—

за Irmengard Weber, от A. Seitz, Rechtsanwalt,

—

за Mechthilde Weber, от A. Kloyer, Rechtsanwalt, F. Calmetta, avvocato, и г‑н H. Prütting,

—

за германското правителство, от T. Henze и J. Kemper, в качеството на представители,

—

за правителството на Обединеното кралство, от J. Beeko, в качеството на представител, подпомагана от M. Gray, barrister,

—

за швейцарското правителство, от D. Klingele, в качеството на представител,

—

за Европейската комисия, от W. Bogensberger и M. Wilderspin, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 22, точка 1 и членове 27 и 28 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Irmengard Weber (наричана по-нататък „г‑жа I. Weber“) и нейната сестра, г‑жа Mechthilde Weber (наричана по-нататък „г‑жа M. Weber“), в който г‑жа I. Weber иска сестра ѝ да бъде задължена да даде съгласие в имотния регистър като собственик да бъде вписана г‑жа I. Weber.

3

Съображение 2 от Регламент № 44/2001 гласи:

„Някои различия между националните норми, които са приложими по отношение на компетентността и признаването на съдебни решения, затрудняват гладкото функциониране на вътрешния пазар. Затова от съществено значение са разпоредбите за уеднаквяване на правилата за конфликт на юрисдикции по граждански и търговски дела и за опростяване на формалностите с оглед бързо и опростено признаване и изпълнение на съдебни решения от държавите членки, които са обвързани по настоящия регламент“.

4

Съображение 15 от този регламент гласи следното:

„В интерес на хармоничното упражняване на правосъдие е необходимо да се минимизира възможността от едновременни производства и да се гарантира, че в две държави членки няма да се произнасят противоречащи си съдебни решения. Следва да съществува ясен и ефективен механизъм за решаване на висящи дела (lis pendens) и свързани с тях производства и за отстраняване на проблемите, които произтичат от национални различия като тези във връзка с определянето на времето, към което едно дело се счита за висящо. За целите на настоящия регламент това време следва да се определи автономно“.

5

Съображение 16 от този регламент гласи:

„Взаимното доверие в упражняването на правосъдие в [Съюза] оправдава съдебни решения, които са постановени в държава членка, да бъдат автоматично признавани без нуждата от някаква процедура, освен в случаите на оспорване“.

6

Член 22, точка 1 от същия регламент, който е част от глава II, раздел 6 относно изключителната компетентност, предвижда:

„Следните съдилища ще притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето:

7

Съгласно член 25 от Регламент № 44/2001, който се намира в глава II, раздел 8, озаглавен „Проверка на компетентността и допустимостта“:

„Когато съд на държава членка е сезиран с иск, който основно засяга дело, по отношение на което съдилищата на друга държава членка имат изключителна компетентност по силата на член 22, той служебно прогласява, че не е компетентен“.

8

Член 27 от този регламент, който се намира в глава II, раздел 9, озаглавен „Висящ процес (Lis pendens) — свързани искове“, гласи:

„1.   Когато дела с един и същ предмет и между същите страни, са заведени в съдилищата на различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран съд, спира разглеждането на делото служебно, докато бъде установена компетентността на първия сезиран съд.

2.   Когато бъде установ[ена] компетентността на първия сезиран съд, всеки друг съд, различен от първия сезиран съд, се отказва от компетентност в полза на този съд“.

9

Член 28 от посочения регламент, който урежда свързаните искове, предвижда:

„1.   Когато свързани искове са висящи пред съдилища от различни държави членки, всеки съд, различен от първия сезиран съд, може да спре разглеждането на делото.

[…]

3.   За целите на настоящия член исковете се смятат за свързани, когато те се намират в такава тясна връзка помежду си, че е целесъобразно да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства“.

10

Член 34 от този регламент предвижда:

„Съдебно решение не се признава:

11

Член 35 от Регламент № 44/2001 гласи:

„1.   Освен това, съдебното решение не се признава, ако то противоречи на раздел 3, 4 или 6 от глава II, както и в случаите по член 72.

