Дело C-271/10

Vereniging van Educatieve en Wetenschappelijke Auteurs (VEWA)

срещу

Belgische Staat

(Преюдициално запитване, отправено от Raad van State)

„Директива 92/100/ЕИО — Авторско право и сродните му права — Публично заемане — Възнаграждение на авторите — Адекватен доход“

Резюме на решението

Сближаване на законодателствата — Авторско право и сродни права — Право на отдаване под наем и в заем на защитени произведения — Директива 92/100 — Възнаграждение на авторите при публично отдаване в заем

(член 5, параграф 1 от Директива 92/100 на Съвета)

Член 5, параграф 1 от Директива 92/100 относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост, не допуска законодателство, което въвежда система, според която възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, се изчислява изключително в зависимост от броя на заемателите, записани в публичните институции, на базата на сума, предварително определена за заемател на година.

Като се има предвид, че възнаграждението съставлява равностойността на вредата, причинена на авторите поради използването на произведенията им без тяхното разрешение, определянето на размера на това възнаграждение не би могло да бъде напълно отделено от конститутивните елементи на тази вреда. Тъй като последната произтича от публичното заемане, тоест от предоставянето за използване на защитени предмети от институции, достъпни за публиката, размерът на дължимото възнаграждение би трябвало да взема предвид обхвата на това предоставяне от гледна точка както на броя на записаните заематели, така и на броя на защитените предмети, предоставени за използване от институция за публично заемане.

(вж. точки 37—39 и 43 и диспозитива)

РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

30 юни 2011 година(*)

„Директива 92/100/ЕИО — Авторско право и сродните му права — Публично заемане — Възнаграждение на авторите — Адекватен доход“

По дело C‑271/10

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС, от Raad van State (Белгия) с акт от 17 май 2010 г., постъпил в Съда на 31 май 2010 г., в рамките на производство по дело

Vereniging van Educatieve en Wetenschappelijke Auteurs (VEWA)

срещу

Belgische Staat,

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: г‑н D. Šváby, председател на седми състав, изпълняващ функцията на председател на трети състав, г‑жа R. Silva de Lapuerta, г‑н E. Juhász, г‑н J. Malenovský (докладчик) и г‑н T. von Danwitz, съдии,

генерален адвокат: г‑жа V. Trstenjak,

секретар: г‑жа C. Strömholm, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 24 март 2011 г.,

като има предвид становищата, представени:

–        за Vereniging van Educatieve en Wetenschappelijke Auteurs (VEWA), от адв. Y. Nelissen Grade и адв. S. Verbeke, advocaten,

–        за белгийското правителство, от г‑н T. Materne и г‑н J.-C. Halleux, в качеството на представители, подпомагани от адв. C. Doutrelepont и адв. K. Lemmens, avocats,

–        за испанското правителство, от г‑жа N. Díaz Abad, в качеството на представител,

–        за Европейската комисия, от г‑н M. van Beek и г‑жа J. Samnadda, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на понятието „възнаграждение“, заплащано на притежателите на авторски права за публично заемане, посочено в член 5, параграф 1 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 346, стр. 61; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 120), понастоящем член 6, параграф 1 от Директива 2006/115/EО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, свързани с авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 376, стр. 28; Специално издание на български език, глава 17, том 3, стр. 14).

2        Запитването е направено в рамките на спор по подадената от Vereniging van Educatieve en Wetenschappelijke Auteurs (VEWA) жалба за отмяна срещу Belgische Staat относно кралски указ от 25 април 2004 г. за правата на възнаграждение за публично заемане на авторите, артистите или изпълнителите, продуцентите на звукозаписи и продуцентите на първо фиксиране на филми (наричан по-нататък „кралският указ“).

 Правна уредба

 Право на Съюза

3        Седмо, четиринадесето, петнадесето и осемнадесето съображение от Директива 92/100 имат следния текст:

„като има предвид, че творческата и художествената работа на авторите и артистите-изпълнители има нужда от адекватен доход като основа за по-нататъшна творческа и художествена работа, а инвестициите, нужни за производството на звукозаписи и филми, са твърде високи и рискови; като има предвид, че възможността за осигуряване на този доход и възвръщане на инвестициите може да бъде гарантирана ефикасно чрез адекватна правна закрила на съответните носители на права;

[…]

като има предвид, че ако отдаването в заем от институция, достъпна за публиката, е свързано с плащане, чийто размер не надхвърля нужното за покриване на оперативните разходи на тази институция, не е налице пряка или непряка икономическа изгода по смисъла на тази директива;

като има предвид, че е нужно да се въведе уредба, чрез която се гарантира, че авторите и артистите-изпълнители получават неотменимо справедливо възнаграждение […];

[…]

като има предвид, че също така е нужно да бъдат защитени поне правата на авторите по отношение на публичното заемане, като се предвидят специални правила; като има предвид, че всички мерки на основата на член 5 от тази директива трябва да съответстват на правото на Общността, и по-конкретно на член 7 от Договора“.

4        Член 1, параграфи 1—3 от Директива 92/100 уточнява:

„1.      В съответствие с разпоредбите на настоящата глава и като спазват условията на член 5, държавите членки са длъжни да предвидят право да се разрешава или забранява отдаването под наем и в заем на оригинали и екземпляри от произведения на авторското право, и на други обекти, посочени в член 2, параграф 1.

2.      По смисъла на тази директива „отдаване под наем“ означава предоставянето за използване за ограничен срок и с пряка или непряка икономическа или търговска изгода.

3.      По смисъла на тази директива „отдаване в заем“ означава предоставянето за използване за ограничен срок и без пряка или непряка икономическа или търговска изгода, когато се извършва чрез институции, достъпни за публиката“.

5        По смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 92/100:

„Когато авторът или артистът-изпълнител прехвърли или предостави своето право на отдаване под наем по отношение на звукозапис, оригинал или копие от филм на продуцент на звукозаписи или филми, този автор или артист-изпълнител запазва правото да получи справедливо възнаграждение за отдаването под наем“.

6        Член 5, параграфи 1—3 от Директива 92/100 гласи:

„1.      Държавите членки могат да дерогират изключителното право по член 1 по отношение на публичното отдаване в заем, при условие че авторите поне получават възнаграждение за такова отдаване в заем. Държавите членки са свободни да определят това възнаграждение, като вземат предвид целите за насърчаване на културата.

2.      Когато държавите членки не прилагат изключителното право на заемане по член 1 по отношение на звукозаписи, филми и компютърни програми, те са длъжни да въведат възнаграждение поне за авторите.

3.      Държавите членки могат да освободят някои категории институции от заплащане на възнаграждението, посочено в параграфи 1 и 2“.

7        Според член 8, параграф 2 от Директива 92/100:

„Държавите членки са длъжни да предвидят право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако звукозаписът се публикува с търговска цел или ако възпроизвеждане на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид съобщаване на публиката, и да гарантират, че това възнаграждение се поделя между съответните артисти-изпълнители и продуценти на звукозаписи […]“.

 Национална правна уредба

 Законът от 30 юни 1994 г.

8        Законът от 30 юни 1994 г. относно авторското право и сродните му права (Moniteur belge от 27 юли 1994 г., стp. 19297), в редакцията му в сила от 2005 г. (наричан по-нататък „Законът от 30 юни 1994 г.“), транспонира Директива 92/100.

9        Член 23, параграф 1 от този закон гласи:

„Авторът не може да забрани заемането на литературни произведения, бази данни, фотографски творби, партитури на музикални творби, звукови и аудиовизуални произведения, когато това заемане е организирано с образователна и културна цел от институции, официално признати или организирани за тази цел от публичните власти“.

10      Член 47, параграф 1 от посочения закон гласи:

„Артистът изпълнител и продуцентът не могат да забранят заемането на звукозаписи или на първото фиксиране на филми, когато това заемане е организирано с образователна и културна цел от институции, официално признати или организирани за тази цел от публичните власти“.

11      Съгласно член 62, параграфи 1 и 2 от Закона от 30 юни 1994 г.:

„1.      В случаите на заемане на литературни произведения, бази данни, фотографски творби или партитури на музикални творби при определените в член 23 условия авторът и издателят имат право на възнаграждение.

2.      В случаите на заемане на звукови или аудиовизуални произведения при определените в членове 23 и 47 условия авторът, артистът-изпълнител и продуцентът имат право на възнаграждение“.

12      Член 63, първа и трета алинея от този закон гласи:

„След консултиране с институциите и с дружествата за управление на правата, Кралят определя размера на възнагражденията по член 62.[…]

[…]

След консултиране с Общностите и при необходимост по тяхна инициатива Кралят определя за някои категории институции, признати или организирани от публичните власти, освобождаване или предварително определена цена за заемане, за да установи възнаграждението, предвидено в член 62“.

 Кралски указ

13      Кралският указ транспонира член 5 от Директива 92/100.

14      Член 4, първа и трета алинея от кралския указ има следното съдържание:

„Размерът на възнагражденията по член 62 [от 30 юни 1994 г.] от Закона се определя предварително на 1 [EUR] на година за пълнолетно лице, записано в институциите за заемане, посочени в член 2, при условие че то е заемало поне веднъж през референтния период.

Размерът на възнагражденията по член 62 от Закона [от 30 юни 1994 г.] се определя предварително на 0,5 [EUR] на година за ненавършило пълнолетие лице, записано в институциите за заемане, посочени в член 2, при условие че то е заемало поне веднъж през референтния период.

Когато едно лице е записано в повече от една институция за заемане, размерът на възнаграждението се дължи само веднъж за това лице“.

 Спорът по главното производство и преюдициалният въпрос

15      VEWA е белгийско дружество за управление на авторски права.

16      На 7 юли 2004 г. VEWA подава жалба за отмяна пред Raad van State срещу кралския указ.

17      В подкрепа на жалбата си VEWA поддържа в частност, че член 4 от кралския указ, като установява предварително определено възнаграждение от 1 EUR евро на година за лице, нарушава разпоредбите на Директива 92/100, които изискват за отдаване под наем или в заем да се заплаща „справедливо възнаграждение“.

18      Запитващата юрисдикция отбелязва, че в член 4, параграф 1 и член 8, параграф 2 от Директива 92/100 се говори за „справедливо възнаграждение“, докато член 5, параграф 1 от тази Директива споменава само „възнаграждение“. Тя добавя, че макар Съдът вече да е имал повод да тълкува понятието „справедливо възнаграждение“ по член 8, параграф 2 от посочената директива (Решение от 6 февруари 2003 г. по дело SENA, C‑245/00, Recueil, стp. I‑1251), и да се произнесе по член 5, параграф 3 от Директива 92/100 относно възможността да бъдат освободени някои категории институции от заплащане на възнаграждение (Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Комисия/Испания, C‑36/05, Recueil, стp. I‑10313), той все още не се е произнасял по понятието „възнаграждение“, съдържащо се в член 5, параграф 1 от тази директива.

19      При тези условия Raad van State решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли член 5, параграф 1 от Директива [92/100], понастоящем член 6, параграф 1 от Директива [2006/115], национална разпоредба, която по отношение на възнаграждението предвижда предварително определена сума в размер на 1 EUR на година за пълнолетно лице и в размер на 0,5 EUR на година за ненавършило пълнолетие лице?“.

 По преюдициалния въпрос

20      С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, параграф 1 от Директива 92/100 допуска законодателство като разглежданото по главното производство, което установява система, според която възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, се изчислява изключително в зависимост от броя на заемателите, записани в публичните институции, на базата на сума, предварително определена за заемател на година.

21      Следва да се припомни в самото начало, че по силата на член 1, параграф 1 от Директива 92/100 авторите разполагат с изключителното право да разрешават или забраняват отдаването в заем. Същевременно, що се отнася в частност до публичното заемане, член 5, параграф 1 от Директива 92/100 позволява на държавите членки да дерогират това изключително право.

22      Доколкото въвеждането на тази факултативна дерогащия накърнява изключителното право на авторите от момента, в който те бъдат лишени от правото си да разрешават или забраняват точно определена форма на заемане, тази възможност е обусловена от това авторите да получават възнаграждение за такова отдаване в заем.

23      За да се уточни най-напред кои са субектите, които трябва да заплащат възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, трябва да се подчертае, че заемането е дефинирано в член 1, параграф 3 от Директива 92/100 като предоставянето за използване за ограничен срок и без икономическа или търговска изгода, когато се извършва чрез институции, достъпни за публиката. От това определение и от предмета на посочената директива може да се изведе, че именно предоставянето за използване на предмети от публичните институции, което прави възможно тяхното заемане, а не ефективното заемане на определени предмети от лицата, записани в такива институции, представлява дейността, която е източник на задължението за заплащане на възнаграждение, дължимо на авторите. При това положение институциите, които осъществяват това предоставяне, са по принцип тези, които трябва да заплащат възнаграждението, дължимо на авторите.

24      Този извод се подкрепя имплицитно от член 5, параграф 3 от Директива 92/100, който позволява на държавите членки да освободят някои категории институции за заемане от заплащане на възнаграждението.

25      Що се отнася, по-нататък, до понятието за възнаграждение, Съдът вече е постановил, че както от изискването за еднакво прилагане на общностното право, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба на общностното право, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Общността, което трябва да бъде направено, като се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба (вж. по-специално Решение от 9 ноември 2000 г. по дело Yiadom, C‑357/98, Recueil, стр. I‑9265, точка 26 и Решение по дело SENA, посочено по-горе, точка 23).

26      Същото важи и за понятието „възнаграждение“, фигуриращо в член 5, параграф 1 от Директива 92/100, което не е дефинирано в същата (що се отнася до понятието „справедливо възнаграждение“, вж. по аналогия Решение по дело SENA, посочено по-горе, точка 24).

27      По отношение на контекста, в който се вписва понятието „възнаграждение“, следва да се отбележи, че Директива 92/100 не е единственият документ в областта на интелектуалната собственост и че предвид изискванията, произтичащи от единството и вътрешната последователност на правовия ред на Съюза, това понятие за възнаграждение трябва да се тълкува в светлината на правилата и принципите, установени в съвкупността от директиви, свързани с интелектуалната собственост, както са разтълкувани от Съда.

28      В това отношение Съдът вече е постановил, по повод тълкуването на понятието „справедливо обезщетение“ в областта на възпроизвеждането за лично ползване по член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ L 167, стр. 10; Специално издание на български език, глава 17, том 1, стр. 230), че с това обезщетение се цели авторите да бъдат обезщетени в достатъчна степен за използването на защитените им произведения без надлежно разрешение, така че то трябва да се разглежда като равностойност на вредите, които авторът е претърпял в резултат на възпроизвеждането (вж. в този смисъл Решение от 21 октомври 2010 г. по дело Padawan, C‑467/08, все още непубликувано в Сборника, точки 39 и 40).

29      Наистина в рамките на Директива 92/100, когато се дерогира изключителното право на авторите, общностният законодател използва термина „възнаграждение“ вместо термина „обезщетение“, предвиден в Директива 2001/29. Това понятие „възнаграждение“ обаче има за цел да въведе и обезщетение за авторите, тъй като възниква в сравнима ситуация, понеже творбите се използват в рамките на публично заемане без разрешението на авторите, причинявайки по този начин вреди на последните.

30      По-нататък, следва да се отбележи, че член 5, параграф 1 от Директива 92/100 визира само „възнаграждение“, докато член 4, параграф 1 от същата директива, относно отдаването под наем, систематично използва „справедливо възнаграждение“. Понятието „справедливо възнаграждение“ се появява и в член 8, параграф 2 от тази директива, относно излъчване и предаване на публиката. Тази редакционна разлика вече предполага, че двете изтъкнати понятия не трябва да се тълкуват еднакво.

31      От осемнадесето съображение от Директива 92/100 е видно също така, че е необходимо да се предвидят специални правила за публичното заемане, за да се защитят правата на авторите. Следователно се счита, че режимът на публично заемане се различава от останалите режими, определени в тази директива. Същото трябва да важи по отношение на различните елементи на посочените режими, включително този, който цели обезщетяване на авторите.

32      Що се отнася, накрая, до размера на възнаграждението, следва да се отбележи, че Съдът вече е постановил, във връзка с понятието „справедливо възнаграждение“, фигуриращо в член 8, параграф 2 от Директива 92/100, че това възнаграждение предполага неговият справедлив характер да се анализира в частност с оглед на стойността на използването на защитения предмет в икономическия обмен (вж. в този смисъл Решение по дело SENA, посочено по-горе, точка 37).

33      Както обаче бе припомнено в точка 23 от настоящото решение, съгласно член 1, параграф 3 от Директива 92/100 заемането няма пряк или косвен икономически или търговски характер. При тези обстоятелства използването на защитен предмет в случай на публично заемане не би могло да се анализира с оглед на стойността му в икономическия обмен. В резултат на това размерът на възнаграждението непременно ще бъде по-малък от съответстващия на справедливо възнаграждение или може дори да бъде определен предварително, за да се обезщети предоставянето за ползване на всички разглеждани защитени предмети.

34      При това положение възнаграждението, което следва да се определи, трябва да може, в съответствие с предвиденото в седмо съображение от Директива 92/100, да позволи на авторите да получават адекватен доход. Неговият размер следователно не би могъл да бъде чисто символичен.

35      Що се отнася, по-конкретно, до критериите за определяне на размера на възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, трябва да се припомни, че не съществува никаква обективна причина, обосноваваща определянето от общностния съд на точни ред и условия за определяне на еднакво възнаграждение, която непременно да доведе Съда до това да замести държавите членки, на които Директива 92/100 не налага никакъв конкретен критерий. Така само държавите членки трябва да определят на своята територия най-релевантните критерии, за да осигурят, в границите, наложени от общностното право, и по-специално от Директива 92/100, спазването на това общностно понятие (вж. по аналогия Решение по дело SENA, посочено по-горе, точка 34).

36      В това отношение текстът на член 5, параграф 1 от Директива 92/100 предоставя голяма свобода на преценка на държавите членки. Действително, те могат да определят размера на възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, в зависимост от собствените си цели, свързани със стремежа да насърчават културата.

37      Въпреки това, като се има предвид, че възнаграждението съставлява, както е констатирано в точки 28 и 29 от настоящото решение, равностойността на вредата, причинена на авторите поради използването на произведенията им без тяхното разрешение, определянето на размера на това възнаграждение не би могло да бъде напълно отделено от конститутивните елементи на тази вреда. Тъй като последната произтича от публичното заемане, тоест от предоставянето за използване на защитени предмети от институции, достъпни за публиката, размерът на дължимото възнаграждение би трябвало да взема предвид обхвата на това предоставяне.

38      Така колкото по-голям е броят защитени предмети, предоставени за използване от институция за публично заемане, толкова по-голямо е накърняването на авторските права. От това следва, че размерът на възнаграждението, което такава институция трябва да заплати, трябва да отчита броя предмети, предоставени за използване на публиката, и че следователно големите институции за публично заемане трябва да изплащат по-голямо възнаграждение от по-малките институции.

39      По-нататък, съответните потребители, а именно броят на заемателите, записани в институция за заемане, се оказва също толкова релевантен. Всъщност колкото по-голям е броят на лицата, които имат достъп до защитени предмети, толкова по-значително е накърняването на правата на авторите. От това следва, че размерът на възнаграждението, което трябва да се заплаща на авторите, би трябвало да се определя, като се отчита и броят на заемателите, записани в тази институция.

40      В делото по главното производство е безспорно, че въведената с кралския указ система отчита броя на заемателите, записани в институцииите за публично заемане, но не и броя на предметите, предоставени за използване на публиката. Така подобно отчитане не държи сметка в достатъчна степен за размера на претърпяната от авторите вреда, нито за принципа, според който същите трябва да получават възнаграждение, което се равнява на адекватен доход, както е споменат в седмо съображение от Директива 92/100.

41      Член 4, параграф 3 от този указ предвижда по-нататък, че когато едно лице е записано в множество институции, възнаграждението се дължи само еднократно за това лице. В това отношение VEWA поддържа в съдебното заседание, че 80 % от институциите във Френската общност в Белгия изтъкват, че голяма част от техните читатели са записани и в други институции за заемане и че в резултат на това тези читатели не се отчитат при заплащането на възнаграждението на съответния автор.

42      При тези условия посочената система може да доведе до това множество институции да се окажат фактически почти освободени от задължението да заплащат каквото и да е възнаграждение. Такова освобождаване обаче не съответства на член 5, параграф 3 от Директива 92/100, както е тълкуван от Съда, според който само ограничен брой категории институции, потенциално длъжни да заплащат възнаграждение съгласно член 5, параграф 1 от Директива 92/100, биха могли да бъдат освободени от това заплащане (вж. Решение по дело Комисия/Испания, посочено по-горе, точка 32).

43      Следователно, като се има предвид гореизложеното, на поставения въпрос следва да се отговори, че член 5, параграф 1 от Директива 92/100 не допуска законодателство като разглежданото по главното производство, което въвежда система, според която възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, се изчислява изключително в зависимост от броя на заемателите, записани в публичните институции, на базата на сума, предварително определена за заемател на година.

 По съдебните разноски

44      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Член 5, параграф 1 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост, не допуска законодателство като разглежданото по главното производство, което въвежда система, според която възнаграждението, дължимо на авторите в случай на публично заемане, се изчислява изключително в зависимост от броя на заемателите, записани в публичните институции, на базата на сума, предварително определена за заемател на година.

Подписи

---

* Език на производството: нидерландски.