1. 

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 4 и 10 от Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател ( 2 ), изменена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година ( 3 ).

2. 

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Gomes Viana Novo и 17 други работници и служители на работодател, обявен в несъстоятелност, от една страна, и Fundo de Garantia Salarial IP (фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“) ( 4 ), от друга страна, по повод вземания по трудови правоотношения, за чието плащане е било отправено искане до FGS на основание разпоредбите от португалската правна уредба, с които е транспонирана Директива 80/987.

3. 

Тази директива, която задължава държавите членки да създадат орган, гарантиращ изплащането на дължимите вземания на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател ( 5 ), все пак им дава възможност да ограничат задължението за гарантиране във времето и в пространството, алтернативно или кумулативно.

4. 

Предмет на главното производство е възможността за ограничаване на гаранцията във времето. Португалският законодател се е възползвал от тази възможност, като е определил за референтен период шестте месеца, предхождащи искането за обявяване на работодателя в несъстоятелност по съдебен ред ( 6 ) или подаването на молба за помирително производство.

5. 

Tribunal Central Administrativo Norte (Португалия), сезиран от работници и служители, титуляри на вземания, чиято изискуемост е настъпила преди референтния период, иска да установи дали, когато тези работници и служители са предявили осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения и искане за принудителното им събиране, посоченият период трябва да се определя, като се вземе предвид датата на предявяване на този иск.

6. 

В настоящото заключение предлагам на Съда да приеме, че членове 3 и 4 от Директива 80/987, разгледани във връзка с принципа на равно третиране, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат националното право да ограничи гарантирането на вземанията по трудови правоотношения в случай на неплатежоспособност на работодателя до вземанията, чиято изискуемост е настъпила в рамките на шест месеца преди датата на подаване на искането за откриване на производство за обявяване на работодателя в несъстоятелност, при положение че за работниците и служителите, които преди това са предявили осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения, но не са могли да ги съберат по принудителен ред поради неплатежоспособността на работодателя, начален момент на този референтен период е предявяването на осъдителния иск с предмет съответното вземане.

7. 

Освен това ще припомня, че запитващата юрисдикция следва да провери дали може да тълкува своето национално право в посочения смисъл, като в противен случай следва го остави без приложение по спора, предмет на главното производство.

8.

Първоначалната редакция на член 3, параграф 1 от Директива 80/987 предвижда, че периодът на гаранция трябва да бъде до определена крайна дата, която държавите членки могат да изберат измежду трите, посочени в параграф 2 от същия член дати.

9.

По-конкретно член 3 предвижда:

„1.   Държавите членки приемат необходимите мерки, така че гарантиращи[те] институции, ако не е уговорено друго в член 4, да осигурят изплащането на дължимите вземания на работници или служители, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до заплащане за периода, предшестващ определена дата.

2.   По избор на държавите членки, посочената в параграф 1 дата е:

10.

С оглед на избора между тези три възможности, направен от държавите членки, в първоначалната си редакция член 4, параграф 2 от Директива 90/897 определя дължимите вземания, които при всички положения трябва да попаднат в обхвата на задължението за гарантиране, ако в приложение на член 4, параграф 1 държавата членка реши да ограничи продължителността на това задължение във времето.

11.

Съгласно посочения член 4:

„1.   Държавите членки имат възможността да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3.

2.   В случай че държавите членки [упражнят възможността], посочена в параграф 1, те трябва:

[…]“.

12.

Понастоящем член 3 от Директива 80/987 гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да осигурят, че гарантиращият орган гарантира, ако не е уговорено друго в член 4, изплащането на дължимите вземания, произтичащи от трудови договори или трудови правоотношения, включително, тогава, когато се предвижда от националното законодателство, от обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение.

Вземанията, които се погасяват от гарантиращия орган, представляват [дължимите възнаграждения], отнасящи се към период преди и/или [евентуално], след определена от държавите членки дата“.

13.

Член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 80/987 гласи:

„1.   Държавите членки имат възможността да ограничат отговорността на гарантиращия орган, посочена в член 3.

2.   В случай че държавите членки упражнят предоставената им в параграф 1 възможност, те следва да определят продължителността на периода, за който гарантиращият орган изплаща дължимите вземания. Въпреки това такъв период не може да бъде по-кратък от период, покриващ възнаграждението за последните три месеца на трудовото правоотношение преди [и/или] след датата, посочена в член 3. Държавите членки могат да включат този минимален тримесечен срок в референтен период с продължителност не по-малка от шест месеца.

Държавите членки, които имат референтен период не по-малък от 18 месеца, могат да ограничат периода, за който дължимите вземания […] се изплащат от гарантиращия орган[, до осем седмици]. В такъв случай онези периоди, които са най-благоприятни за работника или служителя[,] се използват за изчисляване на минималния период“.

14.

Член 10 от Директива 80/987 гласи:

„Настоящата директива не засяга правото на избор на държавите членки:

[…]“.

15.

Член 380 от Закон №o99/2003 от 27 август 2003 г. за приемане на Кодекс на труда предвижда, че изплащането на дължимите вземания на работници и служители по трудови договори и на вземания, произтичащи от нарушаване или прекратяване на такива договори, които не могат да бъдат изплатени от работодателя поради неплатежоспособност или финансови затруднения, се поема и гарантира от FGS съгласно разпоредбите на специален закон.

16.

Член 317 от Закон № 35/2004 от 29 юли 2004 г. предвижда, че в случай на неплащане от страна на работодателя на вземания на работници и служители по трудови договори и на вземания, произтичащи от нарушаване или прекратяване на такива договори, [FGS] гарантира тези вземания по посочения в следващите разпоредби начин.

17.

Член 318 от този закон, който уточнява случаите, обхванати от гаранцията, предвижда:

„1.   [FGS] гарантира изплащането на посочените в предходния член вземания в случай на обявяване на работодателя в несъстоятелност по съдебен ред.

2.   [FGS] гарантира и изплащането на посочените в предходния член вземания в случай на започване на помирителното производство, предвидено в Декрет-закон №o316/98 от 20 октомври 1998 г.

3.   Без да се засягат разпоредбите на предходния параграф, ако не се проведе помирително производство поради отказ или прекратяване по член 4 или съответно по член 9 от Декрет-закон №o316/98 от 20 октомври 1998 г. и работниците са поискали изплащане на гарантираните от [FGS] вземания, последният трябва да поиска обявяване на предприятието в несъстоятелност по съдебен ред.

4.   За целите на прилагане на разпоредбите на предходните параграфи, когато в съответните предприятия има наети работници, [FGS] следва да бъде уведомен:

18.

Член 319 от същия закон определя обхванатите вземания по следния начин:

„1.   [FGS] гарантира изплащането на посочените в член 317 вземания, станали изискуеми в рамките на шест месеца преди откриване на производството по несъстоятелност или подаване на молбата за помирително производство по предходния член.

2.   Ако не са налице вземания, чиято изискуемост е настъпила през посочения в предходния параграф референтен период, или ако претендираните суми не надхвърлят прага, посочен в параграф 1 на следващия член, [FGS] гарантира вземанията до този праг, с падеж след референтния период.

3.   [FGS] гарантира изплащането единствено на вземанията, претендирани най-малко три месеца преди изтичане на погасителната им давност“.

19.

От акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно националната съдебна практика, когато работодателят е бил обявен в несъстоятелност от съда, FGS гарантира вземанията по трудови правоотношения, чиято изискуемост е настъпила в рамките на шест месеца преди откриване на производството по несъстоятелност или внасянето на молбата за помирително производство.

20.

След като работодателят на жалбоподателите в главното производство преустановява изплащането на трудовите им възнаграждения, на 15 септември 2003 г. те прекратяват своите трудови договори ( 7 ), след което на 10 февруари 2004 г. сезират tribunal de trabalho de Barcelos (съд, разглеждащ трудовоправни спорове на Barcelos, Португалия) с осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения и искане за принудителното им събиране. Искът им е уважен.

21.

Тъй като имуществените права в патримониума на работодателя са недостатъчни за покриването на тези вземания, на 28 ноември 2005 г. по искане на жалбоподателите в главното производство пред tribunal de comércio de Vila Nova de Gaia (търговски съд на Vila Nova de Gaia, Португалия) е образувано производство за обявяване на работодателя в несъстоятелност. След обявяване на неплатежоспособността вземанията по трудови правоотношения са приети и включени в списъка на предявените вземания.

22.

На 26 юли 2006 г. жалбоподателите в главното производство подават молби пред FGS за изплащане на вземанията им. С решения от 21 и 26 декември 2006 г. директорът на FGS отхвърля молбите с мотива, че разглежданите вземания са с падеж, настъпил повече от шест месеца преди откриване на производството за обявяване на работодателя в несъстоятелност, тоест с падеж, предхождащ референтния период, предвиден в член 319, параграф 1 от Закон № 35/2004.

23.

Жалбоподателите по главното производство подават жалба за отмяна на посочените решения пред tribunal administrativo e fiscal do Porto (административен и данъчен съд на Порто, Португалия), който отхвърля жалбата с решение от 18 март 2010 г.

24.

Жалбоподателите обжалват това решение пред Tribunal Central Administrativo Norte, който решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли правото на Съюза в областта на гарантирането на вземанията по трудови правоотношения в случай на неплатежоспособност на работодателя, и по-специално членове 4 и 10 от Директива [80/987], да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба на националното право, която гарантира единствено вземанията, чийто падеж е настъпил [в рамките на шест] месеца преди откриване на производството по обявяване на работодателя в несъстоятелност, дори когато работниците са предявили срещу този работодател пред съда, разглеждащ трудовоправни спорове, осъдителен иск с предмет дължимата сума и искане за нейното принудително събиране?“.

25.

Пътеводна нишка в моите разсъждения ще бъдат четири принципа, изведени от практиката на Съда относно тълкуването на Директива 80/987.

26.

Първо, съгласно класическото правило при тълкуване Съдът приема — предвид изключителния характер на случаите, в които държавите членки могат да ограничат задължението за плащане на гарантиращите органи в рамките на определен период от време — че съответните разпоредби трябва да се тълкуват стриктно ( 8 ).

27.

Действително е важно да се има предвид, че Директива 80/987, която цели да осигури закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, въвежда принципа, че работниците и служителите имат право да им бъде гарантирано изплащане на дължимите им вземания за възнаграждение, отнасящи се за период преди или евентуално след определена от държавите членки дата ( 9 ).

28.

Само по изключение член 4 от тази директива допуска държавите членки да ограничат гаранционния период, а оттам и задължението за плащане на гарантиращите органи, при условие че бъде осигурена минимална гаранция, чиито условия зависят от референтната дата, избрана от държавите членки в приложение на член 3 от посочената директива.

29.

Второ, Съдът ограничава свободата на действие на държавите членки с оглед на социалната цел на Директива 80/987, а именно да се гарантира на работниците и служителите минимална закрила на равнище Европейски съюз в случай на неплатежоспособност на работодателя, без да се засягат съществуващите в законодателствата на държавите членки по-благоприятни разпоредби, чрез въвеждането на минимални гаранции за изплащането на дължимите вземания, които произтичат от трудови договори или от трудови правоотношения и се отнасят до възнаграждението за определен период ( 10 ).

30.

От съвместното прилагане на първите два принципа произтичат две основни последици.

31.

От една страна, единствените възможни ограничения на правото на минимална гаранция на работника или служителя са изрично предвидените в член 4, параграфи 2 и 3 от Директива 80/987. Тъй като тези ограничения се отнасят само до продължителността на периода, през който възниква правото на плащане, или до размера на това плащане, това означава, че Директива 80/987 не допуска национална правна уредба, която обуславя възможността работниците и служителите, чийто работодател е неплатежоспособен, да се ползват изяло от правото си на плащане на дължимите вземания по трудови правоотношения от задължението да се регистрират като търсещи работа ( 11 ).

32.

От друга страна, дори когато предвидените в националното право ограничения попадат в някоя от двете допустими категории изключения по член 4 от Директива 80/987, те не трябва да водят до ограничаване или изключване на минималната закрила, осигурена от директивата.

33.

Това изискване се отразява по-специално върху условията и реда за отчитане на плащанията, извършени от работодателя през периода, който попада в обхвата на гаранцията. Така в съдебната практика е прието, че възнагражденията, изплатени на работниците и служителите през този период, не биха могли да бъдат приспаднати от максималния размер, определен от държавата членка като гаранция за дължимите вземания ( 12 ), и че когато работникът или служителят има едновременно вземания към своя работодател, отнасящи се за периоди на заетост, предхождащи референтния период, и вземания, отнасящи се за самия референтен период, посочените възнаграждения трябва приоритетно да се приспаднат от предходните вземания ( 13 ).

34.

Следвайки същата логика, Съдът е постановил също, че от понятието „трудово правоотношение“ по смисъла на членове 3 и 4 от Директива 80/987 трябва да се изключат периодите, които поради самото си естество не могат да породят дължими вземания по трудово възнаграждение, като например периодът, през който трудовото правоотношение временно е спряно поради отпуск за отглеждане на дете ( 14 ).

35.

Трето, Съдът е приел, че условията за предоставяне на предвидената от Директива 80/987 гаранция, се различават от определянето на дължимите вземания, попадащи в обхвата на тази гаранция ( 15 ). От това следва, че ако гаранцията не може да бъде предоставена преди решението за откриване на производство за обявяване в несъстоятелност вследствие на неплатежоспособността на работодателя или, в случай на недостатъчни активи, преди да се установи окончателното прекратяване на предприятието, периодът, през който дължимите вземания по трудови правоотношения се гарантират, не се определя непременно от датата на това решение.

36.

Въз основа на този принцип Съдът е постановил, че под датата на изпадане в неплатежоспособност на работодателя по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 80/987 в първоначалната му редакция следва да се разбира не датата на решението за откриване на производството по обявяване в несъстоятелност, а на искането за откриване на това производство ( 16 ). Той обосновава това разрешение, като отбелязва, че решението за откриване на производството може да бъде прието далеч след приключване на периодите на заетост, за които се отнасят дължимите възнаграждения, така че изплащането на тези възнаграждения би могло изобщо да не бъде гарантирано от Директива 80/987 по причини, които е възможно да нямат връзка с действията на работниците или служителите.

37.

Четвърто, Съдът е въвел правилото, че възможността, призната на националното право да уточни плащанията, които се поемат от гарантиращия орган, е обусловена от зачитането на основните права, сред които по-специално е общият принцип на равенство ( 17 ), който повелява, че не може да се третират по различен начин сходни положения, освен ако разграничаването им не е обективно обосновано ( 18 ).

38.

От това следва по-специално, че когато съгласно националната правна уредба в случай на неплатежоспособност на работодателя гарантиращият орган поема определени със закон обезщетения, дължими в случай на прекратяване на трудовия договор и установени със съдебно решение, по същия начин трябва да се третират и обезщетенията от същото естество, определени в изготвена в присъствието на съдия и одобрена от съдебен орган спогодба между работника и работодателя ( 19 ).

39.

Въз основа на посочените принципи, от които се ръководи тълкуването на Директива 80/987, ще потърся отговор на отправения от запитващата юрисдикция въпрос.

40.

Що се отнася до спора в главното производство, от преписката по делото е видно, че на жалбоподателите в това производство е отказано изцяло изплащането на трудовите им възнаграждения за последните три месеца от трудовите им правоотношения поради това, че изискуемостта на вземанията им от тези правоотношения е настъпила повече от шест месеца преди датата на подаване на искането за обявяване на работодателя в несъстоятелност, която дата португалският законодател определя като край на референтния период.

41.

Докато в първоначалната си редакция Директива 80/987 предоставя възможност за избор на държавите членки само измежду три изчерпателно посочени в член 3, параграф 2 от Директивата дати, свързани с настъпването на неплатежоспособност на работодателя или с прекратяване на трудовото правоотношение, Директива 2002/74 премахва посочването на тези три дати и оставя на държавите членки пълна свобода при определяне на референтната дата, като едновременно с това въвежда различен минимален гаранционен период в зависимост от избраната продължителност.

42.

В този смисъл, когато възнамеряват да се възползват от възможността си да ограничат гаранцията във времето, държавите членки могат да поставят минималната тримесечна гаранция в рамките на шестмесечен период преди или след референтната дата. Те могат да предвидят и минимална гаранция, ограничена до осем седмици, при условие че тя се намира в рамките на по-продължителен период от най-малко 18 месеца.

43.

Няма съмнение, че Директива 80/987 допуска възможността държавата членка да определи за начален или краен момент ( 20 ) на референтния период датата на подаване на искането за обявяване на работодателя в несъстоятелност ( 21 ). Ако съответната държава членка реши да се възползва от възможността да ограничи гаранцията във времето, няма пречка освен това тя да ограничи референтния период до шест месеца, стига да гарантира възнаграждението за последните три месеца от трудовото правоотношение, както предвижда португалското право.

44.

В тази връзка следва да се припомни, че в първоначалната си редакция член 3, параграф 2 от Директива 80/987 разрешава изрично на държавите членки да приемат за край на референтния период датата на „изпадане в неплатежоспособност на работодателя“, а съгласно тълкуването на Съда тази дата е датата на подаване на искането за откриване на производството по обявяване в несъстоятелност ( 22 ).

45.

Следователно законодателят на Съюза до голяма степен е запазил свободата на държавите членки, като им е дал възможност да разположат във всеки възможен момент минималния гаранционен период, отнасящ се до последните три месеца от трудовото правоотношение, както и съответния референтен период, в който се вписва този минимален период. На практика държавите, които определят референтен период, в повечето случаи го разполагат във времето в зависимост от датата на настъпване на неплатежоспособността на работодателя ( 23 ).

46.

Последното решение поставя известни принципни затруднения във връзка с необходимостта да се постигне целта на Директива 80/987. Всъщност ако искането за откриване на производството по обявяване в несъстоятелност бъде подадено дълго време след прекратяване на трудовото правоотношение, работниците и служителите могат да бъдат лишени от гаранция, макар безспорно неизпълнението на задължението за изплащане на трудовите възнаграждения да има връзка с неплатежоспособността на работодателя. Обратно, ако предприятието продължи дейността си известен период от време след подаване на искането за откриване на производство по обявяване в несъстоятелност, дължимите вземания по трудови правоотношения могат да се отнасят за периоди от време, които несъмнено са последващи по отношение на датата на подаване на това искане ( 24 ).

47.

Свободата на действие, с която разполагат държавите членки, обаче не е неограничена. Напротив, тя е очертана от основното изискване за еднакво прилагане на правото на Съюза, от необходимостта да се запази полезният ефект на директивата и от изискванията, произтичащи от закрилата на основните права, които обвързват държавите членки винаги, когато следва да приложат правото на Съюза.

48.

Поради това според мен национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която изключва от обхвата на гаранцията дължимите вземания по трудови правоотношения, чиито падеж е настъпил повече от шест месеца преди откриване на производството по несъстоятелност, дори когато работниците и служителите са положили дължимата грижа да получат плащане, осуетява полезното действие на Директива 80/987 и не е в съответствие с основните права.

49.

Преди всичко такава правна уредба не съответства на социалната цел на Директива 80/987, тъй като — както подчертава Комисията — ограничаването на референтния период до шестте месеца, предшестващи откриването на производството по несъстоятелност, може да доведе до изключване от обхвата на гаранцията на всички дължими вземания по трудови правоотношения, въпреки че засегнатите работници и служители са положили дължимата грижа.

50.

В тази връзка е важно да се припомни, че закрилата на вземанията по трудови правоотношения се обяснява с това, че тези вземания имат характера на издръжка, тъй като най-често позволяват на работника или служителя да осигури прехрана за себе си и семейството си. Струва ми се, че при условията на икономическа и финансова криза в Съюза като цяло и конкретно в някои държави членки е особено необходимо да не се изпуска тази характерна особеност на вземанията по трудови правоотношения и да се отчитат трудностите в живота на хората, произтичащи от невъзможността работниците и служителите да получат вземанията, които им се дължат.

51.

Другото също толкова важно съображение, което считам за решаващо, е зачитането на принципа на равно третиране.

52.

Съгласно предоставената от португалското правителство информация, от общо 31 работници и служители в трудово правоотношение с дружеството, 18 са престанали да получават заплата от март 2003 г., 1 е престанал да получава възнаграждението си от 1 април 2004 г., а останалите 12 са спрели да получават възнаграждение в различни моменти през 2005 г. и 2006 г.

53.

Споменатото правителство посочва също, че 17 от 18-те работници и служители, които са престанали да получават възнаграждение от месец март 2003 г., са прекратили трудовия си договор на 15 септември 2003 г., а срокът на договора с 18-ия служител е изтекъл на 14 април 2004 г. Работникът, който е престанал да получава заплата от 1 април 2004 г., е прекратил трудовия си договор на 30 септември 2004 г., а трудовите договори на останалите работници и служители са прекратени на 5 май 2006 г., а именно след подаването на искане за откриване на производството по обявяване в несъстоятелност, по решение на синдика поради окончателното прекратяване на предприятието.

54.

Тъй като началото на референтния период е 28 май 2005 г., тоест шест месеца преди подаване на искането за обявяване на работодателя в несъстоятелност, единствено работниците и служителите, чийто трудов договор все още не е бил прекратен към тази дата, са имали право да се ползват от гарантираните дължими трудови възнаграждения. Обратно, онези, чийто трудов договор е бил прекратен повече от три месеца преди тази дата, като г‑жа Gomes Viana Novo, нямат право да искат никакво обезщетение.

55.

Според мен произтичащото от това различно третиране не е обосновано от обективно различие в положението. Разбира се, възможността, предоставена на държавите членки с член 4 от Директива 80/987, да включат минималния период на гарантиране в рамките на референтен период, неизбежно води до създаване на различно третиране на работниците и служителите в зависимост от момента, в който изтичат последните три месеца от трудовото им правоотношение. Не виждам обаче причина, поради която на времевия критерий да се отдава такова предимство, което да обосновава разлика в третирането в зависимост от това дали работниците и служителите направо са поискали откриване на производство по несъстоятелност или преди това са предявили осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения и искане за принудителното им събиране.

56.

За да се докаже съществуването на напълно съпоставими положения, е необходимо отново да се разгледа въпросът, обсъден в съдебното заседание, относно особеното положение на засегнатите работници и служители и това на техния работодател в края на 2003 г., в момента, когато работниците и служителите решават да прекратят своите трудови договори.

57.

На пръв поглед посочените работници и служители са изправени пред просто решение, а именно или да отнесат въпроса за изплащане на вземанията им пред съда, разглеждащ трудовоправни спорове, ако работодателят им е платежоспособен, или, в обратната хипотеза, да подадат искане за откриване на производство по несъстоятелност пред търговския съд, за да се ползват от гаранциите на FGS.

58.

Макар да не е сложно, това представяне е напълно заблуждаващо. В действителност въпросът дали работодателят е изпаднал в неплатежоспособност по смисъла на приложимото национално законодателство предполага извършването на задълбочена правна оценка въз основа на комплексни данни.

59.

В повечето случаи работниците и служителите не разполагат с такива данни и не са запознати с реалното финансово състояние на своя работодател, така че не могат да определят дали неплащането на заплатите им се дължи на временни затруднения в паричния поток или на трайна и сериозна задлъжнялост.

60.

Впрочем неплатежоспособността се установява едва впоследствие, често с обратна сила, по-специално когато в производството по осъдителен иск или в изпълнителното производство се установи, че предприятието не е в състояние да изпълни изискуемите си задължения.

61.

Въпреки че португалското право не определя провеждането на изпълнително производство във връзка с дължимите вземания като предпоставка и необходимо условие за подаването на искане за обявяване в несъстоятелност, при посочените обстоятелства не виждам основание жалбоподателите в главното производство да бъдат упреквани заради това, че първо са предявили осъдителен иск и искане за принудително изпълнение, които без съмнение са допринесли за установяване на неплатежоспособността на техния работодател, а не са поискали направо обявяването му в несъстоятелност на базата на един анализ, който може да се основава само на догадки.

62.

Освен това отбелязвам, че започването на производство за обявяване в несъстоятелност е сериозно действие, което води до пълно или частично ограничаване на правата на работодателя, поради което работникът или служителят не може да го предприеме лекомислено, без да разполага с данни, въз основа на които да предположи, че бившият му работодател не разполага с достатъчно активи, за да изпълни задълженията си към него. Дори да се допусне, че работниците и служителите са били запознати с положението на своя работодател, те не могат да бъдат упреквани, че са предпочели, поне първоначално, да използват общите способи за събиране на своите вземания, вероятно поради това, че са отчели надлежно положението на останалите работници и служители, чийто възнаграждения продължават да се изплащат, или възможността за подем в дейността на предприятието.

63.

Трудно може да се обоснове обстоятелството, че работниците и служителите, които първи са престанали да получават възнаграждение и са подали искане за обявяване на кредитора в несъстоятелност, биха се оказали лишени от правото на минимална гаранция, докато онези от тях, които са получавали възнаграждението си по-дълго и не са предприели съдопроизводствени действия, биха се оказали в по-изгодно положение.

64.

При тези условия считам, че изключването, произтичащо от член 319 от Закон № 35/2004 съгласно възприетото от националния съд тълкуване, не е в съответствие с Директива 80/987, разгледана във връзка с принципа на равно третиране.

65.

Според мен гаранцията е трябвало да се приложи, след като е било установено, че вземанията по трудови правоотношения, чието изплащане е поискано от работниците и служителите, не са могли да бъдат събрани поради неплатежоспособността на техния работодател. В това отношение считам за уместно да уточня, че от акта за преюдициално запитване е видно ясно, че отказът за поемане на вземанията от гарантиращия орган се обосновава единствено с обстоятелството, че тези вземания не попадат в референтния период, а не с липсата на връзка между посочените вземания и неплатежоспособността на работодателя ( 25 ).

66.

Разработването на нов метод за закрила на вземанията по трудови правоотношения, изразяващ се в гарантирането им от независим орган в случай на неплатежоспособност на работодателя, има за цел да смекчи недостатъците на традиционните механизми за закрила като например законоустановените привилегии, които не позволяват на работниците и служителите да получат дължимите им възнаграждения в случай на несъстоятелност и които се характеризират с недостатъчно ликвидни или с пълната липса на всякакви активи ( 26 ). Да се откаже гарантирането на вземане, което не е могло да бъде събрано именно поради неплатежоспособността на работодателя, означава да се отслаби значително минималната закрила на работниците и служителите, търсена от законодателя на Съюза.

67.

Преди да изложа по-конкретно отговора, който предлагам да бъде даден на запитващата юрисдикция, бих искал да посоча, но само за да ги отхвърля, две възражения, направени съответно от германското и от португалското правителство.

68.

Германското правителство изтъква като решаващ довод обстоятелството, че в сравнение с първоначалната си редакция Директива 80/987 предоставя на държавите членки още по-голяма свобода на действие при избора на средства за закрила на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на работодателя, тъй като съгласно член 3, втора алинея от тази директива в момента определянето на референтния период е оставено изцяло на преценката на държавите членки. Същевременно ще отбележа, че Комисията е обосновала това изменение единствено със загрижеността да се опрости метод, считан за „ненужно усложнен“ [неофициален превод] ( 27 ), уточнявайки, че по-простата редакция може „да постигне същия“ [ ( 28 )] резултат по отношение на закрилата на работниците и служителите“ [неофициален превод] ( 29 ). Следователно това изменение в никакъв случай не може да обоснове занижаване на равнището на закрила, предоставена на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. Впрочем ще отбележа, че едновременно с това Директива 2002/74 установява възможността гаранцията да обхване и вземания след референтната дата, за да попаднат под действието ѝ евентуално и възнагражденията, които ще останат непогасени и когато предприятието продължава да осъществява дейност в хода на производството по несъстоятелност ( 30 ).

69.

От своя страна португалското правителство отбелязва, че намесата на FGS не може да започне в резултат от осъдителен иск, предявен пред съда, разглеждащ трудовоправни спорове, тъй като подобен иск може да се основава или да не се основава на затруднено икономическо положение или неплатежоспособност на работодателя. Както припомних по-горе ( 31 ) обаче, Съдът е разграничил условията за предоставяне на предвидената в Директива 80/987 гаранция от определянето на дължимите вземания, попадащи в обхвата на тази гаранция. Макар действително гаранционният орган да може да предприеме действия едва след решението за откриване на производство за обявяване в несъстоятелност, не е изключено след настъпването на това събитие той да гарантира плащането на вземания по трудови правоотношения, във връзка с които работниците и служителите са предприели действия за принудително изпълнение по общия ред пред съд, поне в случаите, при които невъзможността за изпълнение на вземанията е свързана с неплатежоспособността на работодателя.

70.

След като тези две възражения бяха отхвърлени, ще се спра на предлагания отговор на отправения въпрос.

71.

След като по мое мнение държава членка, която приема за край на референтния период датата на подаване на искането за обявяване на работодателя в несъстоятелност, не може систематично да изключва от гаранцията вземанията, за които работниците и служителите са се погрижили да предявят осъдителен иск и искане за принудителното им събиране, преди да направят искане за обявяване на кредитора в несъстоятелност, отговорът, който трябва да съвмести ограничението във времето с необходимостта да не се лишават от съдържание минималната закрила, предвидена с Директива 80/987, и изискването за равно третиране, теоретично би могъл да поеме в две различни посоки.

72.

Би могло да се предвиди отлагане във времето на датата на изискуемост на вземанията, като на вземанията по трудови правоотношения, чиято изискуемост е настъпила през референтния период, се приравнят вземанията, за които през същия този период е бил предявен осъдителен иск, последван от безуспешен опит за принудително изпълнение.

73.

В подкрепа на това разрешение може да се отбележи, че Предложението за директива на Съвета за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, представено от Комисията на 13 април 1978 г. ( 32 ), задължава държавите членки да гарантират дължимите вземания, възникнали в рамите на дванадесетте месеца, предхождащи преустановяването на плащанията, или дължимите вземания, „за които в посочения срок е направен безуспешен опит за принудително изпълнение“ [неофициален превод] ( 33 ).

74.

Все пак това разрешение ми се струва твърде отдалечено от окончателно приетия текст, който не споменава вземанията, за които е направен безуспешен опит за изпълнение, а изисква периодът на заетост да се намира в рамките на референтния период ( 34 ).

75.

По-удачно според мен е второто разрешение, изразяващо се в отлагане на крайния момент на референтния период по отношение на работниците и служителите, които преди това са предявили осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения, но не са могли да ги съберат по принудителен ред поради неплатежоспособността на работодателя, приемайки, че в тази хипотеза началният момент на споменатия период е предявяването на осъдителния иск с предмет съответното вземане.

76.

Следва да се припомни, че в максималната възможна степен националната юрисдикция следва да тълкува вътрешното право в съответствие с изискванията на правото на Съюза. Според мен подобно тълкуване не е невъзможно, тъй като без да се изменя правилото, съгласно което FGS гарантира вземанията по трудови правоотношения, чиято изискуемост е настъпила в рамките на шест месеца преди откриване на производството по несъстоятелност пред търговския съд, по отношение на работниците и служителите, които са предявили осъдителен иск пред съда, разглеждащ трудовоправни спорове, за плащането на вземанията им по трудови правоотношения, е достатъчно да се приеме, че производството по несъстоятелност е образувано в момента на предявяване на осъдителния иск.

77.

Запитващата юрисдикция следва да определи дали това тълкуване е възможно, и ако това не е така, да остави без приложение своя национален закон.

78.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на въпроса, отправен от Tribunal Central Administrativo Norte, по следния начин:

„Членове 3 и 4 от Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, изменена с Директива 2002/74/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година, разгледани във връзка с принципа на равно третиране, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат националното право да ограничи гарантирането на вземанията по трудови правоотношения до вземанията, чиято изискуемост е настъпила в рамките на шест месеца преди датата на подаване на искането за откриване на производство за обявяване на работодателя в несъстоятелност, при положение че за работниците и служителите, които преди това са предявили осъдителен иск за вземанията си по трудови правоотношения, но не са могли да ги съберат по принудителен ред поради неплатежоспособността на работодателя, началният момент на този референтен период е предявяването на осъдителния иск с предмет съответното вземане.

Запитващата юрисдикция следва да провери, отчитайки целия корпус на вътрешната процесуално- и материалноправна уредба, дали може да достигне до такова тълкуване на своето вътрешно право, при което спорът по главното производство да бъде разрешен в съответствие с текста и целта на Директива 80/987, изменена с Директива 2002/74, разгледана във връзка с принципа на равно третиране, и ако такова тълкуване е невъзможно, да остави без приложение по спора в главното производство онези национални разпоредби, които са в противоречие с Директивата“.