2.   При проверката на основанията за компетентността по предходния параграф съдът или органът, който е сезиран, е обвързан от фактическите констатации, на основата на които съдът на държавата членка по произход е определил своята компетентност.

3.   При спазване на параграф 1 не може да бъде преразглеждана компетентността на съда на държавата членка по произход. Критерият публич[ен ред], посочен в член 34, точка 1, не може да се прилага по отношение на правилата относно компетентността“.

12

Член 1094, параграф 1 от Гражданския кодекс (Bürgerliches Gesetzbuch, наричан по-нататък „BGB“) дефинира съдържанието на правото на изкупуване, което обременява даден имот, по следния начин:

„Недвижим имот може да бъде обременен с тежест по такъв начин, че лицето, в чиято полза тя е учредена, да има спрямо собственика право да изкупи имота“.

13

Правилата, свързани с упражняването на правото на изкупуване, с което е обременен даден имот, са в членове 463 и 464 от BGB.

14

Член 463 от BGB гласи:

„Който има право на изкупуване на дадена вещ, може да упражни това право, щом задълженото лице сключи договор за продажба на тази вещ с трето лице“.

15

Съгласно член 464 от BGB:

„(1)   Правото на изкупуване се упражнява с изявление, отправено до задълженото лице. Изявлението не се нуждае от формата, предвидена за договора за продажба.

(2)   С упражняване на правото на изкупуване продажбата от задълженото лице на правоимащия се извършва при условията, уговорени между задълженото и третото лице“.

16

Член 873, параграф 1 от BGB относно условията за прехвърляне на собствеността върху даден недвижим имот предвижда:

„За прехвърлянето на собствеността върху недвижим имот […] е нужно съгласието на правоимащия и другата страна за настъпване на правната промяна и вписването на тази промяна в имотния регистър, освен ако в закона не е предвидено друго“.

17

Член 19 от Наредбата за имотния регистър (Grundbuchordnung) гласи:

„Вписването се извършва, когато лицето, чието право е засегнато от него, даде съгласие за това“.

18

Г‑жа I. Weber и г‑жа M. Weber са сестри, съответно на 82 и на 78 години, съсобственички на недвижим имот в Мюнхен (Германия) със съответно шест десети и четири десети идеални части.

19

С нотариален акт от 20 декември 1971 г. в имотния регистър е вписано вещно право на изкупуване на четирите десети идеални части на г‑жа M. Weber в полза на г‑жа I. Weber.

20

С нотариално заверен договор от 28 октомври 2009 г. г‑жа M. Weber продава своите четири десети идеални части на Z. GbR, дружество по германското право, единият от чиито управители е неин син — г‑н Calmetta, адвокат, установен в Милано (Италия). Съгласно клауза от този договор като продавач г‑жа M. Weber си запазва право на отказ, валидно до 28 март 2010 г. и подчинено на някои условия.

21

Уведомена от нотариуса, заверил въпросния договор в Мюнхен, с писмо от 18 декември 2009 г. г‑жа I. Weber упражнява правото си на изкупуване на тези идеални части от недвижимия имот.

22

На 25 февруари 2010 г. с договор, сключен пред този нотариус, г‑жа I. Weber и г‑жа M. Weber отново изрично признават действителното упражняване на правото на изкупуване от г‑жа I. Weber и се споразумяват собствеността да ѝ бъде прехвърлена на същата цена като договорената в договора за продажба, подписан от г‑жа M. Weber и Z. GbR. Двете страни обаче са поискали нотариусът да не предприема действия по вписване на прехвърлянето на собствеността в имотния регистър съгласно член 873, параграф 1 от BGB, докато г‑жа M. Weber не обяви писмено пред същия нотариус, че не е упражнила правото си на отказ или че се е отказала от това право, произтичащо от сключения с Z. GbR договор, и то в определения срок, който изтичал на 28 март 2010 г. На 2 март 2010 г. г‑жа I. Weber плаща договорената покупна цена, а именно 4 милиона евро.

23

С писмо от 15 март 2010 г. г‑жа M. Weber декларира, че е упражнила правото си на отказ съгласно договора, сключен на 28 октомври 2009 г.

24

С искова молба от 29 март 2010 г. Z. GbR сезира Tribunale ordinario di Milano (граждански съд в Милано) (Италия) с иск срещу г‑жа I. Weber и г‑жа M. Weber, който цели да се установи, от една страна, недействителността на упражняването от г‑жа I. Weber на правото на изкупуване, и от друга страна, че сключеният между г‑жа M. Weber и това дружество договор е действителен.

25

На 15 юли 2010 г. г‑жа I. Weber предявява пред Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) (Германия) иск срещу г‑жа M. Weber, за да я задължи да даде съгласие в имотния регистър да бъде вписано прехвърлянето на собствеността върху въпросните четири десети идеални части. В подкрепа на искането си г‑жа I. Weber твърди по-специално че поради упражняването на правото на изкупуване, уговореното между Z. GbR и г‑жа M. Weber право на отказ не е част от приложимите към нея договорни клаузи.

26

Като се основава на член 27, параграф 1 от Регламент № 44/2001 и субсидиарно на член 28, параграфи 1 и 3 от същия регламент, Landgericht München I решава да спре производството заради вече образуваното пред Tribunale ordinario di Milano производство. Г‑жа I. Weber обжалва това решение пред Oberlandesgericht München (Върховен областен съд, Мюнхен) (Германия).

27

Като счита по принцип, че са изпълнени условията по член 27, параграф 1 от този регламент, или поне тези по член 28, параграфи 1 и 3 от същия, Oberlandesgericht München решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

С молба от 11 февруари 2014 г., постъпила в секретариата на Съда на 21 февруари 2014 г., след като на 30 януари 2014 г. генералният адвокат се е произнесъл със заключение, г‑жа M. Weber иска възобновяване на устната фаза на производството, като твърди, че това заключение съдържа фактически и правни грешки.

29

Съдът може, по искане на страните, да постанови възобновяване на устната фаза на производството, съгласно член 83 от Процедурния правилник на Съда, когато счита, че делото не е напълно изяснено или трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните (вж. в този смисъл Решение от 27 февруари 2014 г. по дело Pohotovost’, C‑470/12, точка 21 и цитираната съдебна практика).

30

Настоящият случай обаче не е такъв. Всъщност Съдът счита, че разполага с всички факти и доказателства, които са необходими, за да се произнесе. Що се отнася до заключението на генералния адвокат, тъй като то не обвързва Съда, не е необходимо устната фаза на производството да се възобновява всеки път, когато генералният адвокат повдигне въпрос, по който страните в главното производство не са съгласни с него.

31

При това положение след изслушване на генералния адвокат искането за възобновяване на устната фаза на производството следва да бъде отхвърлено.

32

С този въпрос, който следва да бъде разгледан на първо място, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че в посочената в тази разпоредба категория спорове, „които имат за предмет вещни права върху недвижим имот“, попада иск — като предявения в настоящия случай пред съд на друга държава членка — чиято цел е да се установи недействителността на упражняването на правото на изкупуване, което обременява този недвижим имот и което има действие по отношение на всички.

33

Според г‑жа M. Weber този въпрос е недопустим, тъй като се отнася до аспект, който няма никаква роля в производството, висящо пред втория сезиран германски съд, макар все пак да е възможно да играе роля във висящото пред първия сезиран италиански съд производство. В това отношение тя твърди по-специално че вторият сезиран съд няма право да преценява компетентността на първия сезиран съд. Следователно според нея този преюдициален въпрос е ирелевантен за решението да се спре производството, което запитващата юрисдикция можела да вземе на основание членове 27 и 28 от Регламент № 44/2001.

34

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, в рамките на производството по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и прецени фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право. Също така само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (вж. по-специално Решение от 21 февруари 2013 г. по дело ProRail, C‑332/11, точка 30 и цитираната съдебна практика).

35

Така Съдът може да отхвърли отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (в този смисъл вж. по-специално Решение от 5 декември 2013 г. по дело Asociación de Consumidores Independientes de Castilla y León, C‑413/12, точка 26 и цитираната съдебна практика).

36

Случаят в настоящото дело обаче не е такъв.

37

Всъщност от представените от запитващата юрисдикция данни ясно следва, че може да е необходимо тя да разгледа въпроса за действителността на упражняването от г‑жа I. Weber на нейното право на изкупуване на недвижим имот, въпрос, който е предмет на друг спор, висящ пред италиански съд. Така тълкуването от Съда на член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001 ще позволи на запитващата юрисдикция да установи дали спорът, с който е сезирана, попада в категорията спорове, „които имат за предмет вещни права върху недвижим имот“, и да се произнесе по него.

38

При това положение третият въпрос трябва да се приеме за допустим.

39

Както следва от член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001, съдилищата на държавата членка, в която е разположен имотът (forum rei sitæ), притежават изключителна компетентност по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот.

40

В своята практика по член 16, точка 1, буква a) от Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3, наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“), която важи и за тълкуването на член 22, точка 1, Съдът вече е имал повод да отбележи, че за да се гарантират, доколкото е възможно, равни и еднакви права и задължения, произтичащи от тази конвенция за държавите членки и заинтересованите лица, смисълът на израза „по дела, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот“ в правото на Съюза следва да се определи самостоятелно (вж. в този смисъл Решение от 10 януари 1990 г. по дело Reichert и Kockler, C‑115/88, стр. I‑27, точка 8 и цитираната съдебна практика).

41

От тази гледна точка следва да се вземе предвид фактът, че основната причина за предоставяне на изключителна компетентност на съдилищата в държавата членка, в която се намира недвижимият имот, е обстоятелството, че предвид близостта си съдът по местонахождението на имота може да установи най-добре фактическите положения и да приложи правилата и обичайната практика, които обикновено са тези на държавата по местонахождение на имота (вж. в този смисъл Решение по дело Reichert и Kockler, посочено по-горе, точка 10).

42

Съдът вече е имал възможност да постанови, че член 16 от Брюкселската конвенция, а следователно и член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001, трябва да се тълкува в смисъл, че изключителната компетентност на съдилищата на договарящата държава, в която се намира недвижимият имот, не обхваща всички искове за вещни права върху недвижими имоти, а само тези, които попадат в приложното поле на посочената конвенция или съответно на Регламента, и едновременно с това са насочени, от една страна, към определяне на площта, състоянието, собствеността и владението на недвижим имот или към установяване на наличието на други вещни права върху тези имоти, и от друга страна, към осигуряване спрямо носителите на тези права на защита, що се отнася до произтичащите от правото им правомощия (Решение от 3 октомври 2013 г. по дело Schneider, C‑386/12, точка 21 и цитираната съдебна практика).

43

Също така, предвид доклада по Конвенцията за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия към Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, както и към Протокола за нейното тълкуване от Съда, изготвен от г‑н Schlosser (OВ C 59, 1979 г., стр. 71, точка 166), Съдът припомня, че разликата между вещното и облигационното право се състои в това, че първото, чийто обект са вещи, има действие по отношение на всички, докато второто може да бъде противопоставено само на задълженото лице (вж. Определение от 5 април 2001 г. по дело Gaillard, C-518/99, Recueil, стр. I-2771, точка 17).

44

Що се отнася до настоящото дело, както отбелязва генералният адвокат в точка 31 от своето заключение и както твърдят запитващата юрисдикция, г‑жа I. Weber, германското правителство и Европейската комисия, иск, чиято цел е да се установи, че не е било надлежно упражнено вещно право на изкупуване на разположен в Германия недвижим имот — като иска, с който Z. GbR е сезирал италианския съд — попада в категорията на исковете, които имат за предмет вещни права върху недвижим имот, по смисъла на член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001.

45

Всъщност, както е видно от предоставената на Съда преписка, право на изкупуване като предвиденото в член 1094 от BGB, което има за обект вещ и е вписано в имотния регистър, има действие не само по отношение на задълженото лице, но и гарантира правото на неговия притежател да му бъде прехвърлена собствеността и по отношение на трети лица, така че ако между трето лице и собственика на съответната вещ бъде сключен договор за продажба, надлежното упражняване на правото на изкупуване води до това, че продажбата няма действие за притежателя на това право на изкупуване и тя се счита за сключена между този притежател и собственика при същите условия като договорените между последния и третото лице.

46

От това следва, че когато с иск като този, с който е сезиран Tribunale Ordinario di Milano, третото лице приобретател оспори действителността на упражняването на правото на изкупуване, по същество целта на този иск е да се определи дали упражняването на правото на изкупуване е дало възможност на своя притежател да се възползва от правото да му бъде прехвърлена собствеността върху спорния недвижим имот. В такъв случай, както следва от точка 166 от доклада „Schlosser“, посочен в точка 43 от настоящото решение, спорът се отнася до вещно право върху недвижим имот и е от изключителната компетентност на forum rei sitæ.

47

Предвид гореизложените съображения на третия въпрос следва да се отговори, че член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че иск като предявения в настоящия случай пред съд на друга държава членка — чиято цел е да се установи недействителността на упражняването на правото на изкупуване, което обременява този недвижим имот и което има действие по отношение на всички — попада в посочената в тази разпоредба категория спорове, „които имат за предмет вещни права върху недвижим имот“.

48

С този въпрос, който следва да се разгледа на второ място, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 27, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че преди да спре производството съгласно тази разпоредба, вторият сезиран съд трябва да провери дали поради неспазване на изключителната компетентност, предвидена в член 22, точка 1 от този регламент, евентуално решение по същество на първия сезиран съд ще бъде признато в другите държави членки, съгласно член 35, параграф 1 от този регламент.

49

Необходимо е да се припомни, че от текста на член 27 от Регламент № 44/2001 следва, че при наличието на висящ процес всеки съд, различен от първия сезиран съд, трябва да спре разглеждането на делото служебно, докато бъде установена компетентността на първия сезиран съд, и ако това бъде установено, да се откаже от компетентност в полза на последния съд.

50

Когато се е произнасял по въпроса дали разпоредбата от Брюкселската конвенция, която съответства на член 27 от Регламент № 44/2001, а именно член 21 от тази конвенция, разрешава или задължава втория сезиран съд да разгледа компетентността първия сезиран съд, Съдът е постановил, че освен в хипотезата, когато вторият сезиран съд разполага с изключителна компетентност съгласно Брюкселската конвенция, и по-специално съгласно член 16 от нея, посоченият член 21, който урежда висящия процес, трябва да се тълкува в смисъл, че когато е оспорена компетентността на първия сезиран съд, вторият сезиран съд може (ако не се е отказал от компетентност) само да спре производството, но няма право сам да разглежда компетентността на първия сезиран съд (вж. Решение от 27 юни 1991 г. по дело Overseas Union Insurance и др., C-351/89, Recueil, стр. I-3317, точки 20 и 26).

51

Следователно, при липсата на каквото и да е твърдение за изключителна компетентност на втория сезиран съд в главното производство, Съдът просто се е въздържал да предопредели тълкуването на член 21 от Брюкселската конвенция по случаи, по които е посочил, че няма да се произнесе (Решение от 9 декември 2003 г. по дело Gasser, C-116/02, Recueil, стр. I-14693, точка 45 и Решение от 27 февруари 2014 г. по дело Cartier parfums — lunettes и Axa Corporate Solutions assurances, C‑1/13, точка 26).

52

Несъмнено, когато по-късно е трябвало да се произнесе по въпроса за съотношението между член 21 от Брюкселската конвенция и член 17 от нея, който урежда изключителна компетентност по силата на клауза за подсъдност и който съответства на член 23 от Регламент № 44/2001, в Решение по дело Gasser, посочено по-горе, Съдът приема, че обстоятелството, че компетентността на втория сезиран съд е заявена по реда на член 17 от тази конвенция, не може да постави под въпрос прилагането на предвиденото в член 21 от същата конвенция процесуално правило, което се основава недвусмислено и единствено на хронологичния ред, в който са сезирани съответните съдилища.

53

При все това, както бе отбелязано в точка 47 от настоящото решение и за разлика от положението, разгледано в производството, по което е постановено Решение по дело Gasser, посочено по-горе, в настоящото производство е установена изключителна компетентност в полза на втория сезиран съд съгласно член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001, който е част от глава II, раздел 6 от същия регламент.

54

Съгласно текста на член 35, параграф 1 от този регламент, постановените в една държава членка съдебни решения обаче не се признават в друга държава членка, ако противоречат на разпоредбите на глава II, раздел 6 от този регламент, свързани с изключителната компетентност.

55

Следователно в случай като разглеждания в главното производство, ако първият сезиран съд постанови решение в нарушение на член 22, точка 1 от същия регламент, това решение не може да бъде признато в държавата членка на втория сезиран съд.

56

При това положение вторият сезиран съд вече няма право да спре производството, нито да се откаже от компетентност, а трябва да се произнесе по същество по иска, с който е сезиран, за да осигури изпълнението на това правило за изключителна компетентност.

57

Всяко друго тълкуване би било в противоречие с целите, залегнали в общата структура на Регламент № 44/2001, като например хармонично упражняване на правосъдие, като се избягват отрицателните спорове за подсъдност и свободно движение на съдебни решения по граждански и търговски дела, и по-специално тяхното признаване.

58

Всъщност, както по същество отбелязва и генералният адвокат в точка 41 от заключението си, фактът, че в приложение на член 27 от Регламент № 44/2001 вторият сезиран съд, който има изключителна компетентност съгласно член 22, точка 1 от този регламент, спре делото, докато бъде установена компетентността на първия сезиран съд, и ако такава компетентност бъде установена, се откаже от нея в полза на последния, е в разрез с изискването да се осигури добро правораздаване.

59

Освен това в специфичния контекст, в който вторият сезиран съд има изключителна компетентност съгласно член 22, точка 1 от същия регламент, би била застрашена целта по член 27 от този регламент, а именно да се избегне непризнаването на съдебно решение поради несъвместимостта му с решение, постановено по спор между същите страни в държавата, в която се иска признаване.

60

Предвид всички гореизложени съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 27, параграф 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че преди да спре производството съгласно тази разпоредба, вторият сезиран съд трябва да провери дали поради неспазване на изключителната компетентност, предвидена в член 22, точка 1 от този регламент, евентуално решение по същество на първия сезиран съд ще бъде признато в другите държави членки, съгласно член 35, параграф 1 от този регламент.

61

Що се отнася до първия, втория и от петия до осмия въпрос, следва да се приеме, че те засягат приложното поле на член 27 от Регламент № 44/2001 и обстоятелствата, които вторият сезиран съд трябва да вземе предвид, когато при висящ процес реши да спре производството, от една страна, и съотношението между членове 27 и 28 от този регламент, както и критериите, които вторият сезиран съд може да вземе предвид, когато упражнява правото си на преценка в случай на свързани искове, от друга страна.

62

Както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 20 от своето заключение, от втория сезиран съд, който има изключителна компетентност съгласно член 22, точка 1 от Регламент № 44/2001, не може да се изисква да проверява дали по отношение на спор, с който е сезиран като втори съд, са изпълнени материалноправните критерии за висящ процес.

63

Всъщност подобна проверка би била излишна, след като в рамките на решението, което постановява съгласно член 27 от Регламент № 44/2001, вторият сезиран съд може да вземе предвид обстоятелството, че евентуално решение по същество на първия сезиран съд няма да бъде признато в другите държави членки, съгласно член 35, параграф 1 от този регламент поради неспазване на изключителната компетентност, предвидена в член 22, точка 1 от същия.

64

Следователно вече не стои въпросът кои обстоятелства вторият сезиран съд би могъл да вземе предвид, за да постанови своето решение в случай на висящ процес.

65

Същото се отнася до въпросите за съотношението между членове 27 и 28 от Регламент № 44/2001, от една страна, и критериите, които вторият сезиран съд може да вземе предвид, когато упражнява правото си на преценка в случай на свързани искове, от друга страна. Всъщност, когато вторият сезиран съд има изключителна компетентност, какъвто е случаят в главното производство, разпоредбите на членове 27 и 28 от този регламент не могат да се конкурират помежду си.

66

Предвид гореизложеното трябва да се приеме, че с оглед на отговора на третия и четвъртия въпрос не следва да се отговаря на първия и втория, нито на въпроси от пети до осми.

67

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: