до „съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, и на второ място, клаузите трябва да са „изразени на ясен и разбираем език“.

29.

Както е видно от документите, предшествали приемането на Директива 93/13 ( 6 ), текстът на приетата директива за борба с неравноправните клаузи се оказва не толкова амбициозен като първоначалното предложение на Комисията ( 7 ), тъй като е трябвало да бъде постигнат компромис между целта за защита на потребителите и сближаването на законодателствата на държавите членки в областта на неравноправните клаузи, от една страна, и принципите на автономия на волята и свобода на договаряне, от друга страна, които са установени в достатъчна степен в правните традиции на повечето държави членки в областта на облигационното право.

30.

Струва ми се, че по същество този компромис е изразен основно по два начина.

31.

На първо място, и противно на предложението на Комисията за съставяне на изчерпателен списък на клаузите, които автоматично трябва да бъдат считани за неравноправни, списъкът в приложението към Директива 93/13 има само насочващ характер.

32.

На второ място, трябва да се отбележи по-специално че в тази директива са посочени само, от една страна, клаузите, които не са индивидуално договорени (член 3 от Директива 93/13), и от друга страна, клаузите, различни от свързаните с определянето на основния предмет на договора или със съответствието на цената и възнаграждението (член 4, параграф 2).

33.

Що се отнася до разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, от приетата на 22 септември 1992 г. обща позиция става ясно, че тя е била добавена с цел да се изключи „всичко, което произтича директно от свободата на договаряне на страните“. С други думи, изразено е желание същественото съдържание на договорните отношения (essentialia negotii) да не се засяга, ако е изразено на ясен и разбираем език.

34.

Въвеждането на подобна разпоредба обаче би могло да изглежда странно поради няколко основания.

35.

Най-напред, учудващо е това, че Директива 93/13, която най-напред има за цел защитата на потребителя, в същото време изключва възможността разпоредбите, които не са договорени между страните и които са част от „същественото съдържание“ на договора, да могат да бъдат преценявани с оглед на неравноправния им характер ( 8 ). Това безспорно се обяснява с факта, че някои държави членки са избрали да повишат осигурената от Директива 93/13 степен на защита, като не са възприели в актовете за транспонирането ограничението по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 ( 9 ).

36.

По-нататък, ако се обърне внимание на ясно изразеното желание в документите, предхождащи приемането на Директива 93/13, да се отреди известна роля на автономията на волята и свободата на договаряне, би възникнал въпросът за ratio legis на тази разпоредба. При положение че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 при всички случаи не са визирани индивидуално договорените клаузи, член 4, параграф 2 от същата директива урежда област, в която свободата на договаряне не е напълно изразена.

37.

Този парадокс бе отчасти разрешен от Съда в Решение по дело Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, посочено по-горе, с което са направени важни уточнения относно функцията на член 4, параграф 2 във въведената с Директива 93/13 система за защита.

38.

Най-напред следва да се припомни, че с Директива 93/13 се извършва само минимална и частична хармонизация на националните законодателства относно неравноправните клаузи, като същевременно на държавите членки се признава възможността да гарантират по-висока от предвидената в Директивата степен на защита на потребителите, като след това Съдът е постановил, че посочената разпоредба няма за цел да определи материалното приложно поле на Директива 93/13, а единствено да определи правилата и обхвата на контрола по същество на клаузите, които не са договорени индивидуално и описват основни престации по договорите, сключени между продавач или доставчик на услуги и потребител. Накрая, като отрича императивния характер на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, Съдът стига до заключението, че член 4, параграф 2 и член 8 от посочената директива трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда съдебен контрол на неравноправния характер на договорните клаузи, отнасящи се до определянето на основния предмет на договора или до съответствието между цената и възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените услуги, от друга страна, дори когато тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език. Всъщност, като дава възможност за пълен съдебен контрол на неравноправния характер на клаузи като посочените в член 4, параграф 2 от Директивата, съдържащи се в договор, сключен между продавач или доставчик на услуги и потребител, националното законодателство позволява, в съответствие с член 8 от същата, да се осигури на потребителите по-високо от установеното в нея ниво на ефективна защита ( 10 ).

39.

Следвайки вече постановеното от Съда и както ще представя в хода на изложението, съвкупността от тези елементи би трябвало да позволи определянето на посочените в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 правни понятия въз основа на самостоятелни критерии ( 11 ), различни от подходите, които евентуално са възприети на национално равнище.

40.

Първо, това означава, че критериите, позволяващи да се определи основният предмет или съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, трябва, независимо от правото на преценка, с което разполага сезираният национален съд, да бъдат ясно определени.

41.

Второ, посоченото в Директива 93/13 изискване за изразяване на „ясен и разбираем език“ трябва да отчита обстоятелството, че макар да е в разумни граници наблюдателен и съобразителен, потребителят се намира в по-слаба позиция от продавачите или доставчиците, с които сключва договори. Яснотата и разбираемостта не трябва да се свеждат до чисто формален или езиков аспект, а да се има предвид информационната асиметрия, с която се характеризират отношенията между потребителя и продавача или доставчика.

42.

Именно в светлината на всички тези съображения ще разгледам поставените от запитващата юрисдикция въпроси.

43.

С първия си преюдициален въпрос Kúria по същество иска да се установи дали неравноправният характер на договорната клауза относно разликата между обменните курсове, приложими съответно при отпускане и погасяване на кредита, която не е била индивидуално договаряна, може да бъда разглеждан по същество и дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 допуска подобна клауза да се отнася към определянето на основния предмет на договора или към съотношението качество/цена на престацията.

44.

Най-общо Съдът е приканен да определи дали всеки елемент от платимата от заемателя в парична сума насрещна престация представлява клауза, определяща „основния предмет на договора“, или освен предоставянето на кредита единствено заплащането на лихвите спада към основния предмет на договора (първи аспект). В хипотезата, в която последното твърдение е вярно, възниква и въпросът дали задължението за плащане, произтичащо от разликата между обменните курсове, трябва да бъде считано за част от „възнаграждението“ в съответствие с втората хипотеза в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 (втори аспект).

45.

Припомням, че в горепосоченото решение по дело Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid Съдът вече е приел, че с член 4, параграф 2 от Директива 93/13 се цели определянето на „основни[те] престации по договорите“, сключени между продавач или доставчик на услуги и потребител ( 12 ). За сметка на това, той не е имал повод да определи дали спорната клауза наистина се отнася до основните престации.

46.

В това отношение не трябва да се забравя, че в крайна сметка само националните юрисдикции определят коя е основната престация по даден договор. Тази преценка несъмнено включва изчерпателно разглеждане на съответния договор, както и на всички фактически и правни обстоятелства към момента на сключването му ( 13 ).

47.

При все това Съдът може, при упражняване на предоставеното му от член 267 ДФЕС правомощие да тълкува правото на Съюза, да изведе общи критерии за определяне на понятията от Директива 93/13 ( 14 ).

48.

В настоящия случай това се налага, още повече че в тази област явно се открояват няколко тенденции, по-конкретно във връзка със сключването на договорите за кредит. Според първата тенденция, следвана по-специално от Supreme Court (Обединеното кралство) ( 15 ), няма основание да се прави разграничение между основните елементи на цената („core terms“) и разноските, които могат да се дължат при наличие на определени обстоятелства („incidental terms“), и следователно всички задължения за плащане във връзка с престацията отговарят на критериите на изключението, посочено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Обратно, германските юрисдикции, както и голяма част от германската доктрина, изглежда възприемат доста по-ограничителен подход в това отношение ( 16 ).

49.

Считам, че при определянето на основния предмет на даден договор съдът има задачата да реши във всеки конкретен случай коя е престацията или престациите, която или които обективно трябва да се счита(т) за основни в общата структура на договора. Тази преценка, която не може да се извършва по абстрактен начин, не се свежда само до разглеждане на параметрите, които характеризират даден договор от гледна точка на националното право, а трябва да се вземат предвид особеностите, произтичащи от самия текст на договора.

50.

Впрочем явно основният предмет на даден договор по принцип съдържа множество неотделими една от друга характеристики и подобен договор не би могъл да бъде определен в достатъчна степен с позоваване на една част от очакваната стока или услуга.

51.

За да онагледя тезата си, ще използвам пример с договор за продажба на лек автомобил. Основният предмет на договора не се отнася до кое да е превозно средство, а трябва да се определи като сочещ превозно средство от определена марка, с дадени технически характеристики и което отговаря на определени естетически критерии.

52.

В областта на договор за предоставяне на услуги е възможно да се използва като пример договор за пакетно пътуване, сключен между потребител и туроператор. Макар и абстрактно с оглед на приложимото национално право и практика да може да се приеме, че безспорно част от същественото съдържание на договора е не само транспортната услуга, но и предоставянето на договорените нощувки, при това положение не би могло да се приеме, че една от тези две престации е по-важна или има второстепенен характер спрямо другата. Тези два аспекта несъмнено са част от основния предмет на разглеждания договор.

53.

Също така, за да се направи извод, че клауза на договор не е част от основния предмет на същия, сезираният със спора национален съд следва във всеки конкретен случай да определи дали тази клауза по един или друг начин обективно спомага за определяне в търговски или правен аспект на основните му характеристики. В този смисъл съдът следователно има задачата да определи дали посочената клауза е вътрешноприсъща част от характеризиращите договора престации, така че при отсъствието на подобна клауза договорът изгубва една от основните си характеристики и дори не може да бъде изпълнен въз основа на оставащите договорни клаузи.

54.

В конкретния случай с оглед на предоставяне на полезен отговор на запитващата юрисдикция следва да се посочат елементите с цел да се определи кои могат да са „основните престации“ по договор за кредит.

55.

Ето защо в продължение на посоченото по-горе трябва да се вземат предвид не само взетите от приложимото национално право елементи, но също така и тези, които са характерни за разглеждания договор.

56.

Най-общо договорът за потребителски кредит може да бъде определен като споразумение, по силата на което заемодателят предава на заемателя определена парична сума, като последният се задължава да я върне, а в случай че се отнася до договор за лихвоносен заем, да заплати лихви на заемодателя.

57.

Това определение в по-голямата си част съответства на възприетото в правото на Съюза, например в Директива 2008/48/ЕО относно договорите за кредит ( 17 ), но също така и на определението от релевантното национално право, в случая — унгарското право. Всъщност съгласно член 523, параграф 1 от унгарския граждански кодекс под договор за кредит се разбира споразумението, с което финансова организация се задължава да предостави на разположение на заемателя определена парична сума, която той се задължава да върне в съответствие с предвиденото в договора. Член 523, параграф 2 от унгарския граждански кодекс изрично посочва като насрещна престация само заплащането на лихвите.

58.

Ако номиналният лихвен процент е част от самата същност на даден договор за кредит, допустим ли е механизъм, който позволява на заемодателя да изчислява месечните вноски въз основа на обменния курс на чуждестранна валута?

59.

Наистина, може да се поддържа идеята, че понятието за клауза, която определя „основния предмет на договора“, трябва да се схваща в много тесен смисъл, и че в договор за кредит всеки един от елементите от насрещната престация, дължим в парична сума от заемателя в разглежданата схема, не може да се разглежда като част от основния предмет на договора. Всъщност може да се направи разграничение между договорните клаузи относно определянето на лихвения процент, който е свързан с основния предмет на договора, и разпоредбите, които се отнасят, в зависимост от механизма за отпускане на разглеждания заем, до допълнителни или съпътстващи разходи.

60.

При все че подобно общо схващане трудно може да се оспори, когато става въпрос за договор за кредит в широк смисъл, никак не съм убеден, че то е валидно във всички случаи, и по-специално по отношение на договор за кредит, определен като „потребителски кредит във валута, обезпечен с ипотека върху недвижим имот“.

61.

Ако се съгласим с идеята, че понятието за основен предмет на договора трябва да включва всичко това, което страните са определили като такова с ясните клаузи на договора, доколкото с тази идея се обхващат всички основни задължения, които трябва да бъдат взети предвид като насрещна престация по предоставената или предоставените престации ( 18 ), струва ми се неуместно предметът на договора да се сведе до клаузите относно определянето на номиналния лихвен процент.

62.

При договор за заем на сума, изразена в чуждестранна валута, клаузата, която определя приложимите обменни курсове, по всяка вероятност е част от основния предмет на договора, тъй като по всичко личи, че тя представлява една от основните характеристики, доколкото при липса на посочената клауза изпълнението на договора е поставено под въпрос ( 19 ). Считам, че тя се разграничава ясно от механизма за определяне на разходите за пощенски записи, разглеждан в дело Invitel ( 20 ), или също така от клаузата за мораторна лихва, разглеждана в горепосоченото решение по дело Banco Español de Credito.

63.

Всъщност механизмът за отпускане на заем в чуждестранна валута има множество аспекти, които по принцип са неотделими едни от друг. Първо, заемът, който в конкретния случай е отпуснат и погасен в местна валута, при всички случаи е посочен в чуждестранна валута. Второ, приложимият лихвен процент, който се изчислява върху сумата на заема в чуждестранна валута, обикновено е по-нисък от прилагания за заем в местна валута. Трето, изплащането на месечните вноски се извършва в местна валута в зависимост от приложимия към момента на плащанията обменен курс ( 21 ).

64.

Това тълкуване не накърнява идеята, че с оглед на императивното изискване за защита на потребителите националният съд трябва, в рамките на възможното, да предпочете сравнително тясно тълкуване на понятието за основен предмет на договора. Подходът, който трябва да бъде възприет при определяне на понятието за основен предмет на договора по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, трябва да води до изключване на разпоредбите, които имат второстепенен или допълнителен характер в структурата на договора, а не на тези, които се отнасят до една или повече характеризиращи го основни престации.

65.

С оглед на всички изложени съображения не би могло да се изключи, че в договор за заем като разглеждания по главното производство клаузата, определяща приложимия обменен курс, спада към основния предмет на договора, тъй като представлява един от стълбовете на договор, чиято сума е изразена в чуждестранна валута.

66.

В случай че Съдът реши да не приеме последното заключение, следва да се определи дали задължението за плащане, произтичащо от разликата между курс купува и курс продава на валутата, може да бъде считано за елемент, които е свързан със съотношението качество/цена на предоставената услуга.

67.

Без да се прави задълбочен анализ, в случая може да се приеме, че въпросната практика неминуемо се отнася до един от елементите на цената, така че върху нея би могъл да се извърши контрол по същество в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 93/13 само ако формулировката на въпросната клауза не е ясна, нито е изразена на разбираем език.

68.

Трябва обаче да не се забравя, че не се имат предвид всички елементи от цената, а само съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и насреща доставените стоки или услуги, от друга страна. Както обаче става ясно от доклада на Комисията относно приложението на Директива 93/13 ( 22 ), клаузите, с които се определя начинът на изчисляване или условията за промяна на цената, подлежат изцяло на контрола по посочената директива.

69.

Струва ми се, че втората хипотеза на изключване, посочена в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, се отнася до изключително редките случаи, при които предвид липсата на тарифа ( 23 ) може да се установи почти математическо съотношение между качеството на предоставената престация и съответното ѝ възнаграждение.

70.

Що се отнася до договорните клаузи по договор за заем на сума, изразена в чуждестранна валута, в който се предвижда, че се прилага курс купува на валутата към момента на отпускане на заема и курс продава към момента на погасяване на посочения заем, проблематиката е разгледана по-долу.

71.

Ако банката не предлага специална услуга на клиента, какъвто изглежда е случаят по главното производство, а позоваването на чуждестранната валута представлява само единица мярка за стойността, може да се приеме, че тази разлика между покупната и продажната цена на чуждестранната валута не е адекватна насрещна престация и че може да се прецени дали съответната договорна клауза има неравноправен характер. За сметка на това, ако се окаже, че има директна връзка между, от една страна, съществуващата разлика между курс купува и курс продава, и от друга страна, качеството на предоставената услуга, което явно трябва да се изключи предвид променливия характер на тази разлика, клаузите относно тази разлика не биха могли да бъдат преценявани от гледна точка на техния неравноправен характер.

72.

С оглед на всички тези съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че при договор за заем на сума, изразена в чуждестранна валута, но на практика предоставена в националната парична единица и която потребителят трябва да върне изключително в националната парична единица, договорната клауза относно вида на обменния валутен курс (купува или продава), която не е била индивидуално договорена, може да се разглежда като част от основния предмет на договора, когато от същия ясно следва, че тази клауза представлява съществен елемент от него. Обратно, разликата между обменния валутен курс купува и обменния валутен курс продава на валутата не може да се счита за възнаграждение, чието съответствие с предоставената услуга не може се разглежда с цел да се прецени неговият неравноправен характер.

73.

Отговорът на втория въпрос, който се отнася до изискването клаузите, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, да бъдат изразени на ясен и разбираем език, има смисъл само ако се приеме, че на първия въпрос трябва да се отговори утвърдително. Всъщност, както вече посочих по-горе, не е изключено в случай на договор за заем на сума, изразена в чуждестранна валута, клаузите, които определят приложимите обменни курсове при погасяване и отпускане на заема, да спадат по-специално към основния предмет на договора.

74.

На първо място и още преди да разгледа по същество поставения въпрос, Съдът трябва да определи дали изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага даже в хипотезата, при която посоченото изискване не е възприето в националните разпоредби.

75.

Всъщност запитващата юрисдикция подчертава, че според ответника е било невъзможно за сезирания със спора съд да разгледа въпроса дали оспорваните клаузи са изразени на ясен и разбираем език, защото към датата на сключване на разглеждания договор за кредит член 209, параграф 4 от унгарския граждански кодекс не е съдържал подобно изискване.

76.

В това отношение считам, че от установената практика на Съда относно задължението за съответстващо тълкуване, което важи и по отношение на националните юрисдикции при спорове от хоризонтален тип ( 24 ), ясно следва, че националната юрисдикция, от която се иска да тълкува националното си право, следва да направи това, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на Директива 93/13, за да постигне преследваната от нея цел ( 25 ).

77.

Това задължение за съответстващо тълкуване се налага в по-голяма степен, доколкото Съдът е посочил значението на изискването за изразяване на ясен и разбираем език, залегнало в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, като е постановил, че за да се гарантират конкретно преследваните от Директива 93/13 цели за защита на потребителите, всяко транспониране на член 4, параграф 2 трябва да бъде пълно, така че забраната за преценка на неравноправния характер на клаузите да се отнася единствено до тези, които са изразени на ясен и разбираем език ( 26 ).

78.

От това следва, че сезираният със спора национален съд може (и дори трябва) да провери дали въпросните клаузи отговарят на посоченото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 изискване за прозрачност, при това независимо от въпроса дали това изискване е било изрично вписано в приложимото национално право към датата на сключване на спорния договор за заем.

79.

На второ място, възниква въпросът дали изискването договорните клаузи, отнасящи се до основния предмет или до съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, да са изразени на „ясен и разбираем език“, за да се избегне преценката на неравноправния им характер, се отнася само до формалния и езиков аспект на клаузата, или в по-широк контекст то се отнася и до икономическите последици, които са свързани с прилагането на спорната договорна клауза или отношението ѝ с други клаузи.

80.

По логиката на изложеното от мен обаче следва, че ако защитата на потребителя като уязвима страна неминуемо налага ясно и обективно тълкуване на понятията за основен предмет и цена, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, в същото време тя налага и изискването за прозрачност да се тълкува разширително. Както подчертава Комисията, предвид положението на по-слаба страна, в което се намира потребителят спрямо продавача или доставчика по отношение на степента си на информираност, за него може да е трудно да прецени правилно последиците от някои договорни клаузи, независимо от обстоятелството, че същите са изразени ясно от езикова гледна точка.

81.

Поради това разглеждането на изискването за яснота и разбираемост на дадена клауза не трябва да се свежда само до нейната формулировка. Ясният и разбираем характер на договорна клауза трябва да се преценява въз основа на това дали тя гарантира на потребителя, че той разполага с информацията, с помощта на която ще бъде в състояние да прецени предимствата и недостатъците от сключването на даден договор и свързания с тази сделка риск. Потребителят трябва да схване не само съдържанието на дадена клауза, но и свързаните с нея задължения и права ( 27 ).

82.

Струва ми се, че това тълкуване намира стабилна подкрепа в по-новата практика на Съда.

83.

Всъщност в Решение по дело RWE Vertrieb ( 28 ), което се отнася по-специално до тълкуването на член 5 от Директива 93/13, с който продавачите или доставчиците се задължават да съставят предлаганите на потребителите договорни клаузи на „ясен и разбираем език“, Съдът уточнява, че запитващата юрисдикция следва въз основа на всички обстоятелства в конкретния случай да се увери, че потребителят е в състояние да предвиди последващите разходи.

84.

Макар и тази съдебна практика безспорно да се отнася до тълкуването на член 5 от Директива 93/13, струва ми се, че тя е валидна в още по-голяма степен към изискването за прозрачност, посочено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, доколкото съществена последица от тази последна разпоредба е изключването на определени договорни клаузи от преценката за неравноправния им характер. Всъщност в този смисъл изискванията за яснота и разбираемост на съответната клауза като условия за извършването на контрола по същество не трябва да бъдат намалени в прекалено голяма степен, което компетентната национална юрисдикция има задачата да установи с оглед всички обстоятелства по случая.

85.

В делото по главното производство, без да се предрешава разглеждането, което националният съд следва да извърши, от предоставените от запитващата юрисдикция данни следва, че от чисто езикова гледна точка договорните клаузи относно приложимите обменни курсове съответно при отпускането и погасяването на заема изглежда са били ясно формулирани. Клауза I/1 от спорния договор гласи, че „изчисляването на сумата на заема във валута се извършва по прилагания от банката курс купува за тази валута, който е в сила в деня на отпускането на средствата“. Впрочем съгласно клауза III/2 от същия договор, „заемодателят определя в унгарски форинти размера на всяка вноска по кредита въз основа на прилагания от банката обменен курс продава за [чуждестранната] валута в деня, предшестващ падежа“.

86.

Колкото и ясни да са тези текстове обаче, възможно е да има съмнения относно това дали те са напълно разбираеми. Всъщност може да възникне въпросът за преценката от страна на засегнатия потребител на конкретните икономически последици от клаузата по договора за кредит, която се отнася до покупната цена на валутата (а не до продажната цена на валутата), по отношение на сумите, които той в крайна сметка ще трябва да изплати.

87.

При все че, противно на твърдението на Комисията, потребителят до голяма степен е бил в състояние да прецени поетия риск по отношение на размера на неговото задължение, изразено в местна валута, в случай на увеличаване на курса на референтната чуждестранна валута, тъй като в сключения от него договор за заем сумата е изрично изразена в тази чуждестранна валута, за сметка на това съвсем не е толкова очевидно, че потребителят е можел да установи, при липсата на каквото и да било обяснение в този смисъл, посочено в договора или предоставено при сключването му, какви са съображенията за това, че месечните вноски трябва да бъдат изчислени въз основа на обменен курс продава на чуждестранната валута, докато при отпускане на кредита е приложен обменен курс купува на същата валута.

88.

Всъщност колко потребители, макар и да са наблюдателни и съобразителни в разумна степен, могат да схванат значението на разликата между продажната и покупната цена на валутата? За разлика от това, което най-често се наблюдава на пазара на ценни книжа, покупката и продажбата на валута функционират по двойки („cross“) и се извършват в зависимост от друга валута. Ето защо обменните курсове по спот сделки („spot“) не са един, а два ( 29 ). Разликата между покупната и продажната цена на дадена валута („spread“), която в голяма степен зависи от броя и вида на участниците на даден пазар, може да се окаже значителна. Тази информация, обикновено добре известна на специалистите от банковия и финансов сектор, както и на заинтересованите лица, за сметка на това невинаги е известна на средния потребител ( 30 ).

89.

При все това националната юрисдикция следва да провери дали, като се има предвид предоставената от продавачите или доставчиците информация преди сключване на договора, потребителят е бил в състояние да прецени конкретните последици от позоваването на курс купува (а не на курс продава).

90.

В конкретния случай сезираният съд трябва да определи в светлината на обективните данни, представени по повод на сключването на спорния договор, дали потребителят е бил в състояние да разбере, че освен лихвите, от една страна, и риска, от друга страна, който по необходимост произтича от променящия се обменен курс между местната валута (в която той извършва погасяването на заема) и референтната чуждестранна валута, той се излага, без да знае, на допълнителна тежест, произтичаща от разликата между продажната цена на чуждестранната валута и покупната цена на същата валута.

91.

С оглед на тези съображения и ако на първия въпрос бъде даден утвърдителен отговор, предлагам на втория въпрос да се отговори, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че сезираният съд трябва да разгледа неравноправния характер на посочените в него договорни клаузи, когато те не са изразени на ясен и разбираем език, въз основа на съответстващо тълкуване на приложимото национално право към датата на сключване на разглеждания договор. При преценката на ясния и разбираем характер на договорите клаузи трябва да отчитат всички обстоятелства по конкретния случай, и по-специално предоставената на потребителя информация към момента на сключването на договора, като освен чисто формалния и езиков аспект трябва да се има предвид точната оценка на икономическите последици от посочените клаузи и връзките, които могат да съществуват между тях.

92.

От акта за преюдициално запитване се установява, че като е постановил, че договорната клауза за изчисляване на месечните вноски чрез прилагане на разликата между курс купува и курс продава на референтната чуждестранна валута има неравноправен характер, на основание член 237, параграф 2 от унгарския граждански кодекс ( 31 ) сезираният въззивен съд е приел, че следва да се измени разглежданият по главното производство договор за заем, като е наложил изчисляването на месечните вноски за погасяване на заема да се извърши въз основа на прилагания от банката курс купува.

93.

Извършеното от въззивния съд изменение обаче повдига въпроса дали то не противоречи на възприетото в Решение по дело Banco Español de Credito, посочено по-горе.

94.

Припомням, че по това дело Съдът по-специално е трябвало да се произнесе по въпроса дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска правна уредба на държава членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожност на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза.

95.

Съдът отговаря утвърдително, като се основава на текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и по-общо на целта и общата структура на Директива 93/13. В този контекст той по-специално подчертава, че правомощието да се изменя съдържанието на неравноправните клаузи би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13. Това правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя, доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им. Поради това, ако бъде признато на националния съд, подобно правомощие не би могло само по себе си да гарантира на потребителя също толкова ефикасна защита като произтичащата от неприлагането на неравноправните клаузи ( 32 ).

96.

В този смисъл е важно да се подчертае, че възприетата от Съда насока цели да възстанови договорното равновесие между правата и задълженията на страните в хипотеза, при която спорният договор по принцип може да продължи да действа „без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът“ (точка 65 от решението).

97.

Също така забраната съдът да изменя съдържанието на клауза, която е приел за неравноправна, вместо просто да избегне приложението ѝ, се отнася до хипотеза, в която премахването на спорната клауза, която има допълнителен характер в структурата на договора, не поставя под съмнение съществуването на посочения договор и не е неизгодна за потребителя.

98.

Тази хипотеза се различава от посочената по главното производство, в която премахването на приетата за неравноправна договорна клауза води до невъзможност за продължаване на изпълнението на договора, което в крайна сметка води до изключително неизгодни последици за потребителя. Всъщност премахването на клаузи относно приложимия обменен курс прави договора за кредит неизпълним. Впрочем най-вероятно потребителят трябва незабавно да погаси сумата по заема, която дължи на банката. Тъй като потребителят по принцип не разполага с капацитет за незабавно погасяване, би се стигнало до изпълнение по направената от него ипотека на недвижим имот.

99.

Също така разширяването на възприетата от Съда насока с възможността националният съд да замести недействителната неравноправна клауза с диспозитивни национални разпоредби, в настоящия случай не ми изглежда нито наложително, нито необходимо.

100.

Считам, че по принцип не би следвало да има пречки националният съд в приложение на принципите на облигационното право да отстрани неравноправния характер на дадена клауза, като я замени с диспозитивна разпоредба от националното право. Всъщност, струва ми се, заместването с подобна разпоредба, която сама по себе си не съдържа неравноправни клаузи ( 33 ), позволяващо да се стигне до резултат, при който договорът може да се изпълнява въпреки премахването на спорната клауза и продължава да действа за страните, е съобразено с целите на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

101.

Целта, която законодателят на Съюза иска да постигне с Директива 93/13, е да се възстанови равновесието между страните, като същевременно по принцип се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни всички договори, които съдържат неравноправни клаузи ( 34 ).

102.

За сметка на това, ако подобно заместване не беше разрешено и съдът беше длъжен да обяви за недействителен договора, възпиращият ефект на санкцията за нищожност щеше да бъде поставен под въпрос. Всъщност подобно обявяване на недействителност обикновено има за последица, че цялата дължима сума по заема става изискуема, което би довело до надхвърляне на финансовите възможности на потребителя и така ощетеният би бил той, а не заемодателят, който вследствие на това би се насърчил да включва подобни клаузи в договорите си.

103.

При тези обстоятелства гарантирането на „действителността“ на договора посредством замяната с диспозитивна разпоредба, ако това е възможно по силата на приложимото национално право, което запитващата юрисдикция трябва да провери, изглежда необходимо, за да се възстанови действителното равновесие между страните и по този начин да се гарантира защитата на потребителя срещу неравноправните клаузи, което е основна цел на Директива 93/13, като се запази полезното действие на въведения с тази директива механизъм за защита.

104.

Като се има предвид, че Съдът не е бил пряко и ясно сезиран с този въпрос, който поради това не е бил обсъден от страните ( 35 ), струва ми се важно да се подчертае, че това правомощие за заместване не би трябвало да бъде неограничено: доколкото е възможно намесата на съда трябва да цели единствено възстановяване на определено равновесие между продавачите или доставчиците и потребителите, с които те сключват договори ( 36 ).

105.

Това не трябва да води до нарушаване на равновесието по договора чрез намеса на държавните органи след сключването му. Всъщност общоизвестно е, че по принцип договорът се урежда от приложимия към датата на сключването му закон и че всяка намеса на трето лице, включително на държавата в качеството ѝ на законодател, трябва да бъде предпазливо обмислена, доколкото потенциално тя може да бъде от естество да наруши свободата на договаряне и корелативно свързаната с нея свободна конкуренция ( 37 ).

106.

Предлагам на третия въпрос да се отговори, че макар и по силата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 националният съд да не може да отстрани по отношение на потребителя причините за недействителността на неравноправна клауза, няма пречка националният съд да приложи диспозитивна разпоредба от националното право, която може да замести недействителната договорна клауза, стига по силата на нормите на националното право договорът да може да бъде законно изпълнен след премахване на неравноправната клауза.

107.

С оглед на гореизложения анализ предлагам на Съда да отговори на поставените от Kúria преюдициални въпроси по следния начин: